Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легенди за драконовото копие (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Time of the Twins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011 г.)
Разпознаване и корекция
forri (2012 г.)

Издание:

Времето на близнаците. Маргарет Вайс, Трейси Хикман

Легенди за Драконовото копие, том първи

Превод: Станимир Йотов

Редактор: Милена Иванова

Дизайн на корицата: Бисер Тодоров

Предпечатна подготовка: Николай Стефанов

Формат 52/84/16

Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД — София

ISBN: 954–761–135–6

История

  1. — Добавяне

Глава 10

Денубис остави перото и потри ръце. Той седеше в притихналата зала за преписване с ръка върху очите, надявайки се, че кратката почивка ще му помогне. Не се получи. Когато ги отвори отново и взе перото, за да поднови работата си, изречението, което се опитваше да преведе, продължи да плува в някаква неясна мъгла.

Свещеникът се укори строго, нареди си да се съсредоточи и най-накрая думите започнаха да се подреждат и да придобиват смисъл. Но вървеше трудно. Главата го болеше. Всъщност тя го измъчваше от дни с една тъпа, пулсираща болка, която не си отиваше дори в съня му.

„Причината е в това необикновено време, повтаряше си той. Твърде горещо е за дните преди Коледа.“

Беше твърде горещо, необичайно горещо. Във въздуха сякаш плуваше влага, тежка и задушна. Прохладните ветрове като че ли бяха погълнати от самата жега. Бе чул, че на около сто мили оттук, в Катай, океанът бил съвършено неподвижен и спокоен под палещото слънце, толкова неподвижен, че корабите не можели да плават. Те стояли в пристанището, капитаните проклинали късмета си, а товарът им гниел.

Денубис попи челото си от потта и се опита да продължи да работи усърдно върху превода на Дисковете на Мишакал на соламнийски. Мислите му непрекъснато летяха в друга посока. Думите от текста му напомниха за една история, която бе чул миналата нощ от неколцина соламнийски рицари — история толкова мрачна, че оттогава все се мъчеше да я прогони от ума си.

Някакъв рицар на име Сот прелъстил млада елфическа жрица, оженил се за нея и я завел в замъка си в Даргард като своя невяста. Но този Сот бил женен и преди това, така говореха рицарите, и имало достатъчно причини да се предполага, че първата му съпруга срещнала смъртта си по изключително зловещ начин.

Соламнийските войни изпратили отряд, който трябвало да арестува Сот и да го изправи на съд, но Даргард бил превърнат в силно укрепена крепост и верните на Сот васали защитили господаря си. Историята звучеше още по-страховито, защото елфическата жена, макар да била измамена, останала непоколебима в любовта си и вярна на мъжа си, макар вината му да можела да се докаже.

Денубис потръпна и се опита да пропъди този разказ от ума си. Ето! Направи грешка. Положението беше направо отчайващо! И тъкмо когато понечи да сложи перото на писалището, вратата на залата за преписване се отвори. Той припряно вдигна писалката си от паче перо и започна да пише бързо.

— Денубис — каза един тих, несигурен глас.

Свещеникът вдигна глава.

— Кризания, скъпа моя — рече той усмихнат.

— Смущавам ли работата ти? Мога да дойда по-късно…

— Не, не — увери я Денубис. — Радвам се да те видя. Наистина много се радвам. — И това беше самата истина. Присъствието на Кризания му носеше покой. Дори и главоболието му като че ли намаля. Той стана от креслото с висока облегалка, намери стол за младата жрица и седна близо до нея, питайки се защо ли беше дошла при него.

И сякаш в отговор на въпроса му Кризания обиколи с поглед притихналата, безметежна зала и се усмихна.

— Харесва ми тук — рече тя. — Толкова е тихо и… уединено. — Усмивката й помръкна. — Понякога се уморявам от… от толкова много хора — каза жрицата и очите й се насочиха към вратата, която водеше към главния кораб на Храма.

— Да, тихо е — съгласи се Денубис. — Или поне сега. В миналото не беше така. Когато за първи път влязох тук, беше пълно с преписвачи, които превеждаха думите на боговете на различни езици, така че всички да могат да ги четат. Но Царят-жрец реши, че това не е толкова нужно и един по един всички книжници си отидоха и се заеха с по-важни неща. С изключение на мен. — Той въздъхна. — Предполагам, че вече съм твърде стар — добави свещеникът тихо, сякаш търсеше извинение. — Мислех си с какво по-важно нещо мога да се заловя, но така и не се сетих. Затова останах тук. Като че ли никой не ми обръщаше внимание… особено много.

Денубис не можа да не се намръщи леко, припомняйки си дългите разговори с Преподобния син Кварат, който все го подканяше и подтикваше да направи нещо с живота си. Най-накрая висшият църковен служител се отказа и му заяви, че е направо безнадежден. И така, Денубис се върна към работата си, прекарваше ден след ден в кротка самота, превеждаше свитъци и книги, и ги изпращаше в Соламния, където ги захвърляха непрочетени по лавиците на някоя голяма библиотека.

— Но стига сме говорили за мен — добави той, виждайки изнуреното лице на Кризания. — Какво има, скъпа моя? Не се ли чувстваш добре? Прости ми, но не можах да не забележа колко нещастна изглеждаш през последните няколко седмици.

Кризания мълчаливо наведе очи към ръцете си и после отново погледна свещеника.

— Денубис — поде тя колебливо, — смяташ ли, че църквата е такава… каквато трябва да бъде?

Той изобщо не бе очаквал подобен въпрос. Тя приличаше повече на младо момиче, измамено от любовника си.

— Ъъъ… ами, разбира се, скъпа моя — отвърна объркано той.

— Наистина ли? — Тя вдигна очи и се вгледа в него толкова внимателно, че го накара да замълчи. — Ти принадлежиш към църквата от много отдавна, още отпреди идването на Царя-жрец, Кварат и другите висши сановници. Понякога споменаваш за старото време. Видял си как нещата са се променили. За добро ли е тази промяна?

Денубис отвори уста с намерението да каже „да, за добро е, разбира се. И как би могло да е иначе, когато начело стои един толкова добродетелен и свят човек като Царя-жрец?“ Но сивите очи на лейди Кризания се взираха направо в душата му и изведнъж осъзна, че нейният търсещ взор осветява тъмни кътчета, в които той бе крил неща, известни му от много години. С известно неудобство си спомни и за Фистандантилус.

— Аз… ами… разбира се… това е просто… — забръщолеви той, давайки си сметка, че говори несвързано. Сетне се изчерви и замълча. Кризания кимна мрачно, сякаш бе очаквала нещо подобно.

— Да, за добро е — каза той твърдо, опитвайки се да не накърни вярата на младостта й, така както се беше случило с неговата. Сетне Денубис взе ръката й и се наведе напред. — Аз съм просто човек, прехвърлил средната възраст, скъпа моя. А хората, прехвърлили средната възраст, не обичат промените. Това е всичко. За нас всичко е било по-добре в миналото. Ами — свещеникът се подсмихна, — дори и самата вода като че ли беше по-добра тогава. Не можах да свикна с новите неща. Трудно ми е да ги разбера. Църквата върши много добрини, скъпа моя. Тя дава ред и порядък на страната и обществото…

— Независимо дали обществото ги иска или не — промърмори Кризания, но Денубис пренебрегна думите й.

— Тя изкоренява злото — продължи той и изведнъж в ума му долетя неканена историята за лорд Сот. Свещеникът побърза да я пропъди, но тъй или иначе защитната му реч бе прекъсната и макар да направи един неуверен опит да продължи, беше вече твърде късно.

— И успя ли? — питаше го Кризания. — Изкоренява ли наистина злото? Не сме ли по-скоро като деца, изоставени в тъмна къща, които палят свещ след свещ, за да прогонят мрака. Ние не разбираме, че този мрак има определена цел, макар да не можем да я проумеем. И така в ужаса си запалваме къщата!

Денубис премигна, не успявайки да вникне в смисъла на думите й. Но Кризания продължи и докато говореше, ставаше все по-неспокойна. Свещеникът осъзна, че тя бе потискала всичко това в себе си седмици наред.

— Ние не помагаме на заблудилите се да намерят пътя си отново! Обръщаме им гръб, наричайки ги недостойни или просто се отърваваме от тях! Знаеш ли — в този момент тя погледна Денубис право в очите, — че Кварат е предложил светът да бъде избавен от расата на великаните-човекоядци?

— Но, скъпа моя, великаните-човекоядци в края на краищата са ужасни и низки създания… — възрази вяло Денубис.

— Създадени от боговете точно като нас — каза Кризания. — Имаме ли право ние, с нашите несъвършени умове, които не могат да вникнат в големия замисъл на нещата, да унищожаваме нещо, което са създали боговете?

— Дори и паяците ли? — попита Денубис отнесено, но сетне видя раздразнението й и се усмихна. Няма значение. Просто бръщолевене на един стар човек.

— Дойдох тук с убеждението, че Църквата въплъщава всичко добро и истинско, но сега аз… аз… — тя отпусна глава в ръцете си.

Денубис почувства в сърцето си почти същата болка, която терзаеше ума му. Той протегна трепереща ръка и помилва гладките й синьо-черни коси, утешавайки я, както би утешавал неродената си дъщеря.

— Не се срамувай от въпросите си, дете мое — рече свещеникът, опитвайки се да забрави, че самият той се беше срамувал от своите. — Иди и поговори с Царя-жрец. Той ще разсее съмненията ти. Неговата мъдрост е много по-голяма от моята.

Кризания вдигна очи с надежда.

— Мислиш ли…

— Разбира се — усмихна се Денубис. — Срещни се с него още довечера, скъпа моя. Той ще приема посетители по това време. И не се страхувай. Подобни въпроси не предизвикват гнева му.

— Много добре — каза с решителен израз на лицето Кризания. — Прав си. Глупаво беше от моя страна да се боря с това сама, без да потърся помощ. Ще разговарям с Царя-жрец. Несъмнено той може да превърне тъмнината в ума ми в светлина.

Денубис се усмихна и се изправи заедно с Кризания. Тя се наведе импулсивно напред и го целуна нежно по бузата.

— Благодаря ти, приятелю — каза младата жрица. — Сега те оставям, за да се върнеш към работата си.

Докато я гледаше как се отдалечава в тихата слънчева стая, Денубис бе обзет от внезапна, необяснима печал и след това от силен страх. Като че ли той стоеше на някакво ясно, светло място, наблюдавайки как тя навлиза в някакъв огромен, ужасяващ мрак. Светлината около него ставаше все по-ярка, а тъмнината около нея все по-страховита и по-непрогледна.

Объркан, Денубис вдигна ръце към очите си. Светлината беше истинска! Тя струеше в залата и го обливаше в сияние, толкова възхитително и прекрасно, че не можеше да задържи погледа си върху него. Светлината пронизваше мозъка му, болката в главата му беше непоносима. И въпреки това, мислеше си той отчаяно, аз трябва да предупредя Кризания, трябва да я спра…

Светлината го погълна и изпълни душата му с бляскаво великолепие. Сетне изведнъж изчезна. Той отново стоеше в огряната от слънцето стая. Но не беше сам. Премигна, за да даде възможност на очите си да свикнат с промяната, огледа се и видя недалеч от себе си един елф, който го наблюдаваше хладно. Елфът беше стар, оплешивял, с внушителна и добросъвестно подрязана бяла брада.

Носеше дълга бяла мантия, а на врата му висеше медальонът на Паладин. Лицето му излъчваше тъга, толкова силна тъга, че Денубис се трогна до сълзи, макар да нямаше представа защо.

— Извинете ме — каза той дрезгаво. Докосвайки главата си с ръка, той изведнъж разбра, че болката е изчезнала. — Н-не ви видях да влизате. Мога ли да ви помогна? Търсите ли някого?

— Не, вече намерих онзи, когото търсех — отвърна елфът спокойно, но все още с тъга на лицето, — ако вие сте Денубис.

— Аз съм Денубис — потвърди свещеникът озадачен. — И прощавайте, но не мога да си спомня…

— Името ми е Лоралон — рече елфът.

Денубис ахна. Най-забележителният елфически свещеник, който преди години се беше опитал да спре Кварат в домогването му към властта. Но Кварат беше твърде силен. Срещна и подкрепата на могъщи съюзници. Посланието на Лоралон за помирение и сговор не бяха оценени. Тогава старият свещеник се върна покрусен при народа си в чудните земи на Силванести, които обичаше с цялото си сърце и се закле никога повече да не стъпи в Истар.

Какво правеше той тук?

— Н-несъмнено вие търсите Царя-жрец? — заекна Денубис. — Аз ще…

— Търся един-единствен човек в Храма и това сте вие — каза Лоралон. — Хайде, да вървим. Чака ни дълъг път.

— Път! — повтори Денубис замаяно, питайки се дали не полудява. — Това е невъзможно. Не съм напускал Истар, откакто дойдох тук преди тридесет години…

— Да вървим, Денубис — рече Лоралон кротко.

— Къде? Как? Не разбирам… — извика свещеникът. Лоралон стоеше в средата на тихата, слънчева стая и го наблюдаваше с все същия израз на дълбока, неизразима печал. Елфът протегна ръка към медальона, който носеше на врата си.

Сетне Денубис разбра. Паладин изпрати на своя служител видение. Той надникна в бъдещето, пребледня от ужас и поклати глава.

— Не — прошепна Денубис. — Това е твърде страшно.

— Не всичко е решено окончателно. Везните са се наклонили на една страна, но все още запазват равновесието си. Това пътуване може да трае кратко или невъобразимо дълго. Ела, Денубис, ти вече не си нужен тук.

Великият елфически свещеник протегна ръка. Денубис бе осенен от някакъв покой и проникновение, каквито не бе познал дори в присъствието на Царя-жрец. Той наведе почтително глава, протегна ръка и хвана ръката на Лоралон. И в този момент не можа да сдържи сълзите си…

 

 

Кризания седеше в пищната зала за аудиенции на Царя-жрец, свила тихо ръце в скута си, с пребледняло, но спокойно лице. Ако някой я погледнеше случайно, никога не би отгатнал каква буря бушуваше в душата й. Никой, освен човекът, който влезе незабелязано в залата и сега я наблюдаваше от една сенчеста ниша.

Докато седеше там, заслушана в мелодичния глас на Царя-жрец и го чуваше да обсъжда важни държавни дела с едни свои сановниците или да разнищва големите загадки на Вселената с други висши служители, Кризания почти се изчерви, като се помисли как изобщо й е хрумнало да го занимава с дребните си въпроси.

В ума й прозвучаха думите на Елистан: „Не се обръщай към другите за съвет. Надникни в собственото си сърце и се опри на вярата си. И ще видиш, че ще намериш отговора или пък ще откриеш, че боговете са го запазили за себе си, а не за хората.“

Затова сега Кризания седеше, потънала в мислите си и ровеше в сърцето си. Но, за съжаление, душевният покой, който търсеше, все й се изплъзваше. Може би просто нямаше отговори за нейните въпроси, реши тя изведнъж. И сетне почувства нечия ръка на рамото си. Младата жрица трепна и вдигна глава.

Има отговори на въпросите ти, Преподобна дъще — каза един познат глас, който я стъписа и скова от изумление, — има отговори, но ти отказваш да ги чуеш.

Гласът й беше наистина познат, но забуленото от качулката лице оставаше неузнаваемо. Сякаш беше виждала ръката, която бе на рамото й. Широкият черен ръкав около нея накара сърцето й да прималее. Но върху мантията му ги нямаше сребърните руни, които той носеше. Тя още веднъж се вгледа в лицето. Но видя само блясъка на скрити очи, бледа кожа… след това ръката се отдръпна от рамото й, протегна се нагоре и дръпна наполовина качулката.

В началото Кризания почувства горчиво разочарование. Очите на младия мъж не бяха златисти, нито пък имаха формата на пясъчните часовници, превърнали се в негов символ. Кожата му не беше със златен оттенък, нито пък лицето му бе изпито и болнаво. Този мъж наистина имаше блед вид, но като че ли придобит от дългите часове, прекарани с книгите. Иначе изглеждаше съвсем здрав и дори можеше да бъде наречен красив, ако не беше маската на злъчен цинизъм, която носеше. Очите му бяха кафяви, ясни и студени като стъкло, отразяваха всичко, каквото виждаха и не разкриваха нищо. Тялото му беше слабо, но силно. Под черната, неукрасена мантия се очертаваха добре оформени рамене, които нямаха нищо общо с приведената, разнебитена фигура на мага. Мъжът й се усмихна и тънките му устни леко се раздалечиха.

— Това си ти! — прошепна Кризания и скочи от стола си.

Човекът с черната мантия сложи отново ръка върху рамото й и с лек натиск я накара да седне отново.

— Моля, останете на стола си, Преподобна дъще — каза той. — Аз ще седна до вас. Тук е тихо и ще можем да поговорим, без да ни прекъсват. — Извръщайки се, младият мъж направи изящен жест с ръката си и един стол от отсрещния край на залата неочаквано се озова до него. Кризания ахна тихо и се огледа. Но дори и някой да бе забелязал това, се беше престорил, че нищо не се е случило. Когато младата жрица насочи отново вниманието си към мага, който я наблюдаваше развеселен, тя почувства да я облива някаква топлина.

— Рейстлин — каза Кризания официално, за да прикрие смущението си, — радвам се да те видя.

— Аз също се радвам да те видя, Преподобна дъще — отвърна той с онзи присмехулен тон, който толкова я ядосваше. — Но името ми не е Рейстлин.

Кризания се вторачи в него и се изчерви още повече от смущение.

— Простете ми — каза тя и се вгледа внимателно в лицето му, — но ми заприличахте много на един човек, когото познавам… когото познавах.

— Може би това обяснява загадката — каза той тихо. — Името ми за тези наоколо е Фистандантилус.

Кризания неволно потръпна и осветлението в залата сякаш помръкна.

— Не — рече тя, поклащайки бавно глава. — Това не може да бъде. Ти си се върнал… за да се учиш от него!

— Аз се върнах, за да стана него — отвърна Рейстлин.

— Но… аз чух хората да говорят за него. Той е зъл и нечестив и… — Кризания се отдръпна от Рейстлин и се взря в него с ужас.

— Злото му вече го няма — отговори й магът. — Той е мъртъв.

— Ти? — прошепна тя.

— Той щеше да ме убие, Кризания — каза просто Рейстлин, — както е убил безброй други. Въпросът беше на живот или смърт.

— Ние заменихме едно зло с друго — отвърна Кризания с тъжен и безнадежден глас и понечи да му обърне гръб.

„Губя я“, разбра веднага Рейстлин, докато я наблюдаваше мълчаливо. Тя се помръдна леко на стола и извърна лице от него. Той виждаше профила й, студен и чист като светлината на Солинари. Магът я изучаваше внимателно, също като онези малки животинки, които попадаха под ножа му, когато се опитваше да разбули тайните на самия живот. Точно както одираше кожите им, за да види туптящите вътре сърца, така разкъсваше мислено външната й защита, за да надникне в душата й.

Тя слушаше красивия глас на Царя-жрец и на лицето й беше изписан дълбок душевен покой. Но магът си спомняше как изглеждаше то, когато жрицата влезе тук. Свикнал да наблюдава другите и да разчита чувствата им, когато те си мислеха, че са ги прикрили, Рейстлин бе забелязал тънката линия между черните й вежди и помръкналия израз на сивите й очи.

Ръцете й бяха положени в скута, но той видя също как пръстите й мачкат плата на мантията. Не беше пропуснал и разговора й с Денубис. Знаеше също, че Кризания се е усъмнила в силата на вярата си и се люшка на ръба на бездната. Беше необходимо само леко бутване и тя щеше да полети надолу. А при малко повече търпение от страна на мага, можеше дори да скочи сама по негова заповед.

Рейстлин си спомни как се беше отдръпнала от него. Той протегна ръка и я улови за китката. Тя трепна и почти веднага се опита да се освободи. Но хватката му беше много силна. Неспособна да помръдне, младата жрица се вгледа в очите му.

— Настина ли мислиш така за мен, Кризания? — попита магът с глас на човек, който е страдал дълго и сетне е открил, че всичко е било напразно. Той видя сърцето й да се изпълва с печал. Тя понечи да каже нещо, но Рейстлин продължи да върти ножа си в душата й. — Фистандантилус планираше да дойде в нашето време, да ме унищожи, да отнеме тялото ми и да се заеме с делото на Тъмната царица оттам, където тя го беше изоставила. Той смяташе да установи контрол над злите дракони. Върховните драконови повелители, като сестра ми Китиара, щяха да се стекат под знамето му. Светът отново щеше да бъде хвърлен във война. — Рейстлин замълча за миг. — Сега тази заплаха вече е отминала — каза магът тихо.

Погледът му задържаше Кризания с не по-малка сила, отколкото ръката му нейната китка. Взирайки се в очите му, тя видя себе си отразена в огледалната им повърхност. И там тя не беше бледата, усърдна и строга към себе си жрица, както бе свикнала да я възприемат, а красива и грижовна жена. Този мъж й се беше доверил и тя го бе отблъснала. Болката в гласа му беше непоносима и Кризания се опита да заговори, но Рейстлин продължи да я притегля все по-близо към себе си.

— Ти знаеш какви са амбициите ми — рече той. — Аз ти открих сърцето си. Мой ли е планът войната да бъде подновена? Желая ли да завладея света? Сестра ми Китиара ме навести, за да поиска това от мен, търсейки помощта ми. Аз й отказах и се боя, че ти заплати тежко за това. — Рейстлин въздъхна и сведе поглед. — Аз й разказах за теб, Кризания, за твоята доброта и сила. Тя се разгневи и изпрати своя рицар на смъртта да те унищожи и да сложи край на влиянието ти над мен.

— Имам ли наистина влияние над теб? — попита Кризания вече тихо, без да се опитва да освободи ръката си от него. Гласът й потрепваше от радост. — Да се надявам ли, че си прозрял правотата на Църквата и…

— Правотата на тази Църква? — попита Рейстлин и гласът му отново стана злъчен и присмехулен. Сетне той отдръпна бързо ръката си, облегна се на стола, прибра полите на черната си мантия и погледна Кризания с подигравателна усмивка.

Страните на младата жрица леко се зачервиха от смущение, гняв и чувство за вина, а сивите й очи помръкнаха и придобиха тъмносин оттенък. Сетне руменината се простря върху устните й и изведнъж тя стана необикновено красива, нещо, което Рейстлин неволно забеляза. Тази мисъл го подразни изключително много и той побърза да я пропъди, защото тя лишаваше ума му от необходимата съсредоточеност.

— Зная за съмненията ти, Кризания — заговори той изведнъж. — Зная какво те е впечатлило. Открила си, че Църквата се занимава повече с управлението на света, отколкото с призванието си да учи хората на добродетелите, завещаните ни от боговете. Забелязала си двойните игри на свещеническия клир, политиканстването, харченето на пари за показни прояви, вместо с тях да бъдат нахранени бедните. Ти смяташе да защитиш Църквата, когато се върнеш, да разкриеш, че други са предизвикали справедливия гняв на боговете и са ги накарали да запратят огнената планина върху онези, които се отрекоха от тях. Ти искаше да намериш доказателства за вината… на магьосниците може би.

Руменината на Кризания стана още по-силна. Тя не издържа на погледа му и извърна лице, но болката и унижението й бяха очевидни.

А Рейстлин говореше все така безмилостно:

— Времето на Катаклизма е близо. Праведните свещеници вече напускат страната… Да, не знаеше ли това. Твоят приятел Денубис, вече не е тук. Ти, Кризания, си единствената истинска жрица, която е останала.

Кризания се вгледа в Рейстлин потресена.

— Това е… невъзможно — прошепна тя. Очите й обиколиха залата. И тогава за първи път дочу разговорите на хората наоколо. Те обсъждаха последните Игри, разпределението на обществените фондове, походите на армиите и най-ефикасните начини да бъде покорена една размирна страна. И всичко това в името на Църквата.

И сетне, сякаш за да задуши грубите звуци, в душата й се разнесе сладкия, мелодичен глас на Царя-жрец. Царят-жрец бе все още тук. Извръщайки гръб на мрака, тя насочи взор към светлината и вярата й, отново силна и чиста, се издигна, за да я защити. Кризания погледна хладно към Рейстлин.

— В света все още има доброта — каза тя непреклонно. Сетне се изправи и понечи да тръгне. — Докато се управлява от този свят мъж, който несъмнено е благословен от боговете, аз няма да повярвам, че Църквата е предизвикала гнева им. Причината е по-скоро в света, който не се е вслушал в посланията й — продължи да говори тя, тихо и разпалено. Рейстлин също бе станал и без да я изпуска от поглед, пристъпваше бавно към нея.

Увлечена от защитната си реч, Кризания като че ли не забеляза това:

— Или в това, че е пренебрегнал Царя-жрец! Той сигурно ще предвиди угрозата! Може би дори и сега се опитва да предотврати катастрофата! И умолява боговете да имат милост!

— Виж този мъж — прошепна Рейстлин. — „Благословеният“ от боговете.

Магът сграбчи Кризания със силните си ръце и я застави да погледне Царя-жрец. Обзета от чувство за вина за това, че се е усъмнила и разгневена на себе си, че нехайно е позволила на Рейстлин да надникне в нея, младата жрица се опита да се отскубне, но той я стисна още по-силно, а пръстите му сякаш прогаряха плътта й.

— Гледай! — повтори магът. Разтърсвайки я леко, той я принуди да вдигне глава и да погледне право към светлината и великолепието, което обграждаше Царя-жрец.

Рейстлин почувства как тялото й започна да трепери и се усмихна със задоволство. Магът наведе напред закачулената си глава и зашепна в ухото й, като докосваше страните й с дъха си:

— Какво виждаш, Преподобна дъще?

Единственият й отговор беше един съкрушен стон.

Усмивката на Рейстлин стана още по-широка.

— Кажи ми — настоя той.

— Човек — каза със запъване Кризания, взирайки се потресена в Царя-жрец. — Просто един човек. Той изглежда уморен и… и уплашен. Кожата му е отпусната, не е спал от месеци. Светлосините му очи се стрелват ту насам, ту натам със страх… — Изведнъж тя осъзна какво бе изрекла. Чувствайки натрапчиво близостта и топлината на силното му гъвкаво тяло под меките черни одежди, Кризания се отскубна от ръцете му.

— Каква беше тази магия, която ми направи? — попита тя гневно и се изправи срещу него.

— Нямаше никаква магия, Преподобна дъще — отвърна Рейстлин тихо. — Просто вдигнах магическата завеса, която той е спуснал над себе си от страх. Именно този страх ще доведе до неговото разобличаване и до гибелта на света.

Кризания се взираше в него като обезумяла. Искаше й се той да я лъже, копнееше думите му да се окажат лъжа. Но сетне разбра, че дори да беше така, едва ли щеше да има голямо значение. Защото вече нямаше да може да залъгва себе си.

Объркана, смутена и уплашена, Кризания се обърна и побягна през залата за аудиенции, полузаслепена от сълзите си.

Рейстлин я изпрати с поглед. Тази победа не му донесе нито въодушевление, нито задоволство. В крайна сметка не бе постигнал повече, отколкото бе очаквал. Сядайки отново до огъня, той си избра портокал от купата с плодове на една близка масичка и разсеяно обели кората, взирайки се замислено в пламъците.

Още един човек забеляза бягството на Кризания от залата. Той наблюдаваше и Рейстлин, как изсмуква първо сока и после поглъща месестата тъкан на плода.

Пребледнял от гняв и може би не по-малко уплашен от Царя-жрец, Кварат излезе от залата за аудиенции, прибра се в покоите си и остана да крачи там до идването на зората.