Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (31)

Глава 13

На самия коледен ден се случи първото от така наречените Тринадесет бедствия (обърнете внимание, че в „Хрониките“ си Астинус ги назовава Тринадесетте предупреждения).

Още от сутринта се зададе горещ и задушен ден. Това беше най-горещата Коледа, която някой си спомняше, в това число дори и елфите. Коледните рози в Храма клюмнаха и се съсухриха, венците от вечно цъфтящи растения миришеха така, сякаш бяха държани в пещи, снегът, който охлаждаше виното в сребърни купи, се топеше толкова бързо, че на слугите им се налагаше по цял ден да тичат напред-назад от каменните зимници до залите за празненства, носейки кофи с киша.

Тази сутрин Рейстлин се събуди още по тъмно, преди пукването на зората, толкова болен, че нямаше сили да стане от леглото. Той лежеше плувнал в пот и гол, защото при трескавите си бълнувания бе разкъсал одеждите и завивките си. Боговете бяха наистина наблизо, но именно близостта на неговата богиня, Царицата на мрака, му въздействаше толкова силно. Чувстваше нейния гняв, както и гнева на всички останали, предизвикан от опита на Царя-жрец да разруши равновесието, което те искаха да постигнат.

Магът бе сънувал Царицата си, но в яростта си тя бе решила да не му се яви в обичайния си вид. Сънят му не беше навестен от страховития петглав дракон (Драконът на всеки и никой цвят), който щеше да се опита да пороби света по време на Войната на Копието. Той не бе видял Тъмния войн, повел легионите й към смърт и разруха. Не, тя му се показа като жестока изкусителка, най-красивата от всички жени, най-съблазнителната, и в този си вид прекара нощта с него, измъчвайки го със слабостта и величието на плътта.

Със затворени очи, потръпвайки в стаята си, която беше хладна въпреки горещината навън, Рейстлин отново си представи ухаещите тъмни коси, които се спускаха над него. Почувства докосването й, топлината й. Той се остави да потъне в бездната на магията й, протегна ръце да раздели снопа на падащите й коси и… видя лицето на Кризания!

Сънят свърши и се разби на парчета. Умът му отново владееше положението. И сега той лежеше буден и ликуващ заради победата си, макар да знаеше колко тежка цена е платил. В потвърждение на това тялото му беше разтърсено от внезапна и силна кашлица.

— Няма да се предам — прошепна Рейстлин, когато успя да си поеме дъх. — Няма да ме победиш толкова лесно, Царице моя. — Той стана със залитане от леглото, толкова слаб, че на няколко пъти трябваше да спира да си почива, сетне облече черната си мантия и тръгна към писалището. Проклинайки болката в гърдите си, магът отвори древните текстове върху магическите принадлежности и се зае усърдно с проучването си.

 

 

Кризания също не спа добре. Подобно на Рейстлин тя също бе почувствала близостта на всички богове, но най-вече тази на нейния бог — Паладин. Жрицата усети гнева му, който беше примесен с дълбока и опустошителна до непоносимост печал. Връхлетяна от чувство за вина, тя загърби благото му лице и побягна. Продължи да тича все нататък и нататък, ридаеше и сълзите й пречеха да види накъде върви. Препъваше се, пропадаше в нищото с душа, разкъсана от страх. Сетне я хванаха нечии силни ръце. Обгърнаха я меки, черни одежди, беше притеглена към едно силно тяло. Тънки пръсти погалиха косите й и я утешиха. Тя вдигна очи към лицето…

Камбани. Звън на камбани разтърси тишината. Кризания се надигна в леглото си и се огледа като обезумяла. И след това, спомняйки си лицето, което бе зърнала, топлината на тялото му и успокоението, което бе намерила там, тя отпусна пулсиращата си от болка глава в ръцете си и заплака.

Когато Тасълхоф се събуди, в първи момент се почувства разочарован. Спомни си, че днес беше Коледа и първият ден, през който по думите на Рейстлин щяха да започнат да се случват злокобни поличби. Той се огледа под дрезгавата светлина, която се процеждаше през прозореца и единственото злокобно нещо, което видя беше легналият на пода Карамон, потънал мрачно в сутрешните си упражнения, придружени от силно пуфтене и пъшкане.

Макар дните на исполина да бяха изпълнени с боеве, с тренировки със съотборниците му и с разработване на нови тактически елементи, той водеше непрестанна битка с килограмите си. Бяха спрели диетата му и сега имаше право да яде същата храна като останалите, но зоркото джудже скоро забеляза, че Карамон поглъща пет пъти повече от всеки друг!

Някога грамадният мъж си похапваше заради самото удоволствие. Сега обаче, изнервен, нещастен и обсебен от мислите за брат си, Карамон търсеше утеха в храната, както други търсеха утеха в пиенето. Дори веднъж исполинът се беше върнал към стария си грях, заповядвайки на Тас да вкара тайно в школата една бутилка с джуджешка ракия. Но отвикнал от силния алкохол, той се почувства много зле от него за голямо облекчение на кендера.

Ето защо Арак нареди Карамон да се храни наред с другите, само ако всеки ден изпълнява по няколко серии изтощителни упражнения. Едрият мъж често се питаше как джуджето разбира, че е пропуснал, защото той правеше упражненията си рано сутринта преди ставането на всички. Но Арак някак си знаеше това. Денят, в който Карамон бе пропуснал самостоятелните си тренировки, въоръженият с тоягата си Рааг му се ухили и му препречи пътя към столовата.

Отегчен от пъшкането, стенанията и ругатните на приятеля си, Тас се покачи на един стол и надникна през прозореца, за да види дали навън се задава нещо злокобно. Гледката, която се откри пред него, го изпълни с радост.

— Карамон! Ела да видиш това! — извика той развълнуван. — Виждал ли си някога такъв странен цвят на небето?

— Деветдесет и девет, сто — изпухтя исполинът.

След това кендерът чу едно силно „уууф“. С глух тътен, който накара стаята да потрепери, Карамон се отпусна тежко с коравия си като желязо корем на земята, за да си отдъхне. След това се надигна от каменния под и отиде да надникне през преграденото с решетка прозорче, попивайки с кърпа потта от тялото си.

Войнът погледна с досада навън, очаквайки да види просто един обикновен изгрев, но после премигна и отвори широко очи.

— Не — промърмори той, застанал зад Тас с преметната кърпа през врата, — никога не съм виждал такова нещо. А през живота си съм виждал доста странни неща.

— О, Карамон! — извика Тас — Рейстлин беше прав. — Той каза…

— Рейстлин!

Тас преглътна. Не беше възнамерявал да отваря дума за това.

— Къде си се срещал с Рейстлин? — попита Карамон, този път с дълбок и строг глас.

— В Храма, разбира се — отговори Тас, сякаш това беше най-обикновеното нещо на света. — Не ти ли споменах, че вчера ходих там.

— Да, но ти…

— А по каква друга причина да ходя там, освен да се видя с нашите приятели?

— Ти никога…

— Срещнах се с лейди Кризания и Рейстлин. Сигурен съм, че ти споменах. Ти никога не слушаш какво говоря, знаеш това — оплака се Тас и се нацупи обидено. — Седиш тук, на това легло всяка вечер, умислен и начумерен и все си говориш сам. Дори да ти кажа: „Хей, Карамон, покривът се огъва навътре!“, ти просто ще отвърнеш „Това е хубаво, Тас“.

— Виж какво, Тасълхоф, зная само, че ако те бях чул да споменаваш…

— Лейди Кризания, Рейстлин и аз си побъбрихме чудесно — побърза да продължи кендерът. — Повечето време говорехме за Коледа. Между другото, Карамон, да можеше само да зърнеш колко красив е сега Храмът! Целият е украсен с рози и вечно цъфтящи растения. А, дадох ли ти онези бонбони? Я почакай малко, те са там в кесията ми. Ей сега се връщам — в този момент Тас се опита да скочи от стола, но Карамон го хвана на тясно. — Е, да, това може да почака. Та, докъде бях стигнал? А, да… — каза малкият шпионин, виждайки намръщеното лице на Карамон, — Рейстлин, лейди Кризания и аз си говорехме и… о, Карамон! Толкова е вълнуващо. Тика беше права — тя е влюбена в брат ти.

Карамон премигна, защото изгуби напълно нишката на разказа, станал твърде объркан поради безгрижния начин, по който Тас си служеше с местоименията.

— Не, нямах предвид, че Тика е влюбена в брат ти — поправи се Тас, като видя объркването на Карамон. — Искам да кажа, че лейди Кризания е влюбена в брат ти! Беше много забавно. Аз се бях пооблегнал на вратата на Рейстлин, почивах си и ги изчаквах да свършат разговора си, поглеждайки от време на време през ключалката. И знаеш ли, Карамон, той без малко да я целуне! Твоят брат! Можеш ли да си представиш! Но не го направи. — Кендерът въздъхна. — След това почти й заповяда да си тръгне. Тя така и направи, но май никак не й се искаше. Беше една такава нагласена и изглеждаше наистина много красива.

Виждайки помръкналото и замислено лице на Карамон, Тас започна да диша по-леко.

— Говорихме за Катаклизма и Рейстлин спомена, че днес, на Коледа, ще започнат да се случват Поличбите, които били предупреждение от боговете към хората.

— Тя да е влюбена в него? — промърмори Карамон. След това се намръщи и остави Тас да слезе от стола.

— Абсолютно сигурно и несъмнено! — отсече кендерът. Сетне припна към една от кесиите си, бръкна в нея и извади оттам бонбоните и сладките, които бе донесъл на приятеля си. Сега те представляваха полуразтопена сладникава маса, по която бяха полепнали различни боклучета от дъното на кесията, но Тас беше убеден, че Карамон изобщо няма да забележи това. И се оказа прав. Грамадният мъж прие подаръка и веднага се нахвърли върху него, без дори да го погледне.

— Той се нуждае от жрицата — смотолеви Карамон с пълна уста. — Бяха ли прави те в края на краищата? Наистина ли Рейстлин ще направи това? Мога ли да го допусна? Трябва ли да се опитам да го спра? Имам ли право да го спра? Ако тя реши да тръгне с него, няма ли това да бъде неин личен избор? Може би така ще бъде най-добре за него — каза Карамон тихо и облиза лепкавите си пръсти. — Може би, ако тя го обича достатъчно…

Тасълхоф въздъхна с облекчение и полегна на леглото си, за да изчака повикването за закуска. Карамон не се сети да попита кендера защо все пак беше ходил при Рейстлин. И сега Тас вече бе сигурен, че на него няма да му мине през ум защо не е задал този въпрос. Тайната му нямаше да бъде разкрита…

Небето беше чисто през този коледен ден, толкова чисто, че ако човек вдигнеше глава към огромния небосвод, сякаш можеше да зърне отвъдните селения. Но макар всички да поглеждаха нагоре, малцина задържаха погледа си достатъчно дълго, за да видят нещо. Защото небето наистина имаше „странен цвят“, както бе забелязал Тас. То беше зелено.

Особеният, нездрав и отблъскващ зелен оттенък, съчетан с жегата и задушния въздух отнемаха коледната радост и веселие. Хората, които бяха навън и отиваха на забави, притичваха по знойните улици и разговаряха нервно за особеното време, сякаш някой им нанасяше лична обида. Но гласовете им бяха приглушени, защото празничният дух на всеки бе помрачен от прокрадващия се страх.

Празненството в Храма, което се провеждаше при затворени врати в покоите на Царя-жрец, протичаше малко по-весело. Никой тук не можеше да види странното небе и страхът и раздразнението на всички участници сякаш се топяха в присъствието на Царя-жрец. Сега, когато Рейстлин не беше до Кризания, тя отново попадна в плен на магията му и дълго седя близо до него. Жрицата не пророни нито дума, а просто остави сияйната му светлина да утеши и да прогони мрачните й нощни мисли. Но Кризания също бе видяла зеленото небе и припомняйки си думите на Рейстлин, се опита да си спомни какво бе чувала за Тринадесетте дни.

Но всичко това бяха детски приказки, които се смесиха със сънищата й от миналата нощ. „Царят-жрец, разбира се, ще забележи знаците, мислеше си тя. И ще им обърне внимание.“ Прииска й се да промени хода на времето или ако това беше невъзможно, Царят-жрец да се окаже невинен. Къпейки се в светлината му, жрицата пропъди от ума си картината на онова уплашено човешко същество със светлосини, стрелкащи се очи. И на негово място изплува образа на силен мъж, невинна жертва на предателство…

 

 

Тълпата на арената през този ден не беше голяма и повечето хора дори отказаха да седнат под това зелено небе, чийто оттенък ставаше все по-наситен и тъмнееше все по-страховито с всеки изминал час.

Самите гладиатори бяха неспокойни и нервни и изпълняваха номерата си вяло и апатично. Зрителите, които пък се бяха излъгали да дойдат, бяха намусени, отказваха да аплодират когото и да е било и вместо това дюдюкаха и освиркваха дори любимците си.

— Често ли се случва небето да е такова? — попита Кийри, която потръпна, поглеждайки нагоре. Тя, Карамон и Ферагас стояха в един коридор в очакване да дойде техният ред за арената. — Ако е така, мога да разбера моя народ, който предпочита да живее под морето!

— Моят баща плаваше по моретата — изръмжа Ферагас, — както и дядо ми преди него. Както и аз самият преди да се опитам да набия малко акъл в главата на първия помощник-капитан с колчето за обтягане на въжета, заради което се озовах тук. И аз никога не съм виждал небето да има такъв цвят. Нито пък съм чувал. Обзалагам се, че това вещае нещо лошо.

— Без съмнение — рече неспокойно Карамон.

Грамадният мъж изведнъж бе започнал да осмисля факта, че до началото на Катаклизма оставаха тринадесет дни! Тринадесет дни… и тези двама негови приятели, които му бяха станали близки като Стурм и Танис, щяха да загинат! Останалите жители на Истар не означаваха много за него. Съдейки по видяното, те бяха егоистични същества и живееха главно заради парите и удоволствията (макар че всеки път, когато видеше някое дете, сърцето му се свиваше от мъка). Той обаче, трябваше да предупреди двамата си другари, защото ако напуснеха града, може би щяха да се спасят.

Потънал в мислите си, Карамон не обръщаше почти никакво внимание на двубоя на арената. Той беше между Червения минотавър, наречен така заради червеникавата козина, която покриваше животинското му лице, и един млад гладиатор-новак, пристигнал в школата само преди няколко седмици. Исполинът бе наблюдавал тренировките му със снизходителна усмивка.

Но по едно време той усети, че застаналият до него Ферагас настръхва целият. Карамон веднага отмести поглед към арената.

— Какво стана?

— Тризъбецът — каза тихо Ферагас. — Виждал ли си някога такъв в тренировъчната зала?

Исполинът се втренчи в оръжието на Червения минотавър, примижавайки под силното слънце, което пламтеше от зеленото, оцъклено небе. Сетне бавно поклати глава. Почувства как гневът се надига у него. Младият мъж бе далеч по-слаб от минотавъра, който имаше опит на арената от много месеци и дори оспорваше първенството на отбора на Карамон. Единствената причина да издържи досега беше театралниченето на чудовището, което се щураше насам-натам, разигравайки войнствена ярост, извикваща само присмех сред зрителите.

— Това е истински тризъбец. Арак несъмнено е решил да пожертва младежа — промърмори Карамон. — Ето вижте, оказах се прав — добави исполинът и посочи три кървави резки върху гърдите на младия гладиатор.

Ферагас не каза нищо и само хвърли кратък поглед към Кийри, която вдигна рамене.

— Какво означава това? — изкрещя Карамон, за да надвика рева на тълпата. Червеният минотавър току-що бе препънал новака и го бе приковал към тепиха с остриетата на тризъбеца си около врата му.

Младият мъж се изправи със залитане, преструвайки се, че изгаря от срам, гняв и унижение, както го бяха учили. Той дори размаха юмрук към победоносния си противник, преди да напусне арената. Но когато минаваше покрай тях, вместо да се усмихне на Карамон и приятелите му и да си разменят някоя шега по адрес на публиката, младежът изглеждаше някак странно замислен и дори не ги погледна. Той бе пребледнял и Карамон видя, че на челото му са избили капчици пот. Лицето му беше изкривено от болка, а ръката му притискаше кървавите резки.

— Това е човекът на лорд Онигион — рече Ферагас тихо и сложи длан върху ръката на Карамон. — Считай се за късметлия, приятелю. Можеш да спреш да се безпокоиш.

— Какво? — каза Карамон и ги зяпна объркано. Сетне чу пронизителен крясък и глух звук от подземния тунел. Исполинът се завъртя и видя младежът да се сгромолясва с гърчове на пода. Падналият гладиатор притискаше гърдите си и пищеше в агония.

— Не! — изкомандва Кийри и задържа Карамон. — Наш ред е! Погледни, Червеният минотавър напуска арената.

Победителят мина покрай тях, без да ги погледне и това беше типичното поведение за тази раса спрямо онези, които считаше за по-долни от себе си. Червеният минотавър не удостои с поглед и умиращия младеж. В този момент от тунела дотича Арак, следван по петите от Рааг. Джуджето даде знак на великана-човекоядец да махне вече безжизненото тяло.

Карамон се колебаеше какво да предприеме, но Кийри заби нокти в ръката му и го измъкна навън под страховитото слънце.

— Това урежда въпроса с Варварина — просъска му тя, почти без да отваря уста. — Господарят ти очевидно няма нищо общо с него. Инициаторът е бил лорд Онигион и сега той и Кварат са наравно.

Тълпата нададе оглушителен рев и останалата част от думите на Кийри потъна в общия шум. Зрителите започнаха да забравят лошото си настроение при появата на любимото им трио. Но Карамон не ги чуваше. Рейстлин му беше казал истината! Той нямаше нищо общо със смъртта на Варварина. Единствено случайността го бе направила негов убиец или пък причината беше в извратеното чувство за хумор на джуджето. От плещите на исполина падна цяла планина.

Вече можеше да си върви у дома. Най-накрая разбра какво се беше опитал да му каже Рейстлин. Пътищата им бяха различни, но брат му имаше своето право да следва онзи, който е избрал. Карамон бе сбъркал, грешаха и магьосниците, грешеше и лейди Кризания. Трябваше да се прибере в своето време и да обясни всичко. Рейстлин не причиняваше никому нищо. Той не беше заплаха. Просто искаше да продължи мирно заниманията си с магическо изкуство.

Карамон махна на въодушевената, ликуваща тълпа.

Исполинът дори изпита радост от боевете през този ден. Всичко, разбира се, беше нагласено и неговият отбор щеше да победи, а във финалния двубой в деня на Катаклизма, щяха да се изправят срещу Червения минотавър. Но нямаше нужда да се тревожи. Доста преди това той щеше да се е прибрал у дома при Тика. На всяка цена обаче, трябваше да предупреди приятелите си и да ги убеди да напуснат обречения град. Сетне щеше да се извини на брат си и да му каже, че го разбира и накрая оставаше да върне лейди Кризания и Тасълхоф в тяхното време и да започне живота си отново. Вероятно щеше да тръгне още утре или вдругиден.

Но точно когато Карамон и съотборниците му се покланяха на публиката след добре изиграната битка, Храмът в Истар бе връхлетян от циклон.

Зеленото небе придоби цвета на тъмна и зловонна блатна вода. След това от огромната празнота се появиха въртящи се облаци, чиито криволичещи спирали обгърнаха една от седемте кули на храма и я откъснаха от основите й. Ураганът я издигна нагоре, разби мраморните блокове на късове с големина на орех и след това ги изсипа с трясък върху града като опустошителен дъжд.

Никой не пострада сериозно, макар че мнозина бяха порязани от острите ръбове на падащите камъни. Унищожената кула на Храма бе служила за изследователски и други църковни дела. За щастие през този ден в нея нямаше никой заради празника. Но обитателите на Храма и на самия град бяха хвърлени в паника.

Уплашени, че ураганите могат да започнат да се спускат навсякъде, хората побягнаха от арената и задръстиха улиците в ужасените си усилия да се доберат до домовете си. В Храма мелодичният глас на Царя-жрец замлъкна и за миг светлината му трепна. След като огледаха пораженията, той и най-приближените му Преподобни синове и дъщери на Паладин отидоха в едно вътрешно светилище, за да обсъдят нещата. Всички останали бързаха нагоре-надолу, опитвайки се да почистят и да подредят, защото вятърът бе оставил купища преобърнати мебели, съборени от стените картини и облаци от прах, които се стелеха навсякъде.

„Това е началото“, помисли си потресена Кризания и направи усилие да спре треперенето на вкочанените си ръце, докато събираше парчета от фин порцелан от трапезарията…

И щеше да става по-лошо.