Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (29)

XXVII

Две седмици по-късно ние се разположихме за нощуване по средата на пътя между Дръстър и Търновград. Бяхме се събрали както всяка вечер при Ивайло, но този път разговорът ни не продължи дълго. Един воин се яви и доведе някакъв прегърбен старец, дрипав и черен като въглищар, който пъшкаше под тежестта на вързопа и годините си, но непрекъснато повтаряше, че искал с очите си да види народния войвода. Приближи и сне протрития си калпак. Сиво-бели сплъстени коси паднаха над сбръчканото му лице, украсено от проскубана брада.

— Даде ми бог сили да те видя, войводо — каза той глухо и треперливо. — Сега мога спокойно да умра.

— Защо ще мреш, дядо? — засмя се Ивайло. — По-добре остани при нас: където има за цяла войска, ще има и за още едно гърло.

— Как, за втори път ли ме пущаш да остана във войската ти, юначе?

Нещо в гласа му прозвуча като шеговита подигравка и ни накара да се взрем изпитателно в лицето му. Аз дори се приближих и го разгледах отблизо. Ако изключим двете игриви пламъчета в очите му, не видях нищо особено.

— Защо казваш „за втори път“, дядо? И по-рано ли си бил при нас?

Изведнъж годините се свлякоха от гърба на стареца. Той се изправи, разкърши мъжествената си снага, смъкна косата и брадата си, изтри бръчките от челото и пред нас се показа верният Касим бег. Ние го гледахме и не вярвахме на очите си. Чудното преобразяване, станало пред нас, беше толкова смайващо, че не можехме да се опомним.

— Касиме — пробъбра Стан объркано, — ти ли си или зъл дух?…

— Аз съм, аз съм — развеселено отвърна татаринът. — Злите духове се явяват само в чудесата, а единственото чудо, което съм видял, е дето с тази ваша доверчивост сте още живи.

— Приятелю — рече Ивайло, като го прегърна — трябва да те хокам и да ти се сърдя за тайнственото изчезване, но връщането ти така радва сърцето ми, че не мога да намеря лоша дума.

Нежностите не бяха по вкуса на студения азиатец, но той се остави да го разцелуваме. После обясни накратко:

— Знаех, че ни чакат месеци на бездействие, а Георги донесе доста нерадостни вести от Търновград. Помислих, че мога да свърша много работа в това време. Ако те попитах, войводо, щеше да ми откажеш, както отказа и на Тодор. Затова реших така, на своя глава да се измъкна от Дръстър.

— Ами тези дрехи? Това прераждане?

Касим бег се настани до огъня и с удоволствие огря дланите си.

— То е дълга история. Баща ми имаше един роб — византиец, който можеше да наподобява всеки глас и да се преобразява по най-различен начин. В къщи това му беше работата — да весели гостите с умението си. От него понаучих малко от майсторлъка му.

— И къде ходи? Какво видя? От где идеш?

— Много път избродиха краката ми, войводо. Много неща видях и да ти кажа, доста невесели.

Ние го заобиколихме и мълчаливо чакахме да чуем разказа му. Той пое дъх, отпи няколко глътки вода от кратунката и бавно заговори.

Когато излязъл от крепостта, ромеите тъкмо пристигнали и построявали стана си. Два дни Касим останал при тях, гледал, подслушвал и разпитвал. Като разбрал, че се стягат за дълга обсада, откраднал от тях едно муле и поел друма за Търновград. След половин месец влязъл в престолнината и се вмъкнал в дома на Куман. Там намерил Собеслава и й се разкрил. Собеслава скърбяла много за загубата на мъжа си, ала юначно понасяла всичко. Когато се видели, тя тъкмо се канела да отиде с децата в имението им и там да се грижи за тях, да ги възпитава. Касим я помолил да остане известно време, за да го осведомява за всичко, което става в Царевец. Тя го послушала и повече от месец сновала по къщите да дебне всяка спомената дума, да подпитва, да разузнава. Това било мъчна задача, защото за повечето болярки Собеслава била жена на отхвърлен от болярския кръг благородник, воювал срещу тях в защита на свинаря и даже дал живота си за него. Но въпреки униженията, въпреки че неведнъж срещала открита неприязън и заключени врати, тя разбирала всичко, което ставало в двореца, и го донасяла на татарина.

А и той не спял. Ту като божек, ту като странствуващ монах, ту като търговец, Касим следял отблизо живота в Царевец. Дори участвувал и в един лов като псетар на цар Ивана.

— Е, разказвай всичко — вметна Ивайло. — Как живеят сега в Търновград? Как се чувствуват без омразния им Ивайло?

— Едни живеят добре, други зле, войводо, както винаги. Болярите пиянствуват, за да си почиват от лова, забавляват се с куманките-танцувачки, за да се разсеят след скубането на отроците си, ядат се в заговори и крамоли, за да не забравят, че са боляри. В двореца се пирува по всяко време на денонощието, празнува се и в празник, и в делник до самозабрава. Всички бързат да живеят, бързат с настървение, сякаш очакват края на света. Луди са! Луди и бесни! А народът тегли и заради времето, когато ти го поотпусна да живее човешки. Людете оголяха, стягат каишите и проклинат деня, в който са се родили. Толкова черно им е теглото, че сами се питат: имало ли е цар Ивайло, който се е грижил за тях, или всичко това е било само хубав сън.

— Да, трябва да им е весело сега на болярите — замислено проговори войводата. — Няма го свинарят, който бъркаше в кесиите им, караше ги да стават сутрин с отроците и не им устрои нито едно забавление. Иван Мицо сигурно е друг човек, възпитан в изтънченост, сладки думи и гръцко лукавство. Добре ще им е с него. Впрочем какво прави той? Иван де, новият цар?

Тънка усмивка премина по мургавото лице на Касим бег.

— Иван се оказа цар тъкмо по вкуса на търновградските боляри — хилав и послушен. Остави те да управляват царството, а сам се обажда единствено когато императорът Михаил му прати някаква повеля от Цариград. За цар и бранник не струва, но за лов и пиршества го бива, пък и куманките и грузинките му ловят окото.

— Мина ли му страхът от мене?

— Страхът си е страх. В Михаил Глава му беше вярата и мисълта, че той обсажда Дръстър, му даваше смелост. Иначе и през ум не му минаваше сам да поведе войска срещу тебе.

Ивайло беше свел глава и съсредоточено гладеше мустаците си. На лицето му се четяха грижа и учудване.

— Странно, много странно. Болярите са безжалостни към падналите, развратени са от разкош и пиршества, но те превиват врат само под ръката на железни владетели, а слаби и мекушави не търпят. Колкото и да се страхуват от мене, колкото и да се чувствуват безпомощни без ромейската войска, аз не мога да разбера как са забравили гордостта си и все още признават Иван Мицо за свой господар.

— И за това ще ти кажа, войводо. Но ти все ме пресичаш, та и до утре няма да свърша. Слушайте нататък.

В средата на февруари Собеслава научила, че Докс решил да наобиколи имението си и да види дали пленницата му е преклонила воля пред него. Той не криел, че я държи затворена в замъка си, че смятал да се ожени за нея, но след като я принуди да се откаже и забрави миналото и рода си. Касим го следил внимателно и като видял, че тръгва с хората си…

— Защо не заби ножа в сърцето му? — извиках аз, но той не ми обърна внимание и продължи разказа си.

— … навлякъл дрехите на просяк, яхнал мулето и се повлякъл подир него. Разбира се, не можел да се движи с неговата бързина. Пристигнал в замъка една неделя след него и благодарение на ловкото преобразяване успял да преспи три нощи вътре, прибран от прислугата.

Да се срещне с Калина било невъзможно — воини с извадени мечове пазели ден и нощ пред покоите й. Но и Докс не бил по-щастлив от него. Той имал достъп при нея всякога, но нито веднъж не бил посрещнат с ласкава дума. Слугите говорели, че Калина се отнасяла с него като с куче, пъдела го, повтаряла му, че предпочита да умре, нежели да се примири със съдбата, която той й готви.

Касим сторил всичко, за да я види, рискувал живота си, но усилията му се разбили в желязната стена, изградена около нея. Все пак той не пропилял напълно времето си в замъка. С няколко златици подкупил слугинята, която й носела храната, и по нея тайно изпратил малка бележчица с обнадеждаващи думи, шепа перпери и, за всеки случай, един малък ханджар. Както бил поръчал в бележката, Калина му известила, че е получила нещата, като на пладне вързала шарена кърпа на решетката на прозореца си. Дори издебнала пазачите и се показала за миг. Естествено, не могла да го познае в необикновената му одежда. Той й махнал с ръка, но девойката се скрила изведнъж, сякаш някой я дръпнал рязко навътре.

— Видя ли я? — изкрещях аз, не можейки да се сдържам повече. — Жива ли е? Как ти се стори?

— Да, видях я, Тодоре — отговори той съчувствено и на лицето му се появи една от тъй редките му усмивки, — или по-право — зърнах я. Беше такава, каквато я познаваш: хубава, нежна, но заедно с това и посърнала, малко унила, побледняла. Ала очите й ми се сториха с нов блясък — силни, решителни, като… като очите на брат й… — Той помълча. — За едно трябва да си сигурен, Тодоре: Докс няма да извърши насилие. Има някаква промяна в него. Всички разправят, отначало искал да се ожени за Калина, та чрез нея да стане втори човек след Ивайло в царството. Сега, когато друг е на престола, той не се отказва от намерението си. Вече не от ламтеж за сан и положение. Не и от любов — такова светло чувство не може да намери място в сърце като неговото. Отблъснат от Калина, той се е почувствувал засегнат като мъж и прелъстител. И сега всячески се мъчи и ще се мъчи да завоюва сърцето й, та да възвърне мъжкото си самочувствие.

— Чуваш ли, войводо — обърнах се към Ивайло, — какво казват за сестра ти? Тя страда като сирота пленница, а ти още ме държиш, коткаш ме с обещания и не ми позволяваш да я изтръгна от лапите на оня звяр. Какво чакаш? Да умре ли? Или да изчерпи волята си и да се предаде в мръсните му лапи? Не й ли стигат едногодишните мъки?

— Не ме кори, Тодоре. — Ивайло ме притисна до гърдите си. — Не увеличавай страданието ми с тези горчиви упреци. Искаш да те пусна. Ами че да имаш силата на великан, ти пак не ще успееш да се справиш с две ръце срещу толкова хора. Ако можеше сам човек да направи нещо, мислиш ли, че Касим щеше да се върне без Калина? Но да не говорим повече за това, приятели. Аз вярвам, че все пак наближава часът, когато ще избавим сестричката ми и ще изравним със земята змийското гнездо на Докс. А сега нека чуем края на Касимовия разказ.

Като видял, че няма какво повече да прави в замъка, Касим бег тръгнал пак за Търновград. Не изминал и един ден път и срещнал вестоносци, които препускали към именията на Докса. Разбрал, че са му предали твърде важно съобщение, защото още на следното утро боляринът прелетял покрай него с такава бързина, сякаш се мъчел да убие коня под себе си.

— Триста дяволи ако го гонеха, пак нямаше да препуска така лудо — каза татаринът.

Той също забързал нататък. И преди още да влезе в престолния град, научил причината за тревогата — търновградските боляри получили вест за нашата победа над Анастасий, заместника на Михаил Глава Тарханиот, и ги обзел ужас от мисълта, че няма кой да застане между нас и престолнината. Съвещавали се всеки ден, та затова извикали и Докса — зер нали бил пръв велможа след царя.

— Знаят те, знаят — засмя се войводата злобно. — Ивайло Бърдоквата ще поправи грешката, сторена от него преди година. — След това се обърна пак към татарина и попита подигравателно: — А онова чучело, изтърсакът на Мицо, какво прави?

— Иван Асен избяга — невъзмутимо съобщи Касим бег. И без да обръща внимание на слисването ни, продължи: — Напоследък Иван захванал да се чувствува, както е думата, като в небрано лозе. Собеслава подушила, че болярите се понаситили на пиенето и танцувачките и почнало да им се зловиди, дето един голобрад хлапак им е господар. Мекушавостта им дотегнала. И пак се заловили за заговорите, тъмните кроежи, подкупите. Начело на недоволните застанал Георги Тертер.

— Зная го — тихо вметна Ивайло. — От цялата болярска паплач той е най-свестен и доблестен. Когато всички трепереха, той единствен посмя да ми каже в очите, че не одобрява постъпките ми.

— Същият е — продължи Касим бег. — По съвета на Михаил Палеолог Иван Асен го оженил за сестра си, но и това не помогнало. Роптането и недоволствата продължили, болярите ставали все по-открити в своята неприязън. Царят усещал тази работа, а не знаел как да се справи с тях. Сега, като научил, че сте разбили ромеите и сте тръгнали към Търновград, той разбрал, че за него няма повече място. Преди три дни заграбил съкровището на царството и с жена си и верни слуги ромеи се измъкнал в потайна полунощ като разбойник. Всичко това ми разказа Собеслава. А както се чу после, Иван се отправил за Месемврия, за да отплава с кораби за Цариград.

— А болярите? — запитах аз.

— В деня след бягството свикаха отново синклита. И тогава…

— Тогава? — сухо го подкани войводата.

— … тогава избраха за цар Георги Тертер. И веднага го коронясаха.

Ивайло скочи като ужилен. Така свирепо стисна юмруци, че ставите му изпукаха. Дали беше от трептенето на огъня или от моментна слабост, но изглеждаше пребледнял.

— Свърши се — задавено произнесе той. — Свърши се моята, братя. — После с нечовешко усилие се овладя и каза с полупресторено спокойствие: — Спомняте ли си, като ме убеждавахте да вляза в Търновград и да заема престола? Вие имахте право: само така можеше да се управлява царството и да се помага на народа. Сега е същото. Но аз никога повече не ще бъда цар. Щом в Царевец има българин на престола, а не натрапник от Византия, моята песен е изпята…

Жестока истина имаше в думите му. Ние замълчахме, загрижени и покъртени. Никой не се опита да го разубеждава, да го утешава.

— Е, какво — рече най-после Дамян с леко предизвикателство, — тогава да се измъкнем и ние като Иван Мицо, да намерим едно забутано кътче на земята и там да се крием като къртици. А?

— Глупости! — сряза го Касим бег.

Стан само изръмжа недоволно.

— Глупости — каза и Ивайло с твърдостта, която познавахме. — За какво умряха безстрашният Момчил, благодушният Кънчо, честният Куман? За какво умряха хилядите, на които и името не знаем? За властта ли? Или за царевецкия престол? Не, умряха за народа. И ние ще направим същото. — Той ни изгледа поред. — Вие, братя, постъпете както желаете. Ако искате, елате с мене, ако не — откажете се от борбата. Няма да ви се сърдя. Вие, които толкова пъти презряхте смъртта, сега имате право да изберете живота.

— До гроб с тебе, войводо — заяви решително Стан, като извади меча си и застана до него.

Ние, другите четирима — Дамян, Георги, Касим и аз — без колебание последвахме примера му. Това не беше празна церемония — всеки знаеше, че избира смъртта, но въпреки това смело отиваше срещу нея.

Дамян подхвърли безстрастно:

— Никой не е останал вечно жив. Воин или светец, страхливец или герой, всекиму е дошъл последния час. По-добре да умрем като смели мъже, нежели като кучета с подвити опашки.

— Все пак добре ще бъде, ако знаем какво ще правим — каза Касим бег. — Враговете ни се увеличиха, а помощ отникъде не ще дойде.

— Вече мислих за това — потвърди Ивайло. — Ще се отклоним от пътя, който следвахме досега. Не ще бързаме към Търновград. Слаби сме да го обсаждаме. Вместо това ще се разходим пак из Поддунавието, ще съберем доброволци, ще доизтребим останалите ромеи и ще попречим на болярите да се снабдяват с храни и войска. А после…

 

 

В деня на Свети Дух, който тази година се случи в първата половина на юни, ние най-сетне се озовахме под стените на Търновград и се разположихме по същите места, както при предишната обсада. От заловени пленници научихме, че в крепостта имало малко войска, но мнозинството от болярите отишли из земите си да събират хора и оръжие; цар Георги Тертер бил решил да изчака тяхната помощ, а дотогава да търпи обсадата. Макар че превъзхождахме неколкократно броя на обсадените, ние също не се решавахме да предприемем пристъп.

Един месец прекарахме така под стените на Търновград и това време не ни донесе нищо обнадеждващо. Освен че не напредвахме нито крачка, но и войската ни непрекъснато оредяваше. Воините-селяни не можеха да се примирят с принудителното бездействие, докато знаеха, че нивите им изгаряха неразорани и незасяти. Мнозина не устояваха на зова на земята, мъката по родната стряха надвиваше жаждата за сражения и победи. Тогава оставяха оръжията си и тайно си отиваха. Освен това в стана се навъдиха хора, предани на болярите, които подкупваха по-слабите, сипваха в шепите им звънки монети и ги убеждаваха да преминат на страната на врага. Ние уловихме един от тях и го наказахме с жестока смърт, но другите не се уплашиха и продължиха пъкленото си дело. Изобщо от обсадата защитниците на престолнината не изгубиха нищо, докато нашата войска се стопи с едната си третина.

Ивайло страдаше. Мрачни предчувствия гризяха душата му, пречеха му да работи и се бори с онази вътрешна сила, която го окриляше досега. Във всяка негова дума, във всяка мисъл за бъдещето, дори и в отношението му към нас, преданите му помощници, имаше нещо болно, скръбно, безжизнено. Действията му бяха както винаги досега прями, разумни и последователни, но все пак нещо ги правеше напълно различни — в тях липсваше свещеният пламък на вътрешното му убеждение, че е призван да даде на народа си човешки живот и благополучие.

Външно той не промени навиците си. Сутрин съдеше споровете между воините, после наблюдаваше ученията, които се водеха все още ежедневно, но вече с известна отпуснатост и нежелание. Следобедите прекарваше обикновено сам извън стана, сядаше на някой камък или повален дънер и не снемаше очи от величествения купол на Царевец.

При това положение не смятах за благоразумно да го безпокоя с моите грижи. Той ги знаеше, пък и бях сигурен, че ги чете на лицето ми всеки път, когато ме види. А аз мислех само за Калина. Образът на скъпата девойка ме преследваше сега повече от всякога, защото непрекъснато виждах местата, свързани с най-свидните ми спомени, и Търновград, където бях вярвал, че съм достигнал желаното щастие.

Така изминаха тези тридесетина печални дни; дни на привидна мощ и вътрешна слабост. Всеки, който видеше войската ни, справила се с всички врагове върху българската земя и обсадила престолния град, би я помислил за силна и самоуверена, за войска на бъдещето, както бяхме преди една година. Но никой не знаеше по-добре от нас доколко зад външното благополучие се криеше растящото безсилие.

Един вестоносец ни изкара от това вцепенение. Той пристигна на запотения си кон, едва успя да изрече, че десетхилядна ромейска войска, водена от протостратора Мурин, е стигнала южното подножие на Хемус, и падна в несвяст от изтощение. Веднага се досетихме, че това е помощта, искана от Иван Асен, Мицовия син, докато е бил още цар, от тъста му, императора, за да го спаси от напиращото в престолнината недоволство. Вестта разтърси духовете, людете се защураха оживено и застягаха оръжието си, преди още да са чули повелята на войводата.

— Е — спокойно произнесе Касим бег, — какво ще изберем: болярите в Търновград ли ще душим, или ще кажем „добре дошъл“ на Мурин?

— Тръгваме още днес срещу ромеите — реши Ивайло.

— И ще оставим болярите да излязат и да съберат воините си?

— Ако ние не намерим Мурина, той ще ни намери. И тогава… тежко̀ ни! И друго — болярите може да са изедници, но са българи. А ония са и изедници, и алчни пришълци. — Ивайло намести шлема си като пред битка. — Идете, приятели, и наредете всичко да се прибере и скатава. След пладне потегляме!

Той се отдели от нас и според привичката си тръгна към Царевец. През цялото време, докато в стана цареше напрегната шетня, той не отмести поглед от гордия хълм. Когато всичко беше готово, аз приближих до него, за да го предупредя. Без да ме забележи, той вдигна заплашително юмрук срещу крепостта и го чух да шепне с горест:

— Царевец!… Царевец!… Такава била орисията ми: да те спасявам за други, да ме ненавиждаш, а аз да мра за тебе. Ти ще ме забравиш, но ти не си народа, Царевец! Народът ще помни своя Ивайло…

Обърна се и закрачи с наведена глава към подредените войскари.

Не му се обадих.