Катрин Каултър
Изкушение (9)

Глава осма

Маркъс идваше във възможно най-неподходящия момент, помисли Рафаела и се намръщи. Започна трескаво да прехвърля през ума си различни варианти, когато, за нейно огромно облекчение, една жена се приближи и му подаде листче хартия. Коко и Рафаела наблюдаваха изражението му, докато четеше бележката, после той я сгъна внимателно, кимна им леко и се отдалечи в противоположната посока.

— Може би е възникнал поредният проблем — каза Коко. — Маркъс го бива да разрешава всякакви проблеми, затова всеки го търси.

Намръщи се леко и Рафаела се запита дали не намеква за снощната вечер, ако изобщо знаеше за нея. Но тази жена умееше да си държи устата затворена, когато се налага.

— Радвам се, че ще сме само двете поне за няколко минути. Наистина исках да говоря с вас, Коко.

Рафаела изобрази възхищение върху лицето си и погледна Коко Виврийо. Беше й нужен един-единствен миг, за да разбере, че жената срещу нея е наясно — беше доловила ласкателството, преднамереността, но въпреки това се усмихваше. Какво облекчение! Тя почувства нуждата да бъде искрена и наивна и това също проработи. Поднесе на Коко надписано копие от собствената си книга за Луи Рамо, озаглавена „Мрачният кон“, и простичко изрече:

— Искам да напиша биография на господин Джовани, главно за живота му през последните две години… с други думи, за времето, свързано с вас, госпожице Виврийо.

Рафаела захапа скаридата, която бе потопила в соса с хрупкава ряпа, и задъвка бавно, докато Коко мълчеше насреща й с леко учуден и донякъде подозрителен израз на лицето. Нещата за момента не изглеждаха обещаващи.

Младата жена се разрови из купчината снимки и изрезки от дневниците на майка си. Взе една от тях и я обърна към Коко.

— Много ми харесва тази, тук с господин Джовани излизате от бутика в селото Свети Никола на Крит…

Коко примига, напрягайки паметта си.

— Божичко, откъде знаете това? Ах, каква седмица беше! Знаете ли, че там има едно островче — нарича се Спиналонга и векове наред е било колония за прокажени? Но тази ваша колекция е удивителна. Ох, вижте тази снимка на Доминик в Париж. От снимките ли разбрахте за мен и господин Джовани?

Рафаела се усмихна.

— Притежавам почти всичко писано за вас двамата и почти всички ваши общи снимки през последните години.

„Благодарение на фикс идеята на майка ми, свързана с този мъж.“

Коко взе друга снимка, после още една. На някои от тях се усмихваше, на други се мръщеше. Рафаела внимателно бе подбрала снимки само от почти тригодишния период на връзката между Коко и господин Джовани. И статиите, които беше донесла, бяха по-скоро светски клюки, с изключение на две. Накрая Коко се обърна към Рафаела и вдигна кокетно рамене:

— Е, обезоръжихте ме. Виждам, че няма да се откажете. Бихте могли да дойдете в имението довечера и да говорите лично с господин Джовани. Но не забравяйте, Рафаела — той единствен ще реши дали ще пишете биография или не.

В една от статиите ставаше дума за някакви сенатски разпити в края на 80-те години, които изглеждаха достатъчно безобидни. Коко прочете статията, замря за момент, отпивайки от ледения си чай, като леко избута клончето от джоджен.

— Значи знаете, че господин Джовани има доста загадъчно минало? — и вдигна рамене. — Наречете го противоречиво, ако искате. Разпити в Сената, предявени обвинения… Никакви присъди, разбира се… с изключение на една, доколкото си спомням, за неплащане на данъци. Имаше май и нещо за подкупи на политици през 80-те… А дори много, много отдавна е бил обвинен в углавно престъпление. Разбира се, всичко това е добре известно в обществото. Още го притесняват разни държавни агенции, подозират, че е замесен в трафика на наркотици, което не е така. Позицията му е твърдо против наркотиците. Дори спонсорира някои програми за ресоциализация на наркомани. Но на американците това не им се нрави; вярват, че всички тези неща са лъжи и измами и искат главата му. Ще ми се да не забравяте… нещата винаги имат две страни.

— Разбирам — каза Рафаела и добави, като излъга най-безсрамно: — Чувала съм, че е подпомагал някакви програми за наркомани — взе другата статия и я подаде на Коко. — Предварителните ми проучвания сочат, че има подозрения, че господин Джовани търгува с оръжие.

Коко хвърли поглед на текста.

— Да, но това е задгранична търговия, напълно легална. Е, ЦРУ се интересува от него, съгласете се, че за човек от такъв мащаб се интересуват много хора. Не че ще го признае пред вас, ако го попитате.

— Значи не е замесен в черния пазар на оръжия?

— Със сигурност не е. Знае кои са играчите, но той самият никога няма да влезе отбора им. Роди Оливие например. Ако искате да се запознаете с един злодей, с човек, който ще ви накара да настръхнете, идете в Лондон и говорете с него.

— Наясно съм, че тук играят големи пари и те са в зависимост от риска, който човек поема.

— Това се отнася за почти всяко нещо в живота, нали? Тези въпроси трябва да зададете на Доминик, стига да ви позволи. Наистина не бих искала да ви кажа нещо повече.

— А смятате ли, че е виновен за някои от онези неща, за които споменахте?

Коко задъвка клончето от джоджен и пусна тънка усмивка.

— Разбира се, че не е. Може би е извършил някои глупости на млади години, но пък кой ли не ги върши? Сега е по-възрастен, по-улегнал… поне той така ми казва. Мрази наркотиците, както вече ви казах, и не би се докоснал до тях, независимо какви пари ще му дадат… което ме кара да се питам защо са го нарочили… Той е много богат човек, Рафаела, притежава целия този остров, не само Порто Бианко. Има къщи в Париж, Рим, вила в Крит, близо до Свети Никола, и огромна ферма в Уайоминг. Бизнесът му е законен, но въпреки това не ми се вярва да се съгласи да пишете биографията му. За какво му е? Известност? Той я има. Пари? Вече ви казах — винаги ги е имал — и Коко отново вдигна рамене. — Вие познавате мъжете, те са… непредсказуеми. Така че, елате на вечеря довечера в имението и сама го попитайте.

— С голямо удоволствие. Много ви благодаря. Мога ли да ви запитам, Коко… вие говорите английски без никакъв френски акцент, но съм чела някои интервюта с вас… например, ето това… и там се показвате като истинска французойка.

Коко се усмихна широко.

— Добре играя ролята на французойка. Усъвършенствах я. Вчера говорех доста високо с Маркъс, когато вие се появихте, и признайте, че ако внезапно бях преминала на френски, щяхте да се зачудите?

— Да, така е. Благодаря, че ми казахте истината. А вашето име, Виврийо? Откъде сте всъщност?

Коко я изгледа продължително и напрегнато.

— Родена съм и съм израснала в Гренобъл, Франция. Виврийо е много стара и уважавана фамилия.

— Бих искала да ида и да покарам ски там. Чувала съм, че е великолепно място. Чудесно е човек да носи стара фамилия.

— Така е — съгласи се Коко. — О, ето че Маркъс се връща — тя махна с ръка и Рафаела вдигна очи — видя го, че спира покрай някои маси, разменя по някоя дума с гостите, с келнерките — тук сервираха само жени, — докато накрая се изправи до тяхната маса.

— Здравей, Коко. Мис Холанд. Наслаждавате ли се на хубавото време и на чудесните коктейли на бармана ни?

— Разбира се, Маркъс. Ела при нас. Доколкото познавам Кали, още не ти е позволила да обядваш, нали?

— Не, в това отношение е истинска вещица.

Той помаха на келнерката и преди да е дал поръчката си, тя му донесе чаша коняк „Перие“ с два резена зелен лимон, кацнали на ръба. Той ги изстиска в чашата и едва тогава отпи.

— Мис Холанд иска да пише биография на Доминик.

Маркъс едва не се задави с коняка. Начинът, по който Коко обяви за какво са си говорили, беше доста объркващ. Нима се налагаше този мъж да знае всичко, което става тук.

— Да — побърза да се намеси Рафаела, — смятам да наблегна върху последните две години на живота му с мис Виврийо.

— Не мисля, че ще стане — каза Маркъс, след като си пое дъх. Извърна се, без да става от стола, за да отговори на въпроса, зададен от мъжа от съседната маса.

— Че кой ви е питал — каза с леко язвителен тон Рафаела.

Маркъс не показа, че я е чул. Размени няколко думи с мъжа, после се намести на стола си, сякаш нищо не бе станало.

— Кой се интересува какво мислите вие — не се сдържа отново Рафаела.

— Мисля, че Коко ще се съгласи с мен — думите излязоха с лекота от устата на Маркъс. — В момента имаме известни неприятности. Не ми изглежда разумно да предприемате такива необмислени ходове точно сега.

— Чух за вашето приключение снощи — обърна се Коко към Рафаела. — Маркъс разказа на Доминик, че сте му спасили живота.

— Беше чиста случайност, никакви подвизи, уверявам ви — значи всички на острова знаеха всичко, още когато се случваше. Защо ли това не я изненадваше. — Предполагам, не ви е казал, че е успял да разбере кой е стрелял?

Маркъс поклати глава и впи в нея такъв твърд поглед, че тя не можеше да не забележи гневния блясък в очите му.

— Нямам намерение да се церемоня, мис Холанд. Забравете налудничавите си планове. Имаме далеч по-сериозни проблеми от това, да доказваме, че не сме камили. Мисля, че е време да се омитате оттук. Закарайте малкото си задниче — е, не чак толкова малко, ако правилно си спомням — обратно в редакцията на „Трибюн“ и гледайте под лупа бизнеса на някой друг! Апартаментчето ви в Брамертън ви чака, както и лигавите ви приятелчета. Те сигурно са доста по-предсказуеми и повече отговарят на очакванията ви.

Рафаела взе чашата с леден чай и я плисна в лицето му.

— Сгреших — избърса той лицето си. — Задничето ви си е много хубаво. Не трябваше да намеквам, че по него има нещо повече от абсолютно необходимото. Все забравям, че жените са много чувствителни. Не могат да приемат дори най-дребната обективна забележка.

— Госпожице Виврийо, приемам да ви посетя в имението тази вечер. Бихте ли ми обяснили как да стигна дотам?

Коко каза, че ще прати човек да я вземе, и Рафаела, без да погледне отново към Маркъс, напусна масата.

— Какво става между двама ви, красавецо?

Младият мъж хвърли поглед към отдалечаващата се Рафаела.

— Наистина има много хубаво задниче.

Коко се разсмя.

— Първо ти спасява живота, а после ти плисва чая в лицето… Странно.

— Кой ли може да разбере жените… Дали бих могъл и аз да дойда на вечерята?

— Само ако обещаеш, че повече няма да се заяждаш с мис Холанд. Господ вижда, че напоследък ми писна от убийства и клюки.

— Честна скаутска, госпожо — притисна той тържествено длан към сърцето си.

 

 

Меркел на драго сърце прие да играе ролята на гид на мис Холанд. Островът, който носеше името Калипсо, преди Джовани да го купи, беше с площ малко повече от три квадратни мили. Имаше няколко островчета на подветрената страна, на запад от Антигуа, около петдесет мили югоизточно от Сейнт Китс.

Курортът се простираше по дължината на източния бряг, а имението на господин Джовани — покрай западния. Островът беше планински — както всички острови в Карибско море, — планините го покриваха от край до край и се спускаха почти до брега. Целият беше обрасъл с гъста джунгла, почти непроходима заради честите и обилни валежи. На източната страна валеше почти всяка сутрин, макар и малко. В годините на разцвет, почти деветдесет процента от населението живееше по западния бряг. Сред местните жители се носеше мълва, че зли духове бродят по източното крайбрежие, и затова го избягваха. На западния бряг валеше повече. Но човек би могъл да умре, разкапан от влага, насред джунглата, която покриваше планините до средата на острова. Вътрешността беше необитаема, и то от много отдавна.

Меркел й разказваше това с мекия си глас, но тя вече знаеше всичко. Бе видяла написаното с острия, изправен почерк на майка й в началото на последния том от дневниците през септември, преди три години. Майка й бе наела самолет в Поант-а-Питр и бе накарала пилота да я отведе до острова на Джовани.

 

 

„Знам, ще помислиш, че най-малкото постъпвам неразумно; може би сега ще ти се стори, че съм загубила всякакъв здрав разум и логика. Защо правя това? Аз съм щастливо омъжена — наистина щастливо — за Чарлз, който е прекрасен и мил. О, не знам. Но трябваше да видя този остров. Трябваше да видя къде живее той. Самият остров е красив, истинско бижу, с разкошна растителност, ослепителни бели плажове от край до край и гъсти джунгли с планини в средата.

Още от въздуха човек може да забележи разкоша на Порто Бианко и залива с безбройните му лодки и яхти. Имението на Доминик е на западния бряг. С идеално разположение, всички постройки са боядисани в бяло, голямата къща с покрив от червени керемиди, плувният басейн, двата тенис корта и градините… Господи, градините — те наистина са невероятно красиви. Когато летяхме отгоре, видях няколко души, бяха въоръжени.

Помолих пилота да кацне при курорта. Просто исках да обядвам там, знаех, че Доминик го няма, но той ми каза, че островът бил частен, само за членове на клуба и техните гости. Изключително място, наистина. Разбира се, аз успях да намеря пътя до острова, но не и с Чарлз. Не се осмелявах да ида там с Чарлз. Той не е нито глупав, нито лишен от наблюдателност. И какво щях да кажа, ако беше запитал защо искам да отида там? За съжаление никак не ме бива да лъжа, поне него не мога. Понякога ми се струва, че той подозира за друг мъж в живота ми — по-скоро за връзка, останала в миналото, но която все още не съм преодоляла. И когато усетя съмненията му и болката от тях, какво мога да му кажа?

О, бих дала всичко, за да видя онзи мъж отново. Само веднъж. Само за няколко мига.“

Когато наближиха площадката с хеликоптера от северната страна на курорта, Меркел продължаваше да говори.

— Има три пътеки, които прекосяват централната джунгла, и господин Джовани ги поддържа свободни от всякаква растителност. При нормални обстоятелства с хеликоптера ни отнема само десет минути. Ей, госпожице, добре ли сте?

Рафаела осъзна, че очите й бяха подозрително влажни. Леко подсмръкна.

— Алергия — каза тя. — Отново се обажда. И ми се е схванал вратът. О, да, напълно разбирам, че непроходимият център на острова държи любопитните посетители на курорта далече от западния бряг.

Бледото лице на майка й изникна пред нея. Безжизнено и страшно неподвижно. Нямаше промяна в състоянието й. Рафаела бе говорила с Чарлз сутринта по телефона, но не спомена нищо за това, че е на Карибите. Беше го излъгала; бе казала, че прави някакво специално проучване.

— Точно така — кимна Меркел. — Всъщност господин Джовани нарича планинските райони на острова „стомако ди диаволо“ — червото на дявола. Ако човек се заблуди там, няма измъкване. Ето, погледнете… имаме голямо пристанище за яхти и лодки. Разбира се, господин Джовани не допуска тук туристически кораби. Порто Бианко е частен клуб, както знаете.

Рафаела кимна и се качи в средната част на хеликоптера.

— Вие ли сте пилотът?

Меркел кимна, увери се, че Рафаела е закопчала колана, даде й слушалки и обърна поне десетина лостчета.

— Ще ни отнеме само девет или десет минути. Островът е малък — поне за самолети и хеликоптери.

Меркел издигна хеликоптера във въздуха и Рафаела за миг забрави мисията си, погълната от гледката долу. Странно как се променят нещата, когато ги гледаш, летейки на няколкостотин метра над тях. Островът имаше формата на диня, Антигуа сигурно се падаше на запад. Доминик Джовани, както бе чела, беше личен приятел на министър-председателя на Антигуа. Когато стигнаха над центъра на острова, тя видя курортната област да се простира красиво по бреговата ивица от север към юг. Само трябваше да обърне глава, за да види имението на Доминик Джовани. Не беше чак толкова луксозно или така показно като курорта, но беше обширно, основната постройка сияеше с ярката си белота и покрива от червени керемиди, оградена от малки вили, изградени в същия стил. Имаше огромен плувен басейн, всички площи между сградите бяха обрасли с гъсти храсталаци хибискус, бугенвилии, покатерили се на перголи, екзотични дървета с дебели клони и гроздове пурпурни, розови и бели орхидеи. Джунглата като че ли бе надвиснала над самия ръб на имението, чакайки само да скочи и да погълне подрязаните градини. Огромната зелена маса изглеждаше безформена и толкова гъста, че вероятно никой не можеше да проникне вътре.

На не повече от стотина ярда от имението, отвъд джунглата, беше западният край на острова. Плажът, покрит с ослепителен бял пясък, мамеше окото, а бледозелената вода не можеше да се опише с думи.

Меркел не говореше. Бе свикнал хората да реагират така при първия си полет над имението. Затова бе обяснил всичко, свързано с имението и острова, още преди да я качи на хеликоптера. Дори да изчакваше реакция от нейна страна, с нищо не го показа. Умело приземи хеликоптера на площадката и махна на Рафаела да погледне вляво.

— Господин Джовани — каза Меркел, кимвайки към един мъж, който се бе запътил към хеликоптера.

Погледна я и се запита коя ли е. А тя се взираше в господин Джовани. Имаше нещо смущаващо в нея, но той не разбираше какво е. Беше красива и млада. Искаше да пише биография на господин Джовани. Меркел не можеше да си представи господин Джовани да позволи подобно нещо. Мъже със съмнителното международно положение на господин Джовани не даваха информация за себе си на когото и да било. Но господин Джовани не беше като другите, господин Джовани си имаше собствени правила и караше другите да се съобразяват с тях. Знаеше как да контролира нещата; знаеше как да постигне подчинение. С две думи, господин Джовани правеше това, което си иска.

Рафаела се вгледа в баща си. Пътуването донякъде бе прогонило страха й, възбудата, притаения й гняв към този човек, който навремето бе предал нея и майка й.

Тя знаеше какво да очаква. Беше виждала повече негови снимки, отколкото някой би могъл да понесе. Страхуваше се да не би той да се приближи още към нея; страхуваше се от това, което бе почувствала, от това, как щеше да реагира.

Къде щеше да бъде баща й след година, запита се тя. Може би в затвора заедно с Гейб Тетуайлър? Внезапно се сети за Чарлз, който седеше до леглото на майка й и държеше отпуснатата й ръка. О, нека не умира, замоли се тя. Какво ще стане с Чарлз Рътлидж, ако майка й умре? Той толкова я обичаше…

Ръцете й изведнъж овлажняха. Не искаше да ги изтрие в чисто новите си бели панталони „Лагерфелд“. Червената копринена блуза със странично закопчаване, купена за сума, равна на седмичната й заплата, попиваше потта. За миг усети смущение, защото чувстваше, че самообладанието й изневерява. Не преставаше да го гледа.

Господин Джовани се отправи към хеликоптера и отвори бледосинята врата на кабината.

— Мис Холанд. Добре дошла в дома ми.

Подаде й тясната си ръка и тя се улови да се взира за миг в него, преди да приеме помощта му. После погледна право в бледосините очи на баща си — имаха същия цвят като нейните. И външните им ъгли бяха леко повдигнати нагоре, също като нейните. Но в очите му тя не прочете, че я е познал. Никакво сепване, никакво чувство. Пое ръката му и слезе от хеликоптера. За свое учудване откри, че дори близо десетсантиметровите токчета на сандалите едва я изравняваха с него. Беше смятала, че е дори още по-висок. Но белият ленен костюм го правеше да изглежда издължен и изтънчен, спретнатият триъгълник на червената кърпичка се подаваше от джобчето на гърдите, единственото цветно петно върху дрехите му. Часовник с тънка златна верижка се виждаше на лявата му китка, на дясната ръка носеше пръстен с изумруд.

— Благодаря, господин Джовани.

Зачака отново мълчаливо, зачака някаква искрица, някакъв проблясък, но — нищо. Нищичко. За него тя беше абсолютно непозната, също както не бе познал майка й в Мадрид. Той не виждаше нищо от себе си в нея, но Рафаела, чиито очи се бяха настроили към възприятията на майка й, виждаше себе си в неговите очи; неговите очи — това бледо, бледо синьо, оцветено с лек студено сив оттенък, когато го осветяха чувствата, с вирнатата брадичка, остра брадичка, която веднага издаваше гнева.

Тя разтърси ръката му, усещайки изведнъж по-скоро облекчение, отколкото разочарование, че не е усетил бащинската връзка с дъщеря си. Това означаваше, че ще може да задоволи любопитството си, без да се излага на риск. Видя зад него Коко, усмихна се и махна.

— А, да, моята Коко… до голяма степен на нея дължим това, че вие сте тук. Трябва да призная, мис Холанд, тук сме донякъде самотни и винаги се радваме на новите лица — обърна се към Меркел. — Ще се връщаш ли за Маркъс?

Рафаела се опита да не покаже колко я бе ядосало това. Със сигурност имаше достатъчно самообладание, за да не направи сцена, ако той реши да я подразни. Това, че два пъти бе губила контрол пред него, я тревожеше. Не беше в нейния стил, това не беше тази Рафаела Холанд, която работеше като разследващ репортер в „Бостън Трибюн“. Призна пред себе си, че откакто бе стъпила на острова на баща си, бе настъпила промяна в нейните чувства, в начина, по който виждаше нещата. Наистина ли очакваше да бъде имунизирана срещу тази нова ситуация? Тръгна към къщата, наблюдавайки как хеликоптерът наново се издига и се насочва на изток.

— Имате красив дом, сър. Радвам се, че можах да го видя от въздуха.

— Благодаря. Защо не ме наричате Доминик? Аз ще ви наричам Рафаела.

— Да, би било приятно.

Рафаела не беше често срещано име; ако преди двадесет и пет години поне веднъж се беше сетил да запита за дъщеря си, щеше да научи името й. Но той дори не бе пожелал да я види в родилния дом. Не бе пожелал да хвърли поглед на свидетелството й за раждане. Ако го бе сторил, щеше да знае, че името на майка й е Холанд, а не Пенингтън. Щеше да разбере, че не фигурира там като баща. Но не си бе дал труда да го направи. Бе хвърлил четири-пет хиляди долара на леглото на майка й и си бе излязъл. И дъщеря му бе израснала, без изобщо да го познава. И без той да я познава. До момента. Тя усети внезапна болка, толкова остра, че за миг замря. Почувства се като отворена рана, жива и боляща. Обърна се и се усмихна на баща си.

 

 

Къщата беше прохладна и просторна, цялата с прозорци, от които се откриваше възхитителен изглед към плувния басейн с олимпийски размери, към невъобразимо цветните градини, богатата зеленина и живописните планински хребети, които се спускаха към имението. Навсякъде имаше прясно набрани цветя и от тях въздухът в къщата трептеше от аромати.

Мебелировката представляваше странна смесица от ярко боядисани ракли, гардероби и масички от югозападните щати и бели плетени канапета и столове, нищо ценно, с изключение на колекцията от египетски бижута в остъклените шкафове в огромната дневна.

Рафаела знаеше всичко за колекцията на Доминик от дневника на майка си. Имаше дори и една негова снимка от Лондон пред сградата на „Сотби“ от 1991. „Той е събрал — а може би откраднал? — много красиви неща от осемнадесетата египетска династия. Четох, че този период се е отличавал с изключително натруфени украшения, клонящи по-скоро към лошия вкус, но някои от снимките на тези украшения показваха, че са невероятно красиви. Бих искала да подържа в ръка тази полупрозрачна чаша от зелено стъкло, законната, която е купил в «Сотби» за феноменална сума. Може би ще я видя, Рафаела. Може би“.

Доминик я настани в едно кресло и й поднесе чаша бяло вино.

Младата жена не можеше да откъсне очи от баща си. Той осъзна, че тя го гледа втренчено, и попита с лека усмивка:

— Нещо притеснява ли ви, госпожице? Може би харесвате по-сладко вино?

— О, не, виното е чудесно. Просто много отдавна исках да се срещна с вас.

— Нали ти казах, Дом — обади се Коко. — Тя знае толкова неща за нас. Има колекция от статии и снимки.

Той я прекъсна с лекота, без да прозвучи обидно, а гласът му се лееше също така гладко, като виното, от което тя отпиваше.

— Моята Коко е едно съкровище. А защо вие толкова много се интересувате от мен и от живота ми?

Тя го погледна в очите.

— Когато един човек привлече вниманието ми, обикновено се стремя да узная всичко за него. Както направих с Луи Рамо.

Защо той не можеше да види приликата? Защо не можеше да я види, по дяволите? Това ли бе усещала майка й? Неверие? И дълбока болка, че за него е била напълно непозната жена, от която не се интересува? За миг Рафаела се почувства объркана, не можеше да разбере как той, нейният баща, не разпознава себе си в нея. Ако знаеше, че майка й лежи в кома, на косъм от смъртта, какво би казал, какво би почувствал? Може би нищо. Той не се интересуваше. Може би изобщо не си спомняше за нея след двадесет и пет години.

— А, ето те и теб, Делорио, ела насам, имам изненада.

Рафаела се огледа и видя един млад мъж да влиза в дневната. Беше облечен в бледозелени ленени къси панталони и бяла риза, на врата му висеше дебела златна верижка. Приличаше на мелез, но добре облечен мелез. Напомни й по-скоро някакъв мускулест селянин до аристократичния си баща. Не изглеждаше като син на баща си.

Беше набит, с атлетичен вид — целият в мускули, с дебел врат и още по-дебели бедра. Рафаела не можеше да повярва, че в момента гледа своя полубрат.

— Моят син, Рафаела. Делорио Джовани. Делорио, това е Рафаела Холанд.

— Неочаквана изненада.

Делорио й се усмихна, но дори усмивката му не приличаше на тази на баща му. Беше хищническа и сексуална, сякаш преценяваше всяка срещната жена в зависимост от това, доколко харесва тялото й и доколко ще му бъде забавна в леглото. Това беше погледът на хищник, който души за поредната си плячка. Загледа я първо в гърдите, после погледът му се спусна към корема и най-накрая към лицето й, но само за миг. Тя автоматично вирна брадичка.

Не стана, очакваше той да се приближи към нея, което и направи. Разтърси протегнатата й ръка, задържайки я малко по-дълго от необходимото. Тя си пожела да можеше да му каже да не си въобразява нищо, защото е негова сестра, за Бога.

— Радвам се да се запозная с вас. Имате интересно име, Делорио.

— Да, така е, нали? — отговори Доминик вместо сина си.

— Това беше моминското име на майка ми… семейството й е от Милано.

— Къде е Пола? — запита Коко.

Делорио вдигна рамене.

— Скоро ще дойде.

Рафаела го загледа как се приближава към бара и си налива чисто уиски.

— Здравейте всички — изчурулика Пола, нахлувайки в дневната.

Влизането й бе великолепно изпълнен номер и Рафаела се усмихна, мечтаейки да може да я аплодира. Знаеше нещичко и за Пола Марсдън Джовани. На двадесет и четири години, наследница на стара династия — „Марсдън Айрън енд Стийл“ от Питсбърг, Пенсилвания. Беше разглезена, егоистична, доста хубавичка и луда по мъжете, според последните изрезки от жълтата преса, прикачени към дневниците на майката на Рафаела. Косата на Пола беше светлоруса, очите — лешникови, много красива комбинация, донякъде опорочена от вечно нацупената уста. Имаше хубаво тяло и загар, който накара Рафаела да пожелае да й каже, че трябва да внимава с карибското слънце, което ще я направи цялата в бръчки, когато стане на четиридесет.

— Скъпа, ела да се запознаеш с мис Рафаела Холанд. Поканихме я на вечеря…

— Тя може би ще напише биографията на Дом, Пола — добави Коко, вдигайки въпросително вежда към Доминик.

Пола погледна към Рафаела Холанд и се насили да се усмихне. После изви очи към Делорио и видя, че той гледа втренчено гостенката. Е, имаше хубава коса и приятно личице, но какво от това? Ето това — и Пола добре го знаеше, че Делорио преследва всяка срещната жена заради самото удоволствие да гони и да хваща плячката си. Със сила, ако се наложи и ако му харесва.

— О, но това е чудесно — изрече Пола. — Надявам се Дюки да е сготвила нещо, което става за ядене, понеже имаме привилегията да посрещнем тази вечер мис Холанд.

— Дюки е моята главна готвачка — поясни Доминик с мек глас, отпивайки от виното. — И то превъзходна готвачка.

На вратата се появи висок, жилест мъж, с гъста бяла коса — преждевременно побеляла, както бързо схвана Рафаела, съдейки по чертите му. Беше най-много на четиридесет години, чернокож. Може би един от малцината местни, останали на острова?

— Маркъс е тук, господин Джовани.

— Чудесно. Моля те, кажи на Дюки, че ще вечеряме след петнадесетина минути. Благодаря, Джигс.

Рафаела се запита колко ли души работеха за Доминик. Трябваше да разбере. Майка й споменаваше в дневника си, че видяла пет-шест. Но едва ли можеше да се разчита на точността на тази цифра. За своя изненада, още не бе видяла нито един въоръжен мъж, откакто хеликоптерът я бе докарал.

— Бих Делорио на тенис — оповести Пола. — Два на три сета.

Делорио изсумтя и си наля още едно уиски.

— Сигурно сте добър играч — каза Рафаела.

Пола се засмя.

— Не съвсем. Делорио пак се беше разсеял. Но в края на краищата вниманието му винаги се връща към мен.

Делорио се усмихна на забележката на жена си и очите му, така студени преди миг, сега се изпълниха с топлота. Тъмни очи — не като нейните, не като на баща й. Доминик се обърна към Рафаела.

— Искате ли да разгледате колекцията ми след вечеря?

— Да, разбира се, бих искала, особено орнаментираната алабастрова глава на Нефертити, която съм чувала, че притежавате.

Той изведнъж й се стори симпатичен и достъпен, цялото му лице смекчи израза си. Изглеждаше нормално човешко същество така, както седеше усмихнат срещу нея.

— Нефертити? Значи това сте чували? Може да е която и да било принцеса, скъпа. Например Шуменкаре. Чували ли сте я?

Рафаела поклати глава.

— Но главата е на Нефертити, нали?

Доминик само се усмихна, без да каже дума повече, но в усмивката му имаше топлота, дължаща се навярно на неговата привързаност към колекцията. И изобщо не приличаше на престъпник.

Влезе Маркъс — повей свеж въздух, принуди се да си признае Рафаела. Не носеше костюм, само бели къси панталони и блуза с къс ръкав — бледосиня, като тази на Делорио. Изглеждаше във форма, силен и изпълнен с добро настроение. Тя се намръщи мислено на заключението си. Всъщност той имаше тайни — инстинктът й никога досега не я бе подвеждал, — но някак си й се струваше, че тайните на Маркъс не може да бъдат лоши или ужасни. Той я потърси с поглед и се усмихна широко.

— Закъснял ли съм за партито, Доминик? Мис Холанд разказа ли как ми отпери един карате ритник в рамото и се простря върху горкото ми измъчено тяло, когато изсвири първият куршум?

— Не, тя май е твърде скромна. Знам само това, което ти ми разказа. Толкова лесно ли го победихте, Рафаела?

Доминик насочи целия си чар към нея и Рафаела усети как се потапя в него, как иска цялата му жизненост, неговият интерес, вълнението, което бе показал, когато говореше за египетската си колекция, да се насочи изцяло към нея.

— Изненадах го — отвърна тя и се учуди как инстинктивно защити уязвимото му мъжко его; не че това особено го интересува, помисли си.

— Сигурно мозъкът му е бил зает с нещо друго — намеси се Делорио, взирайки се втренчено в Рафаела, и всички в стаята бяха напълно наясно какво има предвид.

— Това дори не е и половината — каза Маркъс, отправи широка усмивка към Рафаела и й намигна. После веднага стана сериозен. — Не успяхме да разберем кой снайпер взе мен и мис Холанд на прицел снощи. Нищичко не намерихме.

— Аз и не мисля, че ще намерите — каза Доминик, намръщил замислено чело.

— Къде е Меркел — запита Рафаела, сменяйки темата, защото изведнъж се изплаши, че Маркъс ще започне с възможно най-безразличен глас да им разказва как я е съблякъл още преди да бяха влезли в неговата вила, как я е галил и целувал. Няма да го направи, нали? Надяваше се, че ще продължи да се тревожи само за онези изстрели. Лично тя се бе уморила да се притеснява заради него. Усети, че отклонява вниманието си, и се насили да го върне към настоящето.

— Меркел невинаги вечеря със семейството.

Беше Пола, вперила очи в Маркъс. Рафаела се сети за стария шлагер „Гладни очи“.

— Докато летяхме насам, ми изсипа цял куп сведения.

— Той е просто досаден служител — изтърси Пола. — Не вечеряме с прислугата… поне не би трябвало. В дома на родителите ми не беше прието.

— Пола, достатъчно. Не допускам снобски прояви на масата си. А, ето го и Джигс. Рафаела, мога ли да ви придружа до трапезарията?

Масата беше достатъчно голяма за дванадесет души, огромен полилей бе надвиснал ниско над нея, наоколо бяха наредени столове с висока облегалка, тапицирани с брокат. Огромна стъклена купа, пълна с пресни плодове, стоеше в центъра на масата, около нея бяха наслагани няколко плата със задушени екзотични риби, подправени с лимон и масло, индивидуални купички с прясна салата и прясно печени хлебчета.

Марая — момичето, което прислужваше, наля леко вино „Шардоне“ в чашите и когато Коко кимна, излезе от трапезарията, придружена от Джигс.

— Сега кажете — изрече Доминик, поглеждайки към всекиго поотделно, — какво мислите за намерението на мис Холанд да напише моята биография?