Катрин Каултър
Изкушение (27)

Епилог

Болница „Пайн Хил“, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Сънувах го, че дойде при мен снощи. Взе ръката ми, наведе се ниско и каза: „Здравей, Маргарет“. Само това каза.

Не се изненадах, като го видях, макар да предполагам, че би трябвало. В сънищата нещата се възприемат по-лесно.

Знаех, че ме гледа, и ми се стори много странно, че ме гледа просто така, без да каже нищо, докато не осъзнах, че не ме е виждал цели двадесет и шест години.

Много дълго време за една жена. Прекалено дълго.

В моите очи обаче, той не се беше променил, защото аз го наблюдавах пред годините и толкова често разглеждах снимките му, че месеците го променяха полека, постепенно. За мен той изглеждаше недокоснат от времето.

И тогава той заговори с нисък и нежен глас, каза ми, че се е срещнал с нашата дъщеря — каза ми, че е станала красива.

Странно, не се запитах как е могъл да срещне Рафаела. Но по някакъв странен начин разбрах, че е вярно.

Той отново замълча, но не пусна ръката ми. Пожелах си да мога да говоря с него, може би дори да му кажа колко съжалявам, но разбрах, че не съжалявам, не, бях обмисляла това много внимателно, много дълго време. Не, не съжалявах. Наистина ми се искаше да бях могла да му кажа нещо, но това беше един от онези сънища, които изглеждат съвсем реални, но сънуващият не може да направи нищо, не може да участва, не може да говори. Само че аз си помислих какво щях да му кажа, ако можех да говоря. Толкова много неща се бяха натрупали през годините. Но когато се замислих за тях, значението им започна да намалява и да намалява, докато се стопи. Странно, но беше така.

Той се наведе още по-ниско, за да ме целуне по устата, и каза: „Трябва да вървя, Маргарет, животът отново е твой. Време е да се събудиш, Маргарет. Време е да живееш.“

И тогава, също толкова внезапно, както се бе появил в съня ми, той си отиде. Докато си поемах дъх, всичко свърши и аз задишах бавно и дълбоко.

Този път разбрах, че той си е отишъл завинаги.

Бранчиз, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Чарлз Рътлидж вдигна високата източена чаша, пълна с шампанско.

— За Маркъс и Рафаела О’Съливан. Нека животът ви бъде дълъг и изпълнен с радост!

За миг Маркъс скри лице в косата й.

— Толкова те обичам, че понякога боли… Благодаря на Бога за теб, Рафаела.

— И аз за теб, Маркъс Райън О’Съливан.

Маркъс си спомни сватбената им церемония в малката черквичка в Мейпълууд, Лонг Айлънд и как свещеникът сияеше от гордост, виждайки препълнените черковни пейки. Чарлз бе докарал със самолет много служители от Порто Бианко и те изказаха шумно благопожеланията си на Маркъс и неговата съпруга.

Въпросът за собствеността на курорта и целия остров не стоеше на дневен ред. Доминик Джовани беше мъртъв, както и единственият му наследник Делорио. Но Делорио имаше съпруга и Пола щеше да се превърне в една много богата млада жена. Богата и по-разумна, надяваше се Маркъс, пожелавайки й късмет. Вероятно тя щеше да наследи и цялото огромно богатство на Доминик. Маркъс се питаше дали Пола би могла да задържи курорта и да го управлява сама.

Питаше се къде се бяха дянали Меркел и Линк. Вероятно бяха станали наемници на някой подобен на Джовани. Странно, но мислеше с добро чувство за тях, особено за Меркел. Колкото до Лейси, той щеше да бъде много полезен наемен убиец за друг господар.

Рос Хърли, с превързана ръка, също присъстваше на церемонията, но Маркъс още не бе успял да се споразумее с него. Хърли просто го погледна и каза:

— Това, че вероятно ми спаси живота, Маркъс, не променя нищо; копелето умря, не влезе в затвора, а ние така се бяхме договорили. Опитай отново, Съливан.

Маркъс се замисли за безбройните подробности, с които трябваше да се оправят, преди двамата с Рафаела да тръгнат за Монреал — това бе избрала тя за медения им месец. Твърдо бе отказала всякакви предложения за Карибите, Англия, Франция, защото бяха твърде далече от майка й. Маргарет Рътлидж лежеше в болницата, дишаше спокойно и равномерно, но и не отваряше очи.

На Рафаела й се искаше приемът вече да е свършил. Последната седмица бе преминала в трескаво темпо. Нямаше почти никакво време за себе си. Отначало бе предложила на Чарлз да направят малка сватба и дори съвсем скромен прием заради майка й, но той бе възразил: „Не, ще празнуваме както трябва, Рафаела. Аз разказвам на майка ти всичко за приготовленията, за бъдещия ти съпруг, за приятелите ти.“

Рафаела се обърна и погледна Ал Холбайн, който говореше с майката на Маркъс. Двамата си подхождаха идеално. Обърна се на другата страна, за да погледне Джон Савидж. Беше много различен от Маркъс, но и той очароваше хората, без да полага усилие. Това беше хубаво, помисли Рафаела, хубаво беше, че тя харесва Джон. Имаше чувството, че той ще бъде част от новия й живот. Обърна отново очи към своя съпруг, който говореше с Чарлз за предимствата на живота в Ню Йорк, в сравнение с този в Бостън и в Чикаго.

Рафаела послуша няколко минути, преди да каже:

— Знаете ли, реших да се опитам да спечеля още един „Пулицър“ и понеже е факт, че разследващият репортер наистина няма шанс да работи за голям вестник, подадох молба за „Дейли Нюз“ в Елк Пойнт, Южна Дакота. Какво ще кажеш, Маркъс?

Преди Чарлз да успее да спре смеха си, икономката на Рътлидж застана до него и му зашепна.

Болница „Пайн Хил“, Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Видях Чарлз да влиза в стаята ми. Изглеждаше несигурен, но изпълнен с надежда, с живот, с любов към мен. Наистина не го заслужавам, но той не е съгласен с това, а аз точно сега не искам да споря с него.

Тук беше и Рафаела, изглеждаше толкова красива в рокля, с каквато никога не съм я виждала — бледорозова плетена рокля — необичайно е за нея да носи такава подчертано дизайнерска дреха. Беше с високи токчета, косата й бе оформена в хубава прическа — дълга и къдрава, спускаща се до раменте. Имаше и един мъж — красив, с живо, подвижно лице, свикнало да се смее. Бих могла да кажа, че е очарователен. Това беше нейният съпруг, Маркъс. Чарлз бе ми говорил непрекъснато за него през цялата седмица.

Тогава разбрах, че животът предлага точно това — една проста неподправена реалност, която беше чудесна. Разбрах, че тук ми е мястото. Бях получила още един шанс. И Доминик Джовани си бе отишъл завинаги. Разбрах го, когато сънят свърши.

Той си бе отишъл, защото скъпата ми приятелка Коко бе успяла да го убие.

През годините се бяхме сприятелили, започнахме да изпитваме доверие една към друга. Аз имах пари, тя имаше връзки. Зная, че ще успее. Коко винаги успява в това, което е решила да направи.

Мисля за „Витсавия“ и за невероятните съвпадения. Аз също обичах тази картина, гледах я всеки ден, откакто Чарлз ми я поднесе като сватбен подарък преди единадесет години. Когато двете с Коко решихме, че Доминик трябва да бъде убит, аз пожелах да използваме „Витсавия“ като наш код, за да не забравим никога защо исках Доминик да умре. Витсавия — тази нещастна жена, пожелана от крал, чийто съпруг е бил пратен на сигурна смърт от този крал. Но кралят не бе предал Витсавия, не, той я бе задържал при себе си чак до смъртта си. И аз харесах иронията в това. Простотата на този факт.

Може би Доминик беше призрак, фантом, но той вече не е на тази земя, не е част от моя живот. Бъдещето е само мое, свободно, неутежнено от горчивината на миналото.

Сега вече никое от тези неща не е важно. Усмихвам се на моя съпруг. Такъв красив мъж и той е мой, верен ми е и никога няма да ме нарани.

И аз няма да го нараня, никога вече. Знам, че е усещал, че има друг мъж в живота ми, и се е усещал безпомощен, защото е знаел, че този мъж е заседнал дълбоко в ума ми.

Този мъж вече го няма и Чарлз ще разбере това. Аз ще се погрижа. И той ми доказа, че съм единствената жена в живота му — преди много месеци бе скъсал със своята любовница Клодия.

И Маргарет каза:

— Здравей, Чарлз. Обичам те.