Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (27)

XXV

Превъзходството на Михаил Глава бе голямо. Той разполагаше с двадесет хиляди отлично въоръжени воини и от Византия непрекъснато получаваше подкрепления, а нашата войска броеше не повече от пет хиляди души. Несъответствието на силите не позволяваше на Ивайло да даде решително сражение. Ние имахме няколко остри сблъсквания, от които най-тежкото при Студена, но в тях не търсехме разгрома на врага, а само изтощаването, обезкървяването му, бавното, но непрекъснато намаляване на мощта му. Ние обикновено го нападахме изневиделица, нанасяхме му дръзки удари, стремяхме се бързо да обградим и унищожим повече бойци, да отвлечем обоза му. Когато Михаил Глава подреждаше войската си за редовно сражение, ние се оттегляхме и се готвехме за следващото мълниеносно нападение.

Само един път съдбата ни изневери. Ето какво се случи.

Михаил Глава беше разположил войските си на стан около старата крепост Пигрицион. В средата на октомври ние се приближихме до тях по едва проходимите пътеки на Хемус. Два дни пролежахме в пожълтелите шумаци и ги дебнахме. Една сутрин рано, на разсъмване, ние тихо изпълзяхме до стана и се втурнахме в унищожителна сеч. Противникът даде немалко жертви, но изведнъж всичко се обърна срещу нас. Без да предполагаме, старият военачалник разположил част от войската си отдалечена от ядрото в гънките на планината. От шума на битката те разбрали какво се е случило, грабнали оръжието, притичаха и ни удариха в гърба. Бяхме пред погром! Обаче Ивайло запази самообладание; той заповяда да се оттеглим на близкия хълм и там да се укрепим.

Ние се изтеглихме на височината и начаса̀ изкопахме няколко отбранителни рова. Ромеите сключиха железен пръстен около нас.

Хълмът представляваше едно плоско възвишение, голямо приблизително колкото Трапезица. Различаваше се от нея по формата — приличаше не на пресечен конус, а на пресечена квадратна пирамида. Двете й страни — източната и южната — бяха стръмни, почти отвесни сипеи, непроходими нито за човешки, нито за кози крак. Оттам нямаше защо да се боим от нападение, затова охранявахме само склоновете на север и запад.

Горе бликаха няколко пълноводни извора, които съединяваха водите си и ги свличаха като кристално бистро поточе по западната страна, към крепостта. Тези извори ни осигуряваха предостатъчно вода за пиене.

При това положение двете войски стояха настръхнали, гледаха се над набързо издигнатите плетове и насипи, но не предприемаха нищо. Ромеите бяха в неблагоприятно положение за нападение, а ние бяхме много малко, за да разкъсаме обръча на обкръжителите, които междувременно бяха преместили стана си в подножието на височината, за да могат да ни срещнат по всяко време с всичките си сили.

Като разделихме храната на най-оскъдни дажби, оказа се, че ще стигне за десет дни. Първите два изминаха в безплодно наблюдение. На третия Ивайло, Касим бег, Дамян и аз слязохме по поточето до най-предните ни редици и може би за стотен път огледахме противника.

— Това е единственото място, където можем да нападнем — замислено произнесе Ивайло. — Михаил Глава го разбира и затова е струпал тук трите четвърти от войската си, окопал ги е и ще ни смачка, ако дръзнем да се приближим.

— Ивайло — извика изпълненият с желание за мъст Дамян, — да ги нападнем! Бог помага на смелите!

Царят поклати глава отрицателно, но трепкането на бузата му издаваше неговото вълнение.

— На смелите, не и на безразсъдните.

— Послушай, да нападнем! Ако ще мрем, нека бъде геройски.

— Лесно е да се умре — тихо възрази Ивайло. — Трудното е да се живее, да се побеждава по-силен враг и да се брани бедния народ.

— Ако стоим тук, загубени сме — намеси се и Касим бег. — След една неделя ще започнем да пукаме като мухи от глад. А ако нападнем, може и да победим. Ще връхлетим като порой и докато се опомнят…

Чудна светлина озари лицето на царя. Той се сепна и вдигна ръка:

— Чакай. Порой! Да, порой! Господ да те поживи, Касиме. Порой! Тази твоя дума ще ни спаси.

Той ни обясни хрумването си. Ивайло предлагаше горе, където потокът се стичаше в един естествен, изкопан през столетията ров, широк около петнадесет-шестнадесет крачки, да го спрем с яз. Когато водата се събере достатъчно, да отворим яза и да я пуснем надолу. Тя щеше да пробие отбраната на ромеите и да открие път за нашите войскари.

Както беше обичаят, ние съобщихме Ивайловото решение на всяка чета, на всеки воин. Настана оживление, хиляди доброволци веднага се заловиха за работа. Едни сплитаха жилави клони, други сечаха прави дървета за греди, стотици ръце изхвърляха пръст върху пресния насип. Ден и нощ кипеше работата около яза. Зад него скоро се образува мътен вир, а след три дни малко езеро.

Никой не се съмняваше в успеха на начинанието, но все пак аз се явих при царя и за всеки случай му предложих едно допълнение. Поисках в четвъртък, за когато бяхме определили пущането на водата, да сляза преоблечен във византийския стан, да огледам всичко и да дам знак, щом настъпи най-благоприятният миг. Той се поколеба:

— Може да стане така, че ти да бъдеш единствената ни жертва…

— Дума да не става! Никой не ще ме познае. А когато извършите пробива, ще се втурна заедно с вас далеч от стана им.

Принудих го да се съгласи. В нощта срещу четвъртък облякох пленените доспехи на един ромейски десетник и с безкрайна предпазливост се измъкнах от нашия хълм. Проникнах в стана по-лесно, отколкото очаквах — подпомогна ме прекалената самоувереност на ромеите. Дочаках утрото и спокойно се заразхождах между шатрите. Огледах всичко, надзърнах във всяко ъгълче, дори не се посвених да получа храна от общия казан. Ненапразно петнадесет години бях служил в тяхната войска; сега не срещнах нищо, от което да се изненадам, или което да ме злепостави.

На една могила забелязах стария пълководец. Михаил Глава Тарханиот бе облечен в златна ризница, върху която се разпиляваха белите му коси. Подпираше се на меча си и без да слуша неспирното бърборене на младия натруфен благородник край него, оглеждаше със строги очи местността. Без много да мисля, аз приближих до тях и застанах прав, сякаш готов да получа заповедите им.

Михаил Глава остана дълго безмълвен и съсредоточен. Най-после възкликна, като съзерцаваше крепостта:

— Пигрицион! На кого ли ще носиш слава и на кого ли — позор!

— Защо говориш така, божествени пълководецо — угодливо възрази другият. Досетих се, че ще да бъде „писачът на поеми“ Мануил Фил. — От какво се боиш? Варваринът е горе, хванат в железен капан. Победата ще бъде твоя и аз ще я възпея в неумиращи стихове.

— Не зная, нещо ме плаши, тревожи ме, не ми дава покой. Спечелил съм толкова битки, колкото косми има на старата ми глава, но сега се съмнявам. Този човек е див, необразован, но е гениален воин. Ти сигурно знаеш, че имам малко българска кръв. Не, не се преструвай. Сигурен съм, че знаеш. Сега научи и друго: откакто се бия срещу него, за първи път не се срамувам от кръвта си, не се опитвам да я премълчавам.

Мануил Фил подхвана някакво ласкателство, но благородният военачалник не го слушаше.

— Лахана не воюва по правилата. И това е страшното. Ако беше чел Филон^[1], Ариан^[2] или Маврикий^[3], тогава щях да зная как да се справя с него. А и той щеше вече да се предаде.

— Той пак ще се предаде, божествени. Храната му скоро ще свърши.

— От това се плаша. Мъж като него не ще дочака да умре от глад и ще предприеме нещо. А когато той предприема нещо, то е ужасно.

Те се спуснаха от могилата и се отдалечиха. Аз обаче дълго стоях и мислих върху думите на прочутия стратег. Бях поразен от неговото благородство и от рицарския начин, по който признаваше качествата на своя противник. После си казах, че за пръв път виждах войната като съвършено ново нещо. До днес аз мислех, че войната е само онова, което бях вършил досега: да нападаш, да се отбраняваш, да убиваш и да получаваш удари. От думите на Михаил Глава разбрах, че то, моето, е било воюване, а не война. Войната беше състезание между два ума, които се надпреварват в решаването на сложна задача. Който я реши по-бързо, по-остроумно, по-трезво, той печели. Майсторското воюване, което аз владеех, е важно, но не решително. Колкото и добре да воюваш, може да пропаднеш, ако стратегът ти е решил зле задачата. Ето, тъкмо това беше голямата разлика между Ивайло и мене, която неведнъж бях търсил: аз бях отличен воин, а той — отличен военачалник, неук наистина, но щедро надарен от природата, изобретателен и владеещ до съвършенство изкуството да води война.

Планът на Ивайло предвиждаше пробивът да се извърши привечер, когато умората от деня притъпява вниманието, а близката нощ ще прикрие оттеглянето. След като повторно огледах стана и изкопите в подножието на хълма, аз дадох предварително уговорения знак — три пропищявания на кукумявка и след тях три провлечени лая на куче. Това означаваше, че всичко в противника улеснява изпълнението на хитро замисления удар.

Веднага след това отидох близо до шатрата на Михаил Глава. Подслушаният разговор беше разпалил любопитството ми и аз пожелах да видя и чуя какво ще прави той, когато започне настъплението.

Не чаках дълго. Медни тръби раздраха въздуха над ромейския стан. Екнаха отсечени заповеди, разнесе се обичайното дрънкане на оръжие и стотици воини се спуснаха към хълма, откъдето вече долиташе трясъкът на боя. Старият военачалник излезе от своята просторна шатра, като донагласяше шлема си. Край него се увърташе Мануил Фил, облечен в броня, която смешно се въртеше около хилавото му тяло. Михаил Глава спря, засенчи очи, критично огледа обстановката и по лицето му се разля разочарование. Поетът каза угодливо:

— Ти, божествени, сякаш си разочарован от края на варварина…

— Вярно е. В него бях свикнал да съзирам един невиждан противник и очаквах, че неговият гений ще намери нещо ново, необикновено, непознато в историята на войните, за да се измъкне от железните ни клещи. А виж, той постъпва като последен отчаян глупак.

— Да отидем да погледаме погрома му.

Двамата забързаха нататък. Аз не останах назад и също се затичах да присъствувам на битката.

Гледката наистина не внушаваше доверие в способностите на Ивайло. Срещу десетте или може би двадесетте редици на ромеите, обковани в мед и желязо, той беше пуснал най-леките ни части, въоръжени с къси метателни копия, стрели и прашки. Те се спущаха пъргаво, подскачайки като планински кози по скалите, приближаваха враговете, обсипваха ги с камъни и стрели, повече ги дразнеха, отколкото поразяваха, побягваха, за да се върнат след минута в ново нападение. После сякаш видяха безсмислието на начинанието си и отстъпиха безразборно нагоре. Тогава бавно, със злокобна застрашителност гъстите ромейски редици тръгнаха напред — опитни, силни, уверени в близката си победа. Пред тях не се виждаше нищо, което да ги спре.

И когато най-малко очакваха, по склона на хълма се разнесе ужасеният глас на Михаил Глава Тарханиот:

— Назад! Назад!… Всички назад!…

Малцина успяха да го чуят. Другите, които го бяха доловили, се спряха и не вярваха на ушите си. Те нямаха прозорливостта на своя пълководец и сега се чудеха на неочакваната заповед, дошла в момента, когато оставаше само да протегнат ръка, за да овладеят победата.

Онова, което се случи след това, е трудно да се опише. Язът, направен така, че да може изведнъж да освободи цялата вода, бе отворен и гигантска вълна̀, висока повече от два човешки ръста, полетя надолу. Ромейските редици се вкамениха пред нея. В следващия миг тя се стовари върху им, помете ги, като образува невъобразима каша от човешки тела, коне и оръжия. Хиляди мъже намериха смъртта си в настъпилия хаос.

Ивайло не губеше времето си. Трясъкът от сгромолясването на вълна̀та не беше стихнал, когато по склона потече тъмна лавина от разярени бойци. Те бяха по-страшни от водата. Стремителни и неуморими като природна стихия, те се спуснаха върху пощадените от водата и сковани от ужас ромеи, съсичаха ги, колеха ги, смачкваха ги под подкованите си ботуши.

Хвърлих украсения с пера шлем и с викове „Приятел! Приятел!“ успях да се вмъкна между тях. Ние преминахме през стана, унищожихме и подпалихме каквото можахме, отвлякохме немалка част от обоза им и продължихме нататък. Нощта скоро ни погълна, но ние не спряхме, а до полунощ крачихме усилено. Когато се отдалечихме достатъчно, тръбите известиха почивка и скоро стотици огньове блеснаха в планината.

Ние, войводите, се събрахме около нашия огън, но трябваше доста да почакаме царя, който обикаляше между уморените бойци — да окуражи едни, да побъбри с други, да хапне от трапезата на трети…

Наближаваше утрото, когато Ивайло най-сетне спря при нас. Касим бег само обърна към него светналите си очи, но Дамян скочи стремглаво. Откакто беше загубил ръката си, с Дамян стана очебиеща промяна — преди беше търпелив, саможивец и мълчалив, а сега сякаш бе наследил Момчиловата буйност.

— Видя ни днес Михаил Глава кои сме — страстно завика той сега. — Вече можем да го хванем за шията!

— Кротко, Дамяне, кротко — успокои го царят. — Ние нищо не сме направили на ромееца. Ако слушаш мене, истинско чудо беше, дето се спасихме от клопката. Да благодарим на бога, че го стори. Но сега в бой не можем да влезем.

— Как да не можем? Не сметохме ли войската му?

— Да речем, че при Пигрицион унищожихме пет хиляди души. Значи, остават им още петнадесет. А ние не броим и четири хиляди, включително и ранените. Тогава как ще се бием?

— Е, какво, ще се откажеш ли? — намеси се и Касим бег.

Ивайло седна край огъня и замислено разбута главните.

— Вие ме познавате, братя. Живота си съм посветил на тази борба и няма да се откажа от нея. Не с четири хиляди, а и с четири души да остана, ще продължа да се бия за народа. Напоследък много мислих, неведнъж си повтарях думите на императора, казани пред тебе, Тодоре. И видях, борбата ни е загубена. Може много битки да спечелим, много войски да сломим, но накрая ще ни бият.

Тези слова, изречени след една голяма победа, ни попариха. А убеждението, с което ги произнасяше, ги правеше да звучат като повеля на неумолимата съдба.

— Ние се топим от ден на ден — продължи той. — Няма вече доброволци за войската ни, а и да има, болярите ги излавят и оковават. На Михаил Глава и на Иван Мицо в Тракия непрекъснато идват подкрепления. Ако свърши войската на Византия, цялата земя, всички царства ще й дадат своите войски. Защото царете и болярите от цял свят са едни и същи и ще се подкрепят срещу зло като нас. Разбирате ли сега, приятели, защо не можем да успеем?

— Не е възможно да си прав — горещо възрази Дамян, но в гласа му трепна сподавен стон. — Нима войската, която от две години знае само да побеждава, сега безславно ще свие пряпорците?

— Казах вече, че няма да се откажа от борбата. Но така, както сме сега, нямаме сили да бием ромеите. Трябва ни съюзник.

— Да не си решил да извикаме татарите на Ногая? — с тъжна насмешка подхвърли Дамян. — Или мислиш за търновградските боляри?

Ивайло се усмихна незлобиво. Той разбираше какво става в душата на приятеля ни.

— Не ни трябват такива съюзници. С нас ще бъде друг, по-верен — времето. Ето какво съм намислил. Ти, Дамяне, и ти, Тодоре, ще подготвите съюзника ни. Вземете няколко души и идете в Дръстър^[4]. Плюйте си на ръцете и стегнете крепостта за зимата, и то не само за зимуване, а като за дълга обсада. Няма защо да ви уча — вие по-добре от мене разбирате тези работи. Ние с Касим ще продължим с бой да изтощаваме ромеите. После времето и студът ще си кажат думата.

С това приключихме разговора. Ние с Дамян не чакахме подсещане, а като се развиделя, яхнахме конете и тръгнахме на север.

 

 

Крепостта Дръстър е опряна на Дунава. Когато пристигнахме там, първата ни работа беше да свикаме цялото население и да укрепим и потегнем стените. Заедно с това почистихме и издълбахме по-дълбоко рова извън крепостната стена, докато в същото време стотици коли мъкнеха непрекъснато храна, дърва за огрев, катран, смола, дълги и прави клонове за изработване на копия и стрели. Събрахме и хиляди овчи кожи, за да облечем топло войската.

Месец и половина продължи тази непосилна подготовка. Но когато Ивайло влезе заедно с първия сняг в крепостта, ние бяхме готови да издържим обсада не една зима, а цяла година.

Идването на Ивайло в Дръстър съвпадна с едно събитие, което прекърши много духове, включително и моя. Войската дойде към обед. Привечер един запъхтян конник, прашен и окъсан до неузнаваемост, спря пред главната порта и поиска да спуснем моста. Когато влезе в крепостта, открихме, че беше Георги, братът на Куман, който би трябвало сега да държи в ръката си Търновград.

— Нещастие! — бяха първите му думи. — Пропадна престолнината!

— Успокой се, Георге. — Царят сам даваше пример със спокойствието си. — Успокой се и разкажи всичко поред.

— Как да съм спокоен, господарю? Как да разказвам наред, когато всичко пропадна? — Той отмести очи. — Има друг цар на престола.

Никаква сянка не помрачи мъжественото лице на Ивайло. Сякаш не му съобщаваха за края на неговото царуване.

— Тъй ли? — рече той без външно вълнение. — И кой е моят заместник?

— Синът на Мицо. Сега се нарича Иван Асен.

— Виж ти, виж ти… Човек да не му се надява. А вие как го пуснахте в Търновград?

— Болярите измамиха народа. Пуснаха слух, че уж си убит в битките, дори преоблякоха един изменник, който дойде като вестоносец и каза същото. Тогава, докато народът и войската тъгуваха за тебе, те овладяха крепостта и хвърлиха в тъмница най-верните ти люде. Радко се опита да брани двореца, но те го убиха посред престолната зала.

— Кога стана това?

— Преди десет дни.

— А ти как се спаси?

— Крих се цяла неделя в къщичката на един технитар, признателен за минала услуга. Нито за миг не повярвах, че си убит, и щом можах да се измъкна, тръгнах да те диря. — Георги преглътна шумно. — Докато още се криех, болярите свикаха синклита^[5], решиха, че царството не може да остане без цар, и избраха Иван Мицо, който ядеше пердах от Стан някъде към Боруй. На третия ден той се яви пред Търновград заедно с войската си, отвориха му вратите и го настаниха на престола.

— Ами Мария?

— Те отдавна не я обичаха, господарю.

— Войводо — поправи го Ивайло. — Щом има нов цар в Търновград, аз съм пак само войвода. Та какво стана, казваш, с Мария?

— Щом дойде Иван Мицо, изпратиха я със сина й Михаил под стража в Адрианопол. Казват… — Георги се позапъна, — казват, че в утробата си носела друго, твое дете, войводо.

Дори и при тази вест вождът остана ледено спокоен, само мускулчето заигра пак на бузата му.

— Друго стори ли пришълецът?

— Както разправят, първата му работа била да скъса закона, закачен в престолната зала, и да обяви, че отменя всички твои повели.

— Че как иначе? Този закон беше трън в очите на болярите.

— А знаеш ли кой е пръв помощник и дясна ръка на новия цар? Докс, боляринът Докс, комуто отдавна трябваше да светим маслото. — При споменаването на това име усетих как всичката кръв се качва в главата ми. Георги продължи: — Както чух, Докс бил сърцето на заговора и златото на императора, което го осъществи, минавало все през неговите ръце. Но това не е всичко. Болярите го наричат „зетя на Ивайло“, защото…

— В Търновград ли е Калина? — като безумен извиках аз.

— Няма я, Тодоре. Ала Докс не крие, че я пази в имението си. Имал бил второ скривалище в дома си на Трапезица. Отначало държал Калина там, после я отвел в имението си. Така поне научила Собеслава.

Георги млъкна и тягостна тишина изпълни стаята. Всеки от нас посвоему обмисляше и възприемаше думите му. Мен ми се струваше, че огнени шишове бодат сърцето ми.

— Какво ще правим сега? — запита най-сетне Касим бег.

— Няма какво да правим — каза Ивайло. — Положението не се е променило. Ние тръгнахме да браним народа, а не да търсим царска корона и власт.

— Как? — сепна се Дамян. — Мигар ще оставим онова хлапе да мърси престола на Асеневците?

— Напролет ще се разправим и с него. Дотогава имаме други грижи.

Аз излязох напред и пламнал от гняв, почти изкрещях:

— Ивайло, преди половин година ти не ме остави в Търновград, за да изтръгна Калина от ръцете на онова чудовище. Сега повторно ти казвам: пусни ме да я намеря и да удуша онзи разбойник, или, кълна ти се, ще отида и без да те питам.

— Няма да го направиш — кротко отвърна той, като сложи ръка на рамото ми. — Спомни си другата клетва, която ми даде някога в Поддунавието — да ме слушаш за всичко. Припомням ти я. Послушай ме и ще бъде за общо добро. И аз мисля за Калина. Но не е дошъл още часът, Тодоре. Почакай! Когато дойде, аз сам ще те пратя за нея.

Закрих очите си и, разхлипан, избягах навън.

Над Дръстър се сипеха пухкави снежинки.