Пиер Беноа
Алберта (24)

XXIII

Сега вече трябва да говоря за Сесил.

* * *

Спомняте си, че след като се разделила с господин Х. жена му се върнала в Съединените щати. Значи Сесил е била на десет години, когато напуснала Париж. Господин Х. не беше я виждал оттогава и аз също я, познавах само от разговорите между нас двамата. Поради тъгата, с която бяха пропити, тези разговори бяха редки. Макар да демонстрираше вълнение, господин Х. би учестил докосванията до споменатата тема, но той чувствуваше, че този разговор е мъчителен за мен. Един ден, когато ми показа фотографията на Сесил, аз се разридах.

Когато Жак идваше при мен във вилата, случваше му се често да загатва за майка си и сестра си. Сесил му пишеше от Америка. Един-два пъти той ми показа тези писмени послания. Те доказваха един весел и искрен характер, съвсем слабо претоварен с умствени грижи, така както се полага на едно младо американско момиче. Темите обикновено бяха следните: „Щастлива съм. Всички са любезни с мен, дори и мама, която е малко луда глава. Бостън е приятен град. Имам обожатели, които играят чудесно на тенис. Роклите ми са от улица «Дьо Ла Пе». Плета чорапи за малките белгийчета и русначета, войната свърши и американската благотворителност не бива да прави разлика между ония, които страдат. Всичко това е много хубаво, но аз често се отегчавам и чакам с нетърпение да стана на двадесет и една, та да мога да се кача в едно с полковник Браун, моето куче с остра козина, на някой параходът «Cimrad Zine» и да дойда при вас в Париж.“ Ето горе-долу всичко, което знаех за Сесил.

Междувременно стана спречкването ми с господин Х. Не видях повече Жак. Споменът за Сесил изчезна от съзнанието ми. Не успях да си спомня, че тежката 1924 година е годината на нейното пълнолетие и че всяко американско момиче, дори когато баща му е французин, има за неотменим принцип винаги да осъществява проекта, който си е съставило.

Много рядко четях вестници и съвсем случайно, в минути на безделие, в които сега често изпадах, очите ми попаднаха на едно съобщение, в което се говореше за голямата вечеря, дадена от жената на един приятел на Франц. Между присъствуващите гости, разбира се, аз забелязах и неговото име. Тази вечер той бе ме уверил, че отива на друго място. Не ми беше до лъжата, тъй като събитията, до които вече стигнах в разказа си, станаха около седмица преди сцената, която разруши всичко. Но тъй като на няколко пъти Франц беше вечерял без мен в тази къща, аз дори не виждах защо е нужна тая лъжа. Обяснението открих, когато, проследявайки с поглед списъка на поканените, намерих имената на господин и госпожица Х.

По такъв именно брутален начин узнах, че Сесил е в Париж. Тъй дълго затворените ми очи се отвориха неочаквано. Инстинктивно, за една секунда аз прозрях в това присъствие, тъй грижливо скривано от мен, причината за все по-засилващото се разлюбване на Франц, за отделянето му от мен, което фактически вече беше свършен факт. Може би щях да се примиря, ако случайно не ми бе подсказана причината. Фактът, че я изнамерих, ме препълни с възмущение, подсили разрухата ми, което знайно е как свърши. С неумолима интуиция, аз възсъздадох всичко, което бе станало през последните шест месеца. Помислих си, че четвъртото ходене на Франц в Америка съвпада с точност до секундата с датата на Сесилиното пълнолетие. Нямаше съмнение, че господин Х. беше го обременил със задачата да доведе дъщеря му във Франция. Може би и самото пътуване е имало тази единствена цел. Всички фази на заговора, скроен тайно срещу мен се откриваха ясно, много ясно дори, защото рядко пресмятанията на мъжете, дори за зло, предшествуват с тъй безпогрешна логика събитията.

Тъкмо Франц беше съобщил, че тоя ден ще обядва във вилата. Без малко на няколко пъти при яденето щях да излея мъката и гнева си. Все пак се удържах. Както и да е, но аз още само подозирах. Често така аз съм се нахвърляла с преждевременни упреци, които после са ми препречвали пътя към доказателствата. Винаги Франц с лекота разпиляваше обвиненията ми и после великодушно прощаваше. Тоя път работата не мина така.

— Какво мислиш да правиш днес след обяд? — попита Франц, колкото да наруши мълчанието.

Отговорих небрежно, с очи впити в стъклата на прозорците, по които бавно плискаше дъжд.

— Нищо. Какво може да се прави в такова време! И като си помисли човек, че в Южна Франция е така хубаво сега! Почти ми се иска да прекарам два-три месеца в Магелон.

Той не отговори нищо, но по внезапния проблясък в погледа му разбрах, че би желал много да реализирам идеята си.

* * *

Той излезе към два часа. Отиваше си от мен все по-рано. Облякох се набързо и излязох. Повиках първото такси, което срещнах.

— Улица „Сен Гийом“!

Като стигнах до ъгъла на тази улица и на булевард Сен Жермен, платих на шофьора и почнах да търся училището за политически науки. Жак беше студент по право в университета, но следваше допълнително и курсовете на това училище. Както виждате, планът ми беше съставен и то добре съставен.

Нямаше нужда да разпитвам вратаря. На вратата беше окачена програма. Тоя ден студентите първокурсници излизаха в три часа, а второкурсниците в четири. Понеже Жак следваше втора година, трябваше да чакам около час и четвърт.

Поскитах малко по булевард Сен Жермен. После влязох в една спокойна малка сладкарница, чието вътрешно отделение служеше за чаен салон. Излязох от там в четири без десет. Започваше да се смрачава. Дано само по тази зле осветена улица има достатъчно светлина, за да позная Жак!

Вратата се отвори. Студентите излизаха на малки групи. Много скоро забелязах Жак. Беше с двама приятели. Приближих и го улових за ръка.

— Жак — прошепнах аз.

Той потрепери и ме погледна учудено. Бях с много плътен воал. Не можа да ме познае. Повторих малко по-високо:

— Жак!

— Вие?!

Без да им даде някакво обяснение, той изостави другарите си.

— Вие!

— Елате, Жак, елате е мен!

Повлякох го с бързи стъпки. Седнахме в дъното на малката сладкарница с чаши чай пред нас. Усмихвах му се тъжно.

— Сигурно сте много изненадан, че ме виждате, Жак!

Имаше три години, откак не бях го виждала. И той също се беше много променил. Младите се, променят много за три години.

Повторих още по-смутена, отколкото можех да предполагам, и поради причини, които никога не бяха ми идвали на ум:

— Да, много изненадан…

Чувствувах, че полага усилия. Смущаваше го студентската му чанта. Но не искаше да я остави настрана. Тя му даваше лице. Той ме гледаше така, че аз помислих: и двамата ще се разплачем.

Казах вече, че галех Жак, когато беше между петнадесет и осемнадесет години и идваше да прекарва неделните си дни във вилата. Пристигаше с букет от теменужки, купен от ученическите икономии, най-често преди часа, когато го очаквахме. Много често, когато бяхме с Франц в нашата стая, аз го намирах за досаден. Но вечер, когато той ни оставяше, за да се върне в лицея, случвало ми се е често да се чувствувам смутена от умолителния му поглед, от начина, по който този юноша стискаше ръката ми.

— Вие не казвате нищо, Жак. Не намирате ли, че има нещо необикновено в това, че съм тук?

Той поклати кротко глава.

— Не, госпожо.

— Госпожо?! — казах аз и се засмях. — Нали преди три години ме наричахте Алберта? Нима вече забравихте това?

— Не съм го забравил. Но преди три години бях дете.

— А сега?

— Сега вече не съм. Доказателството… — гласът му пресипна.

— Доказателството?

— Е, че разбрах много неща.

— Какво разбрахте, Жак?

— Разбрах… разбрах, че той не е много добър към вас.

— Какво искате да кажете — прошепнах аз тихичко.

— Вие го знаете толкова добре, колкото и аз. И за това сте дошли, нали?

— Защо съм дошла ли?

— О, не за да ме видите, разбира се!

Развълнувана от внезапния обрат на разговора, но щастлива всъщност заради ползата, която ще мога да извлека от него, аз го улових за ръка.

— Вие се мамите, Жак. Аз съм доволна, разбирате ли, много доволна, че ви виждам отново.

Той вече не ме слушаше. Само ме гледаше.

— Колко сте хубава! — каза най-сетне.

В този момент една двойка влезе в малката стая, където дотогава бяхме сами.

— Да излезем! — рекох бързо.

* * *

Сега едно такси ни разхождаше наслуки и бавно из Булонската гора. Езерата, които бяхме обиколили пет-шест пъти, блестяха под замъглената луна.

Главата на Жак почиваше върху рамото ми. Машинално продължавах да го държа за ръка. Говореше ми на пресекулки. Едва го слушах. Беше ми казал всичко, всичко, което вече бях отгатнала, всичко, което предчувствувах и вече знаех.

— Не бива да се сърдите на Сесил. Тя не е лоша. Но почти нищо не са й казали. Тя е като мен, мисли, че всичко е свършено, че сте примирена, че се съгласявате и знаете. Впрочем…

— Впрочем какво?

— Впрочем сега мисля, че нищо не би помогнало и че тя също го обича.

Той произнесе тези думи със страшна омраза.

— А вие, вие? Обичате ли го още?

— Жак — прошепнах аз. — Жак! Вие сте дете, не плачете.

Целунах го по челото. Той търсеше несръчно с устни устата ми. Отблъснах го нежно.

— Кажете ми, Жак, а тя как изглежда? Сесил Нали е много хубава?

— Сестра ми ли? Да, казват, че е много хубава. Защо ме питате? Ах, да, все заради него!

— Не плачете, малки ми Жак, не плачете.

Ние обиколихме голямото езеро още два-три пъти. Автомобили пресичаха пътя ни, но ние виждахме само фаровете им през замъглените стъкла на таксито.

Въздъхнах дълбоко.

— Ще ви заведа до вас, Жак.

— Както искате.

Спуснахме се по авеню Габриел. Тъкмо стигнахме улица Сирк, дето се намира къщата на Х., Жак каза на шофьора да спре.

— Тук ще сляза. Скоро ще удари седем часът. Тази вечер той вечеря у нас. Винаги идва по-рано. Може да ви види…

Задържах го.

— Жак, определена ли е вече някаква дата за сватбата?

— Не зная. Баща ми иска тя да стане колкото се може по-скоро. Чувствува се изморен. Иска напълно да се освободи от управлението, сещате се, нали?

— Разбирам, разбирам… Благодаря, Жак.

Помогнах му да намери чантата си, забравена в дъното на колата. Беше вече полуотворил вратата, но веднага буйно я затвори и ме грабна в прегръдките си.

— Алберта — каза той разплакан. — Алберта, струва ми се, че никога вече не ще се видим!

Аз бях уверена в това.