Даниел Стийл
Вината на Рафаела (29)

XXIX

В края на седмицата Алекс и Рафаела вече се срещаха всеки следобед, разхождаха се по брега или седяха мързеливо пред камината, пиеха еспресо и говореха за живота. Тя му показа договора за книгата, когато го получи от Ню Йорк, а той й разказваше за последните си дела; отидоха отново и до Форт Пойнт. Прекарваха заедно следобедните часове, когато той не бе зает, и по няколко часа вечер, когато Джон Хенри вече си бе легнал. Виждаха се винаги във време, когато не можеше да бъде с Джон Хенри, защото спеше, и тя нямаше чувството, че го лишава дори и от една животоспасяваща минута. Даваше на Алекс от своето собствено време, веднъж половин час, друг път един, една свободна минута, в която можеха да ходят, да дишат, да мислят, да съществуват. Това бяха сред най-щастливите часове, прекарани заедно, часове, в които отново се откриваха един друг. Но сега откриваха повече, отколкото преди година, а може би и двамата бяха пораснали много през дългите самотни месеци. И двамата бяха преживели чувството за загуба мъчително, но то им се бе отразило по различен начин. Отношенията им обаче все още бяха неулегнали, всичко им се струваше ново, а и двамата се страхуваха. Рафаела се боеше да не предизвика катастрофално бедствие, както бе направила преди, събуждайки гнева на сестра му и на баща си, а и проблемът, че пречи на Алекс да си създаде по-пълноценна връзка с друга жена, продължаваше да съществува. Алекс се боеше единствено от едно — тя да не се подплаши и да не избяга отново. Той все пак имаше благословията на Джон Хенри и нямаше никаква вина. Напредваха бавно, стъпка по стъпка един към друг до деня след Нова година, когато тя отиде при него в два часа следобед, след като Джон Хенри бе заявил, че иска да спи цял ден — и изглеждаше, че е решил да го направи.

Рафаела отскочи да види Алекс, позвъни на вратата, без да е сигурна дали ще го намери вкъщи. Той й отвори по джинси и удобен пуловер с висока яка, с поглед, който изразяваше огромно удоволствие, че я вижда на входа.

— Каква приятна изненада! Какво правиш тук?

— Реших да ти дойда на гости. Преча ли?

Тя се изчерви и веднага си помисли, че приема много неща за дадени, а той би могъл да има друга жена горе в стаята си. Но Алекс в миг разчете израза на лицето й и се засмя.

— Не, мадам. Не ми „пречите“ никак. Искаш ли чаша кафе?

Тя кимна и го последва долу в кухнята.

— Кой ги е излъскал? — тя посочи с ръка блестящите медни съдини и седна на един кухненски стол.

— Аз.

— Наистина ли?

— Разбира се — той й се усмихна. — Имам много таланти, които още не подозираш.

— Така ли? Например?

Той й подаде чаша топло кафе, тя отпи една глътка, а той я наблюдаваше щастлив от своя стол.

— Не съм сигурен дали трябва да издам всичките си тайни наведнъж.

Седяха тихо известно време, пиеха си кафето и се радваха, че са заедно, а после, както винаги, започнаха да говорят за десетки различни неща. Времето, в което бяха двамата, винаги минаваше много бързо. Изведнъж той си спомни за ръкописа на книгата на майка си.

— О, Алекс, мога ли да го прочета? — очите на Рафаела светнаха.

— Разбира се. Горе е, пръснат по цялото ми бюро.

Предвкусвайки удоволствието, очите й заиграха и като оставиха кафето си недопито, двамата бързо се качиха горе. Рафаела прегледа няколко страници; това, което прочете, й хареса и тя се усмихна на Алекс. В този момент осъзна, че сега за първи път е отново в неговата стая. Предпазливо надникна през антрето към спалнята му, а очите им мълчаливо се срещнаха и погледите им се задържаха. Тогава той я целуна бавно, изкусно, гладно, а нейното тяло се изви под нежните му пръсти. Очакваше, че тя ще го спре, но тя не го спираше и той остави ръцете си да я галят, докато, сякаш по общо съгласие пресякоха бавно антрето.

За пръв път в своя зрял живот той бе уплашен — от това, което прави, от последствията на взаимното им преоткриване. Безумно се страхуваше да не я загуби, но Рафаела му пошепна нежно:

— Не се притеснявай, Алекс — и после, докато той сваляше пуловера й, добави: — Толкова много те обичам.

Събличаше я бавно, като в някакъв балет, а тя сваляше неговите дрехи. Те се държаха, притискаха, галеха, чувстваха и се любиха едва ли не целия следобед. А когато най-после легнаха един до друг — телата им задоволени, умът и сърцата им пълни, — и двамата изглеждаха по-щастливи от всякога. Подпрян на лакът, Алекс я гледаше, наведен към нея с усмивка, каквато тя не бе виждала досега.

— Знаеш ли колко съм щастлив, че те виждам тук.

Тя му се усмихна нежно.

— Толкова ми липсваше, Алекс… във всяко отношение.

Той кимна и легна до нея, пръстите му я галеха, устата му бе гладна, нещо в него затрептя и той разбра, че отново я желае. Сякаш не можеше да й се насити, сякаш можеше да го напусне пак и никога вече да не бъдат заедно. Те се любиха пак, и пак, и пак до вечерта, после взеха заедно една топла вана. Рафаела седеше във водата замечтана, със затворени очи.

— Скъпа, ти си прелестна.

— И много сънлива — отвори едното си око и се усмихна. — Трябва да се събудя и да си отида у дома.

Странно бе, че трябва да отива някъде, а още по-странно — да нарича другата къща свой дом. Отново тук бе нейният дом, при Алекс, тук, където всичко бе на двамата — животът им, душите им, телата им, любовта им. И сега не се интересуваше с какво я заплашва баща й. Никога нямаше да се откаже от Алекс. Нека Кей напише на баща й още едно проклето писмо. Нека всички вървят по дяволите. Тя се нуждаеше от този мъж. И в края на краищата имаше право на него.

Той я целуна пак, както седяха във водата, и тя му се закани, че ако я докосне отново, ще извика полицията. Но и той бе също толкова изморен и като я откарваше към дома й, се прозя щастлив, целуна я още веднъж и, както винаги, я остави да си иде пеша от последната пресечка.

Като си влезе вкъщи, стори й се, че витае някаква странна тишина, сякаш всички часовници бяха спрели, сякаш всеки звук, съществувал, без някой да го чува в огромния дом, бе спрял. Реши, че просто така си въобразява, защото е много изморена, и заизкачва стълбите с усмивка и прозявка. Но като стигна до първата площадка, изведнъж видя, че две камериерки и две медицински сестри стоят една до друга пред вратата на Джон Хенри. В този миг сърцето й прескочи един удар, зачуди се какво има и спря на горната площадка, когато те я видяха.

— Нещо лошо ли се е случило?

— С вашия… — очите на сестрата бяха зачервени, когато погледна Рафаела — … с вашия съпруг, госпожо Филипс.

— О, Господи — каза тя тихо. Разбра веднага какво е станало по израза на лицата им. — Да не би… — тя не бе довършила въпроса си, когато сестрата кимна.

— Той си отиде — тя не можеше да овладее чувствата си, от очите й рукнаха сълзи и втората сестра веднага я подпря с ръце.

— Как се случи това? — Рафаела се доближи до тях бавно, раменете й бяха изправени, а гласът — много тих. Очите й изглеждаха огромни. Джон Хенри бе умрял, докато тя лежеше в леглото с Алекс, докато играеха, лудуваха и се любиха. Това неприлично съвпадение я удари като плесница по лицето и тя в миг си спомни бащините си думи миналото лято. Беше я нарекъл курва. — Нов удар ли получи?

Четирите жени пред вратата замръзнаха на местата си, а сестрата заплака още по-силно, после двете камериерки сякаш изчезнаха. Тогава втората сестра погледна Рафаела и тя разбра, че докато е отсъствала, се е случило нещо нередно.

— Лекарят иска да говори с вас, госпожо Филипс. Чака ви от два часа. Не знаехме къде сте, но намерихме бележката в стаята ви и предположихме, че ще се върнете скоро.

Както стоеше, Рафаела усети, че й призлява.

— Лекарят тук ли е още?

— Той е в стаята на господин Филипс, при мъртвеца. Но скоро ще дойдат да го отнесат. Иска да му се направи аутопсия просто за да бъде сигурен.

Рафаела изгледа сестрата безмълвно и после бързо влезе в стаята на Джон Хенри. Застана неподвижно, когато се приближи до леглото и го видя да лежи там. Изглеждаше като заспал, а в един миг й се стори, че помръдна ръка. Застанала пред него, тя дори не забеляза лекаря. Виждаше само Джон Хенри — тъй изморен и сбръчкан, толкова стар, но изглеждаше само заспал.

— Госпожо Филипс? Рафаела?

Рафаела се обърна бързо, чувайки гласа до себе си, и въздъхна, като видя кой е.

— О, Ралф.

После, като притеглени от магнит, очите й се върнаха към лицето на мъжа, за когото бе женена петнайсет години. Дори не беше сигурна още какво чувства. Тъга, празнота, съжаление, мъка или нещо друго, но още не можеше да го определи. Всъщност дори не разбираше, че си е отишъл. Само преди няколко часа бе казал, че е уморен, а сега изглеждаше заспал.

— Рафаела, да идем в другата стая.

Тя последва лекаря в будоара, който сестрите бяха ползвали често. Стояха там като двама конспиратори, но той, загледан втренчено в Рафаела, изглеждаше смутен и бе ясно, че иска да й каже нещо.

— Какво има? Какво е това, което никой не ми казва? Не е било удар, нали?

Тя инстинктивно изведнъж разбра, а лекарят поклати глава в потвърждение на най-лошите й опасения.

— Не, не удар, а страшно нещастие. Ужасна грешка, почти непростима, само че не е била злоумишлена и никой не би могъл да знае как се е чувствал.

— Какво по-точно искаш да ми кажеш? — гласът й се повиши и започна да й се струва, че нещо в главата й ще експлодира.

— Че твоят съпруг… Джон Хенри… сестрата му дала едно хапче за сън и оставила шишенцето на нощната масичка — настъпи дълга пауза, докато тя го гледаше в ужас. — Той взел хапчетата, Рафаела. Цялото шишенце. Той се е самоубил. Не знам как другояче мога да ти го кажа. Но това се е случило.

Гласът му секна, а на Рафаела й се искаше да изкрещи. Той се бе самоубил Джон Хенри се бе самоубил, докато тя се любеше с Алекс… Тя го беше убила все едно, че го бе сторила със собствените си ръце. Дали го е направил, защото е знаел за Алекс? Дали е долавял нещо? Би ли могла да го спре, ако беше тук? Би ли могла… дали… ами ако… Мислите й се гонеха, а очите й се разширяваха от това, което минаваше през ума й, но не можеше да издаде и звук. Не можеше да каже нищо. Баща й бе прав. Тя го беше убила. Джон Хенри се бе самоубил.

Най-после събра сили да погледне лекаря.

— Оставил ли е бележка за мене? Той поклати глава в отговор.

— Нищо.

— О, боже! — каза тя почти на себе си и се свлече на пода пред неговите крака, в смъртен припадък.