Даяна Палмър
Обречени на любов (7)

Седма глава

Когато Криси се върна у дома, разседла коня и върна пушката на каубоя, от когото я беше взела, Джъд и Типи си бяха отишли.

Завари Мод в кухнята, мърмореща за какофонията, която създаваше безразборно пръснатата екипировка.

Когато Криси влезе, тя се обърна се от мястото си край мивката.

— Криеш се, а? Бъди така любезна следващия път да ме вземеш с теб, вместо да ме оставяш тук.

— Толкова ли беше зле?

— Зле ли? — възрастната жена постави мръсен тиган в съдомиялната. — Беше решила да те прегази. Накара Джъд да повярва, че се цупиш, защото обръщал на нея повече внимание. Решила е, че не можеш да се държиш като разумен възрастен човек.

— Аз пък мисля, че тя е съвършената досадница — заяви остро Криси и подхвърли шапката си настрани, а след това се тръшна на един стол до масата в кухнята. — Купил й е смарагдов пръстен. Доколкото видях, имаше и диаманти по него.

Мод се намръщи.

— Той ли й го е купил? И с какви пари? — възкликна жената. — Той не разполага с толкова.

— Сигурно е взел от спестяванията си — предположи нещастно тя. — А аз какво мога да кажа, въпреки че знам, че е истина? Не е честно да очаквам от него да влага всяка стотинка, която изкарва във фермата.

— О, чедо — намръщи се отново Мод. — Съжалявам. Видях го аз пръстена, но нямах никаква представа… Сигурна ли си, че той й го е купил?

— Тя така ми каза. Нямам никакво намерение да го питам лично, ако това имаш предвид. И без това съм насъбрала черни точки, защото накарах Кеш да ме научи да стрелям с пистолет.

Възрастната жена се поколеба.

— Той не обича Кеш.

— Каза, че в миналото на Кеш имало неща, за които не може да ми разкаже — съгласи се Криси. — Само че аз нямам намерение да се женя за него. Той ми е просто приятел.

— А според мен му се иска да ти стане нещо повече от просто приятел.

Младото момиче тъжно се усмихна.

— Аз съм женена. Не че някой много го е грижа.

Мод смръщи чело и включи съдомиялната. Машината издаде приятен гъргорещ звук и наруши тишината, настъпила в кухнята.

— Тя не го знае.

— А дори и да го знаеше, какво от това? — попита философски Криси. — Жени като нея не признават никакви препятствия. Тя може да има всеки мъж, когото пожелае. Сама ми го каза — добави тя с крива усмивка.

— Не и Кеш Гриър — възпротиви се Мод.

Криси се разсмя, но смехът й прозвуча малко пресилено.

— Има, обаче, един мъж, който не се поддава на тази отровна усмивка.

Мод погледна притеснено младата жена.

— Мъжете винаги ще заглеждат красавиците. Само че биха ли се оженили за хубавкото личице, по което всички въздишат? Как ще бъде сигурен един мъж, че тя ще му остане вярна?

— Ако го обича, може и да му е вярна.

Мод изсумтя.

— Тя обича дрънкулки и не вижда нищо, освен собствените си качества. Не я изпускай от поглед — добави твърдо тя. — Ще направи всичко възможно, за да ви отдели един от друг, а освен това е и отмъстителна.

— Първо, Джъд не ме иска — въздъхна Криси. — Никога не ме е искал — спомни си дългата бавна целувка. Тя бе единствената, която някога бе получавала. А той не бе повторил. Спомни си и бързата целувка в джипа, когато я върна у дома, след като бе обядвала с Кеш. Все още не можеше да разбере. Но пък и Джъд не бе на себе си напоследък.

— Къде ходи този следобед?

— Да видя мъртвия си бик от породата Хиърфорд — долетя тъжния отговор. — Сигурна съм, че е отровен, също като Сейлърса. Оградата беше срязана по същия начин като другите две.

— И не си казала на Джъд? — възкликна Мод.

— Нали знаеш, че ще реши, че си измислям — каза Криси. — Типи Мур ще го убеди, че това е още един план да привлека вниманието му.

— Няма, ако Ник те подкрепи.

— Той ще каже, че аз съм накарала Ник да говори така. Не, този път трябва да намеря доказателство.

Мод прехапа долната си устна.

— Нещата стават опасни. Не бива да яздиш сама, нищо, че носиш пушка.

— И ти ли започна като Ник! — възкликна раздразнена Криси.

— Много добре знаеш, че сме прави.

Тя бавно въздъхна.

— Ще кажа на Кеш Гриър — обеща тя най-сетне. — Той е единственият, който ми вярва напълно чистосърдечно.

Мод се поколеба.

— Джъд притежава половината ферма.

— Знам това, Мод — отвърна тя. — Но тук става въпрос само за един мъртъв бик. Той разследва убийството на убита бременна жена и му е много трудно.

— Сигурно, нали е син на свещеник — съгласи се възрастната жена. — Той е чувствително момче. Докато растеше се опитваше да го прикрие, но то се вижда. Може би манекенката успява да го накара да забрави грозотата около него.

— Може и така да е — съгласи се недоволно Криси. — Има ли нещо за ядене? — попита уморено тя. — Дори не съм закусвала.

— Разбира се. Какво искаш?

— Супа.

— Ще извадя от килера буркан, от консервите, които направих миналото лято и ще ти опека царевичен хляб — обеща с усмивка Мод.

Криси въздъхна и се отпусна на стола.

— Хубава храна — измърмори тя на себе си и се засмя.

 

 

Преди Джъд да се върне във фермата, за да разпита Криси защо го отбягва, Лио Харт й се обади с информация за стадото бикове от породата Сейлърс. Той й каза, че мъжът от Виктория, който ги купил, Джак Хандли уволнил братята Кларк и загубил най-добрия бик и още четири млади бичета. Всичките умрели незнайно как. Когато разбрал, че бикът на Кристабел е мъртъв, накарал да направят аутопсия на един от своите мъртви бикове и така открили, че е отровен. После открил, че същият този начин на отмъщение се повтаря при братята Кларк вече в продължение на две години. Поне четирима от бившите им работодатели са имали подобни проблеми с тях. Братята Кларк били под подозрение заради смъртта на биковете на Хандли, но си имали алибита. Джон бил в Джейкъбсвил да види брат си и имали свидетел, мъж на име Гулд, който се заклел, че били с него на родео по времето, когато животното било отровено. Всъщност Гулд работел за Хандли и му се носела славата на усърден работник, който никога не създавал неприятности.

Тя разказа всичко това на Кеш един следобед, когато отидоха за риба на езерото, където развъждаха пъстърва. Риболовът бе хоби и на двамата, освен това похапваха добре, стига да хванеха нещо. Достъпът до езерото бе разрешен до края на октомври и не им оставаше много време да се наслаждават на любимото си занимание. Следобедите бяха станали хладни, въпреки слънчевото време, но и на двамата им бе приятно.

— Лио каза, че се опитал да каже на Джъд, но той много бързал и не го изслушал — каза тя, докато седяха, спуснали крака от кея в очакване рибата да започне да кълве. Той я погледна и нагласи въдицата.

— Някакви нови неприятности?

Тя поклати глава.

— Сигурна съм, че братята Кларк са виновни. Така ми се иска да мога да го докажа.

— Дочухме нещо за черен пикап с червена линия, като този, който Хоб Дауни видял паркиран до вашата ограда, във връзка с убийството във Виктория. Проверихме всички ферми в Джейкъбсвил, но нито един автомобил не отговаряше на описанието. Ако са били братята Кларк, сигурно са го зарязали някъде, след като Дауни го е забелязал.

Ветеринарят беше потвърдил, че бикът й от породата Хиърфорд е отровен. Криси каза на Кеш, но все още не бе споделила с Джъд.

Той се опита да улови погледа й, но след като не успя, отново зарея поглед над езерото.

— Ако те тровят добитъка ти, рано или късно ще ги хванем.

— Трябва да питаме Хоб дали е виждал черния пикап след онзи случай — каза тя. — А може и да си е спомнил още нещо.

— Говорила ли си с него, след като намерихте последния отровен бик?

— Не съм — призна тя. — Бикът не бе в пасище близо до къщата му. Няма как да е видял.

— Какво ще кажеш да се отбием на връщане и да поговорим с него?

Тя се усмихна.

— Ако хванем още две риби, можем да похапнем с него. Той много обича пържена пъстърва. Двамата с баща ми често ходеха заедно за риба.

— Не говориш много за баща си.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Когато беше трезвен, беше прекрасен човек. Само че белезите са дълбоки — и физически, и емоционално. Понякога само като си спомня и болката се връща.

Той само кимна, но по лицето му бе изписано всичко.

Половин час по-късно, те прибраха шестте уловени риби в сак, пълен с лед и се отправиха по магистралата към малкия невзрачен дом на Хоб Дауни.

Старият му очукан камион бе все още паркиран на мястото, където Криси го бе видяла, когато разговаря с него. Тя се намръщи. Той обикновено ходеше да пазарува в града поне веднъж в седмицата. Странно, че автомобилът бе паркиран на съвсем същото място. Или това, или просто не е бил местен. Имаше и още нещо странно. Предната врата бе затворена, но мрежата пред вратата бе оставена леко открехната. Хоб винаги я затваряше, за да може да отвори дървената врата спокоен, че някоя от котките няма да профучи покрай него.

— Много странно — измърмори тя, докато слизаха от пикапа. — Той никога не оставя мрежестата врата отворена…

Преди още да е довършила изречението, Кеш, на няколко крачки пред нея, натисна бравата на дървената врата, откри, че не е заключено и я отвори. Спря рязко и цялото му тяло се напрегна.

— Какво има? — попита Криси.

— Мисля, че е по-добре да изчакаш тук.

Тя се намръщи.

— Аз да не съм от захар — започна да негодува тя и го последва през отворената врата.

Носеше се особена миризма, сладникава и задушлива. Криси никога преди не бе усещала подобно нещо и не се замисли, когато пристъпи след Кеш в хола. Гледката, която се разкри пред очите й бе толкова ужасна, че й се догади. Извърна се и избяга на верандата, където повърна всичко изядено този ден, докато стискаше омаломощена перилата, а цялото й тяло се тресеше от шока, ужаса и мъката, изписали се по лицето й.

Някъде отдалеч долови гласа на Кеш, който се обаждаше да изпратят линейка, съдебен лекар и криминолог от дирекцията на полицията. Чу го, че се обади и в централата на тексаските рейнджъри във Виктория, които временно бяха изместени в помещенията, които обикновено заемаше шерифската служба.

Кеш я поведе от верандата към пикапа. Отвори вратата и я настани на стъпалото. Секунда по-късно поднесе пред устните й сребърно шише.

— Не вдишвай миризмата и не мисли какво е. Просто пий — нареди категорично той и го поднесе по-близо.

Тя отпи дълга глътка, задави се и заплака отново. Кеш привлече главата й към гърдите си и я задържа. Галеше я по косата и говореше нещо, което тя не чуваше.

Линейката пристигна, последвана от заместника на шерифа. Съдебният лекар се появи пет минути по-късно. Около двора и къщата опънаха жълта полицейска лента.

— Защо го правят? — обърна се Криси към Кеш.

— Защото, докато не направят аутопсията, съмнителната смърт не се причислява към определено конкретно престъпление — отвърна тихо той. — Може да е получил удар или инсулт, но може да се окаже и убийство. До тялото открихме лост, а вратът му е счупен — добави професионално той. — Ще проверят къщата за отпечатъци и ще документират всяка възможна улика, която забележат, всички отпечатъци от пръсти на ръцете и краката, дори власинките по дрехите му.

Тя го гледаше ококорена.

— Но кой би посегнал на горкия стар Хоб? — възкликна тя.

Той задържа ръката й в своята.

— Той е видял товарен пикап и двама подозрителни мъже край вашата ограда — напомни й Кеш.

— За бога, та тук става въпрос само за една срязана ограда, те не бяха откраднали нищо — извика тя. — Никой не може да докаже кой е бил, тогава не е било извършено нито убийство, нито нищо!

Той не отговори. Присвитите му очи не се отделяха от къщата, където кипеше усилена работа. След минута я остави и се приближи към съдебния лекар.

Малко по-късно пристигна и Джъд в черния си джип, заедно с криминалистите и техния фургон.

Кеш отиде при тях. Джъд погледна към пикапа, където седеше Кристабел, поколеба се, но Кеш посочи нещо на верандата. Влязоха в къщата с друг полицай и с някои от медицинския екип и се върнаха след няколко минути.

Кристабел бе изпила три огромни глътки коняк от шишето на Кеш. Алкохолът я бе поуспокоил, но въпреки това имаше чувството, че никога повече няма да може да затвори очи, без да види отново това, което бе останало от горкия старец Хоб Делони. Сигурно е бил мъртъв известно време, като се имаше предвид в какво състояние откриха тялото му. Самата тя едва го разпозна.

— Кристабел.

Тя чу плътния глас на Джъд, сякаш долитащ през някаква мъгла. Той повдигна пребледнялото й лице към изпълнените със загриженост очи и я огледа.

— Шок — заяви мрачно той на Кеш. — Никога преди не е виждала подобно нещо. Ще я закарам до болницата, за да я прегледа дежурният лекар.

— Нищо подобно няма да направиш — обади се прегракнало тя. — Много съм добре.

Джъд се намръщи.

— Това не е нещо, което си свикнала да виждаш — отвърна грубо той и се втренчи ядосан в Кеш.

— Той се опита да ме спре — защити тя по-възрастния мъж. — Аз, обаче, не го послушах — изправи се с леко олюляване и подаде бутилката на Кеш. Пое си накъсано дъх.

— Какво е това? — попита Джъд и кимна към бутилката.

— Портокалов сок — отвърна веднага тя. — Едва ли е коняк, защото съм непълнолетна, а Кеш не би пристъпил закона дори и заради мен.

Джъд знаеше, че не е така, но обстоятелствата бяха необичайни. Сега не бе време да се занимават с подобни дреболии.

— Добре, Кеш, закарай я у дома. Аз не мога да си тръгна преди момчетата от лабораторията да се приключили — той изглеждаше така, сякаш щеше да умре, ако тя си тръгнеше с Кеш.

Кристабел го погледна.

— Става въпрос за убийство, нали? — попита тихо тя. — Смятате, че някой го е убил?

Очите му се присвиха.

— Все още проверяваме — двамата с Кеш се спогледаха. — Когато уликите се загубят, няма как да бъдат възстановени. Махни я оттук, Кеш.

Тя понечи да спори и Кеш се поколеба. Джъд заобиколи по-възрастния си колега и я качи сам в пикапа, а след това закопча и колана. Тя веднага усети топлината на тялото му. Почувства някаква сигурност. Искаше й се да се сгуши в ръцете му и да се притисне в него. След това си спомни за пръстена, който бе подарил на Типи. Никога не й бе подарявал толкова скъпа вещ. Никога не й бе подарявал нещо лично. Никога нямаше да го направи. Въздъхна шумно.

Той забеляза изражението на лицето й и се намръщи любопитно. Едрите му длани стиснаха ръцете й.

— Остани с Мод, докато се върна, сладката ми — каза той с толкова нежен глас, че й се доплака. — Няма да излизаш от къщата и се опитай да не мислиш за това, което си видяла.

Тя усети болка дълбоко в гърдите си.

— На теб ти се налага да гледаш подобни неща непрекъснато, нали? — попита тя.

Той бавно кимна.

Ръката й се вдигна към твърдите му устни и тя ги притисна нежно с пръсти.

— Толкова съжалявам — прошепна тя. Гласът й пресекна и тя прехапа долната си устна, за да се овладее.

Гърдите му тежко се повдигаха и спускаха.

— Аз също — придърпа дланта й към устните си и я целуна жадно. — Бих дал едната си ръка, за да ти спестя това, което си видяла! — изпъшка той.

— Няма нищо — отвърна дрезгаво тя и си наложи да се усмихне. — Ще се оправя. Ти върви да хванеш онзи, който го е сторил.

Мъжът си пое дълбоко дъх. Това момиче имаше характер.

— Ти си твърде взискателен данъкоплатец, Кристабел Гейнс — прошепна той. — Добре, тигърче. Ще хвана мръсника. Ти си върви у дома.

Младата жена се усмихна, въпреки че все още беше бледа.

— Слушам, шефе!

— Ще се видим по-късно — усмивката му беше мрачна. Обърна се, без да каже и дума повече и се качи на верандата.

Кеш се настани до нея, закопча предпазния колан и бързо я погледна.

— Ти си невероятна, Криси Гейнс — заяви гордо той. — Повечето жени щяха или да се разпищят, или да припаднат. Ти само повърна.

Тя се усмихна немощно.

— На теб сигурно никога не ти се е случвало.

— Грешиш — той запали и потегли. — Първото убийство, когато все още бяха новак се случи в заключена къща през лятото. Жертвите бяха три — двойно убийство и самоубийство. Труповете бяха престояли цяла седмица. В интерес на истината припаднах — той й отправи усмивка пълна с обич. — Нямаш представа каква работа те чака на следващия ден.

— Мога. Знам от Джъд, че полицаите имат доста извратено чувство за хумор, когато са на работа.

Той се разсмя.

— Точно така е. Открих умряла катерица в бюрото си, умряла катерица в багажника на патрулната кола, когато се прибрах на вратата на апартамента ми бе закачена пак мъртва катерица, нали се сещаш, че никога повече не им позволих да забележат какъвто и да е признак на слабост у мен.

— И аз няма да го допусна — добави убедено тя и скръсти ръце на гърдите си. — Първия път винаги е най-трудно, нали така, и то с всичко.

— Да — той я погледна. — Но можеш да живееш със спомена. На човек му се налага да преглъща толкова много. Просто се налага да свикнеш.

Тя отпусна глава на облегалката.

— Според теб Хоб е убит, нали Кеш?

За момент той замълча.

— Точно сега не мисля нищо. Както Джъд ти каза, трябва да проведем внимателно разследване. Просто за всеки случай — той я погледна. — Само че за момента, ти повече няма да яздиш сама, нито пък да правиш обход на оградата сама, дори и да си взела пушка.

Тя кимна. Не срещна погледа му. Джъд щеше да я накара да обещае. Кеш не я познаваше достатъчно добре.

— По-добре ли си вече? — попита той.

— Да. Мислех си за медицинския преглед — излъга тя — най-добрият приятел на Джъд, Марк Бренън винаги се шегуваше със съдебните лекари в Сан Антонио, особено с една от асистентките, Алис Джоунс, която имала прекалено извратено чувство за хумор.

— Любимата кукувица Алис — разсмя се Кеш. — Всички я познават. Тя е част от местния фолклор.

— Как е възможно да се занимаваш с подобни неща ден след ден, година след година? — полюбопитства тя.

— Това е част от изискванията на длъжността. Опитай се да мислиш за жертвата, не за това как си реагирала, когато си я видял. Обмисляш как да откриеш извършителя и как да го затвориш, за да не успее да го стори отново. Ако имаш късмет, няма да се налага често да гледаш подобни неща — той въздъхна. — Там е работата, че има такива, които не успяват да се справят, особено онези, които са най-силно засегнати, но отказват да признаят, че това ги притеснява. Въобразяват си, че са над слабостите, свързани с тази работа. Подобни полицаи, както и тези, които се случи да убият, понякога просто не могат да превъзмогнат психическото натоварване. Много от тях след подобни случаи напускат работата си. Други пък стават алкохолици, или се самоубиват.

Тя кимна. Джъд й бе казал същото нещо. Тя вдигна поглед към Кеш.

— Ти не пиеш.

Той сви рамене.

— Понякога пия. Но никога не чак толкова много, че да загубя контрол.

— Също като Джъд.

Той бавно се усмихна.

— Джъд е от онези тежки случаи, които не си признават слабостите. Той никога не е убивал човек. Всъщност, май не му се е налагало да стреля, по когото и да е.

— Простреля един в крака, докато се опитваше да наръга друг негов колега. Тогава още работеше в полицията на Джейкъбсвил. Човекът оживя и дори не куцаше.

— Джъд е късметлия.

Тя се вглеждаше внимателно в строгото лице до нея.

— Ти си убивал.

Цялото му тяло се напрегна. Той дори не я погледна. Искаше й се да каже нещо друго, нещо, с което да го успокои. Само че изражението му бе каменно. Младата жена се размърда неспокойно, притеснена, че е казала нещо толкова нетактично и лично.

Извърна се настрани.

— Хоб няма близки.

— Сигурен съм, че общината ще се погрижи за разноските по погребението — отвърна след малко той. — Поне ще има прилично погребение.

— Горкият. Никога не бе имал кой знае какво. Наистина ли си мислиш, че някой би го убил единствено защото ги е видял да режат оградата?

— Не знам. Но каквато и да е причината, поне е умрял бързо. Не се е мъчил.

Тя въздъхна.

— Надявам се. Искрено се надявам да е така.

Джъд се отби в къщата, преди да се върне във Виктория. Кристабел бе в кухнята с Мод, усмихната, докато помагаше да омесят хляб и да направят пай.

— Добре съм — увери го тя. — Недей да се тревожиш заради мен.

Той се поколеба, а черните му очи се присвиха и останаха впити в лицето й. Все още бе малко бледа.

— Кога видя Хоб за последно?

— Преди около седмица — отвърна тя и си спомни, че не можеше да му каже за какво си бяха говорили на верандата.

— Той добре ли беше?

— Както обикновено — каза тя и погледна строго Мод, защото жената се канеше да каже нещо. — Дори споделих с Мод, че изглеждаше изключително добре, нали така, Мод? — добави нарочно тя.

Мод се намръщи.

— Така беше. Горкият старец. Такъв добряк.

— Ако си добре, тогава да се връщам на работа — каза той на Кристабел. — Все още изглеждаш потресена.

Тя си наложи да му се усмихне.

— Подобно нещо би потресло всеки.

— Сигурно си права. Известно време да стоиш близо до къщата. Нека Ник и момчетата да поемат обходите.

— Както кажеш, Джъд — съгласи се мило тя.

Той я изгледа продължително.

— Говоря ти сериозно — присви замислено очи. — Обещай ми — добави веднага той.

Тя се замисли за момент.

— Обещавам да стоя близо до къщата.

— Добре.

Той я погледна за последен път, кимна на Мод и излезе през задната врата.

— Лъжкиня — изсъска Мод към нея.

— Някои от оградите наистина са близо до къщата — оправда се тя. — Освен това, налага се да помагам на Ник и останалите момчета, когато проверяват за нови поразии. И без това нямаме достатъчно работници, откакто Лари напусна, а Боби се записа да учи задочно. Ще кажа на Кеш — обеща тя.

— Ако Джъд научи… — изпъшка Мод.

Две дена по-късно Крис яздеше към пасището, където държаха един от четирите останали млади бикове от породата Хиърфорд. Бяха ги разделили, за да не допуснат ново отравяне. Тя отново стискаше в ръка взетата назаем пушка, а мобилният телефон, който Кеш й даде, висеше на колана. Беше я накарал да го вземе и каза на Ник да я наглежда, докато е във фермата. Ник не успя да се справи с нея, също както и Кеш. И ето че този път за малко не плати скъпо и прескъпо. Минаваше с коня си покрай огромен дъб, когато някакъв мъж се изпречи на пътя й.

Реакцията й бе отлична. Когато той бе пред нея, тя вече бе успяла да извади пушката и да провре пръст на спусъка. Не я насочи към него, а я подпря на дънките, докато очите й говореха, че е готова да стреля при най-малкото движение.

— Да не би да се каниш да ме гръмнеш, госпожице шефке? — попита с провлачен глас Джак Кларк, очите му присвити, докато гледаше нагоре към нея от прашната пътека.

— В мига, в който направиш и крачка към мен — кимна тя, без да трепне.

— Видях те, че приближаваш по пътя — каза той и кимна към магистралата, която бе няколко метра встрани. — Искам да престанеш да разпространяваш слухове за мен из Джейкъбсвил — добави със студен глас той. — Нищо не съм откраднал от теб. Купих си чифт ботуши, защото скъсах моите, докато се разправях със стария ви трактор. Дължахте ми ги тези ботуши!

— Ако беше дошъл и бе попитал, щяхме да ти купим — отвърна тя, обзета от страх, разтреперана вътрешно, но решена да не го показва. Стисна по-здраво пушката. — Ти не го направи. Купил си най-скъпия чифт, който си намерил и си ги записал на сметката на фермата.

— Това не е причина да уволниш човек, без преди това да го изслушаш.

От поглед му усети как се вледенява. Помнеше този поглед от времето, когато още работеше при тях, въпреки че бе за кратко, до края на септември. Той харесваше жените, но нито една не би посветила времето си на него. Зъбите му бяха отвратителни, както и държанието — да не говорим за вулгарния начин, по който се отнасяше към жените. Той бе дребен мъж, с остри черти, оредяваща коса, слаб и излъчваше злоба. Дрехите му винаги бяха смачкани, а косата му изглеждаше така, сякаш никога не е била мита. Това бе най-противният човек, когато някога бе виждала. Сега бе облечен в бархетна риза в неприятно черно, зелено и жълто, която изглеждаше не по-малко отблъскваща от него.

— Вече каза, каквото имаше да казваш — заяви тя. Премести пушката и натисна копчето, на което Кеш бе програмирал своя номер, а след това го изгледа студено и решително. — Влязъл си без разрешение в частна собственост. Искам да се махнеш от имота ми. Веднага. Току-що натиснах номера на заместник-началника на полицията. Ако натисна копчето втори път, той веднага ще разбере къде съм и защо се обаждам.

Той се поколеба, докато преценяваше разстоянието помежду им. Дори и да се обади на въпросния номер, помощта нямаше да дойде веднага. Ръцете му се свиха в юмруци и той се усмихна в очакване. Направи стъпка напред.

За частица от секундата Криси вдигна пушката на рамото и го бе взела на прицел.

— Предпазителят е вдигнат — уведоми го спокойно тя. — Ти си на ход.

Той спря, когато тя намести пушката. Поколеба се отново, сякаш за втори път преценяваше разстоянието и се чудеше колко бързо ще успее да стреля тя. Само един поглед към изражението му й подсказа, че сигурно ще стреля, ако помръдне отново.

Заплашителната му стойка се промени.

— Значи се опитваш да застреляш човек, задето най-културно е задал въпрос! — каза ядосан той.

— Ръката ми започва да се изморява — изтъкна тя. Той изпсува с една-единствена груба и вулгарна дума, последвана от най-противния похотлив жест, който тя бе виждала.

— Всъщност не си струва. Ти си по-скоро момче, отколкото момиче, нищо че си руса. Предпочитам някоя хубавица!

— Едва ли ще имаш късмет! — измърмори тя.

— Веднъж имах една руса хубавица! — отвърна веднага той и се изчерви. Обърна се и се упъти към гората, която ги делеше от магистралата.

— Ще си платиш, малка кучко! — кресна той. — Ще си платиш скъпо и прескъпо! Ще те накарам горчиво да съжаляваш, че си си отворила устата!

Ръцете й трепереха, докато спускаше предпазителя на пушката. Чу някъде в далечината да се пали мотор на кола и зърна стар бежов пикап, когато Кларк подкара покрай пътеката, по която тя яздеше. Мъжът натисна предизвикателно клаксона, докато отпрашваше по пътя. Това определено не бе черен пикап с червена линия, каза си тя.

Изпусна дълго сдържания дъх. Отпусна пушката и бързо се отправи към къщата. Не се изненада, когато установи, че сърцето й бие чак в гърлото, силно като барабан.

Искаше да попита Мод за съвет. Тези няколко минути я бяха ужасили и все още не знаеше какво да направи.

Само че Мод я нямаше, когато се прибра. Направи си чаша кафе и прецени, че този път няма да успее да се справи сама. Откачи мобилния телефон на Кеш от колана. Набра номера на офиса му и когато най-сетне разбра, че не звъни, се сети, че не е натиснала копчето за разговор. Натисна го ядосана и зачака някой да отговори.

Обади се Кеш.

— Кеш, имаш ли възможност да наминеш за няколко минути? — попита тя с изтънял гласец.

— Добре ли си — усети се веднага мъжът.

— Да. Джак Кларк беше тук. Трябваше да го заплаша, че ще го застрелям.

Той се поколеба.

— Знам — отвърна след няколко секунди той. — Тук е, в офиса ми и прави оплакване. Твърди, че си насочила пушка към него, без да е имало причина. Настоява да бъдеш арестувана.