Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (5)

III

След три дни усилена езда десетте ми придружника и аз преминахме белия четвъртит камък, който отделяше империята от царството на българите. Като разбраха важността на мисията ни, от граничната българска стража отделиха един алагатор и двама воини, които да ни придружат до Търновград и да ни показват пътя. Нямах причини да откажа и затова, като смушкахме конете, ние се понесохме през българската земя.

На свечеряване, когато минавахме през едно село, чух наблизо сърцераздирателни писъци и без много-много да мисля, препуснах нататък.

Заварих жестока сцена. В един двор шетаха група мъже в бранни доспехи. Едни от тях изнасяха от къщата жито, сирене, делви с вино и въобще всичко, каквото намереха, и го товареха на дълга, почти препълнена талига. Други подкарваха към пътя един дръглив вол и няколко овце. Трети бяха вързали някакъв мъж, биеха го с камшици и жилавата кожа плющеше върху разголените му плещи. Жертвата се мяташе по земята, стенеше и ревеше с цяло гърло:

— Убийте ме по-добре!… Щом като ми вземате всичко, не ми оставяйте живота. И него вземете!…

Край тях една жена бе приклекнала, скубеше косите си в отчаяние, а неистовите й писъци огласяха селото.

Усетих как ме обзема гняв и кръвта се изкачва в главата ми. Неволно посегнах към меча. Сетих се все пак да погледна алагатора и да го запитам с очи за онова, което ставаше пред нас. Той повдигна рамене и каза равнодушно:

— Нищо! Практор^[1] с побирчиите си събира данъците. Не е моя…

Не доизслушах края на думите му, изтеглих меча, прескочих ниския стобор и се разтичах по двора. Плоското на меча ми се стовари върху гърбовете на няколко от побирчиите. Тези жестоки палачи дори и не помислиха да се съпротивляват срещу едничкия си противник, а се пръснаха като пилци на всички страни. Без да слизам от коня, аз прерязах въжетата, които свързваха злощастния стопанин. Премазан от боя, слисан от неочакваната подкрепа, той дори не се сети да ми благодари. Жена му се спусна към колата и започна да хвърля на земята заграбените й неща.

Мислех, че от това, което сторих за него, и господ не би могъл да направи повече. По-късно разбрах, че не съм бил прав и че имало начин да му се помогне по-добре. Но тогава само обърнах коня си си го подкарах към портата. В този момент пет-шест ездачи прехвърлиха оградата и се втурнаха яростно към мене. Както бях с меч в ръка, аз се приготвих да се сражавам, но пак не се стигна до битка. Новодошлите спряха на няколко крачки от мене и един от тях, облечен в пребогати одежди, извика:

— Вържете този нехранимайко!

Той не ме надминаваше по възраст, но беше съсипан от пиянство и нередовен живот. Кървясалите му очи гледаха злобно, дебелите му бузи висеха над хлътналите гърди, а пяна покриваше алчната му уста. Уверен бях, че ако започнехме бой, щях да го поваля, преди да каже „Отче наш“. Затова размахах меча и отговорих:

— Който е решил да остави децата си сираци, нека дойде!

— Кучи сине, знаеш ли ти, че говориш с протоиракария^[2] Хлава?

Не трепнах от титлата му.

— Погледни този човек — казах аз, като посочих нещастника, който още се гърчеше на земята. — Кой християнин ще остави да го бият до смърт? А кой християнин има право да бие ближния си?

— Властта на царете и болярите е дадена от бога. Този човек ми е отрок. Неговият живот ми принадлежи. Мога да правя с него каквото поискам. Кой ще оспори божите закони?

Не можеше да се каже как щеше да завърши спора ни. За щастие, в това време алагаторът, който пътуваше с мене, приближи до болярина и му зашепна нещо оживено, като ме сочеше с пръст. Не зная какво точно му е казал, но след този разговор протоиракарият изведнъж омекна.

— Стига, храбри чужденецо — ухили се той. — Нашата кавга не подобава на благородници като нас. Добре дошъл в моите владения. Ще зарадваш сърцето ми, ако гостуваш тази нощ и колкото нощи занапред искаш в замъка ми. А още сега ще изпратя скороходци напред по пътя ти, чак до Крънската хо̀ра^[3] на деспот^[4] Елтимира, за да предупредят за идването ти, та навсякъде да те срещнат с почестите, които заслужаваш.

Аз не бързах да скрия меча.

— А този човек ще оставиш ли на мира?

— Ех, болярино — той махна ръка с досада, — какво си взел да се грижиш за такава паплач? Мърша като него трябва постоянно да натискаш. Отпуснеш ли го — лоши неща ще захване да си наумява. Или може да започне поразии като онзи обесник, дето шари сега из Поддунавието.

Всъщност той имаше право. Моя беше грешката, че се поведох по хрумването на сърцето си и се намесих там, където нямаше работа за мене, чужденеца. Все пак мазният болярин така ми опротивя, че аз незаслужено грубо отказах да преспя у него и заповядах да приготвят за нощувка на открито, далеч от замъка.

 

 

Следният ден бе изпълнен с необикновени преживелици.

Още преди пладне влязохме в друго село. То беше пусто, изоставено, като че ли чума бе върлувала тук цяла година. На въпроса ми алагаторът вдигна рамене в недоумение — и той не можеше да си обясни необикновената пустота. Ние обиколихме къщите, надникнахме в дворовете — никъде не срещнахме жива душа. Едва пред последната къща видяхме един старец, който седеше на малко трикрако столче пред прага, подпираше глава на костеливите си ръце и се грееше на слънце. Скочих от коня и приближих до него.

— Помага бог, дядо. Кое село е това?

— Пороище — отговори той недружелюбно.

— Ами пороите ли отвлякоха селяните? Обиколих навред, а жив човек не видях. Какво е станало с людете?

— Кой ги знае. Избягали ще да са.

— Избягали ли? Че защо ще бягат?

— Мор идвал, синко. Така думат хората. — Със сухия си пръст той посочи моите люде, които кръжаха наоколо. — Мор идвал, дето нищо не отминавал — нито човеци, нито добитък, нито житници, нищо.

Едва сега проумях, че той ни бе помислил за други някакви люде, пред страха от които селото беше избягало. И за да прогоня заблудата му, се засмях високо:

— Бъркаш, дядо, бъркаш. Не сме ние тези, за които ни мислиш. Ние сме пътници. От Цариград сме тръгнали и друма за Търновград гоним.

Той ме изгледа и в угасналия му поглед блесна нова светлина.

— Да те поживи господ, синко, за думите ти. Аз пък рекох… Страшна напаст е плъзнала пак по земята, добри човече. Практори обикалят селата, а с тях и цялата им побирчийска сган. Ще дойдат и ще тръгнат от колиба на колиба: парите ще вземат, житото, меда и сиренето ще ограбят, добитъка ще отведат, кожата от гърбовете ни ще смъкнат.

— Как така ще грабят? Закон тук няма ли?

— Ех, питаш ме и ти, синко. — Старецът се поотпусна. — Данъци събират хората. В правото са си и ни дерат за живите и за умрелите.

— Данъци, данъци!… Ти, старче, както изкара, те всичко ви вземат.

— Че един или два ли са данъците? Не знаеш ли, че тегло човешко и данъци край нямат? И на оня свят не се свършват. Не може да ги изреди човек: димнина, волоберщина, десятък, житарство и перпера, кошарщина, тревнина… Не ти ли стигат, има и горнина, комод, слоновщина, аподохна.^[5] Ако и с това не те дооберат, река като преминеш — броднина ще ти вземат, проход да пресечеш — диават ще дадеш, на моста ще те спрат мостнина да платиш, стока да изведеш за продан — уж кумерк ще ти приберат, а то и па̀ра няма да ти оставят^[6]… После ще се довлече и някоя татарска дружина — господ да ги убие дано! — мъжете ще избият, жените ще насилят, децата в робство ще отведат, селото ще подпалят…

— Спри, дядо, спри! Стига толкова.

— Лесно ти е на тебе да кажеш: спри. Ами ние, грешните люде, кому да кажем: спри. Къде се е чувало в българската земя плодородна хората хляб ечемичен със слама да ядат? А дотам стигнахме. Голи тръгнахме, същи божеци по кръстовищата. — Той се прекръсти и прибави тихо на себе си: — Абе то господ изпрати човек да помогне на страдущите и нищите, ама още не е дошъл насам да донесе правдата и свободата Христови.

Разбрах, че говореше за човека, когото бях дошъл да търся, но предпочетох да се направя, че не съм го чул.

— А селяните? Къде се скриха селяните?

Хитра усмивка раздвижи бялата брада на стареца.

— Няма ги — рече той и разпери пръстите си. — Няма ги. Много добри хора е крила планината и тях ще приюти.

— Ами ако ги спипа боляринът?

— Протоиракарият Хлав ли? Дорде да ги намери и освободителят ще прилети при нас на белия си кон и с меча божи в ръка.

Пак отбягнах да го разпитам за неговия герой Лахана.

— Добре де, а ти защо остана?

— Аз съм стар — отвърна той, след като помисли. — Не исках да ги задържам по пътя. И после — как да ти река? — и после тук, под тази стряха съм се родил, тук съм отгледал челядта си, цял живот тук съм изкарал. Сега не искам другаде да умра. Ако ми е писано да ме убият, поне нека тук да бъде.

Слънцето грееше високо над главите ни. Наоколо моята свита отдавна проявяваше нетърпение. Извадих една златна монета и я подадох на събеседника си. Неочаквано за мене той отблъсна ръката ми.

— Прибери си златицата, пътниче — рече. — Защо да влиза на практорите в торбата? А и да успея да я скрия, за какво ще ми бъде тя в това пусто село? Пък ако дойде онзи, когото очаквам…

Не се доизказа. И аз не настоях да чуя думите му до края. Метнах се на коня и препуснах по прашния път към север.

Следобед излязохме от вековните родопски гори и пред нас се ширна безкрайното тракийско поле. Само там някъде, докъдето окото едва стигаше, се синееше крепката снага на стария Хемус.

Повървяхме още малко и спрях групата за почивка. Наизвадиха храна от торбите и седнахме. Далеч зад нас идваха някакви ездачи. Аз не обърнах внимание, но алагаторът остана неспокоен, разхождаше се и често-често вдигаше ръка над очите, като се взираше напрегнато назад. Когато наближиха на около хиляда крачки, конниците се пръснаха подобно на огромна подкова. Тогава алагаторът завика тревожно:

— На конете! Бързо на конете! Разбойници!

Ние не чакахме нова подкана, зарязахме вкусната си закуска, скочихме на седлата и хукнахме. Започна бясно надпрепускване. Скоро стана ясно, че те — 25–30 души въоръжени мъже — бавно, но постепенно ни настигаха. Дългият път, който бяха изминали нашите коне, и товарите ни си казваха думата.

Опасността разпали кръвта ми. В мен се роди смел план. Докато продължавахме ездата, приближих до алагатора и му го съобщих.

Прекосихме едно малко хълмче, обрасло с полувисоки храсти. Тук скрих коня, махнах на хората си, които продължиха нататък, и останах сам. Не мина много време и разбойниците приближиха. Снех лъка, приготвих стрелите и зачаках. Когато дойдоха достатъчно близо, аз опънах тетивата и пуснах първата стрела. Не чаках да видя последицата и след миг втора стрела полетя срещу нападателите. Един разбойник се хвана за гърдите и рухна на земята. Конят на друг, поразен в шията, падна тежко, като повлече и ездача си. Другарите на пострадалите се засуетиха около тях. Аз използувах това време и свалих още един. Тогава те не се маяха повече и хукнаха презглава назад. Като излязоха извън обсега на стрелите ми, разбойниците се събраха накуп и заговориха оживено, като размахваха ръце. Явно помислиха, че на хълмчето е цялата ни група.

Изтече повече време, отколкото предполагах. Разбойниците, изглежда, не вземаха твърде бързо своите решения. Сега те се наредиха в права линия и препуснаха срещу мене. Като наближиха на петдесетина крачки, те спряха и пуснаха напосоки по две стрели, надявайки се на случая, за да убият неколцина от нас. После се обърнаха и изчезнаха. Само един не успя да побегне с другите. Конят му се подплаши, изправи се на задните крака, задърпа се. Разбира се, аз не изпуснах тази възможност и злополучният ездач остана да лежи в подножието на хълма.

Веднага последва ново нападение. Този път разбойниците се бяха спешили, защото разчитаха, че ще успеят да ни достигнат, промъквайки се с пълзене или притичване зад камъните и шубраците. Почаках да дойдат на десетина крачки от мене. Тогава рипнах на коня и се хвърлих точно срещу тях. Неочакваното ми действие ги слиса и докато се опомнят, за да стрелят, аз бях взел вече достатъчна преднина. Зад мене се чу свиреп вой — разбойниците бяха открили, че сам човек се е отбранявал срещу цялата им група и викаха не толкова заради изпуснатото богатство, колкото за обидата, нанесена над тяхното воинско самочувствие. Предположението ми се оправда — те дори и не помислиха за съкровищата, а хукнаха към конете си, яхнаха ги и с диви викове се втурнаха след мене. И пак се започна лудешкото бягство от смъртта. Защото ако сега попаднех в ръцете им, не можех да се надявам нито на откуп, нито на милост.

Отначало смятах да приложа старата хитрост на Хораций^[7]. Наистина вместо трима противника зад мене търчаха поне две дузини, но аз се надявах, че те нямат ловкостта и ума на Куриациите. Но трябваше да се откажа от този план. Яздихме дълго, ала те не се деляха, по-бързите изчакваха по-бавните и все така в група летяха подир мене.

Както глутница изгладнели вълци не изпуща с дни следата на самотния елен, така ме преследваха разярените разбойници. Видях, че единственото ми спасение беше бягството в планината. Нещастният Вихър, конят ми, сякаш усещаше, че зад нас идеше смъртта, защото задъхан, потен, с пяна на устата напрягаше всичките си сили и бягаше лудешки.

Достигнах до планината и без да дам дори секунда покой на капналото животно, го подкарах нагоре, и то не по широкия отъпкан път, по който дойдохме, а по една тясна и стръмна пътека, която се виеше между старите дънери и гъстите храсталаци. Моят жребец скоро започна да преплита крака от изтощение. Свлякох се от седлото, улових юздата му и го поведох тичешком по стръмнината. Шапката ми падна и се загуби. Дрехите ми се разкъсаха от бодливите трънаци. От умора сърцето ми биеше до пръсване, дъхът ми спираше на гърлото и червени кръгове се въртяха в бесен танец пред очите ми. Но аз бягах, бягах…

Постепенно моят бяг се превърна в ход, а сетне като че ли някой наля олово в ботушите ми. Изведнъж пред мене се разнесоха гласове:

— Стой! Нито крачка повече или си загубен!

Иззад храстите наизскочиха хора. Те не бяха нито бранници, нито разбойници, а прости селяни, въоръжени с грубо одялани копия.

Разбрах, че бях спасен. Тогава умората ми взе връх и аз едва успях да извикам:

— Разбойници идват след мене!

После всичко се завъртя наоколо и аз се строполих безчувствен на земята.