Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (12)

Глава 10

— Карамон! Ставай! Хайде, събуди се!

„Не. Аз съм в моя гроб. Топло е тук под земята, топло и сигурно. Не можете да ме събудите, не можете да ме достигнете. Скрит съм в пръстта, не можете да ме намерите.“

— Карамон, трябва да видиш това! Събуди се!

Нечия ръка отблъсна мрака и го задърпа нагоре.

„Недей, Тика, върви си. Веднъж вече ме върна към живота, към страданието и болката. Трябваше да ме оставиш в сладостния мрак под Кървавото море на Истар. Но най-сетне аз намерих покой. Сам си изкопах гроб и се погребах в него.“

— Хей, Карамон, по-добре се събуди и виж това!

„Какви са тези думи! Бяха му познати. Разбира се, това са мои думи. Аз ги казах на Рейстлин някога много отдавна, когато двамата с него за първи път дойдохме в тази гора. Как тогава ги чувам отново? Освен ако не съм Рейстлин… А, това е…“

Усети нечия ръка върху клепача на едното си око! Два пръста се опитаха да го отворят! Докосването накара Карамон да изтръпне от страх, по вените му полазиха мравчици и сърцето му заби силно.

— Аааа! — изрева той уплашено и се опита се да се зарови по-дълбоко в пръстта, но в този момент насила отвореното му око съгледа едно огромно лице, надвиснало над него — лицето на блатно джудже!

— Него буден — съобщи Бупу. — Ето — каза тя на Тасълхоф, — ти дръж това око, а аз ще отворя другото.

— Не! — извика Тас сприхаво и сетне дръпна Бупу от война, бутвайки я зад гърба си. — Ъъъ… иди да донесеш малко вода.

— Добра идея — отбеляза Бупу и хукна нанякъде.

— Всичко е наред, Карамон — каза Тас, после коленичи до грамадния мъж и го потупа окуражително. — Това беше само Бупу. Прощавай, бях се загледал в… е, нали разбираш, просто я изпуснах от поглед.

Карамон изпъшка и покри лицето си с ръка. С помощта на Тас той се добра до седнало положение.

— Сънувах, че съм умрял — издума той с усилие. — Сетне видях онова лице и… разбрах, че всичко е свършило. Бях в Бездната.

— Можеш да си мечтаеш — каза Тас навъсено.

Карамон вдигна глава, долавяйки необикновената сериозност в гласа на кендера.

— Защо? Какво имаш предвид? — попита той дрезгаво.

Вместо да му отговори, Тас го попита:

— Как се чувстваш?

Карамон се намръщи.

— Трезвен съм, ако това е въпросът, който те вълнува — промърмори едрият мъж. — А така ми се иска да не бях. Но както и да е.

Тасълхоф го погледна за миг, след това бръкна бавно в една от кесиите си и извади оттам малка, облечена в кожа бутилка.

— Ето, Карамон — каза той тихо, — ако наистина смяташ, че имаш нужда от това.

Очите на исполина просветнаха. Той алчно протегна треперещата си ръка и грабна бутилката. Махайки тапата, Карамон подуши течността вътре, усмихна се и я вдигна към устните си.

— Стига си ме зяпал! — нареди той намусено на Тас.

— Извинявай. — Тас се изчерви и се изправи. — Аз… ще отида да се погрижа за лейди Кризания…

— Лейди Кризания… — Карамон свали шишето, преди да е отпил от него. — Да, бях забравил за нея. Добре ще направиш да се погрижиш за нея. Всъщност защо не я вземеш и не се махнеш оттук? Заедно с твоето въшливо блатно джудже! Разкарайте се оттук и ме оставете на мира! — надигайки отново бутилката, войнът отпи голяма глътка. Сетне се закашля, свали шишето и избърса уста с опакото на ръката си. — Хайде — повтори той, вторачен с тъпо упорство в Тас, — махайте се оттук! Всички! Оставете ме на мира.

— Съжалявам, Карамон — каза Тас тихо. — Наистина бих искал да мога да направя това. Но не мога.

— Защо? — изръмжа Карамон.

Тас си пое дълбоко въздух.

— Защото, съдейки по разказите на Рейстлин, си мисля, че Уейритската гора ни намери.

Карамон ококори към Тас кървясалите си очи.

— Това е невъзможно — каза той малко по-късно, а думите му бяха почти шепот. — До нея има цели мили път! Аз… на мен и на Рейстлин… трябваха ни няколко месеца, за да намерим Гората! И Кулата е далеч оттук, на юг! А според картата ти тя е чак оттатък Квалинести. — Карамон беше втренчил в Тас зъл поглед. — Това нали не е онази същата карта, според която Тарсис беше до морето?

— Възможно е и да е тя — Тас зае отбранителна позиция и след като нави бързо картата на руло, я скри зад гърба си. — Имам толкова много… — Той побърза да смени темата. — Но Рейстлин беше казал, че това е вълшебна гора и предполагам, че може сама да ни е намерила, ако е имала желание да го направи.

— Тя наистина е вълшебна гора — промърмори Карамон с дълбок, треперещ глас. — В нея се е възцарил ужасът. — Той затвори очи и заклати глава, но след това изведнъж я вдигна и Тас видя на лицето му лукаво изражение. — Това да не е някакъв номер? Номер, с който да ме накараш да не пия! Е добре, не мина…

— Не е номер, Карамон — въздъхна Тас и посочи с ръка. — Погледни натам. — Всичко съвпада с описанието на Рейстлин.

Карамон завъртя глава и видяното, заедно с горчивите спомени за брат му, го накара да потръпне.

Горската поляна, на която лагеруваха, представляваше неголямо тревисто пространство на известно разстояние от главния път. Тя беше опасана от кленове, борове, орехи и дори няколко трепетлики. Дърветата тъкмо започваха да напъпват. Карамон бе хвърлил поглед към тях, докато копаеше гроба на Кризания. Клоните им потрепваха в светлината на ранната утрин в бледите жълто-зелени тонове на пролетта. Ранни пролетни цветя — минзухари и теменужки — цъфтяха под напора на силата, която идваше от корените им.

Когато Карамон се огледа, той видя същите тези дървета да ги обграждат и сега от три страни. Но от четвъртата, южна страна, те се бяха променили.

Повечето от тях бяха мъртви, наредени в стройни редици, които следваха една подир друга. Ако човек надникнеше по-дълбоко в гората, тук или там можеше да види живо дърво, подобно на офицер, който наблюдава редиците на войниците си. Слънцето никога не проникваше в тази гора. Сред дърветата се носеше на талази гъста, нездрава мъгла, която закриваше светлината. Самите дървета бяха отблъскващи на вид, криви и деформирани, а по-големите клони раздираха земята като гигантски нокти на звяр. Малките вейки никога не помръдваха, никакъв вятър не смущаваше покоя на мъртвите листа. Но други страховити неща се движеха в гората. Докато Карамон и Тас се взираха в нея, те видяха между стволовете да се стрелват сенки, които след това се притаяваха сред трънаците.

— Виж сега какво ще ти покажа — каза Тас и без да обръща внимание на разтревожения вик на Карамон, се втурна към гората. И в този момент дърветата се разделиха! Сред тях се отвори широка пътека, която водеше право към сърцето й. — Виждаш ли какво става! — извика смаяният Тас и се спря миг, преди да стъпи на пътеката. — А ако река да се върна назад…

Кендерът тръгна заднешком и стволовете на дърветата се плъзнаха обратно към предишните си места, нареждайки се в плътна преграда.

— Прав си — каза Карамон дрезгаво. — Това е Уейритската гора. Точно така изглеждаше тя през сутринта на един отдавна отминал ден. — Той наведе глава. — Аз не исках да навлизаме в нея. Опитах се да спра Рейст. Но той не се страхуваше! Гората се раздели пред него и той тръгна напред. „Стой близо до мен, братко, каза ми Рейстлин, и аз ще се погрижа нищо да не ти се случи.“ А колко често аз бях казвал същите тези думи на него! Той не се страхуваше! Аз се страхувах!

Изведнъж Карамон се изправи.

— Да се махаме оттук! — Той трескаво грабна завивките си и понеже ръката му трепереше, съдържанието на бутилката се разля по цялото одеяло.

— Няма да стане — каза Тас лаконично. — Опитах вече. Ето, гледай.

Извръщайки се с гръб към южната част на гората, кендерът тръгна на север. Дърветата не помръднаха. Но по някаква необяснима причини Тасълхоф вървеше отново към Уейритската гора. Колкото и да се опитваше, накъдето и да завиваше, неизменно се оказваше сред забулените в мъгла кошмарни редици.

Тас въздъхна и застана до Карамон. Кендерът погледна безрадостно към едрия мъж, чиито очи бяха зачервени и пълни със сълзи. Сетне протегна малката си ръка и я сложи върху някога силната десница на война.

— Карамон, ти си единственият, който е преминавал през тази гора. Само ти знаеш пътя. Има и нещо друго — каза той и Карамон проследи посоката на ръката му. — Ти ме попита за лейди Кризания. Ето я там. Тя е жива и мъртва едновременно. Кожата й е студена като лед. Очите й са застинали в един ужасяващ, вторачен поглед. Тя диша, сърцето й бие, но пък може то да разнася в тялото й само онази миризлива смес, която елфите използват, за да запазят мъртвите си! — Кендерът си пое въздух дълбоко и треперливо. — Ние трябва да намерим някой да й помогне, Карамон. Може би маговете, които живеят там — Тас посочи гората — могат да й помогнат. Аз не мога да я нося. — Той вдигна безпомощно ръце. — Имам нужда от теб, Карамон. Тя има нужда от теб! Донякъде може да се каже, че ти й го дължиш.

— Имаш предвид, че вината да пострада е моя? — промърмори Карамон свирепо.

— Не, нямах предвид това — отвърна Тас. Сетне той провеси глава и разтърка очите си. — Предполагам, че никой не е виновен за случилото се.

— Не, аз съм виновен — рече Карамон. Тас го погледна, защото долови в гласа му нотка, която не бе чувал много, много отдавна. Карамон стоеше, вторачен в бутилката в ръцете си. — Време е да се опълча срещу това проклятие. Обвинявах всички други — Рейстлин, Тика… Но през цялото време дълбоко в себе си знаех, че сам съм си виновен. Научих това в онзи сън. Лежах в един гроб и разбрах, че съм достигнал самото дъно! Не можех да падна по-ниско. Можех или да остана там и да им позволя да ме затрупат с пръст, точно както се канех да погреба Кризания, или да се изкача обратно на повърхността. — От гърдите на Карамон излезе дълга и тръпнеща въздишка. След това, взимайки изведнъж решение, той пъхна тапата обратно в бутилката и я върна на Тас. — Ето, вземи я — каза той тихо. — Чака ни дълго изкачване и предполагам, че ще се нуждая от помощ. Но не и от помощта на тази бутилка.

— О, Карамон! — Тас обви ръце около кръста на едрия мъж, докъдето можеше да стигне и го прегърна силно. — Да ти кажа право, не ме беше страх от тази призрачна гора. Но се питах как ли ще успея да я прекося сам. Да не говорим пък за лейди Кризания и… О, Карамон! Толкова се радвам, че отново си такъв, какъвто беше преди! Аз…

— Хайде, хайде — промърмори Карамон, изчервявайки се от смущение и сетне отблъсна внимателно Тасълхоф от себе си. — Всичко е наред. Не съм сигурен доколко ще бъда от помощ. Последния път, когато бях тук, едва не умрях от страх. Но имаш право. Навярно те могат да помогнат на Кризания. — Лицето му изведнъж стана сурово. — И сигурно ще могат да отговорят на няколко въпроса, които искам да им задам за Рейстлин. А къде се дяна онова джудже? И къде е камата ми? — каза той и опипа колана си.

— Каква кама? — попита Тас, който крачеше ту насам, ту натам, взирайки се в гората.

С мрачен израз на лицето си Карамон протегна ръка, задържа кендера и наведе поглед към пояса му. Тас проследи посоката. Очите му се отвориха широко в знак на изумление.

— За тази кама ли говориш? Боже мой, чудя се как ли се е озовала там. Знаеш ли какво — каза той замислено, — обзалагам се, че си я изпуснал по време на боя.

— Да — промърмори Карамон. Изръмжавайки нещо, той си взе оръжието обратно и тъкмо щеше да го пъхне обратно в ножницата, когато чу зад гърба си някакъв шум. И в момента, в който се извърна разтревожено, върху лицето му се плисна кофа леденостудена вода.

— Него сега буден — съобщи Бупу с известно задоволство и остави кофата на земята.

 

 

Докато сушеше дрехите си, Карамон седеше и се взираше в дърветата. Лицето му беше изопнато от мъчителни спомени. Най-накрая той въздъхна, облече се, провери снаряжението си и стана. Тасълхоф незабавно се озова до него.

— Да потегляме! — каза той нетърпеливо.

Карамон остана на мястото си.

— Имаш предвид към гората ли? — попита той безнадеждно.

— Ами към гората, разбира се! — каза Тас озадачено. — Накъде другаде?

Карамон се намръщи, въздъхна отново и поклати глава.

— Не, Тас — рече той дрезгаво. — Ти ще останеш тук с лейди Кризания. Виж какво — каза грамадният мъж в отговор на възмутения крясък на кендера, — ще навляза съвсем малко навътре, за да разуча как стоят нещата.

— Подозираш, че нещо се крие там, нали? — каза Тас обвинително. — Затова ме караш да остана тук! Ти ще отидеш в гората и ще влезеш в люта битка. След това вероятно ще убиеш противника си и аз няма да видя нищо!

— Съмнявам се, че ще стане точно така — промърмори Карамон. Той погледна неспокойно към обвитата в мъгла гора и пристегна колана, на който висеше меча му.

— Поне можеш да ми кажеш какво според теб е онова нещо — рече Тас. — И още нещо, Карамон, кажи ми какво да правя, ако се случи то да те убие? Мога ли тогава и аз да вляза в гората? Колко време да чакам тук? Възможно ли е да приключи с теб, да речем за пет минути? Или пък за десет? Всъщност не вярвам да успее да го направи — побърза да добави кендерът, виждайки очите на Карамон да се разширяват от ужас. Но наистина е добре да получа отговор на тези въпроси, след като ме оставяш тук да нося цялата отговорност.

Бупу наблюдаваше замислено нескопосания войн.

— Мен каже за две минути. То убие него за две минути. Ти иска обзаложи? — Тя завъртя глава към Тас.

Карамон удостои с мрачен поглед и двамата и в гърдите му отново се надигна въздишка. В крайна сметка думите на Тас звучаха съвсем логично.

— Не зная какво да очаквам — издума Карамон. — Спо-спомням си последния път, ние… ние срещнахме онова нещо… привидението. То… Рейс. — Изведнъж Карамон замълча. — Не зная какво трябва да направиш — каза той малко по-късно. След това се обърна и тръгна прегърбен към гората. — Да речем най-доброто, което ти дойде на ум.

— Мен готова обзаложи, че той няма издържи повече от две минути — каза Бупу на Тас, тършувайки в торбата си. — Ти какво готов заложи насреща?

— Шт — каза Тас тихо, наблюдавайки Карамон да се отдалечава. След това поклати глава, завтече се към лейди Кризания и седна до нея. Тя лежеше на земята, зареяла незрящия си поглед в небето, Тас нежно дръпна бялата качулка на жрицата над главата й, за да я пази от яркото слънце. Той бе опитал многократно да затвори тези вторачени очи, но плътта й сякаш се беше превърнала в мрамор.

 

 

Карамон не можеше да се освободи от чувството, че Рейстлин крачи до него, докато напредваше през гората. Войнът сякаш чуваше тихото шумолене на червената мантия на брат си — тогава тя беше червена! Чуваше и гласа му, винаги кротък и тих, но зареден с онзи съскащ и смътен сарказъм, който така дразнеше приятелите им. Но нотките в гласа на Рейстлин не безпокояха Карамон. Той разбираше брат си — или поне така си мислеше.

Появата на Карамон изведнъж предизвика някаква промяна сред дърветата на Уейритската гора, точно както се беше случило при приближаването на кендера.

„Същата промяна бе настъпила и някога отдавна, когато навлязохме в нея… колко години изминаха оттогава, замисли се Карамон. Седем. Нима само седем? Не, не бяха само седем, осъзна той с тъга. Оттогава измина цял живот. И за двама ни.“

Когато се озова в началото на гората, мъглата се дигна от земята и обгърна глезените му със студ, който изсуши плътта и се вряза в костите му. Дърветата се взираха в него и кършеха клоните си в агония. Грамадният войн си спомни за изтерзаните гори на Силванести, които събудиха нови спомени за брат му. Известно време Карамон остана неподвижен, наблюдавайки Уейритската гора изпод вежди. Той виждаше неясните тъмни силуети, които го очакваха. И сега Рейстлин не беше до него, за да ги държи на разстояние. Не и този път.

— Не познавах вкуса на страха, преди да вляза в Уейритската гора — каза си Карамон тихо. — Последния път се реших на това, защото ти беше до мен, братко мой. Продължавах напред единствено благодарение на твоята смелост. Как ще се справя сега със същата задача, когато не си тук? Тази гора е омагьосана, а аз не разбирам нищо от магии! Не мога да се боря с тях. Има ли въобще някаква надежда? — Карамон сложи ръка пред очите си, за да скрие отблъскващата гледка. — Не мога да вляза в тази гора — каза той отчаян. — Твърде много се иска от мен!

Исполинът изтегли меча от ножницата си и го вдигна, готов за бой. Ръката му трепереше толкова силно, че едва задържаше оръжието.

— Ето на! — каза той с горчивина. — Това е! Не мога да се опълча дори срещу дете. Твърде много се иска от мен. Няма надежда. Няма никаква надежда…

„Лесно е да намериш надежда през пролетта, войниче, когато времето е топло и валеновите дървета са в зелена премяна. Лесно е да намериш надежда през лятото, когато валеновите дървета блестят в златна премяна. Лесно е да намериш надежда през есента, когато валеновите дървета са червени като струяща по вените кръв. Но през зимата, когато въздухът е мразовит и студен и небесата са сиви, умира ли валеновото дърво, войниче?“

— Кой говори? — извика Карамон, оглеждайки се като обезумял и стискайки меча в треперещата си ръка.

„Какво прави валеновото дърво през зимата, войниче, когато всичко тъне в тъма и дори земята е замръзнала? То се вкопава дълбоко, войниче. То изпраща корените си надолу и все по-надолу в пръстта към топлото сърце на света. Там, нейде дълбоко, валеновото дърво намира храна, за да оцелее, докато трае студът и мракът и пак да разцъфти през пролетта.“

— И после? — попита Карамон подозрително, сетне отстъпи крачка назад и се огледа.

„И така, ти си в най-сумрачната зима на живота си, войниче. Затова ще трябва да копаеш дълбоко, за да намериш топлината и енергията, с които да преживееш лютия студ и страховития мрак. Изгубил си вече цвета на пролетта и мощта на лятото. Потърси нужната сила в сърцето и в душата си. И тогава, подобно на валеново дърво, отново ще израснеш.“

— Думите ти са красиви… — поде Карамон намръщено, без да вярва бог знае колко на тези приказки за пролет и дървета. Но той не можа да довърши думите си, защото дъхът заседна в гърлото му.

Гората се променяше пред очите му.

Изкривените, сгърчени дървета възправиха ръст и насочиха клони към небето, издигайки се все по-високо и по-високо. Огромният войн опъна врат толкова назад, че едва не загуби равновесие, но въпреки това не можеше да види върховете им. Това бяха валенови дървета! Точно като онези в Утеха преди идването на драконите. Докато ги наблюдаваше с благоговение, клоните им се събудиха за живот. Израснаха пъпки, които след това се пукнаха и отвориха. Поникнаха зелени блестящи листа, а после лятото ги обагри в златни тонове. Сезоните се променяха, докато траеше един човешки дъх.

Пагубната мъгла изчезна и на нейно място остана сладкото ухание на красивите цветя, които се виеха сред коренищата на валените. Мракът в гората се стопи, слънцето сипеше ярката си светлина върху полюшващите се клони. И докато лъчите докосваха листата на дърветата, омайният въздух се изпълни с песните на птиците.

Спокойна е гората, спокойни са убежищата й

                                        прекрасни,

където нестареещи растем, с дървета винаги зелени.

Узрелият плод никога не гние, потоците текат

                                прозрачни и безшумни,

като стъкло, като сърце, подскачащо от радост

                                в този дълъг ден.

 

Под тези клони всякакви желания притихват,

навън остават птичи песни и мисли за любов,

навън остават вълнения предишни и нежелани

                                спомени,

спокойна е гората, спокойни са убежищата й

                                прекрасни.

 

И светлина след светлина, като отхвърляне на мрака,

под тези клони няма сенки, защото сенките

                                са забранени.

Във светлина и топлина, и свежи листи,

растем и остаряваме; и клоните не са

                        вечно зелени.

 

Тук тихо е, където музиката се превръща в тишина.

В мечтания край на света, където яснотата

изпълва наште сетива, след дълго чакане съзираме

плода узрял, непадащ никога, потоците —

                        прозрачни и безшумни.

 

Пресъхват тук сълзите върху нашите лица или

                                те стихват,

спокойни сме като поток в страна блажена;

отваря пътникът вратата и към светлината се отправя

и лек е пътят като въздуха, като сърце, почиващо

                                в безкраен ден.

 

Спокойна е гората, спокойни са убежищата й

                                прекрасни,

където нестареещи растем, с дървета винаги зелени.

Узрелият плод никога не гние, потоците текат

                                прозрачни и безшумни,

като въздух и като сърце, подскачащо от радост

                                в този дълъг ден.

Очите на Карамон се наляха със сълзи. Красотата на песента прониза сърцето му като нож. Имаше надежда! Вътре в гората щеше да намери отговор на всичките си въпроси! Щеше да получи помощта, която търсеше.

— Карамон! — Тасълхоф подскачаше нагоре-надолу от радост. — Това е прекрасно! Как го направи? Чуваш ли птиците? Хайде да тръгваме! Бързо.

— Кризания… — каза Карамон и тръгна обратно. — Ще трябва да й направим носилка. Ще се нуждая от помощта ти… — Но той не успя да завърши изречението си и вместо това се вторачи смаяно в две фигури в бели одежди, които изплуваха от златистата дъбрава. Белите им качулки бяха дръпнати ниско над главите и затова лицата им не се виждаха. Двете същества му се поклониха важно и след това тръгнаха към полянката, където лейди Кризания спеше мъртвешкия си сън. Те вдигнаха неподвижното й тяло и го понесоха нежно към мястото, където стоеше Карамон. Когато стигнаха края на гората, фигурите се спряха, завъртяха закачулените си глави и го погледнаха в очакване.

— Мисля, че искат ти да тръгнеш пръв, Карамон — каза Тас оживено. — Хайде, тръгвай, а аз ще се погрижа за Бупу.

Блатното джудже остана да стои в средата на поляната, гледайки гората с дълбоко недоверие. Карамон на свой ред бе изпълнен с подозрения, докато наблюдаваше фигурите с белите одежди.

— Кои сте вие? — попита той.

Те не отговориха. Просто стояха в очакване.

— На кой му пука кои са те! — каза Тас и грабвайки Бупу нетърпеливо, я помъкна след себе си. И както винаги торбата на блатното джудже заподскача подир него.

Карамон се намръщи.

— Ти върви пръв. — Той махна с ръка към белите фигури, но те нито продумаха, нито помръднаха.

— Защо е нужно да влизам в тази гора? — Карамон отстъпи крачка назад. — Хайде — той им махна отново с ръка, — отнесете я в Кулата. Вие можете да й помогнете. Аз не ви трябвам за нищо…

Фигурите оставиха тези думи без отговор, но една от тях вдигна ръка и посочи нещо.

— Хай, Карамон — подкани го Тас. — Виж, той сякаш ни приканва!

„Те няма да ни безпокоят, братко… Ние бяхме поканени!“ Това бяха думи на Рейстлин, изречени преди седем години.

— Поканили са ни магове. Аз им нямам доверие — прошепна тихо Карамон отговора, който бе дал и тогава.

Изведнъж въздух се изпълни със смях — странен, зловещ, тих кикот. Бупу опаса ръчички около крака на Карамон и в ужаса си се вкопчи силно в него. Дори и Тасълхоф изглеждаше смутен. И сетне се обади един глас, който Карамон бе чул преди седем години.

— Това и мен ли включва, скъпи братко?