Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (26)

Глава 8

Сребърната луна Солинари блещукаше на хоризонта. Кацнало над централната кула на Храма на Царя-жрец светлото тяло приличаше на пламък на свещ, който гори на крайчеца на дълъг и тънък фитил. Беше пълнолуние и Солинари грееше силно, толкова силно, че правеше ненужни услугите на уличните осветители и затова момчетата, които си изкарваха прехраната, осветявайки пътя на нощните гуляйджии от една къща до друга със старинните си, сребърни лампи, тази вечер седяха в домовете си и проклинаха ярката луна, която им отнемаше хляба.

Близначката на Солинари, кървавочервената Лунитари, още не беше изгряла и до появата й имаше още няколко часа, когато щеше да изпълни улиците на Истар с призрачното си, пурпурно сияние. Що се отнася до третата луна, черната, нейният тъмен овал беше забелязан сред звездите от един човек, който я погледна за кратко, докато сваляше тежката си черна мантия, отрупана с безброй заклинателни орнаменти, за да облече една по-проста, по-мека, но също черна нощница за спане. Той дръпна черната качулка над главата си, за да се скрие от студената, пронизваща светлина на Солинари, легна в леглото си и потъна в спокойния сън, така нужен на него и на Изкуството му.

Или поне Карамон си представяше нещата по този начин, докато той и кендерът вървяха по огрените от луната, многолюдни улици. Нощта беше оживяла от всеобщото веселие. Те срещаха една след друга тайфи от гуляйджии, които се смееха шумно и обсъждаха Игрите. Разминаваха се и с групи жени, които се скупчваха една до друга и поглеждаха свенливо към Карамон с крайчеца на очите си. Полупрозрачните им рокли се вееха от лекия ветрец в меката късна есен. Една такава група разпозна исполина и той почти беше готов да побегне, страхувайки се, че те ще повикат стражите, за да ги върнат на арената.

Но Тас, който познаваше света по-добре, го задържа. Жените бяха очаровани от него. Бяха го видели да се бие този следобед и той вече бе спечелил сърцата им. Те се впуснаха в глупави и празни въпроси за Игрите, но дори не слушаха отговорите му, което беше добре, защото Карамон бе толкова нервен, че думите му звучаха почти безсмислено. Най-накрая, засмени, дамите продължиха по пътя си, пожелавайки му късмет. Карамон погледна въпросително към кендера, но Тас само поклати глава.

— Защо според теб те накарах да се премениш така? — попита той Карамон кратко.

Всъщност Карамон си беше задавал същия този въпрос. Тас беше настоял той да сложи златната копринена пелерина и шлема, с които бе излязъл на арената този следобед. Исполинът си представяше, че промъкването им в Храма ще бъде свързано с пълзене в канали и катерене по покриви и затова облеклото не му изглеждаше никак подходящо. Но когато понечи да се заинати, Тас го изгледа хладно и му се тросна или да прави, каквото му се казва, или да забрави за всичко.

Карамон се подчини с въздишка и наметна пелерината над обичайната си, широка риза и кожените си панталони. Сетне затъкна кървавата кама в колана си. Преди това по навик беше започнал да я почиства, но после се отказа. В този си вид щеше да му бъде по-полезна.

За кендера не беше никакъв проблем да отключи вратата, която Рааг бе заключил за през нощта и двамата се измъкнаха през спящото крило на гладиаторите без никакви инциденти. Повечето бойци или се бяха унесли в сън, или както минотаврите ревяха в пиянско изстъпление.

После двамата другари тръгнаха по улиците, без да се крият, за огромно притеснение на Карамон. Но на кендера не му мигваше окото. Необичайно потиснат и мълчалив, Тас непрекъснато пренебрегваше многобройните въпроси на Карамон. Те се приближаваха към Храма, който се възправяше все по-високо над тях в целия си перлено-сребърен блясък, докато накрая Карамон спря.

— Почакай малко, Тас — рече той тихо и дръпна кендера в един по-тъмен ъгъл. — Кажи ми сега как смяташ да влезем вътре?

— През главния вход — отвърна кендерът тихо.

— През главния вход!? — повтори Карамон смаян. — Да не си полудял! Веднага ще ни спрат…

— Това е храм, Карамон — въздъхна Тас. — Храм на боговете. В него просто не влизат зли същества.

— Фистандантилус обаче влиза — каза Карамон сърдито.

— Но само защото има разрешението на Царя-жрец — рече Тас, свивайки рамене. — В противен случай не би могъл. Боговете няма да позволят това. Или поне това ми каза един свещеник, когато го попитах.

Карамон се намръщи. Изведнъж камата, която се опираше в тялото му, стана необикновено тежка и сякаш пареше. „Може би само си въобразявам“, помисли си той. В края на краищата беше носил ками и преди. Пъхна ръка под наметката си и я докосна за кураж. Сетне стисна силно устни и тръгна с твърда стъпка към Храма. След кратко колебание Тас го последва и го настигна.

— Карамон — рече кендерът с немощен глас, — м-май се досещам какво си мислиш. И аз си мислех същото. Ами ако боговете не ни допуснат вътре?

— Ние сме тук, за да унищожим злото — каза Карамон спокойно, сложил ръка на дръжката на камата. — Те ще ни помогнат, а няма да ни пречат. Ще видиш.

— Но, Карамон… — Сега беше станало така, че Тас задаваше въпроси, а Карамон го пренебрегваше в мрачно мълчание. Най-накрая стигнаха пред великолепните стълби, които водеха към Храма.

Карамон се спря и се загледа в сградата. Седемте кули се издигаха към небето и сякаш възхваляваха боговете за дара на сътворението. Но една осма кула се издигаше спираловидно над всички тях. Обляна от светлината на Солинари, тя сякаш не възславяше боговете, а си съперничеше с тях. Великолепието на Храма, перленият и розов мрамор, който блещукаше меко под лунните лъчи, тихите изкуствени езера, в които се отразяваха звездите, пищните орнаменти от злато и сребро… цялата тази красота спря дъха на Карамон и прониза сърцето му. Той не можеше да се помръдне и стоеше като омагьосан от почуда и възхита.

И след това някъде дълбоко в ума му се прокрадна ужас. Той беше виждал всичко това и преди! Но в някакъв кошмар — същите тези кули там бяха изкривени и деформирани… Объркан, той затвори очи. Къде? Как? И после картината изплува в съзнанието му. Храмът в Нерака, където беше хвърлен като затворник! Храмът на Царицата на мрака! Това беше същият храм, но някак преиначен от нейното зло, покварен и превърнат в обиталище на ужаса. Карамон се разтрепери. Връхлетян от страховития спомен и смаян от тази поличба, за кратко той беше изкушен да се обърне и да побегне.

После усети Тас да го дърпа за ръката.

— Да продължаваме! — заповяда кендерът. — Изглеждаш доста подозрителен!

Карамон тръсна глава, за да прогони глупавите спомени, които не означаваха нищо. Двамата приближаваха стражите на главния вход.

— Тас! — каза изведнъж Карамон и толкова силно стисна кендера за рамото, че той изпищя от болка. — Тас, това е изпитание! Ако боговете ни допуснат, ще знам, че вършим добро дело! И ще получим благословията им!

Тас не отговори веднага.

— Така ли мислиш? — попита той несигурно.

— Разбира се! — Очите на Карамон грееха под яркото сияние на Солинари. — Ще видиш. Да вървим. — С нова увереност, грамадният мъж тръгна нагоре по стълбите. Той имаше внушителен вид с развятата си златно-копринена пелерина и проблясващия под лунните лъчи златен шлем. Стражите спряха да говорят и завъртяха глави към него. Единият от тях побутна другия и му каза нещо, като направи мушкащо движение с ръката си. Вторият се ухили и поклати глава, загледан с възхищение в Карамон.

Карамон веднага се досети какво показваше първият войник и почти се спря на вратата, усещайки още веднъж топлата кръв да се плисва по ръцете му и чувайки последните задавени думи на Варварина. Но той беше стигнал твърде далеч, за да се откаже точно сега. „Може би това също е знак“, каза си той. Духът на Варварина витаеше някъде наблизо и копнееше за мъст.

Тас го погледна тревожно.

— По-добре остави аз да говоря — прошепна му той.

Карамон кимна и преглътна неспокойно.

— Поздрави, гладиаторе — извика единият от войниците. — Ти си нов участник в Игрите, нали така? Тъкмо разправям на моя другар тук, че днес е пропуснал един страшен двубой. А отгоре на всичко благодарение на теб спечелих и шест сребърника. Как ти беше прякорът?

— Това е Победителя — притече му се бързо на помощ Тас. — И днес беше само началото. Той никога не е бил побеждаван в битка и никога няма да бъде.

— А ти кой си, малък крадецо? Наставникът му?

При тези думи другият войник избухна в смях. Позасмя се нервно и високо и Карамон. Сетне погледна надолу към Тас и разбра, че са в беда. Тас беше пребледнял. „Крадец!“ Най-ужасното оскърбление, най-тежката обида, която можеше да бъде отправена към един кендер! Карамон побърза да запуши устата му с длан.

— Разбира се — каза Карамон, като държеше здраво гърчещия се кендер, — и при това много добър наставник.

— Е, дръж го под око тогава — добави другият войник и се разсмя още по-гръмогласно. — Искаме да те виждаме как режеш гърла, а не кесии!

Ушите на Тасълхоф — единствената видима част от главата му под широката ръка на Карамон — станаха аленочервени. Изпод дланта на исполина идваха неразбираеми звуци.

— М-мисля, че е време да влезем — заекна Карамон, питайки се колко време още може да задържи Тас. Закъсняваме.

Стражите си намигнаха и си размениха разбиращи погледи, а единият от тях поклати глава със завист.

— Видях как те гледаха днес жените — рече той, докато наблюдаваше широките рамене на Карамон. — Трябваше да се досетя, че ще бъдеш поканен тук на… ъъъ… вечеря.

За какво говореха те? Озадаченият поглед на исполина накара войниците отново да прихнат.

— В името на боговете! — изломоти единият. — Виж го само! Ами той е съвсем новичък!

— Хайде, минете — каза другият и им махна с ръка да продължат. — Добър апетит!

Последва нов гръмък смях. Изчервен, незнаещ какво да каже и все още опитвайки се да държи устата на Тас затворена, Карамон влезе в Храма. Но докато се отдалечаваше, той чу войниците да си разменят цинични забележки и изведнъж се досети за значението им. Грамадният мъж помъкна извиващия се кендер по коридора, но рязко зави още на първия ъгъл. Май нямаше и най-малка представа къде се е озовал.

Когато стражите бяха достатъчно далече, за да не могат да ги видят и чуят, той пусна Тас. Кендерът беше пребледнял, а очите му бяха широко отворени.

— Онези… аз ще… Те ще съжаляват…

— Тас! — Карамон го раздруса. — Престани. Успокой се. Спомни си защо сме тук!

— Да ме нарече „малък крадец“. Сякаш съм някакъв обикновен обирджия! — По устата на Тас почти беше избила пяна. — Аз…

Карамон го погледна гневно и кендерът преглътна обидата си. Възвръщайки самообладанието си, той си пое дълбоко въздух и сетне бавно го издиша.

— Вече съм добре — рече Тас намусено. — Казах, че съм добре — тросна се той на другаря си, който го гледаше подозрително.

— Е, вътре сме вече, макар да не стана точно, както си го мислех — промърмори Карамон. — Чу ли ги какво си говореха?

— Не, след като бях наречен „к-кра…“. Веднага след тази дума ти запуши, освен устата и ушите ми — рече Тас с укор.

— Те като че ли… намекваха за… че дамите си канели мъже… нали разбираш защо…

— Виж какво, Карамон — каза кендерът, изгубил търпение. — Ти получи своя знак от боговете. Те ни пуснаха. Вероятно просто са те дразнели. Сам знаеш колко си лековерен. Вярваш на всичко, каквото чуеш! Тика винаги е казвала така.

В ума на Карамон изплува Тика. Почти я чу как през смях го нарича наивник. Думите й го прободоха като нож. Погледна ядосано към Тас и бързо пропъди спомена.

— Да — каза той горчиво и се изчерви, — сигурно си прав. Те просто се посмяха на мой гръб. И на всичко отгоре аз им се хванах! Но… — грамадният мъж вдигна глава и за първи път забеляза великолепието на Храма. Започна да разбира къде е попаднал. Това беше свято място, дворец на боговете. И отново го осени онова благоговение и страхопочитание, което бе почувствал, наблюдавайки Храма отвън, огрян от сияйната светлина на Солинари. — … ти наистина си прав. Боговете ни дадоха своя знак!

В Храма имаше един коридор, по който минаваха малцина, а онези, които все пак го ползваха, не идваха по собствена воля. Ако някаква задача ги доведеше тук, те я свършваха, без да се маят и си отиваха, колкото може по-бързо.

На самия коридор му нямаше нищо. Той беше точно толкова великолепен, колкото и всички останали в Храма. По стените му бяха окачени красиви гоблени в убити тонове, меки килими покриваха мраморните подове, изящни статуи запълваха сенчестите ниши. Дървени врати с богати дърворезби се отваряха вляво и вдясно, водейки към приятно украсени стаи, подобни на всички останали. Но вратите вече не се отваряха. Всички бяха заключени. Всички стаи бяха празни — всички, с изключение на една.

Тази стая беше в самото дъно на коридора, където винаги беше сумрачно и тихо дори и през деня. Сякаш обитателят й бе хвърлил някакъв покров над нея, заглушавайки всеки звук. Онези, на които се случеше да вървят по този коридор, се оплакваха, че нещо ги задушава. Те с усилие си поемаха въздух като нещастници, затворени в горяща къща.

Това беше стаята на Фистандантилус. Тя беше негова от много години, още от времето, когато Царят-жрец бе дошъл на власт, прогонвайки магьосниците от Кулата им в Палантас, където Фистандантилус председателстваше Съвета на маговете.

Каква сделка бяха сключили водещите сили на доброто и злото в света? Каква договорка бяха постигнали, за да остане Тъмния да живее в най-красивото и най-свято място на Крин? Никой не знаеше, макар мнозина да се питаха. Повечето вярваха, че това е станало с благоволението на Царя-жрец. Просто благороден жест към победения.

Но дори и самият Цар-жрец никога не минаваше по този коридор. Ако не другаде, поне тук бе наложено тъмното и страховито господство на великия маг.

В далечния край на коридора имаше висок прозорец. Пред него се спускаха тежки плюшени завеси, които спираха слънчевата светлина през деня и лунното сияние през нощта. Рядко се случваше някой лъч да се прокрадне през дебелите гънки. Но тази нощ, може би защото главният домакин бе изпратил слугите да измият и почистят това крило, завесите бяха дръпнати съвсем малко, допускайки в пустия мрачен коридор сребристото сияние на Солинари. Лъчите на луната, наричани от джуджетата „нощни светлици“, прорязваха тъмнината като дълги и тънки остриета от блестяща стомана.

„Или като тънък, бял, мъртвешки пръст“, помисли си Карамон, взирайки се в сумрака на коридора. Сребърният пръст на луната минаваше през стъклото и се спускаше над килима по цялата дължина на коридора, докосвайки и самия исполин.

— Това е неговата врата — прошепна кендерът и гласът му беше малко по-силен от ударите на сърцето на Карамон. — Там вляво.

Грамадният мъж мушна ръка под пелерината си още веднъж, търсейки дръжката на камата, за да си вдъхне увереност. Но оръжието му беше леденостудено. Той потръпна при докосването и бързо отдръпна ръката си.

На пръв поглед беше просто да продължи надолу по коридора. И въпреки това не можеше да се помръдне. Навярно го спираше самата чудовищност на замисъла му — да отнеме нечий живот и то не в битка, а докато жертвата спи. Да убие човек в съня му, когато е по-беззащитен отвсякога и е оставен в ръцете на боговете. Имаше ли по-отвратително и по-мерзко престъпление?

„Боговете ми дадоха знак“, каза си Карамон и сурово си напомни за смъртта на Варварина. Спомни си също и за мъченията на брат си в Кулата. Спомни си колко могъщ беше този зъл магьосник, когато беше буден. Карамон си пое дълбоко въздух и стисна здраво дръжката на камата. Сетне, без да я изважда, той тръгна по тихия коридор и сега като че ли самата луна го приканваше да върви напред.

Исполинът почувства, че зад гърба му има някой. Той беше толкова близо, че когато се спря, Тас се блъсна в него.

— Остани тук — нареди му Карамон.

— Не… — запротестира Тас, но исполинът му даде знак да замълчи.

— Налага се. Трябва да останеш на пост в този край на коридора. Ако се зададе някой, дай ми някакъв знак.

— Но…

Карамон погледна гневно кендера. Виждайки мрачното изражение на другаря си и студените му безизразни очи, Тас преглътна и кимна.

— Щ-ще се скрия в тези сенки. — Той посочи с ръка и се прокрадна в указаната посока.

Карамон изчака, докато се убеди, че Тас няма „случайно“ да го последва. Но кендерът се притаи нещастно в сянката на едно голямо, посадено в саксия дърво, което бе загинало преди месеци. Карамон се обърна и продължи.

 

 

Застанал до крехкия скелет на дървото, чиито листа шумоляха при всяко негово движение, Тас наблюдаваше как Карамон върви надолу по коридора. Той видя грамадния мъж да достига края му, да протяга ръка и да я слага на дръжката на вратата. Сетне исполинът я бутна леко и тя се отвори безшумно под натиска му. Карамон влезе вътре и изчезна от погледа му.

Тасълхоф се разтрепери. От стомаха му се надигна ужасяващо усещане за гадене, което се разля по цялото му тяло. От устните му се изтръгна скимтене. Кендерът притисна уста с дланта си, за да не изкрещи, долепи гръб о стената и си помисли колко хубаво би било да умре тук сам в мрака.

 

 

Карамон отпусна голямото си тяло на вратата и я открехна съвсем малко, в случай че пантите скърцат. Но това не се случи. В стаята беше тихо. Никакъв звук от Храма не достигаше до това място, сякаш самият живот бе погълнат от задушаващата тъмнина. Исполинът имаше чувството, че белите му дробове изгарят и си спомни живо онзи случай, когато едва не се удави в Кървавото море на Истар. С усилие на волята прогони усещането, че е удавник, който отчаяно се опитва да си поеме въздух.

Задържа се още миг на вратата, опитвайки се да успокои препускащото си сърце, сетне насочи вниманието си към стаята. Сиянието на Солинари струеше през една цепнатина в тежките завеси, които закриваха прозореца. Тънко сребърно острие от светлина прорязваше мрака и се спускаше право към леглото в далечния край на стаята.

Обзавеждането вътре беше оскъдно. Карамон забеляза очертанието на безформена черна мантия, преметната на дървен стол. До него бяха сложени меки, кожени обувки. В камината не гореше огън, защото нощта бе твърде топла. Исполинът хвана дръжката на ножа, изтегли го от пояса си и прекоси стаята, воден от сребърния лъч на луната.

Знак от боговете, мислеше си той, а сърцето му туптеше толкова силно, сякаш щеше да литне нагоре и да го задуши. Почувства страх, какъвто рядко бе изпитвал през живота си — първичен ужас, който преобърна стомаха му и усука вътрешностите му. Мускулите му затрепериха конвулсивно. Гърлото му пресъхна. С отчаяно усилие на волята, Карамон се застави да преглътне и да избегне покашлянето, което щеше да събуди спящия.

„Трябва да приключа бързо!“, каза си той толкова уплашен, че всеки момент можеше да припадне. Мекият килим приглушаваше бързите му стъпки. Сега исполинът зърна леглото и заспалия в него магьосник. Фигурата се виждаше съвсем ясно. Лунната светлина очертаваше ясна линия по пода по посока на леглото, сетне нагоре по завивката и оттам се изкачваше косо към отпуснатата на възглавницата глава, с дръпната над лицето качулка, за да спира светлината.

— Така боговете посочват пътя ми — прошепна Карамон, без да съзнава, че говори на глас. Той се прокрадваше към леглото с извадена кама, но после се спря и се заслуша в тихото дишане на жертвата си, опитвайки се да долови някаква промяна в дълбокия, плавен ритъм, която щеше да означава, че е разкрит.

Вдишване… издишване… Човекът дишаше дълбоко, отмерено и спокойно. Така звучеше дишането на млад и здрав човек. Карамон потръпна, припомняйки си колко стар вероятно беше магьосникът и онези злокобни слухове за това как Фистандантилус възвръщал младостта си. Дишането на човека в леглото беше спокойно и равномерно. Нито прекъсваше, нито се учестяваше. Луната сипеше плавно студената си светлина. Знак от боговете…

Карамон вдигна камата си. Едно-единствено мушване — бързо и ловко — дълбоко в гърдите и всичко щеше да свърши. Исполинът пристъпи напред, но се поколеба. Не, преди да нанесеше удара си, щеше да погледне лицето — лицето на човека, който бе изтезавал брат му.

„Не, глупако! — изкрещя един глас вътре в него. Забий бързо ножа!“ Карамон вдигна камата отново, но ръката му се разтрепери. Трябваше да види лицето! Протягайки трепереща ръка, той леко докосна черната качулка. Платът беше мек и податлив. Нощният похитител я отметна.

Сребърната светлина на Солинари докосна ръката на Карамон и след това падна върху лицето на спящия маг, обливайки го в сиянието си. Ръката на исполина замръзна и стана мъртвешки бяла и ледена, докато той се взираше в лицето на възглавницата.

Това не беше лице на древен зъл чародей, набраздено от следите на безчетни грехове. Не беше дори и лицето на някое измъчено създание, чийто живот е бил откраднат от тялото му, за да продължи съществуването на умиращия маг.

Това беше лицето на млад магьосник, уморено от дългото взиране в книгите, но сега вече спокойно, отпуснато в дългоочаквана почивка. Това беше лице на човек, чиято постоянна борба с болката беше изписана в твърдите извивки около устата му, говорещи за непоклатимост на духа. Това беше лице, което Карамон познаваше толкова добре, колкото и своето. Лице, което бе виждал безброй пъти в съня му. Лице, което бе поливал и успокоявал с хладна вода…

Ръката, която държеше камата, замахна надолу, забивайки острието в дюшека. Сетне в стаята се чу див, сподавен крясък и Карамон падна на колене до леглото и вкопчи изкривените си в агония пръсти в завивките. Голямото му тяло се разтресе конвулсивно, а от гърдите му се разнесоха тръпнещи ридания.

Рейстлин отвори очи и се надигна, примигвайки под яркия лъч на Солинари. Той дръпна отново качулката над очите си, въздъхна с известно раздразнение, протегна се и измъкна внимателно камата от безсилната ръка на брат си.