Даниел Стийл
Вината на Рафаела (16)

XVI

В неделя вечер сестрата сложи Джон Хенри да си легне в осем и половина и Рафаела се прибра бавно и замислено в своята стая. Цялата вечер бе мислила за Алекс и Аманда, смятайки наум кога е трябвало да тръгнат от Ню Йорк и да се качат в самолета. Сега трябваше да бъдат само на два часа от Сан Франсиско, но й се струваше, че са тъй далече, сякаш са в друг свят. Бе прекарала деня с Джон Хенри, сутринта го разходи в градината, грижливо завит в одеяла, с топло шалче и шапка, с черно кашмирено палто над копринения халат. Следобед го изведе с инвалидната му количка на терасата и в края на деня трябваше да си признае, че изглежда по-добре, а вечерта бе спокоен и изморен, когато го приготвиха за сън. Ето какво трябваше да прави тя, това бе дългът й, той бе съпругът й. „В щастие и в нещастие.“ Но мислите й отново и отново се връщаха към Алекс и Аманда. И колкото повече стоеше в този тухлен дворец, толкова повече й се струваше, че е заровена в гробница. Потресена от собствените си чувства, изведнъж греховността на това, което вършеше, започна да я тормози. Вече не бе сигурна, че има право.

В десет часа тя седеше с тъжен поглед и знаеше, че самолетът им току-що е кацнал, че ще вземат багажа си и ще потърсят такси. В десет и петнайсет знаеше, че вече пътуват към града, и с всяка фибра на тялото си желаеше да бъде с тях. Но изведнъж фактът, че се бе влюбила в Алекс, отново започна да я измъчва, боеше се, че в края на краищата Джон Хенри ще плати цената — без достатъчно внимание, без нейната компания и чувства той не би могъл да живее. „Но не можеш ли да бъдеш и с двамата?“ — питаше се тя. Не бе уверена, че може. Когато беше с Алекс, сякаш на света не съществуваше никой друг, искаше да бъде единствено с него, да забрави всички останали. А не можеше да си позволи да забрави Джон Хенри. Да го забрави, бе все едно да опре пистолет до главата му.

Седеше и гледаше мълчаливо през прозореца, след известно време стана и изгаси лампата. Бе още с роклята, която облече за вечеря, вечеряла бе на поднос в неговата стая, разговаряха, а той от време на време задрямваше между две хапки. Изморен бе от чистия въздух. Но сега тя седеше неподвижно, като че ли наблюдаваше, като че ли търсеше някого или нещо, като че ли Алекс щеше да се появи навън. Бе единайсет часът, когато телефонът иззвъня, тя се стресна и вдигна слушалката, като знаеше, че цялата прислуга вече си е легнала, с изключение на сестрата при Джон Хенри. Не можеше да си представи кой се обажда. Бе Алекс и тя се разтреперя, като чу гласа му.

— Рафаела?

Страхуваше се да говори с него оттук, но страшно й се искаше да го докосне. Подир двумесечната им раздяла след Ню Йорк и пътуването му заради Аманда до болка й се искаше да бъде отново с него.

— Стаята на Аманда е невероятна! — Той говореше тихо и макар за миг да усети страх, че някой ще ги чуе, тя не можеше да устои на радостта в гласа му.

— Харесва ли й?

— На седмото небе е. От години не съм я виждал тъй щастлива.

— Чудесно — Рафаела бе доволна и се мъчеше да си представи как младото момиче открива розово-бялата стая. — Тя добре ли е?

— Не знам, Рафаела — въздъхна той. — Предполагам. Но колко добре може да бъде след това, което й се е случило? Майка й направи страшна сцена, преди да тръгнем. Искаше да я накара да се чувства виновна, че заминава. И разбира се, призна, че се страхува какво може да си помислят гласоподавателите, щом тя живее при вуйчо си вместо при нея.

— Би могла да използва случая за доказателство, че е много заета.

— И аз й казах почти същото. Както и да е, получи се грозно и Манди така се изтощи, че спа през цялото време в самолета. Погледът към красивата стая, която си й подредила, бе най-щастливият миг за нея през целия ден.

— Радвам се.

Казвайки това, Рафаела се почувства непоносимо самотна. Би искала да види лицето на Аманда, когато влиза в стаята. Би искала да бъде на летището, да пътува с тях в колата, да влезе заедно с тях в къщата, да споделя с тях всеки миг, да види усмивките им, да помогне на Аманда да се чувства като у дома си в къщата, в която Рафаела бе влизала и излизала десетина пъти миналата седмица. Изведнъж й се стори, че е изоставена, и докато слушаше гласа на Алекс по телефона, се почувства страшно сама. Това усещане бе почти непосилен товар, то й припомни нощта, когато бе плакала, също тъй самотна, на стълбите до тяхната къща… нощта, когато видя Алекс за първи път сега й се струваше, че това е било преди един век.

— Защо се умълча? Наред ли е всичко?

Гласът му бе дълбок и пленителен, Рафаела затвори очи и поклати глава.

— Мислех си нещо… Извинявай.

— За какво?

Тя се поколеба за миг.

— За онази нощ на стълбите… първия път, когато те видях.

Той се усмихна.

— Но ти не ме видя в началото. Аз те видях по-напред.

Докато си припомняха първата среща, Рафаела отново взе да се притеснява за телефона. Ако някой от слугите бе буден, можеше да вдигне слушалката всеки момент и тя се безпокоеше какво би могъл да чуе или да си помисли.

— Може би трябва да поговорим за това утре.

Той я разбра.

— Ще те видим ли утре?

— Бих искала.

Тази възможност я сгря и самотата избледня.

— Кое време ще бъде удобно за тебе?

Тя се засмя тихо, нямаше никаква работа вече, след като бе приготвила стаята на Аманда. Това бе единственото й начинание от години.

— Просто кажи кога. Ще прескоча. Или ще бъде по-добре…

Изведнъж се бе разтревожила за Аманда. Не беше ли твърде рано да се запознае с момичето? Може би щеше да й бъде неприятно да се срещне с любовницата на Алекс, може би искаше да запази любимия вуйчо само за себе си.

— Не бъди глупава, Рафаела. Ако можех да те убедя, бих искал да дойдеш още сега.

Но и двамата знаеха, че Аманда е изморена и че е късно.

— Защо не дойдеш на закуска? Можеш ли да дойдеш толкова рано?

Рафаела се засмя.

— Какво ще кажеш за шест часа? Или пет и петнайсет? Или четири и половина?

— Прекрасно! — той също се засмя и затвори очи. Представяше си всяка подробност от лицето й. Умираше да я види пак, да я докосне, да я прегърне, телата им да се преплетат в едно, като че никога не са били две.

— Всъщност при тази разлика в часовете между Ню Йорк и Сан Франсиско не е изключено да стана в шест. Защо не дойдеш, щом се събудиш? Няма нужда дори да се обаждаш предварително. Утре сутринта няма да ходя в кантората. Искам да се уверя, че жената, която ще идва да помага на Аманда, е подходяща. — С две счупени ръце момичето бе напълно безпомощно и той бе поискал от секретарката си да намери жена, която да бъде едновременно икономка и сестра. След малко добави: — Ще те чакам.

Копнежът в гласа му беше толкова очевиден, колкото и гладът в гласа на Рафаела.

— Ще дойда рано — и забравяйки притеснението си, че някой може да подслушва телефона, добави: — Липсваше ми, Алекс.

— О, скъпа! — тонът му й казваше всичко. — Ако само знаеше колко много ми липсваше.

След още няколко минути приключиха разговора и Рафаела остана дълго, загледана в телефона с лъчезарна усмивка. Погледна часовника си, когато стана да се съблече. Минаваше полунощ, а след шест, седем или осем часа тя щеше да бъде отново с него. Самата мисъл за това караше очите й да играят, а сърцето й да препуска.