Даниел Стийл
Вината на Рафаела (33)

XXXIII

През септември Алехандра започна да увещава Рафаела. Останалите членове на семейството се бяха върнали в Барселона и Мадрид, а Рафаела бе решила да остане в Санта Еухения и през зимата. Твърдеше, че иска да работи върху нова книга за деца, но извинението й бе неубедително. Вече нямаше интерес към писането и тя го знаеше. Майка й настояваше Рафаела да се върне с нея в Мадрид.

— Не искам, мамо.

— Глупости. Ще бъде добре за тебе.

— Защо? Не мога да ходя на театър или на опера, нито на вечери.

Майка й гледаше замислено изпитото уморено лице пред себе си.

— Минаха девет месеца, Рафаела. Можеш да излизаш от време на време с мене.

— Благодаря ти — тя погледна майка си мрачно. — Но аз искам да остана тук.

Разговорът им се проточи дълго, без да стигне доникъде, и както обикновено след това Рафаела изчезна в стаята си. Седеше там с часове, гледаше към градините, мислеше, припомняше си. Сега имаше по-малко писма за отговаряне. А и книги не четеше вече. Просто седеше и мислеше — понякога за Джон Хенри, друг път за Алекс, за миговете, които бяха преживели заедно. Спомняше си за пътуването до Париж, когато баща й я бе изхвърлил от къщи и я бе нарекъл курва. После си мислеше за сцената, която бе заварила, когато се прибра в онази нощ, след като Джон Хенри… за пристигането на баща си… как той я нарече убийца. Просто седеше, живееше със спомените си и гледаше навън, без да вижда какво става там, без да прави нищо, и бавно се топеше. Майка и дори се боеше да напусне Санта Еухения, защото поведението на Рафаела я плашеше. Беше тъй отнесена и разсеяна, тъй далечна и тъй безразлична. Тя почти не ядеше вече, не говореше с никого, ако не е необходимо, не участваше в шегите, в разговорите и общия смях. Мъчително бе човек да я наблюдава. В края на септември майка й най-после се наложи.

— Не ме интересува какво ще кажеш, Рафаела. Заминаваме с тебе за Мадрид. И там можеш да се заключиш.

Освен това скучната есен в провинцията бе омръзнала на Алехандра. Тя самата бе жадна за забавления и не разбираше как млада жена на трийсет и четири години може да понася такъв живот. Рафаела прибра багажа си и тръгна с нея. Не каза нищо, докато пътуваха с колата, а като пристигнаха, се качи в големия апартамент, в който винаги се настаняваше, когато бе в къщата на майка си. Никой като че ли вече не я и забелязваше, като минаваше безшумно. Нито лелите и братовчедките, нито братята и вуйчовците. Просто свикнаха да я приемат такава, каквато бе сега.

Майка й откри сезона със серия от приеми, в къщата имаше музика, танци и смях. Тя подкрепи няколко благотворителни представления и заведе цели групи от близки в операта, устройваше големи и малки вечери и сякаш постоянно приемаше вкъщи армия от приятели. Към първи декември Рафаела вече не издържаше. Едва ли не всеки път, когато слизаше долу, намираше по четирийсет души във вечерни рокли и смокинги да чакат. А майка й бе отказала категорично да й разреши и занапред да се храни в своите стаи. Настояваше, че това е нездравословно, и макар да бе в траур, Рафаела можеше поне да се храни заедно с гостите на майка си. Освен това за нея бе добре да вижда хора, повтаряше майка й, но Рафаела не бе на същото мнение. В края на първата седмица на декември тя реши да се махне и вдигна телефона. Направи резервация за един полет до Париж, като смяташе, че няколко дни в спокойната къща на баща й ще бъдат известно облекчение за нея. Винаги се бе чудила как родителите й са се понасяли — майка й бе общителна, лекомислена, светска, а баща й — сериозен и строг. Отговорът, разбира се, бе в това, че майка й живееше в Мадрид, а той в Париж. Сега Антоан много рядко идваше в Испания. Чувстваше се твърде стар за лекомислените забавления на Алехандра, а Рафаела трябваше да признае, че и тя имаше същото отношение към тях.

Потърси баща си, за да му каже, че пристига, като предполагаше, че това няма да представлява особен проблем за него. Имаше своя стая и в неговата къща. Той не бе у дома, когато му позвъни по телефона. Обади и се една нова прислужница. Тогава Рафаела реши да го изненада, като си спомни, че не бе влизала в тази къща от предната година, когато се бяха скарали заради връзката й с Алекс. Но вече девет месеца тя изкупваше поне част от греховете си с мъчителния си монашески живот в Испания. Знаеше, че баща й одобрява това, и след яростните му обвинения щеше да се успокои, ако разбере, че е малко по-доволен от нея сега.

Самолетът за Париж бе полупразен. Тя взе такси от летище „Орли“, а когато пристигна, остана отвън известно време да се полюбува на великолепието на бащината си къща. Винаги имаше странно усещане, когато си идваше тук. В тази къща бе живяла като дете и винаги когато се връщаше, се чувстваше по-скоро малко дете, отколкото жена. Къщата й напомняше още за Джон Хенри, за първите му посещения в Париж, за дългите им разходки в Люксембургската градина и покрай Сена.

Позвъни и вратата се отвори отново от непознато лице. Бе прислужница в колосана престилка, с кисела физиономия и дебели черни вежди, която я изгледа въпросително, когато шофьорът на таксито внесе вътре пътните й чанти.

— Да?

— Аз съм мадам Филипс, дъщерята на господин дьо Морне-Мал.

Дребната прислужница й кимна, но изглеждаше, че пристигането й нито й направи впечатление, нито я заинтересува.

Рафаела се усмихна.

— Баща ми вкъщи ли е?

Прислужницата пак кимна, но я погледна някак особено.

— Той е… горе.

Беше осем часът вечерта и когато пристигаше, не бе сигурна дали ще намери баща си вкъщи. Но знаеше, че ако е тук, ще вечеря сам, ако пък е излязъл, ще прекара вечерта навън. Не рискуваше да попадне на някой от тези приеми като устройваните от майка й, с танци и смеещи се двойки, които се движат из салоните. Баща й бе много по-малко общителен и предпочиташе да урежда срещите си в ресторант, а не вкъщи.

Рафаела кимна учтиво на жената.

— Ще се кача горе да го видя. Бъдете добра да кажете на някой от мъжете да донесе чантите ми в моята стая след малко. — После, като съобрази, че жената може да не знае коя е нейната стая, добави: — Голямата синя спалня на втория етаж.

— Ах! — възкликна прислужницата, но изведнъж стисна устата си, сякаш не можеше да каже нищо повече. — Да, мадам.

Тя кимна на Рафаела и забърза към кухнята, а Рафаела се заизкачва бавно по стълбите. Не изпитваше особена радост, че се връща тук, но поне бе спокойна, а това бе облекчение след непрекъснатото движение в мадридската къща. Като стигна до втората площадка, си помисли, че след като продаде къщата в Сан Франсиско, ще трябва да си устрои свое жилище. Имаше идея да купи парче земя недалеч от Санта Еухения и да си построи малка къща до голямото имение. Докато траеше строежът, щеше да живее спокойно в Санта Еухения. Щеше да има отлично оправдание да не отива в града. Това беше част от нещата, които искаше да обсъди с баща си. Той се грижеше за имуществото й, откакто бе напуснала Сан Франсиско, и сега щеше да разбере докъде е стигнала работата. След още няколко месеца смяташе да се върне в Калифорния и да се освободи от къщата завинаги.

Спря колебливо пред бащиния си кабинет, загледа се в богато украсените с резба двойни врати и се отправи тихо към своята стая, за да съблече палтото си, да си измие ръцете и да се среши. Не бързаше да види баща си. Предполагаше, че чете в библиотеката си или преглежда книжа, запалил пура.

Без да се спре или да се замисли какво прави, тя завъртя голямата месингова топка и влезе в преддверието на старата си стая. В спалнята се влизаше през две двойни врати. Мина през първата, небрежно отвори втората и влезе в стаята. Но изведнъж я сепна чувството, че е влязла в чужд апартамент. Пред нейната тоалетна маса седеше висока, едра, руса жена, облечена в син дантелен пеньоар с гарнитура от пухкави пера около врата, а когато се изправи и се обърна към Рафаела с дързък, изпитателен поглед, Рафаела забеляза, че сините й копринени пантофи са в тон с пеньоара й. Един миг, който й се стори безкраен, Рафаела остана на мястото си, като не можеше да разбере коя е тази жена.

— Да?

Изгледа Рафаела с авторитетен вид, а на Рафаела се стори, че жената може да й нареди да напусне собствената си стая. После изведнъж разбра — очевидно в къщата на баща й са отседнали гости, а тя бе пристигнала без никакво предупреждение. Но всъщност нямаше да има проблем. Тя можеше да спи в голямата жълто златна стая за гости на третия етаж. В момента не й дойде наум, че е странно защо гостите на баща й не са настанени в онази стая, а в нейната.

— Много съжалявам… Мислех…

Не знаеше дали да се приближи и да се представи, или да се върне назад, без да каже нищо.

— Кой ви пусна тук?

— Не съм сигурна. Изглежда, че има нова прислужница.

Усмихна се любезно, а жената пристъпи към нея сърдита, така че за миг Рафаела имаше усещането, че къщата принадлежи на едрата жена.

— Коя сте вие?

— Рафаела Филипс.

Тя се изчерви леко, а жената спря като закована. Гледайки я, Рафаела започна да си мисли, че е виждала тази жена някъде и преди. Имаше нещо смътно познато в обилно напръскания й с лак рус шлем, в очите й, във фигурата й, но Рафаела не можеше да си спомни откъде я знае. В този момент през вратата на будоара влезе баща й. Носеше тъмночервен копринен халат, изглеждаше чист, помаден и напълно излъскан, но под халата му, леко отворен, нямаше нищо, краката му бяха голи и боси, сивите снопчета косми по гърдите му се подаваха през отвора.

— Ах! — възкликна Рафаела и отстъпи към вратата, сякаш бе влязла в стая, в която изобщо не биваше да влиза. И мигновено разбра, че точно така бе постъпила. Бе попаднала на чужда уговорена среща и заедно с това свое откритие изведнъж се досети коя е жената. — Боже мой — прошепна Рафаела и остана, където беше, впила очи в баща си и в русата жена, която бе съпруга на най-важния министър в правителството на Франция.

— Моля те, остави ни. Жоржет — тонът му бе строг, но лицето му изглеждаше нервно. Жената се изчерви и се извърна. — Жоржет — каза той меко, посочи й с глава будоара и тя изчезна, а той се обърна към дъщеря си, като силно пристегна халата си. — Мога ли да те попитам какво търсиш тук, без предизвестие и точно в тази стая?

Тя го гледа дълго, преди да му отговори, и изведнъж гневът, който трябваше да изпита преди една година, я обзе с такава сила, че тя не можеше нито да го спре, нито да устои. Стъпка по стъпка тя се придвижи към него, а в очите й имаше блясък, какъвто никога не бе виждал. Инстинктивно той подпря ръка на гърба на стола до себе си и като гледаше детето си, нещо дълбоко в него потрепери.

— Аз ли какво търся тук, папа? Дойдох да те посетя. Реших да дойда да видя баща си в Париж. Учудващо ли е това? Може би трябваше да се обадя предварително, за да спестя на мадам срама да бъде разпозната, но реших, че ще е по-забавно, ако дойда като изненада. А причината да бъда в тази стая е, че тя беше моя. Но мисля, че много по-важно в случая е какво ти правиш в тази стая, татко. Ти с твоя морал на светец и с безкрайните си проповеди. Ти, който ме изхвърли от тази къща преди повече от една година и ме нарече курва. Ти, който ме нарече убийца, защото съм „убила“ седемдесет и седем годишния си съпруг, който бе почти мъртъв девет години. Ами ако господин министърът получи удар утре, папа, тогава и ти ли ще бъдеш убиец? Ами ако получи сърдечен удар? Ами ако открие, че има рак, и се самоубие, защото не може да го понесе, тогава ти ли ще бъдеш виновен и ще накажеш ли себе си, както наказа мене? Ами ако връзката ти с неговата жена прекъсне политическата му кариера? А какво ще кажеш за нея, папа? За нея? От какво я лишаваш? И какво право имаш на това, когато майка ми е в Мадрид? Какво е това твое право, което аз не можех да имам преди една година с човек, когото обичах? Какво право… Как смееш! Как смееш! — тя стоеше пред него, разтреперана, и крещеше в лицето му. — Как посмя да се отнесеш с мене така, както се отнесе миналата година? Ти ме изхвърли от тази къща и ме изпрати в Испания същата вечер, защото каза, че не можеш да държиш курва под твоя покрив. Е, сега имаш курва под покрива си, папа — тя посочи истерично към будоара и преди той да може да я спре, отиде до вратата и намери жената на министъра, седнала на края на един стол от времето на Луи XVI да плаче тихо в кърпичката си. Рафаела се наведе и я погледна. — Добър ден, мадам.

После се обърна към баща си:

— И сбогом. И аз не искам да прекарам нощта под един покрив с курва, а курвата, папа, си ти, не мадам, нито пък аз. Ти си… ти си… — тя се разхълца истерично. — Това, което ми каза миналата година, едва не ме уби… Почти цяла година аз се измъчвам заради онова, което направи Джон Хенри, докато всички ми казваха, че съм невинна и че той го е направил, защото беше толкова стар, болен и нещастен. Само ти ме обвини, че съм го убила и ме нарече курва. Ти каза, че съм те опозорила, че съм рискувала да стане скандал, който би разрушил твоето добро име. А какво да кажем за тебе, по дяволите? И за нея? — тя махна с ръка към жената в синия пеньоар. — Не мислиш ли, че това би било скандал над скандалите? Какво ще кажеш за твоите слуги? А за господин министъра? За неговите избиратели? За твоите клиенти в банката? Интересуваш ли се от тях? Или само аз мога да опозорявам? Господи, онова, което аз съм направила, е толкова по-малко от това. Но ти имаш право на него, щом го желаеш. Коя съм аз, за да ти казвам какво можеш и какво не можеш да правиш, кое е грешно и кое не е? И как смееш да ме наричаш с обидни думи? Да направиш с мене това, което направи? — тя наведе глава за миг, хълцайки, после отново го погледна гневно. — Никога няма да ти простя, папа. Никога!

Той изглеждаше съсипан под нейния поглед, застарялото му тяло висеше отпуснато в халата му, на лицето му бе изписала болката от нейните думи.

— Рафаела… аз не бях прав… не бях прав… Това се случи по-късно. Кълна ти се. Започна това лято…

— Какво ме интересува кога е почнало? — тя изстрелваше думите в него — а той стоеше и я гледаше — и в метресата му, плачеща на стола. — Когато аз го направих, ти ме нарече убийца. А когато го правиш ти, няма значение. Аз можех да прекарам остатъка от живота си в Санта Еухения, изгризвайки сърцето си. И знаеш ли защо? Заради това, което ти каза. Защото ти вярвах. Защото се чувствах толкова виновна, че приех цялото злощастие, което ти струпа върху мене — тя тръсна глава и излезе от будоара. Той я последва, гледайки виновно след нея. Тя спря до вратата на голямата стая само за миг и се обърна към него с презрителен поглед.

— Рафаела… Съжалявам…

— За какво съжаляваш, татко? Че те разкрих? Ти щеше ли да дойдеш да ми кажеш? Щеше ли да ми кажеш за промяната в становището си, че аз съм убила мъжа си? Че си премислил всичко и си решил, че може би не си имал право? И точно кога щеше да ми го кажеш? Ако не бях ви сварила тук, кога точно щеше да дойдеш при мене и да ми кажеш? Кога?

— Не знам — гласът му звучеше като пресипнал шепот. — След време щях…

— Щеше ли? — тя поклати решително глава. — Не ти вярвам. Никога нямаше да го направиш. Щеше да продължиш тук връзката с метресата си, а аз щях да се погреба в Испания. Ще можеш ли да живееш отсега в мир със себе си, като знаеш това? Ще можеш ли? Единственият, който е разрушил нечий живот, си ти, татко. Ти почти разруши моя.

С тези думи тя блъсна вратата. Слезе бързо по стълбите и видя, че пътните й чанти още са в антрето. Трепереща, тя взе по една във всяка ръка, преметна ръчната си чанта през рамо, отвори входната врата и излезе от къщата, за да намери най-близката стоянка за таксита. Знаеше една зад ъгъла, но дори и да трябваше да върви до летището, щеше да се върне веднага в Испания. Още бе разтърсена и трепереше, когато най-после намери такси и като каза на шофьора да я откара до „Орли“, отпусна глава на облегалката, затвори очи и скришом избърса сълзите от страните си.

Изведнъж я обзеха омраза и гняв към баща й. Какъв мръсник бе той, какъв лицемер! А отношението му към майка й? А обвиненията му към нея? Всичко, което бе казал… Но както се гневеше мълчаливо по целия път към летището, постепенно започна да мисли, че всъщност поведението на баща й бе просто човешко, каквото навярно бе и на майка й, каквото бе и нейното, а може би някога е било и поведението на Джон Хенри. Може би тя действително не бе убила Джон Хенри. Може би той наистина просто не е искал да живее повече.

Докато летеше към Мадрид, тя се взираше в нощното небе, премисляше всичко отново и може би за пръв път от почти една година се почувства освободена от мъчителната тежест на собствения си товар от вина и болка. Започна да съжалява баща си и изведнъж дори сама се засмя, като си го представи в неговия червен халат с едрата му метреса на средна възраст в пеньоар с пера около дебелия й врат. Тя се смееше тихичко, когато самолетът кацна в Мадрид, и все така усмихната се отправи към къщата на майка си.