Катрин Каултър
Изкушение (23)

Глава двадесет и втора

Лонг Айлънд, Ню Йорк

Април 2001

Чарлз Рътлидж излезе от болница „Пайн Хил“ след десет часа вечерта. Беше студено, гъсти оловни облаци скриваха лунния сърп. Той потръпна в кашмиреното си палто и надяна шофьорските ръкавици от мека гладка кожа.

Болничният паркинг беше добре осветен, но по това време не бяха останали много коли. Чарлз се чувстваше ужасно уморен и потиснат. Животът, който някога му изглеждаше като райска градина, създадена специално за него от благосклонната съдба, сега бе станал безцветен, студен и празен и той не можеше да го понася. Беше се превърнал в чистилище — всеки час, прекаран в несигурност, без да знае кога ще дойде краят и какъв ще бъде, бледото лице на Маргарет, проклетите доктори, които само кимаха и се правеха на оптимисти… днес бе забелязал, че косата на Маргарет изглежда по-безцветна от вчера, и това го уплаши. Да не би този признак да означава, че силите й отпадат?

Не би понесъл да се прибере у дома, да чуе собствените си стъпки по настилката от италиански мрамор в огромното фоайе, да знае, че ще остане отново сам. Къщата бе изпълнена със спомени, но лишена от всякакво настояще и дори икономката, Нора Мей, която работеше за него от двадесет и две години, бе мълчалива.

Дори когато беше с Маргарет, той пак беше сам, защото единственият път, когато жена му се бе пробудила, тя бе споменала неговото име.

Чарлз поклати глава. Поне за малко, за следващите един-два часа щеше да забрави за Доминик Джовани, да забрави своите планове, грешки и провали. Това го разяждаше като язва и можеше да го убие, ако й се оставеше. И той започваше да страда от фикс идеята на Маргарет. Вече беше обзет от нея, месеци наред преди инцидента.

Чарлз подкара беемвето си към апартамента на Клодия, но първо спря да й телефонира. Тя изглеждаше очарована да го чуе и той се надяваше, че наистина е така. Започваше да става циничен. Клодия го харесваше, наистина го харесваше — най-малкото, преди да скъсат. Но тази вечер той не искаше от нея секс. Просто имаше нужда от някого, на когото да вярва, от човек, който го познава, човек, с когото да поговори, който ще го изслуша, ще му съчувства, ще бъде търпелив и мил.

Клодия го посрещна на входната врата. Помогна му да си свали палтото и шала и полека издърпа ръкавиците му. Заведе го в дневната, обзаведена в меки пастелни тонове. Той седна срещу камината на един диван с бледо прасковена копринена тапицерия и опъна краката си на ниска табуретка.

Чарлз отпи от чашата с бренди и заговори. Тя не го прекъсваше, само слушаше напрегнато, вгледана в лицето му.

— Клодия — каза той и замълча за миг, — хубаво е да съм тук като приятел, да знам, че ти ще ми съчувстваш, да знам, че не очакваш нищо друго от мен.

— Може би все пак очаквам друго — прекъсна го тя, — но не сега. Да, аз съм твоя приятелка, макар че не съм свикнала да бъда такава — след няколко минути вече седеше до него с чаша бургундско в ръка. И той продължаваше да говори. Бе станало много късно, когато спря.

— Защо не останеш тази нощ? Толкова си уморен, Чарлз.

Той поклати глава.

— Тревожа се за теб — каза тя, вплитайки пръстите си в неговите. — Наистина се тревожа, Чарлз. Жена ти ще се оправи, сигурна съм.

Той кимна, без да казва нищо, и погледна към камината. В нея сега нямаше огън, не подскачаха никакви искри, бе останала само топла оранжева пепел. И се почувства стар, уморен, ужасен от това, което щеше да му донесе утрешния ден. Обърна се внезапно към Клодия и каза:

— Казах ли ти, че той уби Силвия Карлучи Джовани?

Клодия сви вежди.

— Споменаха името й по новините. Тя не беше ли дъщеря на някакъв гангстер от Чикаго? Познаваше ли я, Чарлз?

— Да. Не я познавах лично, но тя блъсна колата на Маргарет. Прости ми, че те занимавам с тези неща, Клодия. Забрави това, което казах. Благодаря ти, че ми позволи да излея тревогите си пред теб.

— Ще те видя ли пак?

— Може би, ако желаеш, но като… просто като човек, като приятел.

Тя му се усмихна.

— Предполагам, че е възможно, но колко жалко, Чарлз, колко жалко. Надявах се на нещо друго.

Той леко докосна устните й.

— Сега трябва да вървя. Лека нощ.

Излезе от къщата й. Почувства внезапния, остър допир на студения въздух и се сви, вдигна яката на палтото си и забърза към колата. Вятърът се засили.

Когато чу тихия глас зад гърба си, едва не извика.

— Господин Рътлидж, правете каквото ви казвам и всичко ще е наред. Зад гърба ви е насочен пистолет. Ще оставим колата ви тук, идвате с мен. Не, сър, не се обръщайте, не говорете.

— Но кой сте вие? — прошепна Чарлз, а сърцето му заби толкова силно, че не можеше да диша. — Моля ви, какво става? Пари ли искате?

— Не, сър, не. Мълчете, иначе ще ви нараня. Сега побързайте. Не искам да ни видят.

Чарлз ускори крачка. Дали не го отвличаха? А Маргарет… какво ще стане с Маргарет? Не можеше да я остави, не и в това състояние, в това ужасно преддверие на ада.

Изпадна в паника и мъжът зад него, сякаш усещайки, каза със същия спокоен глас:

— Добре се справяте, господин Рътлидж. Ето колата ми, просто влезте вътре.

И мъжът мълчаливо го изчака да се настани на седалката до него. Чарлз беше толкова шокиран, че не смееше да погледне похитителя си в лицето. Не носеше маска — беше сигурен.

— Къде отиваме?

Мъжът включи парното, нагласи огледалото за обратно виждане и каза, обръщайки се към Чарлз:

— На едно хубаво място. Но първо към летището. Само стойте мирен, господин Рътлидж.

Преди Чарлз да реагира, той усети как една тънка игла се забива в ръката му над лакътя; остра и студена, лесно проникнала през дебелото кашмирено палто, сакото и ризата, тя прогори една точка в плътта му и той издаде изплашен звук, опита се да се дръпне, но беше твърде късно, мъжът беше натиснал буталото и в следния миг Чарлз го чу да казва:

— Това ще ви помогне да заспите, господин Рътлидж. Само ще заспите. След малко.

— Не — каза Чарлз и, макар да произнесе ясно тази единствена дума, мозъкът му вече започваше да се замъглява, той се обърна и погледна мъжа. Стори му се доста невзрачен, приличаше по-скоро на добър баща на семейство, доста слаб, с остри черти… Заваляйки звуците, попита: — Как се казвате?

— Франк Лейси.

Мъжът беше истински, имаше име, беше го изрекъл на глас и това го накара да се почувства по-добре. Полека се отпусна на седалката и главата му се удари в стъклото на колата.

 

 

Париж, Франция

Април 2001

Маркъс се обърна и се усмихна на младата сестра, която тичаше към него, зачервена, с блеснали очи и с прекалено ярко червило.

— Какво е това? — попита той на френски.

А тя не забелязваше нищо нередно. Останалите трима сякаш убягваха от вниманието й. Внезапно Маркъс си помисли, че усърдието й би могло да спаси живота й, както и неговия, и този на Рафаела. Усмихна й се с възможно най-привлекателната си усмивка, която успя да измъкне отнякъде.

— Какво е това? — запита той, докато тя му подаваше един лист с плаха усмивка. Много червените й устни леко се разтвориха, а очите й останаха впити в лицето му, дори когато той сведе поглед да прочете. Беше формуляр за осигуровка.

— Вече платих всичко в брой. Нямам осигуровка тук във Франция.

Тя го изгледа с недоумение, след това лицето й ярко се изчерви. В този момент той разбра, че документът е бил само предлог за запознанство. Сестрата отстъпи крачка назад и погледна жената до него. Хладното й лице изглеждаше твърдо и студено, което смути още повече младото момиче и то измърмори:

— Съжалявам, наистина много съжалявам…

Той се усмихна, връщайки й листа:

— Благодаря ви, но не е необходимо. Ще се видим по-късно.

Обърна се и въздъхна облекчено, а очите му веднага потърсиха пистолета, притиснат към гърдите на Рафаела под завивката.

— Не си губите времето, господин О’Съливан. Да не би да колекционирате мацки, а?

— Да не би вие да искате да сте следващата?

— Моля? Как ме виждате до един глупав егоистичен ирландец? Освен секс, в главата ви няма нищо друго. И сега, след като онази малка кучка вече не гледа в панталона ви, да изчезваме.

Ужасно му се дощя да стовари юмрук в лицето й, дори инстинктивно сви пръсти. Но трябваше да си държи устата затворена.

 

 

Моник хвърли един последен бегъл поглед към отдалечаващата се група. Намираше американеца за толкова симпатичен! Едва сега се сети да се запита защо преместват съпругата на господин О’Съливан в друга болница. Нямаше никакъв смисъл, нали утре щяха да я изписват! Усети лека завист — какво ли е да си съпруга на такъв мъж! Но защо господин О’Съливан й се стори толкова напрегнат. И той, и жената до него изглеждаха ядосани. Дали беше лекарка? Моник не я познаваше и може би никога повече нямаше да я види. Внезапно си спомни, че ръката на онази жена, пъхната под завивката, докосваше госпожа О’Съливан. Колко странно… А господин О’Съливан каза, че ще се види с нея по-късно. Да не би това да означава, че ще й се обади? Моник дори не беше сигурна, че й знае името.

 

 

Над Атлантика

Април 2001

Частният самолет беше просторен, с маси и седалки отдясно и няколко малки дивана отсреща; имаше достатъчно място, за да легне Рафаела по гръб със свободно протегнати крака. В задната част на самолета имаше спалня, но заповядаха на Маркъс да сложи Рафаела на пода в салона. Той предположи, че похитителите не искат да ги изпускат от очи. Рафаела още беше в безсъзнание от лекарствата, които жената й беше дала.

Маркъс я притискаше към себе си, а ръката му несъзнателно галеше нейната. Искаше му се тя да отвори очи, боеше се, че все още плува в дълбок и безпаметен медикаментозен сън.

Облегна се назад и полека отпусна главата й върху бедрото си. Единият от мъжете си сипваше питие от бара в лявата страна на салона. Другият се бе отпуснал на един от диваните и разлистваше някакво списание. Жената седеше на стол точно срещу тях с насочено оръжие. Спомни си деветмилиметровия пистолет на Тулп и усети лека болка в рамото.

Пътуването от болницата до малкото частно летище на север от Париж, извън Ньой, беше невероятно скучно. Двамата мъже просто бяха вдигнали Рафаела от носилката на болничния паркинг, бяха я дали на Маркъс и бяха оставили носилката и белите си престилки там, на празния паркинг. Не ги беше грижа, че някой може да ги забележи, може да се учуди и да зададе въпроси. Явно смятаха скоро да напуснат страната.

Сега започваше да се сеща кой е дал заповедите, кой е планирал всичко, кой е избрал изпълнителите. В цялата операция личеше прецизният почерк на Джовани: гладко, безупречно изпълнение, тихо, извънредно дискретно.

Доминик явно бе открил, че именно Чарлз Рътлидж е сегашният притежател на картината — медиите бяха гръмнали по цял свят. И тогава е заподозрян, че Рафаела може да е замесена, а следователно и Маркъс, защото той беше с нея, спеше с нея. По всяка вероятност ги връщаха на Карибите. За да си получат това, което Доминик беше решил, че им се пада.

Маркъс сведе поглед към Рафаела. Искаше тя да се събуди. Искаше да й каже, че я обича, да й каже, че ще имат бъдеще заедно, че никога повече между тях няма да има лъжи.

 

 

Рафаела дочуваше тихо бучене, усещаше постоянни успокояващи вибрации и въздъхна; не искаше обаче да се буди. Някъде дълбоко в подсъзнанието си беше сигурна, че когато отвори очи, няма да хареса онова, което ще види. Почувства допира на пръсти по ръката си и разбра, че това е Маркъс, знаеше, че той се тревожи за нея.

Внезапно отвори очи.

— Здравей — изрече тя и се изненада от дрезгавия си глас.

— Здравей — отвърна Маркъс и я погледна.

Тя ясно почувства облекчението му.

— Аз съм добре, Маркъс, наистина. Кажи ми.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— Да — тя замълча за миг, после запита: — В самолет ли сме?

Той кимна и й разказа какво се бе случило.

— Може би имаме около осем часа, преди да стигнем Маями. Предполагам, че там ще заредим с гориво, но кой знае. Може би отиваме директно в Сейнт Джон. Сигурна ли си, че си добре?

В този момент тя разбра, че има проблем. Искаше да поклати отрицателно глава, защото се чувстваше ужасно смутена и унизена. Видя жената, която се бе престорила на сестра — седеше срещу нея и я гледаше с безстрастно и студено лице.

— Кървя.

Маркъс вдигна завивката. При вида на ярката червена кръв по чаршафа се стресна.

— Искаш ли да ти помогна да идеш в банята? Чувстваш ли слабост?

— Добре съм. Бих искала да се изкъпя и да се преоблека.

Маркъс стана и се наведе, за да я вдигне. Жената изведнъж се изправи, вдигна пистолета и го насочи към Рафаела.

— От това разстояние няма да пропусна, господин О’Съливан. Какво смятате да правите с нея?

— Трябва да иде до банята.

Жената погледна за миг Рафаела, после каза:

— Куфарът й е в спалнята. Ще наблюдавам, докато го вземете и отнесете в банята. Сложете я на пода.

Маркъс се подчини.

— Сигурна ли си, че всичко е наред?

Жената каза:

— Кръвта й капе по белия килим, заведете я по-бързо в банята — и докато се отдалечаваха, добави: — По-добре ще бъде да й изтече кръвта и да умре!

Банята беше обзаведена с душ, биде, тоалетна чиния и мивка от розов мрамор, имаше и безброй закачалки, и дори радиатор за затопляне на хавлиите. Маркъс пусна Рафаела пред вратата, свил загрижено вежди, и не мръдна, докато жената не му нареди да се върне. Но не помръдна, докато не чу звука от душа.

Минаха петнадесет минути. Душът беше спрял преди седем-осем минути, какво ставаше, по дяволите! Той седна на пода, облегна се на стената, сви колене и ги обгърна. Какво трябваше да прави? Сякаш имаше някакъв избор.

Най-после Рафаела излезе от банята. Видът й го накара да се усмихне широко. Това беше неговата Рафаела, със здрав вид, висока и стройна, с почти изсъхнала коса, дръпната назад с две шноли. Беше си сложила червило и висящи обеци, беше обула тъмносини вълнени панталони, блуза, бял пуловер и маратонки.

— Изглеждаш чудесно — каза той и потупа мястото до себе си. — Само не ми казвай, че тоя костюм ти е струвал осемстотин долара.

— Това са част от дрехите ми на работеща жена и по-точно, част от гардероба на отличничка абсолвентка. Като затъкна един молив зад ухото, ставам съвършена.

Жената не каза нищо, но не отмести насочения към тях пистолет. Мъжете също мълчаха. Само ги наблюдаваха, хванали по една чаша с питие.

— Казах ли ти, че не съм имал никакви кошмари, откакто ти ме преодоля? — неочаквано се обади Маркъс.

— Какво искаш да кажеш с това, че съм те преодоляла?

— Е, откакто ме преодоля физически и душевно. А може би по-точният израз е „откакто ме прие“?

— Това ми харесва! А за какви кошмари става дума?

Той й разказа за баща си, Райън О’Съливан „Захапката“, бледия мъж с трескави очи, чието единствено оръжие беше перото. Цял живот само беше търсил справедливост и почтеност, а беше убит, когато Маркъс беше на единадесет години, и неговият убиец вероятно беше Карло Карлучи, но той беше твърде мощен, с твърде силни протекции, за да го изправят пред съда.

— Убиха го пред мен и пред мама; застреляха го с три куршума — и той й разказа как тогава бе започнал да сънува кошмара, как сънят му ставаше все по-страшен с годините. И как го беше владял чак до сега. Усмихна й се: — Във всеки случай, скъпа, този кошмар вече е мъртъв и погребан.

— А майка ти жива ли е?

— Майка ми е човекът с най-голямото сърце на света, а другото й качество е, че непрекъснато поучава.

Сипа на Рафаела портокалов сок, даде й от сандвичите, които им бяха донесли. Това, което имаше да му разказва тя за своя втори баща и за „Витсавия“, можеше да почака. Имаха много време, нека първо да възстанови силите си.

Когато Рафаела заспа, той също заспа. Искаше и двамата да бъдат във възможно най-добра форма. Когато се събуди, беше нощ. Жената с пистолета го изгледа с презрение:

— Държахте се глупаво, господин О’Съливан.

Значи се е отегчила от двамата си съучастници и иска да говори. Откога чакаше той този момент!

— Възможно е — допусна той. — Никак не е лесно да си мозъкът на целия западен свят.

— Не трябваше да прецаквате господин Джовани.

— Интересно. Не предполагах, че може да знаете защо той мисли, че съм го прецакал?

Тя поклати глава, но Маркъс беше сигурен, че е ядосана, защото не са й казали в какво се е провинил той. Беше наемничка, нищо повече. Запита се дали работи самостоятелно. Както и да е, беше си изпълнила задачата.

Доминик напредваше с удивителна бързина. Внушително, но на Маркъс никак не му харесваше да бъде обектът на тази внушителна операция. Запита се чий е този самолет. Не беше на Доминик. После си спомни за Марио Калпас. Той притежаваше самолет, може би беше точно този.

— Това явно има нещо общо с нея — и жената махна с пистолета към Рафаела. — Пределно ясно ми беше казано, че я иска жива. Може би лично ще я убие. Била ли му е любовница?

— Не, пишеше биографията му.

Жената изсумтя. Минаваше полунощ. На Маркъс му се искаше тя да вземе да заспи.

Значи беше получила заповед да не убива Рафаела. Но Маркъс знаеше, че ако я оставят да решава самостоятелно, жената щеше да ликвидира Рафаела, без да й мигне окото, както и всеки друг, който й се изпречи.

— Тя е много добра писателка — допълни той.

— Глупости! Нямаше да лежи тук и да кърви, ако се беше занимавала само с писане.

— Има много таланти.

Жената изсумтя отново.

— Предполагам, че нямате сестра, която живее в Манхайм и се казва Тулп?

— Не.

— О, доста си приличате.

Тя не отвърна, изви глава и се загледа през прозореца. Когато Рафаела се събуди, погледна решително Маркъс и произнесе:

— Доминик Джовани ми е баща.

Никога преди не го бе виждала дотолкова лишен от дар слово; вече бе започнала да мисли, че нейния сладкоречив Маркъс не може да бъде хванат неподготвен, но този път бе успяла.

— Господи — изрече той накрая и вдигна вежда. — Това е най-невероятното нещо, което съм чувал.

— Майка ми е омъжена за Чарлз Уинстън Рътлидж, ако случайно не си успял да схванеш връзката.

— Господи — повтори той.

— Доминик не я помни. Нейната фамилия, както и моята, е Холанд, но когато се запознали, се представила като Маргарет Пенингтън. Тогава е била много богата и все още е. Леля й и чичо й настоявали да се представя с тяхното име, за да я държат далече от зестрогонците.

— Очите ти… по дяволите, очите ти. Все ми се струваше, че съм ги виждал някъде. Имат същия цвят като на Доминик.

— Надявам се това да е единственото, което съм наследила от скъпия си баща. Майка ми лежи в кома, защото я блъсна Силвия Карлучи Джовани — това са казали на Чарлз. Лично аз не мога да го проумея… съвпадението е прекалено очевидно.

Маркъс се вгледа в нея.

— А аз мислех, че моите тайни ще ти издърпат земята изпод краката. Май не съм в твоята лига.

— Дори на мен ми е трудно да повярвам всичко. Майка ми си е писала дневници. Не знаех за тях, преди да я блъсне Силвия, после ги намерих и ги прочетох. Помниш ли оная червена книга, която видя до мен първата вечер на плажа? Това беше един от нейните дневници. Чарлз е разбрал за тези дневници и също ги е прочел преди около година. Предполагам, че е решил да убие Доминик, да го извади веднъж завинаги от живота й. Надписът „Витсавия“… предполагам, че е видял някаква ирония в това, кралят да се отърве от мъжа, който има невероятно силно влияние върху жената, която той, Чарлз, кралят, обича. Това обяснение може би ще накара психиатрите да настръхнат, но е единственото, което мога да измисля.

Аз също съм виждала картината, много отдавна, случайно. Тогава не я познах, но ми направи впечатление. Не можех да ти кажа тогава, Маркъс, той ми е втори баща и…

— Разбирам. Остави това. Истинска лудост е, но се надявам да се оправим и да се измъкнем — Маркъс си пое дълбоко дъх. — Доминик ще убие твоя втори баща, ако не го спрем. Никак не ми се иска да ти го напомням, мис Холанд, но ти и аз също сме пленници и нашето бъдеще не се очертава да е такова блестящо, каквото го бях замислил. Доминик без съмнение смята, че ти си замесена в покушенията срещу него, но не знае защо. Ето по тази причина не иска да те убиват.

— Ще измислим нещо, Маркъс, нали?

— Надявам се, но не в момента, искам да ми кажеш всичко, не пропускай дори една запетайка. Но първо ме прегърни и ми кажи, че не можеш да живееш без мен.

Не бе съдено това да стане. Когато Рафаела обгърна с ръце Маркъс, жената произнесе с глас, в който се процеждаше странна смесица от завист и от гняв:

— Стига! Господин О’Съливан, дръпнете се от нея. Не е разумно да ви оставям двамата така близо, защото не чувам какво си говорите. Ако искате да й кажете колко е страхотна, кажете го така, че и аз да го чуя.

Маркъс я изгледа продължително и се отдръпна.

— Поспи, скъпа — каза той. — И дано насън ти хрумне някое решение.

— А ти няма да сънуваш кошмари, нали?