Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (24)

XXII

Мина седмица, след нея още една. Никаква вест от Калина не сгря сърцето ми. Всичко, което беше в човешките възможности, бях извършил, но това не ми даваше утеха. Влачех се като пребит, безпомощен и тъжен. Отстраних се от другарите си, скитах като вълк-единак и се топях от болка. Забрава намирах само в някоя открадната от скръбта вечер, когато с безценния за тези случаи Момчил се затваряхме в малката кръчмичка до стъгдата и пиехме до обезпаметяване.

Сред това жалко съществувание аз не изоставях и работата си, макар че я вършех повече по навик, отколкото с надежда. Проверявах стражите по вратите, изслушвах молбите на людете, които искаха да излязат от града, блуждаех с дирещи очи като призрак. Трябва да съм бил страшен с раздърпаните си дрехи, щръкналата небръсната брада и пиянския поглед, защото минувачите ме отбягваха като чумав.

Един ден, току-що направил преглед на стражата при Владишкия мост, полека крачех към Трапезица. Изведнъж, сякаш изпратена от невидимо божество, една стрела проби ръкава на дрехата ми и без да ме одраска, се заби в хоросана на стената. Тази стрела, която само за една длан не ме прониза смъртоносно, ме накара да забравя обзелата ме слабост, да се превърна отново в човек на действието, в Желязната ръка. Аз се втурнах в посоката, от която ми се стори, че долетя стрелата, тичах наоколо, гледах зад дървета и стобори, пребродих рововете, но не срещнах никого. Отказах се от диренето и се върнах до стената. В нея още стърчеше стрелата, заедно с късче плат, отчекнато от дрехата ми. Изтръгнах я от хоросана. Беше точно като другата стрела, която без малко не ме уби преди месец — с черни гъши пера по цялата дължина. Знаех вече, че в металния й връх се криеше смъртта.

Тръгнах назад към двореца, а мисълта ми неволно се насочи към Докс. Не беше ли най-вероятно безогледният болярин да е решил да се отърве от съперника си, а чрез похищение да завладее жената, която не можа да покори по друг начин? Колкото и да го ненавиждах, трябваше да отхвърля това предположение. По време на отвличането Докс беше стоял непрекъснато пред очите ми в престолната зала. Освен това Куман и Радко половин ден се бяха ровили във великолепния му замък на Трапезица, дори копаха в двора му и вдигнаха мраморните плочи в параклиса. (Защото болярите, които не искаха да останат назад от царя, строяха църквици-параклиси до къщите си, също както до двореца в Царевец се намираше царската черква „Света Петка“.) Целият ми разум повтаряше, че предположението ми е невъзможно. И все пак… и все пак…

Срещу мен изскочиха група ездачи, които рязко спряха запенените си коне. Бяха Ивайло и войводите, облечени в богати дрехи, отговарящи на сегашното им положение, придружени от няколко воина.

— Хей, мълчаливецо — извика ми царят, — има цяла неделя, откак не сме се виждали.

— Случило се е — измънках в отговор. — Зает съм много.

— Дайте му един кон — заповяда той на воините, които яздеха с групата, и пак се обърна към мене: — Хайде, качвай се. Ти си войвода, а ако живееш все така, ще забравиш от коя страна се хваща мечът.

Подчиних се мълчаливо. Върнахме се надолу към реката, минахме по Владишкия мост, после покрай крепостната стена на Трапезица и се озовахме на изкорубената поляна под Гарван, където се обучаваше една чета новобранци. Междувременно във войската бяха станали големи промени. Значителна част от верните ни бранници, които смятаха, че делото им е завършено с възцаряването на Ивайло, пожелаха да се върнат при нивите си и царят ги освободи. Под пряпореца му останаха най-войнствените, най-привързаните, най-силните. Тях зачислихме при наемната войска и им плащахме от царското съкровище. В същото време Ивайло събираше новобранци, за да ги обучи и да ги има под ръка. Хиляда души от тях се запознаваха сега пред очите ни с най-простите сръчности на бранното изкуство. Стотниците и десетниците им ги подреждаха в бойни редици, показваха им как да настъпват, скрити зад щитовете, как да нападат с меч или копие.

Куман спря вниманието ни върху един воин в редиците. Беше съвсем дребен, с детинска фигура, но не изоставаше от големите и дори често ги превъзхождаше в правилната стойка или в старанието.

— А — засмя се царят, — това е моят доведен син Михаил, потомъкът на Константина. — После поясни: — Реших да направя от него човек. Помните го — беше хилаво, нездраво момче; царицата казва, че още от пеленаче било непрекъснато болнаво. Нищо чудно — расло е без въздух, в горницата на майка си, не е играло, не е лудувало като другите деца. Аз ще го превърна в мъж. Забраних му да носи багреница и украшения, зачислих го във войската и всяка сутрин го пращам тук да се упражнява, а вечер го разпитвам какво е научил. Отначало това беше непосилно за него, заспиваше прав от умора, нежните му ръчички се олющиха от работата. Мария помисли, че искам по този начин да го убия. Но вижте го сега. Само един месец живот на открито и то се промени. Лицето му поруменя, тялото му заякна, яде като вълк и забрави какво е болест.

Тази необичайно дълга реч породи във всички ни различни мисли. Лично аз се питах дали ако опитът не успее и детето умре от преумора, Ивайло би го надживял…

— Какво става там? — недоволно се обади Касим бег, като се изправи на стремената и засенчи очи. — Къде се е чуло и видяло да се разкъсва бойната редица?

Проследихме погледа му. Действително ставаше нещо нередно. Един след друг вървяха редовете на бойците, по сто души всеки, с плътно долепени рамене и със заплашително насочени копия. Всичко беше отлично, но на едно място редиците се разкъсваха, разделяха се на две части и като изминеха петнадесетина крачки, отново се съединяваха.

Препуснахме нататък, за да видим препятствието. Оказа се обикновена локва, която сигурно не бе по-дълбока от една стъпка. Ивайло сви вежди, слезе от коня и направи знак на стотниците да съберат людете около него. Когато кръгът се сключи, той заговори високо:

— Защо заобикаляте локвата?

Никой не му отговори. Младите воини гледаха в земята и мълчаха. Те или съзнаваха грешката си и се срамуваха от нея, или пък, без да я съзнават, се бояха от Ивайловия гняв.

— Отговорете ми — настоя царят. — Обещавам, не ще ви сторя нищо. Или нито един от вас няма капчица доблест, за да отвори уста?

— Пазехме се да не се измокрим, господарю — престраши се един. — Защо да стоим цял ден с вода в ботушите? Ние пак изминахме същия път, но си спестихме цапането из водата.

— Ами ако беше в боя?

— В боя е друго, господарю. Тогава ще вървим направо, каквото и да се изпречи срещу нас.

— Как ще вървите, страхливци, щом в учението сте като нежни женички?

— Ние не сме страхливци, господарю — с достойнство рече друг. — Може да сме грешили, но не се боим. Почакай да ни видиш в битка.

— Смелите не постъпват като вас. Гледайте, какво правят истинските мъже. — Царят се обърна към нас. — Елате!

Тръгнахме след него, а зад нас вървяха новобранците. Стигнахме до реката. Мътният Етър бе разлял пролетните си води извън коритото, шумеше по бързеите, разбиваше се в камънаците на милиони ледени пръски. В един малък вир се виждаше преобърната талига, довлечена кой знае откъде и захвърлена от течението между камъните. Ивайло свали тежкото си наметало, разпаса меча и ни я посочи:

— Хайде да извадим колата!

И нагази в реката. Без каквото и да е колебание ние също оставихме оръжието си и го последвахме. Водата бе дяволски студена. Кожата пареше от нея, сякаш стъпвахме в разтопено олово. Когато достигна до бедрата ни, аз се хлъзнах по един гладък камък и се катурнах. Студът скова тялото и пресече дъха ми. Изправих се, размахах ръце да се раздвижа и продължих напред. След мен паднаха и други, но никой не помисли да се върне. Вирът не беше много дълбок, но все пак ледената вода достигаше до пояса. Дребният Касим бег бе потънал до гърдите. С вкочанели пръсти се заловихме за колелата, вдигнахме талигата и я понесохме към брега. Препъвахме се, падахме, изпущахме я, но я извлякохме. Никой не бе произнесъл нито една дума.

— Хайде сега да видим кой ще отиде пръв до онова дърво и обратно дотук — предложи Ивайло.

Ние се втурнахме презглава, тичахме с всички сили и се върнахме задъхани до талигата. Движението ни стопли и ободри.

— Виждате ли как се държат мъжете срещу препятствията? — иронично подхвърли царят на воините. — Те не са страхливи като баби и затова враговете им треперят пред тях.

— Господарю, изпитай и нас! — обади се някой и останалите се присъединиха към неговата молба.

— Добре — съгласи се царят. — Постройте редиците!

Десетте стотника застанаха един зад друг. Разнесоха се отсечени заповеди и бранниците се строиха покрай тях. Ивайло им посочи едно място, където реката се бе разляла на голяма ширина, може би стотина крачки, но затова пък не достигаше по-горе от коляното. Редиците смело навлязоха във водата. Нито един човек от тях не остана на отсамния бряг. Михаил Асен също цапаше в крак с мъжете.

— Кълна се в трирогия козел на пророк Иеремия — самодоволно извика Момчил, — хубав урок дадохме на тези юнаци!

Момчил имаше право. За тази случка се говореше дълго в Търновград, а във войската сигурно се помни и до днес. На всеки случай за нейната истинност ме разпитваха дори тук, във Верона…

Воините се върнаха пак през реката и царят ги поздрави от сърце.

— Вие днес научихте повече — им каза той, — отколкото за половин година заобикаляне покрай локвите.

— Да живее цар Ивайло! — му отговориха дружно.

Той се разходи между тях, подхвърляше им ободрителни забележки, някои потупваше по раменете, а на доведения си син стисна сериозно ръката и с това го накара да се изчерви от удоволствие. После спря пред един мургав младеж и го заговори с добродушна усмивка:

— Какво, тежи ли службата?

— Не — начаса̀ се отзова запитаният. — С такива вождове не тежи.

— А как е храната? Стига ли? Дрехите здрави ли са? — Младежът се смути. — Кажи, не се страхувай!

— Лошо, господарю — избъбра най-сетне воинът. — Хлябът е малко, не стига. Дрехите се окъсаха. А ботушите — виж сам.

Ивайло ги погледна. Кожата на ботушите се бе накъсала и през дупките им се виждаха краката.

— Всички ли сте така?

— Всички, господарю — обадиха се мнозина.

Царят гневно смръщи чело. Прекъсна разговора си с новобранците, скочи на коня, махна ни с ръка да го последваме и препусна.

— Към Царевец!

В лудешка езда полетяхме към града. Случайните минувачи се хвърляха настрана, за да не попаднат под копитата на конете ни. Спряхме пред двореца и Ивайло викна на новия начелник на стражите:

— Намери протовестиария^[1] и го доведи веднага при мене!

Няма по-добър камшик от страха. Кой знае с какви думи бе предадена Ивайловата повеля, защото току-що бяхме влезли в престолната зала и протовестиарият пристигна задъхан и жълт като минзухар.

— Я да видя ботушите ти! — подхвана го царят от вратата. — Здрави са, нали? И дрехите ти също. Охранен си като дървеница. Какво ще ядеш днеска? Яребици? Заек? Фазан? Сърна? А знаеш ли как живее войската? Поне веднъж погледнал ли си воините?

Никога не съм го виждал така ядосан. Размахваше юмруци около мастития нос на велможата, а гласът му кънтеше в стените. Пред него протовестиарият не се помнеше от страх.

— Чувал ли си случайно, че хората ходят боси, че не си дояждат? — продължаваше Ивайло. — Какво правиш ти срещу това бедствие?

— Съкровището е зле, господарю — немощно изхриптя боляринът. — Парите свършват…

— Да се намерят! Войската гладува.

— Нов данък ли ще заповядаш?

— Млък! — изрева Ивайло. — Народа ли смяташ пак да грабиш? И триците ли, които яде, искаш да му вземеш? Не! Ще оставиш народа на мира. Сега ще плащат богатите. Щом златото е в болярите — ще дават болярите. Още днес разпрати навред моята повеля: до един месец всички велики и малки боляри да дадат на съкровището десятък върху цялото си имущество. Който откаже или укрие макар и едно зърно, ще бъде наказан със смърт, а замъкът му ще се срине наравно със земята.

— Това не посмя да стори и Иван Асен! — смаяно прошепна боляринът.

— Нищо. Ивайло ще го стори. Да не мислят болярите, че нас ни чакат само пухени постели? Скоро ще стане така, че всички боляри, събрани на куп, не ще струват колкото един нахранен и облечен бранник.

Уплаших се, че протовестиарият ще припадне, преди да стигне до вратата, така се олюляваше той. Когато останахме сами, Куман запита:

— Наистина ли ще го направиш, господарю?

— Съмняваш ли се? Ще го направя, пък ако ще и земята да се преобърне.

— Болярите са страшни люде — загрижено поклати глава другият. — Приятелството им свършва там, където започва сметката. Бръкнеш ли им в кесията, не можеш избягна омразата им.

— Те и сега не ме обичат.

— Но те слушат.

— Защото са пресни спомените за подвизите ни из Поддунавието.

— Но можеш да ги направиш врагове.

— По-добре явен враг, отколкото коварен приятел.

Думите им приличаха на учебен бой с мечове — ударите бяха бързи и остри, трещяха и святкаха, но нямаха за цел да наранят.

— Да не се залъгваме, Кумане — каза Ивайло. — Болярите ме мразят. И аз да бях на тяхно място, сигурно също щях да мразя този свинар, който наруши хилядолетния обичай и смаза богоизбраните. Такъв е животът! Казваш, слушат ме. Да, те ме слушат, защото съм силен, защото се страхуват от мене. Страхът ги прави покорни. Премине ли страхът, отслабне ли силата ми — ще се свърши и с послушанието им.

— Но сега ти дразниш алчността им, а тя може да е по-силна от страха.

— Дори и да е така. Ние трябва да закрепим извоюваното. Не можем да го закрепим без злато, златото е в болярите, следователно вървим по единствения възможен път. Ще им вземем една част от него и така ще изтръгнем няколко от отровните им зъби.

— Не ще ли е по-добре да не бързаш? Нека те посвикнат с мисълта, че имат нов цар и нов закон. Тогава ще е по-леко и за тях, и за тебе.

— Бих почакал, ала не мога. Сърцето не ми дава да гледам как воините ми ходят гладни и голи, пък и враговете не ще ни оставят в мир. Михаил Палеолог се готви да ни пакости. Срещу опасността ще ни помогнат не мощите на света Филотея, а изобилието от дрехи, оръжие и храни. Това изобилие ще постигнем с болярското злато.

Останахме дълго при Ивайло. Всеки изказа мнението си, на всички той даваше обяснения. Аз бях съгласен с него още отначало, но и другите трябваше да се убедят в правотата на намеренията му. И те се убедиха. Дори мнителният Куман накрая се съгласи с него, но пак го предупреди да внимава, когато има работа с болярите.

— Хей, гледайте, гледайте! — призова ни Кънчо. — Вижте протовестиария!

Налепихме се по прозорците. В двора протовестиарият даваше последни наставления на десетина гончии с коне, приготвени за дълъг път. Накрая им връчи по един свитък, който те скриха в ръкавите си.

— Утре ще има буря в царството — замислено каза Куман.

— Ако има буря, ние ще бъдем гръмотевиците — спокойно отговори Ивайло.

Отдавна беше минало пладне, когато решихме да си тръгнем. Сбогувахме се с царя, но той ме задържа:

— Остани малко при мене. — И когато другите се изнизаха: — Ела да се преоблечем.

Помислих, че ми напомня за изваждането на талигата от реката.

— Аз изсъхнах вече. Дрехата ми е напълно суха.

— Не говоря за това, Тодоре. Зная, че такова къпане няма да те простуди. Искам друго — да махнеш тези дрехи и да облечеш нови. Ние сме господарите в тази страна, целият Търновград наблюдава всяко наше движение, използува всяка наша слабост, за да ни осмее, а ти, войводата Тодор, ходиш повлечен и окъсан като скитник.

— Търновград не се занимава с това — отговорих раздразнено, — а болярите. Болярите не са Търновград.

— От това не излиза, че трябва да забравиш кой си, да забравиш, че още имаш задължения към нас.

Отдавна събираната в мене мъка избухна:

— Не говори за забрава, Ивайло. Ако ти забрави сестра си, аз не забравям годеницата си. Търся я и не ще се примиря, докато не я намеря. Сега не ми е до дрехи и външност.

— Смяташ, че съм забравил Калина, така ли? — тихо попита той.

— С какво показваш, че я помниш? — буйно продължих аз.

— Ти си прав, Тодоре — рече царят глухо. — Не сторих всичко, за да я намерим. Какво да се прави! Ти разполагаш с времето си и можеш да го посветиш на каквото искаш. С мен не е така. Когато един цар иска да служи на народа си, а не да господарува, трябва да работи колкото последния отрок от ранна утрин до късна вечер. Тогава обаче той не може да отделя толкова време на най-близките си, колкото сърцето му желае.

Наведох виновно глава. Той ме потупа по рамото.

— Хайде, хайде, не прави тази гузна муцуна. Аз не те обвинявам, дори се радвам, че с такава жар продължаваш да се грижиш за Калина. Доколкото мога, и аз ще ти помагам. Да даде бог да успееш бързо, че май скоро ще тръгваме отново по бранните друмове. — Ивайло не успя да скрие една загрижена въздишка. — Вестите, които ми донесе от Адрианопол, започват да се потвърждават. Синът на Мицо станал зет на императора, коронясал се за български цар и сега чакал всесилния му тъст да му поднесе на тепсия престола. В Цариград стягат кораби и страшна войска. Готвел се и Михаил Глава Тарханиот. Сигурно до началото на лятото ще ни ударят. Какво мислиш за тая работа?

— Лошо, господарю.

— Михаил Глава ли те плаши?

— И той, и войската. Михаил Глава Тарханиот е прочут военачалник, спечелил безброй битки. Много народи са изпитали тежестта на неговите удари. Преди петнадесет години и българите минаха по реда си. А войската, с която ще дойде, също ме угрижва. Тя ще бъде голяма, силна, обучена — не ще прилича нито на Константиновата, нито на татарските орди. Борбата с нея ще бъде тежка и безмилостна.

Лицето на Ивайло не се измени. Той не бе очаквал да чуе нещо по-добро.

— Да, и аз мислех същото. Михаил Палеолог ще изпълни заканата си. Но ще се бием. И сам да остана, пак ще продължа борбата. Народът ме избра, за да воювам за него, а не да грея длани край огнището. Разбираш ли сега защо ще събера десятък от болярите? Разбираш ли защо искам да не ставаш за присмех и на най-верните с твоята занемареност? Онези, които ще бъдат зад гърба ти в битката, трябва да се страхуват от тебе, за да не те ударят с издайнически нож. А другите, които утре ще водиш на смърт, трябва да се научат още отсега да те уважават. — Той разтърси глава и се усмихна: — Сега ще дойдеш ли с мен да се преоблечеш?

Аз го последвах към неговите покои.