Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев

Наричаха ме Желязната ръка

 

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Христо Брайков

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Бети Леви

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1971

Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

XVII

Колко къса беше тази зима! Южнякът ни изпревари при връщането ни и когато пресичахме стръмните проходи на Хемус, снегът вече се свличаше в бързоструйни потоци, водата обливаше краката на конете ни, птичките възпяваха синевината на небето, а слънцето щедро разливаше над всичко животворната си топлина.

Вървяхме по същия път, който изминах през пролетта. Бяхме решили да минем покрай Търновград, но не толкова близо, че да рискуваме да ни уловят, и след това да продължим на север, към нашите. По моя сметка оставаше ни още малко, за да видим яките стени на Царевец и Трапезица. Изведнъж дядо Борил ни направи знак да спрем, тури пръст на устните и с едно предупредително „Шшшт“ ни заповяда да запазим тишина. Ние се ослушахме и доловихме недалеч от нас през приглушените от шумовете на пробуждащата се планина звуци на песен. Спуснахме се тихо от конете и тръгнахме към певеца. Като приближихме, ние различихме плътните припеви на гъдулка и един треперлив мъжки глас, който редеше думите на песента:

Черна неволя настана

над клета земя българска.

Татари палят, убиват,

боляри грабят народа.

Дете във майка проплака,

закрила няма от нийде…

Приближихме още малко. Пред очите ни се показа един старец с бели като снега коси, брада и мустаци, който седеше на някакъв повален и обгорен от светкавиците дънер, теглеше с костеливата си ръка лъка по изпънатите струни и пееше.

Я стани, юнак Ивайло,

татари да си прокудиш,

боляри да си надвиеш,

за правда да ни поведеш…

Познах странния певец. Бях го виждал и говорил с него в запустялото село Пороище. Беше все същият и все пак много различен — сега не изглеждаше така отпаднал и безпомощен. Някъде в съсухреното му тяло се бе намерило едно тлеещо въгленче, което вятърът на събитията бе раздухал и сега то пламтеше в цялото му същество. Не се стърпях и го прекъснах:

— Хей, дядо Никодиме, какво е станало с тебе? В Пороище беше стар и немощен, а тук те намирам подмладен, сякаш тридесетина лазарника си оставил в къщи.

Той ме погледна и сините му очи се засмяха. Приличаха на бистри езера сред снежни планински върхове.

— Ха, ти ли си, измамнико? — Гласът му беше така добродушен, че лошото прозвище, което ми прикачи, изглеждаше като невинна закачка. — Като мина през село се правеше на Богородичка, нищо не знаеше, а то си отивал при светеца наш и даже си бил дясната му ръка. Ти му кажи — обърна се той към дядо Борил, — редно ли е така да се подиграва с годините ми?

Аз не дочаках новите упреци и повторих въпроса си:

— Какво е станало с тебе? Изглеждаш тъй млад, като че ли не си дядо на безброй внуци и правнуци.

— Виж планината — рече той и посочи с ръка наоколо. — Цяла зима изглеждаше умряла под снеговете. Но щом дойде жадуваното време, тя се отърсва от белия кожух и се пробужда по-млада, отколкото е била есенес. Така е и с мене, момче. Щом видях Ивайло и усетих младежка сила в мишците си. Сега и десет боляри да ми излязат насреща, ще ги издуша хей така, като пилета.

— По-полека, по-полека, братко — ухили се дядо Борил. — Хайде, нека чак пък десет да не са…

— Е, пък и ти! — лукаво възнегодува старият певец и с многозначително смигване призна: — То такава е думата на дядки като тебе и мене. А за мъжката сила нека отидат да питат бабите ни в къщи.

Прихнахме да се смеем. Дори и вечно сериозният Дамян не сдържа едно звучно хихикане.

— От Часлав научих, дядо Никодиме, че и ти си се писал в Ивайловата войска. — Той потвърди невъзмутимо. — Тогава какво правиш тука? Защо си се отделил на три дни от дружината?

— Три дни ли? — смая се старецът. — За какви три дни говориш, бе човече? Да не си паднал от месечината? Вече четири недели има, откакто войската ни е на една крачка оттука и обсажда Търновград.

Ние подскочихме. Сърцата ни се разлудуваха — вече сме дошли при нашите! Обзе ни нетърпение. Сбогувахме се набързо със стареца, метнахме се на конете и препуснахме към престолния град.

Наистина около стените на Царевец и Трапезица бяха разпилени стотици разноцветни петна — шатрите на нашата войска. Спуснахме се в бесен бяг през стана, като крещяхме от радост, сякаш не носехме страшната закана на Михаил Палеолог, а вест за някаква голяма победа. Заразени от нас, воините, които срещахме, също ни поздравяваха с викове, със запокитени нагоре рунтави калпаци.

Отнякъде изскочиха срещу нас Куман, Момчил, Кънчо и Касим бег. Хвърлихме се в прегръдките им и се разцелувахме като люде, които са били загубили надежда да се видят отново. Бързите им въпроси заваляха върху нас, но все пак успяхме да разберем, че Ивайло е от другата страна на крепостта със Стан и че ще изпратят гончия да го извика.

До мен беше Кънчо. Дръпнах го настрана и го запитах нетърпеливо:

— Калина тук ли е?

— Тука е — отвърна той мрачно и отмести поглед.

— Какво — трепнах, — да не е болна?

— Не, здрава е, но…

— Какво има тогава? Казвай бързо!

— Няма нищо. Ти сам ще разбереш.

Видях, че си губя времето, и затова го помолих отривисто:

— Хайде, води ме при нея.

Той ме преведе през стана, докато оставихме зад нас и последните шатри. Почудих се на постъпката му, странното му държане ме изпълни с необяснимо безпокойство. Имаше нещо, което той криеше от мене. Не го разпитвах повече, а го карах просто да тича нагоре по измитата от пороите камениста пътечка. Изведнъж той спря и ми посочи:

— Ето!

Проследих погледа му. На една скала седеше Калина, любимата девойка с посребрената броня, и със замечтани очи се взираше към Трапезица. Към нея се беше надвесил някакъв мъж и й шепнеше оживено.

— Кой… кой е този? — едва можах да продумам.

— Докс. Болярин. Остана при нас след битката срещу Константина.

— Какво прави при Калина? — кипнах аз и усетих, че кръвта се качва в главата ми.

— Така е от две седмици насам, Тодоре — въздъхна дълбоко Кънчо. — От сутрин до вечер дебне да я види сама и да се залепи до нея.

— Ами Ивайло? Защо Ивайло не го постави на мястото му?

Кънчо подсмръкна безпомощно:

— Нали го знаеш какъв е към сестра си? Не иска да й се меси…

— Нищо — прогърмях злобно. — Аз сам ще свърша тази работа.

И поисках да се затичам към тях. Но той ме спря:

— Овладей се, братко! Ивайло не ще прости една безразсъдна постъпка. Сега бъди разумен! За глупостите никога не става късно.

Сподавих, доколкото можах, гнева си и тръгнах сам към забавляващата се двойка. Първо ме съзря Калина. Тя ме изгледа с невярващи очи, притисна с ръка сърцето си и извика с нескривана радост:

— Тодоре! Тодоре! Най-после…

И припна към мене като сърна, улови мишцата ми и с непреднамерен жест притисна о нея бузата си.

— Какво е станало с тебе? Защо мълчиш? Не бъди такъв! Засмей се! — Тя ме поведе нагоре. — Ела и се запознай с Докс, отскорошен воин във войската ни.

С болярина се изгледахме с нескрита омраза. Той беше строен мъж, висок почти колкото мене, тънък, облечен в изящно златотъкано рухо, с тесен меч на кръста. Лицето му, дълго и тясно, с добре подстригани мустачки и сключени тънки вежди, би било красиво, ако не бяха очите — каменносиви, студени, жестоки. За миг ми се стори, че виждам нещо познато в това лице, но впечатлението бързо изчезна.

Седнахме и тримата на скалата. Рядко друг път съм изпадал в по-глупаво положение. Мислено проклинах на всички езици, а иначе трябваше да се усмихвам, за да не натъжа Калина, и да отговарям на всичките й въпроси: как съм пътувал, каква работа съм свършил, говорил ли съм с императора, колко пъти, срещал ли съм някакви жени… Дали съм срещал някакви жени! Пфу! Тя ми зададе този въпрос, а забравяше, че само преди малко я заварих тук с този натруфен болярин… Отговарях, както можех, измъквах по някоя дума от гърлото си, но мислите ми не се съсредоточаваха в разговора, а блуждаеха някъде далече.

— Ами, свършили са работа, как не — каза надменно Докс, когато ставаше дума за преговорите ни с Михаил Палеолог. — През цялото време са треперели за кожичките си.

— Така беше — озъбих се аз в отговор. — А в това време храбреците, които знаят само да се тупат в гърдите, проявяваха смелостта си, като обикаляха момите.

— Какво? — кресна той. — Мене, Докс, ли обиждаш?

— Мигар не си от тези храбреци?…

Двамата скочихме на крака и изтеглихме мечовете, готови да се накълцаме на парчета. Като схвана опасността от кръвопролитие, девойката застана между нас и разпери ръце.

— Спрете! — извика тя. — Доксе, прибери меча! И без това си виновен за свадата. Тодоре, ти нямаш право да се сърдиш. Човекът само изрече едно мнение, а ти му отговори с лична обида.

Трябва да бъда справедлив към болярина. Докс се показа надменен, по болярски презрителен, но не и страхлив. Кой знае, може би не познаваше умението ми да се сражавам, но не трепереше пред меча. И когато аз вече бях готов да прекратим спречкването, той продължаваше да налита с настървение. Дявол знае как щеше да завърши тази история, ако не беше се разнесъл познатият глас на Кънчо:

— Тодоре! Хей, Тодоре! Ивайло те чака в стана.

— Идвам — отговорих, пък прибрах меча и изсъсках на болярина: — Ние пак ще се срещнем!…

— Бъди спокоен — рече той дръзко. — Не ще чакаш дълго.

— И аз ще се върна в стана — реши Калина и като се смъкна от скалата, тръгна с Кънчо и мене надолу.

Вървяхме заедно, но никой не проговори. Всеки се улисваше в собствените си мисли и не смяташе да ги сподели с другите.

Не зная дали ако му бях брат, Ивайло щеше да ме срещне по-хубаво и по-сърдечно. В голямата си шатра, сред кръга на своите помощници и другари, той ме притисна до мощните си гърди и ме възнагради със звучна целувка. Независимо от неуспеха на пътуването ми — неуспех, за който вече бе научил, — на лицето му грееше искрено доволство, че съм се върнал жив и здрав.

Но ние се бяхме събрали за работа, а не за засвидетелствувания на обич и привързаност. От няколко думи на Дамян разбрах, че той е предал в общи черти пътуването и премеждията ни, като е оставил за мене да разкажа лично за разговора ми с императора. Направих усилие да прогоня от съзнанието си и Докс, и съмненията, които бяха започвали да ме тормозят, заех мястото си в кръга и заговорих спокойно. Описах им всичко стъпка по стъпка и дума по дума. Съзнателно пропуснах само две неща: лошата последица от справедливия гняв на дядо Борил и онова, което бяхме говорили с императора за Калина. Но заплахите му повторих няколко пъти.

— Нека само дойдат! — извика Момчил, когато млъкнах. — Мечовете ни зажъдняха за кръв.

Никой друг не пламна като него от воинска страст при моето съобщение. Не че се страхуваха, не! Но те си даваха сметка за опасността, която заплашваше извоюваните с толкова мъки успехи, и грижата им вземаше връх над въодушевлението.

— Стана онова, което подозирах — подхвана Ивайло дрезгаво. Изкашля се, за да прочисти гърлото си, и извика на воина пред шатрата да му донесат една кратуна вода. После продължи: — От вас сигурно никой не се изненадва на императорската воля. Още като тръгвахме от Карвунската хора, знаехме, че срещу нас не са само татарите и болярите. Рано или късно Михаил Палеолог трябваше да се изпречи на пътя ни. Но и ние не сме тръгнали на разходка. Ще се бием за народа, докато е жив и последният от нас.

— Ха така, войводо! — тупна се по коляното Момчил. — На̀, нали и аз казвах същото!

— Тази работа няма да е така лесна, колкото изглежда — процеди Куман. — Когато Византия замисли нещо, то не е като игра на кокалчета.

— Прав е Куман — намеси се и Дамян. — Аз мислих много по пътя. Онова, което ни чака, надали ще прилича на забавление.

— Какво те изплаши толкова, Дамяне? — попита войводата.

Дамян понечи да отговори, но влизането на един воин, който поднесе на Ивайло поисканата кратунка, го пресече.

— Защо ми носиш вино? — сопна се войводата. — Нали казах вода? Кога сте ме видели да пия вино, когато имам работа?

— Така ми рекоха, войводо — замънка онзи извинително. — Да го отнеса ли, или ще го изпиеш?

— Не го ща. Донеси ми вода.

— Я го дай насам — подвикна дядо Борил със смях. — Зажъдняла ми е душата за малко нашенско винце.

Воинът стоеше глупаво, въртеше очи и се готвеше да излезе. Моят втори баща го смъмра нещо, издърпа кратунката от ръцете му и пи дълго. После избърса устата си и се намръщи:

— Пфу! Не струва! Горчи като пелин, дяволското. Или аз съм забравил вкуса на виното, или са избрали от най-лошата бъчва.

Воинът най-сетне излезе и Дамян успя да отговори:

— Доколкото разбрах от Тодор, императорът се готви да изпрати две войски: едната с Михаил Глава Тарханиот — в гласа му неволно прозвуча страхопочитание — и другата с Мицовия изтърсак.

— Синът на един предател не ще ни изплаши — подхвърли Касим бег. — Нищо, че носи славното име на Иван Асеня.

— Да, но след него ще върви ромейската войска, а тя не е за подценяване. Пък зад нас ще бъде Търновград и в най-мъчния ден на борбата Мария може да ни удари ножа в гърба. И после…

— Какво после? — запита Момчил.

— Какво ти става, дядо Бориле? Зле ли ти е? — прекъсна се Дамян.

— Не зная, тресе ме нещо — отвърна старецът, като бършеше челото си. — Продължавайте, не гледайте мене.

— И после, досега беше едно, но занапред ще бъде друго. Днес сме войска, въстаници, бунтари. Живеем ден за ден. Но утре цялото царство ще бъде наше.

— То и сега е наше — обади се тихо Кънчо.

— Да, и сега е наше. А престолният град е в чужда власт. За да управляваме царството, трябва да го вземем. И — не се сърди, войводо — трябва също короната да застане на твоята глава. Тя ще плаши враговете и ще дава смелост на приятелите.

— Сега не говорим за това — смъмра го Ивайло. — Лесно е да се каже „Трябва да вземем Търновград!“ Но я погледни тези стени. Може ли човешки крак да ги премине?

— Нищо — подхвърли Куман шеговито. — Ще пратим Дамян. Той знае да отваря крепости без кръв.

— Както и да е — натърти Дамян, — но ние трябва да го вземем. И половината да измрем по стените, пак трябва да го вземем.

Дядо Борил се изправи. Олюля се. Адска болка гърчеше лицето му.

— Вода! — изхриптя той. — Вода, за бога!

Опита се да се задържи за рамото на Куман, но се повали на колене. Ние се спуснахме към него.

— Вода! — извика Ивайло. — Донесете вода! Извикайте знахар!

Старецът падна на гръб. Пръстите му се заровиха в утъпканата пръст на пода.

— Остави — каза той с мъка. — Не ще помогне знахар. За отровата на Царевец няма лек. Виното беше отровно — отпаднало потвърди той, когато ние изкрещяхме отчаяно. — Деспот Яков Светослав[1] умря така пред очите ми. Никой не можа да му помогне.

Дядо Борил направи мъжествено усилие да отложи смъртта. Разтрепераната му десница се протегна, напипа главата на Георги и се отпусна върху нея.

— Благославям ви, деца. — Гласът му едва се долавяше. — Бъдете верни, честни и…

Ръката му падна на земята. Очите му се обърнаха и бялото им блесна срещу нас. Никой не помръдваше. Този тържествен и страшен миг, в който душата напуща тялото, ни сковаваше. Но чудесният старец не беше още умрял. В съсухрения му измъчен труп се намери още малко сила, за да изговори последните думи:

— Ивайло!

— Тук съм, дядо Бориле — отзова се войводата и коленичи до него.

— Умирам, Ивайло!… Помниш ли първата ни среща? Ех, толкова отдавна… Не доживях да те видя… Помни: България беше… велика и… славна. Направи я отново… Пази България!… — Един внезапен пристъп на болката го накара да се полуизправи. Той извика: — Напред, юнаци на Иван Асеня! Напред!… Напр…

И грохна неподвижен.

Душата на дядо Борил отлетя към небето.

Ние свалихме шлемове и калпаци и се отпуснахме на колене покрай него.

Бележки

[1] Интересна личност от нашата история. Руски княз, дошъл около 1240 г., бягайки от татарите, той бил поставен от цар Иван Асен ІІ за управител на Западна Стара планина. В 1261 г. Константин Тих му дал титлата деспот, вероятно като награда за спасяването на България от маджарите. В 1263 г. воювал срещу Михаил Глава Тарханиот, а през есента на същата година — срещу маджарските барони Никола Владислав и Рейнолд. Страхувайки се от растящото му влияние, в 1275 г. царица Мария го извикала в Търново, осиновила го, за да го постави след сина си Михаил като претендент за престола (той имал далечно родство с Асеневците по женска линия), но въпреки това го отровила.