Даниел Стийл
Вината на Рафаела (2)

II

Алекс вече пъхаше ключа в предната врата на своя дом, а лицето на плачещата жена продължаваше да го преследва. Коя бе тя? Защо плачеше? От коя къща бе излязла? Той приседна на тясната вита стълба в антрето, загледан в празната всекидневна и в лунната светлина, която се отразяваше върху голия дъсчен под. Никога не бе виждал такава прекрасна жена. Лицето й би могло да те преследва цял живот и седнал неподвижно, той си мислеше, че ако не цял живот, то безспорно ще си го спомня много дълго. Дори не чу телефона, който иззвъня след няколко минути. Бе още потънал в мислите си, в спомена за чудното видение. Когато най-после чу звъна, изтича до първата площадка с няколко бързи скока и влезе в кабинета си точно навреме, за да успее да измъкне телефона изпод купчината книжа върху бюрото.

— Ало, Алекс.

Последва миг на мълчаливо напрежение. Бе сестра му Кей.

— Какво има? — което значеше „какво искаш“.

Тя никога и на никого не се обаждаше, ако не искаше или не се нуждаеше от нещо.

— Нищо особено. Къде беше? Звъня вече от половин час. Момичето, което работи до късно в кантората ти, каза, че си тръгнал направо към къщи.

Винаги беше такава. Искаше веднага това, което си е наумила, без да мисли удобно ли е за другите, или не.

— Бях излязъл да се разходя.

— В този час? — гласът й звучеше, изпълнен с подозрение. — Защо? Да не би нещо да не е в ред?

Той тихо въздъхна. Сестра му от години го тормозеше. Тя не мислеше за другите, никаква мекота нямаше у нея.

Цялата беше направена от ъгли — студени, корави и остри. Понякога му напомняше остър кристален предмет, който можеш да сложиш на бюрото си — приятен на вид, ала не ти се иска да го вземеш и пипнеш. Ясно беше от години, че и съпругът й има същото чувство.

— Не, всичко е наред, Кей.

Все пак трябваше да признае, че за жена, тъй безразлична към чувствата на другите, тя имаше необикновената способност да долавя кога е потиснат или без настроение.

— Просто имах нужда от малко въздух. Днешният ми ден бе много дълъг.

После, за да смекчи разговора и да отклони вниманието й от себе си, попита:

— Ти никога ли не излизаш на разходка, Кей?

— В Ню Йорк? Да не съм луда! Можеш да умреш само от въздуха, който дишаме тук.

— Да не говорим за кражбите и изнасилванията.

Той се усмихна в слушалката и усети, че и тя се усмихва. Кей Уилард не бе жена, която се усмихва често. Все напрегната, все забързана, все неспокойна, тя рядко беше в добро настроение.

— На какво дължа честта за това телефонно обаждане?

Той се отпусна в стола си, зарея поглед навън и търпеливо зачака отговора й.

Дълго време Кей се бе обаждала заради Рейчъл. По обясними причини тя не бе прекъснала връзките с бившата си снаха. Искаше й се да запази стария губернатор в своето обкръжение. Ако успееше да склони Алекс да се върне при Рейчъл, старецът би бил доволен. При условие, разбира се, че убеди Рейчъл колко безнадеждно нещастен е Алекс без нея и колко би се радвал, ако му даде още една възможност. Кей не бе неспособна на такъв натиск. Тя вече няколко пъти се бе опитала да организира среща между тях, когато Алекс бе посещавал Ню Йорк. Но дори и Рейчъл да склонеше, в което Кей съвсем не бе сигурна, с течение на времето стана ясно, че Алекс няма такова желание.

— И тъй, конгресменке Уилард?

— Нищо особена просто се питах кога ще идваш в Ню Йорк.

— Защо?

— Не бъди толкова рязък, за бога. Мислех: си само да поканя няколко души на вечеря.

— Кои например?

Алекс разбра, че тя се приближава към същността, и се ухили. Сестра му бе изумителна, настъпваше като валяк. Едно трябваше да й се признае — никога не се предаваше.

— Е добре, Алекс, не минавай веднага в отбрана.

— Кой е в отбрана? Просто исках да знам кого смяташ да поканиш на вечеря заедно с мене. Какво лошо има в това? Освен ако, разбира се, в списъка на гостите ти има някой, който би накарал всички ни да се чувстваме малко неудобно. Да се опитам ли да позная инициалите, Кей, това ще те улесни ли?

Макар и неохотно, тя бе принудена да се засмее.

— Добре, добре, разбрах те. Но, за бога, Алекс, онзи ден, на връщане от Вашингтон, се случихме с нея в един самолет и трябва да ти кажа, че изглеждаше прекрасно.

— Би трябвало. При заплата като нейната и ти би изглеждала така.

— Благодаря ти, скъпи.

— Моля, няма за какво.

— Знаеш ли, че са й предложили да се кандидатира за член на Съвета?

— Не — госледва дълго мълчание. — Но всъщност не съм изненадан. А ти?

— И аз — сестра му въздъхна шумно. — Понякога се чудя дали съзнаваш какво изпусна.

— Напълно. И всеки божи ден съм благодарен за това. Не искам да имам жена, която се занимава с политика, Кей. Такава чест трябва да бъде запазена само за мъже като Джордж.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Той е толкова зает с работата си и съм сигурен, че дори не забелязва, когато прекарваш във Вашингтон цели три седмици. Аз обаче бих забелязвал.

Той не й каза, че нейната собствена дъщеря също забелязва. Знаеше това, защото разговаряше с Аманда винаги когато отиваше в Ню Йорк. Водеше я на обед, на вечеря или на дълги разходки. Познаваше племенницата си по-добре, отколкото я познаваха родителите й. Понякога му се струваше, че Кей изобщо не се интересува от дъщеря си.

— Да не забравя: как е Аманда?

— Предполагам, че е добре.

— Какво значи това „предполагам“? — лесно бе да се разбере, че тонът му е критичен. — Не си ли я виждала?

— Боже мой, аз едва съм слязла от проклетия самолет от Вашингтон! Какво искаш от мене, Алекс?

— Не искам много. Какво вършиш, не е моя работа. Но какво й причиняваш, е друго нещо.

— То също не е твоя работа.

— Не е ли? Тогава чия работа е, Кей? На Джордж? Забелязва ли той, че никога не прекарваш дори десет минути с дъщеря си? Бездруго не.

— Тя е шестнайсетгодишна, бога ми, и вече няма нужда от бавачка, Алекс.

— Не, но има огромна нужда от майка и баща, както всяко младо момиче.

— Не мога да направя нищо повече. Аз се занимавам с политика. Знаеш с какви големи изисквания е свързано това.

— Да-а.

Той бавно поклати глава. Ето какво му желаеше тя — живот с Рейчъл „Патерсън“, живот, който ще го превърне в „мъж на жена си“.

— Нещо друго? — не му се искаше да говори повече с нея. Достатъчно й се беше наслушал за пет минути.

— Ще се кандидатирам за Сената догодина.

— Поздравявам те — гласът му беше равен.

— Не се вълнувай толкова.

— Не се вълнувам. Помислих си за Манди и какво би означавало това за нея.

— Ако спечеля, ще значи, че тя ще бъде сенаторска дъщеря, това е.

В гласа на Кей изведнъж прозвуча злоба и на Алекс му се дощя да й удари шамар.

— Мислиш ли, че тя изобщо ще се впечатли от това Кей?

— Вероятно не. Главата на това момиче е толкова високо в облаците, че може и пет пари да не даде, дори ако се кандидатирам за президент.

За миг в гласа на Кей се прокрадна тъга и Алекс поклати глава.

— Не това има значение, Кей. Ние всички се гордеем с тебе, обичаме те, но има и още нещо…

Как би могъл да й каже? Как да й обясни? Тя не се интересуваше от нищо, освен от кариерата си, от работата си.

— Мисля, че никой от вас не разбира какво значи това за мене, Алекс, колко съм работила, за да го постигна, и какъв дълъг път съм преодоляла. Беше убийствено, но успях, а ти само ми опяваш каква майка съм била. Ами нашата мила майчица да не е по-добра? Джордж пък е прекалено зает с хирургията си, та да запомни дори дали съм член на Конгреса или кметица. Не е ли, меко казано, малко обезкуражаващо, братко?

— Сигурен съм, че е така. Но понякога човек може да бъде наранен и от кариери като твоята.

— Това трябва да се очаква.

— Тъй ли? Такава ли била работата?

— Може би — стори му се уморена. — Нямам отговор на всички въпроси. Бих искала да имам. А какво ще кажеш за себе си? Какво става в твоя живот напоследък?

— Нищо особено. Работа…

— Щастлив ли си?

— Понякога.

— Би трябвало да се върнеш при Рейчъл.

— Не може да се отрече, че бързо стигаш до главния въпрос. Но аз не искам, Кей. Освен това какво те кара да мислиш, че и тя ме иска?

— Каза, че би желала да те види.

— О, боже! — въздъхна той в слушалката. — Ти никога не се предаваш! Защо просто не се ожениш за баща й и да ме оставиш на мира? Това ще ти донесе същите резултати, нали?

Този път Кей се засмя:

— Може би.

— Наистина ли очакваш от мене любовни връзки, които да подпомагат кариерата ти?

Самата идея му се видя забавна, но той знаеше, че колкото и възмутителна да е, в нея имаше зрънце истина.

— Мисля, че това, което харесвам най-много у тебе, моя голяма сестричке, е безграничната ти дързост.

— Тя ми помага да стигна, където съм пожелала, малко мое братче.

— Не се съмнявам, но не и този път, мила.

— Няма ли да участваш в една малка вечеря с Рейчъл?

— Не. Но ако я видиш пак, предай й най-добрите ми пожелания.

При споменаването на името й нещо го жегна отново. Не я обичаше вече, но от време на време все още изпитваше болка, когато се заговори за нея.

— Ще и предам. А ти пак си помисли. Винаги мога да организирам нещо, когато си в Ню Йорк.

— Ако имам късмет, ти ще бъдеш тогава във Вашингтон и няма да имаш време да ме видиш.

— Възможно е. Кога ще идваш на изток?

— Може би след две седмици. Трябва да се срещна с един клиент в Ню Йорк. Аз съм един от адвокатите му в сравнително голям процес.

— Това ме впечатлява.

— Нима! — очите му се присвиха, отново се загледа навън. — Защо? Ще звучи ли добре в пропагандната ти кампания? Читателите на майка ни ще ти привлекат повече гласове, отколкото аз, не мислиш ли? — в думите му прозвуча иронична нотка. — Освен ако, разбира се, бъда достатъчно разумен да се оженя отново за Рейчъл.

— Само не се заплитай в неприятности.

— Случвало ли ми се е такова нещо? — каза развеселен.

— Не, но аз съм кандидат за Сената; двубоят ще бъде напрегнат, състезавам се с онзи маниак моралист и ако някой, дори и далечен мой роднина, направи нещо излагащо, ще ме натикат в миша дупка.

— Не забравяй да предупредиш мама.

Той го каза на смях, но тя веднага отговори съвсем сериозно:

— Вече я предупредих.

— Шегуваш ли се?

Досмеша го при самата мисъл, че неговата елегантна, дългонога, облечена модно, белокоса майка би могла да направи нещо неподходящо, което да провали кандидатурата на Кей за място в Сената или където и да било.

— Не се шегувам. Говоря точно. Не мога да допусна никакви проблеми тъкмо сега. Никакви глупости, никакви скандали.

— Колко жалко.

— Какво значи това?

— Не знам… Мислех да започна авантюра с онази бивша курветина, която току-що излезе от затвора.

— Много смешно! Аз съм сериозна.

— За жалост, изглежда, че е така. Във всеки случай ще можеш да ми дадеш списък с твоите указания, когато дойда в Ню Йорк. А дотогава ще се старая да се държа прилично.

— Постарай се и се обади кога смяташ да идваш насам.

— Защо? За да можеш да ми уредиш случайна среща с Рейчъл? Боя се, конгресменке Уилард, че дори заради твоята кариера няма да се хвана на такава въдица.

— Ти си глупак.

— Възможно е.

Но той вече не се мислеше за такъв. Ни най-малко. И след телефонния разговор с Кей, загледан през прозореца, Алекс откри, че мисли не за Рейчъл, а за жената, която бе съзрял на стълбите. Със затворени очи той продължаваше да я вижда — съвършено очертания й профил, огромните очи и нежната уста. Никога не бе срещал жена по-красива и по-обсебваща. Седеше на бюрото си със затворени очи и мислеше за нея. После въздъхна, поклати глава, отвори отново очи и се изправи. Абсурдно бе да мечтае за една напълно непозната. Почувства се глупаво, засмя се тихо и я прогони от ума си. Безсмислено беше да се влюбва в абсолютно непознатата. Но като слизаше долу да си приготви нещо за вечеря, той разбра, че ще трябва да си напомня това още много пъти.