Цончо Родев
Наричаха ме Желязната ръка (26)

XXIV

Докато Ивайло напредваше на север, начело на немногобройната си войска, а в Търновград Георги и Радко събираха бранници из цялото царство, ние с Момчил, придружени от петдесетина души подкрепление, препускахме ден и нощ към Козяк^[1]. Колкото и да бързахме, ние успяхме да изпреварим войските на Михаил Глава само с два дни.

Крепостта не заслужаваше много доверие. Явно беше строена преди много столетия от римляните и после неведнъж събаряна и поправяна; следите от по-късните зидари личаха като кръпки върху клашник на просяк. Ровът около нея беше засипан. Изобщо можеше да се каже, че Козяк представляваше готова гробница за онези, които щяха да я защищават.

— Хей, какво си се оклюмал, Тодоре?

Сепнах се. Беше Момчил — весел и ухилен, като че ли щеше да посрещне ромеите зад стените на непревзимаемия Търновград. Имаше ли смисъл да му посочвам присъдата, която тегнеше над главите ни?

— Не съм оклюман — излъгах. — Мислех за нас, за тебе и мене. Добре е, че сме ергени. Изобщо воинът не трябва да се жени. Представи си какво щеше да ни бъде, ако някъде ни чакаха булки и дечурлига.

— На кого ги разправяш тези? — Той се разсмя гръмко. — Добре било, че сме ергени! Хубава работа, ами за какво държахме толкоз време престолнината под ключ, кажи де? Не беше ли тъкмо заради момата, която искаше да направиш своя невеста?

— Но помисли какво значи да тръгнеш на бой и да знаеш, че децата ти може да останат сираци. Видях сбогуването на Куман. Ех, не бих искал да съм на негово място…

— А аз видях, когато Ивайло се сбогуваше с Мария. Ей, богу, нямаше нищо печално. — Момчил с охота заразказва: — Беше последната утрин в Царевец. Стъкмени като за битка, ние с Ивайло минавахме през двореца и — хоп! — насреща ни Мария. Лицето й — като на светица. Слага ръце на раменете му и дума: „Тръгваш ли, господарю?“ А той: „Отивам на война, Марио. Ако ме запази господ, ще се върна при тебе. Ако не — оправяй се, както можеш.“ Но тя не го оставя: „Ти си цар. Ти трябва да живееш. Нека други да водят войската!“

— Ама как го казваше? — прекъснах го аз. — Преструваше ли се, или говореше искрено?

— Правото си е право: от сърце говореше, а сълзите — готови в очите й. Ала Ивайло не се разхленчи. „Ако царете знаят само да лежат — отсече той, — значи, аз не съм се научил още да царувам. Останал съм само воин. А ти прощавай. Половин година заедно поживяхме и ако е писано, може и занапред да се съберем. Сбогом!“ И си продължи пътя. Мария се завайка така, че без малко щеше и камъните да разплаче. А той дори не се обърна. Кажи сега, не е ли това мъж на място, а?

Момчил се засмя шумно. Аз се замислих за чудото, което бе станало с Мария, за нейната невероятна промяна, но за да не остана назад, също се ухилих. Храбрият войвода се отдалечи, но смехът му дълго продължаваше да се чува.

 

 

Ромейската войска се появи рано сутринта на втория ден. Стегнатите й квадрати се разположиха около крепостта, но воините не разпънаха шатрите си. Досетих се за причината — Михаил Глава Тарханиот бе решил да превземе Козяк още същия ден.

Нападението започна след обед, като главният удар се стовари от запад, откъм сушата. Това бе мъдро решение — ко̀сите лъчи на слънцето щяха да заслепят бранителите, а освен това от изток крепостта беше почти непристъпна, защото от подножието на стената започваше стръмен склон, който достигаше до брега на морето. Момчил послуша съвета ми и изтегли всички защитници на западната стена, а от другата страна остави само десетина души, колкото да имаме там съгледници.

Ромеите ни бяха подценили. Първият им пристъп бе извършен несериозно, като на шега. Ние ги оставихме да се приближат на двадесетина крачки и изведнъж ги обсипахме с облак от стрели, копия и камъни. Те спряха, огънаха се и побегнаха назад. Защитниците ги изпратиха с ликуващи възгласи и жестоки подигравки.

Обаче радостта ни не продължи дълго. Ромеите се събраха, подредиха се отново и повторно ни нападнаха. Този път нямаше и следа от безгрижието им. Те бяха образували костенурки^[2] и нашите стрели и камъни звънтяха по металните им щитове. Така достигнаха до стените, изправиха стълбите и се закатериха по тях. Ние не останахме със скръстени ръце. В грамадни казани вряха масло, смола и олово, които сега щедро изливахме върху главите на най-нетърпеливите. Те се подпалваха, свличаха се върху идващите след тях, разколебаваха и най-твърдите сърца с нечовешките си писъци. Ако някой все пак достигнеше ръба на стената, ние го поразявахме с мечовете или с бодливите боздугани.

И този път отхвърлихме връхлитащите редици. Ромеите дадоха много жертви, които останаха да лежат в подножието на стената. Оцелелите благоразумно се оттеглиха.

Слънцето бе залязло, започна да се свечерява. Помислих, че до следващия ден ще бъдем оставени на спокойствие. Ала аз слабо познавах настойчивостта на стария пълководец Михаил Глава Тарханиот.

Проечаха тръби. За трети път неизброимата войска се подреди и настръхна в очакване на боя. От кулата, на която бях застанал, аз я гледах с тъпо равнодушие. Ако някой вълшебник заместеше сърцето ми с камък, нямаше да бъда по-безчувствен към идващата заплаха. Не мислех нищо. Не страдах. Бях мъртъв, преди да бях убит.

— Ще дойдат — каза някой до мене. Познах гласа на Момчил.

— Ще дойдат — потвърдих, без да се обръщам. — И този път ще бъде ужасното.

— Слушай, ако падна, кажи на Ивайло, че… — За пръв път, откакто го познавах, чувах Момчил да шепне. — Или по-добре нищо не му казвай. Той сам ще го разбере.

Замлъкна. Помислих, че се е отдалечил, но той добави:

— И все пак не живяхме напразно, Тодоре. За Ивайло и за онова, което направихме, заслужава да се умре.

Извърнах се. В очите на Момчил нямаше слабост. Само обичайното им войнствено изражение бе смекчено от тиха тъга. Подадох му ръка и той я стисна силно.

— Може би скоро ще бъдем пак заедно — въздъхнах аз и погледнах към небето.

За разлика от друг път той ме разбра и веднага се усмихна. Белите му зъби блеснаха сред рошавата черна брада.

— Райското блаженство не е за нас. От скука ще умрем втори път. Не, дяволите сигурно вече са запалили огъня под нашите казани.

Здрачът дотолкова се сгъсти, че чувахме подвикванията на ромейските воини, но тях самите не виждахме. Равномерните стъпки на невидимите нападатели отекваха в стените. После по кулите пламнаха огньове и в далечните им отблясъци трепнаха блещуканията на хиляди шлемове. Цялата войска на Михаил Глава Тарханиот стягаше обръч от мед и желязо около нещастната ни крепост.

Битката започна със силни крясъци на насърчение и омраза от двете страни, които заглушаваха звъна на оръжията и трясъците на щитовете. Настъпи невъобразим хаос от объркани шумове, над които ехтяха болезнените викове на умиращите. Ромеите се изкачиха на стената, но коравите защитници ги сразиха със съкрушителен удар. Но ние бяхме като преграда от пясък срещу стихията на морето. Заля ни нова вълна, с която успяхме да се справим, ала с цената на половината от нас. От Момчил бликаше титанична сила. Той тичаше по стената, окуражаваше, възпламеняваше бранителите с несъкрушимата си смелост, намираше се винаги там, където схватките бяха най-свирепи, и поразяваше нашествениците.

Едва си бяхме извоювали мигновен отдих, когато при нас дотича един окървавен воин, който с последни сили извика задъхано:

— Гърците са в крепостта… Големи сили откъм морето… Заеха стената… Вратата отворена…

И падна мъртъв.

— Братя — изрева Момчил, — на бой до сетни сили! Да покажем на тези кучета как мрат юнаците на Ивайло. Дръжте се, братя!

Гласът му проехтя далеч в нощта. Той изпълни сърцата на защитниците с отчаяна решителност, но не спря враговете. Техните първи неуспехи ги бяха ожесточили и сега нападаха от двете ни страни с истински бяс. Ние се биехме с дива ярост, но усилията ни се стопяваха в тяхната безчисленост. Те разкъсаха линията ни, принудиха ни да се свием в малки отделни групи и ни изтребваха безпощадно.

С още пет-шест души аз бях притиснат до зъберите на стената от десеторно по-многоброен противник. Бяхме образували кръг, като всеки се стремеше да унищожи нападателите пред себе си. Моето място беше точно до ръба на стената, където от подпряната стълба струеше непрекъснат поток противници. Служех си само с един тежък топор, който стоварвах на всяка показала се глава. Изведнъж усетих парлива болка в плешката си. Ударът беше толкова силен, че аз изпуснах оръжието, олюлях се, подхлъзнах се и полетях с главата надолу от тридесет стъпки високата стена. Връхлетях върху стълбата на нападателите, лявата ми ръка попадна между две стъпала. Главоломното ми падане спря, за секунда останах увиснал на стълбата, после се чу едно сухо изпращяване, адска болка изгори ръката ми и аз изгубих съзнание.

Не зная колко време съм бил в несвяст. Когато се опомних, намерих се на земята, между трупове и умиращи, с крака, притиснати от двама мъртъвци. Първият ми поглед беше към стената. Там битката още продължаваше. Не, това вече не беше битката, а краят й.

От бранителите се виждаше само Момчил. Всички други бяха повалени, унищожени. Той бе застанал на площадката върху една кула, заобиколен отвсякъде от врагове, въртеше с две ръце тежкия си меч и не позволяваше никой да го приближи. Пламъците на страшен пожар осветяваха тази сцена. Вече камара от трупове ограждаха неуморимия герой, но зад нея напираха нови стотици хищни нападатели. Искаше ми се да извикам, да поздравя чутовния юнак, но нямах сили да го сторя. Тогава екна вулканичният му глас:

— Елате, мръсници! Кълна се в трирогия козел на…

Той не можа да завърши безсмислената си клетва. Едновременно в него се забиха толкова копия, че го надупчиха като решето.

Загина и Момчил, последният от защитниците. Нему подхождат думите на Омир: „Тъй да загине и всеки друг, който такова извърши.“

Аз отново изпаднах в безсъзнание.

 

 

Знаеш ли, четецо, какво значи да се събудиш между мъртъвците на бойното поле? Никому не пожелавам да го изпита.

Чух собственото си стенание и отворих очи. Наоколо бе нощ. Огньовете бяха угаснали и светлина идеше само от звездите и от тънкия сърп на месечината. Бе студено, но гърлото ми изгаряше от жажда.

— Митер, митер^[3] — охкаше един ромейски воин до мене.

— Кой си ти? — попитах.

— Роман. За бога, дай ми вода. Умирам.

— Не мога. И аз съм ранен и затрупан с мъртъвци. Потрай, ще дойдат да те вземат.

— Не. Ох, майчице, тук ще умра. Нашите се оттеглиха. Сигурно още ги е страх от българите и ще дойдат едва на сутринта по светло.

— И аз съм българин — казах.

Той помълча. И после:

— Сега няма българи и ромеи. Всички сме само трупове.

Гърдите ми не бяха затиснати и се опитах да се изправя. Изпищях от болка. И двете ръце отказваха да ми служат. Извъртях се малко и сложих глава върху гърба на един мъртвец.

Жаждата продължаваше да ме измъчва. Езикът ми беше подут, гърлото — сякаш пълно с врящо олово. Какво ли не бих дал в този момент за глътка вода!…

Различих още гласове. Някои виеха като чакали. Други редяха молитви. Само мъртвите гледаха равнодушно към небето с изцъклените си очи.

Мисълта ми бавно се проясняваше. Отърсих се от вцепенението и размислих върху положението си. Бях жив! Тази истина сега значеше повече от всичко друго. В мен нямаше и помен от стремежа към смъртта, който ме накара да последвам Момчил в Козяк. Бях жив! И всичко в моето същество се напрягаше в единственото желание — да оцелея.

Отново потънах в халюцинации и отново се събудих. Нещо тежеше на главата ми. Полека се размърдах и го опипах с бузата си. О, безкрайна радост! На кръста на умрелия, който ми служеше за възглавница, висеше кожен мях с вода. Без да гледам на болките, аз се обърнах, разкъсах със зъби кожата на меха и изстудената от нощния хлад животворна течност се разля в гърлото ми. Пих, пих, безкрайно дълго пих, не отлепих устни от отвора, докато не изсмуках и последната капка. После затворих очи и се оставих да се опивам от сладостното усещане, че животът се пробужда в мене и силата ми се възвръща.

Сега вече можех да мисля за спасение. С много усилия и още повече страдания освободих вдървените си крака от купчината тела. Този успех изчерпа малкия ми запас от сили, но ме окуражи. Почаках да се възобнови кръвообращението в краката ми и бавно и мъчително се изправих, като се подпирах на главата, на носа, като се държах със зъби. Да, изправих се и веднага паднах пак на колене от слабост. Виеше ми се свят. Повръщаше ми се. Трябваше отново да почина.

Станах на крака и тръгнах през труповете. Живите видяха, че един осъден като тях се измъква от това царство на смъртта и воплите им се усилиха. Едни ме молеха и ме заклеваха във всички светци да им помогна. Други, по-завистливи, ме проклинаха за щастието ми, дори на два пъти се опитваха да ме задържат за крака. Трети плачеха като деца. Четвърти ми предлагаха несметни богатства срещу спасението си. Аз вървях мълчаливо. При никого не спрях, никому не отговорих.

Вече се отдалечавах, когато един глас ме накара да се сепна.

— В името на Ивайло — казваше той, — не ме оставяй тук!

Тези думи ме приковаха към земята. Какъв ли беше този човек, който при вида на смъртта и без да знае дали съм приятел или враг, говореше в името на Ивайло? Верността му ме порази повече от всичкото страдание, на което бях свидетел.

— Кой си ти — отвърнах, — че заклеваш в името на царя?

— Негов воин. Ако си приятел, спаси ме, за да се бия за Ивайло. Ако си враг — прободи сърцето ми, за да ме избавиш от мъките.

Приближих се в тъмнината до него, като се водех от гласа му.

— Как да те спася? И аз съм ранен. Двете ми ръце са смазани.

— Изтегли ме и ще се спасим. Двама ранени правят един цял.

Непознатият воин бе съсечен в бедрото с меч. Накарах го да се улови за крака ми и го извлякох настрана. После, като се придържаше о мене, той се изправи на здравия си крак, обгърна с две ръце шията ми и аз го понесох.

Морето беше близо — около два хвърлея със стрела. Но за да изминем този път по стръмния склон, ние употребихме целия остатък от нощта. Спирах всяка минута, често се препъвах, падахме, издрахме лицата си в шубраците, но не произнесохме нито дума. Стискахме зъби и се тътрехме педя по педя надолу.

— И тук не сме в безопасност — казах уморено, когато се свлякохме до брега и го оставих на мекия пясък. — Почакай, докато се върна.

Щастието беше този път на моя страна. Едва бях изминал петдесетина крачки и в близкото заливче попаднах на онова, което търсех — една лодчица колкото орехова черупка, с която воините от крепостта навярно са ловили риба. Тя беше смешна и несигурна ладийка, но щеше да удържи двама души. На дъното й лежаха две забравени гребла.

Докато се върнах, воинът бе успял да превърже криво-ляво бедрото си. Тъй като не можех да докарам лодката дотук, трябваше да го пренеса до нея. С последни сили свърших и това, настаних го вътре и седнах или по-право — рухнах полумъртъв от умора срещу него.

— Ръцете ти са здрави — рекох аз. — Сега греби навътре, греби, ако ти е мил животът.

— Бъди спокоен. — Той плю в големите си шепи и улови веслата. — Отраснал съм край морето и няма да се посрамя.

Макар че движението му причиняваше болка, той наистина показа, че е майстор в гребането. Под силните му тласъци ладията подскачаше по водата, хлъзгаше се и ни отнасяше далеч от брега.

Постепенно утрото изтика черната пелена на нощта. Няколко ранобудни чайки го поздравиха с дрезгавия си грак.

Погледнах назад. Брегът бе останал толкова далече, че приличаше на нащърбена платнена лентичка. Взрях се в лицето на моя спътник. От него личаха само очите му; всичко друго се губеше под кръв, дим и прах, а струйките пот го бяха прошарили като разорана нива.

— Да поспрем ли, войводо?

Неволно се сепнах.

— Откъде знаеш, че съм войвода?

— Ти си Тодор Желязната ръка. Всеки във войската те познава. — Воинът остави греблата, взе няколко шепи вода и ги плисна на очите си. — Аз дойдох с тебе и Момчил от Търновград.

Сега пред погледа ми се показа дълго сбръчкано лице с черна брада, още сплъстена от кръвта. Нещо в него ми се стори познато.

— Как се казваш? — попитах аз.

— Велихна.

— Да, и аз те познавам, Велихна. Ти си богомилски проповедник.

Ако морето се бе разтворило пред него както пред жезъла на Мойсея^[4], бедният човек нямаше да се смае повече.

— От… откъде знаеш?… — изговори той с мъка.

— Не се блещи такъв. — Аз се разсмях ободрително. — Никакво чудо не е станало. Бях в Слънчево миналата пролет и чух проповедта ти. После Часлав ми каза, че си дошъл във войската. Като се изми, те познах. Хайде, сега помогни ми и аз да се измия и превържа.

Той замълча и се залови за работа. Безкрайно предпазливо свали ризницата ми и раздра ризата под нея. Лявата ми ръка бе изкълчена в лакътя, но нямаше следа от счупване. Навярно пращенето, което бях чул при падането си от стълбата, се дължеше на някое строшено стъпало. В дясната плешка бях промушен с копие. Ризата ми бе залепнала върху раната и спряла кръвта, но на рамото имах чудовищен оток, който ми пречеше да си служа с ръката. Велихна ме изми, с братска грижливост проми раната ми и ме превърза. Въпреки ревовете ми той оправи и разместения лакът и го стегна с две дъсчици, отпрани от лодката.

— Щом си бил в Слънчево и си ме чул — каза той, като привърши работата си, — сигурно се чудиш защо тръгнах да воювам. Нали уж бях против проливането на кръв… Така става то, когато човек проповядва правдина и братство, а види друг да ги осъществява на дело. Сега съм готов и живота си да дам за Ивайло.

— Ами Часлав къде е? — попитах аз, за да променя разговора.

— В Боруй със Стан. В сърцето на Загоре.

— А Велегняв?

— Той пък е с Дамян в Бялград.

— Вероятно и дядо Никодим е с него?

— Не го познаваш ти, стареца — засмя се богомилът беззвучно. — Остави сина си да върви сам, а той с гъдулката тръгна подир царя.

С Велихна решихме, че за нас е опасно до брега, понеже корабите на Михаил Глава Тарханиот кръстосваха наоколо. Гладът и жаждата ни измъчваха, но ние сметнахме, че е по-добре гладни и свободни, отколкото сити пленници.

Цял ден и цяла нощ лежахме на дъното на лодката, капнали от изтощение. От време на време Велихна се опитваше да гребе, но скоро оставяше веслата. На втория ден се събудихме от необикновено люлеене. Огледахме се. Докато сме спали, морето се бе разсърдило и сега големи вълни подмятаха лодката. Черни облаци висеха ниско над главите ни.

— Да се помолим на бога, войводо — отпаднало рече богомилът. — Спасихме се от ромеите, но от тази буря не можем се отърва.

— Молитвите няма да ни помогнат. „Бог дава, ама в кошара не вкарва.“ Ти си вещ по морските работи, кажи какво да предприемем.

— Да държим ладийката с носа срещу вълните и да изгребваме водата от дъното. Останалото е в ръцете на бога.

Така и направихме. Използувахме моя шлем вместо ведро и неспирно изхвърляхме водата, която непрекъснато преливаше ниските стени на лодката. Дясната ми ръка се бе пооправила и макар с много мъка и аз вземах участие в работата. Към пладне заваля дъжд. Тежки капки плискаха от небето и под тях морето като че вреше. Опитният Велихна не изпусна този случай. Той разпъна остатъците от ризите ни и в тях се събираха по няколко капки от живителната влага. Ние се редувахме да ги изсмукваме, подлагахме лицата си на шибащите капки.

Неведнъж бяхме с единия крак в гроба. Един път гигантска запенена вълна заля лодката и я изпълни догоре. По-късно друга ме събори в морето. Изгубихме и едно от веслата. И всичко се оправяше само благодарение умението на богомила. Той познаваше всички хитрости на морето и знаеше как да се справи с всеки непредвиден случай.

Ние се борихме без почивка. Ту Велихна, ту аз припадахме от умора, но не оставяхме да се поддадем на отчаянието. И това мъчение продължи цяло денонощие. Не си говорехме. Само през нощта, когато се оправи по звездите, Велихна продума под носа си:

— Ако не ни удави, бурята ще ни спаси. Духа южнякът и ни носи бързо-бързо на север, далеч от византийците.

Третото утро в морето ни завари пред стръмен песъчлив бряг. Водното течение ни носеше с голяма скорост към него, но ние нямахме сили да сторим нещо. Богомилът зашепна молитвите си, а аз се мъчех да съгледам някаква надежда за помощ от сушата. Оставаха още петдесетина крачки до пясъка, но не било съдено да доплаваме до него. Една огромна вълна подхвана лодчицата ни, залюля я като треска на гребена си и я запрати на дъното. Водната бездна ни погълна.

 

 

Събудих се с мъка. Галеща топлина обливаше тялото ми. Отворих очи. Пред мене блещукаше пламъче на борина, което изпращаше наоколо разсеяна виделина. Намирах се в бедна стаичка и лежах завит в кожуси.

— Добър вечер, войводо — разнесе се до мене бодрият глас на Велихна. — Да се поздравим с втория живот, който започваме.

— Къде се намираме?

— У приятели. Добри селяни-рибари ни видели като се давим и ни измъкнали от морето. Спали сме два дни и една нощ. Превързали раните ни, хранили ни с мляко, а ние все сме спали сладко-сладко.

— Близо ли сме до Михаил Глава?

— Много далеч. Морето ни изхвърли по средата между Варна и Карвуна. От ромеите няма защо да се страхуваме.

При добрите си спасители останахме близо две недели. Те се грижеха бащински за нас, лекуваха с билки раните ни, споделяха оскъдната си храна. Когато се оправихме и закрепнахме, ние се сбогувахме с тях, откършихме по един клон за тояга и тръгнахме да дирим войската.

Лутахме се цял месец по друмищата. Пребродихме земята между морето и Дунава, гладувахме, просехме, ядяхме диви плодове, но с всяка стъпка приближавахме към Ивайло.

Мръсни, дрипави, изтощени, с хлътнали бузи и изцъклени очи, ние намерихме стана в един топъл летен ден в средата на август. Явихме се пред царя и в първия момент той не можа да ни познае. После ни прегърна и просълзен, ни разцелува по изцапаните лица. Когато се измихме, преоблякохме и нахранихме, ние му разказахме патилата си.

— Да благодарим на бога за спасението ви — каза Ивайло благоговейно — и да го помолим за спасението на душите на приятелите ни, които се преселиха отвъд.

— Как? — трепнах покрусен. — И други ли, освен Момчил, загинаха?

Той тъжно кимна глава. Безмерна мъка засенчи погледа му.

— Кънчо падна убит при Ичера, а при Девина…

— Куман ли? — извиках болезнено.

— Куман. Не отстъпил нито крачка. Бог да го прости. — Той се прекръсти. — Нямам вест и за Дамян. Само зная, че Станко се държи храбро и нанася удар след удар на ромеите из цялото Загоре.

— Ами вие? — Преглътнах сълзите си. — Какво свършихте тука?

— Вчера беше последният бой. Няма вече татарин на българска земя. Разбира се, верният Касим бег не се брои.

Измъчваше ме мисълта за Калина, ала не смеех да го запитам. Той, изглежда, прочете въпроса на лицето ми.

— За Калина не зная нищо, Тодоре. Сърцето ми казва, че е жива, но иначе нямам никаква вест. И в Търновград не се говори нищо, сякаш е потънала в земята. Почакай, ще дойде време и за нея. — Той продължи унесено, като че мислеше на глас: — Нещо не върви в Търновград. Получих писмо от Георги и Радко. Уж привидно всичко било добре, но усещала се близка буря. И те не могат да определят откъде ще избухне. Болярите, болярите… Голяма грешка сторих с болярите.

— Не биваше да посягаш на кесиите им.

— Лошото е, че само посегнах. Вместо някакъв си десятък трябваше да отнема напълно и богатствата, и чиновете им. Тогава, останали без зъби, те нямаше да посягат на делото ми.

Докато говорехме, тежка колона се проточи към нас. Сакати и болни мъже се влачеха с последни сили, залитаха, падаха. Водеше ги посърналият Дамян, който, въпреки горещината на августовския ден, се бе наметнал с клашник. След малко Дамян се изправи пред нас и засрамено каза:

— Аз съм, Ивайло. Прости ми. Виж, само тази шепа хора останаха от онези, с които ме прати да браня Бялград.

— Избяга ли пред ромеите, нещастнико? — кресна царят. — От кръвта ли се уплаши?

Дамян го изгледа с широко отворени очи. После, без да каже нито дума за защита, той бутна клашника си на земята. Едва тогава видяхме, че едната му ръка е отсечена от рамото.

Сълзи се свлякоха от страните на Ивайло. Той падна на колене пред героя и целуна оцелялата му десница.

— Ти ми прости, Дамяне. Мъката помрачи за миг разсъдъка ми… — После се изправи и заплашително размаха юмрук към далечината: — Но вече дойде нашият ред. Прогонихме татарите. Сега пази се, Михаил Глава Тарханиот!