Катрин Каултър
Изкушение (17)

Глава шестнадесета

Беше набит като играч на ръгби, целият в мускули, без никакви тлъстини, дори и по дебелия врат. Беше обрасъл в черни косми, които покриваха краката и гърдите му, държеше бикините й в едрите си ръце и я гледаше.

— Събуди се. Добре.

Тя реши да не показва, че я е уплашил. В края на краищата, къщата беше пълна с хора, навсякъде сновяха гардове. Запази спокойствие, остана да лежи, докато не се стегна напълно. Да не би да си беше въобразил, че тя го желае? И е дошъл да я съблазнява? Имаше само един начин да разбере. И тя нехайно зададе въпроса:

— Какво искаш, Делорио?

— Да се любя с теб, разбира се. Намерих бикините ти в басейна. Сега са сухи. Искаш ли да ти ги обуя? После мога да ги сваля, както Маркъс направи. Но аз съм по-добър от него, Рафаела, много по-добър. Не съм някакъв глупав ирландец. Няма да повярваш какво мога да направя с теб, как мога да те накарам да се почувстваш.

Тя се загледа в този мъж и много й се дощя да му изтърси: Скъпи Делорио, никога не съм си падала по женени мъже, както и по кръвосмешения. Какво ще кажеш просто да изчезнеш оттук и да се откажеш от идеята да чукаш своята полусестра? — но вместо това, изрече с почти приятелски тон:

— Искам да излезеш оттук още сега, Делорио. Това е моята стая. Сексът с теб не ме интересува, а освен това ти си женен. Сега си върви.

Беше облечена само в нощница, останала от следването в Колумбийския университет; на гърдите й се мъдреше огромен надпис: „Журналистите обичат големи стъргалки“.

Загледа го как потърква бикините й в бузата си.

— Изчезвай — повтори тя.

Бавно се изправи в леглото, притиснала чаршафа до гърдите си.

Той се хвърли светкавично върху нея и силните му ръце я приковаха към леглото. Опита се да я целуне, но тя извъртя глава и устата му улучи ухото й.

— Стой мирно! — изсъска злобно и пръстите му стиснаха челюстта й.

Извъртя ръцете й над главата и събра двете й китки в една ръка. Тя го остави да си мисли, че е надделял. Не искаше да прави сцени, Доминик да разбере какво се опитва да стори синът му. Пък и не знаеше как ще реагира той. От краткото познанство с баща си бе разбрала, че е непредсказуем. Не, тя трябваше да предотврати разгласяването на случката, иначе Доминик щеше да я накара да напусне имението. А не можеше да си тръгне, още не, не и докато…

Тя си пое дълбоко дъх и зачака. Делорио се опита отново да я целуне, стиснал със свободната си ръка челюстта й, за да задържи главата й.

Рафаела изрече спокойно, на сантиметри от лицето му:

— Пусни ме или ще викам. Ще се изсипят тук всички бодигардове, както и баща ти. Ще те заварят почти гол… Не мога дори да си представя реакцията на баща ти.

— Ти искаш баща ми? — свободната му ръка сграбчи гърдите й и тя се потресе. — Да, значи затова си тук, да отклониш баща ми от Коко. Но тя няма да го позволи, нито пък аз. Няма да завлечеш баща ми в леглото си — той млъкна за момент, после добави с леко учуден глас. — Той е стар.

— Нямам намерение да ставам любовница на баща ти, повярвай ми. Не те лъжа: дойдох тук, за да напиша неговата биография, нищо повече. Сега си махни ръцете от мен или се кълна, че последствията никак няма да ти харесат.

Той поклати глава, продължавайки неистово да стиска гърдите й.

— Маркъс е бил само средство да се добереш до целта, нали, Рафаела? Спала си с него, за да проникнеш тук, да се срещнеш с баща ми — тоя проклет глупак. Стар, изхабен, сбръчкан… И ти ли си като всички други, Рафаела, и ти ли…

— Къде е жена ти? Къде е Пола?

Това го стресна, но само за миг.

— Може би се чука с някой от слугите, доколкото я познавам. На кого му пука?

— Тя просто е нещастна, Делорио. Освен това ти е жена. Дължиш й по-добро отношение. А сега излез оттук или много ще съжаляваш, вече ми писна от теб.

Той изведнъж грабна лявата й ръка и я притисна към набъбналия си пенис. Като усети трепването й, се усмихна със смразяваща усмивка.

— Много съм голям — прошепна той, насилвайки пръстите й да се плъзнат надолу и нагоре по пениса му. Беше голям, наистина много голям. — По-голям съм от всеки друг мъж, който си имала. И ще ти хареса, като се пъхна в теб.

Той поемаше голям риск, като допускаше ръката й до това си толкова интимно място. Наивен като тийнейджър. На нея вече наистина й беше писнало. И ако дотолкова беше оглупял…

Той напъха ръката й в слиповете си.

— Виж, Рафаела, почувствай го.

— Стига, Делорио.

Той се бе поставил в уязвима позиция и беше, освен това, близо до оргазма. Цялото му тяло трепереше, дишането му беше накъсано и неравно. Тя бързо освободи ръката си и го блъсна силно с юмрук в слабините. Другата й ръка излетя към гърлото му, а в същото време краката й се свиха и го изритаха в гърдите. Той се задави, олюля се и се стовари шумно на пода. Остана там, свил крака до гърдите си, почти останал без дъх.

Рафаела скочи от леглото, отвори вратата и надникна в осветения от ранната утринна светлина коридор. Видя Коко да наднича от спалнята на Доминик.

— Какво има, Рафаела? — шепотът на Коко прозвуча високо и театрално. — Мисля, че чух нещо.

— Нищо, нищо, просто сънувах кошмар. Исках да видя дали не съм обезпокоила някого. Съжалявам, Коко, лягам си.

Рафаела бързо се дръпна назад в спалнята си и затвори плътно вратата. Делорио още лежеше свит, с ръка върху корема. Не издаваше никакъв звук, но лицето му бе придобило сивкав оттенък.

Тя стоеше до своя полубрат и се питаше какво ще прави сега.

— Я виж ти какво имаме тук!

Тя вдигна очи и видя Маркъс. Стоеше в рамката на отворената балконска врата, облечен само в дънки и с въпросително вдигнати вежди. Косата му беше рошава, не беше се бръснал, но Рафаела почувства такъв прилив на нежност, че краката й омекнаха.

Само след миг обаче я обхвана раздразнение, че я е хванал в такова неловко положение, само по нощница с надпис: „Журналистите обичат големи стъргалки“.

— Какво си му направила на тоя Дон Жуан?

— Имахме леко недоразумение, сбъркал е моята стая със своята. Нищо повече.

Делорио се изви по гръб и погледна Маркъс. Все още стискаше уста от болка.

— Така ли е? — запита Маркъс с развеселен глас, което явно накара Делорио да побеснее. — Разхождал си се призори и просто така си влязъл в стаята на Рафаела?

Чаровната му усмивка би могла да я вбеси, помисли Рафаела, ако тя лежеше на пода по бельо, притиснала корема си.

За нейно смущение осъзна, че Делорио още стиска бикините й в ръка.

— Какво прави той тук?

— Помислил, че съм изпаднала в затруднение… че съм сънувала кошмар. Дойде да види дали всичко е наред. Хайде, Делорио, тръгвай си.

Делорио се опита да си придаде по-наперен израз, но му беше трудно пред Маркъс, защото знаеше, че една жена, два пъти по-дребна от него, го е тръшнала на пода и му е причинила болка. Погледна към Рафаела Холанд. Обзе го неконтролируем бяс. Искаше да я нарани, но искаше и да й достави удоволствие. Искаше да се отнесе към нея също както се отнасяше към Пола. На Пола това й харесваше, копнееше за това. Сигурно и Рафаела щеше да го хареса. Раздвижи устни, но не каза нищо и бързо излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си тихо и бързо. Следващия път щеше да бъде по-внимателен; следващия път щеше да се погрижи за нея, преди да я събуди. Представяше си я с ръце, вързани над главата към таблата на леглото… да, Пола наистина харесваше тази игра.

Рафаела стоеше насред спалнята си по нощница.

— Предполагам, че би трябвало да ти благодаря, задето дойде, но ми се искаше да не беше идвал. Само предизвика Делорио. А е възможно и други хора да са чули шума и да са го видели да излиза от спалнята ми. О, по дяволите!

— Никой не е видял нищо, освен ако не е стоял в коридора.

— Видях Коко само преди няколко минути.

— Стаята ми е в западното крило. Вратата на твоя балкон беше отворена, както и на моя. Само поради това успях да чуя нещо. Не се тревожи — той изведнъж се засмя и разтърси глава. — Горкият Делорио, не знае в какво се забърква. Какво е това? — той се наведе и взе бикините. Ухили се широко. — Я виж ти, намериха се. Любезният Делорио, предполагам? Дойдоха си у дома — или почти — чистички и изсъхнали.

Тя ги грабна от ръката му.

— Върви си, Маркъс.

Веселото му настроение се изпари в същия миг.

— Добре ли си, хлапе?

— Да. Ако не бях успяла да се справя с него, бъди сигурен, че щях да проглуша света с писъци.

— Защо не го направи за смях пред всички?

— Не мога да си представя реакцията на Доминик. Бих могла да предизвикам конфликт между Делорио и баща му. Той обича сина си, независимо как се държи с него понякога.

— Той се плаши от сина си. Доминик усеща, че трябва да го контролира изцяло, иначе може да получи от него удар в гърба.

— Надявам се да грешиш. Той въпреки това го обича.

Маркъс вдигна рамене.

— Толкова ли е важна за теб тази книга?

Беше се разсъмнало, от тъмнината бе останала само една лека сива сянка.

— По-важна е от всичко друго.

— По-важна, отколкото да останеш жива?

— Не, разбира се, че не, но не мога да си замина, още не. Трябва да довърша това, което съм започнала.

— Защо тази книга е толкова важна?

Погледът му я изучаваше; дори в тази ранна утрин, когато светлината все още беше дрезгава, той сякаш виждаше много неща.

— Не е твоя работа.

— О-хо, май се позоваваме на петата поправка. Негласно приемаме, че има много повече неща, отколкото тези, които споменаваш. Да не би да си тук под прикритие, мис Холанд?

— Не повече от теб, господин Девлин… или както там ти е името.

— Ш-ш-т, не говори толкова високо. И на мен не ми се иска да ме спипат в стаята ти. Управлявам курорта, мис Холанд… и го правя много добре, както знаеш. Освен това работя и в други области за господин Джовани.

— Нима? Нещо нелегално? Много въпроси си задавам за теб, Маркъс Не-Знам-Кой-Си. Вече ти казах, не приличаш на човек, който би работил за друг, дори за огромна сума. Ти си единак, не обичаш да те контролират, затова не ти вярвам.

— Рафаела… — започна той, после се стресна.

Наистина си я биваше. Беше обърнала атаката му срещу самия него и го бе накарала да се защитава. А колко му се искаше да й каже истината, да й каже, че не е престъпник… но не можеше. Трябваше да чака, да бъде търпелив.

— Тъй като стаята ти е освободена от присъствието на младия Дон Жуан, и аз ще се оттегля към самотния си дюшек. Или може би искаш да проверя под леглото ти?

— Ако ще го правиш, трябва да се наведеш. А на твое място аз не бих предприела такава стъпка.

Черната му се вежда се изви въпросително.

— Да не искаш да кажеш, че ще ми сриташ задника?

— Мълчи и излизай оттук. По пътя, по който дойде, ако обичаш.

Той й козирува и тръгна към балкона. Изведнъж се извърна рязко, сграбчи я и я целуна, прокарвайки кокалчетата на пръстите си по челюстта й.

— Ще идем да ловим риба в открито море с теб, нали? После ще я изпържим на един чудесен огън, който ще си стъкмим — бил съм бойскаут — на нашия собствен плаж и тогава ще седнем край огъня… Ти свириш ли на китара? Не? Добре, тогава ще си пеем любовни песни.

— Да, това би ми харесало, наистина — кимна тя. — Свиря малко на флейта.

Той пак я целуна.

— На флейта? Добре, мен пък ме бива на хармоника. Лека нощ… — и изчезна. Тя остана да гледа към балкона. Ужасно много й се искаше нещата да бяха различни. Но не бяха.

Спа непробудно чак до осем. Събуди я Коко, носеше поднос с чаша кафе и кроасани.

— Какво е това? Закуска в леглото, Коко? Да не съм се разболяла и още да не го знам?

— Предположих, че сигурно ще ти дойде добре. Надигни се, за да наглася подноса.

И докато Рафаела ядеше кроасана, Коко придърпа един стол срещу нея и седна.

Беше красиво облечена, както винаги, с бели памучни панталони, с тъмносиня тениска и лека блуза в червено и бяло, вързана в небрежен възел на кръста.

Краката й бяха стройни, гладки и загорели. Косата й се спускаше в дълъг, гладък и златист водопад.

— Как е възможно да изглеждаш така изумителна в толкова ранен сутрешен час? — не издържа Рафаела.

— Налага се — усмихна се Коко. — Когато бях на твоите години, не ми и хрумваше да се възмутя, ако някой влетеше в стаята ми, за да ме събуди, защото знаех, че изглеждам страхотно дори разрошена и без грим. Но сега нещата са доста по-различни.

— Не вярвам — поклати глава Рафаела и отпи наведнъж половин чаша кафе. — Във всеки случай, не и за теб. Ще бъдеш страхотна и когато станеш на осемдесет години. Структурата ти е съвършена.

Коко не беше имунизирана срещу комплиментите и се усмихна едва-едва, повдигайки рамене. Изчака Рафаела да преглътне поредната хапка и неочаквано запита:

— Какво се случи тази сутрин? Знаеш ли, видях Делорио да излиза от стаята ти по слипове.

— По-добре да не го беше видяла. Моля те, Коко, не казвай на Доминик. Не знам какво ще направи. Справих се успешно с Делорио, това мога да ти кажа. Няма да се осмели да повтори.

— Щом казваш… Днес ще работите ли с Доминик? — когато Рафаела кимна утвърдително, тя се изправи: — Е, добре, тогава ще се видим на обяд.

 

 

Маркъс разказа всичко на Савидж за Марсилия и Джак Бертран. Когато свърши, Джон Савидж отбеляза:

— Добре, приятел. Хърли ще се съгласи, няма къде да иде. Няма причина да се оставяш да те убият, когато мишената е Джовани. Ти вече на два пъти вадиш страхотен късмет. Но не си играй със съдбата. Ще направим нещо по въпроса с чичо Морти, омитай се оттам.

Това беше изкушаващо, ужасно изкушаващо, но Маркъс поклати отрицателно глава:

— Не, още не, Савидж. Все едно, че нищо не съм сторил, ако не разнищя загадката „Витсавия“. На практика Джовани е извън бизнеса, докато тази работа не се изясни — млъкна и въздъхна. — Сега обаче има и още нещо, освен Джовани.

— Репортерката.

— Да. И не се опитвай да ме убеждаваш, че си фаталист или още по-зле — психар.

И той разказа на Савидж за инцидента с боата. Чу подсвирване в слушалката.

— Работата се напича, имаш ли някаква идея как да действаш?

— Струва ми се, че мис Холанд и аз ще тръгнем по дирите на историята с „Витсавия“. Джовани без съмнение замисля някоя голяма сделка, за да докаже, че се е върнал на върха, където, според него, му е мястото. Е, тогава е моментът да го спипаме.

Усмихна се, когато Джон Савидж изпръхтя в слушалката. След пет минути Маркъс беше във фитнес залата и се насочваше към мъжката съблекалня.

— Здрасти, шефе, как си?

Усмихна се на Пънк, която днес имаше яснозелен кичур в изрусената си до бяло коса. Тя щеше да му липсва, харесваше русата й коса и зеления кичур. Осъзна, че когато си тръгнеше оттук, щяха да му липсват и Кали, и повечето хора, които работеха за него.

— Добре съм. А ти как си с оня от Сан Диего?

— Ами… — Пънк сви рамене и метна хавлията, която държеше, върху един от уредите. — Минала история. Ти беше прав. На него му беше много по-интересно да се наблюдава как свършва, отколкото да бъде с мен. Мъжете вече не ме интересуват, заклевам се.

Маркъс се огледа из залата и погледът му се спря на един мъж, когото не познаваше.

— Кой е този, Пънк? Онзи с тъмнокестенявата коса и страхотния загар.

Тя се обърна натам, където й сочеше, и се взря.

— Ще видим — каза, усмихна се на Маркъс и се отправи към новодошлия, полюлявайки стройните си бедра в розов клин.

— Късмет — изрече той почти беззвучно след нея. Прекара почти четиридесет и пет минути в усилени упражнения. Върна се в кабинета си, но Кали веднага го нападна с куп документи, чакащи неговия подпис.

На бюрото го чакаше специална пратка с гриф „Лично“, изписано с дебел черен маркер.

Той взе плика. Вътре откри лист хартия, сгънат на две, върху който с черни печатни букви бе написано на ръка: „Няма да избягаш, Джовани. «Витсавия» вече е много близо. Ти си мъртъв.“

Стори му се мелодраматично, глупаво и детинско. И ефикасно. Значи на острова имаше пратеник на „Витсавия“. Никой нямаше ни най-малка представа кой от гостите е този пратеник. Ако изобщо беше от гостите. Можеше да е човек от персонала. А защо не и Рафаела?

Маркъс изруга.

Излезе от курорта и тръгна към имението с един от моторите. Пристигна около обед и го въведоха в библиотеката на Доминик.

Когато Маркъс влезе, Рафаела вдигна очи, срещна за кратко погледа му и усети как в нея се разлива наслада. Наслада от вида на мъжа, който сигурно беше престъпник, макар че тя се молеше да не е… За първи път в зрелия си живот се влюбваше в мъж.

Как да го спаси от самия него? Как да го измъкне оттук, да го отдели от Доминик Джовани, без да застраши живота и на двамата? Това водеше до следващия въпрос: какво иска Маркъс?

— Здравей, Маркъс — изрече Джовани, поколеба се за миг, после се обърна със същия непринуден глас към Рафаела: — Защо не си починете, скъпо момиче? Проглуших ви ушите. Ще се видим след малко.

Наведе се напред и натисна бутона на диктофона. Отпращаха я. Рафаела само кимна на Маркъс, докато излизаше. Искаше да остане до вратата и да слуша, но Меркел — вездесъщият Меркел — беше тук. Усмихна се, поклати глава и я придружи към дневната, където Коко седеше заедно с Пола. Пола бе пристигнала само преди няколко часа.

Тя беше последният човек, когото Рафаела би искала да види. Цялото й внимание бе останало насочено към библиотеката. Какво ли се бе случило? Усети тръпка на лек страх и започна да мисли как да накара Маркъс да й разкаже какво е станало.

— Е? — не издържа Пола, като отпи с удоволствие глътка мартини.

— Здравей — каза разсеяно Рафаела. — Не искам питие, Джигс, главата ми е замаяна. Само леден чай. Благодаря.

— Само чай, мис Рафаела? — усмихна й се Джигс. Когато тя кимна, той излезе от дневната.

— Е? Скъпият ми свекър свърши ли с теб засега?

Рафаела не отговори на намека.

— Как беше в Маями?

— Горещо, но вълнуващо, няма нищо общо със скуката. Магазини, развлечения, хора, които не познавам, хора, с които човек може да си поговори, изобщо интересни хора.

— Островна треска — вметна Коко. — Трябваше да поостанеш там още малко, Пола.

— Исках. Доминик ми се обади тази сутрин и ми нареди да се върна. Като че ли съм някаква тийнейджърка.

А Рафаела помисли: „О, Божичко, досетил се е. Или се е досетил, или Коко му е казала за Делорио.“ Хвърли бегъл поглед към Коко, но тя разглеждаше ноктите си, без да вдига очи към нея.

— Макар съпругът ми да не показа особен възторг, като ме видя — добави Пола. — Върна ли ти бикините?

Рафаела се усмихна.

— Ами, да, върна ми ги. Бяха ми любимите.

Пола скочи от стола си, внезапно пребледняла от гняв.

— О, за Бога, престани, Пола. Седни, нямам никакви аспирации към съпруга ти. Престани да разиграваш драми, много е горещо.

— Да пукнеш! — изсъска Пола и излетя от стаята.

— На колко години каза, че е тя, Коко?

— На двадесет и четири, но се държи като осемгодишна.

— Така изглежда…

— Какво каза Маркъс? Разбрах от Линк, че току-що е дошъл. Чакахме го едва вечерта.

— Да, тук е, но не знам какво става. Доминик ме отпрати, преди да разбера каквото и да било.

— Подозирам, че ще го изкопчиш или от единия, или от другия — равнодушно произнесе Коко. — Харесва ли ти този прасковен лак? Казва се „Карибски залез“.

 

 

След настъпилото продължително мълчание в библиотеката Маркъс изрече:

— Е, Доминик, какво мислиш?

— Нали знаеш за библейската Витсавия. Тя била майката на Соломон и съпруга на цар Давид. Спомняш си как се е оженил Давид за нея, след като е пратил мъжа й на сигурна смърт в битка.

— Смътно. Майка ми четеше Стария завет в понеделник вечер — кимна Маркъс.

Бе застанал до отворения прозорец и се наслаждаваше на пейзажа. Смесицата от цветове — яркооранжево, пурпурно и червено — бе толкова красива, сякаш по небето бе разпиляна кошница с ярко разцъфнали ароматни цветове. Същински рай, но сега му се струваше, че на всяка крачка го дебне опасност. И то много близка. Кой беше написал онова листче? Маркъс се запита дали някой не е решил да рискува живота си, за да премахне Джовани. Не знаеше. И не се надяваше да разбере. Затова се обърна към Доминик.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо, предполагам. Това е библейската история — вдигна рамене Доминик.

— Да не би да намекваш, че е възможно някой да мисли, че ти си пратил някого на смърт?

— За да взема жена му, след като той умре? Не знам, Маркъс. Цялата тая работа е фантастика. Вземи Коко, тя си имаше някакъв приятел, когато се запознахме. Лесно се отървах от него, защото беше толкова беден, колкото и красив. Струваше ми десет хиляди долара, но се разбрахме лесно, не ми се вярва да е свързан с „Витсавия“.

— Слушай, Доминик, може би трябва да предприемем нещо, имам план…

Доминик го заслуша. Когато Маркъс привърши, той остана дълго време замислен. После бавно кимна.

 

 

Беше късно, почти десет, Маркъс седеше срещу Рафаела в двора с плувния басейн. Нарочно се държеше на разстояние от нея. Искаше да остави на дъното на басейна още едни нейни бикини. И колкото повече мислеше затова, толкова повече пръстите го сърбяха и слабините му туптяха.

— Да идем на плажа.

Тя го погледна с учудване. Прокара език по долната си устна.

— Гардовете навъртат ли се там?

— Не.

— Добре. Да си взема ли банския?

Той поклати глава.

— О? Ще ми кажеш ли защо?

— Защото заминавам. Ще разплитам историята с „Витсавия“, което означава, че ще преследвам Оливие — той е основната ни нишка. Не ми се иска да те оставям тук сама. Ако Делорио не успее да се докопа до теб, то някой друг със сигурност ще го стори. Не искам да ми тежиш на съвестта.

— Не мога да си замина, не искам! Не ме е страх, нито пък съм глупачка.

— Ти не си и много други неща, мис Холанд.