Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (9)

Глава 7

Пей, докато духът е жив във теб,

пей за очите, които виждат двойно —

простата Джейн става прелестната Линда,

когато шест луни изгреят стройно.

 

Пей за смелостта моряшка,

пей щом си здрав, недей мъдрува,

рубин красив е твоето пристанище

и вятър буен три платна издува.

 

Пей, докато сърцето ти тупти,

пей за пелина на грижата бодлива,

пей зад пътника на път поел,

пей за кучето и козината му красива.

 

Всички ханджийки те обичат,

и всяко куче тук ти е приятел,

каквото ти е на сърце, това ти е и на уста,

затова платната си вдигни сега.

До вечерта Карамон успя да се натряска здраво.

Когато Тасълхоф и Бупу настигнаха грамадния мъж, той стоеше по средата на пътеката и пресушаваше последните остатъци от джуджешката ракия в плоското си шише. Беше отметнал глава назад, за да не изпусне нито капка. Когато приключи с шишето, Карамон го свали и надникна в него с огорчение. Сетне залитна несигурно и го разклати.

— Нищо не е останало — чу го да мънка нещастно Тас.

Сърцето на кендера се сви.

— Сега вече го загазих — рече си той злощастно. — Не мога да му кажа за изчезналата странноприемница. Не и докато е в това състояние! Само обърках още повече нещата!

Той, обаче, разбра цялата сериозност на положението едва когато се приближи до Карамон и го тупна по рамото. Големият мъж се завъртя бързо, обзет от пиянска тревога.

— Какво штава? Кой е там? — Карамон обходи с поглед бързо притъмняващата гора.

— Аз съм, тук долу — каза Тас тихо. — Аз… аз исках само да ти кажа, че съжалявам, Карамон и…

— Ъ? О… — Карамон залитна назад и се вторачи в него с глуповата усмивка. — О, здравей, малки приятелю. Кендер… — погледът му се отклони към Бупу — и бла-бла-блатно джудже — завърши той набързо и после се поклони. — Как ше казвате?

— Какво? — попита Тас.

— Как ше казвате? — повтори Карамон с достойнство.

— Познаваш ме, Карамон — отвърна Тас озадачено. — Аз съм Тасълхоф.

— А аз Бупу — намеси се женското блатно джудже и лицето му просия очевидно с надеждата, че това е нова игра. — А ти кой?

— Много добре знаеш кой е… — каза Тас ядосано и сетне едва не си глътна езика, когато отговорът на Карамон дойде.

— Аз съм Рейстлин — заяви големият мъж тържествено и отново се поклони. — Велик… и мо… могъщ магесник.

— О, хайде Карамон! — поде Тас възмутено. — Извиних ти се вече и затова недей…

— Карамон? — Едрият мъж отвори широко очи и сетне ги присви лукаво. — Карамон е мъртъв. Аз го убих. Някога много отдавна в Ку… Кулата на Връховноточарадейство.

— В името на брадата на Реоркс! — промълви Тас.

— Той не Рейстлин! — изсумтя Бупу презрително и се вгледа в него подозрително. — Нали?

— Разбира се, че не е — тросна й се Тасълхоф.

— Това не забавна игра! — отсече Бупу, изпълнена с решимост. — Мен не харесва! Него не хубав мъж. Него дебел пияница. Мен отива вкъщи. — Тя се огледа наоколо. — Къде път за вкъщи?

— Не сега, Бупу! — „Какво става тук?“, питаше се Тас безрадостно. Сетне се хвана за косата и здраво се оскуба. Очите на кендера се наляха със сълзи, но после той въздъхна с облекчение. За миг си помисли, че неволно е задрямал и се е озовал в някакъв причудлив сън.

Но очевидно всичко беше истинско — твърде истинско. Или поне за него. За Карамон нещата стояха по съвсем различен начин.

— Гледай сега — каза той важно, докато се олюляваше напред-назад. — Ще направя едно магишескозаклинание. — Вдигайки ръце нагоре, той забръщолеви несвързано. — Пепелипрах и плъхови гнезда! Горри! — И сетне посочи едно дърво. — Пуф! — каза тихо той и се люшна назад. — Хайде, избухни в пламъци! Нагоре! Нагоре! Гори, гори, гори… като клетия Карамон. — Грамадният мъж залитна и тръгна клатушкайки се по пътеката.

— „Всички ханджийки те обичат“ — запя той. — „Всеки пес е твой приятел. Каквото ти е на шърце, това ти и е на ушта…“

Кършейки ръце, Тас се затича след него. После подир тях припна и Бупу.

— Дърво не запалило — каза тя строго на Тас.

— Зная! — изпъшка кендерът. — Той само… само си мисли, че…

— Той лош магьосник. Сега мой ред — Бупу затършува в огромната чанта, която от време на време я препъваше и малко по-късно с тържествуващ вик извади оттам един съвсем вкочанен и несъмнено мъртъв плъх.

— Не сега, Бупу — започна Тас, чувствайки как се разделя с последните останки от здравия си разум. Карамон, който все още вървеше пред тях, бе спрял да пее и крещеше нещо с намерението да покрие гората с паяжини.

— Сега аз каже магически думи — заяви Бупу. — Ти не трябва слуша, защото развали магия.

— Няма да слушам — каза Тас нетърпеливо, опитвайки се да настигне Карамон, който макар и залитайки, напредваше с доста голяма скорост.

— Ти слуша? — попита зад него Бупу, задъхана.

— Не — отвърна Тас и въздъхна.

— А защо не слуша?

— Нали ти ми каза да не слушам! — извика Тас, изгубил търпение.

— Но как разбере ти, кога да не слуша, ако не слуша? — попита Бупу сърдито. — Ти си опитва открадне тайна вълшебна дума! Мен отива вкъщи!

Блатното джудже се тръсна на място, сетне се обърна и побягна обратно. Тас забави крачка и също спря. Малко по-нататък Карамон се беше вкопчил в едно дърво и съдейки по издаваните от него звуци, очевидно се опитваше да омагьоса ято дракони. Кендерът изруга тихо и хукна да догони блатното джудже.

— Спри се, Бупу — изкрещя той като обезумял и пръстите му се вкопчиха в някакви мръсни парцали, които бе взел за рамото й. — Кълна се, че никога няма да открадна твоята тайна вълшебна дума!

— Но ти откраднал нея! — изпищя тя и размаха умрелия плъх пред лицето му. — Ти я казал!

— Какво съм казал? — попита Тасълхоф вече съвсем объркан.

— Тайна вълшебна дума! Ти я казал! — изкрещя Бупу в изстъпление. — Ето! Виж! — Тя вдигна плъха по посока на пътеката и извика: — Сега аз каже я! Сега каже тайна вълшебна дума! Сега ти види истинска магия.

Тас се хвана за главата. Виеше му се свят.

— Гледай! — нададе Бупу тържествуващ вик, сочейки нещо с мръсния си пръст. — Вижда? Аз запалила огън. Тайна вълшебна дума винаги работи. Хм! А него много лош магьосник.

Тас погледна надолу и премигна. Там, недалеч от пътеката, настина се издигаха пламъци.

— Май наистина трябва да поема обратно към Кендерия — замисли се Тас гласно. — Ще си взема една малка къщурка… или може би ще поживея няколко месеца при старите, докато се почувствам по-добре.

— Кой е там? — извика някой с ясен и кристално чист глас.

Изведнъж Тасълхоф почувства облекчение.

— Това е лагерен огън — избръщолеви той почти истерично от радост. И този глас! Той се втурна напред към светлината през падащия мрак.

— Аз съм — Тасълхоф Кракундел. Аз… ух!

Възклицанието на болка беше предизвикано от това, че Карамон вдигна кендера във въздуха със силните си ръце и притисна устата му с длан.

— Шшт! — прошепна големият мъж в ухото на Тас. Алкохолните пари от устата на Карамон замаяха главата на кендера. — Там има някой!

— Мпх блсткмфт! — Тас се гърчеше като обезумял, опитвайки се да се отскубне от желязната хватка на Карамон. Кендерът бавно се задушаваше.

— И това е точно този, който си мислех — промълви грамадният мъж, кимвайки сам на себе си сериозно и притисна още по-силно устата на пленника си.

Пред очите на Тас заблещукаха ярки, сини звезди. Той се бореше отчаяно и с всички сили да се освободи от ръцете на Карамон, но тъй или иначе това щеше да бъде краят на краткия и вълнуващ живот на кендера, ако Бупу не се беше появила внезапно в краката на великана.

— Тайна вълшебна дума! — изпищя тя, тиквайки умрелия плъх в лицето на Карамон. Далечната светлина на огъня се отрази в черните очички на мъртвото зверче и проблесна върху острите му зъби, които стърчаха от застиналата във вечна усмивка уста.

— Ай! — изкрещя Карамон и пусна кендера. Тас падна тежко на земята, поемайки си въздух с неистово усилие.

— Какво става тук? — попита един студен глас.

— Ние дойдохме… да те спасим… — отвърна Тасълхоф и се изправи замаяно на крака.

Една бяла, наметната с кожи фигура се появи на пътеката пред тях. Бупу се вторачи в нея с огромно подозрение.

— Тайна вълшебна дума — каза женското блатно джудже и размаха умрелия си плъх пред лицето на Преподобната дъщеря на Паладин.

 

 

— Ще ме извините, че не преливам от благодарност — каза малко по-късно лейди Кризания на Тасълхоф, докато бяха край огъня.

— Разбирам. Извинете ме — отвърна Тасълхоф, седейки прегърбен и нещастен на земята. — Направо оплесках нещата. Обикновено винаги правя така — продължи той печално. — Питайте който искате. Често са ми казвали, че влудявам хората, но днес за първи път направих това наистина!

Кендерът изсумтя и хвърли неспокоен поглед на Карамон. Големият мъж седеше близо до огъня, загърнат с наметалото си. Все още под въздействието на силната джуджешка ракия, сега той беше ту Карамон, ту Рейстлин. В ролята си на Карамон ядеше алчно, тъпчейки устата си с увлечение. След това реши да позабавлява околните и изпя няколко вулгарни балади за огромна радост на Бупу, която пляскаше неритмично с ръце и се включваше в припевите. Тас се разкъсваше между желанието да се кикоти френетично или да пропълзи под някоя скала и да умре от срам.

Кендерът потръпна и реши, че на всяка цена трябва да сложи край на тези цинични песнички и да направи така, че Карамон да надделее в съчетанието между него и Рейстлин. Преобразяването дойде съвсем внезапно по средата на една от песните. Тялото на грамадния мъж изведнъж се отпусна, сетне той се закашля, изгледа ги с присвити очи и студено си нареди да млъкне.

— Вие нямате вина за него — каза лейди Кризания на Тас, наблюдавайки Карамон с хладен поглед. — Причината е в пиенето му. Той е груб, недодялан и дебелоглав. И очевидно изобщо не може да се контролира. Този мъж се е оставил на желанията си. Не е ли странно, че той и Рейстлин са близнаци? Брат му е толкова овладян, дисциплиниран, умен и изтънчен.

Кризания сви рамене.

— Е, от друга страна няма съмнение, че този клетник заслужава най-голямо съчувствие. — Сетне тя стана, тръгна към мястото, където беше вързан коня й и се зае да откопчава завивките си за нощуване, които бяха зад седлото. — Ще си спомня за него в молитвите си към Паладин.

— Сигурен съм, че молитвите ви няма да му навредят — каза Тас колебливо, — но си мисля, че един силен тарбински чай сега ще му бъде от по-голяма полза.

Лейди Кризания се извърна и погледна кендера с укор.

— Сигурна съм, че не сте искали думите ви да прозвучат богохулно и затова ще ги приема в буквалния им смисъл. Но ви съветвам да се опитвате да гледате по-сериозно на нещата.

— Аз съм сериозен — възрази Тас. — В момента Карамон се нуждае само от няколко халби добър, гъст тарбински чай…

Тъмните вежди на лейди Кризания се повдигнаха бързо нагоре и накараха Тас да замълчи, макар да нямаше и най-смътна представа какво в думите му я беше разтревожило. Докато разстилаше одеялата си, кендерът си помисли, че никога през живота си не е бил толкова паднал духом. По подобен начин се чувстваше, докато яздеше един дракон заедно с Флинт по време на битката в Пустите равнини на Естуайлд. Звярът се издигна към облаците и сетне се стрелна напред, въртейки се непрестанно. В продължение на няколко мига всичко беше наопаки, небето бе долу, а земята горе. А след това със силно свистене се спуснаха в един облак и потънаха в мъгла.

Струваше му се, че сега нещата стояха по подобен начин. Лейди Кризания се възхищаваше на Рейстлин и съжаляваше Карамон. Тас не можеше да бъде сигурен, но му се струваше, че трябва да бъде обратното. От друга страна самият Карамон ту беше Карамон, ту не беше Карамон. Крайпътните странноприемници изчезваха яко дим. После пък трябваше да чуе обяснението за онази тайна вълшебна дума, която всъщност не трябваше да чуе. И накрая, когато направи онова съвсем логично и благоразумно предложение за тарбинския чай, го обвиниха в богохулство.

— В края на краищата — промърмори си той, треперейки под одеялата, — Паладин и аз сме близки, лични приятели. Той би разбрал какво имах предвид.

Кендерът въздъхна и отпусна глава върху сгънатото си наметало, което сега му служеше за възглавница. Бупу — вече напълно убедена, че Карамон е Рейстлин — спеше дълбоко, свита на кълбо, положила любящо глава върху крака на грамадния мъж. Карамон пък седеше спокойно на земята и си тананикаше някаква песен. На няколко пъти се закашля и веднъж помоли Тас на висок глас да му донесе книгата със заклинания, за да разучи магиите си. И в същото време изглеждаше доста кротък. Тас се надяваше скоро да задреме и сънят да прогони въздействието на джуджешката ракия.

Огънят гореше с ниски пламъци. Лейди Кризания разстла завивките си върху легло от борови иглички, които бе събрала, за да я пазят от влагата. Тас се прозя. Тя определено се справяше по-добре, отколкото бе очаквал. Мястото за лагеруване бе избрано съвсем разумно — пътеката беше наблизо, а недалече ромолеше поток с кристално чиста вода. Правилно беше и решението й да не навлиза в тези тъмни и призрачни гори…

Призрачни гори… за какво му напомняше това? Тас се сепна точно в мига, когато потъваше в сън. Нещо важно! Призрачни гори… призраци…

— Тъмната гора! — извика той уплашен и се изправи като струна.

— Какво? — попита лейди Кризания и се загърна с плаща си, приготвяйки се за лягане.

— Тъмната гора! — повтори Тас все така разтревожен. Беше се събудил напълно. — Близо сме до Тъмната гора! Тъкмо идвахме да ви предупредим! Това е страховито място. Може да сте се заблудили и да сте навлезли в нея. Може би вече сме в нея…

— Тъмната гора? — Карамон изведнъж отвори очи и се огледа замаяно.

— Глупости — отвърна лейди Кризания невъзмутимо, докато наместваше под главата си една малка възглавничка, която беше взела със себе си за из път. — Не сме в Тъмната гора, все още не. До нея има още пет мили. Утре ще стигнем до една пътечка, която ще ни отведе дотам.

— Ти… ти искаш да отидеш там! — ахна Тас.

— Разбира се — отговори лейди Кризания студено. — Отивам там, за да потърся помощта на Горския господар. Ще ми отнеме няколко месеца, за да стигна оттук до Уейритската гора, дори да пътувам на кон. Тъмната гора на Горския господар се обитава от Сребърни дракони и с тях ще прелетя до крайната точка на моето пътуване много по-бързо.

— А привиденията, призрака на древния цар и последователите му…

— … бяха освободени от робството си, когато отговориха на призива да се сражават с Драконовите повелители — каза лейди Кризания доста рязко. — Наистина е добре да изучиш историята на войната, Тасълхоф. Още повече, че си бил участник в нея. Когато войските на хората и елфите се обединиха, за да завоюват обратно Квалинести, призраците от Тъмната гора се сражаваха редом с тях и така се избавиха от черното заклинание, което ги бе обрекло на ужасно съществувание. След това те напуснаха този свят и никой не ги е виждал повече.

— О — каза Тас глуповато и след като се огледа за миг, се върна обратно в завивките си. — Аз съм разговарял с тях — продължи той замислено. — Те бяха много учтиви същества… Появяваха се и изчезваха малко неочаквано, но иначе бяха много учтиви. Донякъде се натъжавам, като си помисля…

— Доста съм уморена — прекъсна го лейди Кризания. — И утре ме чака дълго пътуване. Ще взема блатното джудже с мен и ще продължа към Тъмната гора. А ти и прогизналият ти от пиене приятел ще се приберете у дома, където се надявам той да получи помощта, от която несъмнено се нуждае. А сега да поспим.

— Не е ли добре един от нас… да остане на пост? — попита Тас колебливо. — Онези горски пазачи казаха… — той изведнъж замълча. — Онези „горски пазачи“ бяха в кръчмата, която изчезна.

— Глупости. Паладин ще бди над съня ни — отсече лейди Кризания. — Затваряйки очи, тя зашепна тиха молитва.

Тас преглътна.

— Чудя се дали познаваме един и същ Паладин? — попита Тас, мислейки си за Физбан, обзет от неизмерима самота. Но той изрече въпроса си много тихо, защото не искаше отново да бъде обвинен в богохулство. Кендерът легна и започна да се върти под одеялата, но все не можеше да си намери място. Най-накрая, все така напълно буден, той се надигна и облегна гръб на ствола на едно дърво. Тази пролетна нощ бе хладна, но не и мъчително мразовита. Небето беше чисто и нямаше никакъв вятър. Дърветата си шепнеха, унесени в собствените си разговори, наслаждавайки се на новия живот, който течеше из клоните им, събудени след дългия си зимен сън. Тас докосна с ръка земята и почувства новата трева, която напираше под изгнилите листа.

Кендерът въздъхна. Нощта беше чудесна. Защото тогава се чувстваше неспокоен? Счу ли му се нещо? Счупена клонка? Тас трепна и се огледа, сдържайки дъха си, за да чува по-добре. Нямаше нищо. Тишина. Вдигайки глава нагоре, той видя съзвездието на Паладин, Платинения дракон, което се въртеше около съзвездието на Гилиан — Везните. Точно срещу звездния куп на Паладин пък беше този на Такхизис, Царицата на мрака — така наречения Петглав дракон. Двете съзвездия сякаш се наблюдаваха внимателно.

— Ти си ужасно далече — каза Тас на Платинения дракон. — И бдиш над цял един свят, не само над нас. Сигурен съм също, че няма да възразиш, ако сам се погрижа за почивката ни тази нощ. Не бих искал това да се тълкува като проява на неуважение. Просто имам чувството, че и някой друг ни наблюдава, ако разбираш какво искам да кажа. — Кендерът потръпна. — Не зная защо изведнъж се почувствах толкова странно. Може би причината е в това, че Тъмната гора е толкова близо и… е, очевидно отговарям за всички!

Тази мисъл накара кендера да се почувства неловко. Тас бе свикнал да отговаря само за себе си, а когато пътуваше с Танис и останалите, винаги имаше някой друг, който да носи отговорност за групата. Сред тях имаше силни и опитни войни…

Какво беше това? Този път определено чу нещо! Тас скочи тихо на крака и се вгледа в мрака. Всичко беше притихнало, после се чу шумолене и след това…

Катеричка. Въздишката на Тас сякаш тръгна от пръстите на краката му.

— Тъй и тъй съм станал, ще взема да сложа още една цепеница в огъня — каза си той и притича до купчината дърва. Пътьом зърна Карамон и го обзе съжаление. Много по-лесно щеше да му бъде докато стоеше на стража в мрака, ако знаеше, че може да разчита на силната десница на мъжа. Но не би! Грамадният войн бе паднал по гръб със затворени очи и зинала уста и хъркаше в пиянско доволство. Свита около ботуша на Карамон и с глава върху крака му, Бупу му пригласяше в хъркането. Срещу тях, колкото беше възможно по-далеч, лейди Кризания спеше спокойно, отпуснала гладката си буза върху сгънатите си ръце.

С треперлива въздишка Тас хвърли дървата в огъня. Силни пламъци лумнаха нагоре, а кендерът продължи да седи на пост, загледан замислено в обгърнатите от мрака дървета, чийто шепот бе станал някак застрашителен. И след това шумът се чу отново.

— Катеричка! — прошепна Тас решително.

Дали нещо не се движеше там в сенките? Чу се ясно изпукване, сякаш някаква клонка бе счупена на две. Това не беше никаква катеричка! Тас затършува в торбата си и след малко стисна в дланта си дръжката на един малък нож.

Гората се движеше! Дървета се приближаваха към тях!

Тас се опита да извика, за да предупреди другите, но в същия миг един тънък клон се уви около ръката му.

— Айййй! — изкрещя той и се отскубна, нанасяйки удар с ножа си по клона.

Чу се проклятие и вик на болка. Клонът се отдръпна от него и Тас въздъхна с облекчение. До този момент не бе чувал дърво да скимти от болка. С каквото и да си имаха работа, то беше живо същество и дишаше…

— Нападнати сме! — извика Тас и залитна назад. — Карамон! Помощ! Карамон…

Ако това се беше случило преди две години, големият войн щеше вече да е скочил на крака с ръка върху дръжката на меча си, нащрек и готов за бой. Но сега той само люшна глава на една страна в пиянското си задоволство. Това видя Тас, докато отстъпваше назад с гръб към огъня, съзнавайки, че малкият му нож е единственото, което държеше онова нещо на разстояние.

— Лейди Кризания — изкрещя Тас диво, виждайки и други тъмни силуети да пълзят към тях от гората. — Събудете се! Моля ви, събудете се!

Той вече чувстваше топлината на огъня зад себе си. Държейки застрашителните сенки под око, Тас протегна ръка и грабна една цепеница с надеждата, че не е уцелил горящия й край. Вдигна главнята и я тикна напред по посока на мрака.

Нещо се раздвижи и едно от създанията се опита да се хвърли към него. Кендерът замахна силно с ножа си и го накара да отстъпи. Но точно в този миг той успя да го зърне, благодарение на светлината на главнята си.

— Карамон — изпищя Тас. — Дракониди!

Лейди Кризания също вече беше будна. Тас я зърна да се надига от леглото си и да се оглежда наоколо все още в омаята на съня.

— Към огъня! — изкряска Тас отчаяно. — Приближете се към огъня! — Препъвайки се в Бупу, кендерът срита Карамон. Дракониди! — извика той отново.

Карамон отвори първо едното си око, после другото и се огледа глуповато.

— Карамон! Слава на боговете! — Тас въздъхна с облекчение.

Карамон се надигна от земята. Сетне обиколи лагера с поглед и макар да беше все още съвсем замаян и объркан, войнът в него се събуди и смътно долови грозящата ги опасност. Той се изправи несигурно на крака, стисна дръжката на меча си и се оригна.

— Какво штава? — смотолеви той, напрягайки очи.

— Дракониди! — изкрещя пронизително Тасълхоф. Кендерът подскачаше в кръг като малък демон и размахваше главнята и ножа си с такава сила, че на практика успяваше да задържи нападателите им на разстояние.

— Дракониди! — измънка Карамон, взирайки се в мрака недоверчиво. Но сетне зърна едно изкривено и подобно на влечуго лице под светлината на гаснещия огън и отвори широко очи. — Дракониди! — изръмжа големият войн. — Танис! Стурм! Всички при мен! Рейстлин — нужна ми е магията ти! Ще ги надвием!

Карамон измъкна меча от ножницата си, нададе тътнещ боен вик, хвърли се напред и… се пльосна по корем на земята.

Бупу се вкопчи в крака му.

— О, не! — изпъшка Тас.

Карамон лежеше на земята, мигаше с очи и клатеше глава в почуда, мъчейки се да разбере какво го е ударило. Грубо събудена, Бупу зави от ужас и болка и сетне ухапа Карамон по глезена.

Тас се притече на помощ на падналия войн, ако не за друго, поне за да махне Бупу от него и в този момент чу вик. Лейди Кризания! По дяволите! Бе забравил за нея!

Кендерът се завъртя и видя жрицата да се бори с един от драконовите хора.

Тас се втурна към тях и злобно заби ножа си в драконида. Създанието изпищя, пусна лейди Кризания и падна назад, а тялото му се превърна в камък пред самите крака на Тас. В последния момент кендерът си спомни, че трябва да издърпа ножа си, преди драконидът да се е вкаменил напълно.

Тас дръпна Кризания назад по посока на падналия Карамон, който се опитваше да отблъсне блатното джудже от крака си.

Драконидите стегнаха обръча си. Тас се огледа трескаво и откри, че са заобиколени отвсякъде. Но защо не ги нападнеха всички вкупом. Какво ги възпираше?

— Добре ли сте? — успя да попита той Кризания.

— Да — отвърна тя. Макар и силно пребледняла, дъщерята на Паладин изглеждаше спокойна и дори да беше уплашена, държеше страха си под контрол. Тас видя устните й да се движат, вероятно в тиха молитва. Устните на самия кендер бяха здраво стиснати.

— Дръжте това, лейди — каза той и тикна факлата в ръката й. — Мисля, че ще ви се наложи да се биете и да се молите едновременно.

— Елистан го е правил. Значи и аз мога — каза Кризания с леко потрепващ глас.

От сенките някой изкряска поредица от заповеди. Това не беше драконид. Тас не можа да определи вида на създанието, но от гласа, който чу, го побиха тръпки. Нямаше време за мислене. Изстрелвайки напред езици като змии, драконидите се втурнаха към тях.

Кризания замахна несръчно с главнята, но това беше достатъчно, за да ги разколебае. Тас продължаваше да се опитва да откъсне Бупу от Карамон. И тогава, съвсем неволно, един драконид му помогна. Отблъсквайки кендера назад, драконовият човек вкопчи ноктите си в Бупу.

Блатните джуджета са известни в цял Крин с изключителната си страхливост и пълната си ненадеждност по време на битка. Но притиснати в ъгъла, те се сражават като побеснели плъхове.

— Глъпслъдж! — изрева гневно Бупу и отказвайки се от крака на Карамон, заби зъби в люспестия крак на драконида.

Бупу нямаше много зъби, но онези, с което разполагаше, бяха остри и тя ги впи в зеленикавата плът на драконовия човек с известно наслаждение, подсилено от факта, че не бе яла много на вечеря.

Драконидът нададе грозен вик. Той вдигна меча си и неминуемо щеше да сложи край на дните на Бупу на Крин, ако Карамон не се беше препънал, опитвайки се да види какво става и не отсече съвсем случайно ръката на създанието. Бупу седна на земята, близна устни и настървено се огледа за друга жертва.

— Ура! Браво, Карамон! — завика Тас с дива радост, нанасяйки напосоки бързи удари с малкия си нож като гърмяща змия. Лейди Кризания блъсна с все сила факлата си в тялото на един драконид, изкрещявайки името на Паладин. Създанието се прекатури назад.

Само още двама или трима дракониди бяха на крака и Тас почувства да го обзема радостна възбуда. Драконовите същества се бяха притаили извън обсега на светлината, наблюдавайки предпазливо как грамадният войн несигурно се изправя на крака. Скрита донякъде в сенките, фигурата му все още изглеждаше застрашителна както в миналото. Мечът му просветваше зловещо под червените отблясъци на огъня.

— Довърши ги, Карамон! — изкрещя Тас пронизително. — Отсечи им главите…

Гласът на Тас заглъхна, когато Карамон се извърна бавно към него със странен израз на лицето.

— Аз не съм Карамон — каза той тихо. — Аз съм неговият брат-близнак, Рейстлин. Карамон е мъртъв. Аз го убих. — Поглеждайки меча си, огромният войн го пусна бързо на земята, сякаш го беше ужилил. — Какво правя с тази хладна стомана в ръцете си? — попита той пресипнало. — Не мога да правя заклинания с меч и щит!

Задавен от гняв, Тасълхоф завъртя уплашено глава към драконидите. Забеляза как лукавите им очи си разменят бързи погледи. Те бавно започнаха да се придвижват напред, следейки неотклонно големия войн, вероятно подозирайки някакъв капан.

— Ти не си Рейстлин! Ти си Карамон! — изкрещя Тас в отчаянието си, но напразно. Мозъкът му беше все още просмукан от джуджешката ракия, а умът му бе твърде разстроен.

В следващия момент Карамон затвори очи, вдигна ръце и започна да напява монотонно:

— Антсенстс силвареш букарах — мърмореше той, люлеейки се напред-назад.

Изведнъж пред Тас изплува ухиленото лице на един драконид. Проблесна острие и главата на кендера бе пронизана от страхотна болка…

Тас се строполи на земята. По лицето ме се стичаше топла течност, която заслепяваше едното му око и се процеждаше в устата му. Усети вкуса на кръв. Беше уморен… наистина много уморен…

Но болката беше ужасна. Тя нямаше да му позволи да се унесе в сън. Не смееше да помръдне главата си, защото се страхуваше, че ако го направи, тя ще се разпадне на две.

Той чу блатното джудже да крещи отново, като животно, подложено на мъчение и след това писъците изведнъж спряха. Сетне чу силен агонизиращ вик, сподавено изпъшкване и едно голямо тяло рухна до него на земята. Това беше Карамон. От устата му струеше кръв, а очите му бяха широко отворени и вторачени.

Тас не изпита жал към него. Не можеше да изпитва нищо друго, освен страховитата болка в главата си. Над него се надвеси едър драконид с меч в ръката. Знаеше, че създанието всеки миг щеше да го довърши. Но не го беше грижа. Само болката да спре, молеше се той. Бързо!

След това някакви бели одежди се завъртяха като вихрушка и един ясен глас извика името на Паладин. Драконидът изведнъж потъна в мрака, а бягството му беше придружено от скърцането на ноктите на краката му в ниските шубраци. Фигурата с белите одежди коленичи до Тас. Той почувства нечия нежна ръка да докосва главата му и отново чу името на Паладин. Болката изчезна. Поглеждайки нагоре, кендерът видя жрицата да докосва Карамон. Клепачите на грамадния мъж потрепнаха и сетне той се унесе в кротък сън.

„Всичко е наред! — мислеше си ликуващо Тас. Те си отидоха. Спасени сме.“ После той почувства трепета на ръката, която го докосваше. Възвръщайки част от сетивата си, докато лечебната сила на жрицата струеше през тялото му, кендерът вдигна глава и погледна с едното си здраво око.

Нещо се приближаваше към тях. Нещо бе прогонило драконидите. Нещо изплува в осветения от огъня кръг.

Тас се опита да нададе предупредителен вик, но гърлото му беше задавено. Главата му се въртеше неспирно.

За миг, твърде ужасен и замаян, за да разсъждава ясно, той си помисли, че някой подрежда събитията като в налудничав театър.

Видя лейди Кризания да става на крака. Полите на бялата й мантия докоснаха леко земята до главата му. Тя заотстъпва бавно пред нещото, което се прокрадваше към нея. Тас я чу да призовава Паладин, но думите бяха изречени от устни, сковани от ужас.

Самият Тас много искаше да затвори очи. Страхът и любопитството се бореха в малкото му тяло. Любопитството надделя и той надникна през неизцапаното си от кръв око. Страховитата фигура идваше все по-близо и по-близо до жрицата. На гърдите й имаше броня на соламнийски рицар, но тя беше прогорена и почерняла. Докато се приближаваше към Кризания, силуетът простря напред едната си ръка на края, на която нямаше обикновена длан. Създанието притежаваше глас, който не идваше от човешка уста. Очите му пламтяха като оранжеви пламъци, а полупрозрачните му крака минаха направо през тлеещия огън. Студът на селенията, които то бе принудено да обитава вечно, струеше от тялото му и този студ вледени Тас чак до мозъка на костите.

Кендерът вдигна изплашен глава и видя лейди Кризания да отстъпва назад. Видя също рицарят на смъртта да върви към нея с бавни, отмерени стъпки.

Войнът на ада вдигна дясната си ръка и посочи лейди Кризания с бледия си пръст, върху който блещукаха отблясъците на огъня.

Изведнъж Тас бе обзет от неудържим ужас.

— Не! — простена той, потръпвайки, макар да нямаше представа какво страшно нещо предстоеше да се случи.

Рицарят изрече една-единствена дума:

— Умри.

В този момент Тас зърна как лейди Кризания вдига ръка и сграбчва медальона, който висеше на шията й. Той видя също от пръстите й да струи чиста бяла светлина. Миг по-късно жрицата падна на земята, сякаш пронизана от безплътния пръст.

— Не! — чу Тас собствения си вик. Рицарят на смъртта отмести пламтящите си очи към него и след това над кендера се спусна студен, влажен мрак, подобен на мрака на гробница, който слепи очите му и запечата устата му…

Даламар вървеше с трепет към лабораторията на мага, плъзгайки неспокойно пръст по избродираните върху черната му мантия защитни руни и сетне бързо си каза на ум няколко заклинания за отблъскване на черна магия. Всеки би се съгласил, че един млад чирак трябва да прояви известна предпазливост, когато се приближава към най-тъмните и най-тайни покои на един мрачен и могъщ учител. Бдителността на Даламар обаче, надхвърляше обичайната. И с основание, защото имаше свои собствени тайни и нищо на този свят не го ужасяваше повече от погледа на тези златни, наподобяващи пясъчни часовници очи.

И все пак, въпреки всичките си страхове, в кръвта на Даламар пулсираше онова силно вълнение, което се надигаше в него всеки път, когато застанеше пред тази врата. Беше виждал невероятни неща в залата зад нея, невероятни и страховити…