Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. — Добавяне

XXV

— Рафаела, скъпа — майка й я обгърна с ръце, когато Рафаела слезе от самолета в Мадрид. — Но каква е тази лудост? Защо не остана една нощ в Париж? Когато баща ти ми каза, че ще долетиш направо, реших, че това е лудост.

Алехандра дьо Морне-Мал погледна тъмните кръгове под очите на дъщеря си, скара й се деликатно, но го направи така, че Рафаела разбра — тя няма представа защо плановете й са се променили. Очевидно баща й не бе казал нищо за писмото от „мадам Уилард“, нито за историята с Алекс и че тя е в немилост пред него.

Рафаела се усмихна уморено на майка си. Искаше й се да е щастлива, че я вижда, да чувства, че се завръща у дома като в убежище от бащиния си гняв. Но изпитваше само безкрайно изтощение и чуваше единствено ехото от бащините си думи: „Няма да търпя курва под покрива си, Рафаела, дори за една нощ.“

— Скъпа, изглеждаш уморена. Сигурна ли си, че не си болна?

Поразяващата светлоруса красота, която бе направила Алехандра де Сантос и Куадрал прочута като момиче, бе повехнала съвсем леко с настъпването на средната възраст. Тя все още бе забележително красива жена и хубостта й се затъмняваше само от факта, че бе кукленска, а ясните зелени очи не излъчваха особено интересна светлина. Но като статуя би била очарователна, а като портрет — много красива, и беше рисувана неведнъж. У нея обаче липсваше спотаената хубост на Рафаела, както и яркият контраст между гарвановочерната коса и кожата с цвят на слонова кост. У майката нямаше дълбочината на дъщерята, нито нейната интелигентност, остроумие, чувствителност. Алехандра бе само много елегантна жена, с много хубаво лице, с добро сърце, чудесно възпитание, мили обноски и непринудени, грациозни маниери.

— Добре съм, мамо. Просто съм много уморена. Но не ми се губеше време в Париж, тъй като не мога да остана за дълго.

— Не можеш ли? — майка й изглеждаше слисана. — Но защо? Да не би Джон Хенри пак да е зле, скъпа?

Рафаела поклати глава, докато пътуваха от летището към Мадрид.

— Не. Просто не обичам да го оставям за повече време.

Но във вида на дъщеря й имаше напрежение и страдание, които Алехандра отново забеляза, като тръгнаха за Санта Еухения на другия ден.

Предната вечер се бе извинила, като каза, че й трябва единствено почивка тази нощ, за да се оправи. Но майка й бе усетила у нея сдържаност, почти непокорство, които я тревожеха, а по целия път към Санта Еухения на следния ден Рафаела изобщо не продума. Тогава Алехандра почти се уплаши и вечерта звънна на съпруга си в Париж.

— Но, Антоан, какво има? Момичето определено тъгува за нещо. Не го разбирам, ала нещата не са както трябва. Сигурен ли си, че не е Джон Хенри? — след осем години от началото на заболяването му изглеждаше странно, че Рафаела тъкмо сега се вълнува толкова от това. Едва тогава Антоан с въздишка на съжаление й разказа всичко, а тя го изслуша с ужас. — Горкото дете!

— Не, Алехандра, не. Няма защо да я съжаляваш. Тя се държи отвратително и всичко ще се разчуе много скоро. Как ще се почувстваш, като прочетеш за това в клюкарските рубрики или като видиш някъде по вестниците на снимка как танцува на някой прием с непознат мъж? — той й се стори много стар и ядосан и Алехандра само се усмихна в слушалката.

— Това не е типично за Рафаела. Мислиш ли, че наистина го обича?

— Съмнявам се. А и няма значение. Поставих нещата пред нея съвсем ясно. Тя няма абсолютно никакъв избор.

Алехандра кимна отново, зачудена, а после сви рамене. Антоан навярно беше прав. Бе свикнала винаги да се съгласява — и с него, и с братята си — или поне повечето пъти.

Но по-късно вечерта тя повдигна въпроса пред Рафаела, която се разхождаше дълго и мълчаливо из имението, богато украсено със скулптури. Имаше палми и високи тънки кипариси, цветни лехи, фонтани и живи плетове във формата на птици, но Рафаела не забелязваше нищо и вървеше, като си мислеше за Алекс. Не можеше да прокуди и мисълта за писмото от Кей до баща й, на чиито заплахи тя нямаше да се подаде, независимо колко непреклонен бе той. В края на краищата тя беше пълнолетна. Живееше в Сан Франсиско, омъжена бе и водеше свой живот. Но истината, че семейството й още твърде много я контролира, продължаваше да се връща в съзнанието й, като размишляваше върху думите на баща си.

— Рафаела? — тя подскочи, чувайки името си, а после видя майка си в дълга бяла вечерна рокля, с безкраен наниз от съвършено подбрани перли. — Уплаших ли те? Извинявай — тя се усмихна и нежно взе ръката на дъщеря си. Имаше опит да утешава и да съветва другите жени — животът й в Испания бе преминал така. — За какво си мислеше, докато се разхождаше?

— О… — Рафаела бавно изпусна дъха си. — За нищо особено… Някои неща в Сан Франсиско… — тя се усмихна на майка си, но очите й оставаха уморени и тъжни.

— За приятеля си? — изведнъж Рафаела спря, а майка й я прегърна през раменете. — Не се сърди. Говорих тази вечер с баща ти. Много се тревожех изглеждаш така разстроена — в гласа й нямаше укор, а само тъга. Тя нежно поведе Рафаела по виещата се пътечка. — Съжалявам, че се е случило такова нещо.

Рафаела дълго не каза нищо, а после кимна.

— Аз също — но тя не съжаляваше за себе си, а в известен смисъл за Алекс. И винаги бе съжалявала, от самото начало. — Той е чудесен човек. И заслужава много повече, отколкото аз мога да му дам.

— Трябва да обмислиш това, Рафаела. Претегли го в съзнанието си. Баща ти се страхува от срама, но аз не мисля, че това наистина е толкова важно. Би трябвало да се замислиш, ако разрушаваш нечий живот. Унищожаваш ли този човек? Нали знаеш — тя нежно се усмихна и отново притисна раменете на Рафаела, — всеки един-два пъти в живота си извършва по някоя авантюра. Важното е да няма някой, който би бил наранен от нея. Обикновено е по-разумно да имаш връзка с някого, когото познаваш добре, дори с братовчед, а може би с човек, който също е женен. Но да си играеш с хора, които са свободни, които искат повече от тебе, които се надяват на нещо, което не можеш да им дадеш — това е жестоко, Рафаела. Дори повече — безотговорно е. И ако именно това правиш, тогава е грешка от твоя страна да обичаш този човек.

Майка й току-що бе добавила още тежест към огромния товар, който тя усещаше да я притиска, откакто бе дошла. След като се бе пооправила от гнева на баща си, тя бе обладана от потискащото чувство, че в думите му или поне в някои от обвиненията имаше истина. Фактът, че може би отнема нещо на Джон Хенри — като време, дух, всеотдайност или дори частица чувство, — я безпокоеше непрекъснато, както и фактът, че може би отдалечава Алекс от нещо по-пълноценно. Това бяха основните й угризения още от самото начало на тяхната любов.

А сега майка й казваше да започне връзка с братовчед или с някой женен като нея, но не и да продължи тази с Алекс. Тя й казваше, че да обича Алекс е жестоко. И изведнъж, под неудържимия напор на чувствата, Рафаела повече не можа да се сдържи. Тя тръсна глава, стисна ръката на майка си и побягна по дългия обратен път към къщата. Майка й я последва по-бавно със сълзи в очите, бликнали при вида на страданието, изписано на лицето на дъщеря й.