Даяна Палмър
Обречени на любов (2)

Втора глава

Тази вечер, след като Джъд се върна в апартамента си във Виктория, Кристабел лежа будна часове наред, притеснена заради Типи Мур и странната реакция на Джъд, когато разбра, че манекенката ще участва във филма. Тази жена го очароваше, и то само след като я бе виждал на снимка, а въздействието й върху него бе очевидно до болка. Можеше и да държи Кристабел на скута си и да я уверява, че белезите й нямат никакво значение, но това не означаваше абсолютно нищо. Той никога не я бе докосвал по-интимно, въпреки усилията й.

Мислите й отново се върнаха към онази събота преди години, когато животът й се промени коренно. Усети мириса на кръв и кожа, усети и ударите на камшика по гърба си.

През прииждащата на вълни болка, тя чу дълбок мрачен глас да ругае безспир. Това бе единственият звук, който успяваше да долови, въпреки че още петима от каубоите я бяха наобиколили с намръщени лица, застинали в неловко мълчание около нея. Конюшнята беше прашна, защото не бе валяло, а в разчорлената й руса коса се бяха промъкнали сламки от сеното. Тя лежеше по корем, блузата й разкъсана на ленти. От дълбоките нарези по гърба й течеше кръв. Отнякъде наблизо долитаха тежки удари и пъшкане, след което чу как една врата се затръшна. Минута по-късно, усети, че някой коленичи до нея.

— Кристабел, чуваш ли ме? — попита дрезгавият глас на Джъд до ухото й.

Тъмните й очи се отвориха едва-едва. Не виждаше ясно, но си спомни, че Джъд Дън бе единственият човек, който я наричаше с пълното й име. Всички други й казваха „Криси“.

— Да — това нейният ли глас беше? Отпаднал и напрегнат. Слънцето блестеше толкова силно, че тя не успяваше да си отвори очите.

— Миличко, налага се да те вдигна и ще те заболи — каза той. — Стискай зъби.

Тя преглътна с усилие. Сякаш бяха одрали гърба й. Блузата бе залепнала за разкъсаната кожа и тя усещаше как горещата мокра кръв попива в тъканта. Миризмата й бе много странна, също като на метал.

Силните ръце на Джъд се плъзнаха под коленете и около ребрата с огромно внимание. Вдигна я, като се опитваше да не докосва разкъсаната плът. Малките й гърди бяха притиснати в него и тя хлипаше, докато се опитваше да заглуши стоновете, предизвикани от раздиращата болка.

— Ами… татко? — попита задавено тя.

Черните му очи проблеснаха с такава злост на загорялото лице, че двама от каубоите се отдръпнаха към оградата, за да не му се пречкат.

— В склада е — отвърна кратко той. — Ще остане там, докато дойдат хората на шерифа.

— Недей — изкрещя тя. — Джъд, недей! Не можеш да го… арестуваш! Мама е болна и не може да се грижи за фермата. И аз не мога…

— Той вече е арестуван — сопна й се той. — Аз съм тексаски рейнджър — напомни й той. — Накарах един от работниците ви да се обади в шерифската служба от колата ми. Вече са тръгнали.

— Ами кой ще се занимава с нашата част от фермата? — повтори тя, все още в шок от неочакваните събития. За баща й се знаеше, че става агресивен, когато е пиян. Всъщност Ели, майка й, сега бе инвалид, защото Том Гейнс я бе съборил от стълба, обзет от пиянски гняв и й бе счупил таза. Спешният екип не бе успял да се справи напълно с положението, а освен това тя имаше и слаби бели дробове.

— Аз ще управлявам ранчото, и твоята, и моята част — заяви категорично той и продължи да крачи. — Стой мирна, миличка.

По пребледнелите й бузи потекоха сълзи. Тя затвори очи и потръпна. Мъжът сведе поглед към нея, устните му бяха стиснати в тънка линия. Дългата й руса коса се бе изплъзнала от опашката и се бе сплъстила от засъхналата кръв. Той започна да ругае под нос и спря едва когато чу воя на линейката.

Мод, едрата им домакинка кършеше ръце на верандата. Тя се втурна напред, косата й бе разчорлена.

— Горкото ми момиченце — хлипаше тя. — Джъд, нали ще се оправи?

— Ще се оправи. Не мога да кажа същото за Том. Ако тя не подаде оплакване, господ ми е свидетел, че аз ще го направя!

Дребна слаба жена със силно прошарена коса излезе куцукайки на верандата, облечена в стара, опърпана домашна роба и щом видя дъщеря си, по бузите й потекоха сълзи.

— Тя ще се оправи. Връщай се в леглото, Ели — извика Джъд, този път гласът му беше по-нежен. — Аз ще се погрижа за нея.

— Къде е Том? — попита неуверено тя.

Гласът му в миг се промени.

— Заключен е в склада.

Тя затвори очи и се облегна на перилата.

— Слава богу!

— Мод, върни я веднага в леглото, преди да е припаднала на пода! — кресна Джъд и отново закрачи към екипа санитари, които слизаха от линейката. Зад тях пристигна патрулната кола на шерифа с пуснати лампи и един от полицаите веднага изскочи и се втурна към Джъд.

— Какво се е случило? — попита заместник-шерифът Хейс Карсън, без да откъсва очи от гърба на Кристабел.

— Какво може да се случи, когато Том се напие? — отвърна грубо той, докато чакаше хората с носилката за Кристабел. — Биел кобилата й с плетен камшик. Тя се опитала да го накара да се отдръпне.

Хейс се сви. Беше заместник-шериф вече пет години и се бе нагледал на побои. Само че този път… Кристабел едва бе навършила шестнадесет, слабо нежно момиче, а повечето хора в Джейкъбсвил, щата Тексас, я обичаха. Винаги приготвяше торти за базарите, носеше цветя на по-затворените възрастни хора, помагаше в разнасянето на топла храна за инвалидите след училище. Сърцето й бе голямо като Тексас, а щом си представи едрите ръце на Том Гейнс да стоварят плетения камшик върху гърба й с всички сили, дори на ветеран като него можеше да му прилошее.

— Той къде е? — попита студено Хейс.

Джъд посочи към склада, без да откъсва очи от обляното в сълзи лице на Кристабел. Сълзите й му се сториха особено мъчителни, тъй като тя не хлипаше и не издаваше и стон.

— Кей е пред вратата — той срещна очите на Хейс. — Дръж това копеле под ключ, каквото и да става. Кълна се в господ бог, че ако го пуснеш, ще го убия! — каза той с глас, от който по гърба на Хейс плъзнаха студени тръпки.

— Ще се постарая да определят възможно най-високата гаранция — увери той мрачно другия мъж. — Отивам да го прибера. Пиян ли е?

— Беше — отвърна Джъд. — Сега плаче. Съжалява, разбира се. Той винаги съжалява!

Внимателно постави Кристабел на носилката.

— Идвам с нея — обърна се той към спешния екип.

Те дори не се опитаха да спорят. Джъд Дън плашеше хората достатъчно и без да е в лошо настроение. Той се обърна отново към Хейс.

— Би ли звъннал в рейнджърския офис в Сан Антонио, за да им кажеш, че утре сутринта сигурно ще закъснея, да си намерят някой да ме замества.

— Дадено — каза Хейс. — Надявам се тя да се оправи.

— Ще се оправи — отвърна убедено той. Качи се в линейката, седна срещу Кристабел и стисна малката мека ръка в своята. — Бихте ли й дали нещо за болката? — попита той, защото сълзите й продължаваха да текат.

— Ще се обадя за инструкции — обадиха се в болницата и обясниха състоянието на пациентката. Доктор Джебедая Колтрейн, дежурният зададе няколко бързи въпроса.

— Я ми го дай — нареди Джъд и се протегна към микрофона. Човекът от екипа не посмя да спори с него. — Копър, ти ли си? — попита рязко той. — Джъд Дън е. Гърбът на Кристабел прилича на парче сурово месо. Не знам как търпи болката. Кажи им да й дадат нещо. Аз ще поема пълна отговорност за нея.

— Както обикновено — измърмори сухо Копър. — Дай ми пак санитаря.

— Добре — той подаде микрофона на мъжа от спешния екип, който остана заслушан в инструкциите, кимна и започна да пълни една спринцовка с някаква течност.

Джъд си свали шапката и избърса потта, полепнала по правата черна коса и широкото му чело. Метна шапката на една страна и погледна Кристабел с блеснали очи.

— Джъд — прошепна дрезгаво тя, когато иглата се заби в ръката й. — Грижи се за мама.

— Разбира се — отвърна веднага той. Пръстите му стиснаха нейните. Лицето му приличаше на издялано от камък, но дълбоките черни очи все още горяха от гняв.

Тя се вгледа в него.

— Ще ми останат белези.

— Те не са важни — каза той през зъби.

Тя уморено затвори очи. Всичко щеше да се оправи. Джъд щеше да се погрижи за всичко…

Той наистина се погрижи за всичко. Пет години по-късно все още се грижеше за всичко. Никога преди Кристабел не се бе чувствала толкова виновна, заради този факт, но изведнъж я прободе вина. Той наистина бе поел отговорност за всичко тук, включително и за нея. Баща й почина от сърдечен удар скоро след като бе арестуван. Майка й почина в годината, когато Кристабел завърши гимназия и така в къщата останаха само те двете с Мод. Джъд оставаше с тях на Деня на благодарността и на Коледа и тримата прекарваха добре заедно. Само че той никога не пожела физическа близост с младата си съпруга и полагаше всички усилия да не се стига до там.

Тази година, когато един от по-възрастните рейнджъри се пенсионира, преместиха Джъд към управлението във Виктория. Скоро след това неговият приятел и колега Марк Бренън и Жозет Лангли се ожениха, а Кеш Гриър се прехвърли от Сан Антонио като заместник-шеф на полицията.

Марк също бе работил в офиса във Виктория, но напусна рейнджърите и се превърна в истински фермер, когато Жозет забременя. Джъд често ги посещаваше, за да види и тях, и сина им Кристофър.

И ето че тази вечер той й позволи да седне на скута му. Само че не бе имал нищо интимно наум, нямаше и да има. Дори пулсът му не се бе ускорил, спомни си нещастно тя. Когато, обаче, режисьорът спомена Типи Мур, той се бе усмихнал, а в очите му се появи онзи типично мъжки поглед.

Много добре знаеше, че Джъд не е девствен, нищо че тя все още беше. Той даваше вид на опитен мъж и жените сякаш го усещаха, както стана с приятелката й Деби в училище. По-късно бе отбелязала, че сигурно е страхотен в леглото и е разбил женските сърца из околността.

Кристабел се бе замислила над тези думи, защото си спомни някои от странните забележки, които майка й отдавна бе подхвърлила за Джъд и компанията, с която се движел в Сан Антонио. Очевидно добре познаваше жените с буйна кръв, но никога не бе водил дори една във фермата. Майка й се бе усмихнала многозначително на това. Не би искал да се фука с любовниците си пред Кристабел, бе отбелязала тя. Не и след като са женени, макар и тайно.

Усещаше се разочарована и нещастна всеки път, когато си помислеше, че Джъд не почита брачните клетви, въпреки че бракът им бе брак само на хартия. Ако мислеше разумно, би трябвало да й е ясно, че той, естествено, не би могъл да издържи без жена няколко години. Никак не й бе приятно да си го представя в леглото с някоя прелестна приятелка. Плака два дни, но се криеше в кокошарника, докато събираше яйцата, не позволи и на момчетата да забележат, когато правеха обход на кон на оградата.

Буйната й природа толкова много притесняваше обездвижената й майка, която не спираше да повтаря, че Кристабел би трябвало да се научи как да се облича и да слага прилично масата, вместо да се занимава с жигосването на телетата, или с поддръжката на конете в разклатената конюшня. Кристабел не й обръщаше никакво внимание и продължаваше да се занимава с ежедневните си задължения. Усещаше, че трябва да намери начин да се грижи за своята половина от фермата, а като изпълняваше ежедневните неотложни задачи преди и след училище, както и в събота и неделя, й се струваше, че постига точно това. Джъд забеляза старанието й, отначало силно учуден, а след това прие положението с мълчаливо съгласие.

Той държеше на нея по свой си начин. Но Кристабел искаше нещо повече. В гърдите й се бе зародило едно ужасно усещане, че в скучното й ежедневие предстоят промени, които ще бъдат предизвикани от пристигането на филмовата компания следващата седмица. Джъд вече открито бе заявил, че през ноември ще подаде документи за анулиране на брака им. Ами ако се влюбеше безумно в световноизвестната манекенка, същата, по която се заплесваха всички мъже? Не можеше да не си мисли, че и той ще й се стори също толкова привлекателен. Джъд беше страхотен мъж.

Тя се завъртя на другата страна и сложи възглавницата върху главата си. Ще има достатъчно време да се тормози с тези неща, след като изкара изпита по компютри в понеделник. Изпитът! Как можа да забрави! Посегна към будилника и го нагласи да звъни час по-рано от обичайно. Това, което успееше да прочете в последния момент нямаше да й навреди.

Тя издържа изпита, изкара останалите часове и се прибра вкъщи, за да свърши обичайните си задължения. Тъкмо бе приключила с четкането на кобилата — същата, която успя да спаси от жестокостта на баща си, когато бе все още младо конче — когато чу мотора на някаква кола.

Мод бе отишла в магазина, затова тя се отправи да провери кой е. С учудване забеляза отпред една от полицейските коли на Джейкъбсвил в черно и кафяво. Висок, добре сложен мъж в униформа, вързал гъстата си черна коса на опашка, се обърна, щом я чу да приближава и заслиза по стълбите, подпрял длан на ръкохватката на пистолета, пъхнат в кобура на ханша до грижливо подредените на колана кожен калъф за муниции, палката, обезвреждащия спрей, фенерчето и двата ножа.

Това бе Кеш Гриър, заместник-полицейския началник. Криси го бе виждала един-единствен път, но бе слушала много за него. Той бе също като Джъд, предположи тя, зад това безизразно лице се криеха мисли единствено и само за работата.

Каквато си беше лудетина, тя импулсивно вдигна ръце над главата.

— Признавам. Аз го направих! — извика тя. — Аз ограбих пенсионния фонд на Джейкъбсвил и скрих парите в хамбара. Хайде, давай въже!

Той спря и веждите му отхвръкнаха високо на челото. Красивата му уста, очертана от мустаци и малко катинарче се изви, а тъмните му очи проблеснаха на мургавото лице, по което личаха белези.

— Дадено. Води ме при подходящо дърво — отвърна той.

Усмивката й бе широка. Тя напълно промени лицето й, то сякаш стана лъчезарно. Изтри мръсната си ръка в също толкова мръсните си дънки и я протегна.

— Здрасти! Аз съм Кристабел Гейнс. Всички ми казват Криси, освен Джъд.

Той пое ръката й.

— А как те нарича Джъд? — попита той.

— Кристабел — каза тя с въздишка. — Няма нито въображение, нито чувство за хумор. Щом не си дошъл да ме арестуваш, защо тогава си тук? Тук дори не сме на територия, където имаш правомощия. Границите на града свършват на шест километра в тази посока — посочи тя.

Той се разсмя.

— Всъщност, търсех Джъд. Оставил е съобщение за мен. Доколкото разбрах, щял да идва някакъв филмов екип, за да снимат и имали нужда някои от хората ми, които не са дежурни да осигурят охраната на обекта. Аз съм готов да се заема — добави той, — но много ме притеснява, че ще ми додеят до смърт с настояванията си да играя главната роля във филма. Много съм хубав, ако не си забелязала — добави той с крива усмивка.

Трябваше й минута, за да разбера смисъла на думите му, след което избухна в смях.

— А ти ще участваш ли? — продължи с усмивка той.

Тя кимна.

— Дадоха ми ролята на люляковия храст до стълбите на верандата. Доколкото разбрах гримът отнемал цял ден.

Той се разсмя. Тя бе истинска чаровница и много симпатична. Хареса му. Толкова отдавна не се бе случвало една жена да му хареса толкова още при запознанството.

— Аз пък съм Кеш Гриър, заместник-полицейският началник — представи се той. — Но ти май вече си се сетила. Кое ме издаде? Патрулната кола ли?

— Веднага се забелязва — изтъкна тя. — Много е хубава.

— Ние сме решили, че разполагаме с най-сексапилните патрулни коли в Тексас — съгласи се той. — А пък аз изглеждам много добре в полицейска кола — добави мъжът.

Тъмните й очи срещнаха неговите.

— Я покажи.

— А, не — отвърна той. — На някои жени това им идва в повече. Ще трябва да се споразумеем за това да ме видиш в патрулната кола — той изви и двете си вежди и очите му заискриха. — Много съм хубав и с чаша кафе.

Това бе намек и тя веднага разбра.

— Хайде да видим тогава.

Преди да влязат в къщата, Мод се върна с пикапа на фермата. Тя слезе и придърпа плик с покупки от седалката до себе си. Зелените й очи се плъзнаха от патрулната кола към високия униформен мъж. Обърна се към Кристабел и я изгледа строго.

— Казвай какво си направила този път!

— Това е Кеш Гриър, новият заместник-началник на полицията. Твърди, че изглеждал много добре с чаша кафе — каза тя на Мод. — Реших да го оставя да докаже твърдението си.

Тя погледна многозначително Гриър.

— Чувала съм за теб. Казват, че си играеш с гърмящи змии и плашиш вълците.

— Ами то си е точно така — увери я искрено Гриър. — И много обичам лъжичката ми да стои права в кафето — добави той.

— Значи се попаднал точно където трябва. Криси го прави точно така.

— Дай — каза той и пое с лекота плика от ръцете й. — Да върви по дяволите движението за правата на жените, аз не мога да позволя една фина дама да качва стълбите, натоварена като магаре.

Мод изхлипа и постави ръка на сърцето си.

— Рицарството още не е изчезнало! — възкликна тя.

Той се приведе към нея.

— Рицар е бащиното ми име — уведоми я той. — А пък аз на какво ли не съм готов заради едно-единствено парче пай. Такъв съм си, човек без гордост.

Мод се разсмя, а след нея и Криси.

— Останал е малко от онзи хубавия пай от вчера, стига Джъд да не го е изял всичкия. Направо обезумява, когато стане дума за ябълков пай.

— Останал е, защото бях направила два — обърна се Криси към Мод. — Хайде, господин помощник-началник, идвайте да ви нахраня.

Гриър отстъпи, за да мине Мод първа.

— Красотата преди титлите — каза с усмивка той. — И, моля ви, да не кажете на началника ми, че приемам подкупи.

— Чет Блейк е същият — уведоми го Мод. — Чух, че ти бил братовчед.

Той въздъхна, докато следваше жените към входната врата.

— Ето че мълвата за роднинското покровителство успя да надигне грозната си глава — съгласи се той. — Само че той нямаше друг избор, а и аз също.

— Защо? — попита любопитно Кристабел.

— Не бъди груба — сряза я Мод. — Още не е влязъл в къщата. Сервирай му кафе и пай. След това го подлагай на кръстосан разпит! — добави тя през смях.

Гриър изяде две парчета пай и изпи две чаши кафе.

— Много добра готвачка си — каза той на Криси, докато допиваше втората си чаша.

— Научих се рано — отвърна тя и завъртя чашата между дланите си. — Мама бе инвалид до смъртта си. Научих се да готвя, когато бях на десет.

Той усети, че тук има още нещо и се зачуди каква ли е връзката и с Джъд Дън. Беше дочул какви ли не слухове за странната двойка, собственици на фермата „Ди Джи“.

Тя вдигна поглед и забеляза любопитството в тъмните му очи.

— Чудиш се за нас двамата, нали? — попита тя. — Чичото на Джъд и баща ми са били партньори десет години. Така са се стекли обстоятелствата — каза тя, събирайки трагедията на живота си в едно изречение — че всеки от нас сега притежава по петдесет процента. Аз съм много добра с компютрите и математиката, затова се оправям със счетоводството. Дъжд пък го бива с добитъка, затова се грижи за покупките и продажбите и решава какво трябва да се прави.

— Ами какво ще стане, ако някой от вас реши да се ожени?

— Ами ние вече сме… — тя замълча, изпълнена с ужас. В очите й се събра страх и гняв към самата нея.

Той погледна към лявата й ръка, където бе мъжкият пръстен, очевидно смаляван, за да стане на пръста й. Очите му се вдигнаха към нейните. В тях бе стаена интелигентност.

— Никога не говоря за нещата, които знам — успокои я той. — Иначе ще паднат правителства — той се усмихна широко.

Тя също се усмихна.

— Нищо не знаеш — настоя натъртено тя.

Погледът му бе станал отново любопитен.

— Това наистина ли е, или само на хартия?

— Когато стана, бях на шестнадесет — отвърна тя. — Само на хартия. Той… не иска да е наистина.

Едната му вежда се изви.

— Но ти искаш?

Тя избегна погледа му.

— Това, което искам аз, няма значение. Той спаси много повече от фермата. Спаси мен. Повече нищо няма да ти кажа — добави тя и той остана загледан в нея. — През ноември ставам на двадесет и една и ще бъда свободна жена.

Той стисна устни и огледа лицето й.

— Аз съм на тридесет и осем. Много по-възрастен от теб… — гласът му пресекна, сякаш бе понечил да зададе въпрос.

Никога не й бе хрумвало, че някой мъж може да я намери за привлекателна. Джъд се държеше с нея като с някоя досадница. Мод и нареждаше какво да прави. Момчетата в училище се интересуваха от красивите женствени момичета, които бяха готови да флиртуват с тях. Криси се държеше приятелски, но нито флиртуваше, нито се държеше предизвикателно. Истината бе, че се чувстваше доста по-добре около конете и добитъка и каубоите, които познаваше още от дете. В компанията на повечето мъже се държеше срамежливо. Изчерви се.

— Аз не съм от тези, по които заглеждат мъжете — избърбори тя.

Той остави бавно чашата с кафето.

— Моля?

— Искаш ли още кафе? — попита притеснено тя.

Той бе очарован. Жените, с които се бе сблъсквал през живота си бяха изтънчени, опитни като него самия, елегантни, изискани и чувствени. Нямаше да им мигне окото да се опитат да привлекат вниманието му с всякакви прояви на физическа и вербална чувственост. Тази жена пред него бе неопитна, невинна. У нея имаше свежест и очарование, заради които му се прииска отново да е млад, никога да не е изпитвал нещата, които го бяха направили огорчен и безчувствен. Тя бе като пролетно цвете, изникнало под снега, инатлив проблясък на оптимизъм сред цинизма, който ги заобикаляше.

Намръщи се и я погледна.

Тя се изчерви още повече.

— Толкова си страшен, когато се мръщиш. Същият си като Джъд — каза притеснено тя.

— Това е заради миналото — рече рязко той. Отблъсна стола назад, все още намръщен. — Кажи на Джъд, че съм поставил на дъската за съобщения бележка за тази охранителна работа. До този момент имаме поне сто кандидати. А ченгетата ни са само двадесет — въздъхна той. — И секретарката ми се записа.

— Секретарката ти?

Той кимна и прибра бавно стола под масата.

— Каза, че ако я наемат за охранител, ще трябва да й дадат и значка, и пистолет, а така ще може да ме арестува, когато пак я накарам да работи до късно.

Тя се разсмя, въпреки, че се стараеше да остане сериозна. За момент там вътре той бе прекалил и тя се бе почувствала неудобно.

— Ти лош шеф ли си?

— Доста темпераментен.

Личеше си, но тя нямаше намерение да му го казва.

— Благодаря за кафето и за пая — каза тихо той.

— Пак заповядай.

Мъжът се обърна и тръгна към антрето. Гърбът му, забеляза тя, бе изпънат като струна. Походката му бе особена, много тиха и това бе притеснително. Вървеше също като човек, излязъл на лов.

Стигна до стълбите и се извърна толкова ненадейно, че тя залитна и трябваше да се хване за перилата на верандата, за да не падне.

— Обичаш ли пица? — попита рязко той.

Тя все още бе нестабилна, заради залитането.

— Ами, да.

— Петък вечер — настоя той и присви очи. — Има и оркестър. Танцуваш ли?

— Да — отговори тя.

— Какво ще направи Джъд, ако излезеш с друг мъж?

Тя се почувства неловко.

— Аз… ами, не знам. Едва ли ще има нещо против — добави тя. — Връзката ни не е такава.

— Може да има нещо против да излезеш с мен — поясни той. — Той знае за мен повече, отколкото другите хора в града.

Тя бе изненадана и заинтригувана.

— Лош човек ли си?

Нещо ужасно проблесна в тъмните му очи.

— Бях — отвърна той. — Вече не съм.

Лицето й омекна, когато погледна към него. Зачуди се дали има представа колко много издават очите му. В тях се криеха отдавна преживени кошмари.

Тя пристъпи към перилата, по-близо до него.

— Всички носим белези — каза тя, вече разбрала думите, които Джъд й бе казал в кухнята. — Някои се виждат, други не, но всички имаме белези.

Очите му се присвиха.

— Моите са дълбоки.

Криси се усмихна.

— Моите също. Но ето че най-неочаквано нямам нищо против тях. В този момент ми се струва, че се забелязват по-малко.

Широките му гърди се надигаха и спадаха. Почувства някаква лекота.

— Странно. И моите също — той се усмихна.

— Единственото място, където сервират пица и бира и има дансинг е крайпътният бар на Шей, на пътя за Виктория — каза тя. — Джъд никога не ходи там. Страхувам се, че няма да му стане приятно, че аз ще отида.

— Аз ще се грижа за теб — успокои я той.

Тя въздъхна.

— Цял живот все някой се грижи за мен, а след по-малко от два месеца ще бъда пълнолетна зряла жена — тя огледа лицето му. — Трябва да се науча сама да се грижа за себе си.

— Странно, че го споменаваш — каза той и очите му омекнаха. — Аз съм написал книга за самозащита, предназначена специално за жени.

— Нямам предвид такива грижи — измърмори тя.

— Все едно, ще те науча. Някога стреляла ли си с пистолет?

— Джъд ме е учил — каза му тя. — Грешка нямам с 28 калибър. Имам си собствен, Браунинг — тя не спомена, че Джъд не я бе водил да стрелят от години.

Той се усмихна, искрено изненадан. Много жени се страхуваха от огнестрелни оръжия.

— Виж ти!

— А ти стреляш ли?

Той й отправи поглед, който сякаш я смали с петдесет сантиметра.

— Да, нали си полицай. Разбира се, че стреляш — измърмори тя.

— Еб Скот има доста прилично стрелбище. Позволява ни да го ползваме, за да можем да се упражняваме. Ще те науча как да стреляш с пистолет в стила на ФБР.

— А можеш ли да яздиш? — попита тя.

Той се поколеба.

— Мога, но не обичам.

Сигурно бе градски човек, предположи тя и не е имал много вземане-даване с коне и ферми.

— Всъщност, не обичам пистолетите — призна тя.

Той сви рамене.

— Не е възможно всичко да ни харесва — погледна я с противоречиви чувства. — Май наистина съм прекалено стар за теб.

Кеш, който беше само четири години по-възрастен от Джъд, си мислеше, че тя е прекалено млада. Може би и Джъд смяташе така. Това би обяснило колебанието му по отношение на всичко, свързано с нея. Заболя я.

— От друга страна — измърмори той, разбрал погрешно изражението й на разочарование — какво пък. Онази актриса, дето наскоро стана баба, току-що се ожени за двадесет и пет годишен.

Очите й блеснаха и тя се усмихна широко.

— Ти да не ми предлагаш да се женим? И то само след две парчета ябълков пай? Боже, не мога да си представя какво щеше да стане, ако ти бях сготвила вечеря!

Той избухна в смях. Отдавна не се бе смял така. Стори му се, че безчувствеността и мъртвите кътчета в него се затоплят и оживяват.

— Опитай да си представиш — кимна той. — Значи пица в петък вечер — добави той.

— Пица и бира — поправи го тя.

— Бирата е за мен, ти ще пиеш безалкохолно — отвърна той. Още си малолетна. Трябва да си навършила двадесет и една в Тексас, за да имаш право да пиеш бира.

— Добре де, аз съм лесна, тогава ще пия бърбън — съгласи се веднага тя.

Той я погледна укорително и заслиза по стълбите. Поколеба се и отново я погледна.

— Кой знае, че сте женени?

— Малко са — отвърна тя. — Освен това знаят, че става въпрос, за делово споразумение. Няма да си загубиш репутацията.

— Не е останало какво да губя — каза той. — Притеснявах се за теб.

По лицето й плъзна усмивка.

— Колко мило от твоя страна.

— Мило ли? — той поклати глава и отвори вратата на патрулната кола. От радиото се носеше приглушен шум. — Сещам се поне за десетима, които направо ще изпопадат от смях, ако те чуят да казваш, че съм мил.

Тъмните й очи проблеснаха.

— Давай веднага телефонните им номера. Веднага ще им звънна!

Той й се усмихна.

— Ще се видим в петък. Към пет става ли?

Тя кимна.

— Става.

Той потегли, помаха с ръка, а след това Криси се върна в кухнята, където завари притеснената Мод до печката.

— Какъв ти е проблемът? — попита я Криси.

— Чух го какво каза. А ти веднага се съгласи да хукнеш на среща.

— Да. А теб какво те тормози?

— Ти си женена, скъпа — напомни й Мод. — На Джъд тази работа никак няма да му хареса.

— Че защо да има нещо против? — попита тя напълно логично. — Толкова пъти е казвал, че хич не му трябвам да му се мотая из краката. Нали всичко между нас е само едно взаимно изгодно делово споразумение?

Мод не отговори. Спомни си погледа по лицето на Джъд, когато бе влязла неочаквано в кухнята и бе заварила Криси, седнала в скута му. Криси не бе забелязала нищо необичайно, но по-възрастната жена веднага видя. Върна се към задълженията си. На Джъд тази работа определено нямаше да му хареса.