Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)
Допълнителна корекция
moosehead (2019)

Издание:

Цончо Родев

Наричаха ме Желязната ръка

 

Редактор: Георги Стоянов

Художник: Христо Брайков

Художествен редактор: Веселин Христов

Технически редактор: Найден Русинов

Коректори: Донка Симеонова, Бети Леви

 

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив, 1971

Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция на правописни и граматически грешки

XII

Каквото и да говорят хората, аз съм убеден в едно — няма истински храбреци под слънцето. Някой е безумно смел в битките, сражава се като Арес[1], а в къщи жена му го бие с точилката; друг е способен да извърши дивни геройски подвизи, а нощем не смее да излезе извън прага на дома си, защото се страхува от духове и вампири; трети може да издържи нечовешки мъчения, без да му трепне окото, а като слуша попа да говори за страшния съд, започва да се тресе като лист. Такива сме ние, хората. Винаги по нещо ни липсва, винаги в нещо смелостта ни понакуцва.

За съжаление, и аз не правех изключение от общото правило. Никой не би могъл да ме обвини, че нявга съм отбягвал някаква опасност. Но ето че времето течеше, почти нови два месеца изминаха от случката при манастира, а аз все не намирах смелост да говоря с Ивайло.

Добрият дядо Борил често ме подпитваше какво съм направил. Аз самият неведнъж обмислях всяко слово, което ще кажа, разговарях сам на глас, давах си дума „до утре вечер“ да се престраша и да заговоря, но много такива „утре вечери“ минаваха, а аз все отлагах и чаках…

 

 

Един ден — това беше в края на лятото — ние тъкмо разполагахме стана си в полите на Хемус, когато видях трима конници, изчервени от възбуда, да изскачат от покрайнините на гората и да се втурват към шатрата на Ивайло. Отидох и аз нататък. И тъй като бях наблизо пристигнах едновременно с тях.

— Войводо — извика единият задъхано, — дошли са византийци! Пратеници на императора са дошли за тебе!

— Какво, какво? — запита войводата, не повярвал на ушите си. Въпросителният му поглед се спря и на мене, но аз вдигнах рамене.

— Пратеници на императора те търсят! — повториха ездачите. — Носят и дарове за тебе!

Ивайло се замисли. Навярно тези пратеници на могъщата Византия бяха последното нещо, което бе очаквал. Попита ме:

— Какво мислиш за тази работа, Тодоре?

— Ще трябва да ги приемеш, войводо. Макар хромият да е още в Търновград, истинският вожд на българския народ си ти. Нищо чудно, че вече трябва да общуваш с мощни монарси. Но — допълних аз, — пази се от тях. Мъдрецът е казал: „Избягвай дружбата на лошите хора и враждата на добрите.“[2] А Михаил Палеолог не може да се брои между добрите…

— Така да бъде! Остани при мене. Ще ми превеждаш. Да видим защо са изминали толкоз път тези чуждоземци.

Съветът, който му дадох, беше искрен, но ме изпълни и безпокойство — ще съумее ли прямият и необигран в сложните словесни игри Ивайло да се справи се ловките витии, които Михаил Палеолог използуваше за пратеници? Няма ли да скръсти безпомощно ръце пред сладкодумните велможи, които бяха успели да обаят дори и папата?

Скоро, много скоро разбрах, че опасенията ми са били напразни. Достатъчно беше да видя начина, по който Ивайло прие пратениците, за да се успокоя за изхода на преговорите. Чуден, неповторим беше този човек! Ако беше благородник, всичко би било лесно обяснимо — многото поколения преди него, облечени във власт, щяха да бъдат оправдание или поне обяснение за неговото царствено държание. Но откъде го обладаваше той, довчерашният свинар?

Ивайло посрещна пратениците на поляната прав, обкръжен от помощниците си, подпрян на тежкия си меч. Те пристъпиха бавно, със своята плавна, добре изучена походка, сякаш че се плъзгаха по тревата. Бяха шест-седем души, но един от тях, истинският посланик, вървеше на две крачки пред останалите. Познах го — беше хитрият, умен и безскрупулен Теофилакт, един от големите богаташи на Цариград и империята, когото императорът използуваше само за най-трудните задачи.

Ромеецът пристъпи към нас и се изправи срещу войводата. Изгледаха се внимателно и напрегнато. Не, това не беше поглед, а двубой. Опитността на Теофилакт се сблъска с вътрешната мощ на Ивайло. Първият черпеше сила от величието на Византия, която беше зад гърба му; вторият — от вярата в правотата на делото си. Дълго продължи тази безмълвна борба. И пръв отстъпи ромеецът. Той не бе очаквал да срещне в лицето на селския вожд такава сила и разколебан, твърдостта му се сломи. Преди да бяха чули гласовете си, той схвана, че предимството ще бъде на противната страна, че другият ще води играта. И като съобрази това, той направи дълбок поклон и изговори с мек, малко лигав, но звучен глас:

— Привет и мир от императора Михаила!

Преведох бързо думите му.

— Добре дошъл, болярино — отговори Ивайло и този прост отговор, който противоречеше на установената церемония, вместо да направи пратеника надменен, го смути.

Той се извърна и даде знак да поднесат даровете. Те бяха три тежки златни стакана, украсени с художествени арабески, и също така масивен златен поднос — императорът бе почел войводата с по-скъпи дарове, отколкото цар Константина! Ивайло даже не ги погледна, а само кимна на Георги — нали той се грижеше за сметките и богатствата — да ги прибере.

— С каква задача те е пратил императорът, болярино? — запита войводата. — За добро или за лошо си изминал толкова път?

— Само за добро… — Теофилакт се запъна, защото не знаеше как да титулува Ивайловата особа, — славни военачалнико. Императорът, бог да продължи дните му, се интересува живо от онова, което вършиш. Дори сега отиде нарочно в Адрианопол[3], за да наблюдава отблизо успехите ти. Той съчувствува на твоето начинание, пожелава ти успех и те споменава в молитвите си.

— Благодаря на императора — рече Ивайло с тънка ирония. — Сигурен съм, че само молитвите му ми помогнаха да стигна дотука.

Преведох отговора му и пратеникът преглътна шумно. Твърде опитен, Теофилакт веднага разбра, че не ще има място за усукване и витийство и затова реши да подхване направо:

— Като желае още отсега между него и тебе, между империята и Българското царство, да се установят дружба, мир и най-сърдечни отношения, той ти предлага чрез мен ръката на дъщеря си Ирина, която, разбира се, ще има подходяща императорска прид.

Онемяхме от изненада. Императорът на Византия предлагаше дъщеря си за жена на един довчерашен свинар! Ивайло стоеше с леко присвити очи и обмисляше неочакваното предложение, докато мускулчето на лицето му се свиваше и отпущаше бързо.

— И разбира се, зетят ще трябва да слуша тъста си, нали? — продума най-сетне той.

— Тогава той ще ти бъде баща, военачалнико. Синовете, естествено, дължат почит на бащите си.

— Само почит ли? А подчинение? — Ивайло се засмя снизходително. — Не, болярино. Висока е честта, оказана ми от твоя господар, но сега-засега не мога да я приема. Аз не съм тръгнал да се женя. И моите воини — той показа с широко движение стана — не са сватбари, а бранници.

— Значи, ти се отказваш от мира и спокойствието и предпочиташ враждата? Така ли?

— Грешно си ме разбрал, болярино. Ние не искаме вражда. Към великата съседка Византия и към нейния император изпитваме само почит и благоразположение. И затова не бързай да си ходиш. Остани при нас, погостувай ни, слушай какво говорим, гледай какво вършим. Тогава ще ни опознаеш и ще разбереш какво трябва да кажеш на императора.

Стори ми се, че тази покана зарадва пратеника. Това се потвърди и от бързината, с която той се разкланя и оттегли.

Няколко дни по-късно случайността ми даде възможност да се уверя, че не съм се излъгал. Бях излязъл извън стана да помечтая и уж „за последен път“ да премисля разговора си с Ивайло. Отбих се настрана от пътеката, легнах по гръб, скрит зад гъстите шубраци, и се загледах в светлата синева на небето.

Крадливо шумолене ме накара да се стресна. Някой пристъпваше предпазливо по пътеката, спираше, ослушваше се, после пак правеше няколко бързи крачки. Изглежда, моят храсталак му хареса, защото той излезе от пътеката и се спотаи от другата му страна.

Както нощните сенки безшумно се хлъзгат по притихналите поляни, така и аз започнах да лазя по лакти и колене по тревата. И го видях. Тайнственият ми съсед, който още не можеше да успокои дишането си, беше Теофилакт и напрегнато се вглеждаше по пътеката към стана, откъдето очакваше нещо. Аз се поприкрих и също зачаках.

Не след много време се зачуха равномерни крачки. Теофилакт пооправи одеждите си, придаде си вид на човек, излязъл на разходка, и тръгна срещу тях. Отново надзърнах. Зададе се Касим бег с глава, потънала между раменете и с ръце на гърба. Ромеецът изскочи пред него.

— О, Касим бег — извика той с пресилена любезност, — каква случайност! Тъкмо мислех за тебе и те срещам. Ела, поседни малко да поприказваме.

— Няма какво да сядаме. — За моя голяма изненада татаринът отговори на съвсем чист, макар и малко твърд гръцки език. — Ако искаш да ми кажеш нещо, можем да останем и прави.

Грубият отговор не смути Теофилакта:

— Все си мислех, пък реших и да те попитам — как ти, великият Касим бег, прочут пълководец и герой на безброй битки, си се съгласил да станеш роб на един довчерашен отрок и…

Нито един мускул не трепна по плоското безбрадо лице на татарина. Само тесните му очи се присвиха още повече.

— Роб ли? Тук аз съм свободен воин и войвода на чета.

— Ех, помощникът на един свинар не може да бъде повече от свинар. А стига да искаш, ти би могъл да бъдеш протостратор в най-великата войска на земята.

— Кой ти каза това? — попита бързо Касим бег.

— Кой ли? Сам императорът, разбира се.

— И каква е цената, срещу която се дава този чин?

— Може ли някой да иска да стане втори след императора, ако не може да отстрани от пътя му… един свинар?…

Изтръпнах. Само за няколко месеца се бях изменил дотолкова, че онова, което преди ми се струваше естествено или поне понятно, сега ме отвращаваше, погнусяваше ме. Аз бях забравил подлостта, която сам се бях съгласил да извърша, бях забравил думите на императора, когато ме изпращаше да убия Ивайло, и захванах да мисля, че навсякъде цари сърдечност и прямота като в селската войска. Сега за миг се опомних. Прозрях простия, но дълбок план на Михаил Палеолога. След като мисията ми бе завършила по такъв неочакван и неприятен за него начин и след като бе свидетел на необикновените успехи на Ивайло, неговият деен ум не бе престанал да изобретява нови хитри ходове и обещаващи възможности. Когато се е решил да омъжи дъщеря си за утрешния цар на България, той е искал да изпревари съдбата, като се осигури и за онова, което смяташе за най-лошо. Но той бе подозрял и отказа, с който бе посрещнато предложението му, и бе натоварил коварния Теофилакт да намери човек, който да извърши отхвърленото от мене. Ала сега предлаганата цена беше много по-висока от онази, която щеше да бъде платена на мене. Това показваше, че императорът Михаил бе започнал да се страхува не на шега.

Застанал неподвижно, Касим мълча дълго, цяла вечност. Накрая вдигна неопределено рамене и тръгна, без да продума повече. Теофилакт гледа подир него, докато се закри зад завоя на пътеката. Той потри доволно ръце и те издадоха звук като смачкан сух пергамент.

С мъка сподавих желанието си да скоча и го удуша. Но да се посегне на личността на императорския пратеник без явни улики срещу него, би значило да се предизвика могъщата Византия. А и Ивайло никога не би го простил. Затова аз оставих коварния гост да слезе надолу към стана, улових главата си с две ръце и се замислих.

Първото ми хрумване беше да изтичам при Ивайло и да му разкажа всичко. Като прецених обаче, че всъщност бих му предал само един подслушан разговор, който двамата събеседници лесно можеха да отрекат, реших, че е по-добре да изчакам развитието на събитията. Но същевременно не можех да се задоволя и само с изчакване. Татаринът не прие предложението, но не го и отхвърли; моето впечатление — пък и впечатлението на Теофилакт — беше, че ромеецът имаше основание да се радва, да се надява. Налагаше се да бдя над Ивайловата сигурност, да следя всяка стъпка на подлите пратеници и на вероломния Касим бег. Това не беше по силите на един човек. Трябваше да посветя и други в тайната, в която бях проникнал, и заедно с тях, с обединени усилия да предотвратим готвеното престъпление. Но кому можех да се доверя? Кого да избера за мой помощник?

Дядо Борил не беше подходящ. Не се съмнявах нито в честността му, нито в неговата готовност при нужда да пожертвува стария си живот, нито в мъдростта му. Но на мен бяха нужни не хора умни, а такива, които едновременно са и умни, и способни да действуват, да се борят, да се сражават, ако потрябва. А дядо Борил беше вече много стар, за да отговори на подобни изисквания.

Но синът му Куман беше друг. Освен съобразителността и честното сърце, той притежаваше воински качества, които го правеха опасен за всеки противник. Наистина беше премного прям и откровен — добродетели, които за нашето начинание щяха да бъдат по-скоро недостатък, — ала въпреки това той отговаряше чудесно на изискванията.

Ние двамата бяхме достатъчни и все пак ни трябваше още някой — да си призная откровено, аз се страхувах, че може би Ивайло дълбоко в душата си все още ни смяташе за ромеец и болярин, т.е. възможни или поне допустими врагове. И затова продължих да избирам.

Стан имаше силата на Голиат и сигурно би могъл да задуши мечка в железните си прегръдки. Но когато се отнасяше за нещо, което се развива под повърхността на събитията, което изисква по-малко сила и повече дълбоко прозрение и тънка наблюдателност, той беше отчайващо неподходящ.

Почти по същите съображения не се спрях и на Момчил. Буен, дързък, безумно смел воин, той винаги действуваше, преди да размисли, ръководен от гнева или храбростта си. Ако му се доверях, той вероятно щеше завчас да отсече главите и на Теофилакт, и на татарина, а после дори не би могъл да обясни на войводата защо го е сторил.

За Кънчо не се и колебах. Той бе премного християнин, премного добър и милостив, за да бъде въвлечен в такова приключение.

И така изборът ми неизбежно трябваше да спре на Дамян. Казано искрено, към него хранех скрита и необяснима враждебност. Дали, тя се дължеше на превзетата изисканост, с която се обличаше, на обичайната му презрителна усмивка, на високомерния начин, по който говореше, или най-сетне на малко завист, задето бе мълчаливо избрания, но всепризнат пръв заместник на Ивайло — не бих могъл да отговоря. Но каквато и да беше причината, тази лека неприязън съществуваше и имаше всички белези, че е взаимна. Показателно беше, че за четири-пет месеца, прекарани от мене в дружината, ние с него не бяхме разменили и четири-пет думи. И въпреки всичко аз избрах именно него. Защото не можех да отрека достойнствата му — смелост и праволинейност, съчетани с познаване на хората, бърз ум и хитрина.

Същата вечер скрито ги предупредих да дойдат тайно извън стана. Дамян се учуди, но мълчаливо даде съгласието си.

Събрахме се извън грамадния кръг, осеян с ярките пламъци на войнишките огньове. Беше тиха и топла есенна нощ. Седефеният диск на луната обливаше поляната с потоци мека жълта светлина. От време на време храстите, които покриваха заоблените гърбици на околните хълмове, прошумяваха сънно от повея на недоловимия в подножието вятър. Някъде отдалеч долиташе напевен ромон на планински поток. Въздухът ухаеше на суха трева и на рано опадали листа.

Без предисловия аз им предадох разговора, който бях подслушал, всяко движение, всяка дума, на които бях свидетел. После споделих и съображенията, поради които се обърнах към тях, а не към Ивайло:

— Ние трябва да умрем, но да не допуснем предателите да посегнат на войводата — завърших разказа си.

Беше есенна нощ, но по челото на Куман лъщяха ситни капчици пот. Дамян се бе изчервил, сякаш се задушаваше. Никога, дори и пред най-страшните битки, не бях го виждал така развълнуван.

— Теофилакт няма да види повече Цариград. — Това заплашване той изговори с такъв зловещ глас, като че призоваваше небето да се сгромоляса над главите на заговорниците.

Но сега не беше време за гръмки заплахи. До среднощ ние стояхме на поляната и полугласно обсъждахме какво да правим. След много препирни решихме: докато не стигнем до неоспорими доказателства за подготвяното престъпление да не пропущаме нито стъпка на предателите. Всеки по отделно и всички заедно щяхме да бъдем вечно будното око и вечно заслушаното ухо, които да доловят и най-малкия признак, че съзаклятниците са решили да действуват.

Преди да се приберем в стана, настоях да се закълнем, че не ще допуснем и косъм да падне от главата на Ивайло. Сериозни и тържествени, ние извадихме мечовете си, кръстосахме ги и Куман рече:

— Верни като меча!

— Тайни като нощта! — допълних аз.

С хрипкав, вледеняващ глас се обади и Дамян:

— Умни и безжалостни като Сатаната — едничкия ни свидетел…

Бележки

[1] Арес — при римляните Марс — древногръцки бог на войната.

[2] Мисълта е на Епиктет. Сравни бележка 1 от Глава II

[3] Адрианопол — днешния град Одрин.