Даниел Стийл
Вината на Рафаела (11)

XI

Беше почти осем и четвърт, той седеше в кабинета си и леко потрепваше с крак. Бутилката с вино стоеше отворена до сиренето и плодовете, които бе подредил на масата, огънят светеше и пращеше, музиката свиреше, а той се чувстваше като съсипан. Бе казала, че ще дойде след седем и половина, но не бяха се чували цял ден и сега се чудеше дали поради някаква причина й бе невъзможно да излезе. Когато му се бе обадила предната вечер, му се стори, че е самотна като него, и цялото му същество се разтапяше от желание да я вземе в ръцете си. Сега седеше, гледаше смръщен към огъня и продължаваше да се чуди дали не се е случило нещо, но скочи изведнъж, когато иззвъня телефонът.

— Алекс?

Сърцето му заби бързо, после прескочи един удар от разочарование. Не беше Рафаела, а Кей.

— О, здравей.

— Какво има? Звучиш ми притеснен.

— Не, просто съм зает — не беше в настроение да разговаря с нея.

— Работиш ли?

— Нещо такова… не, нищо… няма значение. Какво има?

— Господи! Просто да побъбрим. Исках да поговорим за Аманда.

— Случило ли се е нещо?

— Слава богу, още не. За щастие аз разбирам по-добре децата на нейната възраст, отколкото ти. Тези сто долара, които си й дал, Алекс. Няма да я бъде.

— Какво искаш да кажеш? — лицето му се изопна, като слушаше сестра си.

— Искам да кажа, че тя е на шестнайсет години, и единственото, за което деца на тази възраст харчат пари, са наркотици.

— Тя каза ли ти защо й дадох парите? Впрочем ти как разбра? Мислех, че това е наша малка тайна.

— Няма значение как съм разбрала. Преглеждах някои нейни неща и ги намерих.

— Боже мой, какво правиш с това дете, Кей, претърсваш ли я?

— Не може да се каже. Но ти забравяш колко деликатно е моето положение. Не искам да държи наркотици в моя дом.

— Говориш за нея като за някой стар наркоман.

— Глупости. Но ако я оставя, тя ще държи вкъщи кутия цигари с марихуана, както ти и аз държим уиски.

— А някога казала ли си й просто, че не бива да прави това?

— Разбира се. Но ти наистина ли мислиш, че децата правят каквото им се каже?

Пълното неуважение към дъщеря й го подлудяваше и чувстваше, че ще експлодира, като слушаше инсинуациите в гласа на сестра си.

— Мисля, че отношението ти към нея е възмутително. Мисля, че тя е момиче, на което може да се вярва. А парите й дадох, за да може да ходи на пързалката в Рокфелеровия център. Каза ми, че често се пързаля с кънки, но ходи на Уолман Ринк в парка. Не знам дали го съзнаваш, но детето може да бъде убито, влизайки или излизайки от Централния парк. Като неин вуйчо бих искал да плащам пързалката й за кънки. Не можех да си представя обаче, че ще й вземеш парите, иначе бих уредил въпроса по друг начин.

— Защо не ме оставиш да се занимавам сама с дъщеря си, Алекс?

— Защо не си признаеш, че като майка си невъзможна? — гласът му ехтеше в стаята и страшно му се искаше да може да направи нещо за детето. — Искам да позволиш на Аманда да запази тези пари.

— Пет пари не давам какво искаш ти. Изпратих ти чек на същата сума днес.

— Аз сам ще обсъдя този въпрос с Аманда.

— Не си прави труда, Алекс — каза Кей с леден глас. — Аз проверявам писмата й.

Сигурен бе, че Аманда, когато е отговаряла на въпросите на Кей, е изпитвала същото чувство на отчаяние, каквото изпитваше той сега.

— Ти си злобна кучка, знаеш ли това? И нямаш никакво право да измъчваш детето.

— А ти кой си, за да съдиш как се отнасям с дъщеря си? Ти нямаш деца, дявол да те вземе. Какво разбираш ти от тези неща?

— Може би нищо, сестро. Може би абсолютно нищо. И може да нямам деца, уважаема конгресменке Уилард. Но ти уважаема госпожо, нямаш сърце.

Тя му затвори телефона и в същия момент той чу звънеца на входната врата и се усети завъртян във водовъртеж от емоции. Беше Рафаела. Знаеше това. Все пак бе дошла. Сърцето му изведнъж трепна, но още не бе забравил разговора със сестра си за Аманда и знаеше, че трябва да поговори лично с момичето. Спусна се, но стълбите от кабинета си до входната врата, отвори я широко и остана за миг загледан в Рафаела — щастлив, объркан и малко тревожен.

— Безпокоях се да не се е случило нещо.

Тя поклати глава, без да продума, но усмивката й говореше вместо нея, когато внимателно прекрачи вътре. Като затвори вратата зад гърба й, Алекс я грабна в прегръдките си и я притисна силно.

— Мила моя, колко ми липсваше. Добре ли си?

— Да.

Малката думичка потъна между коженото и палто и неговото тяло, както я бе прегърнал. Носеше палтото от рис, същото, с което бе облечена в онази нощ, на стълбите. Сега тя го прегърна, притисна го към себе си, а той забеляза, че в очите й има тъга и умора. Бе оставила бележка в спалнята си, че излиза да се разходи и да навести приятели. Така прислужниците нямаше да изпаднат в паника и да се обадят в полицията, като видят, че не се връща веднага след разходката. Те винаги се бояха от нейните вечерни разходки, а Джон Хенри би се ужасил, ако знаеше.

— Днешният ден ми се стори безкраен. Чаках и чаках, и чаках, а всеки час ми изглеждаше като два дни.

— И аз така се чувствах в кантората. Ела — той я хвана за ръка и я заведе до стълбището. — Искам да ти покажа горния етаж.

Като минаваха през къщата, тя забеляза, че всекидневната е празна, но пък уютът на спалнята и на кабинета му й хареса много. В двете стаи имаше мебели, тапицирани със светъл вълнен плат или мека кожа, имаше огромни растения и безброй етажерки с книги. В спалнята гореше буен огън и Рафаела се почувства изведнъж като у дома си.

— Алекс, толкова е хубаво! И тъй удобно и топло — бързо свали тежкото кожено палто и се сви до него на пода край камината, върху дебелия бял килим; пред тях на ниска стъклена масичка бяха виното, сиренето и пастетът, които бе купил за нея, като се прибираше вкъщи.

— Харесва ли ти?

Огледа се щастлив наоколо. Когато купи къщата, той сам се погрижи и за обзавеждането.

— Прекрасно е.

Тя се усмихна, но бе странно тиха и той усети отново, че нещо не е в ред.

— Какво има, Рафаела? — гласът му бе толкова нежен, че очите й се изпълниха със сълзи. Сред приятното бъбрене за къщата му той бе почувствал от първия момент, че тя е дълбоко смутена. — Какво не е в ред?

Рафаела затвори очи за миг, после ги отвори пак и инстинктивно потърси ръката на Алекс.

— Не мога да правя това, Алекс… Просто не мога. Исках смятах, че ще мога. Бях планирала всичко, как ще прекарвам деня с Джон Хенри, а вечер ще се измъквам „на разходка“ и ще идвам тук, за да бъда с тебе. И когато обмислях това — тя се усмихна тъжно отново, — сърцето ми трептеше. Чувствах се млада и развълнувана, и щастлива като… — тя поспря, гласът й едва се чуваше, очите й бяха влажни. — … като младоженка. — Погледът и се отмести към огъня, но ръката й остана в неговата. — Но аз нямам нито едно от тези качества, Алекс. Не съм вече млада, поне не съвсем. И нямам право на такова щастие, не с тебе. И не съм младоженка. Аз съм омъжена. И съм отговорна за един много болен човек — гласът й укрепна и тя оттегли ръката си от неговата. — Не мога да идвам повече тук, Алекс.

И сега, както бе обърната към него, тонът й стана категоричен.

— Какво те накара да промениш решението си?

— Завръщането вкъщи. Това, че го видях. Че си припомних коя съм.

— А мене напълно ли ме забрави?

Прозвуча патетично в собствените му уши и му бе неприятно, че го каза, но това чувстваше. Животът му нанасяше тежък удар. Не му бе съдено да има жената, която така отчаяно искаше.

Ала тя взе ръката му, доближи я нежно до устните си и я целуна, поклащайки глава.

— Не съм те забравила, Алекс — и добави: — Нито ще те забравя някога.

Едва произнесе тези думи и се изправи, за да си тръгне. Той остана седнал известно време и я наблюдаваше, искаше да я спре, да се бори с нея, но знаеше, че не може да направи нищо. Бе искал да се любят пак, да говорят, да прекара нощта с нея… да прекара живота си с нея. Сега бавно се изправи.

— Искам да знаеш нещо, Рафаела — той простря ръце и я притисна в обятията си. — Обичам те. Ние почти не се познаваме, но въпреки това знам, че те обичам. Искам да си идеш у вас, да помислиш върху това, което правиш, и ако промениш решението си, дори само за миг, искам да се върнеш тук. Другата седмица, другия месец или другата година. Аз ще бъда тук.

Той я задържа дълго в прегръдката си, като се чудеше кога ли ще я види пак. Не можеше да понесе мисълта, че това може да не стане никога.

— Обичам те. Не го забравяй!

— Няма — сега от очите й се стичаха сълзи. — Аз също те обичам.

После слязоха по стълбите, като че ли чувстваше, че няма смисъл да остават повече в къщата. Би било много болезнено и за двамата. Той с ръка върху раменете й, тя със сълзи в очите — така стигнаха до дома й. Обърна се само веднъж на прага, помаха му и изчезна.