Даниел Стийл
Вината на Рафаела (14)

XIV

Той погледна към Аманда от вратата и видя само тесния бинтован вързоп, свит между белите чаршафи и синьото одеяло на леглото. Позата, в която лежеше момичето, още не позволяваше на Шарлот да види лицето му. Но когато заобиколи леглото и застана до Алекс, тя трябваше да овладее собствената си реакция, за да не издаде тревогата си. Същото бе изпитала вече няколко пъти предишната нощ.

Пред нея лежеше дребничко младо момиче, което изглеждаше по-скоро на девет, отколкото на седемнайсет години, и само по формата и големината на ръцете й можеше да се различи донякъде полът и възрастта й. Почти целите й ръце бяха гипсирани, а дланите й лежаха открити и неподвижни като две малки заспали птички. Очертанията на лицето й върху възглавницата трудно се различаваха сред сините и лилави ожулвания и подутини. Косата й обрамчваше лицето като мек, къдрав ореол, а очите й, когато се отвориха, бяха чисти и светлосини. Приличаха малко на очите на Шарлот и малко на Алекс, но сега бе трудно да се каже това, защото гледаха тревожно и бързо се изпълниха със сълзи.

— Манди! — прошепна той и не посмя дори да докосне ръката й, за да не й причини болка. В отговор тя кимна бавно, но не каза нищо. — Върнах се и доведох и баба ти с мене.

Очите на Аманда се отместиха към баба й, а два потока сълзи се стичаха неспирно върху възглавницата под главата й. Известно време не се чуваше никакъв звук, докато сините й очи гледаха познатите лица, но когато Алекс погали нежно косата й, отново се разнесоха вопли. Между двамата съществуваше някаква връзка, по-силна от думите. Алекс стоеше тихо, с нежен поглед, а меката му ръка докосваше косата на момичето. След малко Аманда затвори пак очи и заспа. Една сестра им даде знак и Шарлот и Алекс излязоха от стаята. И двамата изглеждаха изтощени и ужасно разтревожени, но в очите на Алекс растеше и яростта срещу сестра му Кей. Тя не избухна, преди да стигнат до апартамента на Шарлот, а когато влязоха вътре, бе тъй възмутен, че не му се говореше.

— Знам какво си мислиш, Алекс — каза майка му с кротък глас. — Но точно сега няма да помогне.

— Защо не?

— Защо не погледнеш на случилото се малко по-спокойно, докато дойде Кей. Тогава ще можеш да излееш всичко, което ти се е насъбрало.

— И кога ще бъде това? Кога смяташ, че нейно величество най-после ще се появи?

— И аз бих искала да знам, Алекс.

Това, оказа се, стана едва на следния ден.

Алекс пиеше кафе от пластмасова чашка, а Шарлот се бе върнала вкъщи, за да подремне няколко часа. Тази сутрин бяха преместили Аманда от интензивното отделение в една малка стая, боядисана в светлорозово. Сега лежеше все тъй съсипана и изпочупена, но в очите й имаше някаква живинка. Алекс й бе казал за Сан Франсиско и тя като че се заинтересува.

Едва в края на деня най-после заговори на вуйчо си за своите страхове.

— Какво ще кажа на хората? Как ще мога да им обясня какво се е случило? Знам, че цялото ми лице е наранено, една санитарка ми каза — не бяха й дали огледало. — Виж и ръцете ми.

Тя погледна двете тежки гипсови превръзки около лактите си. Погледна ги и Алекс, но не показа, че му правят някакво впечатление.

— Ще казваш, че си пострадала при автомобилна катастрофа в Деня на благодарността. Това е всичко. И е напълно правдоподобно — после с многозначителен поглед той се взря в очите на Аманда и сложи ръка на рамото й. — Миличка, не е нужно никой никога да узнае. Освен ако ти не кажеш на някого, по свое желание. Но иначе никой не знае. Само родителите ти, баба ти и аз.

— И който чете вестници — с още един отчаян поглед към Алекс тя попита: — Попаднах ли в новините?

В отговор той поклати глава:

— Не, не попадна. Аз ти казах — не е нужно никой да узнае. Ти не си посрамена. И не си станала различна от това, което беше, преди да дойдеш тук. Ти си същата, Аманда. Прекарала си ужасна злополука, ужасно преживяване, но това е всичко. Ти не си променена. Вината не е твоя. Хората няма да променят отношението си към тебе, Аманда. Ти не си променена.

Психотерапевтът бе подчертал сутринта пред него именно това — трябва да настояват пред Аманда, че не е станала различна сега и че вината в никакъв случай не е нейна. Очевидно изнасилените жертви често си мислеха, че и те носят отговорност за онова, което им се е случило, а после — че са се променили по някакъв съществен начин. Трябваше да се признае, че Манди бе повече променена, отколкото други. Бе изгубила девствеността си от един изнасилвач. Нямаше съмнение, че преживяването щеше да й се отрази тежко, но с подходящо лечение и правилно разбиране психиатрите смятаха, че тя има добри шансове да преодолее случилото се. Единственото, за което съжаляваше, спомена пред тях психиатърът тази сутрин, бе, че не е успял да се срещне с майката на Аманда, а за нещастие — и доктор Уилард също не бе имал време дори за една консултация, но секретарката му бе съобщила, че психиатърът може да започне лечението и да се срещне с момичето.

— В тези случаи обаче не само жертвите имат нужда от помощ — бе наблегнал той пред Алекс, — същото се отнася и за семейството. Техните възгледи, начинът на възприемане на случилото се оставя трайно отражение върху личното отношение на жертвата към себе си. „Но много се радвам — бе казал той с усмивка, — че можах да поговоря с вас тази сутрин. А следобед ще се срещна с бабата на Аманда.“ И после бе добавил свенливо рефрена, който Алекс бе слушал тъй често през живота си: „Знаете ли, жена ми чете всичките й книги!“

Но точно сега книгите на майка му не бяха главната му мисъл. Защото бе попитал лекаря на Аманда кога биха могли да я приберат вкъщи, а той бе отговорил, че положително ще бъде изписана до края на седмицата. Това означаваше петък, ако не и по-рано, и бе много удобно за него. Колкото по-скоро отведеше Аманда в Сан Франсиско, толкова по-щастлив щеше да бъде. И тъкмо като мислеше това, Кей влезе в стаята, източена и елегантна, в костюм с панталони от кафява шведска кожа, гарниран с червена лисица.

Известно време се гледаха очи в очи, без Кей да каже нито дума. Внезапно се почувства като съперници на ринга и всеки съзнаваше, че другият би могъл да бъде смъртно опасен.

— Добър ден, Кей — проговори пръв Алекс. Искаше да я попита как ще обясни, че толкова дълго не можа да дойде в болницата, но не желаеше да прави сцена пред племенницата си. Това всъщност не бе и нужно. Всичко, което чувстваше, целият му гняв можеше лесно да се прочете в очите му.

— Добър ден, Алекс. Много мило от твоя страна, че си дошъл на изток.

— Много мило от твоя страна, че дойде от Вашингтон — това бе първият рунд. — Трябва да си много заета.

Аманда ги наблюдаваше и Алекс забеляза, че лицето й побледня. Той се поколеба само за миг и излезе от стаята. Когато Кей също излезе няколко минути по-късно, той я чакаше в една ниша по-надолу в коридора.

— Искам да поговоря малко с тебе.

Тя го погледна с престорена веселост.

— Предполагах. Такъв нервничък вуйчо, който е дошъл толкова отдалече в Ню Йорк.

— Съзнаваш ли, Кей, че детето ти за малко не умря?

— Напълно. Джордж следеше болничния й лист три пъти на ден. Ако положението й се беше влошило, щях да се върна. Но случи се така, ако това ти влиза в работата, че просто не можех да се върна.

— Защо?

— Имах две срещи с президента. Това задоволява ли те?

— Не особено. В Деня на благодарността ли?

— Точно така. В Кемп Дейвид.

— Очакваш, че това ще ми направи впечатление?

— Това си е твоя работа. А пък моята дъщеря си е моя.

— Не и когато напълно абдикираш от своите задължения, Кей. Тя има нужда от много повече, не само Джордж да поглежда болничния й лист. Тя се нуждае от любов, за бога, от нежност, от интерес, от разбиране. Господи Кей, тя е още дете. А е била бита и изнасилена. Можеш ли поне да схванеш какво значи това?

— Напълно. Но не мога да направя нищо, за да го променя. А два дни нямаха никакво значение. Тя ще трябва да се примири с този факт за цял живот.

— А колко от своя живот си готова да посветиш на нея?

— Това изобщо не е твоя работа.

— Аз обаче съм решил друго — каза той и я погледна с очи, студени като стомана.

— Какво по-точно значи това?

— Ще я взема със себе си. Казаха, че до петък ще й разрешат да пътува.

— Ще я вземеш — друг път! — очите на Кей Уилард се изцъклиха. — Само се опитай да я заведеш някъде, и ще се озовеш в затвора за отвличане на дете.

— Мръсна кучка! — той присви очи и се наведе към нея. — Всъщност, мила моя, освен ако не си готова да отговаряш по обвинение в престъпна небрежност спрямо дете, на твое място не бих предприел абсолютно нищо. Отвличане, ще имаш да вземаш.

— Какво искаш да кажеш — „престъпна небрежност“?

— Точно това, и нищо друго!

— Ти сериозно ли мислиш, че някой ще ти повярва? Моят съпруг е едни от най-видните хирурзи в Ню Йорк, голям хуманист, драги Алекс.

— Прекрасно. Докажи го в съда. Ще ти достави голямо удоволствие, нали? Ще звучи сензационно във вестниците.

— Ах ти, кучи сине! — тя най-после започна да разбира, че той не се шегува. — Какво точно имаш наум?

— Нищо сложно. Аманда идва с мене в Калифорния. За постоянно. И ако трябва да кажеш нещо на твоя електорат, можеш да обясниш, че тя е прекарала тежка злополука и се нуждае от продължителен отдих и топъл климат. Това би трябвало да бъде напълно достатъчно.

— А какво ще кажа на Джордж?

— Това си е твой проблем.

Тя го погледна с някакво мрачно учудване.

— Наистина смяташ да го направиш, така ли?

— Да.

— Защо?

— Защото я обичам.

— И мислиш, че аз не я обичам? — отговори тя, като дори не изглеждаше огорчена, а само раздразнена.

Алекс тихо въздъхна.

— Мисля, че нямаш време да обичаш, когото и да било, Кей. Освен гласоподавателите си може би. Вълнуваш се дали ще пуснат бюлетината си за тебе или не. Вече не знам какво те кара да се държиш така, а и не ме интересува. Знам само, че то съсипва това дете, и няма да го позволя… няма да ти позволя.

— А ти ще я спасиш? Колко трогателно! Няма ли да е по-здравословно за тебе, ако използваш излишната си емоционална енергия за някоя по-възрастна жена, а не за едно седемнайсетгодишно момиче? Съзнаваш, че всичко това е не съвсем нормално, нали?

Тя не изглеждаше истински разтревожена, а той знаеше, че изобщо не е. Бе просто безумно ядосана и не виждаше друг изход от положението, в което се намираше.

— Защо не запазиш долните си инсинуацийки за себе си, заедно с амбициите ти относно моята бивша съпруга?

— Това няма нищо общо с въпроса — но бе очевидно, че лъже. — Ти си едно магаре, Алекс, и играеш игрички също като Аманда.

— Мислиш, че да бъдеш изнасилена е игричка?

— Възможно е. Подробностите не са ми ясни още. Може би точно това е искала. Да бъде спасена от големия си красив вуйчо. Може това да е било нейният малък заговор.

— Струва ми се, че ти си болна.

— Така ли? Ни най-малко не ме тревожи какво мислиш ти, Алекс. Ще я оставя да поиграе твоята игра за известно време. Може да й се отрази добре. Но ще дойда да си я прибера след месец или два и това ще бъде краят. Тъй че, ако смяташ да я вържеш за себе си, ти си луд.

— Така ли? Готова ли си да отговаряш по обвиненията, които вече ти съобщих?

— Няма да посмееш.

— Не ме предизвиквай — двамата бяха еднакво настъпателни, но в момента Алекс бе победителят. — Освен ако тук не настъпят някакви радикални промени, тя ще остане при мене.

— Казал ли си й, че смяташ да я спасяваш от майка й?

— Не още. Тя бе в истерия до тази сутрин.

Кей не каза нищо, с един последен отровен поглед тя тръгна да си отива. Но спря за миг и се вторачи злобно в очите на брат си.

— Не мисли, че ще можеш вечно да играеш ролята на герой, Алекс. Можеш да я вземеш засега, но когато поискам да си дойде вкъщи, тя ще се върне. Ясно ли е това?

— Не мисля, че разбираш моята позиция.

— Струва ми се, че ти не разбираш моята. Тя е опасна. Това, което вършиш, може да ме засегне политически. Нещо, което няма да допусна, най-малко от собствения си брат.

— Тогава гледай си работата госпожо, и не ми вдигай кръвното. Предупреждавам те.

Тя искаше да му се изсмее, но не можа. За първи път в живота си се страхуваше от по-малкия си брат.

— Не мога да разбера защо правиш всичко това.

— Няма и да можеш. Но аз разбирам. Както ще разбере и Аманда.

— Запомни какво казах, Алекс. Когато ми е нужно да си дойде вкъщи, ще си дойде.

— Защо? За да покажеш на избирателите каква велика майка си ти? Пълен боклук!

Тя направи една крачка към него, като че ли се готвеше да го зашлеви. Той я хвана здраво за китката, а погледът му бе смразяващ.

— Не прави това, Кей.

— Тогава махни се от живота ми, по дяволите!

— С удоволствие.

Очите му блестяха победоносно, докато тя се извъртя на токчетата си, заситни по коридора колкото можеше по-бързо и след малко изчезна зад ъгъла, влезе в асансьора, а няколко минути по-късно — в лимузината, която я чакаше до тротоара.

Когато Алекс се върна в стаята на Аманда, тя спеше. Той погали нежно косата й върху възглавницата, взе палтото си и излезе. Но докато пресичаше бавно фоайето, реши, че не можеше да дочака да се върне в апартамента на майка си, за да се обади по телефона. Поемаше известен риск, като я търси, но трябваше да го направи. Искаше да сподели какво се е случило, и то само с нея. С делови тон каза, че иска да говори с госпожа Филипс. След миг тя се обади.

— Рафаела?

— Да.

Тя пое дълбоко въздух, като разбра кой е.

— О… да не би… — гласът й звучеше изплашено, сякаш бе помислила, че Аманда е умряла.

— Не, не, всичко е добре. Но искам да ти съобщя, че племенницата ми и аз пристигаме в Сан Франсиско в края на седмицата, а баща ти ме помоли да ти предам поздрави, щом пристигна в Щатите.

Ако някой подслушваше, обаждането щеше да му се стори съвсем почтено. Рафаела напълно разбра замисъла. Лицето й засия.

— Племенницата ти дълго ли ще остане с тебе?

— Аз хм да — той се ухили, — предполагам, че да.

— О — тя без малко не изрече името му от вълнение, — много се радвам! — После си помисли за стаята, която бе обещала да приготви вместо него. — Ще се погрижа за устройването ви тук колкото мога по-бързо.

— Чудесно! Ще ти бъда много признателен. Ще си уредим сметките, щом пристигна.

— О, стига! — тя държеше усмихната слушалката, а след малко и двамата затвориха.

Петък бе й казал накрая, или може би събота. Не й оставаше много време.