Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (36)

Глава 18

Кризания нито видя, нито чу Тасълхоф. Умът й беше заслепен от безбройните цветове, които се въртяха като вихрушка в дълбините на съзнанието й, проблясвайки като прекрасни скъпоценни камъни. И изведнъж тя разбра… Паладин я беше довел тук за това. Не за да реабилитира Царя-жрец, а за да се поучи от грешките му. И тя знаеше, знаеше със сърцето си, че е научила този урок. Тя можеше да се обърне към боговете и те щяха да й отговорят — не с гняв, а с могъществото си! Студеният мрак вътре в нея се разкъса и освободената й душа излетя от черупката си, нагоре към слънчевата светлина.

И сетне й се яви видение — тя държеше в едната си ръка медальона на Паладин, който трептеше с платинен отблясък под слънцето. Другата й ръка призоваваше безчетни множества от вярващи. Те се тълпяха около нея с възторжени и благоговейни лица, а тя ги водеше към земи с невъобразима красота.

Кризания знаеше, че все още не разполага с Ключа, с който да отключи вратата. Но тя нямаше шанс тук, в това време — гневът на боговете беше твърде голям, за да го проумее. Как обаче да намери този Ключ и къде беше тази врата? Танцуващите цветове я замаяха и вече не можеше нито да вижда, нито да мисли. Сетне чу глас, тих глас. Нечии ръце се вкопчиха в мантията й. „Рейстлин…“, каза гласът, но останалите думи се изгубиха. Изведнъж умът й се проясни. Цветовете изчезнаха, а също и светлината. Остана сама в мрака, който носеше покой и утеха на душата й.

— Рейстлин — прошепна тя. — Той се опита да ми каже…

Ръцете продължаваха да държат дрехата й. Кризания разсеяно се освободи от тях и ги отблъсна настрани. Рейстлин щеше да я отведе до вратата, той ще й помогне да намери Ключа. „Злото се връща само към себе си“, казваше Елистан. Така Рейстлин неволно щеше да й съдейства в мисията й. Душата й запя радостен химн към Паладин. „Когато се върна триумфираща, носейки доброто в ръка, когато цялото зло на света бъде надмогнато, тогава самият Рейстлин ще види могъществото ми. Тогава той ще разбере и ще повярва.“

— Кризания!

Земята под нозете на Кризания потрепери, но тя не забеляза труса. Чу глас, който зовеше името й, слаб глас, прекъсван от кашлица.

— Кризания — каза пак гласът. — Не остава много време. Побързай!

Гласът на Рейстлин! Жрицата се огледа диво, но не го видя. И тогава разбра, че го чува в ума си. Той я насочваше.

— Рейстлин — промълви Кризания. — Това си ти! Идвам при теб.

След това тя се обърна и побягна по пътеката към централата част на Храма, без да чуе вика на кендера зад себе си.

— Рейстлин? — каза Тас озадачен и се огледа. И сетне разбра. Кризания отиваше при Рейстлин! По някакъв магически начин, той я беше призовал и тя отиваше при него! Тасълхоф хукна към коридора, за да я настигне. Несъмнено жрицата щеше да накара Рейстлин да поправи приспособлението…

Озовал се веднъж в коридора, Тас хвърли поглед в двете посоки и веднага зърна бягащата жена. За огромна негова изненада тя тичаше толкова бързо, че почти бе стигнала до края на пътеката.

Кендерът провери дали счупените парчета от магическия уред са на сигурно място в кесията му и хукна след Кризания, решен да не изпуска от очи развятата й бяла мантия до последния момент.

За съжаление този момент дойде твърде скоро. Тя веднага изчезна зад ъгъла.

Кендерът тичаше така, както никога не бе тичал, дори когато го преследваха въображаемите чудовища на Шойканската гора. Косите му се вееха зад него, кесиите му подскачаха бясно, а съдържанието им се разпиляваше по земята, оставяйки блещукаща следа от пръстени, гривни и всевъзможни други дрънкулки.

Стискайки здраво кесията с магическото приспособление, Тас стигна до края на коридора, плъзна се по мраморните плочки и в бързината си се блъсна в отсрещната стена. О, не! Както си биеше в гърдите му, сърцето на Тас изведнъж слезе в петите му. Кендерът си пожела с известно раздразнение то да кротува повече. От неговите непрекъснати движения започваше да му се гади.

Коридорът, по който вървеше сега, беше пълен със свещеници, всичките с бели мантии. Как щеше да открие Кризания? Сетне я зърна някъде по средата на пътеката, черните й коси проблясваха под светлината на факлите. Той видя свещениците да се обръщат след нея. Те подвикваха подир тичащата жена и я поглеждаха сърдито.

Тас продължи преследването с нова надежда. Лудият бяг на Кризания, разбира се, беше забавен от многолюдната тълпа в Храма.

Кендерът профучаваше покрай хората, без да обръща внимание на гневните им крясъци и отскачаше настрани, когато някоя ръка се протегнеше да го хване.

— Кризания — викаше отчаяно той.

Тълпата от свещеници стана още по-многолюдна. Всички тичаха навън, питаха се какви са тези странни трусове и се опитваха да отгатнат какво вещае всичко това.

Тас видя Кризания да спира неведнъж, пробивайки си път през множеството. Тъкмо се бе освободила за пореден път, когато зад ъгъла изникна Кварат, който търсеше Царя-жрец. Кризания не го видя, блъсна се право в него и той я задържа.

— Спрете, скъпа моя! — извика Кварат и я раздруса, решавайки, че е изпаднала в истерия. — Успокойте се!

— Пуснете ме! — изкрещя Кризания, опитвайки се да се отскубне.

— Тя е полудяла от ужас! Помогнете ми да я удържа! — каза Кварат високо и се обърна за помощ към няколко свещеници, които стояха наблизо.

И тогава на Тас изведнъж му дойде на ум, че Кризания наистина изглеждаше като обезумяла. Сега той се приближи към нея и разгледа лицето й по-отблизо. Черните й коси бяха сплетени в безформена маса, очите й бяха тъмни, тъмносиви като буреносните облаци от миналата нощ, а лицето й беше пламнало от усилието. Тя сякаш не чуваше нищо, никакви гласове не достигаха до съзнанието й, освен може би един-единствен.

След призива на Кварат неколцина други свещеници му се притекоха на помощ. Крещейки нечленоразделно, Кризания започна да се бори и с тях. Отчаянието й даваше сили и на няколко пъти тя почти успя да се изтръгне от ръцете им. Ръкавите на бялата й мантия се разкъсаха при опитите им да я задържат, а на Тас му се стори, че е видял кръв по лицето на не един свещеник.

Кендерът тъкмо се канеше да се метне на гърба на един от тях и да го халоса по главата, когато бе заслепен от ярка светлина, която накара всички, в това число дори и Кризания, да спрат на място.

Никой не помръдваше. Известно време Тас не чуваше нищо друго, освен задъханото дишане на Кризания и тежкото пъшкане на онези, които се бяха борили с нея. Сетне някой заговори.

— Боговете дойдоха — каза един мелодичен глас в центъра на светлината, — по моя заповед…

Земята под краката на Тасълхоф подскочи високо и го подметна като перце. Сетне потъна надолу, докато кендерът летеше към тавана и отново се издигна, за да го посрещне при падането му. Тас се блъсна в пода и ударът изкара въздуха от малкото му тяло.

Въздухът избухна в експлозия от прах, стъкло, отломки, писъци, викове и грохот. На кендера не му оставаше нищо друго, освен да се бори да си поеме дъх. Докато лежеше на мраморния под, който се люлееше, клатеше и тресеше под него, Тас наблюдаваше събитията, онемял от почуда. Колоните се напукваха и раздробяваха, стените се разцепваха, подпорите падаха, хората загиваха.

Храмът в Истар рухваше.

Пълзейки напред на четири крака, Тас отчаяно се мъчеше да не изгуби Кризания от поглед. Тя сякаш не забелязваше случващото се около нея. Онези, които я държаха, бързо я пуснаха в обзелия ги ужас, а жрицата, все така чувайки единствено гласа на Рейстлин, продължи нататък. Кендерът изкрещя, защото видя Кварат да се втурва към жрицата, но миг преди свещеникът да се хвърли върху нея, една огромна мраморна колона се разклати и се сгромоляса.

Тас затаи дъх. Известно време не се виждаше нищо, но след това мраморният прах се слегна и разсея. От Кварат не бе останало нищо повече от кървава маса върху пода. Кризания, очевидно невредима, се взираше смаяно в елфа, чиято кръв се беше разплискала върху цялата й мантия.

— Кризания! — извика Тасълхоф дрезгаво. Но тя не го забеляза. Жрицата се обърна и тръгна със залитане през руините, следвайки гласа, който сега я зовеше по-настоятелно отвсякога.

Тас се изправи несигурно на крака и въпреки многобройните си натъртвания и синини, хукна отново след нея. Когато наближи края на коридора, зърна Кризания да завива надясно и да се спуска по едно стълбище. Преди да я последва, Тас реши все пак да хвърли един последен поглед назад, поддавайки се на огромното си любопитство.

Ярката светлина все още изпълваше коридора и осветяваше телата на мъртвите и на умиращите. Грамадни пукнатини зееха в стените на Храма, таванът бе хлътнал навътре, във въздуха се носеше задушлив прах. И тогава, от центъра на светлината, Тас отново чу онзи глас, но сега неговата мелодичност бе изчезнала. Този път той звучеше дрезгаво, пискливо и дисонантно.

— Боговете дойдоха…

Когато излезе от арената, Карамон хукна през Истар, пробивайки си с мъка път по улиците, над които смъртта вече бе сложила ръка. Подобно на Кризания исполинът също чуваше гласа на Рейстлин, макар и не така призивно. Карамон по-скоро го чуваше, както го бе чувал в утробата на майка им. Той чуваше гласа на своя брат-близнак, гласа на общата им кръв.

Затова войнът не обръщаше никакво внимание на виковете на умиращите, нито на молбите за помощ на затиснатите под развалините. Сградите се сгромолясваха почти върху главата му, тежки каменни блокове се стоварваха със страшна сила на косъм от него. Ръцете и горната част на тялото му скоро се покриха с многобройни малки, назъбени рани, краката му кървяха на стотици места.

Но той не спря. Дори не чувстваше болката. Карамон се катереше по развалините, повдигаше огромни дървени греди и ги захвърляше настрани, за да продължи нататък. Така исполинът бавно напредваше по умиращите улици на Истар към Храма, който блестеше пред него под слънцето. В ръката си стискаше една кървава кама.

Тасълхоф следваше Кризания надолу и все надолу към самите дълбини на земята. Или поне така му се стори. Той дори не бе подозирал за съществуването на такива места и се питаше как е могъл да ги пропусне при многобройните си разходки. Чудеше се също откъде Кризания знаеше за тях. Тя минаваше през тайни врати, невидими дори за опитните му кендерски очи.

Земетресението спря и Храмът потрепери още за кратко в унеса на ужасния си спомен, сетне потръпна за последно и отново застина неподвижно. Навън цареше смърт и хаос, но тук вътре всичко бе тихо. Тас си помисли, че целият свят е затаил дъх в очакване.

Тук долу — където и да беше това тук — разрушенията не бяха големи, може би защото се бяха спуснали много навътре. Въздухът беше пълен с прах, трудно се дишаше и почти нищо не се виждаше. От време на време се мяркаше някоя пукнатина в стената или паднала на пода факла. Но повечето факли си стояха в скобите по стените и все още горяха със зловеща светлина сред талазите от прах.

Кризания не се спря и не се поколеба нито за миг. Тя напредваше бързо и скоро Тас изгуби всякаква представа за място и посока. Дотук бе успял да я следва почти без проблем, но се чувстваше все по-уморен и се надяваше скоро да стигнат там, където отиваха. Ребрата му го боляха ужасно. Всеки дъх го изгаряше като огън, а краката му бяха така натежали, сякаш не бяха неговите, а на някое тантуресто, недодялано джудже.

И така, той следваше Кризания надолу по поредното мраморно стълбище, заповядвайки на измъчените си мускули да се движат. Когато стигнаха площадката в дъното, Тас вдигна уморено глава и сърцето му подскочи радостно, предусетило края на пътуването. Намериха се в един тесен, дълъг коридор, който за щастие завършваше със стена и по-нататък нямаше други стълби!

Тук гореше една факла, окачена над врата, чиито очертания се губеха в тъмнината.

С радостен вик Кризания се завтече натам и изчезна в мрака.

— Разбира се! — каза си Тас с благодарност. — Лабораторията на Рейстлин. Трябва да е тук долу!

Той се втурна след нея и почти беше стигнал вратата, когато един голям тъмен силует го връхлетя откъм гърба и го събори. Кендерът тупна на земята и от болката в ребрата дъхът му секна.

Стисвайки зъби, Тас вдигна глава и видя отблясък върху златна броня, а пламъкът на факлата освети острие на меч. Бронзовото, мускулесто тяло на човека му се стори познато, но лицето — което трябваше да е виждал хиляди пъти — бе абсолютно неузнаваемо.

— Карамон? — прошепна той, когато мъжът профуча покрай него. Но Карамон нито го видя, нито го чу. Усещайки, че губи ума си, Тас се опита да се изправи на крака.

След това земята под краката му се разлюля от един остатъчен трус. Кендерът залитна с гръб към стената, чу над главата си силно изпукване и видя, че таванът поддава.

— Карамон! — извика той, но гласът му се изгуби сред грохота на рухналите дървени греди, които се стовариха върху него и го удариха по главата. Кендерът се опита да остане в съзнание въпреки болката. Но мозъкът му, сякаш упорито отказвайки да има нещо общо с тази бъркотия, просто угаси светлината и Тас потъна в мрак.