Маргарет Вайс, Трейси Хикман
Времето на близнаците (10)

Глава 8

Вдигайки дясната си ръка, той очерта бърз знак във въздуха пред вратата и промърмори няколко думи на езика на магията. Не последва нищо. Над вратата не тегнеше заклинание. Даламар въздъхна малко по-леко или може би това беше въздишка на разочарование. Господарят му не беше зает с правенето на някаква могъща, силна магия, защото иначе би приковал вратата със заклинание. Поглеждайки към пода, тъмният елф видя мъждукащата и потрепваща светлина, която се процеждаше изпод тежката дървена врата. Отвътре идваше само характерната миризма на подправки и разложение. Даламар сложи върховете на пръстите на лявата си ръка върху вратата и зачака мълчаливо.

Измина точно един дъх време и отвътре се чу тихата заповед:

— Влез, Даламар.

Той се стегна и пристъпи напред в помещението, когато вратата се отвори безшумно пред него. Рейстлин седеше пред огромна стара маса от камък, толкова голяма, че върху нея спокойно можеше да легне в цял ръст всеки висок и широкоплещест представител на расата на минотаврите от Митас, и дори тогава щеше да остане място. Каменната маса и на практика всичко в лаборатория беше част от първоначалното обзавеждане, заварено тук от Рейстлин, когато бе предявил правото си на собственост над Кулата на върховното чародейство.

Тази голяма, здрачна стая, изглеждаше много по-просторна, отколкото можеше да бъде в действителност и въпреки това тъмният елф винаги се чудеше дали тя създаваше илюзията за необикновена големина или пък самият той с дребния си ръст изглеждаше твърде малък в нея. По стените, както и в кабинета на мага, имаше лавици с книги. Руни и тънки като паяжини надписи просветваха през натрупаната върху тях прах. Върху наредените покрай стените работни маси имаше бутилки и стъкленици с причудливи извивки, а в тях клокочеха и кипяха ярки на цвят съставки със скрита сила.

Някога, много отдавна, в тази лаборатория бяха правени могъщи и знаменити магии. Тук магьосниците от трите цвята мантии — Белите на доброто, Червените на неутралността и Черните на Злото — обединиха усилията си, за да създадат Драконовата сфера, която сега беше притежание на Рейстлин. Тук магьосниците с трите вида мантии се събраха, за да дадат последен и отчаян отпор и да запазят Кулите си, бастионът на тяхното могъщество, от набезите на царя-жрец на Истар и от простолюдието. Пак тук те претърпяха провал и сметнаха, че е по-добре да останат живи и да понесат поражението си, вместо да продължат да се сражават, знаейки, че магията им може да унищожи света.

Магьосниците бяха принудени да напуснат Кулата и отнесоха заклинателните книги и другите си лични вещи в Кулата на върховното чародейство, скрита дълбоко в магическата гора на Уейрит. И точно когато я изоставиха, над Палантийската кула падна проклятие. Около нея израсна гората Шойкан, за да я пази от всички нежелани посетители до „завръщането на власт на господаря на миналото и настоящето“, както беше предсказано.

И господарят наистина се завърна. Сега той седеше в древната лаборатория, приведен над масата си, чиято каменна плоча преди много време бе изтеглена от морското дъно. Издълбаните върху нея руни я пазеха от всякакви външни магии и влияния, които можеха да смутят работата на мага. Повърхността й бе съвършено гладка и полирана почти като огледало. Даламар виждаше как под светлината на свещите върху масата се отразяваха сложените на нея магически книги с тъмносини подвързии.

Отгоре бяха пръснати и други предмети — страховити и чудати, ужасяващи и красиви. Това бяха заклинателните принадлежности на мага. Именно върху тях работеше Рейстлин сега, разглеждайки една заклинателна книга. Докато мълвеше някакви думи, той смачка нещо с нежните си пръсти и изстиска съдържанието му в една стъкленица, която държеше в другата си ръка.

— Шалафи — каза Даламар тихо, използвайки елфическата дума за „господар“.

Рейстлин вдигна глава.

Даламар почувства златистите очи да пронизват сърцето му с някаква неопределена болка. Тъмният елф потръпна от страх. Думите „Той знае!“ заклокочиха в ума му. Но всичко това остана скрито под повърхността. Красивото лице на елфа бе неподвижно, непроменено и хладно. Очите му посрещнаха спокойно погледа на Рейстлин. И както подобаваше, ръцете му бяха почтително свити под мантията.

Толкова опасно бе това начинание, че когато Те решиха да внедрят свой човек в дома на мага и потърсиха доброволци, никой от тях не се осмели да поеме отговорността, че го е изпратил хладнокръвно с такова смъртоносно поръчение. Но Даламар се бе отзовал без никакво колебание.

Магията бе неговият единствен дом. Макар да бе родом от Силванести, никога не бе изтъквал родството си с благородната елфическа раса, нито пък елфите ги беше грижа за него. Но заради ниското си потекло той бе имал възможност да изучава магическите изкуства само на най-елементарно ниво, а истинската висша наука бе само за елфите с царска кръв. Но Даламар бе усетил вкуса на властта и той го бе обсебил. Той работеше тайно, изследваше забранени области, навлизаше в невероятни тайнства, достъпни само за най-изтъкнатите елфически магове. Тъмните изкуства го привличаха най-силно и когато стана ясно, че се е присъединил към Черноризците, чийто вид бе отблъскващ за всеки истински елф, бе прогонен от дома и рода си. И тогава си спечели името „тъмния елф“, онзи, който е извън светлината. Това допадаше на Даламар, защото още в самото начало бе разбрал, че в мрака има власт.

И така той прие предизвикателството. Когато го попитаха защо доброволно излага живота си на риск за изпълнението на тази задача, елфът бе отговорил хладно: „Бих рискувал душата си, за да получа шанса да уча с най-великия и най-могъщия представител на нашия орден, който някога се е раждал!“

„И ти несъмнено ще получиш тази възможност“, бе отвърнал един тъжен глас.

Споменът за този глас се връщаше при Даламар в различни моменти, обикновено в мрака на нощта, толкова плътен в тази кула. Той се върна и сега, но елфът го пропъди от ума си.

— Какво има? — попита Рейстлин кротко.

Магът винаги говореше тихо и кротко, а понякога гласът му звучеше почти като шепот. Даламар бе виждал в тази стая да се вихрят страховити пристъпи на ярост. Ослепителни светкавици и тътнещи гръмотевици го бяха оставяли частично глух в продължение на дни. Беше виждал магът да заповядва на създания, призовани от него от горния или долния свят. Техните писъци, стенания и проклятия все още отекваха в сънищата му. И в нито един от тези случаи не бе чувал Рейстлин да повишава глас. Сред хаоса винаги се чуваше този тих, съскащ шепот, който възстановяваше реда.

— Във външния свят се случват събития, шалафи, които се нуждаят от вашето внимание.

— Наистина? — Рейстлин сведе отново поглед, погълнат от книгата си.

— Лейди Кризания…

Рейстлин вдигна бързо забулената си с качулка глава. В ума на Даламар изведнъж изплува образа на нанасяща удар змия и той неволно отстъпи крачка назад пред силата на този поглед.

— Какво има? Говори? — просъска Рейстлин.

— Вие… вие трябва да дойдете, шалафи — запъна се Даламар. — Живите съобщават за…

Тъмният елф говореше на въздуха. Рейстлин бе изчезнал.

Въздъхвайки на пресекулки, Даламар произнесе думи, които веднага щяха да го отведат при господаря му.

Под Кулата на върховното чародейство, дълбоко под земята, имаше малка стаичка, изкопана с магия в скалата, на която бе стъпила самата Кула. Това помещение първоначално не бе съществувало. То бе известно под името Стаята на прозрението и беше създадено от Рейстлин.

В средата на малката стая със стени от студен камък имаше съвършено кръгъл вир с неподвижна, тъмна вода. Точно от центъра на странното изкуствено езерце бликаше синкав пламък, който достигаше до тавана и гореше ден и нощ. А около него неотменно седяха живите.

Макар да бе най-могъщият магьосник на Крин, силата на Рейстлин не беше неограничена и никой не разбираше това по-добре от него. Всеки път, когато се озовеше в тази стая, тя неизбежно му напомняше за слабостта му и затова магът избягваше да идва тук, когато не се налагаше. Именно тук беше видимият, външен символ на неговите провали — Живите.

Сътворени по грешка от магия, тези злочести създания бяха държани в робство в тази стая и служеха на създателя си. Тук те живееха в изтезания, гърчейки се като ларви в купчина кървящи тела около горящия вир. Лъскавите им, потни тела покриваха пода като ужасяващ килим, а камъните под тях бяха лепкави от сълзящата им слуз, но това ставаше видно едва когато те се отдръпнеха, за да направят път на господаря си.

Но въпреки мъчителното си съществувание и вечната болка, Живите никога не отронваха и дума на недоволство. Участта им беше далеч по-добра от онези, които бродеха из Кулата — известни под името Мъртвите…

Рейстлин се материализира в Стаята на прозрението подобно на тъмна сянка, изплувала от мрака. Синкавият пламък проблесна върху сребърните нишки, които бяха втъкани в черния плат на одеждите му. Сетне до него се появи Даламар и двамата се приближиха до неподвижната, тъмнееща вода.

— Къде? — попита Рейстлин.

— Тук, г-господарю — измънка един от Живите, посочвайки един безформен участък от езерото.

Рейстлин се втурна натам, следван от Даламар. Докато вървяха, мантиите на двамата издаваха тих звук, докосвайки хлъзгавите каменни плочи. Рейстлин се втренчи във водата и даде знак на Даламар да направи същото. Тъмният елф наведе поглед и само за миг зърна отражението на синия пламък върху гладката повърхност. След това пламъкът и водата се сляха, отново се разделиха и той се озова в гора. Един едър мъж от расата на хората, нахлузил доспехи, които никак не му бяха по мярка, стоеше и се взираше в тялото на млада жена в бели одежди. Някакъв кендер коленичи до нея и взе ръката й в своята. Грамадният мъж заговори и Даламар го чу така ясно, сякаш стоеше до него.

— Тя е мъртва…

— Аз… не съм сигурен, Карамон. Мисля че…

— Виждал съм умрели хора достатъчно често, повярвай ми. Тя е мъртва. И за това съм виновен аз… само аз…

— Карамон, малоумнико! — изръмжа Рейстлин и изруга нещо. — Какво се е случило? Какво се е объркало? — Докато магът говореше, Даламар видя кендера да вдига бързо глава.

— Каза ли нещо? — обърна се той към исполина, който ровеше нещо в земята.

— Не. Беше само вятърът.

— Какво правиш?

— Копая гроб. Трябва да я погребем.

— Да я погребеш? — изсмя се Рейстлин кратко и злобно. — О, разбира се, какво друго мога да очаквам от един бръщолевещ идиот! Това е всичко, което можеш да измислиш! — гневеше се магът. — Да я погребеш? Трябва да узная какво се е случило! — Той се обърна към един от Живите. — Какво видя?

— Т-те л-лагеруваха в г-гора, г-господарю. — От устата на създанието капеше пяна, а речта му беше почти неразбираема. — Д-драко у-убива.

— Дракониди? — повтори Рейстлин в почуда. — Близо до Утеха? Откъде са се взели?

— Н-не зная! Н-не зная! — Живият се сви ужасено. — А-аз…

В този момент Даламар издаде предупредителен звук, за да привлече вниманието на господаря си към езерото, където кендерът спореше с исполина.

— Карамон, не можеш да я погребеш! Тя е…

— Нямаме избор. Зная, че това не й подобава, но Паладин ще се погрижи душата й да отпътува в мир. Не можем да издигнем погребална клада, докато наоколо се навъртат дракониди.

— Но Карамон, моля те, ела тук и я виж. По тялото й няма и драскотина!

— Не искам да я гледам! Мъртва е! Аз съм виновен! Ще я погреба тук и после ще се върна в Утеха сам да си изкопая гроб…

— Карамон!

— Иди да набереш малко цветя и ме остави на мира!

Даламар виждаше как едрият мъж копае влажната земя с голи ръце и я хвърля настрани, докато по лицето му се стичаха сълзи. Кендерът продължаваше да стои до тялото на жената, изпълнен с нерешителност. Изцапаното му с кръв лице изразяваше смесица от скръб и колебание.

— По тялото й няма нито следа, нито рана; дракониди, които идват от нищото — разсъждаваше Рейстлин намръщено. В следващия миг той коленичи бързо до Живия, който се отдръпна уплашено от него. — Говори. Разкажете ми всичко. Трябва да знам. Защо не бях повикан по-рано?

— Д-драко у-убива, г-господарю — изклокочи гласът на Живия в агония. — Н-но г-голям м-мъж у-убива с-също. П-после идва г-голям т-тъмен! О-очи от о-огън. А-аз с-страхува. У-плашен п-падна във в-вода…

— Намерих Живия да лежи на края на езерото — съобщи Даламар хладно, — когато един от другите ми каза, че става нещо странно. Погледнах във водата. Знаейки за интереса ви към жената, реших…

— И съвсем правилно — прошепна Рейстлин, прекъсвайки нетърпеливо обяснението на Даламар. Магът присви златистите си очи и стисна устни. Чувствайки гнева му, злочестият Жив се отдръпна от него, колкото можеше по-далече. Даламар сдържа дъха си. Но яростта на Рейстлин не беше насочена към него.

— „Голям тъмен, очи от огън“ — лорд Сот! Значи ти ме предаде, сестричке — промълви Рейстлин. — Усещам страха ти, Китиара! Ти си страхливка! Можех да те направя царица на този свят. Можех да ти даря несметни богатства, безгранична власт. Но ти не пожела. В крайна сметка ти си един слаб и нищожен червей!

След това Рейстлин замълча и се замисли, оставайки загледан в неподвижното езерце. Когато заговори отново, гласът му беше тих и вещаеше гибел.

— Няма да забравя това, скъпа сестрице. Имаш късмет, че ми предстоят по-спешни и неотложни дела, защото иначе веднага щях да те пратя в селенията на призрачния фантом, който ти служи! — Рейстлин стисна тънкия си юмрук и след това с очевидно усилие се застави да се успокои. — Но какво да сторя сега? Налага се да направя нещо, преди брат ми да положи жрицата в легло от цветя!

— Шалафи, какво се е случило? — осмели се да попита Даламар. — Тази… жена. Какво означава тя за вас? Не разбирам.

Рейстлин погледна Даламар ядосано и сякаш се канеше да го смъмри за наглостта му. След това магът се поколеба. Златистите му очи проблеснаха отново с някаква вътрешна светлина и накараха Даламар да се свие от страх, преди да се върнат към обичайната си студенина и невъзмутимост.

— Разбира се, чирако. Ще узнаеш всичко. Но преди това…

Изведнъж Рейстлин замълча. В сцената в гората, която наблюдаваха толкова внимателно, се бе появила нова фигура. Това беше едно блатно джудже с няколко ката ярко, крещящо облекло, което влачеше подире си огромна чанта.

— Бупу! — прошепна Рейстлин и на устните му трепна една от редките му усмивки. — Чудесно! Ще имаш шанса да ми служиш още веднъж, малко човече.

Рейстлин протегна ръка и докосна неподвижната вода. Живите около езерото изкрещяха от ужас. Те бяха виждали мнозина от техния вид да падат в тъмните води, където се съсухряха и загиваха, превръщайки се просто в струйка дим, която се понасяше с писък нагоре. Но Рейстлин само прошепна няколко думи и отдръпна ръката си. Пръстите му бяха бели като мрамор. Лицето му се изкриви от болка. След това той бързо мушна ръката в джоба на мантията си.

— Гледай сега! — прошепна той.

Даламар се взираше във водата, наблюдавайки блатното джудже да се приближава към неподвижното, безжизнено тяло на жената.

— Мен помогне.

— Не, Бупу!

— Ти не харесва моя магия! Мен отива вкъщи. Но първо помогне на хубава дама.

— Какво става в името на Бездната… — промърмори Даламар.

— Гледай! — заповяда му Рейстлин.

Даламар видя малката, изцапана ръка на блатното джудже да се мушва в торбата, която висеше на хълбока му. След като ровичка известно време там, Бупу извади отвътре един отвратителен, мъртъв, вкочанен гущер с кожена каишка около врата. Тя се приближи към жената и когато кендерът се опита да я спре, тикна заплашително умрялото влечуго в лицето му. Тас въздъхна, погледна настрани към Карамон, който копаеше ожесточено с маска от скръб и кръв върху лицето си и сетне отстъпи настрани. Бупу се пльосна до притихналото тяло на жената и внимателно постави умрелия гущер върху неподвижните й гърди.

Даламар ахна.

Гърдите на мъртвата се повдигнаха и белите й одежди потрепнаха. Тя задиша дълбоко и спокойно.

Кендерът нададе вик.

— Карамон! Бупу я излекува! Тя е жива. Гледай!

— Какво по дяволите… — Грамадният мъж спря да копае, но не можа да завърши ругатнята си, а вместо това остана вторачен в блатното джудже, смаян и уплашен.

— Гущеров лек — каза Бупу тържествуващо. — Всеки път става.

— Да, малка моя — каза Рейстлин все още усмихнат. — Помага и при кашлица, доколкото си спомням. — Той махна с ръка над спокойната повърхност на езерцето. Гласът на магьосника заприлича на приспивен напев. — А сега заспивай, братко, преди да направиш някоя друга глупост. Заспивай, кендере, заспивай, малка Бупу. Спи и ти, лейди Кризания, и нека десницата на Паладин те пази.

Все така напявайки, Рейстлин направи подканящ жест с ръка.

— Ела сега, Уейритска горице. Приближи се към тях, докато спят. Запей им вълшебната си песен. Подмами ги по тайните си пътечки.

Тук заклинанието свърши. Рейстлин се изправи и се извърна към Даламар.

— А ти, чирако мой — съвсем лекият сарказъм в гласа на мага накара тъмния елф да потръпне, — ела в кабинета ми. Време е да поговорим.