Даяна Палмър
Обречени на любов (16)

Шестнадесета глава

Скоро след като се върнаха от Япония, Криси започна да повръща сутрин. Първия път, когато се случи, Мод не си беше у дома. Втория път се престори, че е забравила нещо в банята и едва успя да се добере дотам. Отскочи тайно до града, купи си тест за бременност и зачака уикенда, когато Мод отиваше на гости на сестра си, за да го използва.

Резултатът я стресна. Вината за всичко бе нейна. Тя сама бе накарала Джъд да повярва, че пие противозачатъчни хапчета и не му бе казала нищо, когато се любиха в Япония. Ето че сега бе бременна, а той я отбягваше. Беше отрекъл, но тя знаеше, че ще се ожени за Типи. Филмовата компания се върна, за да заснемат още няколко сцени и той отново идваше, за да докарва и прибира манекенката до хотела. Очевидно не можеше да търпи Кристабел, след като се бяха върнали от Япония и след всички онези великолепни нощи, които тя прекара в прегръдките му. Ами ако разбереше за бебето? Щеше да се чувства длъжен да останат женени, разбира се, че щеше да стане така. Щеше да съсипе живота му, и неговия, и на Типи, и своя собствен…

Седна на студения твърд ръб на ваната и й се прииска отново да е Бъдни вечер, за да му каже истината. Сега вече бе закъсняла с много седмици. Освен това с цялото това гъмжило кинаджии нямаше начин да останат насаме, въпреки че те щяха да останат само няколко дни, за да заснемат повторно сцени, които някой по грешка бе съсипал.

Мод, естествено, разбра. От нея не можеше да се скрие нищо. Когато следващата седмица Криси повърна закуската си и й се наложи да полегне, Мод й призна, че знае. Само не й каза, че е споделила страховете си с Кеш.

Тя погледна ядосана Криси и скръсти ръце.

— Той е в обора, при снимачния екип — насочи я тя. — Отиваш веднага и му казваш, ако ли не, ще отида аз.

— Няма да направиш нищо подобно — сопна се разпалено Криси и изтри лице с влажна кърпа. — Трябва да реша някои неща.

— Също и той — долетя резкия отговор на възрастната жена. — Това бебе е и негово. Той ще го иска.

Криси не бе сигурна какво ще иска Джъд. След пътуването до Япония той я избягваше. Истината бе, че идваше единствено, когато филмовият екип бе тук. Когато дойдеше, се въртеше около Типи. Продължаваше да я довежда и вечер да я връща в хотела. Правеше така, че Криси да разбере, а от това я болеше още повече. Никога не й хрумна, че Кеш също се навърта, че Джъд може да ревнува.

— Той прекарва по-голямата част от времето си с Типи — каза тъжно тя. — Освен това всеки момент може да подаде документите за развод. Няма да е честно да го лиша от шанса му да намери малко щастие.

— Че ще бъде малко, това е сигурно — изсумтя Мод. — Нямам нищо против Типи, защото тя се държа мило и с двете ни. Само че тя ще му провали живота. Той никога няма да си намери място в нейния свят. Както и за теб няма място в света на Кеш — добави нарочно тя.

— Това решение трябва да го вземе Джъд, не аз.

Мод въздъхна.

— Не мога да споря с теб, просто не мога.

— Да, наистина, няма смисъл — съгласи се Криси. Усмихна се леко. — Струва ми се, обаче, че си права. Не бива да крия от него.

— Поне в това отношение си права — възрастната жена погледна през прозореца.

— Той е точно пред обора с Гари и Типи. Иди да го хванеш, преди да е тръгнал.

— По-добре да хвана някоя настинка — измърмори Криси. — Добре, де, добре, отивам! — стана от леглото и тръгна след Мод по коридора.

Мод отвори задната врата със странно изражение.

— Недей да си въобразяваш прекалено много — каза Криси, когато мина покрай нея. — Джъд ми каза, че не се вижда като мъж със семейство.

— Чакай само да прегърне бебето и ела пак ми го кажи.

Криси искрено се надяваше да е права. Само че я мъчеше някакво лошо предчувствие и то се засили, когато приближи обора. Ами ако реши, че лъже? Ами ако реши, че детето е от Кеш? Беше виждал противозачатъчните на нощното й шкафче. И сам бе казал, че не би я докоснал, ако не знаеше за тях. Но той не знаеше, че са стари, и че тя не ги пие.

При всяко положение тя нямаше начин да скрие една бременност в Джейкъбсвил, Тексас, където всички ги познаваха и двамата с Джъд. Май беше по-добре да приключи още сега с този въпрос. Нямаше какво друго да направи…

Закова се на място, когато съзря гледката щом зави зад ъгъла. Гари, помощник-режисьорът бе с гръб към нея и говореше с оператора и озвучителя. Той се мръщеше отвратен към обора. Криси са зачуди какво ли има там. В обора нямаше никого, само две самотни фигури. Джъд се бе подпрял на една от високите ясли, а Типи се притискаше в него, докато двамата се целуваха с някаква отчаяна страст.

На младата жена й прилоша. Как да влезе и да каже на Джъд, че не могат да се разведат, защото е бременна, след като бе очевидно, че е полудял от желание по Типи. Човек не може просто да подмине подобна целувка. А й беше казал, че не желае Типи!

Обърна се и излезе тихо. Сълзите почти я замъгляваха, докато се качваше зад волана на стария пикап. Извади резервните ключове изпод стелката и запали мотора. Потегли, без да помисли, че не си е взела нито книжката, нито застраховката, нито дори чантата.

Постепенно чувствата й се върнаха. Болката я разкъсваше отвътре. Жадната целувка изплуваше пред очите й отново и отново. Тя бе взаимна. Той очевидно бе толкова сигурен, че ще получи развод, че вече градеше планове за бъдещето си с манекенката. Не можеше да си представи Типи да живее със заплатата на тексаски рейнджър, дори с дивидентите, които идваха от фермата. Жената бе красива и всички я харесваха. Тя пътуваше по света и се появяваше в ревюта с дрехите на световноизвестни дизайнери. Сигурно много обича Джъд, след като е готова да се откаже от парите и славата. Не бе за чудене. Джъд бе красив, сексапилен и много мъжествен. Типи нямаше да бъде първата жена, която го намираше неустоим.

По пътищата нямаше много движение. Беше прекалено късно за обяд и много рано за училищните автобуси. Училище. Стисна здраво волана. Тя самата щеше да изпраща детето си на училище след няколко години. Джъд трябваше да разбере. Нямаше как да го скрие от него. Нямаше начин да скрие каквото и да е от него. Детето, което той не искаше, щеше да провали живота му, надеждите му за бъдещето. Щеше да му е неприятно, а също и на Криси.

Отби от главния път и пое към високите брегове на реката по тесен непавиран път. Умът й трескаво работеше. Не можеше да реши какво да прави. Ами ако замине. Той щеше да разбере истината някой ден. Не би отишла в някоя клиника, не би могла да направи подобно нещо, каквото и да й струваше. Без да мисли натисни педала на газта. Отново видя как Джъд целува Типи и я прободе нова мъка, сякаш в сърцето й имаше отворена рана. Джъд обичаше Типи! Той обичаше Типи!

Простена високо. Не можеше да му каже. Просто не можеше! Вината бе само нейна. Трябваше да внимава. Не бе взела никакви предпазни мерки. Отговорността си беше нейна. Тя бе тази, която трябваше да плати за последствията, не Джъд.

Стисна зъби, затвори очи и отново видя целувката. Не обръщаше никакво внимание къде кара. Над реката имаше тесен мост без парапет. Реката не бе дълбока, но брегът се издигаше на три метра. Когато отвори очи, забеляза, че е излязла от коловоза и се е насочила право към брега!

Изписка и изви волана. Настъпи спирачката с всички сили и спря на сантиметри от неминуемата смърт. Пикапът поднесе и спря, а предните губи останаха на сантиметри от ръба.

Подпря глава на волана, разтреперана от облекчение. Усети как горещите сълзи се стичат по ръцете й. Така става, когато шофираш и си разстроена, а Джъд все я предупреждаваше да не го прави. Ако не бе отворила очи, щеше да падне в реката. Можеше да се убие, да не говорим за бебето. Спусна ръка, сякаш, за да защити леко заобления си корем.

Измъкна се от пикапа и огледа леко изкривената броня, вдигнала се към фаровете, а след това сведе поглед към бързоструйните води на реката. Извади от джоба си салфетката, с която сутринта бе попила червилото и избърза запотеното си лице. Никога не бе правила по-опасно нещо. Нямаше да се качи в пикапа, преди да се успокои напълно.

Чу мотора на кола на междущатския път, успореден на непавирания и насочи поглед натам. Беше полицейска кола. Човекът намали за секунди и отново потегли. Полицаят сигурно се чудеше какво прави там съвсем сама, спряла пикапа на самия бряг. Нека се чуди. Нямаше да се прибере, все още не. Нека остави достатъчно време на Джъд да си отиде. Нямаше да може да го погледне точно сега, докато споменът за целувката я изяждаше отвътре.

 

 

Джъд вървеше към джипа си, когато забеляза притеснената Мод, застанала на задната врата.

Обърна се, приближи се и се усмихна мило.

— Да не би нещо да не е наред? — попита той.

— Криси каза ли ти? — попита остро тя.

Той се намръщи.

— Какво да ми каже?

Мод се поколеба.

— Виждал ли си я?

— Не. Трябваше ли? — попита нетърпеливо той.

— Беше тръгнала да говори с теб — продължи Мод. — Не й виждам пикапа.

Той усети как го обхваща напрежение. Ако Кристабел е идвала в обора, сигурно го е видяла с Типи. Беше я целунал, за да накара помощник-режисьора, Гари, да престане да я преследва. Този тип ставаше изключително досаден. Това бе напълно невинна целувка, също като на филм. Само че, ако Кристабел ги бе видяла…

— За какво е искала да говори с мен? — попита той и се сети колко често се натъкваше на Гриър, когато идваше. Нещата стигнаха до там, че двамата с Кристабел почти не си говореха. Ревността му бе така разпалена, че едва успяваше да я скрие.

Мод прочисти гърлото си.

— Не знам, не ми каза — опита се да се измъкне тя.

Пое си дълбоко въздух.

— Сигурно е отскочила до мелницата. Няма значение.

Жената влезе в къщата. Джъд се поколеба. Мод се държеше странно. Той отново се зачуди защо Кристабел не се бе обадила. Не бе типично за нея да премълчи нещо, което за нея е равносилно на предателство. Старата Кристабел щеше да вдигне шумен скандал и на двамата с Типи щеше да им се наложи да дават обяснения. Притесни се, че тя си е тръгнала, без да каже и дума.

Качи се в джипа и реши да мине до града, за да провери дали не е отишла до пощата. Още с качването, чу обаждане по радиостанцията.

— Кеш някъде наоколо ли е? — попита някакъв младеж.

— На събрание е с шефа Блейк и градската управа. Защо?

— Като излезе ще му кажеш ли, че приятелката му е на брега на реката до пикапа си на пътя на Джей Дейвис?

— Защо трябва да му казвам? — попита диспечерът.

— Защото предните колела на пикапа едва се държат на брега, а и тя едва се държи на крака — отвърна младежът. — Ако бях на негово място, щях да побързам.

— Ще му кажа веднага щом излезе. Едва ли ще се бавят много.

— Благодаря — младежът изключи радиостанцията.

Джъд пое с много газ и полетя напред.

Кристабел чу приближаването на някаква кола и се напрегна. Мястото бе самотно и можеше да се окаже в беда. Може пък да беше полицаят, който мина по-рано, зачуден какво ли прави тя тук. Надяваше се да не е някой, който се чуди каква беля да направи.

Щом забеляза черния джип, усети как я обхваща безпокойство. Последният човек на този свят, когото искаше да види, бе Джъд Дън. Черните й очи бяха гневни, когато той спря до нея и слезе с едно-единствено пестеливо движение.

Тя беше с гуменки и изглеждаше още по-ниска. Рейнджърът й се стори много висок в кожените ботуши и кремавата шапка Стетсън, автоматичният Колт 45 калибър с гравираната дръжка, провиснал отстрани в кобура. Сребърната звезда на рейнджърите блестеше на слънцето също като очите му, докато приближаваше.

— Прекалено близо си до брега — каза той направо.

Тя скръсти ръце пред гърдите, избегна погледа му и отново обърна очи към водата.

— Не съм — опъна се тя.

Той спря зад нея и я зачака да заговори, да го обвини, да поиска обяснение. Не го направи.

— Какво правиш тук сама? — настоя той.

— Трябваше да помисля — каза тя с нетипичен за нея тон.

Джъд се поколеба. Нямаше представа как да я попита дали го е видяла с Типи в обора.

— За какво? — попита той.

Тя си пое дълбоко дъх, за да се успокои и се обърна. Очите й бяха леко зачервени, но от нея се излъчваше спокойствие и решителност.

— Искам да изкупиш моя дял.

Това бе последното, което той очакваше да чуе от нея. За няколко секунди остана без думи.

— Какво?

— Реших, че не желая през остатъка от живота си да отглеждам добитък, въпреки че сделката с Япония беше успешна — отвърна спокойно тя. — Имам малко спестени пари. Не искам да се връщам в техникума. Реших да постъпя в колеж.

— Добре — каза той. — Ще говоря с Мърчисън в банката. Можеш да живееш във фермата…

— Не си ме разбрал — прекъсна го тя. — Заминавам да уча в Сан Антонио, няма да съм тук.

Тя се готвеше да си тръгне. Нямаше да я вижда повече. Фермата, единствената им връзка, щеше да остане само негова. Тя щеше да живее в друг град, да работи в друг град. Нямаше да е тук, когато той идваше да преглежда книгите, да види добитъка, да вземе сметките. Нямаше да я вижда дори с Гриър. Мисълта го възпря.

— Искам да си тръгна в края на месеца — добави тя. — Ако не успееш да се справиш до тогава, няма значение. Оправи нещата както прецениш. Готова съм да подпиша каквито документи е необходимо.

Той се намръщи страховито. Нещо определено не беше наред. Тя обичаше фермата. Беше в семейството й от три поколения. Не й беше приятно дори да я дели с него. А ето че сега искаше да си замине завинаги. Защо?

— Мод каза, че си искала да говориш с мен — продължи той. — Това ли е?

— Да — отвърна тя, доволна, че Мод не е била откровена с него. Сан Антонио не беше много далече, но поне бе добра отправна почва. Щеше да отиде там и да реши накъде да бяга, преди да започне да й личи.

— Кристабел — започна той.

Преди да успее да събере мислите си, чу сирена и силното бръмчене на форсиран двигател. И двамата се обърнаха едновременно и видяха една от патрулните коли на Джейкъбсвил да се приближава по непавирания път, оставяйки след себе си огромни облаци прах. Беше Гриър, дяволите да го вземат, дано!

Гриър спря рязко и едва спрял сирената и светлините, изскочи от колата и се насочи към Кристабел.

— Добре ли си? — попита той, без да обръща никакво внимание на Джъд.

Заля я вълна от облекчение. Джъд нямаше да настоява за повече обяснения.

— Добре съм — каза тя. — Просто ми трябваше някое тихо място, за да помисля.

Гриър не повярва. Присви очи и я погледна, без да трепва.

— Ще карам след теб до фермата.

Кристабел въздъхна гневно.

— Не ми трябват пазачи.

— Трябват ти, и още как. Виж се как си паркирала!

— На цели тридесет сантиметра от брега съм! — заинати се тя.

Гриър протегна ръка. Тя го погледна, все още ядосана, но му подаде ключовете от пикапа.

— Ще го прекарам. Какво правиш тук? — обърна се той към Джъд.

— Разговарям с жена си — отвърна той подигравателно и арогантно.

— Не съм ти жена — сопна се задавено Кристабел. — Аз съм само наемната работна ръка.

Гриър предвидливо ги остави сами и се качи да премести пикапа.

— Какво, по дяволите, означава това?

Тя не го погледна. Кръстоса ръце пред гърдите си.

— Студено ми е.

Мъжът погледна голите й ръце и гласът му омекна.

— Как няма да ти е студено. Дори пуловер не си облякла.

Тя не обърна никакво внимание на думите му и извърна поглед към Гриър, който с лекота обърна пикапа.

Джъд въздъхна шумно.

— Трябва да седнем и да поговорим…

Тя го погледна безразлично.

— Нямам за какво да говоря с теб — отвърна сериозно тя. — Ще бъдат само празни приказки. А те не означават нищо.

Той стисна зъби.

— Видяла си ме с Типи — каза дрезгаво той. — Мога да ти обясня.

— Да не би да даваш пет пари за това, което мисля аз — попита тя. — Дори не съм част от живота ти. Никога не съм била.

Той се намръщи.

— Кристабел…

— Криси! Хайде да вървим! Ще настинеш тук! — извика Гриър.

Тя се насили да му се усмихне.

— Ти да не би да си много облечен? — укори го нежно тя.

Гриър едва се сдържа да не продължи да я хока.

Тя сви рамене.

— Добре. Идвам!

Едрите длани на Джъд се свиха в юмруци.

— Чакай малко.

Тя го погледна.

— Твоят живот си е твоя работа. Няма да ти се меся. Очаквам да проявиш същото разбиране и ти.

— По дяволите!

— Ти спаси фермата, Джъд — добави тихо тя. — Спаси и мен. Жертва пет години от живота си, за да не потъна. Никога няма да забравя какво ти дължа. Но не очаквам да правиш нови жертви заради мен — добави мрачно тя. — Ако има човек, който заслужава щастие, то това си ти. Радвам се, че… Типи те чака. Няма да ви се пречкам.

Тя отстъпи от него и насочи вниманието си към Гриър, който държеше вратата отворена. Подаде й ключа за пикапа.

— Добре, прибирам се — каза тя на Кеш, направи смешна физиономия и се засмя.

Той също й се усмихна.

— Да не караш с превишена скорост.

— Аз никога не карам с превишена скорост.

— Да бе!

Тя седна в пикапа и потегли. Дори не погледна Джъд, когато мина покрай него.

Джъд пристъпи към Гриър, който се връщаше към патрулната кола.

— Тя все още не е разведена — каза той, предизвиквайки другия мъж.

Гриър го погледна студено.

— Все едно че е разведена, като гледам колко внимание й обръщаш напоследък.

— И как да й обърна внимание, след като няма случай да се прибера във фермата си без да се натъкна на теб! Освен това отношенията ми с Кристабел не ти влизат в работата.

Гриър само се усмихна.

— Ще видим тази работа — отново пое към полицейската кола.

— Има ли нещо, което не знам? — попита рязко Джъд.

Гриър се поколеба, нещо напълно нетипично за него.

— Защо не попиташ нея. Или по-добре попитай Мод. Аз поне така разбрах.

Преди Джъд да продължи да настоява, Гриър потегли.

Джъд нямаше намерение да се отказва. Усещаше, че нещо става, че това нещо го засяга. Последва Гриър в полицейското управление.

Полицейското управление на Джейкъбсвил делеше сградата с пожарната. Мъжете често сменяха назначенията си. Много от тях започваха като пожарникари, а по-късно преминаваха обучение за полицаи, или обратното. Бяха приятна група от добросърдечни хора. Повечето женени. Малцина бяха самотници. Имаше и доста бивши военни.

Гриър се открояваше дори сред самотниците. Отначало караше колегите си да се чувстват неудобно. По-късно завърза повърхностни приятелства, особено след като колегите му научиха, че могат да разчитат на него, когато са в нужда. Не бе нужно много време, за да започнат да се носят слухове за миналото му, но приказките пресекваха в мига, в който той се появеше. Където и да отидеше го оглеждаха любопитно, защото някои от подвизите му бяха силно разкрасени. Затова не след дълго той се превърна в аутсайдер.

Не че имаше нещо против. Бе човек, който привличаше жените, стига те да го интересуваха, което се случваше често и само с поглед отблъскваше мъжете, които се опитваха да го въвлекат в сбиване. Но изключения винаги имаше.

Всъщност изключението връхлетя побеснял, решен да разплете тайната, която никак не му бе допаднала.

Гриър знаеше, че няма да успее да укроти положението само с думи. Двамата с Дън си приличаха прекалено много. И двамата мъже имаха минало, което би трябвало да ги превърне в първи приятели. Вместо това се оказаха съперници.

Джъд затвори вратата след себе си и спусна щората, която бившият заместник-шеф на полицията използваше само през обедната си почивка, за да тренира скрит от любопитни погледи. Гриър рядко пускаше щорите. Джъд понечи да ги спусне, очевидно, за да задържи любопитните погледи от конфликта.

С примирена въздишка Гриър се изправи и започна да разкопчава униформената риза и да разхлабва вратовръзката.

— Ти не можеш ли да се биеш облечен? — подигра му се Джъд.

Гриър изви единия ъгъл на устата си и продължи да се разкопчава.

— Нямам друга чиста риза, освен тази. Не искам да я изцапам с кръв.

— Моята или твоята? — попита другият мъж.

— Все едно. Гледам, че ти си с бяла риза — изтъкна Гриър.

Този път Джъд не отговори. Свали си кобура както беше с оръжието и го остави на бюрото, застана отпуснат и зачака.

— Не е нужно да го правим — опита Гриър още веднъж.

— Не е нужно — съгласи се Джъд с измамно любезен глас. — Кажи ми какво крие тя и веднага ще се махна от кабинета ти.

— Не мога — отвърна Кеш. — Дал съм дума.

Джъд сви широките си рамене.

— Тогава ще бъде по моя начин — каза той, пристъпи напред и замахна светкавично с юмрук към съперника си.

Славата на Гриър не се дължеше на преувеличения. Той се наведе, изви се и с добре прицелен ритник, достоен за Чък Норис, повали Джъд.

Джъд падна, но се изправи като котка. Скочи, избърса кръвта от устата си и се усмихна. Тази усмивка бе добре известна в средите на рейнджърите. Гриър, обаче, можеше да се похвали със същата.

Кеш почти успя да се приведе навреме, но ритник след пълно завъртане го уцели в стомаха, последван от втори такъв, който го запрати върху един стол.

Шумът, въпреки че бе през обедната почивка, привлече вниманието. Вратата на Кеш се твори тъкмо когато той се привеждаше, за да нападне Джъд, просна го върху бюрото и го прекатури на пода.

Някой викна, „Бият се!“ и в следващия момент наоколо се струпаха мъже в сини униформи, като се блъскаха да застанат някъде по-напред. Гриър бе убеден, че дочу някой да събира залози, но ушите му пищяха от последния удар на Джъд. По дяволите, този тип яко удряше!

Успя да парира следващия замах на по-младия мъж, подскочи и с ритник го запрати към стената. Докато се възстановяваше, Гриър се извъртя и го уцели отстрани в главата с втори висок ритник, който достави истинско удоволствие на наблюдателите.

Джъд се приземи грациозно и отново скочи на крака. Двамата мъже, съвършени противници и като телосложение, и като умения се наблюдаваха внимателно, дебнеха движенията си и пристъпваха един към друг. Спираха замах с ръце, избягваха или блокираха ритници. Ударите звучаха остро и болезнено. И двамата бяха насинени, и двамата кървяха.

Гриър се престори, че ще нанесе висок удар с крак, но продължи с нисък юмрук. Джъд пое удара, но се извъртя и със заден ритник запрати Гриър върху бюрото му.

Тълпата ставаше все по-шумна и очевидно, по-голяма.

Гриър погледна към зрителите с присвити черни очи, почти толкова черни, колкото на Джъд.

— Заради теб ще ме уволнят — изръмжа той.

— Как ли пък не, Чет ти е втори братовчед — Джъд уцели Гриър с пета и той падна от бюрото. — Ставай! — изсъска той, когато другият мъж се поколеба.

Гриър се изправи, и с камшичния удар през коленете, повали Джъд. Джъд бързо се изправи, пресегна се, улови го и го просна право върху удобното кресло.

Тук не можеше да има победител, прецени положението Кеш. Двамата с Джъд бяха прекалено добри, за да успее единият да неутрализира другия. Лошото бе, че Гриър сам бе научил Дън на доста от тези умели хватки. Остана на стола и потри брадичката си.

— Да не вземеш да спреш точно сега? — попита Джъд с тих ядосан глас, черните му очи блеснали. — Ставай, трябва да довършим започнатото.

— Без мен — каза му развеселен Гриър — засмя се и поклати глава. — Аз знам кога да се откажа.

— Ставай!

Гриър изви вежди.

— По-добре първо помисли. Ако ме накараш да стана, ще те арестувам за нападение над полицай. Ще ти сложат белезници, ще ти вземат отпечатъци и ще те тикнат в затвора, а аз лично ще се обадя на вестниците, за да им разкажа за сензацията. Как според теб ще приеме нещата капитанът ти, или шефовете в Остин? — добави той, а очите му проблясваха.

Джъд бе побеснял. Нямаше намерение да се дава толкова лесно. Не бе научил нищо.

— Тя каза, че иска да изкупя нейния дял от фермата, за да се премести да живее в Сан Антонио. Няма да изляза от този кабинет, преди да ми обясниш какво става с нея — настоя инатливо Джъд. — Ще изкопча истината по какъвто и да е начин — добави мрачно той.

Гриър знаеше, че ако не му каже, Джъд ще се върне във фермата и ще тормози Криси за истината. Това можеше да е опасно. Бе очевидно, че тя е много разстроена. Вече я познаваше добре и се сети, че тя е измислила този план, за да избяга от Джейкъбсвил. В Сан Антонио лесно щеше да остане анонимна. Тук това нямаше да се получи, не и в състоянието, в което се намираше.

— Добре — каза най-сетне Гриър и въздъхна дълбоко. — Ще ти кажа — но не пред свидетели — добави той и погледна лошо насъбралите си. — Вън, или ще ви сложи на двойни смени при пешеходната пътека пред забавачката!

Всички наизскачаха кой през прозорците, кой през вратата. Гриър бавно се изправи и усети, че целият е натъртен. Лицето на Джъд Дън приличаше на релефна цветна карта на Тексас. Освен порязаните места, започваха да се появяват и петна с доста интересен нюанс на лилавото. Гриър прецени, че той едва ли изглежда много по-добре. Челюстта го болеше.

— И защо не ми каза веднага? — попита заядливо Джъд.

— Реших, че може да ме съжалиш и да си отидеш.

Джъд се изсмя.

— Ще ти се.

Кеш сви рамене и метна на рамо униформената риза, облече я, закопча се и отново си върза връзката.

— Предполагам, че Кристабел иска да отиде в Сан Антонио, защото е голям град и от там ще може да се качи на автобус, или влак и да отиде, където прецени, преди да е станало твърде късно.

Джъд се намръщи, докато си закопчаваше колана с оръжието.

— Каза, че искала да се запише в колеж.

Гриър се настани на ръба на бюрото си и погледна търпеливо Джъд.

— Решила е, че искаш Типи — отвърна той. — Заминава, за да не ти пречи на щастието.

— Никога не съм казвал, че искам да се женя за Типи — отвърна отбранително той.

— Това, разбира се, не е моя работа, но за мен ще бъде истинско удоволствие ти да се ожениш за нея и да се махнеш от живота на Криси. Тогава аз ще се оженя за нея и ще я глезя до полуда.

Джъд усети как гордостта го задушава. Не можеше да понесе мисълта за Кристабел с друг мъж, колкото и невинно да изглеждаше всичко отстрани.

— Тя е моя жена — изсъска той. Докато нещата не се променят, е само моя.

— Доколкото разбрах от нея, ти си подал документи за развод.

— Още не съм — продължи да съска Джъд.

— Май това е само въпрос на време. Ти си този, който повдигаше въпроса още от самото начало.

Това бе истина и го заболя. Беше направил толкова много глупави грешки. Направо невероятно, че мъж с неговия опит не успява да овладее чувствата си към момиче, което е познавал цял живот.

— Нещо май се отклонихме от темата — каза Джъд. — Защо й е да бяга?

Гриър въздъхна.

— Ти сам не можеш да се сетиш, така ли?

— Не е възможно да е заради теб — предложи той на шега. — Ако беше така, щеше да се стреми да запази своята половина от фермата.

— Не е заради мен — съгласи се тихо Гриър. — Тя е прекрасна млада жена. Какво ли не бих дал да съм мъжът на живота й, но това не може да се случи. Дори не съм в класацията.

В продължение на един безкраен, ужасен момент Джъд се зачуди дали няма някой друг. След това разбра, че това е невъзможно. След като Гриър не беше в класацията…

— Ти нали можеш да броиш? — попита бавно Гриър. — Върнахте се от Япония преди около два месеца. Тя се върна с блеснали очи, щастлива, изпълнена с надежди, а след това изпадна в отчаяние, което продължава и до днес, защото ти я избягваш като чумава. И изведнъж стана така, че тя започна да избягва теб.

— Забелязах — каза Джъд. — Не ми казваш нищо, което вече не знам!

— Тогава, слушай внимателно — Гриър се обърна и скръсти ръце на гърдите си. — Я помисли хубаво. Защо ще иска да бяга. Защо е важно да замине някъде, където ти няма да я виждаш?

Трябваше да се сети много по-рано. Истината го порази. Тя се опитваше да се скрие, защото тялото й се променяше. Защото тя беше…

— Тя е… бременна? — Джъд едва произнесе думите.

Гриър само кимна.

— Така каза Мод. От две седмици й прилошава сутрин и дрехите не й стават.

Другият мъж пребледня. Значи не е пиела противозачатъчни хапчета. Затова се чувстваше виновна. Избягваше го. Беше го заварила с Типи в обора. Само че Кристабел нямаше представа, че тази целувка не означаваше нищо и бе решила да не застава на пътя на щастието му, да не му проваля шансовете, като му каже за детето. Може и да си мисли, че той не го иска.

Отпусна се на канапето и остана притихнал, тъжен и замислен.

— Бебетата са хубаво нещо — каза Гриър. — Аз съм на възраст, когато доста мисля за тях. Мога да живея навсякъде. Ако искаш Криси да се махне, ще замина с нея. Може пък някой ден да вдигне ръце и да реши да се ожени за мен. Ще осиновя детето и ще го отгледам като мое.

Вратите се затваряха под носа му. Някъде по пътя Джъд бе изгубил и Кристабел, и бебето и сега го очакваше безрадостно бъдеще.

Погледна Кеш, неспособен да прикрие ужаса в очите си. Беше обожавал свободата си. Самата мисъл да прекара живота си с една жена, да се грижи за семейство, го ужасяваше. Живееше сам, работеше сам, по-голямата част от живота си бе прекарал сам. Не искаше обвързаност, нито пък отговорности. Мразеше да си мисли, че ще живее като в клетка. След това нея я простреляха, тя пресрещна куршума, предназначен за него и отношението му се промени. Беше направил всичко по силите си да й покаже колко много държи на нея, но тя охладня и насочи вниманието си към Кеш. От това го бе заболяло. Нима Кристабел не виждаше? Как бе възможно да вярва, че той предпочита Типи пред нея?

Що за живот му оставаше, ако тя заминеше с Гриър?

— Ако бях на твое място, а бог ми е свидетел, че искрено се радвам, задето не съм — щях да се прибера у дома и сериозно да премисля нещата — каза Гриър леко развеселен. — Не ти остава кой знае колко време.

Джъд не му се сопна. Погледна го така, сякаш не го виждаше. Изправи се като че ли не забелязваше натъртените и порязани места.

— Няколко парченца анкерпласт ще ти дойдат добре — посъветва го Кеш.

— Я се виж в огледалото, Гриър — подкани го Джъд.

— Няма да понеса гледката. Ако изглеждам наполовина толкова зле, колкото си ти, утре ще трябва да си нахлузя чувал на главата, за да дойда на работа.

— Много умно — изръмжа Джъд и се отправи към вратата. — Ще си истински късметлия, ако утре не те изритат от работа. Чакай само Чет Блейк да ти види офиса.

— А, че аз ще му кажа, че ти си виновен — увери Кеш по-младия мъж.

— Само да смееш.

— Първото, което трябва да направиш, е да вземеш мерки за чувството си за хумор — изтъкна Гриър. — Да не говорим, че дипломатическите ти умения са равни на нула.

— Твоите пък дипломатически умения се свеждат до насочения пистолет — озъби се Джъд.

— Само с дръвници като теб.

Джъд бе стиснал бравата, но спря и погледна колегата си.

— Не й казвай, че съм разбрал за бременността.

— Не се притеснявай. Хората все още нямат представа какво съм правил в Ирак.

Джъд се намръщи.

— Дори не знаех, че някога си бил в Ирак!

Усмивката на Гриър бе заразна.

— Ето, видя ли?

Джъд отвори вратата.

— Още нещо — провикна се Кеш.

— Какво?

— Следващия път, когато изпълняваш ритник след пълно завъртане, запази стабилен центъра на тежестта. Ще загубиш опора, ако накланяш тялото при завъртане.

Джъд вдигна многозначително поглед към тавана и излезе. Докато вървеше към изхода забеляза, че останалите полицаи изведнъж са се оказали затрупани с прекалено много работа.