Даяна Палмър
Обречени на любов (5)

Пета глава

Както предполагаше Криси, и тук оградата бе срязана по същия начин и на същите места като предишната, съвсем близо до вертикалните хващачи на бодливата тел. Слезе от седлото и внимателно огледа разрезите. И двата пъти личеше, че ножицата за тел не е била остра — разрезите бяха нащърбени и неравномерни.

Обърна се, поведе Тоби за юздите и въздъхна гневно, когато отправи поглед към далечния хоризонт. Джак Кларк бе откраднал от тях и те го уволниха напълно справедливо. Само че Джак бе болезнено отмъстителен и търсеше разплата. Криси се страхуваше, че нещата няма да приключат с един отровен бик и срязана ограда. Надяваше се Дюк Райт да й даде някаква информация за братята Кларк, когато му се обадеше.

Забеляза Хоб Дауни на верандата и се приближи, за да поздрави стареца.

Хоб бе в средата на седемдесетте. Цял живот бе работил като каубой, докато последният му шеф не го пенсионира насила. Той знаеше много повече за конете от повечето хора и бе самотен. Седеше на верандата почти по цял ден и се надяваше някой да спре и да поговори с него. Беше истинска златна мина на информация почти за всичко от Втората световна война чак до ранните дни на зараждащото се фермерство. Криси го навестяваше, когато й оставаше време, но като повечето млади хора, времето все не й достигаше.

— Здрасти, Хоб! — извика тя.

— Ела и седни за минутка, госпожице Криси — покани я той с усмивка.

— Нямам никакво време, Хоб. Ник ми каза, че си видял двама мъже в пикап, спрели до оградата тази сутрин.

Той кимна.

— Ми да. Мотаеха се наоколо. Нямам телефон, иначе щях да ти звънна.

— Единият не беше ли висок, плешив? — попита предпазливо тя.

Той се намръщи.

— Единият беше нахлупил шапката толкова ниско над челото, че не мога да кажа дали беше плешив. Не мога да кажа и колко беше висок. Другият носеше толкова шарена риза, че и на далтонист би му се завъртял главата. Бяха все от другата страна на пикапа и много-много не успях да ги огледам.

Тя въздъхна.

— Ами пикапа?

— Имаше огромно ръждиво петно при предната лява броня — каза той. — Иначе беше черен с тънка червена линия. Вратите бяха слагани допълнително и още не бяха боядисани. Стори ми се, че са решили да свият някоя и друга крава, госпожице Криси.

Трябваше да разбере дали братята Кларк имат товарен пикап, или караха някой от автомобилите на Райт.

— Май са срязали оградата? — настояваше той.

Тя кимна.

— Само недей да го разказваш — помоли тя. — Може да са опасни типове, а ти си съвсем сам тук.

Той се разсмя.

— Имам си пушка.

— Не можеш да будуваш по двадесет и четири часа на ден — изтъкна тя.

— Ама те може да се върнат и пак да опитат.

Тя не бе сигурна дали е така.

— Ти просто внимавай и се пази — каза му тя.

— Бая си ядосала някого, нали? — попита той.

— Нещо такова. Благодаря, Хоб. Да се пазиш и вечер да заключваш вратата.

— И ти също, госпожице Криси. Сигурна ли си, че няма да седнеш поне за малко?

Тя се усмихна.

— Ще се върна, когато има как. Но сега кинаджиите са ми на главата. Трябва да се връщам.

— Да, чух, че щели да правят филм във вашата ферма. Ти ще участваш ли?

Тя се разсмя.

— Аз не! До скоро, Хоб.

— До скоро.

Тя се качи на гърба на Тоби и подкара по прашния път, който водеше към ранчото. Беше доста притеснително, че Джак Кларк и брат му Джон може да са виновни за двата опита да съсипят добитъка им. Гадовете можеха да опитат отново, а в момента двамата с Джъд не можеха да си позволят нови загуби, дори и с доходите, които щяха да осигурят снимките на филма. Имаха нужда от помощ, иначе щяха да потънат.

Ех, да можеха само конете да летят, помисли си тя и се засмя на глупавата мисъл. Джъд вече бе опитал в тази насока и се бе провалил. Казаха им, че добитъкът им не е достатъчно постен за скъпите пазари, че го хранели с прекалено много зърно и недостатъчно трева. Затова Кристабел все отвеждаше добитъка на пасищата, за да се хранят с трева, затова загубиха ценния бик от породата Сейлърс.

Но причината не бе в тревата — по-скоро люцерната. Ала не тя бе убила бика. А и срязаната ограда съвсем не бе случайно съвпадение. Това бе работа на братята Кларк. Бе сигурна, че е така, нищо че Джъд не искаше да я изслуша. Кеш щеше да я чуе. А все някак щеше да успее да докаже твърденията си!

Подкара Тоби към конюшнята и забеляза, че големият джип вече го няма. Нямаше го и джипът на Джъд. Какво облекчение. Поне днес нямаше да се налага да се притеснява заради чуждото присъствие.

Само че облекчението й бе кратко. След като разседла и избърса Тоби и отнесе пушката на Ник, дойдоха неприятните новини.

— Дюк Райт няма черен товарен пикап с червена линия — каза й с въздишка Ник и бутна назад шапката, за да открие потните руси кичури коса. — И никой от каубоите му няма такъв.

Тя се намръщи.

— Бях толкова сигурна!

— Може да го е взел назаем — подсказа й той.

Тя изви вежди.

— Мислиш ли?

— Всичко е възможно — той й отправи продължителен поглед. — Джъд пита къде си. Казах му, че си взела кон и си отишла да провериш кравите на пасището — той вдигна ръка. — Не съм му казал, че оградата е срязана. Прецених, че когато решиш, ти сама ще му съобщиш.

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, Ник. Длъжница съм ти.

Той въздъхна.

— Няма проблем. Вече поръчах на момчетата да си държат очите отворени за подозрителни автомобили наоколо.

— Браво. И сложете двадесет и четири часова охрана на пасището, дори да се налага на някой да му се плаща извънредно — добави уверено тя, въпреки че вътрешно се сви, когато стана дума за допълнителен разход, който съвсем не можеха да си позволят. — И на всяка цена да носите пушки.

Той кимна сериозно.

— На всяка цена.

Тя се поколеба.

— И снимайте в какъв вид е оградата сега, след това я връзвайте — добави тя след малко. — Ако нещо излезе от цялата тази работа, ще имам нужда от доказателства.

— Дадено!

— Благодаря ти, Ник — тя се упъти към къщата.

Мод увиваше недокоснатите парчета торта и мърмореше.

— Не мога да ям торта, каза тя, има калории — погледна гневно Криси, която едва се сдържаше, да не се разсмее. — И не пия кафе, защото кофеинът не ми се отразява добре. А и те нямаха време. Онази погледна къщата така, че ми се прииска да я блъсна по стълбите!

— Няма да се застояват — успокои я момичето.

— Така си мислиш! Чух режисьора да казва на Джъд, че ще им трябват два месеца, за да заснемат целия филм, а дори и след това сигурно ще им се наложи да се върнат, за да снимат отново някои от сцените.

Което означаваше, че ще са тук до Коледа. Помисли си, че Джъд ще бъде около манекенката през всичкото време и сърцето й се сви. Щеше да е по-лошо, отколкото се бе страхувала.

— Тази манекенка наистина му се натиска — измърмори Мод. — Лепнала се е за него и не се отделя, усмихва се, смее се. Няма начин да я разкара човек.

— И той се е лепнал за нея, нали, Мод? — попита тихо тя.

Мод поруменя.

— Той е женен, чедо.

— Ами! Да си го чула някога да го казва? — тя се тръшна на най-близкия стол. — Много те моля, дай ми чашка кафе. Направо се скапах.

Разказа на загрижената Мод за подозренията си за нарязаната ограда.

— Каза ли на Джъд?

Тя се поколеба.

— Не съм.

Мод я погледна гневно.

— Това вече е безотговорно. Когато в събота и неделя ходя при сестра ми, ти оставаш съвсем сама. Мъжете в бараката няма да те чуят, ако се разпищиш. Трябва да кажеш на Джъд.

— Той не ми повярва, когато му казах, че бикът е бил отровен, Мод — отвърна тя и пое чашата черно кафе с искрена благодарност. — Няма и да повярва, че оградата е била срязана умишлено.

— Покажи му.

— Дори и да му намеря доказателства, той пак няма да ми повярва. Ще реши, че само се опитвам да му привлека вниманието.

Мод се усмихна.

— А не е ли така?

Тя сви рамене.

— Че това не е тайна. Само че аз не лъжа — тя отпи от кафето. — Кога ще започнат да снимат?

— Утре, рано-рано.

Тя се задави с кафето.

— Толкова скоро? — изпъшка тя.

— Искат да започнат, докато времето е още хубаво. Вече са се нанесли в хотела в Джейкъбсвил. Там ще спят. Наели са специални готвачи, които да им приготвят закуска и обяд и да им я осигуряват тук, а пък електричарите си поговориха на марсиански с Джъд за нещата, които ще им трябват за преносимите генератори — добави недоволно тя.

След това поклати глава.

— Онзи тип, режисьорът, каза, че щели да докарат огромни камиони с екипировката им и каравани, за да ги използват за съблекални и гримьорни. Наели са превозни услуги „Бейли“, за да прекарва и извозва екипа от града всеки ден.

— А дали ще си донесат и преносими тоалетни? — попита обнадеждена Криси.

— Джъд им каза, че могат да използват тоалетните в бараката. Там през работно време няма да има каубои, освен нощните птици, а знаеш, че Били и Тед и торнадо не може да ги събуди, след като заспят.

— Така е — съгласи се тя и отново отпи кафе.

— Кметът също ще участва във филма, и шефът на полицията — добави тя.

— Добър ход, политически ангажиран — съгласи се тя.

— Част от снимките ще бъдат в града. Няма нищо лошо, ако впечатлиш хората, преди да започнеш да им използваш пътищата и да предизвикваш задръствания.

Криси се усмихна широко.

— Може пък толкова да омръзнат на хората, че да ги изритат накрая.

— Няма начин. Прекалено много от тукашните са си въобразили, че са родени да бъдат звезди — Мод поклати глава. — Да знаеш, чедо, ще бъде истински кошмар — каза тъжно тя. — А пък манекенката… — тя смръщи нос. — Направо ще ликвидира някой астматик с този задушлив парфюм, дето се е окъпала в него.

Криси сведе тъмните си очи.

— И е много красива.

— Така си е.

— Няма никакъв смисъл да се съревновавам с някоя като нея — продължи тъжно тя.

Мод се извърна рязко.

— Джъд те познава цяла вечност — каза тя. — Ти си мила и добра и нежна и можеш да накараш мъжа да се чувства специален. Освен това почти няма нещо, което да не можеш да свършиш тук, като започнеш от работата по добитъка и поправките и подобренията в ранчото. Умът ти сече. Повечето мъже са привлечени от красотата, но тя може да ги задържи, само ако има нещо зад нея. Тя има хубаво лице и тяло, но лоши обноски. Джъд скоро ще го разбере.

— Мислиш ли? — Криси допи кафето. — Радвам се, че имам лекции — каза тя, докато поставяше чашата в мивката. — Няма да се налага да съм често тук.

— Ще снимат и през почивните дни — добави колебливо Мод.

Момичето се извърна от вратата и се начумери.

— Не каза ли нещо за генератори?

Мод кимна.

— За да могат да пуснат всички лампи, които ще им трябват в обора и в къщата…

Лицето й застина като карикатура.

— В тази къща ли? В моята къща?

Мод се намръщи.

— Джъд не ти ли е казал?

— Не!

— Само в хола и в кухнята — обясни спокойно тя. — Ще се наложи да променят някои дребни неща и за тях ще… ами ще платят допълнително! — добави бързо тя, когато забеляза, че Криси е почервеняла.

— Дъжд им е дал разрешение? — изпъшка тя.

— На мен ми каза, че имаме нужда от пари — усмихна се благо тя. — Това е за кратко, Криси. За малко. А парите са много.

— А без тези пари ще фалираме, знам — долетя нещастния отговор. — Просто не очаквах подобно нещо. Все едно, че… че е някакво нашествие! Няма да имаме никакво спокойствие!

Мод кимна.

— Знам, но все някак ще го преживеем. Трябва да ги изтърпим и всичко ще отмине — посъветва тя момичето. — С други думи, дръж парите и бягай. Всичко ще приключи, преди да си се усетила! Вярвай ми!

Не беше за вярване. Криси се прибра от лекции на следващия ден и откри, че алеята към къщата е блокирана, за да не могат да надничат любопитните. На прашния път бяха паркирани пет или шест коли, а хората бяха разгънали одеяла на тревата и докато похапваха, наблюдаваха с бинокли какво прави снимачният екип. Бяха докарани шест каравани, два камиона, а отстрани бяха паркирани поне два влекача, докато наоколо се шляеше една малка армия, заета с поддръжката на екипировката.

Криси не можеше да премести трактора с ремаркето, с който бе преградена алеята, затова остави товарния пикап и извървя пеша последния километър. На стълбите вече беше прашна потна и уморена, но там я спря един от хората на Кеш Гриър, който охраняваше обекта.

— Съжалявам, госпожице Гейнс — започна извинително той, — ама точно сега снимат сцена в хола. Не можете да минете.

Без да каже и дума тя се отправи към задната страна на къщата. По пътя се препъна в огромна спирала удължител и за малко не падна върху камера, поставена точно пред прозореца на кухнята. Ако Джъд бе някъде наблизо, сигурно щеше да го замери с учебниците.

Вътре озвучителят се бе заел със задачите си, докато двама напълно непознати, мъж и жена, седяха на кухненската маса пред празни чаши, а осветителите се лутаха с някакви ленти и кабели и портативните прожектори.

Мод й махна да влезе в черното антре и я поведе към спалнята й.

— Трябва да пазиш тишина — прошепна тя. — Днес ще снимат сцена в хола.

— Кога ще приключат — попита Криси.

— Започнаха малко след като ти излезе. Вече я повтаряха десет пъти — започна тя.

Криси изпъшка.

— Първо заснеха нещо неподходящо. След това някой се изкашля. Манекенката си обърка репликите, защото снощи не била спала заради влака, който минавал толкова близо до хотела. След това главният герой се препъна в стария персийски килим, който ти отказа да изхвърлиш, защото майка ти го обичала, после пък светлината угасна…

— Днес ми се иска да се преместя да живея в Аляска — каза жално Криси, остави книгите и се отпусна на леглото.

— Режисьорът смята, че ще успеят да приключат за вечеря — обобщи Мод.

— И това е само една сцена — рече Криси. — Боже господи!

— Нещата са винаги трудни в началото — намръщи се. — Само че нищо не знам за боя.

— Бой ли?

— Доколкото разбрах, главният герой не се понася с помощник-режисьора. И преди били работили заедно и се сбили заради жена. Актьорът загубил. Затова сега побърква човека и отказва да изиграе сцените по неговия начин. Госпожица Мур също не харесва помощник-режисьора, а той й върви по петите винаги, когато Джъд не е някъде наоколо. Сценаристът също ще трябва да дойде, защото главният герой отказва да изиграе сцената в обора както е написана. Разправя, че била тъпа, че на Типи Мур били дали най-добрите реплики. Казва, че по договор трябва да има толкова реплики, колкото и тя.

Криси поклати глава.

— И какви промени са направили в къщата ми? — поиска да знае тя.

— Някои нови мебели, килими, пердета, ей такива работи, и то само защото главната героиня преобзавежда дома на героя — тя се оживи. — Ще оправят и кухнята и ще ни оставят всичко, което използват за декор!

— Ами ако на нас не ни хареса? — заяде се Криси.

— Ще ни хареса — увери я Мод. — Режисьорът каза на Джъд, че ще сменят и уредите в кухнята. Типи Мур ще отиде с него и някакъв асистент оператор и декоратора да ги изберат. Казва, че тук имало нужда от женска ръка.

Това бе потискащо. Къщата си бе на Криси, не на Типи Мур. Би трябвало и тя да има думата при подобни покупки. Само че никой не се интересуваше от мнението й. Все едно, че я бяха запокитили в ада. Едва ли можеше да стане по-зле. Просто нямаше начин. Налагаше се да мисли за парите. Наистина имаха огромна нужда от тях.

Мод погали младата жена по гърба.

— Хайде горе главата. Това е само за малко. Тя ще си отиде, и умът му ще се върне на място.

Към края на седмицата Кристабел вече бе разчела времето си така, че да е приключила със закуската си, преди рейсът с актьорите да е спрял пред обора. Единствено се налагаше да става на зазоряване. Тя не можеше да повярва колко са големи, и колко много на брой са камионите, пръснати наоколо, както и броя на ангажирания персонал, необходим за снимките на един филм. Имаше озвучителна техника, камери, релси, на които се монтираха камерите, огромни прожектори, пана и мегафони. Имаше чувството, че фермата е превзета от техници и Кристабел нямаше търпение да си заминат.

Тя събра книгите си и изскочи през задната врата към стария товарен пикап, за да отиде на лекции. Пикапът бе на баща й и бе едно от много малкото неща, които си бяха само нейни. Той наистина беше стар и имаше нужда от пребоядисване, но вървеше много добре, благодарение на грижите на Ник.

Тъкмо когато отваряше вратата, тя забеляза, че Джъд спира до стълбите отпред. Сърцето й прескочи и тя се поколеба. Но в следващия момент, мъжът заобиколи джипа и се насочи към другата врата. Червенокосата манекенка слезе и му се усмихна със същата усмивка, която красеше кориците на десетки списания. Кристабел също се усмихна замислено и се качи в пикапа.

Тъкмо подкарваше, когато забеляза как Джъд прегърна елегантните рамене на Типи Мур и двамата тръгнаха към обора, където филмовият екип я чакаше. Това е то, помисли си тя, краят на жалките ти мечти.

Дните се влачеха един след друг, докато кинаджиите работеха. За щастие по-голямата част от времето си Кристабел прекарваше на лекции. Когато се прибираше у дома, излизаше с мъжете и наглеждаше множеството задължителни за сезона ежедневни работи, с които трябваше да привършат преди идването на зимата. Не си правеше труд нито да се облича грижливо, нито да се гримира, нито да обръща прекалено внимание на косата си и я навиваше на обичайния кок. Беше невъзможно да мери сили с красавица като Типи Мур. Нямаше да се излага и да опитва.

Не че Джъд би забелязал. Той бе зает с напредването на разследването на убийството във Виктория. Кеш я държеше в течение как вървят нещата. Повечето от тексаските пазители на реда знаеха за нещастието, заради начина, по който жертвата бе убита и изоставена. Според Кеш това бе ритуално убийство, извършено в знак на лично отмъщение, заради обезобразяването и начина по който бе подхвърлен трупа след настъпването на смъртта.

— Нямат кой знае какъв напредък по случая — каза той на Криси, докато си говореха в неделя следобед до патрулната му кола, спряна пред къщата. — Дори и заподозрян нямат.

В къщата, кухнята бе окупирана от прожектори и камери и десетки метри дебели жици, свързани към преносим генератор, който изглеждаше така, сякаш няма да го затрудни подаването на ток за цял Джейкъбсвил.

— Може да е един от братята Кларк — каза тя заядливо.

Той не се усмихна както очакваше Криси.

— Само се пошегувах.

Той не се усмихна, но причината не бе проблемът, който обсъждаха. Взираше се над рамото на Криси и гледаше толкова лошо, сякаш някой бе пуснал хрътките от ада в двора.

— Да не би да сте тук да арестувате госпожица Гейнс? — прозвуча сладък глас зад Криси. — Едва ли е за превишена скорост, не и като знам каква катафалка кара.

Криси се обърна и погледна манекенката. Типи Мур бе облечена с дълга бяла пищно разкроена пола и оскъдно синьо боди, очевидно комплект с плътен син колан. Беше на неестествено високи токове, а дългата й чуплива червеникаворуса коса бе нагласена като великолепен облак около красивото лице. Усмихна се на Кеш с онази невероятна лъчезарна усмивка, която й придаваше такава жизненост на кориците на списанията. Тя подпря ръце на ханша и отметна буйната си грива, очевидно почувствала се на своя територия близо до мъжа.

Само че по всичко личеше, че Кеш не е особено впечатлен. Всъщност държанието му веднага стана отявлено враждебно. Изгледа жената с неподправена неприязън.

Стресната от реакцията му, Типи отметна глава и се разсмя, гласът й наподобяваше звук на сребърни звънчета.

— Да не би да си глътнахте езика, господин полицай? — подразни го тя.

Кеш присви очи. Той огледа жената така, сякаш бе добиче за продан и отново насочи вниманието си към Криси.

— Какво ще кажеш за бургер и пържени картофи? — попита той с нежна усмивка. — Ще те повозя в колата и ще те оставя да си поиграеш със сирената.

Криси се разсмя, искрено очарована, че той предпочита нея пред манекенката с международна слава.

— С удоволствие. Може ли да дойда във вида, в който съм? — попита тя и посочи избелелите лекьосани дънки и старата тениска над мръсните ботуши. Беше помагала на мъжете да прекарат добитъка на ново пасище.

Той сви рамене.

— Няма проблем — погледна многозначително Типи. — Харесвам истински жени, които не приличат на боядисани кукли.

Типи се изчерви, завъртя се и залитна, а след това пое към къщата.

— Понятие нямам защо й е на една жена да се качи на токове, с които дори не може да ходи? — попита на висок глас Кеш.

Типи забърза.

Криси стисна ръката на Кеш и го дръпна към полицейската кола.

— Да вървим, преди да е напипала нещо от шкафа с оръжията — каза тя привидно тихо.

Кеш се ухили.

— Искаш да ми развалиш удоволствието ли?

Седяха в едно сепаре в местното кафене и Кеш й разказа още факти около разследването.

— Нямат никаква представа кой може да е извършил убийството — каза той. — Нито пък защо. Била е изнасилена и жестоко убита с нож, по начин, който не бих описал пред теб. Не е имала нито врагове, нито пък познати, които да имат вземане-даване с престъпници.

— Сигурни ли са, че не е бил съпругът?

— Абсолютно — отвърна той. — Той е бил толкова шокиран, когато открили тялото, че се наложило да го вкарат в болница — добави тихо той. — Никога не бях виждал мъж, така потресен през живота си. Има и нещо още по-лошо — добави той през зъби. — Била е бременна в трети месец. Първото им дете.

— Мили боже! — прошепна тя. — Това е ужасно.

— Съпругът й не е сигурен дали иска да запази фермата — обясни той. — Един фермер, казва се Хандли е взел под наем земя от него, за да пасе там биковете си, но те всичките са били отровени.

Тя изви вежди.

— От него Фред Брустър си е купил бика — каза замислено тя. — И неговият, и нашият бяха от една порода — тя се намръщи. — Доколкото разбрах, и бикът на Фред е умрял.

— Може да е просто съвпадение — каза Кеш, но вече си бе отбелязал важната информация наум.

Тя се бе намръщила.

— Нашата ограда бе нарязана откъм пасището, където умря младият бик, а също и другата, където бяха кравите. Огледах разрезите и на двете места и направих снимки — обясни тя. — Бяха еднакви. Сигурна съм, че го е направил Джак Кларк, но когато Ник се обади на Дюк Райт, се оказа, че човекът нямал черен пикап с ръждиво петно и тънка червена ивица.

— Това пък как го разбра? — попита внимателно Кеш.

Тя се поколеба.

— Хоб Дауни живее на границата на северните ни пасища — обясни тя. — Той видял черен товарен пикап с ръждиво петно на бронята и тънка червена линия до моята ограда. Каза, че слезли двама мъже и оглеждали оградата. Хоб не бе видял дали те са я нарязали.

Кеш бе извадил бележник и химикалка.

— Хоб Дауни — каза той и провери правописа. — Той има ли телефон?

— Не. Горкичкият старец не може да си го позволи. Отоплява се с печка с дърва. Живее от социални помощи, а те не са кой знае какво — обясни му как да стигне до къщата на Хоб. — Защо се заинтересува толкова?

Той я погледна и направи гримаса.

— Не мога да ти кажа — заяви той. — Извинявай. Това е нещо, за което нямам право да говоря.

Тя се усмихна широко.

— Да не би да съм ти помогнала да разнищиш случая без дори да искам?

Той прибра тефтера.

— Ще ти кажа веднага щом мога, ако ми е позволено — обеща той.

Тя отпи от кафето.

— Държа се много грубо с госпожица Мур. Ти май никак не я харесваш?

— Много ми напомня за мащехата ми.

— На мен пък ми напомня на рижава змия — измърмори тя, без да поглежда Кеш. — Имам чувството, че това вече не е моят дом. Не мога да си вляза в къщата, без да се препъна в някой актьор, или в някоя част от оборудването им.

— Да си виждала Джъд напоследък?

Лицето й се изопна.

— Идва от Виктория всеки следобед щом свърши работа, за да вземе госпожица Мур и да я откара в хотела. На нея не й е приятно да се вози в рейса с простолюдието — добави тя с кисела усмивка.

Той я погледна любопитно над чашата кафе и веднага забеляза скритата зад хумора болка.

— Джъд не е някой наивник. Тя е нещо ново. Скоро ще му мине.

Тя се засмя, без да й е смешно.

— Мислиш ли? Никога преди не съм го виждала толкова развълнуван.

— Всеки мъж се заглежда по красиви жени.

— Не и ти — изтъкна тя. Очите й се впиха в него. — Тя не можа да повярва, че не ти потекоха лигите още щом я зърна.

— Виждал съм стотици като нея в миналото — заяви студено той. — Егоистични, суетни, неспособни да забележат какво става около тях. Тя е или на двадесет и шест, или на двадесет и седем и дните й като манекенка са преброени. Ако не пробие във филмовата индустрия, след някоя и друга годинка ще се нареди сред безработните.

— Недей да злорадстваш — сгълча го тя.

— Умът е завинаги. Красотата е преходна.

— Странно, Мод каза същото — спомни си тя и допи кафето. — Може би и тук е същото като в училище, където най-търсените момичета са най-красивите. Само че те не си падат по приятните момчета, а само по тези, които са красиви и прочути като спортните герои.

— Герой и спорт са две думи, които могат да съществуват самостоятелно и без да ги комбинираме — каза той и й си закани с пръст.

Тя се ухили.

— Знам кои са истински герои — увери го тя. — Цялата страна го знае.

Той кимна мрачно.

— Какъв начин да го разбереш!

— Не бъди толкова мрачен — прошепна тя и нежно положи длан на ръката му. — Така ще изплашиш хората.

Той постави своята длан върху нейната и й се усмихна.

— Ти си нещо ново и свежо в живота ми, да знаеш. Не си спомням някога да съм имал жена приятелка.

Очите й заискриха.

— Винаги имаме нужда от човек, с когото да поговорим — каза тя. — Мисли за мен като за мъж с обеци и усет към роклите.

Той изви едната си вежда.

— Познавам мъже, които носят обеци. Всъщност — добави той — аз самият носех обеца.

— Виж ти! Защо я махна?

Той се намръщи.

— Братовчед ми Чет реши, че не било прилично помощник-шерифът да дава такъв пример на младите полицаи от управлението в Джейкъбсвил — каза недоволно той.

Тя отдръпна ръка.

— Бива си те и така. Благодаря ти, че ме измъкна от онези филмови маниаци. От време на време ми се иска да се преместя в по-тиха къща.

— До Коледа ще си тръгнат.

— Мислиш ли? — тя въздъхна. — Дано да си прав. Ако трябва да се правя на Дядо Коледа, познавам една червенокоса манекенка, за която ще има жива гърмяща змия под елхата.

Той се разсмя, а тя след него. Отстрани изглеждаха доста по-ангажирани един с друг от обикновени приятели. Джъд Дън забеляза това, когато се поколеба на прага, обзет от противоречиви чувства, но най-осезаемото бе внезапно и необяснимо желание да изхвърли Кеш Гриър през прозореца на заведението.