Даниел Стийл
Вината на Рафаела (17)

XVII

Рафаела бе навила будилника си за шест и трийсет, а един час по-късно тя се измъкна тихо през предната врата. Бе говорила вече с една от сестрите, които се грижеха за Джон Хенри, бе й обяснила, че ще отиде на ранна литургия и след това — на дълга разходка. За отсъствие, което и бездруго щеше да трае няколко часа, обяснението бе добро. Поне се надяваше, че е добро, като бързаше по улицата в декемврийската мъгла и ранния утринен хлад, загърнала плътно палтото си. Всичко наоколо бе потопено в перленосива светлина. Стигна до уютната малка къща на Вайехо за няколко минути и с удоволствие забеляза, че повечето лампи са вече запалени. Това означаваше, че Алекс е буден, но тя се поколеба за миг дали да похлопа с голямото месингово чукче, да позвъни или да използва своя ключ. Накрая реши да звънне кратко и застана пред вратата задъхана, развълнувана, очакваща с плахата усмивка, която се появи на лицето й, преди още да е докоснал вратата. И изведнъж той бе вече там, висок и красив, с усмивка на устните и с блеснали очи. Без да каже нито дума, той бързо я притегли вътре, затвори вратата и я обгърна здраво с ръцете си. Не говореха нищо, но устните му намериха нейните и останаха дълго притиснати един до друг. После продължи да я държи в прегръдката си, а едната му ръка галеше лъскавата й черна коса. Гледаше я почти с удивление, сякаш още се учудваше, че изобщо я познава.

— Здравей, Алекс — каза тя и го погледна с весело пламъче в очите.

— Здравей — и като се отдръпна малко назад, добави: — Господи, колко си хубава!

— Не и в този час.

Но тя наистина бе хубава, просто сияеше. Очите й бяха големи и ясни като оникс, изпъстрен с диаманти, а лицето й бе порозовяло от бързия ход. Носеше копринена блуза в бледо прасковен цвят и бежови панталони под палтото от рис. А от панталоните се подаваха кафяви обувки от велур, марка „Гучи“.

— Как е Аманда? — Рафаела погледна към горния етаж и Алекс се усмихна отново.

— Още спи.

Но той не мислеше за Аманда сега. Единственото, за което можеше да мисли тази сутрин, бе красивата жена, която стоеше пред него във входното антре. Гледаше я и се чудеше дали да я покани в кухнята и да й предложи кафе, или веднага да я заведе горе със съвсем други намерения.

Като го наблюдаваше как се двоуми, Рафаела се засмя.

— Тази сутрин ми изглеждаш малко лукавичък, Алекс.

Но и у Рафаела проблясваше някаква хитрина, като сваляше тежкото си кожено палто и го мяташе до колонката в началото на стълбите.

— Така ли? — рече Алекс с престорена наивност. — Чудя се защо.

— Нямам представа. Да ти направя ли кафе?

— Тъкмо аз смятах да направя това — но той очевидно бе разочарован, а тя се засмя.

— Но?

— Нищо… нищо.

Той я поведе надолу, но не бяха минали и първото стъпало, когато се обърна да я целуне и я задържа доста дълго в прегръдките си. Така ги свари Аманда, която слизаше сънливо по стълбите в синя нощница на цветчета, с руса коса като ореол около хубавичкото младо лице и с поизбелели синини под очите.

— Ой!

Рафаела чу веднага това единствено възклицание на изненада и почти отскочи от ръцете на Алекс. Обърна се леко изчервена към Аманда, която я гледаше с безброй въпроси в очите. После Аманда погледна към Алекс, като че ли у него щеше да намери отговорите. Като ги наблюдаваше, Рафаела си помисли, че племенницата му прилича на много малко момиче.

Рафаела се обърна и тръгна към нея с кротка усмивка и протегната ръка, с която само докосна пръстите й, подаващи се от гипсовите превръзки.

— Извинявам се, че дойдох толкова рано сутринта, исках да видя как си.

Беше огорчена, че ги свари прегърнати на стълбите, и изведнъж страховете й за срещата с Аманда се събудиха отново, но момичето изглеждаше толкова крехко и простодушно, че бе невъзможно да вижда в него някаква заплаха. По-скоро Рафаела можеше да представлява заплаха и тя се боеше да не е разстроила неволно момичето.

Но Аманда се усмихна с леко порозовели бузи.

— Няма нищо. Съжалявам. Не исках да ви смутя с вуйчо Алекс — приятно й бе, че ги видя да се целуват. Такъв израз на топлота никога не бе виждала в техния дом. — Не знаех, че има някой.

— Обикновено не ходя на гости толкова рано, но…

Алекс се включи бързо, искаше Аманда да знае коя е Рафаела и колко много значи тя за него. Аманда бе достатъчно голяма, за да разбере.

— Това е вълшебната кръстница, която обзаведе твоята стая, Манди.

Гласът му бе нежен, нежен бе и погледът му, като гледаше към двете, докато и тримата стояха на стълбите.

— Вие ли? Вие ли я подредихте?

Рафаела се засмя на изумлението в очите на момичето.

— Може да се каже. Не съм специалист по обзавеждането, но ми беше много приятно да се заема с твоята стая.

— Как я направихте толкова бързо? Алекс каза, че стаята е била съвсем празна, когато тръгвал.

— Откраднах всичко — каза Рафаела усмихната и всички се засмяха. — Харесва ли ти?

— Шегувате ли се? Адски готина е!

Сега Рафаела се разсмя и на радостта на момичето, и на жаргона.

— Много се радвам — искаше й се да прегърне Аманда, но не посмя.

— Мога ли да предложа закуска на двете дами? — каза Алекс сияещ.

— Ще ти помогна — предложи Рафаела и тръгна след него по стълбите.

— И аз.

За първи път след трагедията Аманда изглеждаше радостна и заинтригувана. А един час по-късно тя бе още по-радостна, когато тримата бъбреха, седнали около кухненската маса, на която още имаше остатъци от пържени яйца, бекон и препечени филийки. Манди бе успяла дори сама да намаже своите филийки с масло въпреки превръзките на ръцете й. Рафаела бе сварила кафето, а Алекс се бе погрижил за останалото.

— Чудесно сработване в отбора! — похвали той двете жени, а те го закачаха, че е много високомерен шеф.

Докато Рафаела разчистваше масата, й стана ясно, че тримата се чувстват добре заедно, а за нея това бе безценен подарък.

— Мога ли да ти помогна да се облечеш, Манди?

— Разбира се.

Очите на момичето светнаха, а половин час по-късно с помощта на Рафаела тя бе вече облечена. Чак когато новата икономка дойде в девет часа, Алекс и Рафаела останаха отново сами.

— Какво прекрасно момиче е тя, Алекс!

— Нали? — погледна я той сияещ. — И, Господи, Рафаела, удивително е колко бързо се възстановява от… от онова, което й се случи. Минала е само една седмица — лицето му потъмня при този спомен.

Рафаела бавно кимна, връщайки се мислено към последната седмица.

— Мисля, че ще се оправи напълно. Благодарение на тебе.

— Може би благодарение на двама ни.

Той бе забелязал колко нежно и с обич се отнасяше Рафаела към момичето. Трогна го особената топлота и начинът, по който се бе сприятелила с Аманда, затова се надяваше, че бъдещето ще донесе добри дни и за тримата. Сега Аманда бе част от живота му, но също и Рафаела, и за него бе много важно тримата да бъдат близки помежду си.