Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (32)

Глава 14

Силите на злото са се обединили, за да ме победят — извика Царят-жрец, а мелодичният му глас вдъхна смелост в душите на онези, които го слушаха. — Но аз няма да се предам. Нито пък вие! Ние трябва да бъдем силни пред лицето на тази заплаха…

— Не — прошепна Кризания в отчаяние. — Не, вие не постъпвате правилно! Вие не разбирате! Как може да сте толкова слепи!

Младата жрица бе на Утринните молитви дванадесет дни след първото от Тринадесетте предупреждения, които не бяха изтълкувани по правилния начин. Оттогава насетне всеки следващ ден пристигаха новини за други странни случки, станали на различни места в Ансалон.

— Цар Лорак съобщава, че от дърветата капело кръв цял един ден — каза Царят-жрец с глас, изпълнен със страхопочитание и ужас пред събитията, за които разказваше. — Град Палантас е покрит с толкова гъста бяла мъгла, че хората се губят, ако се осмелят да излязат на улиците.

В Соламния не може да бъде запален огън. Домашните огнища на хората са пусти и студени. Ковачниците са затворени, а въглените не дават повече топлина от буци лед. В Абанасиния пък степните треви са се запалили сами. Пламъците бушуват необуздано, изпълват небето с черен дим и прогонват степните хора от родните им домове.

Точно тази сутрин грифоните донесоха вест, че елфическият град Квалиност е нападнат от горски зверове, които изведнъж са станали неузнаваеми и свирепи…

Кризания не можа да понесе повече. Макар другите жени да я изгледаха потресени, тя не обърна внимание на сърдитите им лица, напусна службата и побягна по коридорите на Храма.

Ослепителна назъбена светкавица, последвана от оглушителна гръмотевица, я накараха да закрие лицето си с ръце.

— Това трябва да спре, защото иначе ще полудея! — прошепна тя на пресекулки и се скри в един ъгъл.

В продължение на дванадесет дни след урагана над Истар бушуваше буря, която заливаше града с поройни дъждове и градушки. Проблясъците на светкавици и тътенът на гръмотевиците бяха почти непрестанни. Те разтърсваха Храма, прогонваха съня и измъчваха ума. Скована и вцепенена от умора, изтощение и ужас, Кризания се отпусна на един стол и оброни главата си в ръце.

Едно нежно докосване я накара да трепне уплашено и да подскочи. Пред нея стоеше висок и красив млад мъж, наметнат с подгизнал от дъжда плащ. Тя видя очертанията на здравите му, мускулести рамене.

— Простете, Преподобна дъще, не исках да ви стресна — рече той с дълбок глас, който й беше смътно познат като лицето му.

— Карамон! — въздъхна с облекчение Кризания и се вкопчи в него, виждайки в новодошлия нещо истинско и реално. Проблесна нова светкавица и след нея се чу тътенът на гръмотевицата. Жрицата стисна очи и зъби и с изненада откри, че дори силното тяло на Карамон беше напрегнато. Той я придържаше и подкрепяше.

— А-аз трябва да отида на Утринните молитви — рече Кризания, използвайки една пауза между мълниите. — Навън сигурно е ужасно. Мокър сте до кости!

— Опитвам се да ви открия от няколко дни… — поде Карамон.

— З-зная — запъна се Кризания. — Простете! Просто бях заета…

— Лейди Кризания — прекъсна я исполинът, опитвайки се да говори спокойно. — Не ви търся, за да ви поканя на Коледно празненство. Утре този град ще спре да съществува! Аз…

— Тихо! — заповяда му Кризания и се огледа тревожно. — Не можем да разговаряме тук! — Поредната светкавица и неизбежният гръм я накараха да се свие уплашено, но тя почти веднага се овладя. — Елате с мен.

Карамон се поколеба, но сетне я последва навъсен до една тъмна, вътрешна стая. Тук поне светкавиците не се виждаха, а гръмотевиците се чуваха приглушено. Кризания затвори внимателно вратата, седна на един стол и даде знак на Карамон да направи същото.

Карамон остана за момент прав, сетне седна на края на един стол, спомняйки си с неудобство за обстоятелствата около последната им среща, когато заради пиянството му едва не загинаха всички. Може би Кризания си мислеше за същото. Тя го погледна с очи, студени и сиви като зората и исполинът се изчерви.

— Радвам се да видя, че здравето ви се е подобрило. — Кризания правеше усилие гласът й да не звучи строго и хладно, но опитът й се провали напълно.

Карамон се изчерви още повече и заби поглед в пода.

— Извинете — каза бързо Кризания. — Моля, простете ми. Не съм мигнала няколко нощи, откакто това започна. — Тя вдигна треперещата си ръка към челото. — Не мога да разсъждавам — добави младата жрица. — Този непрестанен шум…

— Разбирам — рече Карамон и я погледна. — Имате пълното право да ме презирате. Аз сам се презирам за онова, което бях. Но това наистина няма значение сега. Трябва да си тръгнем оттук, лейди Кризания!

— Да, прав сте — отвърна тя, поемайки си дълбоко въздух. — Трябва да се махнем оттук. Имаме на разположение само няколко часа. Зная това добре, повярвайте ми. — Кризания въздъхна и сведе поглед към ръцете си. — Аз се провалих — каза тя глухо. — До последния миг се надявах, че нещата могат някак да се променят. Но Царят-жрец е сляп! Сляп!

— Но вие не ме отбягвате заради това, нали така? — попита Карамон с равен глас. — И в същото време забавяте връщането ни в нашето време.

Сега беше ред на Кризания да поруменее. Тя погледна надолу към ръцете си и сплете пръсти в скута си.

— Не — каза жрицата толкова тихо, че Карамон едва я чу. — Не, аз не исках да тръгна без… без…

— Рейстлин — довърши Карамон. — Лейди Кризания той разполага със своя собствена магия. Да не забравяме, че именно така се озова тук. Моят брат е направил своя избор. Аз разбрах това. Ние трябва да заминем…

— Вашият брат беше тежко болен — прекъсна го рязко Кризания.

Карамон я погледна с израз на дълбоко безпокойство.

— Дни наред, още от Коледа, се опитвам да се видя с него, но той отказва да приеме когото и да е било, дори и мен. И едва днес изпрати един слуга да ме повика при него — продължи Кризания. Лицето й гореше под проницателния поглед на Карамон. — Аз ще говоря с него и ще се опитам да го убедя да дойде с нас. Ако здравето му е разклатено, той няма да има сили да използва магическото си изкуство.

— Да, така е — промърмори Карамон, мислейки си за трудностите, които съпътстваха извършването на едно толкова могъщо и сложно заклинание. На Пар-Салиан му трябваха дни, а тогава той беше в добро здраве. — Какво му е на Рейст? — попита неочаквано исполинът.

— Близостта на боговете му влияе много силно — отговори Кризания, — както и на останалите, макар че отказват да го признаят. — Мъката задави гласа й, но тя стисна силно устни и миг по-късно продължи: — Ние трябва да сме готови да потеглим бързо, ако той реши да дойде с нас…

— А ако не го направи? — прекъсна я Карамон.

Кризания цялата пламна.

— Мисля, че… той ще — поде тя, но сетне замлъкна объркано, защото мислите й се върнаха към онзи ден в стаята, когато беше толкова близо до него и виждаше копнежа, желанието и възхищението в очите му. — Аз… разговарях с него… за това, че върви по грешен път. Аз му доказах, че злото никога не може да бъде съзидателна сила, че може единствено да разрушава и да се възпроизвежда. Той се съгласи, че аргументите ми са основателни и обеща да помисли над тях.

— И той ви обича — рече тихо Карамон.

Кризания не смееше да го погледне в очите. Нито можа да му отговори. Сърцето й заби толкова силно в гърдите, че за кратко пулсирането на кръвта й заглуши всичко останало. Младата жрица чувстваше тъмния поглед на Карамон върху себе си, докато гръмотевиците разтърсваха Храма. Тя стисна ръцете си една в друга, за да ги спре да треперят и сетне чу Карамон да се изправя на крака.

— Милейди — каза той тихо и тържествено, — ако сте права и добротата и любовта ви могат да го отклонят от неговите тъмни пътища и след това го поведете — ако това е личният му избор — към светлината, аз бих… бих… — Карамон почувства как нещо го задушава и бързо извърна глава.

Кризания долови дълбоката обич в гласа на исполина, видя сълзите, които той се опита да скрие и внезапно бе обзета от силна мъка и разкаяние. Започна да се пита дали не е бъркала за него. Докато войнът се опитваше да се овладее, тя стана, докосна нежно силната му ръка и почувства напрегнатите му мускули.

— Трябва ли да се върнете? Не можете ли да останете…

— Не — исполинът поклати глава. — Трябва да взема Тас и магическото приспособление на Пар-Салиан. То е заключено на сигурно място. И освен това имам приятели… Опитах се да ги убедя да напуснат града. Може да стане твърде късно, но трябва да направя още един опит…

— Несъмнено — каза Кризания. — Разбирам. Но се върнете колкото можете по-скоро. Да се срещнем… да се срещнем в покоите на Рейстлин.

— Ще бъда там, милейди — отвърна пламенно той. — А сега трябва да вървя, преди приятелите ми да излязат на арената. — Карамон взе ръката й, стисна я силно и се отдалечи. Кризания го изпрати с поглед, докато мъжът вървеше надолу по полутъмния коридор, по чиито стени горяха факли. Исполинът крачеше бързо и сигурно и дори не трепна, когато стигна до прозореца в края на коридора, където бе огрян от блясъка на силна светкавица. Неспокойният му дух бе намерил надежда, същата надежда, която самата Кризания почувства да извира от душата й.

Карамон изчезна в мрака, а жрицата подхвана полите на бялата си мантия, обърна се и се заизкачва по стълбите към онази част на замъка, където бяха покоите на черния маг.

Бодростта и надеждата й леко помръкнаха, щом навлезе в сумрачния коридор. Тук сякаш нищо не приглушаваше силата и яростта на бурята. Тежките завеси не можеха да спрат припламването на светкавиците, а дебелите стени не правеха трясъка на гръмотевиците по-глух. Навярно тук имаше и недобре затворен прозорец, защото самият вятър като че ли проникваше в Храма. По стените не горяха факли и едва ли бяха нужни — толкова чести бяха светкавиците.

 

 

Черните коси на Кризания се разпиляха пред очите й, а мантията й се развя под напора на вятъра. Докато вървеше към стаята на мага в дъното на коридора, тя чуваше как дъждът плющи в стъклата. Въздухът бе студен и влажен. Жрицата потръпна, ускори стъпките си и тъкмо бе вдигнала ръка да почука, когато в коридора се разнесе оглушителното изпращяване на синкавобяла светкавица, а трясъкът, който я последва, сякаш я блъсна към вратата. Тя се отвори и младата жена се озова в прегръдките на Рейстлин.

Усещането беше като сън. Почти хлипайки от ужас, тя се сгуши в кадифената мекота на черната му мантия и се сгря в топлината на тялото му. В началото то беше напрегнато, но сетне Кризания почувства как се отпуска. Ръцете му я притиснаха почти конвулсивно и после една от тях помилва косите й, донасяйки й утеха и облекчение.

— Спокойно, спокойно — шепнеше той като на уплашено дете, — не се страхувай от бурята, Преподобна дъще. Ликувай с нея! Почувствай могъществото на боговете, Кризания! Така те плашат глупците. Те не могат да ни сторят зло, ако ние решим така.

Постепенно риданията на Кризания отслабнаха. Думите на Рейстлин бяха различни от нежната майчина утеха. Значението им достигна до ума й. Тя вдигна глава и го погледна.

— Какво искаш да кажеш? — запъна се жрицата, обзета изведнъж от страх. В огледалните му очи се появи пукнатина, през която тя зърна огъня на душата му.

Кризания неволно понечи да се отдръпне от него, но той я задържа, приглади разпилените пред лицето й коси с треперещи ръце и й прошепна:

— Ела с мен, Кризания! Ела с мен в едно време, където ще бъдеш единствената жрица на света, мини с мен през вратата, отвъд която се открива възможността да се възправим срещу самите богове! Помисли само! Какво би значело светът да види една такава власт!

Рейстлин я пусна. После повдигна ръцете си и черната му мантия затрептя около него, проблесна светкавица, чу се тътен на гръмотевица и той се разсмя. Тогава Кризания видя трескавия блясък в очите му и ярките петна върху мъртвешки бледите му страни. Той беше слаб, много по-слаб, откакто го видя за последен път.

— Ти си болен — рече Кризания, отстъпвайки назад и търсейки опипом дръжката на вратата. — Ще отида за помощ…

— Не! — изкрещя Рейстлин и гласът му проехтя по-силно от гръмотевица. Очите му отново станаха като огледална повърхност, лицето му беше хладно и спокойно. Той протегна ръка, стисна я болезнено за китката и я дръпна към средата на стаята. Вратата се затръшна зад нея. — Да, болен съм — заговори магът по-спокойно, — но нищо не може да ме спаси от болестта ми, освен да избягам от тази лудост. Почти съм готов с плановете си. Утре е денят на Катаклизма и вниманието на боговете ще бъде насочено към урока, който искат да дадат на тези клети нещастници. Тъмната царица няма да може да ме спре, докато правя магията си и се пренасям в единственото време в историята, когато тя е уязвима от силата на истински свещенослужител!

— Пусни ме! — извика Кризания. Болката и яростта бяха взели връх над страха й. Жрицата дръпна гневно ръката си и се освободи. Но тя не бе забравила прегръдката и докосването на ръцете му… Обидена и засрамена Кризания му обърна гръб. — Ще трябва да вършиш тъмните си дела без мен — каза младата жена със задавен от сълзи глас. — Аз няма да дойда с теб.

— В такъв случай ще умреш — отбеляза мрачно Рейстлин.

— Осмеляваш се да ме заплашваш! — изкрещя Кризания с лице към него, а потресът и гневът пресушиха сълзите в очите й.

— О, не от моята ръка — рече Рейстлин със странна усмивка. — Ти ще загинеш от ръцете на онези, които те изпратиха тук.

Кризания премигна зашеметена. Сетне бързо възвърна самообладанието си.

— Това вероятно е поредният ти номер? — каза тя хладно и се отдалечи от него. Болката в сърцето й от опита му да я измами беше по-силна, отколкото можеше да понесе.

Искаше й се да си тръгне оттук, преди да открие какво беше способен да й стори…

— Това не е никакъв трик, Преподобна дъще — каза само Рейстлин. Той посочи една книга с червена подвързия, която лежеше отворена на писалището му. — Убеди се сама. Аз работих много — добави магът и махна с ръка към безбройните редици от книги по стената. Кризания ахна. Те със сигурност не бяха тук при последното й идване. Магът я погледна и кимна. — Да, донесох ги от далечни места. Дълго пътувах, за да се добера до някои от тях. Най-накрая открих и тази в Уейритската кула на върховното чародейство, където и очаквах да я намеря. Ела и виж сама.

— Какво е това? — Кризания се взираше в тома, сякаш изведнъж той можеше да се окаже свита на кълбо отровна змия.

— Книга, нищо повече. — Рейстлин се усмихна уморено. — Уверявам те, че тя няма да се превърне в дракон, който ще те отнесе някъде по моя заповед. Повтарям, това е книга. Енциклопедия, ако щеш. И при това много древна, написана е още през Века на бляновете.

— Защо искаш да я отворя? Какво общо има тя с мен? — попита Кризания подозрително. Тя обаче бе спряла да отстъпва към вратата. Хладното държане на Рейстлин я успокои. Дори за кратко бе спряла да забелязва припламванията на светкавиците и тътена на гръмотевиците навън.

— Това е енциклопедия на магическите приспособления, създадена през Века на бляновете — продължи Рейстлин невъзмутимо, без да откъсва очи от нея, сякаш я притегляше с погледа си. — Чети…

— Не разбирам езика на магията — отвърна Кризания намръщено, но после лицето й се проясни. — Или може би имаш намерение да ми превеждаш? — попита тя високомерно.

За миг очите на Рейстлин припламнаха с гняв, но сетне той бързо бе заменен от тъга и изтощение, които сякаш прорязаха сърцето на Кризания.

— Тя не е написана на езика на магията — каза Рейстлин тихо. — Ако беше така, нямаше да те повикам тук. — Той погледна надолу към черната си мантия и се усмихна горчиво и злъчно. — Преди много години аз доброволно платих тежката цена. Не зная защо се надявах, че ще ми се довериш.

Чувствайки се необяснимо и дълбоко засрамена, Кризания прехапа устни, заобиколи голямото писалище и се спря там разколебана. Рейстлин седна на един стол и й даде знак да се приближи до отворената книга. Магът изрече някаква заповедна дума и от жезъла, който беше облегнат на стената близо до Кризания, лумна жълтеникава светлина, която я стресна почти толкова силно, колкото и светкавиците навън.

— Чети! — Рейстлин й посочи страницата.

Жрицата се опита да се успокои, сведе очи и започна да преглежда страницата, макар да нямаше представа какво точно търсеше. И сетне нещо привлече вниманието й. Една от точките там гласеше „Приспособление за пътуване във времето“ и в съседство имаше картинка на някакъв уред, подобен на описания от кендера.

— За това ли става дума? — попита тя и погледна към Рейстлин. — Приспособлението, което Пар-Салиан е дал на Карамон, за да се върнем обратно?

— Чети — повтори той тихо.

Изпълнена с любопитство, Кризания прехвърли набързо текста. В рамките на един-два параграфа беше дадено кратко описание на предмета, споменаваше се отдавна забравения велик маг, който го беше изобретил и се излагаха указанията за ползване. Голяма част от описанието остана неразбрано за нея, защото боравеше с магически понятия. Смисълът започна да се оформя в ума й като мозайка…

… то ще телепортира човека, който вече е под заклинанието на времето напред или назад… трябва да бъде сглобено правилно и фасетните стени трябва да гледат в необходимата посока, както е описано… може да пренесе един-единствен човек, комуто приспособлението е било дадено при изричането на заклинанието… уредът може да се ползва само от елфи, човеци и великани-човекоядци… не е необходима заклинателна дума.

Кризания стигна до края и вдигна неуверено очи към Рейстлин. Той я наблюдаваше със странен поглед, сякаш очакваше нещо от нея. В този пасаж имаше нещо, което тя трябваше да открие. И дълбоко в себе си жрицата почувства безпокойство, страх и вцепененост, сякаш сърцето й вникна в значението на текста преди ума й.

— Още един път — подкани я Рейстлин.

Опитвайки се да се съсредоточи, макар отново да усещаше бурята, която като че ли ставаше все по-яростна, Кризания зачете описанието отново.

Ето го важното място! Думите сякаш скочиха от страницата, сграбчиха я за гърлото и започнаха да я задушават.

Може да пренесе един-единствен човек…

Може да пренесе един-единствен човек!

Краката й се подкосиха, но за щастие Рейстлин успя да бутне един стол към нея преди жрицата да се строполи на пода.

В продължение на няколко дълги секунди Кризания бе зареяла поглед някъде в стаята. Макар и често огрявана от светкавиците и магическата светлина на жезъла, за нея тя изведнъж бе станала ужасно тъмна.

— Той знае ли? — попита накрая младата жена през скованите си устни.

— Карамон ли? — изсумтя презрително Рейстлин. — Разбира се, че не. Ако бяха му казали, той щеше да счупи дебелия си врат в опити да ти го даде и щеше да те моли на колене ти да го използваш и да му позволиш да умре вместо теб. Почти не мога да се сетя за нещо друго, което може да го направи толкова щастлив.

Не, лейди Кризания. Няма съмнение, че той щеше да го задейства уверено само, ако ти и кендерът сте до него. И сетне щеше да бъде опустошен от мъка, когато му обяснят защо се е върнал сам. Питам се как Пар-Салиан би се справил с този проблем — добави Рейстлин с мрачна усмивка, — защото Карамон е напълно способен да събори онази кула върху главите им. Но това няма отношение към сегашния въпрос.

Погледът му привлече нейния, макар че тя предпочиташе да го избегне. Със силата на волята си той я застави да го погледне в очите. И Кризания отново видя себе си, но този път сама и ужасно уплашена.

— Те те изпратиха тук да умреш, Кризания — каза Рейстлин с глас малко по-силен от шепот, който обаче достигна до самата й душа и отекна в ума й по-силно от мълниите навън. — Това е доброто, за което ми говориш. Ба! Те живеят в страх, както и Царя-жрец. Страхуват се от теб, както се страхуват и от мен. Единственият път към доброто, Кризания, е моят път! Помогни ми да победим злато. Нуждая се от теб…

Младата жрица затвори очи и в ума й още веднъж живо изплуваха думите, написани от ръката на Пар-Салиан на онази бележка… вашият живот или душа… за да спасите едното, ще трябва да се откажете от другото! Съществуват много начини да напуснете този период на времето и един от тях е Карамон. Той умишлено я бе подвел! Какъв друг начин съществува, освен Рейстлин? Това ли бе имал предвид магът? Кой можеше да й отговори? Имаше ли някой на този и пуст и безнадежден свят, на когото можеше да се довери?

Мускулите й потрепваха и се свиваха конвулсивно. Кризания се изправи с усилие от стола. Тя не погледна Рейстлин, вместо това предпочете да се взира в нищото.

— Трябва да вървя — промълви тя на пресекулки, — … нужно ми е време да помисля…

Рейстлин не се опита да я спре. Нито пък стана от стола си. Не изрече нито дума, преди тя да стигне до вратата.

— Утре — прошепна той. — Утре…

Беше необходима цялата сила на Карамон и помощта на двама от гвардейците на Храма, за да отворят големите порти и той да излезе навън в бурята. Там вятърът го връхлетя с цялата си мощ, притисна го до каменната стена и го прикова за миг, сякаш беше някакъв дребосък като Тас. Исполинът поведе люта битка с вихъра и накрая победи или може би вятърът се умилостиви, за да му позволи да се спусне надолу по стълбите.

Яростта на бурята бе донякъде смекчена докато вървеше покрай високите улични сгради, но въпреки това му беше трудно да се придвижва напред. На места водата достигаше почти до коленете му, правеше водовъртежи около краката му и на няколко пъти дори щеше да го повали. Светкавиците наполовина го заслепяваха, гръмотевиците го оглушаваха със страшния си тътен.