Катрин Каултър
Изкушение (13)

Глава дванадесета

Островът на Джовани

Март 2001

Маркъс махна за довиждане на Пънк, която днес имаше бледосин кичур в косата си, и тръгна по блестящо почистената алея към администрацията на курорта. Онзи чикагски банкер, както му бе казала отвратено Пънк, бил глупак, но тя открила един тип от Сан Диего, по когото страшно си паднала.

— Вие тримата ще си прекарате чудесно — бе отбелязал Маркъс и Пънк се бе заляла в смях.

Гимнастиката му спореше. Въртеливото движение на рамото му почти се бе върнало и макар че още не бе се възстановил сто процента, това скоро щеше да стане. Би могъл да се реваншира на мис Холанд. Запъти се направо към частния вход на кабинета си, днес не искаше да вижда Кали. Тихо заключи вратата, извади малката електронна джунджурийка от джоба на панталоните си, натисна синия бутон и се заразхожда бавно из стаята. Нищо. Никакви бръмбари. Беше облекчен, че не намира нищо, никакво подслушвателно устройство. Това означаваше, че му вярват. После извади клетъчния си телефон и набра номера на Савидж в Чикаго. Отсреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Да, Маркъс. Какво става?

— Джовани направи още една сделка, каза ми снощи. Този път ще минава през фабрика за боеприпаси в Лион, Франция, а крайният получател ще изпрати стоката в Нигерия. После ще тръгнат към Бомбай, след това към Близкия Изток, Сирия. Всичко е одобрено от френското правителство. Изобщо не се е споменавало името на Джовани, а човекът, който изпраща оръжията към Сирия, е… опитай се да познаеш, Джак Бертран.

Савидж подсвирна.

— Той е работил за ЦРУ в миналото, нали? Доставял е оръжия там, където те не са искали да се месят открито?

— Да, ползвал е тази френска фабрика за амуниции доста пъти в миналото, но не за ЦРУ. И ти го знаеш.

— Кога беше одобрена сделката?

— Вчера.

— Джовани доказа, че ти вярва.

В гласа на Савидж звучеше оптимизъм.

— Не бързай толкова, Джон. Може само така да изглежда, но не бих се заклел, че ми вярва. Иска да отлетя за Марсилия и да наглеждам опаковането и доставката — по-голямата част са мини — на кораб, който всъщност заминава за Бомбай, а не за Нигерия. Няма доверие на никого, особено на Бертран, иска аз да финализирам сделката и да предам парите, преди мините да са напуснали Франция. Бертран пък има задача да закара стоката благополучно в Сирия. Обзалагам се, че всичките ще си останат в Сирия. Джовани не смята, че е необходимо да знам, затова не ми го каза.

Савидж подсвирна.

— Наистина, приятел, ти май окончателно го оплете.

— Не, още не за съжаление. Не се разгорещявай, Савидж. Джовани тук е съвършено чист. Никой не може да докаже, че е замесен, освен на най-високо равнище, и дори моите показания няма да послужат. Много пъти съм минавал през такива сделки, за да мисля, че скоро всичко ще свърши. Може би дори няма да успеем да хванем Бертран. Ще ви трябва повече време.

— Допускаш ли, че френските власти ще забранят на фабриката за боеприпаси да работи, когато се разчуе за тази сделка?

— Мили Боже, не, много правителствени чиновници са затънали до гуша, но се надявам, че ще започне разследване и ще лъснат крадливите копелета, които са решили да се обогатяват за сметка на фабриката. Колкото до Бертран — той има влиятелни приятели. А тези влиятелни приятели имат солиден гръб. Кажи на Хърли да пропусне мините поне до Бомбай. Там може да ги прихване. Пък и аз няма да съм под подозрение. Просто трябва да си дадем време.

— Вече отдавна ти е време да се измъкнеш, Маркъс. Знам, че и преди сме говорили за това, но, по дяволите, чуй ме. Ти си изпълни дълга. Остави цялата тая кървава работа, нека някой друг да го пипне. Нека го убият. На кого му пука?

Маркъс въздъхна.

— На теб, Джон, и на мен също, да не споменаваме за чичо Морти.

— По дяволите чичо Морти! О, извинявай, не исках да кажа това. Добре, прави каквото знаеш. Впрочем, майка ти прекарва доста време с него. А ти внимавай, особено с Марсилия. Имаш си работа с истински отрепки. Бертран е свързан с Оливие, нали?

— Така мисля, но Доминик не ми каза. Нали знаеш какво мислят един за друг те с Оливие. И да работят заедно в тази сделка? Нещо не ми се вярва.

— Какво прави твоята репортерка?

— Тази сутрин ще се върне в имението. Страшен инат е. Заканила се е да ми разбие главата с камък. Доста е добра в каратето, не ми отстъпва…

На отсрещната страна на линията прозвуча смях.

— Ти май доста добре си прекарваш времето. Видях снимка на твоята хубавица.

— И?

— Изглежда очарователна! Пък и тия нейни блестящи очи… какви са, зелени?

— Не, светлосини. Когато е вбесена, посивяват.

— И как се развиват отношенията ви, разбирате ли се?

— Да, да, поне в неин интерес е да се разбираме.

След няколко минути Маркъс се хвана, че мисли за Рафаела като за една уязвима, наивна, но не и надменна жена. Да, беше цапната в устата. И той се тревожеше за нея. Щеше да отсъства три дни, може би и повече. Само Господ знаеше в какви неприятности можеше да се забърка тя през това време.

Стана и излезе пак през частната врата на кабинета си. Помисли дали да не уговори мис Холанд да се погушкат малко по изпитания старомоден начин, преди да я отведе в имението. Дори би се задоволил с разговори за детските години, когато и двамата бяха ходили на лагер. Имаше толкова много безопасни теми. Но това само го накара да се чувства още по-стресиран. Искаше да я опознае, искаше да говори с нея, да говори истински; да стигнат отвъд повърхностните шеги и закачки.

Но тя сигурно нямаше да пожелае да говори с него. Снощи достатъчно я бе ядосал и май знаеше защо. Първо историята с басейна, разбира се, макар че тя бе получила невероятно удоволствие. А бе отказала да остане в имението, защото я беше страх, че той ще претърси вилата й.

Което той наистина се канеше да стори. Запита се дали не би могъл да я измъкне оттам под някакъв благовиден предлог още сега, за да може да си свърши работата. Трябваше по-рано да се сети за това. Телефонен разговор от Щатите? Не, не би могъл да го направи. Тя щеше да помисли, че е станало нещо с майка й. Не искаше да я плаши с това, само за да претърси вилата й.

Интересуваше го и онази нейна странна книга. Едва сега разбра защо му изглежда странна. Защото не беше печатна книга. По-скоро му напомняше на дневник или на записки. Много му се искаше да разбере какво пише вътре.

Но Рафаела не беше глупава. Когато я запита дали иска да закуси с него, тя веднага се съгласи и той разбра, че вече е скрила книгата и няма да успее да я открие.

Заведе я на закуска. Нямаше избор. Тя изглеждаше свежа и млада, невинна като монахиня с белия си панталон и бледосиня блуза. Беше превързала широка лента през косата си, нямаше почти никакъв грим. Изглеждаше чудесна. Дори повече от чудесна.

— Тази сутрин си неотразима. Добре ли спа, или беше заета с укриването на тайните си?

Тя вдигна чашата с кафе.

— Снощи излязох, взех си всичките ценни неща и тайните документи и ги зарових надълбоко. Никога няма да ги намериш, затова просто забрави за тях.

— Така си и помислих, че си направила — той въздъхна, облегна се назад в плетения стол и скръсти ръце на гърдите си. — Надявам се да си взела предвид, че приливът е висок, и да не си заровила ценностите си много близо до брега.

Тя се плесна с ръка по челото.

— Господи, колко съм глупава. Боже, каква глупачка съм. Изглежда, че хормоните ми действат зле.

— Снощи спомена, че месечният ти цикъл наближава — подметна заядливо той. Това му спечели едно изсъскване, което предпочете да пренебрегне. — Би трябвало снощи да те овържа и да претърся вилата ти. Правиш живота ми много труден, мис Холанд. Но пък като ме целунеш, осъзнавам, че съм склонен да ти простя всичко.

Тя понечи да каже нещо, но той вдигна ръка и я възпря.

— Не, не го казвай. Във вилата си държиш един камък с моите инициали върху него.

Рафаела се усмихна.

— Изглеждаш добре, Маркъс. Но даже докато дълбаех инициалите ти на тоя камък, не преставах да смятам, че наистина си готин. И макар да съм сигурна, че си най-побърканият човек на света, не мога да отрека, че изглеждаш добре.

— И че съм великолепен любовник? Като се отчете затрудняващият двуметров слой вода, разбира се.

Тя го погледна втренчено и след малко изрече:

— Да, никога преди не съм правила нещо такова. Просто не ми пукаше, не мислех. Странно, нали?

Дощя му се тя да не беше отваряла тази тема. Реши, че ще е по-добре да се отърве с празни приказки. Поне беше по-безопасно. И изтърси:

— Да, ужасно странно.

— Никога не съм вярвала на хубавите мъже. Не че и на теб ти вярвам. Имаше един испанец в горните курсове, пък аз бях първокурсничка, и изглеждаше божествено, поне момичетата така мислеха. Но аз не му вярвах. И ставах още по-подозрителна, когато обърнеше тъмните си латиноамерикански очи към мен — тя замълча и върху лицето й се изписа дълбоко съжаление. — Бих искала да разбера какъв си.

— Аз съм най-обикновен мъж. Няма нищо за разбиране.

— Да, сигурно, а пък моят шеф е един от четиримата евангелисти.

— Добре, квит сме. И аз никога не съм се доверявал особено много на красивите жени.

— Това е нелепо — засмя се тя непресторено.

— Опитваш се да ме накараш да повярвам, че не знаеш, че си красива? Че можеш целия да ме разтрепериш, ако наистина се опиташ?

Тя вдигна очи към него и смехът й замря.

— Не съм в твоята лига, господин Девлин, или както там се казваш. Би трябвало аз да те проучвам, но се обзалагам, че какъвто и да си и който и да си, никой няма да разбере истината за теб. Защото си добър в това, нали?

— Ти кажи, мис Холанд. Ако някой ме беше попитал, щях да го уверя, че мога да играя добре във всяка лига. И да му кажа, че ти издаваш най-възхитителните стонове, когато си близо до оргазъм. И че краката ти са много здрави, благодарение на редовния джогинг. Много ми харесва начинът, по който…

— Питам се къде ли е сервитьорката — озърна се Рафаела.

Той вдигна ръка и се засмя:

— Гледаш ли спорт в неделя?

— Разбира се. Със „Сънди Трибюн“, с чаша кафе и кроасани от кварталната бакалия. Освен това участвам в залаганията в редакцията. В последните няколко сезона спечелих близо триста долара. А ти?

— Аз съм почитател на „Мечките“, нещо друго?

Той замълча и изведнъж си представи, че е в леглото заедно с нея в някоя есенна неделна утрин, двамата гледат мач, после на полувремето се любят, след това гледат пак, спорят за играта… Потрепери вътрешно и рязко каза:

— Утре напускам острова.

Рафаела го погледна стреснато. Разбра, че не й се иска да заминава. Смути се от това.

— Защо? Или това е друга твоя тайна?

— Имам малко работа във Франция, нищо сериозно. Връщам се в петък. И знаеш ли, мис Холанд. Внимавай в имението. Говоря ти сериозно. Не вярвай на никого. Първо помисли, после действай. Разбра ли ме?

— Това, което не разбирам, е, защо ме предупреждаваш.

Той вдигна рамене и махна с ръка на Мелиса, една от сервитьорките.

— Ставаш ужасна, когато започнеш да се ровиш в нещо. Просто внимавай… Здрасти, Мели. Хубава сутрин, нали? Печена филийка и половин грейпфрут, моля. Мис Холанд?

— Твоите инициали от три букви ли се състоят или само от две? Кафе, ако обичате, и кроасан.

Маркъс изпрати с дълъг поглед Мелиса, която се отдалечаваше към кухнята.

— Питам се дали Хуан е намерил вече бикините ти в басейна. Той е на осемнадесет години и е много наточен. Ще полудее, може и да си ги закачи на стената над леглото.

— Каква работа имаш във Франция?

— Може пък Делорио да ги намери. Той обича да плува рано сутрин. Внимавай с него.

Маркъс се премести напред на стола си, грабна ръката й и я стисна.

— Говоря ти сериозно. Не вярвай на никого. А сега ми кажи какво има в тоя дневник, който криеш?

Нищо не можеш да измъкнеш от този човек, помисли Рафаела. Все същата затворена и хлъзгава мида.

— А, ето я и нашата закуска — той пусна ръката й. — Поддържай си здравето, мис Холанд. Когато се върна, съм намислил да изпробвам нови и още по-възбуждащи начини да те освободя от твоята добродетелност.

 

 

Бриджис, Саутхемптън, Лонг Айлънд

Март 2001

Чарлз Уинстън Рътлидж трети внимателно положи телефонната слушалка на място. Нямаше промяна. Лекарите бяха уловили известно подобрение от енцефалограмата, но прогнозата им си оставаше все така скептична. Винаги има шанс, господин Рътлидж, казаха. От доста време повтаряха само това. Той се бе свързал с доктор Джейкъб Фило, един от най-известните невролози в света. Има шанс, бе му казал и доктор Фило и бе потупал успокоително ръката му, сякаш Чарлз беше загриженият родител на петгодишен пациент и той му казваше да не се безпокои. Проклет стар глупак.

Маргарет трябваше да оживее. Щеше да оживее. Той наистина не би могъл да се справи без нея. Знаеше го много отдавна.

Обади се на Би Джей Луис — частен детектив в Манхатън, и се приготви за евентуалното разочарование, беше готов да поръмжи малко, за да прикрие раздразнението си от всекиго, който не се справяше с възложената му задача. Не че имаше от какво да се оплаква от Би Джей Луис. Тъмен седан с четири врати, шофьорът вероятно е бил пиян, колата му трябва да е ударена откъм дясната предна врата, тъй като беше блъснал колата на Маргарет откъм мястото, където е седяла. Този път обаче нямаше повод за разочарование. Премести се по-напред на стола, стиснал слушалката.

— Господи, сигурен ли сте, Би Джей?

Заслуша отново. Ръцете му трепереха от вълнение.

— Разбира се, не мога да съм категоричен — остана да слуша още няколко мига, после затвори.

Би Джей май бе докопал човека, който бе блъснал Маргарет и после беше избягал. Поне със сигурност бе идентифицирал колата и собственика, който вероятно е бил на волана в онзи момент. Чарлз не знаеше какво всъщност бе очаквал, но със сигурност не и това — собственик на колата се оказа една жена. Една проклета пияна жена беше блъснала Маргарет.

Казваше се Силвия Карлучи.

Би Джей беше задал риторичния въпрос дали Чарлз познава тази жена. Тя беше скандално известна с огромните суми, които пръскаше, с огромните мартинита, които обръщаше едно след друго, и с младите мъжкари, които вкарваше в леглото си.

Чарлз бавно се изправи. Бе наел Би Джей, защото просто трябваше да направи нещо, каквото и да е, за да убеди поне себе си, че поне отчасти държи положението под контрол. Но не бе очаквал това. Всичко друго, само не и това. Някое пияно хлапе, може би, подплашено и обезумяло, но не и Силвия Карлучи. Тя никога не можеше да остане анонимна, защото баща й беше Карло Карлучи от Чикаго. Силвия Карлучи — сега около петдесетгодишна, — все още поклонничка на чашката и неуморима ценителка на младите расови момчета… Разправяха, че съпругът й я изритал от живота си преди много години. Нямаше обаче развод, естествено, че нямаше развод, не и дъщерята на Карло Карлучи, който все още живееше в луксозен пентхаус на „Мичиган Авеню“, сега около седемдесет и пет годишен и все така обкръжен от солидна тълпа хрантутници.

Иронията на обстоятелствата едва не го извади от равновесие.

Телефонът иззвъня. Беше частната му линия. Той знаеше, че никой в къщата няма да вдигне този телефон. Върна се към бюрото си и взе слушалката. Само шестима души знаеха номера на този телефон.

— Да? Рътлидж на телефона.

— Липсваше ми, Чарлз.

Само това му липсваше. Той сниши глас и произнесе подчертано търпеливо.

— Чуй ме, Клодия, не знам защо се обаждаш, но на мен не ми харесва. Особено сега. Жена ми е в болницата, още е в кома, а аз съм твърде зает с бизнеса си и с тревогите около нея.

— Скъпи, толкова отдавна не съм те виждала и наистина ми липсваш.

Чарлз отправи поглед към обширната си библиотека, към засводените прозорци, обърнати източната поляна. Независимо от сезона, гледката винаги беше прекрасна, дори с оголените и заснежени дървета през зимата и почернялата трева. Всичко беше като заспало. Не, всичко спеше, дори и Маргарет.

Не и Клодия. Красивата и талантлива Клодия. Той не можеше да си спомни защо, по дяволите, изобщо я беше допуснал в живота си. Но го беше сторил. Вероятно заради устата. Със сигурност тя притежаваше устата на всяка хубава жена.

— Виж, Клодия, просто не мога… скъсахме преди повече от шест месеца. Тогава го казах напълно сериозно и сега продължавам да го мисля. Съжалявам.

Тя сякаш не обърна внимание на думите му и продължи да му говори, да му описва какво ще направи с него. Знаеше, че го възбужда, когато говори така, и сега той наистина се възбуди, но този път мозъкът му окончателно овладя контрола над сексуалната възбуда. Изчака я да свърши с живописните подробности, после изрече с равен глас:

— Клодия, бих желал да приемеш един малък знак за моите добри чувства — забрави, че вече й бе поднесъл много такива символични знаци преди месеци, когато бе скъсал с нея. — Би ли те зарадвала една диамантена гривна от „Картие“? Ще поръчам да ти я изпратят днес следобед… Не, не мога да я донеса сам.

Докато произнасяше думите, усещаше, че волята му отслабва, знаеше дълбоко в душата си, че копнее за изпразващото мисълта облекчение, което тази жена щеше да му донесе. Само един миг извън времето, само един час извън двадесет и четири часовото денонощие, с пусто съзнание и огромното сексуално облекчение, което щеше да прогони ужасната напрегнатост на тялото му. А после тя щеше да бъде толкова мила, щеше да го слуша, да му съчувства, да бъде каквато той пожелае…

Беше слаб и се мразеше заради това, но беше просто мъж и баща му винаги бе казвал, че мъжете са силни в тези неща, които имат значение. Мъжете се нуждаеха от секс и заслужаваха да получат наслада като компенсация за целия положен труд. Мъжете можеха да си позволяват отклонения. Той бе използвал тези извинения през целия си брачен живот с първата си жена Едит. Но с Маргарет имаше друга причина — причина, поради която полудяваше, прилошаваше му и го обземаше невъобразим страх. Но сега това нямаше значение. Клодия бе излязла от живота му много отдавна, бе взел решението преди месеци.

Спомни си как няколко пъти бе улавял Маргарет да го гледа втренчено, с любов и тревога в очите и се бе запитал какво ли мисли тя, дали случайно не е дочула за Клодия, и тогава я бе отвеждал в леглото и с тялото си й бе доказвал колко много я обича, колко много обича само нея. Разбира се, сега имаше нещо много повече, опитваше се да разбира повече неща, да търси обяснение и да се справя с тях.

Чарлз позвъни на Клемънт, шофьора си, каза му да отиде в Манхатън, в магазина на „Картие“ и да получи оттам един пакет от негово име. След това се обади на господин Клифърд — мениджъра на „Картие“ — и поръча една гривна по негов избор.

Когато затвори телефона, се улови, че мисли за съпругата на сина си — Сюзън. Сюзън с нежните бели ръце, ниския гръден глас и красивия голям бюст. Бенджамин беше такъв глупак, добро момче, но без никакви инстинкти, без никаква мотивация. Ако Чарлз беше родният баща на Рафаела, а не на Бенджамин… е, тя поне беше дете, с което можеше да се гордее. Само че той не беше я създал и това беше ужасно нечестно.

Би трябвало да й се обади, да разбере как е. И Чарлз гневно разтърси глава.

Господи, каква ирония, каква непоносима ирония. Чарлз никога не оценяваше ирониите, поради простата причина, че винаги бе контролирал живота си, винаги, с изключение на сегашния момент. Досега ирониите на съдбата все се изплъзваха от вниманието му. А сега се чувстваше потопен в цял океан от ирония, давейки се в него като безпомощен глупак. Но нямаше да се удави. Не, разбира се, че нямаше.

През цялото време, докато пътуваше към Ню Йорк Сити, мислеше за тази ирония — Силвия Карлучи беше блъснала жена му.

Силвия Карлучи Джовани беше блъснала жена му. Но колкото повече си блъскаше главата, толкова повече усещаше, че има нещо странно в това съвпадение. Съвпадения се случваха в романите, но доколкото можеше да се опре на собствения си опит, в реалния живот просто нямаше такова нещо. А може би имаше?

 

 

Островът на Джовани

Март 2001

Делорио размаха мокрите бикини.

— Интересно, нали?

— На оная малка кучка са — изсъска Пола и се опита да издърпа бикините от съпруга си.

— Може и да са на Коко — каза той и вдигна ръка, за да не й позволи да ги вземе.

— Не, на оная мръсница са. Къде ги намери?

— Бяха на дъното на басейна. В дълбокото. Струва ми се, че ще трябва да ги върна лично на дамата. Не мога да не отбележа, че Маркъс има превъзходен вкус — той се ухили на жена си, после поднесе бикините към лицето си. — Възхитително.

— Кое? Хлорът ли?

— Нямаш никакво въображение, Пола. Ама и Маркъс не си губи времето, нали? Питах се, защо и двамата дойдоха мокри преди вечеря. Тя ли е ексхибиционистката? Мислиш ли, че нарочно е тръгнала след него?

— Да, за да ми натрие носа.

Делорио замря. Остави много бавно бикините върху скрина и ги приглади.

— Да ти натрие носа за какво, Пола?

— Че може да вземе, не, да ми докаже, че е по-добра от…

— Знам — каза той и се обърна с гръб към нея. — Трудно е за обяснение, нали? Но всичките ти увъртания… само ме карат още повече да те обичам. Следобед заминавам за Маями. Имам делови срещи и уговорки. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да, да, Дел. Нека да си приготвя багажа. Колко време ще останем?

Той се обърна и се усмихна.

— Не ти ли се струва интересно, че баща ми явно няма нищо против, дето Маркъс е чукал Рафаела Холанд в басейна? Моят цивилизован, добре възпитан баща? Той не каза и дума. Бих искал да го видя какво ще направи… Пола, искам да си облечеш рокля. Онази хубава синя рокля с презрамки, която ти купих миналия месец. Нали знаеш коя, с много набраната пола и тънките презрамки?

Тя кимна с щастлив израз и се обърна, готова да се затича, за да изпълни желанието му, но той я спря, стискайки ръката й под лакътя. Усмихна й се. Това щеше да й хареса. Пръстите му погалиха ръката й и дъхът му докосна с топлината си слепоочието й.

— Когато си облечеш роклята, искам да се наведеш през балкона и да се хванеш за перилата. Аз ще вдигна полата ти и ще застана зад теб. И докато влизам и излизам от теб, искам да махаш на градинарите и да говориш с всеки, който мине наоколо. Ако е Линк, искам да му задаваш всякакви въпроси за миналото му, да го караш да те гледа, докато не свърша в теб.

— Но те ще разберат… ти ще си зад мен, те ще разберат… и Линк ще разбере, и аз…

— Но ти ще си облечена. Никой нищо няма да види.

Но си помисли: „Да, обзалагам се, че той ще разбере“. И онова копеле ще разбере какво прави Делорио и че Пола е само негова.

Линк не мина под балкона, но за сметка на това се мярна Меркел, облечен безупречно, както винаги, с бял ленен костюм от три части, с бледосиня риза и когато видя Делорио, застанал зад жена си, с ръце на кръста й, не му бе нужно много време, за да разбере какво става. Гледката беше невероятно еротична и от погледа, който хвърли към Пола, му се стори, че на нея това ужасно много й харесва, макар и вероятно да я притесняваше. Поклати глава. Никога нямаше да ги разбере тия двамата. Когато Пола го повика с висок и треперещ от възбуда глас, той не пожела да я погледне повторно, само кимна и отмина.

Изпита дълбоко облекчение, когато отлетяха следобеда за Маями. Той бе докарал преди това мис Холанд, която сега се преобличаше в стаята си, заедно с Коко.

Спомни си молбата на Маркъс, преди да го остави сутринта на летището в Сейнт Джон. „Наблюдавай я, Меркел. Тя не мисли, много е импулсивна и това може да се окаже опасно. Пък и притежава ужасния талант да кара хората да й се изповядват. Понякога този талант може да се окаже опасен и за самата нея.“

Меркел се запита в какво ли се забърква. Но добре, че бе отпаднала поне една негова грижа — Делорио. Беше споменал, че ще отсъства една седмица. Кой знае, можеше и да се забави повече. Запита се дали самият господин Джовани не е отстранил Делорио. Ако го бе замислил така, това означаваше, че иска Рафаела Холанд само за себе си. А може би просто иска двамата да работят на спокойствие. А защо не и да отстрани всяка конкуренция от пътя си? Да не би затова да изпраща Маркъс във Франция? Не, не, та това беше лудост. Маркъс трябваше да отиде в Марсилия за сделката с Бертран. И в края на краищата, Коко беше тук, все още беше официалната любовница, а Рафаела беше нейна приятелка. Не, сигурно грешеше.

Когато господин Джовани го помоли да остане след обяда, Меркел нямаше търпение да разбере какво се върти в ума на шефа му. Надяваше се да не е само идеята да позволи на Рафаела Холанд да пише биографията му. Може би беше получил информация за опита за убийство и за „Витсавия“.

— Делорио и Маркъс ги няма — произнесе замислено Доминик. Седеше в тесен стол с висока облегалка и отпиваше от чаша лимонада, разредена с джин. — Сега ще наместим Рафаела Холанд в схемата и всичко ще се уравновеси отново.

Меркел предвидливо реши да си замълчи. Стоеше и очакваше шефът му да продължи, като в същото време ругаеше на ум.

— Тя харесва Маркъс. Знае го, но не е готова да го приеме.

Меркел погледна към картината от Пикасо над бюрото на Доминик. Беше от розовия период на художника, както му бе обяснил веднъж господин Джовани. Той не я харесваше особено много. Повечето други картини на господин Джовани бяха окачени в една заключена стая, точно зад неговия апартамент. Бил купил този Пикасо преди двайсетина години на един търг.

— Колкото до сина ми, исках да го отстраня, за да не се изкушава от присъствието й. Трябва да се съсредоточи в други неща. Той ще заеме мястото ми в бъдеще; време е да се научи да носи отговорност, да овладее стратегията, тактиката. Трябва да опознае лично всички хора, с които ще работи. А и да се научи на скромност.

Замълча за миг и Меркел потисна една крива усмивка. Скромност ли?

— Понякога момчето се държи доста невъзпитано и грубо. Метнал се е на майка си, онази пияна глупачка, както и на дядо си, поквареното старо копеле.

Меркел нямаше намерение да казва на господин Джовани какво бе направил Делорио с Пола тази сутрин и как тя, цялата зачервена от притеснение, вероятно бе получила най-невероятния оргазъм в живота си. Погледът му се плъзна към красивата картина от Вермеер, изкусно окачена на около половин метър от Пикасо, със собствено осветление, открадната от колекцията на сър Уолтър Рентам преди три години. Той самият предпочиташе египетските предмети във всекидневната. Можеш да докоснеш бижутата, да ги вземеш в ръка и да почувстваш топлината им, да ги притиснеш до бузата си… бяха ги носили истински хора, макар и много отдавна.

— Не, че не мисля, че Делорио ще се поправи. Ще го направи. Той е мой син. Длъжен е. Колкото до жена му, е, тя е просто едно момиче, младо, глупаво, вятърничаво. Извинявай, Меркел, че се разпростирам в тези неща. Гледаш Вермеер, нали? Харесвам го. Скоро ще го сменя с онзи Търнър, който е в галерията. Виж само какви цветове… толкова меки, почти се сливат, но са толкова истински. Изглежда невъзможно, но въпреки това е вярно, този великолепен ефект, който Вермеер постига. Ех, ако животът можеше да запази подобна красота непроменна… но не става така, нали? Нещата винаги се променят и в повечето случаи към по-лошо. Наистина не е честно, но е така.

А, да, Меркел, исках да те видя, защото започваме с Рафаела още този следобед. Маркъс се грижи за бизнеса, за какво да се безпокоя? А това младо създание разбира ролята си. Няма да се опитва да ми противоречи, сигурен съм, нито пък ще се прави на безскрупулна репортерка, готова да изравя мръсотии. Ще пише това, което аз й кажа. Ще ме представи така, както би трябвало да бъда представен пред света: мъж с размах и въображение, с широки перспективи, интуиция, човек филантроп. Ти отговаряш за спокойствието тук. Заедно с Линк и Лейси.

Доминик спря и отпи глътка от лимонадата си. Накрая Меркел се обади:

— Господин Джовани, затова ли изпратихте Маркъс във Франция, защото искахте да останете сам с мис Холанд?

Колко странно беше Меркел открито да заявява какво мисли. Колко неочаквано от верния стар Меркел.

— О, не, има съвместна работа с Бертран. Не мислиш ли, че мога да вярвам на Маркъс?

— Да, разбира се, той ви спаси живота. Дори не се и замисли…

— Е, тъкмо това ме притеснява. Човек, който се хвърля сляпо, който не преценява възможностите си, който не спира, за да помисли… такъв човек не е много за вярване.

Меркел го изгледа слисан.

— Той ви спаси живота — повтори. — Куршумът се заби в неговия гръб, за да спаси живота ви.

Доминик взе една златна писалка, започна да я върти из пръстите си, подхвърли я във въздуха и сръчно я улови.

— Може би си прав. Маркъс е при мен повече от две години. Той е много умен, изглежда лоялен, спечели много пари за мен и за себе си — гласът му изведнъж стана твърд, също както и погледът. — Дръж всички надалеч от мен и Рафаела. Искам я за себе си. Тя трябва да напише историята на моя живот. Никой не трябва да я разсейва.

Меркел се страхуваше, че съвсем ясно го разбира. Кимна и излезе от библиотеката. А обещанието му към Маркъс?

Доминик остана доста време неподвижен. Със сигурност вярваше на Маркъс. Нима Маркъс не му бе казал точно тази сутрин, преди да замине за Франция, че най-накрая е намерил възможност да претърси вилата на Рафаела? Не е открил нищо. Това му беше казал Маркъс. Но не му бе казал, че Рафаела е незаконно дете. И Доминик се запита защо. Не беше толкова важно; така беше решил Маркъс. И все пак…

Маркъс му бе казал и за майката на Рафаела, която беше в болница в кома. И пак Маркъс го бе посъветвал да не я оставя тук в имението. Беше казал, че е твърде опасно. Не разбираше, че Доминик контролира всичко и всекиго. Да контролира още една жена беше детска игра.

Доминик изгълта остатъка от съдържанието на чашата. Книгата за него щеше да бъде шедьовър. Светът щеше да го види такъв, какъвто трябваше да го види. Време беше за това.