Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (33)

Глава 15

Естествено, хората по улиците бяха съвсем малко. Жителите на Истар се криеха по домовете си и ту проклинаха, ту се молеха на своите богове. Малцината срещнати минувачи, които дявол знае какви отчаяни причини бяха изкарали навън в страховитата буря, се бяха вкопчили в стените на къщите или пък се гушеха нещастно покрай вратите.

Но Карамон продължи да напредва с тежки стъпки, изгаряйки от нетърпение да се върне в школата. Сърцето му преливаше от надежда и духът му беше висок въпреки бурята. Или може би именно заради бурята. Нямаше съмнение, че Кийри и Ферагас щяха да го послушат и нямаше да се спогледат учудено и хладно, когато отново се опиташе да ги убеди да избягат от Истар.

— Не мога да ви кажа откъде знам, просто знам! — говореше им той умолително. — Бедствието наближава, усещам го във въздуха!

— И да пропуснем последния турнир? — попита Кийри студено.

— Няма да има никакъв турнир в това време! — рече Карамон и размаха ръце.

— Силна буря като тази няма да трае дълго! — отбеляза Ферагас. — Тя скоро ще отмине и утре денят ще бъде чудесен. И освен това… — чернокожият присви очи, — … какво ще правиш без нас на арената?

— Ами ако трябва, ще се бия сам — каза Карамон малко объркан. Той планираше отдавна да е заминал по това време, заедно с Тас, Кризания и може би… може би…

— Ако трябва… — повтори Кийри с особен дрезгав глас, споглеждайки се с Ферагас. — Благодаря ти, че мислиш за нас, приятелю — рече тя и хвърли унищожителен поглед към железния нашийник на врата на Карамон, какъвто имаше и тя, — но благодаря все пак. Избягалите роби заплащат с живота си! Колко време според теб ще оцелеем в този си вид?

— Това няма да има значение, не и след… след… — запъна се Карамон и въздъхна, поклащайки отчаяно глава. Какво можеше да им каже? Как да ги накара да разберат? Но те не бяха му дали никакъв шанс. Просто се отдалечиха от него без нито дума повече и го изоставиха сам в столовата.

Но сега несъмнено щяха да го послушат! Щяха да се убедят, че това не е обикновена буря. Щяха ли да имат достатъчно време да се отдалечат на безопасно разстояние? Карамон се навъси и за първи път през живота си съжали, че не е обръщал повече внимание на книгите. Нямаше никаква представа колко широк е бил периметърът на опустошителната огнена планина. Исполинът поклати глава. Може би вече беше твърде късно.

„Е, все пак опитах“, каза си той, газейки през водата. Той отклони ума си от надвисналата над приятелите му беда и се застави да мисли за по-хубави неща. Скоро щеше да напусне това ужасно място. Скоро всичко това щеше да му се струва само лош сън.

Щеше да се прибере у дома при Тика. Може би с Рейстлин!

— Ще завърша строежа на новата къща — каза си той с тъга за всичкото време, което бе пропилял. В ума му изплува една картина. Той седи до огнището на новия им дом, а Тика е отпуснала глава на скута му. И тогава ще й разкаже за всичките им приключения. Рейстлин ще прекарва вечерите си с тях, отдаден на книгите и проучванията си, облечен в бяла мантия…

— Тика няма да повярва нито на дума — продължи да си мърмори исполинът. — Но това няма да има значение. Мъжът, в който се беше влюбила, щеше да бъде при нея в новия им дом! — Карамон въздъхна, почти усещайки червените й къдри да се увиват около пръстите му и да греят под светлината на огъня.

Отдаден на такива мисли, Карамон вървеше неспирно през бурята към арената. Когато стигна там, той издърпа един каменен блок в стената, използван от всички гладиатори, когато им се приискаше да се поразходят през нощта. Арак бе наясно със съществуването на този камък, но бе решил да се прави, че не знае нищо, стига хората му да не започнеха да злоупотребяват с тази привилегия. На арената, разбира се, нямаше никой. Всички тренировки бяха отменени. Героите на Игрите се бяха сврели в стаите си, проклинаха гадното време и се обзалагаха помежду си дали утре ще се бият.

 

 

Арак беше почти толкова бесен, колкото и стихиите навън и непрекъснато пресмяташе колко жълтици ще се изплъзнат от пръстите му, ако се наложеше да отмени Финалния тур — най-голямото спортно събитие през годината в Истар. Джуджето се опита да се ободри с мисълта, че лично той му беше обещал хубаво време утре, а ако някой можеше да знае, това беше именно той. Въпреки това, Арак продължи да се взира мрачно навън.

От мястото, където стоеше — висок прозорец на кулата към арената — той зърна Карамон да се промъква през каменната стена и даде знак на великана-човекоядец.

— Рааг! — подвикна джуджето, сочейки с ръка.

Рааг погледна надолу, кимна разбиращо, грабна грамадната си тояга и зачака Арак да затвори счетоводните си книги.

 

 

Карамон се завтече към килията, която делеше с кендера, нямайки търпение да му разкаже за Кризания и Рейстлин. Но когато влезе, малката стая се оказа празна.

— Тас? — каза той и се огледа, за да се убеди, че не е пропуснал да го види сред сенките. Но в този момент проблесна светкавица и в помещението стана светло като ден. От кендера нямаше и следа.

— Тас, покажи се! Сега не е време за шеги! — нареди Карамон строго. Веднъж Тасълхоф едва не му изкара акъла, когато се скри под леглото му и след това изскочи изведнъж, точно когато исполинът му беше обърнал гръб. Затова сега грамадният мъж запали една факла, застана пъшкайки на четири крака и освети мястото под леглото. Нямаше го и там.

— Надявам се, че на малкия глупак не му е хрумнало да излиза навън в тази буря! — каза си Карамон и раздразнението му изведнъж бе заменено от безпокойство. — Вятърът ще го отнесе чак в Утеха. Или може би е в столовата и ме чака там. Или пък е с Кийри и Ферагас! Точно така. Ще взема приспособлението и ще отида при него…

Говорейки си, Карамон се приближи до малкия дървен сандък, където държеше доспехите си. Отвори го и извади оттам екстравагантния златен костюм. Погледна го с презрение и хвърли парчетата на земята.

— Поне няма да ми се налага да нося пак тази премяна — каза си той с благодарност. — Макар че ще ми бъде забавно да зърна реакцията на Тика, ако ме види в него — промърмори той със срамежлива усмивка. — Как само ще ми се смее! И в същото време съм сигурен, че ще й хареса. — Подсвирквайки си весело, Карамон бързо извади всичко от сандъка и с острието на една от сгъваемите си ками внимателно откърти плоскостта на дъното, която беше приспособил като двойно дъно.

Мелодията замря на устните му.

Там нямаше нищо.

Обезумял от страх, исполинът опипа цялото дъно, макар да беше съвсем ясно, че един предмет с големината на магическото приспособление не може да се пъхне в някоя пукнатина. Докато сърцето му се блъскаше в гърдите с неистов ужас, Карамон се изправи залитайки, на крака и започна да претърсва стаята, осветяваше с факлата всеки тъмен ъгъл, надникваше отново под леглата. Той дори разкъса сламения си дюшек и беше на път да направи същото и с този на Тас, когато изведнъж забеляза нещо.

Не само кендерът го нямаше. Изчезнали бяха и всичките му кесии и любими вещи. А също и плащът му.

И тогава Карамон разбра. Тас бе взел магическия предмет.

Но защо?… За миг му се стори, че го е ударила мълния и внезапното откритие се спусна от мозъка към тялото му и го парализира целия.

Тас се беше срещал с Рейстлин. Сам му беше казал за това. Но какво търсеше Тасълхоф при него? Защо бе ходил при Рейстлин? Исполинът изведнъж осъзна, че кендерът ловко бе отклонил разговора им от този въпрос.

Карамон изпъшка. Любопитният кендер, разбира се, го беше разпитвал за приспособлението, но отговорите, които получи като че ли го бяха удовлетворили. Не можеше да се каже, че тази тема не му е давала мира. От време на време исполинът проверяваше дали предметът си е на мястото — човек развиваше подобни навици, когато съжителстваше с кендер. Но ако Тас бе проявявал твърде голямо любопитство към него, щеше да го занесе на Рейстлин. Той често бе постъпвал така в миналото, когато намереше нещо магическо.

Или може би Рейстлин го бе подмамил да му го занесе! Веднъж щом попаднеше в ръцете му, брат му можеше да ги принуди да тръгнат с него. Дали бе планирал това още в самото начало? Беше ли успял да изиграе кендера и да заблуди Кризания? Объркан и смутен, Карамон си блъскаше главата. Или може би…

— Тас! — извика грамадният мъж, пристъпвайки изведнъж към решителни действия. — Трябва да намеря Тас! Трябва да го спра! — Исполинът трескаво грабна прогизналия си от дъжда плащ. И тъкмо когато изхвърча навън, на пътя му се изпречи един огромен тъмен силует.

— Дръпни се от пътя ми, Рааг — изръмжа Карамон, напълно забравил в тревогата си къде се намира.

Рааг обаче веднага му го напомни, като сложи гигантската си ръка върху широките рамене на Карамон.

— Къде отиваш, робе?

Карамон се опита да отблъсне ръката му, но Рааг просто го стисна още по-силно. Чу се хрущящ звук и едрият мъж изпъшка от болка.

— Не го наранявай, Рааг — обади се един глас някъде около коленете на Карамон. — Утре той ще трябва да се бие. И нещо повече, ще трябва да победи!

Рааг блъсна Карамон в килията му почти без усилие, сякаш си играеше с дете. Големият мъж се препъна и падна тежко назад на каменния под.

— Виждам, че днес си много зает — каза му Арак дружески и се тръсна на леглото.

Карамон се надигна и разтри натъртените си рамене. Сетне хвърли бърз поглед към Рааг, който продължаваше да запречва вратата. Арак продължи:

— Вече беше веднъж навън по време на тази ужасна буря, сега си тръгнал пак да излизаш. — Джуджето поклати глава. — Не, не. Не мога да позволя това. Можеш да вземеш да настинеш…

— Хей — Карамон се усмихна леко и близна сухите си устни. — Просто отивах в столовата да намеря Тас… — Той трепна неволно, когато навън изтрещя светкавица. Чу се силно изпукване и се разнесе миризма на горящо дърво.

— Забрави за това. Кендерът вече не е тук — рече Арак, свивайки рамене. — И ми се струва, че си отиде завинаги. Беше събрал всичките си вещи.

Карамон преглътна, за да прочисти гърлото си.

— Позволи ми тогава да отида да го намеря… — поде той.

Кривата усмивка на Арак изведнъж бе заменена от свирепо изражение.

— Пет пари не давам за малкия негодник! Нищо не губя от него, имайки предвид всичко, което вече е задигнал от мен. Но виж, ти си истинска инвестиция. Малкият ти план за бягство пропадна, робе.

— Бягство? — Карамон се изсмя фалшиво. — Аз никога… Ти не разбираш…

— Не разбирам, казваш? — озъби му се Арак. — Според теб не съм разбрал, че се опитваш да накараш двама от най-добрите ми бойци да избягат. Май не разбирам, че правиш всичко възможно да ме съсипеш? — Гласът на джуджето премина в пронизителен крясък, който се извиси над воя на вятъра. — Кой те подучи на това? — Лицето на Арак изведнъж стана хитро и лукаво. — Не е бил господарят ти, така че не ме лъжи. Той се отби при мен лично.

— Рейст… ъъъ… Фистандантилус — заекна Карамон и долната му челюст увисна.

Джуджето се усмихна самодоволно.

— Точно така. Освен това Фистандантилус ме предупреди, че можеш да се опиташ да ми спретнеш нещо такова. Каза ми, че трябва да те наблюдавам внимателно. Дори ми подхвърли идеята за едно подобаващо наказание.

Финалният двубой утре няма да бъде между твоя отбор и минотаврите. Вместо това на арената ще застанеш ти срещу Кийри, Ферагас и Червения минотавър! — Джуджето се наведе напред и се втренчи злобно в лицето на Карамон. — И оръжията им ще бъдат истински!

Карамон гледаше Арак с неразбиращ поглед.

— Защо? — промърмори той мрачно. — Защо иска да ме убие?

— Да те убие? — Джуджето се разкикоти. — Той не иска да те убие! Той е убеден, че ти ще победиш! „Това е изпитание, каза ми той, не искам роб, който не е най-добрият! И той ще ми докаже, че никой не може да се сравнява с него. Карамон направи това в боя си с Варварина. Това беше първото му изпитание. Нека направим следващото по-тежко за него“, рече накрая господарят ти. О, няма друг като него!

Арак се закиска и заудря коленете си едно в друго и дори Рааг изсумтя нещо, което можеше да мине за проява на веселие.

— Аз няма да се бия! — каза Карамон и чертите на лицето му застинаха в мрачна маска. — Убийте ме, ако щете! Но аз няма да застана срещу моите приятели. Нито пък те ще пожелаят да се бият с мен!

— Той ме предупреди, че ще кажеш точно това! — изрева джуджето. — Не беше ли така, Рааг! Абсолютно същите думи. Мътните да го вземат, но този човек те познава дяволски добре! Човек ще рече, че сте братя. „И после, вика ми господарят ти, ако откаже да се бие, в което почти не се съмнявам, ти му кажи, че приятелите му ще се бият на негово място, но срещу Червения минотавър и именно на него ще му бъдат дадени истински оръжия.“

Карамон си спомни ясно как младият гладиатор се гърчеше на каменния под, докато отровата от тризъбеца на минотавъра се стичаше по тялото му.

— А що се отнася до желанието на приятелите ти да се бият с теб — подигра му се Арак, — Фистандантилус се погрижи и за това. След онова, което им каза, те просто нямат търпение да застанат на арената срещу теб!

Карамон отпусна глава над гърдите си. Започна да се тресе целият. Тялото му беше обзето от студени тръпки, стомахът му се сви. Планът на брат му беше толкова чудовищен, че умът му се изпълни с мрак и отчаяние.

„Рейстлин измами всички ни — Кризания, Тас и мен! Именно той бе направил така, че да убия Варварина. Той ме е излъгал! Излъгал е и Кризания. Той е неспособен да я обикне, както и тъмната луна не може да освети нощните небеса. Просто я използва! А може би използва и Тас? Тас!“ Карамон затвори очи. Той си спомни погледа на Рейстлин, когато откри кендера, а също и думите му — „един кендер може да промени хода на времето… така ли смятат да ме спрат?“ Тас представляваше за него опасност, заплаха! За исполина вече нямаше никакво съмнение къде е отишъл кендерът…

Вятърът навън виеше и пищеше, но не толкова силно, колкото страдащата душа на Карамон. Отпаднал, измъчван от гадене, ледени тръпки и остри болки, големият войн напълно изгуби представа какво се случва около него. Той не видя жеста на Арак, нито усети как Рааг го сграбчва с грамадните си ръце. Не почувства дори и ремъците, които стегнаха около китките му…

Едва по-късно, когато слабостта и ужасът отминаха, Карамон дойде на себе си, откривайки къде се намира. Беше хвърлен в малка килия без прозорец, дълбоко под земята, вероятно точно под арената. Рааг тъкмо захващаше една верига към железния му нашийник, а другият й край прикова към каменната стена. След това великанът-човекоядец го блъсна на пода и провери кожените ремъци около китките му.

— Не ги стягай твърде много — чу Карамон предупредителния глас на джуджето, — утре му предстои да се бие…

Разнесе се далечен грохот на гръмотевица, който достигна дори в дълбокото подземие. При този звук Карамон с надежда вдигна глава. „Не можем да се бием в такова време…“

Джуджето се ухили, излизайки след Рааг през дървената врата. То понечи да я затвори, но после подаде глава през нея и като видя изражението върху лицето на Карамон, разтърси радостно брада.

— О, между другото. Фистандантилус каза, че утре денят ще бъде прекрасен. Ден, който всички на Крин дълго ще помнят…

Вратата се затвори с трясък и след това беше заключена.

Карамон остана сам в гъстия студен мрак. Умът му беше чист и спокоен. Слабостта и потресът го бяха лишили от чувство или емоция. Беше сам. Дори и Тас си беше отишъл. Нямаше към кого да се обърне за съвет, нямаше кой да взема решенията вместо него. И тогава той реши, че не се нуждае от никого. Не и при взимането на решенията. Сега знаеше и разбираше… именно затова маговете го бяха изпратили в миналото. Те знаеха истината. Но искаха той да я научи сам. Неговият близнак беше изгубен и никога нямаше да бъде върнат към пътя на доброто.

Рейстлин трябваше да умре.