Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
А Perfect Stranger, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
Sianaa (2011)
Разпознаване и корекция
cveata (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Даниел Стийл. Вината на Рафаела

Американска. Първо издание

ИК „Хемус“, София, 1992

ISBN: 954–428–016–2

История

  1. — Добавяне

X

Гласът на стюардесата монотонно и сякаш безконечно обявяваше, че пристигат в Сан Франсиско, и Алекс усети, че го обхваща някакво потискащо чувство, докато самолетът бавно кацаше. Двата дни, които прекараха заедно, бяха толкова прекрасни, толкова идилични. Предната вечер бяха излезли да вечерят навън, после бяха отишли да чуят Боби Шорт, както бе първоначалната му идея, и тя остана във възторг. След това бяха седели и разговаряли почти до четири часа. Любеха се, а после лежаха един до друг и си разказваха един на друг — всеки за своя живот. Когато слънцето изгря в неделя сутринта, тя знаеше вече всичко за Рейчъл, за майка му, за сестра му. Тя му разказа за своя баща, за Жулиен — брат й, който бе умрял на шестнайсет години при игра на поло, за брака си с Джон Хенри — в началото и сега. Струваше им се, че винаги са били заедно, че са предопределени един за друг. А сега се връщаха в Сан Франсиско и той трябваше да я остави да си иде, поне за известно време. Трябваше да се задоволява с броените часове, които тя можеше да му даде, когато успее да се измъкне от другия си живот в къщата на съпруга си. Това бяха разисквали предната нощ.

— Какво мислиш? Изглеждаш ужасно сериозна — той я погледна нежно, когато вече се готвеха да кацнат. Не бе трудно да разбере, че и тя чувства същата тъга. Няколкото дни заедно сякаш бяха траяли цял живот, а сега отново всичко щеше да се промени. — Добре ли си?

Погледна го тъжно и поклати глава.

— Мислех си само…

— За какво?

— За нас. Как ще бъде отсега нататък.

— Всичко ще се уреди.

Той говореше в самото й ухо, с тихия, интимен тон, който тя така обичаше, но сега едва поклати глава.

— Не, няма да се уреди.

Взе ръката й в своята и я задържа, търсейки очите й, но онова, което видя в тях, не му хареса. Допускаше, че отново е обзета от чувството за вина, и това можеше да се очаква сега, когато наближаваха дома. По-трудно щеше да й бъде да се отклони от задълженията си тук. Но то не бе и нужно. В живота й щеше да има място и за двамата мъже.

— Алекс… — потрепери гласът й — не мога да го направя.

Когато погледите им се срещнаха, нейните очи се изпълниха със сълзи.

— Какво искаш да кажеш?

Стараеше се да победи собствения си страх и да запази поне външно спокойствие въпреки нейните думи.

— Не мога.

— Точно сега няма нужда да правиш абсолютно нищо, освен да се отпуснеш — каза той с най-добрия си професионален глас, но не успя да я успокои, тъй като сълзите продължаваха да се стичат по страните й и да капят бавно върху стиснатите им ръце. — Всичко ще можем да обмислим по-нататък, постепенно.

Но тя отново поклати глава и следващите й думи бяха само шепот:

— Не… сбърках… не мога да го направя, Алекс не тук. Не в същия град, където е той. Просто не е редно.

— Рафаела, недей — дай си малко време да се приспособиш.

— Към какво? — за момент изглеждаше сърдита. — Че изневерявам на съпруга си?

— Това ли те безпокои?

Тя поклати отново глава и очите й го молеха да я разбере.

— Какво мога да направя?

— Почакай. Опитай се да живееш с нашата радост. Бъди справедлива и към него, и към себе си. Това е, което искам за всички ни — тя кимна бавно и той стисна ръката й в своята. — Ще се опиташ ли?

Стори му се, че измина цяла вечност, докато тя отговори:

— Ще се опитам.

Самолетът кацна само миг по-късно и когато спря, две стюардеси се явиха незабавно. Едната носеше коженото й палто. Рафаела стана тихо и го облече, без да показва, че мъжът, който седи редом, има някакво значение за нея. Взе пътната ся чанта, закопча палтото си и кимна. Само очите й казаха „Обичам те“, когато тръгна, и подир малко изчезна през задния изход както преди. Вратата бе затворена след излизането й и Алекс усети, че го обзема чувство на самота, неизпитвано досега. Изведнъж му се стори, че всичко, на което държи, му е откраднато, и тръпка на ужас премина през него. Ами ако не я види никога вече? Стараеше се да се освободи от чувството на страх, докато чакаше да слезе заедно с другите пътници. После, като насън, се отправи към лентата за багажа, за да прибере чантите си. Забеляза дългата черна лимузина, която чакаше пред сградата, и шофьора, дошъл при пътниците, за да прибере багажа й. Алекс излезе от аерогарата бързо, с чанти в ръце, и спря за миг да погледне към дългата черна кола. Отражението на ярката светлина в прозореца я скриваше от погледа му, но той стоеше като закован, а Рафаела, сякаш почувствала това, натисна копчето и един от задните прозорци бавно се смъкна надолу. Погледна към него с вълнение, сякаш искаше по някакъв начин да го докосне отново. Очите им се срещнаха и после, като че ли слънцето бе отново изгряло за тях, той й се усмихна нежно, обърна се и тръгна към гаража. В сърцето си той шепнеше „утре“, но се надяваше, че ще бъде „довечера“.