Даниел Стийл
Вината на Рафаела (30)

XXX

Антоан дьо Морне-Мал пристигна от Париж в шест часа на следната вечер и намери Рафаела да седи, загледана в залива. Като чу гласа му зад себе си, тя стана от стола и се обърна, за да го поздрави, а той видя, че очите й са почти безжизнени. Не бе си лягала предната вечер и бе отказала да вземе успокоителните, които лекарят й предлагаше. Сега, изправена, тя изглеждаше много уморена и слаба, в черна вълнена рокля, която сякаш я правеше още по-слаба, косата й бе опъната строго назад, огромните й очи бяха сякаш издълбани в призрачно бледото й лице. Той я погледна в краката и видя, че е обута в черни траурни чорапи; не носеше никакви скъпоценности, освен тежкия златен възел, който стоеше на лявата й ръка от петнайсет години.

— Папа…

Тя пристъпи бавно към него, когато той се приближи; очите му изучаваха лицето й. Бе разбрал по гласа й, когато му се бе обадила, че се е случило нещо съвсем нередно, нещо повече от смъртта на съпруга й. Имаше нещо, което още не бе му открила.

— Рафаела. Много съжалявам — той се поизправи и се настани на един стол до нейния. — Беше ли… беше ли бързо?

Тя не каза нищо, само гледаше към залива и държеше ръката му здраво.

— Не знам… мисля, че да…

— Ти не беше ли при него? — той се взря в лицето й и се смръщи. — Къде беше? — гласът му изведнъж прозвуча подозрително и тя нямаше сили да го гледа в очите.

— Бях излязла за малко.

Баща й кимна.

— Получил е още един удар… или сърцето му не е издържало?

Като много хора на неговата възраст той искаше да научи точно какъв е бил краят, може би, за да знае какво го очаква, когато дойде и неговият ред. Но той продължаваше да намира нещо странно в израза на дъщеря си.

Седнала до него, тя сериозно мислеше да не му казва, но в същото време разбираше, че е безсмислено да го лъже. Познаваше баща си и знаеше, че той ще поведе разговор с всички — прислугата, сестрите, лекаря. Случайно или нарочно щеше да узнае истината. Всички в къщата вече я знаеха. Лекарят се бе съгласил с нея да не казват абсолютно нищо за обстоятелствата около смъртта на Джон Хенри, но сестрите казали на камериерката, която съобщила на иконома, който предал на шофьора с изумление и смут. Нямаше да мине много време и някой от тях щеше да каже на свой приятел в една от съседните къщи и в края на краищата целият град щеше да научи. Джон Хенри Филипс се бе самоубил. И Рафаела бе сигурна, че и баща й ще го узнае.

— Папа… — тя се обърна бавно към него и най-после посрещна погледа му. — Не е било удар… — тя стисна очи за миг, хвана се здраво за стола си, отвори очи отново и продължи: — Било е… глътнал е хапчета, папа… — гласът й едва се чуваше, а той я гледаше, без да разбира какво иска да каже. — Аз… той… беше много потиснат напоследък… омръзнало му беше да е болен… — тя се запъна, а сълзи наляха очите й и ридания свиха гърлото й.

— Какво искаш да кажеш? — той я гледаше втренчено, без да помръдне на стола си.

— Казвам ти, че… — пое дълбоко дъх тя, — че сестрата оставила хапчетата за сън до него, на масичката… и той ги взел… всичките — каза му го съвсем ясно сега.

— Самоубил се е? — баща й изглеждаше ужасен, а тя бавно кимна. — Господи, къде беше ти? Защо не видя дали сестрата е прибрала лекарството? Защо не си била там?

— Не знам папа, но никой не знаеше, че иска да умре. Всъщност аз знаех беше толкова изморен и напоследък толкова тъжен от дългото боледуване. Но никой не мислеше… и аз не мислех… никога не съм допускала, че той…

— Господи ти луда ли си? Как си могла да бъдеш невнимателна? Да не наблюдаваш всичко, което вършат сестрите? Това е било твое задължение твой дълг… — той се готвеше да продължи, но Рафаела скочи от стола си така, сякаш щеше да започне да крещи.

— Стига, папа! Спри! Аз не бих могла да го предотвратя. Никой не би могъл! Вината не е ничия… това беше…

— Ще заведеш дело срещу сестрата, нали? — каза той делово, наблюдавайки я от своя стол.

Но Рафаела поклати глава, като отново изглеждаше съсипана и безутешна.

— Не, разбира се. Тя не би могла да знае… беше нещастен случай, папа.

— Нещастен случай, който уби съпруга ти — очите им се срещнаха и останаха така дълго. Като че ли усещаше, че има още нещо, което не му е казала; той я наблюдаваше с присвити очи. — Има ли още нещо, Рафаела? Нещо, което не си ми казала? — после, сякаш му бе станало ясно — не като предположение, а като убеждение за нейната вина, той се надигна и устреми поглед към дъщеря си. — Къде беше ти, когато той е направил това нещо? — тя погледна баща си тъжно, чувствайки се повече дете, отколкото жена. — Къде беше ти?

Той слагаше силни ударения върху думите, когато задаваше въпросите си, и тя нямаше какво да му каже.

— Бях излязла.

— С кого?

— С никого.

Но това беше безполезно. Той вече го бе усетил и тя разбираше, че той знае. Като го погледна отново, лицето й, на което бе изписано страдание и самообвинение, говореше без думи.

— Била си с него, нали, Рафаела? Нали? — гласът му се извиси заплашително и като не виждаше как може да избегне препятствието пред себе си, тя просто кимна с глава. — Боже мой, тогава — ти си го убила. Разбираш ли това? Знаеш ли защо е взел хапчетата?

Баща й я гледаше с открито отвращение, но Рафаела отново поклати глава.

— Той не знаеше за това, папа. Сигурна съм.

— Как можеш да си сигурна? Прислужниците трябва да са знаели, те трябва да са му казали.

— Те не биха постъпили така с него, а и не мисля, че знаеха.

Тя тръгна отпуснато към прозореца. Най-лошото бе минало. Той знаеше истината. Нямаше какво повече да му каже. Всички карти бяха на масата — нейното коварство, нейната измяна, изоставянето на Джон Хенри, което бе довело до смъртта му чрез хапчета, а не чрез ръката на Бога.

— Значи си ме излъгала, когато ми каза, че няма да го виждаш повече?

— Не, казах ти истината — тя отново се обърна към него. — Не бях се виждала с него допреди две седмици. Срещнахме се случайно.

— И разбира се, покатери се веднага в леглото му.

— Папа моля те!

— Не беше ли така? Не беше ли това, което уби съпруга ти? Помисли си. Можеш ли да живееш с това съзнание? Можеш ли?

Очите й пак се изпълниха със сълзи и тя поклати глава.

— Не, не мога.

— Ти си убийца, Рафаела — думите излизаха от устата му като змии и отровата им умъртвяваше всичко наоколо. — Убийца и курва — после, като се изправи в цял ръст, той обърна лице към нея. — Ти ме посрами и в сърцето си аз се отказвам от тебе, но заради себе си и заради майка ти няма да ти позволя да ме посрамиш пак. Не знам какво смяташ да правиш с любовника си. Не се съмнявам, че не искаш нищо друго, освен да избягаш с него в мига, в който заровят Джон Хенри в земята. Но това, мило мое момиче, няма да стане. В никакъв случай. Какво ще правиш по-нататък, не е моя работа, защото, както постоянно изтъкваш, ти си вече зряла жена. Отблъскваща, неморална, но безспорно зряла. Тъй че след една година, след един приличен период на траур, можеш да продължиш курвенския си живот. Но дотогава, в течение на една година, ще се държиш прилично към мене, към майка си и към паметта на един човек, когото много обичах, макар че ти не го обичаше. След погребението ще отлетиш за Испания с майка си. И ще останеш там една година. Аз ще се заема с всички делови въпроси, които ще възникнат във връзка с имуществото. И без това ще мине почти толкова време, докато те се уредят, а след една година ти можеш да се върнеш тук и да правиш каквото си искаш. Но една година, една година ти дължиш на човека, когото уби. Ако те изпратят в затвора, присъдата ти ще е доживотна. Факт е обаче, млада госпожо, че ще трябва да живееш до края на дните си с това свое деяние — той отиде с тежки стъпки до вратата и се обърна назад. — Бъди готова да заминеш в деня на погребението. Повече няма да разисквам въпроса с тебе. Една година приличен траур за човека, когото доведе до самоубийство, е малката цена, която трябва да платиш.

Докато стоеше там и го наблюдаваше как напуска стаята, сълзите се стичаха бавно по лицето й.

Алекс й се обади едва на другата сутрин. Новината не бе стигнала до вестниците първия ден, но на следната сутрин тя бе поместена на първа страница. Джон Хенри Филипс бе мъртъв. Обясняваше се, че е бил прикован на легло след първото си заболяване, че е получил няколко удара и че е бил инвалид осем години. Статията бегло споменаваше за Рафаела, като се изтъкваше единствено, че след него не остават деца, а само втората му съпруга, по баща Рафаела дьо Морне-Мал и Де Сантос и Куадрал; по-нататък се говореше за корпорациите, основани от него, за състоянието, което бе наследил, за важните международни сделки, които бе осъществил през живота си. Но не това заинтересува Алекс. Той си взе вестника, като отиваше на работа, и го загледа изумен.

Остана неподвижен няколко минути, докато четеше, после се върна тичешком вкъщи, за да се обади на Рафаела. Бе се чудил защо не дойде да го види предната вечер и се ужасяваше от мисълта, че тя може да е променила решението си за подновяването на тяхната връзка и че любовната им нощ може да е върнала чувството й за вина, което да я е прогонило отново. Сега се питаше как ли ще приеме факта, че Джон Хенри е умрял, докато тя бе с него. От прочетеното той стигна до заключението, че се е случило именно това. Казано бе през коя нощ е умрял и Алекс знаеше, че това е станало или когато Рафаела бе още при него, или малко след връщането й вкъщи. Мъчеше се да си представи сцената, която е заварила, след часовете, прекарани заедно с него, и потрепери, като избираше телефонния й номер. Обади се икономът и минаха няколко минути, докато тя дойде до телефона и се обади с безжизнен и равен глас. Когато най-после взе слушалката и чу гласа му, я побиха тръпки. Сякаш брутално й се напомняше какво бе правила, когато съпругът й е вземал смъртоносните хапчета.

— Рафаела? — гласът му звучеше нежно и бе ясно, че е разтревожен. — Току-що прочетох във вестника. Много съжалявам… — и после, след малка пауза: — Добре ли си?

Тя не бе казала нищо досега, освен „ало“.

— Да — говореше много бавно. — Добре съм — и после: — Съжалявам, бях заета, когато се обади — бе избирала костюма, в който да облекат Джон Хенри, а баща й бе стоял до нея със смесен израз на обвинение и скръб по загубения приятел. — Погребението е утре.

Това, което казваше, му звучеше мрачно и несвързано, той седна на стълбите с телефона в ръка и затвори очи. Ясно бе какво се е случило. Тя бе обхваната от чувството за вина за смъртта на съпруга си. Трябваше да я види. Да говори с нея. Да разбере как е тя наистина.

— Мога ли да те видя след погребението, Рафаела? Само за една минута? Просто искам да знам, че си добре.

— Благодаря, Алекс. Добре съм.

Гласът й като че ли идваше от оня свят и той внезапно се изплаши. Звучеше така, сякаш е под силното влияние на успокоителни лекарства и дори по-лошо — сякаш бе в шоково състояние.

— Мога ли да те видя?

— Утре заминавам за Испания.

— Утре? Защо?

— Връщам се заедно с родителите си. Баща ми смята, че трябва да прекарам периода на траур там.

Исусе Христе! Алекс поклати глава. Какво се бе случило? Какво й бяха направили?

— Колко трае периодът на траур?

Тя му отговори безизразно:

— Една година.

Той гледаше пода в изумление. Щеше да замине за една година? Беше я загубил отново — той го почувства и разбра, че този път ще е завинаги. Ако тя свързваше смъртта на Джон Хенри с тяхното повторно събиране, тогава връзката им щеше да остане като грозен епизод, който би искала да забрави. Единственото, което знаеше, бе, че трябва да я види. За една минута, за десет секунди макар, за да я върне към действителността, да й напомни, че наистина я обича, че не са направили нищо нередно и че не са причинили смъртта на Джон Хенри.

— Рафаела, трябва да те видя.

— Не мисля, че ще мога — тя погледна през рамо и видя баща си в съседната стая.

— Да, можеш — една идея осени Алекс в този миг. — На стъпалата, където те видях за първи път, до вашата градина. Просто иди там и аз ще те пресрещна. За пет минути, Рафаела… това е всичко… моля те.

Тонът на гласа му бе толкова умолителен, че тя го съжали, но у нея вече нямаше чувства към никого. Нито към нея самата, нито към Алекс, а може би дори и към Джон Хенри. Сега тя бе убийца. Зла жена. Бе като вдървена. Но не Алекс бе убил Джон Хенри, а тя. Нямаше причина да го наказва.

— Защо искаш да ме видиш?

— За да ти кажа нещо.

— Ами ако някой ни види?

Но какво значение имаше това? Тя бе извършила вече върховния грях. И баща й знаеше за Алекс, знаеше, че тя е била с него, когато Джон Хенри бе взел хапчетата. Какво щеше да се промени, ако отидеше да облекчи положението на Алекс? На другия ден заминаваше за Испания.

— Няма да ни видят. И аз ще остана само пет минути. Ще дойдеш ли да се срещнем?

— Да — кимна тя бавно.

— След десет минути. Ще бъда там.

Прекъснаха връзката, а след десет минути той я чакаше нервно на най-долните стъпала, където я бе видял най-напред — силуетът на лицето й, осветен от уличната лампа, обгърната в мекотата на рисовата кожа, но този спомен съвсем не можеше да го подготви за видението, което представляваше сега, слизайки надолу по стълбите. Всичко около нея бе сурово, тъмно и потискащо. Носеше строга черна рокля, никакъв грим, черни чорапи, черни обувки, а погледът й го изплаши дълбоко. Дори не посмя да се приближи към нея. Просто стоеше и чакаше, докато тя слезе и застана пред него с болезнен израз на отчаяние в черните си очи.

— Добър ден, Алекс.

Тя самата изглеждаше почти мъртва. Сякаш някой я бе убил и в действителност баща й бе направил това.

— Рафаела… мила моя… — искаше му се да простре ръце към нея, но не посмя, само я гледаше с болка в очите, после каза: — Да седнем — той седна на стъпалата и й направи знак да стори същото. Тя го направи като малък робот, притисна колене до гърдите си в хладния въздух, на студените стъпала. — Искам да ми кажеш какво чувстваш. Изглеждаш толкова потисната, че ме плашиш, и мисля, че се обвиняваш за нещо, с което нямаш нищо общо. Джон Хенри бе стар, Рафаела, и болен, и много изморен. Ти самата си ми го казвала. Омръзнало му беше да живее и искаше да умре. Че се случи точно в този час, бе просто съвпадение.

Рафаела му се усмихна мрачно и поклати глава, сякаш го съжаляваше, че е такъв наивник.

— Не, не беше съвпадение, Алекс. Аз го убих. Той не е умрял в съня си, както пишат вестниците. Всъщност така е, но сънят му не е бил естествен. Глътнал едно шишенце сънотворни хапчета — изчака да осъзнае, какво му казва, като го гледаше с безжизнените си очи. — Самоубил се е.

— О, Господи! — той се стресна, като че ли някой го бе ударил, но вече разбираше онова, което бе доловил в гласа й и което сега виждаше изписано на лицето й. — Сигурна ли си в това, Рафаела? Оставил ли е писмо?

— Не, не е било нужно. Просто го е направил. Но баща ми е сигурен, че той е знаел за нас, така че всъщност аз го убих. Това казва баща ми и има право.

За миг у Алекс се появи желанието да убие баща й, но не й каза нищо.

— А той откъде знае?

— Защо иначе би го направил Джон Хенри?

— Защото е бил безкрайно уморен да живее като мъртвец, Рафаела. Колко пъти ти го е казвал сам? — но тя само клатеше глава. Не искаше да слуша. Алекс обявяваше тяхната невинност, а тя знаеше много добре размера на вината им. И ако не на неговата, то безспорно на своята. — Не ми вярваш, нали?

Тя бавно поклати глава.

— Не. Мисля, че баща ми е прав. Навярно някой ни е видял и му е казал. Някой от прислугата или може би съсед ни е видял, като се прибирам някоя вечер.

— Не, Рафаела, грешиш. Прислужниците не са му казали — той я погледна нежно. — Сестра ми е направила това, когато ти беше в Европа миналото лято.

— О, боже! — Рафаела изглеждаше, че ще припадне, но той се пресегна и хвана ръката й.

— Не е било така, както мислиш. Кей е искала да бъде, но не стана. Един от секретарите му ми се обади и ме покани да дойда в дома ви.

— И ти дойде? — тя изглеждаше потресена.

— Дойдох. Той беше чудесен човек, Рафаела — сега и в неговите, както и в нейните очи имаше сълзи.

— Какво стана?

— Говорихме дълго. За тебе. Мисля, че и за мене. За нас двамата. Той ми даде благословията си, Рафаела — сълзи потекоха от очите на Алекс. — Каза ми да се грижа за тебе, след като… — той се наклони към нея, но тя се отдръпна. Благословията вече не важеше. Беше твърде късно. — Рафаела, скъпа, не им позволявай да те наранят. Не ги оставяй да ти отнемат нещо, което и двамата искаме, което дори Джон Хенри уважаваше нещо, което е наше право.

— Ние не бяхме прави. Ние много, много сбъркахме.

— Наистина ли? — той се обърна изцяло към нея. — Наистина ли вярваш в това?

— Какъв избор имам, Алекс? Как мога да вярвам в друго? Това, което направих, уби съпруга ми, доведе го до самоубийство. Можеш ли честно да ми кажеш, че не съм сгрешила в нищо?

— Да, същото би направил и всеки, който познава случая. Ти си невинна, Рафаела. Няма значение какво казва баща ти. Ако Джон Хенри бе жив, сигурен съм, че щеше да ти каже същото. Уверена ли си, че не ти е оставил писмо?

Той се вгледа изпитателно в очите й, като й задаваше въпроса. Изглеждаше странно, че Джон Хенри не е оставил нищо. Той бе човек, който би трябвало да го направи. Но тя само отново поклати глава.

— Нищо. Лекарят проверил, щом пристигнал, проверявали са и сестрите. Нямало нищо.

— Сигурна ли си? — тя кимна пак. — И сега какво? Отиваш в Испания с майка си, за да изкупиш греха си? — тя потвърди. — А после какво? Ще се върнеш пак тук?

Вътрешно той вече се примиряваше с мисълта, че го очаква една дълга и самотна година.

— Не знам. Ще трябва да се върна, за да уредя някои неща. Ще обявя къщата за продан, след като състоянието се уточни. А после… — тя се поколеба и погледна надолу към краката си, докато, казваше безизразно: — Предполагам, че ще се върна в Париж или може би — в Испания.

— Рафаела, това е лудост — не можеше повече да удържи ръцете си далеч от нейните. Стисна дългите й тънки пръсти в своите. — Обичам те. Искам да се оженя за тебе. Няма никаква причина да не го сторим. Не сме направили нищо лошо.

— Да, Алекс — тя се отдръпна много бавно от него и прибра ръката си. — Направили сме. Аз съм направила нещо много лошо.

— И до края на света ще носиш този товар, така ли?

Но по-важно бе, че до края на света той щеше да й напомня за това, което тя смяташе за своя голям грях. Той я бе загубил. Поради един каприз на съдбата, на едно съвпадение, поради лудостта на един уморен стар човек, поради злобните тълкувания на баща й. Бе я загубил. А тя, сякаш четеше мислите му, кимна и се изправи. Остана загледана в него известно време, после нежно прошепна „сбогом“. Тя не го докосна, нито го целуна, нито изчака да й отговори. Просто се обърна и тръгна бавно по стълбите. Алекс я гледаше, ужасен от това, което тя прави. В строгата си черна дреха тя приличаше на монахиня. Губеше я за трети път. Но сега знаеше, че е завинаги. Когато стигна до добре прикритата градинска врата, тя я побутна да се отвори и веднага я затвори зад себе си. Не се обърна да погледне Алекс и не се чу вече никакъв звук, след като вратата хлопна. Алекс остана на мястото си дълго, струваше му се, че са минали часове. После бавно, с болка и с чувството, че умира, се изкачи мъчително по стълбите, влезе в колата си и я подкара към къщи.