Богомил Райнов
Този странен занаят (14)

* * *

Екзотиката… Събирах я търпеливо в лондонския Сохо и в баровете на Амстердам, и в скучните безлични прави улици на Ротердам, този град, изникнал от пепелищата на войната като феникс, но един феникс от стомана и бетон, произведен част по част и сглобен част по част, както се сглобява лека кола.

Търсех екзотиката и в неоновите нощи на Брюксел, и по студените мокри плажове на Остенде, и в казината на Монте Карло или Ница, и в пристанището на Хавър, и в нощните квартали на Франкфурт и Кьолн, и в лепнещата лятна влага на Венеция, и в площадите на Копенхаген.

И тъй, екзотиката. Наивното желание за нещо ново, но наистина ново. Наивното желание да смаеш хората, като им разкажеш как си обикалял по едни ей такива, особени места. Само че хората днес трудно се смайват или изобщо не държат да бъдат смайвани и телевизията скорострелно им показва късчета от тия градове, които ти с толкова труд се мъчиш да описваш. И дори да кажем, че смаеш някого… После какво?

Колкото до описанията, те отдавна вече ме изпълват с недоверие, може би защото на времето прекалено старателно ги бях трупал в бележниците си. Да описваш подробно в тоя век на визуална информация, това вече май е все едно, като да участвуваш в автомобилно надбягване с велосипед. И усетя ли, че почвам да се отегчавам от някакво станало вече подозрително дълго описание, бързам да го прекъсна, защото каква полза да отегчаваш и себе си и читателя.

А що се касае до екзотиката… Нали я бях домъкнал цял куфар от Алжир. Купчини записки, снимки с камила и без камила, дузини свирки и препарирани гущери, сувенири оттук и оттам, без дори да споменаваме сахарокото одеяло и бакърената тава. Натрупал бях екзотика колкото щеш, макар и не точно от очаквания вид. Тук нямаше и помен от Пепе ле Моко и Хеди Ламар, а белият Алже изглеждаше бял само отдалече. Но аз видях колониализма в последната му фаза — казвах си окуражително, — усетих първите признаци на неизбежния сблъсък, срещнах се с толкова различни хора — Алег, младия журналист, Асур, арабите от Махиедин, от Касба и от Бу Саада, дечурлигата, бедуина на Кук, подофицера, шофьора, келнери, проститутки и какви ли не.

Да, наистина, но каква полза? Загребваш с две ръце, за да установиш, че шепите ти са празни. От всички тия типове можах да използувам — добре или зле — само един: младия журналист. Понеже имах възможност да бъде с него няколко дни, понеже бе французин, понеже ми бе приятен. И когато научих, че е арестуван, той отново тръгна с мене, но не така весел и общителен, както на времето в Алже, а призрачен и мълчалив като някаква сянка, която ме следваше и за която написах една новела „Както само ние умираме“.

А другите? — Нищо. Защото мислим, че екзотиката е преимущество, а тя е пречка. Само когато привичното за героя е станало привично и за тебе, само когато започнеш да виждаш живота му не като екзотика, а като проза, само когато светът му прерасне в част от твоя свят, само тогава можеш плътно да го усетиш като герой. Жената се оценява не в опиянението на първата среща, а в прозаичната светлина на дългата връзка.

И още нещо, навярно най-важното: един тип се превръща в герой само когато си успял да го обикнеш или намразиш в достатъчна степен. И дори да бъде епизодичен герой, той няма място в творбата, ако нямаш към него някакво човешко отношение или ако това бъде отношение на безучастие.

Ние нерядко говорим за сърцето с готови кухи фрази. Може би дори е наивно да се обръщаме другояче към него освен като към един книжен символ. Може би от научна гледна точка то не е нищо повече от възел на кръвоносната система и само един невежа е способен да го величае като извор на чувства. Но във всеки случай творбата едва ли се заражда в мозъка, третиран като изчислителна машина, и дали ще се зароди, или не, това човек го усеща именно в сърцето, нищо че за физиолозите то е само една помпа, поддържаща циркулацията на червената течност.

Именно в сърцето. Когато доловиш, че равният му образцов ритъм се нарушава, когато бъде обхванато от оная внезапна аритмия на покъртването, когато го усетиш да притиска гърлото ти, когато почувствуваш, че от него ненадейно започва да се излъчва онази особена топлина, без която творението ти никога няма да бъде съгрято и никога няма да заживее.

Сърцето — въпреки целия ми респект към изчислителната машина. И когато един ден — един ден, подир толкова дни на трупане и толкова дни на нерешителност — най-сетне почнах да вадя от купчината това или онова, за да го превърна в разказ, едничкият компас, който можа да ми свърши някаква работа, се оказа сърцето.

* * *

— Как възниква у вас идеята за творбата? — бе запитал веднъж един млад критик, зает с някаква анкета.

— Че откъде да знам.

— А как изграждате самата творба?

— Че откъде да знам.

Той вероятно реши, че позирам с подсъзнателното, и мина на друго. Изобщо, когато говориш истината, не винаги ти вярват. Трябва да излъжеш в духа на обичайните щампи, за да ти повярват. Да кажеш например, че започваш, като подбираш един важен проблем. Че подир туй потърсваш конфликт, който най-сгъстено да разкрива тоя проблем. Че след това помисляш за характерите, които най-естествено биха довели до въпросния конфликт. Или обратното: характерите — конфликтът — проблемът. Така е дори още по-сполучливо, защото и децата знаят, че характерите са главното. Излъжи по единия или по другия начин, и без друго ще ти повярват.

А истината е, че действително не знам. И което е по-важно — че съвсем не държа да знам. Когато въображението ти работи, най-малко от всичко можеш да се самонаблюдаваш и самоанализираш. И дори да опиташ, ще бъде безполезно, защото въображението ще секне. И каква полза от подобни експерименти, щом съществуват толкова трудове за психологията на литературното творчество, написани от хора, които сами наистина никога не са творили, но затуй пък познават на пръсти делото на Балзак, Флобер или Достоевски. Това понякога са само хипотези, обаче една наука има право и на хипотези. Тъй че след като вече знаем как са творили големите майстори, какъв смисъл да се самоанализираме, за да установим как творят учениците.

Прочее, никога не съм си задавал подобен въпрос и съвсем нямам представа как би трябвало да отговоря. С това съвсем не намеквам, че работя, като интервюирам призраци, и изобщо, че ме стяга шапката. Не предполагам, че шапката ме стяга повече от допустимото, обаче за мене винаги е съществувала отчетлива граница между фантазирането или ако щете, белетристиката и теоретическата работа. И ако понякога съм прескачал тази граница, то е било именно за да намеря почивка от едната област, като се озова в другата, тъкмо защото съм усетил, че вече почва да ме стяга шапката.

Човек наистина оглупява от бездействието, но постоянната преумора също не е плодоносна. Хрумванията започват да изскачат все по-бързи и да изпреварват писането, образите непрестанно се умножават и изместват един от друг, моторът е почнал прекалено да загрява и трябва да прекъснеш, за да му дадеш време да поизстине. Да прекъснеш или да превключиш на друго, да речем, на изчислителната машина.

В тоя занаят — и не само в тоя — има опасни скорости, които не бива да се превишават и които дори гениите не са превишавали безнаказано. Тези високи скорости са безопасни само за индивиди, смятащи, че текстът в последна сметка е просто набор от думи, а следователно и творчеството не е нищо повече от трупане на думи.

Единственото, което знам, е, че обикновено всичко е свързано с някакъв тип, който се залепва за мене, някакъв мъж или някаква жена, все едно. Понякога този тип е твърде отчетлив и ми е добре познат, понякога е значително по-смътен и менлив и аз се питам къде съм го срещал и дали изобщо съм го срещал. Това съвсем не е халюцинация, а нещо значително по-обикновено, една сянка, която се мъкне с тебе, без да ти пречи да се бръснеш или да си пиеш кафето. Една сянка наистина, но доста нахална, защото непрестанно се стреми да привлича вниманието ти, додето постигне своето. А постигне ли го, зарязваш другите си грижи и се заемаш с нея.

Сега идва ред и на твоя малък реванш. Ти почваш да диктуваш на сянката такова или инакво поведение, според собствените ти хрумвания и капризи; да й заповядваш едни или други постъпки, според собствените ти хрумвания и капризи; да изменяш външността, дори да моделираш характера според собствените ти хрумвания и капризи. В подобни моменти изпитваш даже нещо като виене на свят от безпределната си власт. Всесилен си да сътвориш всичко и да изличиш всичко и отново да го сътвориш в тая неуловима материя, от която са изтъкани бляновете и кошмарите ни. Всесилен си… Вятър. Всесилен е този тип, който се е залепил за тебе и който, ако прекалено го малтретираш, си отмъщава по най-простия и най-вулгарен начин, като проваля книгата ти.

Случва се нещата да започнат и отзад напред — макар че кое е отзад и кое е напред, в тия работи е доста трудно да се прецени. Например някоя злополука, дочута или видена, се загнездва в паметта ти и започва да дърпа мислите ти към себе си, също като оня тип. И ти все по-често се улавяш, че умуваш по нея: защо е станала тъй, а не иначе и не би ли могла да не стане, и къде е истинската причина, за да стане. И отново опираш до хората, понеже двигател са, разбира се, хората, а не котаракът на съседите. И ако между тия хора има някое натрапчиво същество като оня тип или онази жена, дето е нищо и половина дори като жена, тогава отново ще трябва да зарежеш другото и да се заловиш с нея.

Жената, която ме принуди да се заловя с нея, беше именно такава, нищо и половина — искам да кажа като представителка на пола си, — една възрастна женица, загърната в окъсан мокър шал. Главата й бе покрита с черна старомодна сламена шапка. А изпод шапката ме гледаха плахи сини очи.

Бях я видял в едно малко швейцарско градче. Но тя бързо бе изчезнала от спомена ми. И се появи много по-късно в пролетния ден на Екс-ан-Прованс.

Този ден дойде съвсем случайно, а можеше и да не дойде. Понякога просто недоумяваш как съвсем случайно те сполетяват неща, които по-късно обявяваш за свои достижения. Причината бе вероятно в това, че се бях откъснал за няколко дни от Париж с грижите и делничното разписание и че през тия няколко дни нямаше какво особено да правя.

Бях изпратен тук като наблюдател в една международна културна конференция. Заседанията минаваха главно в спорове по известни терминологически тънкости, свързани с текста на заключителния документ. Спорове, които мозъкът ми, непокварен от подобни процедури, отказваше да следи. Представителят на еди-коя си страна предлагаше еди-коя си дума да бъдела заменена с друга дума. Аз лично не виждах никаква разлика между тия две думи, не представителят поддържаше, че първата имала определен политически нюанс, и вежливостта изискваше да му вярваме. Както и да е, нещата биваха на път да се огладят, когато ненадейно представител на друга държава ставаше да възрази, че предлаганата втора дума носела известен пежоративен оттенък и че ако първата дума трябвало да се замени, това следвало да стане не с втората, а с една трета, която той любезно поднасяше на вниманието ни и която по мое скромно мнение бе съвсем равностойна по смисъл на първите две.

В залата бе доста душно, а навън грееше ранната провансалска пролет и духаше свеж ветрец и тия подробности — макар лишени от пряка връзка с текста на заключителния документ — не оставаха незабелязани за председателя, който неизменно прекъсваше заседанията по обед и оповестяваше, че втората част на деня ще бъде посветена на културни излети в околността.

Нямах никаква слабост към тия групови екскурзии с отокари и с досадни високоговорители, каканижещи исторически справки за местности и развалини. Моята самостоятелна екскурзия протичаше главно под сенчестите дървета на градската улица и бе свързана най-вече с проучване вкуса на еспресото в околните заведения и зяпане насам-натам. Така че и тоя ден, след като порядъчно се бях налял с кафета, тръгнах да се шляя, додето се озовах в градината. Тук бе тихо и сравнително прохладно и аз се отпуснах на една скамейка и втренчен в разцъфналия насреща розов храст, вероятно вече бях на път да задремя, когато женицата в окъсания шал застана до мене. Това съвсем не бе чудо, а най-естествен ход на привични асоциации. Бях заобиколен с цветя и женицата протягаше към мене треперещата си ръка, стискаща полуувехнало цвете. И аз чувах тихия плах глас:

— Една роза, господине…

Непознатата изчезна, за да се появи отново малко по-късно, и тия номера тя ми ги игра през целия следобед и ме принуждаваше да мисля за нея чак до късно през нощта, и ме сподиряше дори на заседанието през следващия ден, за да ми поднася увехналата роза между две редакционни бележки по заключителния документ.

Следобеда купих от книжарницата карнетка с листове за писма и се настаних в градината. Не знам защо се настаних в градината, когато кафенето бе далеч по-подходящо, с наличието на удобна маса и на неограничен брой кафета. Вероятно смятах, че щом тук сме се срещнали предния ден, значи тук трябва да продължим и беседата си, в съседство с разкошния розов храст. Така или иначе, настаних се на скамейката и още не бе се мръкнало, когато завърших своя първи разказ — „Юнгфрау“.

Разбрал от опит, че за да оцениш безпристрастно творбата си, трябва да мине време, посветих следващите три часа на вечерята и на няколкото кафета, които бе редно да се наваксат. И едва когато се прибрах в хотелската стая, извадих ръкописа.

Бях се изтегнал удобно в креслото, както се изтягаш, когато ти предстои да вкусиш едно приятно четиво. А какво по-приятно четиво от първия ти саморъчно написан разказ. Само че колкото повече напредвах в четенето, толкова по-ясно ми ставаше, че този първи разказ е също такава катастрофа, каквато бяха и книгата за моите срещи, и очеркът за Париж, и романът.

„Поразил си хартията — казах си, като хвърлих ръкописа и се приготвих за сън. — Такава хубава кремава хартия. Хартия за любовни писма.“ И тогава ми се стори, че отново виждам женицата, застанала неловко до леглото и протягаща ми увехналото цвете.

„Знам, знам — изпреварих я. — Една роза… Само че от твоята история, както виждаш, нищо не излиза. Какво да правя, като в нищо не ти върви. Попаднала си на калпав автор.“

Вероятно бях наистина калпав, но както мисля, вече споменах, поне инат не ми липсваше. Още повече сега причината за неуспеха ми бе съвсем ясна. Бях отразил това, което виждах през затворените си очи, но не в спокоен разказ, а в телеграма, в скоропоговорка, без ония подробности на външност и обстановки, без дъха на осезаемото, без всички на пръв поглед дребни неща, които някои читатели дори не забелязват, но които правят разказа.

И щом седнах във влака за Париж, взех да пиша разказа отново, макар и наум. А сетне, когато се прибрах, продължих. Продължавах няколко нощи подред. Крайно време беше най-сетне да се заловя с нещо — бях почнал да спя повече от необходимото. А когато най-сетне завърших ръкописа една заран, реших, че за по-голяма обективност ще го прочета едва подир седмица.

Прочетох го, разбира се, още същата вечер. И усетих с лека изненада, че тоя път съм доволен. Относително доволен. Колкото може да бъде доволен човек без особени илюзии. Няколко дни по-късно отново го прочетох, за проверка, и кисело установих, че сега по-малко ми харесва. И пак започнах да го човъркам.

Това беше всъщност само един неголям разказ. Един разказ без претенции да разкрива нови светове. Един съвсем обикновен разказ. Но за мене той бе по-важен от всички други, дето щяха да последват и дето биха могли да последват. Защото без него не бих написал и ония страници, които дойдоха по-късно. И защото без него бих престанал да вярвам, че съм годен дори за скромната длъжност на чирак в този странен занаят.

Сега, когато се връщам към тия години, струва ми се, че ако проявих упорството да изтърпя всичките си писателски неуспехи, да ги преглътна и напук на всичко да продължа да блъскам с инат върху раздрънканата вече машина, причината е до голяма степен в туй, че разполагах с много самота.

Изкуството е средство за общуване, за общуване с много хора едновременно. Ала ние не винаги си даваме сметка, че за да стигнеш до това приятно общуване, трябва неизбежно да прекосиш едно дълго и глухо пространство на самота. Този, който е дотам общителен, че изпитва нужда да бъде винаги с хора и непрестанно да разговаря, и който дори в просъницата си бъбре с тоя и оня за това и онова, той няма нужда от писане. Той е осенен от щастието да се изявява спонтанно, незабавно и без тия мъчителни спънки на писането. И нищо чудно, ако нуждата от писане понякога възниква тъкмо от туй, че то остава единственият ти възможен път към хората.

На младини бях прекомерно стеснителен, бих казал дори неприятно стеснителен. Не в смисъл, че не можех да отнеса една книга на антикваря и да я продам или че не бих набрал смелост да предложа едно стихотворение тук и там. А в смисъл, че дори да ме убият, не бих споделил с никого онова, интимното, което понякога ти дотяга да носиш у себе си и което вечно ти тежи тук, вътре. Бях расъл сам, в една мъжка къща, където не бе особено привично да се говори за чувства и настроения. На дванайсет години — ако не ме лъже паметта — бях се влюбил за пръв път и подир дълги колебания бях се осмелил да споделя чувствата си, разбира се, не лице в лице с момичето на сънищата ми, а в писмена форма. После научих, че момичето на сънищата ми е чело на общи познати писмото и всички много са се смели. Не се учудих, понеже сантименталните излияния будят най-вече смях.

Поуката се налагаше от само себе си. Растях затворен като костелив орех и ако по-късно почнах да примесвам трудовите делници с пиянски празненства, то беше поради съвсем простото откритие, че виното ти развързва езика. Така го развързва, та надрънкаш сума глупости и на следната заран ти е дори противно да си спомняш какво си дрънкал. Ала колкото и да си дрънкал, онова, другото, продължава да ти тежи тук, вътре.

Писането ми се разкри като единствения сигурен път към хората. Една бавна и трудна форма на общуване, но която си струва труда. Само че тя предполагаше известна доза самота. Не можеш да говориш, без предварително да си намислил или измислил това, което трябва да кажеш. Не можеш да се кикотиш с тоя или оня, да обсъждаш как еди-коя си избягала с еди-кой си или даже да беседваш по най-сериозни неща, а сетне да се прибереш и да почнеш да пишеш поредния разказ. Ако срещите ти с приятелите са прекалено нагъсто, няма да остане място за срещи с героите. Те може би ще се мъкнат известно време подире ти, но после без друго ще те зарежат. Защото дори у въображаемите хора търпението не е безгранично.

В тоя град, след приключване на служебните задачи или в паузата между две задачи, разполагах с достатъчно време и достатъчно самота. И за да удължа тая самота, предпочитах да се движа от място на място пеша. Грохотът на потоците коли и множеството на минувачите не ми пречеха, напротив, сякаш се скривах сред тях и потъвах, за да бъда още по-сам. Всъщност не сам, а насаме с поредния тип, който се бе залепил за мене.

И додето се промъквах в тълпата или разсеяно зяпах витрините, или чаках застанал на кръстовището да светне зеленото, в главата ми бавно минаваха откъслечни образи и фрази от това, което може би щеше да стане разказ. Не бях сигурен дали ще стане, ала си казвах, че ако не стане, ще мина на друго. Купчината в главата ми бе достатъчно едра, за да се кахъря. И навярно тъкмо защото работех без договори и срокове и навярно тъкмо понеже изобщо не смятах, че работя, бях по своему щастлив.

Е, да, щастлив, но само в този първи момент, когато работата още не изглежда работа, а е почти пасивно съзерцание на образите, които се оформят и разсейват във въображението ти. Все едно че си на кино. И то с правото сам да си измисляш филма и с предимството да го измисляш почти без усилие.

Може би тоя миг да е най-важният. Може би тъкмо в него да се съдържа чудото на кълнежа. Но туй още не е работата. И ако спреш дотук, нищо няма да се получи въпреки кълнежа. Да създадеш във фантазията си една сграда още не значи да я направиш. И хората си мислят, че между един роман и една сграда има голяма разлика само защото сградата е малко по-материална и по-зрима. А всъщност, ако съществува разлика, тя съвсем не е в полза на романа. Архитектът предоставя на други да осъществят проекта му, но писателят не може да възложи на друга да напишат книгата му.

Тук именно ми се разкри и голямото разстояние между колекционирането на сюжети и създаването на разкази. Колко често ми се случваше да попадна на „готов“ сюжет или да ме осени интересно хрумване, да си играя мислено с него няколко часа или няколко дни, а сетне да го захвърля, понеже се е явил друг сюжет или друго хрумване, или понеже не ми е достигнала воля да се заема с работа.

Работата, истинската работа започваше с осъществяване на видението в материал, с преодоляването на материала, с трудната моделировка не само на общата структура, но и на всеки най-дребен детайл. И това време — за мене поне — не бе никакво щастие, а жива мъка и дълги часове на горчивини и разочарования, за да получиш доволството от някой малък пасаж, едно съвсем ефимерно доволство, което още при първия следващ прочит отстъпваше мястото на ново огорчение.

По-късно някои колеги ме укоряваха, че съм си губил времето да се занимавам с една чужда действителност. Това бе тяхно право и аз не намирах за необходимо да обяснявам, че след като живееш седем години сред тази чужда действителност, няма начин да не я забележиш. Други или може би същите ме мъмреха още по-късно, че съм оставил разказите и съм се захванал да пиша романи. Но за мене тия разкази бяха една вече прекосена територия. Прекосена вероятно по не твърде блестящ начин, но тъй или иначе, вече задмината. Можех, разбира се, да извадя още пет или още петдесет истории от купчината, само че не виждах защо.

Имаше и такива, които ми признаваха правото да пиша романи. В края на краищата в наши дни кой не шише романи. Романите днес са се превърнали в почти такава епидемия, каквато на времето бяха пубертетните стихове за първия пролетен ден и първата любов. Така че въпросът за жанровите ми права се решаваше как да е. Но възникваше въпросът за темата: защо „шпионски“?

Наистина, защо „шпионски“? Тази загадка и мене понякога ме е вълнувала. Навлязох в темата на разузнаването почти на шега. Човек нерядко хлътва в сериозните работи почти на шега. Но дори и шегите не възникват случайно.

От деня, в който зловещият облак на атомната гъба бе изникнал над развалините на Хирошима, светът живееше на ръба на войната. Настъпила бе ерата на Големия страх, както казваха там, на Запад. И там, на Запад, тоя голям страх се усещаше някак по-осезаемо. При всяка нова криза — а те следваха една подир друга на къси интервали — вестникарските машини бълваха извънредни издания с огромни заплашителни букви. Стикерите с мрачни гласове вещаеха по радиото последните тревожни новини. Богатите подготвяха за всяка евентуалност отлитането си до Швейцария или до Балеарските острови. Бедните се задоволяваха да правят опашки за сапун и олио.

Наистина мирът, крехък и непрестанно застрашаван от локални конфликти, продължаваше. Но този мир си имаше особена атмосфера — болнавата и напрегната атмосфера на студената война. Някога, ако оцелеем, учените навярно подробно ще изследват влиянието на тая атмосфера върху душевното здраве на поколенията. Скептицизмът, примирението, цинизмът и отчаянието, сексуалните прекалености или просто истерията едва ли са лишени от връзка с Големия страх.

И в тоя климат на денонощно взаимно дебнене, на колосални блъфове, рискуващи да прераснат в катастрофа, на военни маневри, заплашващи да преминат във военни действия, безшумно и напрегнато като огромни циклотрони работеха механизмите на разведките. Не само за да се предусетят намеренията на противника. Но и защото под измамната привидност на мирния бит вече се разгръщаха в дълбочина глухите схватки на психологическата война с диверсиите, превратите и саботажите.

Някои хора смятат всички тия неща за легенда от съмнително естество поради едничката причина, че смесват далечните очертания на хоризонта с очертанията на собствения си нос. Някои защитници на съвременната тема възприемат напрегнатата подмолна борба. В днешния свят не като съвременна тема, а като приключенски небивалици. В края на краищата — въпрос на разбиране.

Започнах почти на шега и може би донейде затуй, че се касаеше за една наистина презряна тема. Никога не съм изпитвал влечение към теми, върху които колегите ми вече са опитвали перото си, макар да знам, че всеки има право да опита и своето, особено ако е убеден, че ще задмине постигнатото. Вярно е, че шпионската област, както пренебрежително я наричаха, бе не малко разкопавана на Запад, ала това винаги бе ставало именно по линия на небивалиците, дори когато се вършеше от хора, познаващи добре истинското положение на нещата. Така че почвата всъщност си оставаше почти непокътната и не изискваше нищо повече, освен да си плюеш на ръцете.

Взех я на сериозно, когато открих, че това е не терен за напрегнати сюжетни ходове, а теренът на Студената война. И се опитах в границите на възможното да очистя повествованието от сложната задъхана интрига и да отворя място за характерите по най-баналните правила на литературната теория. Студената война, това бе за мене „лошото време“, към което привикваш по липса на нещо по-добро, но чийто смразяващ дъх пронизва дълбоко човешките души и човешките отношения и под чието навъсено небе светът се разкрива тревожен и неприветен.

Историята и този път започна с това, че подире ми се помъкна някакъв тип, някакъв тип по име Емил Боев, едно измислено име, между нас казано, само че измислено не от мене, а от него, понеже като подхвърлено дете той бе имал рядката привилегия сам да си избере името. Помъкна се с мене всъщност още в Париж, само че тогава бе доста смътен и неопределен — защото той бе от тия, смътните и неопределените, — и аз постепенно му приписвах едни или други черти на близки или съвсем въображаеми хора и го съветвах да се държи, както трябва, ако иска да стане положителен герой. Но колкото повече добиваше плът и кръв, толкова по-ясно разбирах, че ще имам работа с труден човек, дето не следи твърде за мнението на околните и изобщо не се вълнува от званието положителен герой. Така и стана. И никак не се учудих, когато по-късно някои взеха да мърморят, че тоя Емил Боев съвсем не е образцов в службата и бита, не прелива от оптимизъм и на всичко отгоре е стар ерген, саможив и без всякакви възгледи да създаде дом и семейство. Бях го предупредил още в началото, но има хора, дето, каквото и да им разправяш, си знаят своето.

Всъщност не е изключено и аз самият да нося някаква вина за привичките на героя си. Казват, че героят винаги прилича в една или друга степен на своя автор. И понеже неговите достойнства съвсем не бяха моите, нищо чудно, ако — за да спазя правилото — го бях надарил с недостатъците си.

Привързах се към темите на разузнаването и престъплението, защото видях в тях темата за двата свята — в първия случай като пряк сблъсък, а във втория — като мъчителна борба със сенките на старото. Тая тема за двата свята бе почнала да ми се разкрива още от детските дни, още от смътното време, когато бях зърнал снимката на крачещия към бесилото Фридман, и подир туй в делничните схватки на улицата, и по-късно в епопеята на войната и в нелегалната борба, и още по-късно — в застрашителните бури на „лошото време“. Тая тема за мене бе всъщност Темата, тя бе оставила следите си по всичките ми ръкописи, това бе моята тема, за което нямах никаква заслуга и никаква вина, освен че бях се родил и израсъл под нейното властно влияние.

Двата свята. За какво друго можеше да пише човек, когато тия два свята се бяха вкопчили на живот и на смърт, когато грохотът на техния двубой проникваше до най-затънтените кътчета на бита, когато от изхода на този двубой зависеше всичко останало.

Не помня да съм си казвал някога: днес ще пиша за двата свята. Не помня да съм се опивал от мисълта, че се превръщам в техен летописец. Пишех само за човешки одисеи, банални или трагични, одисеите на тая типове, дето вървяха подире ми. Но където и да надниквах — в кошмара на един вертеп или в гъмжилото на една улица, в мястото на един заговор или в мястото на една любовна среща, — навсякъде чувах гръмливия или приглушен тътен на двубоя. И той отекваше в нестройното тракане на машината, защото нямаше как да не отекне, и сред думите, които исках да звучат само като обич, се промъкваха дрезгавите тонове на омразата, защото в тая вселена на светлина и мрак всяко нещо има сянка и сянката на обичта е омразата.

* * *

Понякога, към края на нощта, след като изпълненият с чудовища здрач на кошмара е вече изброден, в съня ми ненадейно съмва. Сиянието навлиза от прозореца на купето, защото пътувам с някакъв влак, и това е всъщност краят на пътуването, понеже през прозорците вече се виждат зданията на непознат град.

Не знам дали влакът се движи по висок насип, или по мост, или просто по въздуха, но виждам от птичи полет и в същото време съвсем близки просторните булеварди с дървета в утринно синя листовина и старинните барокови сгради, много бели, тъй бели, както могат да бъдат само в един сън към края на нощта, виждам сините кубета и по-долу белите балюстради на балконите и сините прозорци, в които се отразява небето.

А влакът продължава да се носи леко и все по-бавно и в далечината вече се вижда синьото море, осеяно с бели параходи, както следва и да се очаква в един пейзаж, който целият е от синьо и бяло, и аз си казвам, че навярно най-сетне пристигаме, и усещам оная лека тръпка от нетърпение и сладко замайване, която изпитваш, когато пристигаш в красив непознат град.

Да пристигаш в красив непознат град… Някога копнеех за това и си мислех, че подир всяко такова пристигане ще се ражда и по една нова книга, която ще бъде толкова по-странна и хубава, колкото по-странен и хубав е тоя нов град. По-късно бях принуден да установя, че нещата стоят малко по-другояче. И че поривът към далечното се е раждал не толкова от любов към писането, колкото от страст към пътуването.

Пътуванията — и някогашните, на къси разстояния, и по-сетнешните в чужди страни — не ми донесоха очакваната поредица шедьоври. Това, което бегло прелита край погледа ти, може да роди най-многото един хубав сън, но не и една хубава книга. Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си, дето си го събирал, трупал и обмислял с години, дето се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка и дето най-малко от всичко му обръщаш внимание, понеже, нали си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.

То също е плод на едно пътуване, но на онова единственото пътуване, което е писано на всеки от нас и което ни отвежда до края на пътя. Само че ние винаги си мислим, че до края на пътя има още много време или поне достатъчно време за още една книга, сещате се коя — оная, Единствената.

Прието е да се смята, че човек умира само веднъж и по тая причина не му е възможно да се върне и да сподели с нас впечатленията си. Всъщност, струва ми се, човек може да умира и повече пъти или почти. Всички знаем онова преживяване, когато високата температура те поеме и понесе из въртопите на треската и когато се унасяш и потъваш все повече в себе си и все повече се откъсваш от външния свят и смътно се сещаш, че ако още малко се откъснеш и още малко потънеш из тия мъждиви въртопи, вече няма да можеш да се върнеш, макар че в подобен момент това ти е почти безразлично.

Трябва да съм бил десетгодишен, когато за пръв път преживях своето малко умиране. Бяхме се изкачили с баща ми и приятелите му рано заранта на Мусала и решихме оттам да идем на Седемте рилски езера и някой ни поведе към езерата, ала тоя някой познаваше толкова пътя, колкото и всички останали, и ние през целия ден се лутахме по пътеки и без пътеки из стръмнините, додето привечер най-сетне съзряхме долу в ниското под нас някакво езеро, синеещо като в дъното на котел сред високите канари, и макар това езеро да нямаше нищо общо със семейството на Седемте езера, решихме да се приютим на брега му, понеже вече мръкваше.

Едва бяхме наклали огън, когато вятърът ни връхлетя, над нас се разнесе грохотът на бурята и от почернялото надвиснало небе рукна пороен дъжд. Нямаше никаква възможност да се скрием от бурята — наоколо се простираха само ниски хвойнови храсти. Струите на дъжда, гъсти и тежки, връхлитаха отгоре ни, а над скалистите зъбери с оглушителен трясък святкаха и гаснеха мълнии. Приятелите на баща ми се опитваха да направят нещо като палатка с един брезент, опънат върху храсталака, и по едно време изглежда, че успяха, защото ме натикаха отдолу, макар че за мене това нямаше никакво значение, тъй като вече се носех из мътните горещи въртопи на треската.

По онова време треската редовно ме събаряше, понеже имах тропическа малария, но тоя път ме бе съборила малко по-грубо, вероятно удвоена от простудата, и аз само като в мъгла усещах боричкането на хората с тежкото платнище, което непрекъснато се пълнеше с вода и което бурята искаше да изтръгне от ръцете им, додето наоколо илюминацията продължаваше с пълна сила, а скалите над главите ни се къртеха и търкаляха с трясък надолу, защото се пукаха от смяната на температурата, както казваха някои, или от грохота на мълниите, както твърдяха други.

Треската ме носеше и въртеше и увличаше все по-дълбоко в тъмните си въртопи и аз се сещах посред бълнуването, че сега вече сигурно няма да мога да изплувам, и си мислех, че не е честно да умра само на десет години, докато всички други живеят повече, но заедно с това си казвах, че не бива да се умилявам над себе си, защото всичко е все едно, и татко ме бе учил, че трябва да прогонвам тия гадни тръпки на самосъжалението. Додето усетих, че всичко около мен потъмнява и навярно вече потъвам в най-дълбокото и навярно завинаги.

Почвах да идвам на себе си с онова чувство на спокойствие и отмала, с което се връщаме, ако не сме прекрачили последния праг. През затворените си клепачи усещах нещо светло и топло. Открехнах ги едва-едва. Зазоряваше се. Бурята бе отминала. И върху фона на тъмносиньото утринно небе се издигаше високият и странно бял пламък на накладения огън. И може би понеже не бях съвсем изплувал от бълнуването или понеже не бях съвсем разтворил клепачите си, стори ми се, че виждам един висок човек, тръпен и бял като пламък, който замислен ме наблюдаваше.

Нямах куража да погледна открито, защото се боях да не прочета в големите очи укор. Бях завършил учебната година не твърде блестящо и не бях написал още нито ред от задължителната по онова време и за оня сезон творба „Как прекарах лятната ваканция“. Но може би тъкмо понеже гледах през полуспуснати клепачи, стори ми се, че очите на високия бял мъж са приветливи и топли.

После имаше и други умирания, ала най-неприятното бе това в инфекциозната болница, понеже бе най-късното. Най-късните са винаги най-неприятни. Опомнях се мъчително от кризата, подир която може би щеше да последва и друга, и се опитвах да преодолея налегналата ме апатия и да събера мислите си, за да си дам сметка в какво положение оставям работите си в случай, че тая, следващата криза се окаже и окончателната. През клепачите ми и тоя път проникваше светлина, но сега това бе само студената светлина на високия прозорец с късче зимно небе и в тая студена светлина неразборията, която оставях подире си, изглеждаше още по-тягостна.

Купища недовършени ръкописи, купища неоправени житейски дреболии и три деца, на които не си дал нищичко от всичко туй, което си искал да им дадеш. И какво — питах се — ако кризата случайно и този път се размине? В най-добрия случай личните неуредици малко ще намалеят, а ръкописите малко ще се увеличат. Само бедата е, че ръкописите не се оценяват на кило.

И все пак, когато по-късно се съвзех от апатията, реших, че трябва да наваксам нещичко в границите на възможното. И машината започна да трака още по до късно, за нещастие на съседите. Старата история. Когато наближи часът гостите да си ходят, тогава най-много се разбъбрят. И ти по същия рефлекс се разбъбряш в самотата си. И непрестанно се сещаш за това и онова, което си пропуснал да кажеш. И споменът те връща към стари забравени неща. А тия неща ти припомнят други, додето внезапно съзнаваш, че отдавна си престанал да пишеш, и само стоиш сред тютюневия дим и тишината, ококорен като някаква нощна птица, една вече уморена и побеляла птица, която измерва с крачки кафеза на стаята, а понякога спира и вперва невиждащ поглед в пространството.

Птицата вероятно се чуди за нещо си. Чуди се навярно какво щеше да стане, ако всичко можеше да почне съвсем отначало. Тя винаги е обичала да фантазира тая птица.

„Какво задраскваш там? — казвам си. — Докъде стигна в съкращенията?“

На първо време — доникъде. На първо време се ровиш като мосю Лабери из вехториите и си мислиш, че примерно ей това нещо наистина е боклук, но дали пък е чак дотам боклук, и те връхлитат свързаните с него спомени, и просто нямаш сили да го захвърлиш, защото е част от миналото ти, част от живота ти, част от тебе.

Само че караш ли така, какъв смисъл да се питаш какво би станало ако всичко можеше да почне отначало. Нищо не би станало, абсолютно нищо, освен същото. И тогава обръщаш страницата и почваш наново, и тоя път зачеркваш наред — без колебание — случайните приключения и случайните дружби, и дните, похарчени в празнословие, и нощите, изгорели в пиянство, и всички тия дребни страсти и празни занимания, скиорство, билярд, фотография, бридж, монети, минерали и марки, тия невинни увлечения, които понякога така набъбват, че изяждат цялото ти свободно време, без оглед, че то всъщност съвсем и не е дотам свободно, а предвидено за размисъл и самота.

Тия дребни страсти и невинни залъгалки, които нерядко стават най-големият и най-коварният ти враг именно защото са дребни и невинни. И колко много години са нужни, за да разбереш, че най-опасният ти враг е тоя, дето е тук, вътре в тебе. Защото е трудно да го видиш, тъй както се е свил вътре в тебе… поне додето не ти хрумне, че може да е в тебе. Защото е добродушен и те спохожда с най-невинни предлози — да се разсеем, да си починем, да се позабавляваме. Защото е перфиден — винаги ти мисли доброто, винаги се грижи за твоето спокойствие, сигурност, благополучие. Защото е многолик — безхарактерност, малодушие, страст към красивата вещ или просто безделие.

Тоя подлец може да се спотайва съвсем неуловим. Но може да нарасне и до обсебване или да се развихри в умопомрачение. Усещал съм го винаги като сила, която се стреми да ме отклони от пътя ми, оня външно тъй кратък, но понякога тъй труден път от битовите дреболии до работната маса. Усещал съм го винаги, без да си дават сметка за тая малка подробност — че е у мене. Стоварвал съм мислено вината върху околни хора и околни обстоятелства, а себе си съм щадял, без дори да подозирам, че щадя него.

Компаниите; дребните конфликти, които си преувеличавал до нещо съдбоносно, задачите от материален или битов характер; понякога просто изкушението да не вършиш нищо; понякога страстта към изкуството, но не това, най-важното за тебе изкуство, което сам искаш да правиш и все не успяваш да направиш, а изкуството, създадено от другите, консумацията, далеч по-приятна и толкова по-лека от самото създаване.

Просто настръхваш при мисълта, колко много време е трябвало да мине, за да стигнеш до простото откритие, че за работата не е нужно нито вдъхновение, нито щастлив ден, нито гигантско усилие, а преди всичко едно съвсем дребно нещо — да си наложиш да направиш тия няколко крачки до работната маса, само няколко крачки и само едно привично движение, за да навиеш белия лист върху валяка на пишещата машина. Не че това решава всичко, но оттук започва всичко и излишно е да очакваш, че ще чуеш музика, ако не се пресегнеш да завъртиш копчето на радиоприемника.

Проста работа. Само няколко крачки. И все пак, какви препятствия и изкушения по протежение на тоя смешно кратък път. И колко много таланти, истински таланти, са станали жертва на тези дребни изкушения по тоя смешно кратък път. Всъщност най-страшното е именно това — да забравиш пътя до работната маса. По-страшно може да бъде само другото — да я превърнеш в занаятчийски тезгях за печалби.

Естествено, към работната маса не се тръгва с празна глава. Но идеите, замислите, сюжетите винаги съм ги имал в излишък, винаги са се въртели и блъскали в теснотията на моя ноев ковчег — все такива недооформени и недоизбистрени, възникнали в късата пауза между две други занимания, за да отидат в общата навалица на неосъществените проекти, да увеличават бъркотията, да задушават останалите и сами да бъдат задушавани от останалите.

Последната ми мания, ако се не лъжа, бяха минералите. Една мания колкото безсмислена, толкова и естествена: след като си минал през всичко, което човекът е сътворил от природата, спонтанно се връщаш към това, което е сътворила самата природа, за да затвориш кръга. Кристалите… Тази бистрота, тоя блясък и това съвършенство на формите, почти геометрично, „почти“, за да не стигне до скучната сухота на човешката геометрия.

И често между тия кристали ми попадаха образувания, поели пътя на кристализацията, но останали неправилни и неизбистрени. Също като моите замисли. Защото и при тях, както при моите замисли, някаква пакостна сила се бе намесила, за да попречи на избистрянето и на хармоничната кристализация. И те бяха много повече, неизмеримо повече от чистите кристали, тия мътни и неправилни образувания, също както човешките несполуки или полусполуки са далече повече от успехите и добрите дела.

Но неизбистрени или неоформени, аз трябваше да ги нося у себе си всички тия замисли, да търпя бремето им също както бремето на другия сбиротък от вещи около мене и дори да установявам, че повече ми тежат от другия сбиротък, защото от него можеш да се освободиш, като напуснеш задръстената стая, а от тия смътни идеи и неродени творби няма как да се измъкнеш, поне докато главата ти все още те съпровожда.

Да, но какво да се прави с каймака на другия сбиротък, не марките и медалите, а бронзовете в кафява или зелена патина, тъмнеещи над шкафа, африканските маски, изрязващи се строго върху светлата стена, графиките, грижливо надиплени в папките, тия находки, свързани с толкова скитане, лишения и копнежи.

„И това ли?“ — питаш като дете, на което се готвят да отнемат играчката.

„И това.“

„И Марсилезата на Рюд?“

„И тя.“

„И литографиите на Домие?“

„Също. Ти не си от тия, дето биха се задоволили с един бронз или една графика. Както на времето не се задоволяваше седна чаша. При тебе всяко занимание прераства в увлечение, а увлечението — в болест. Тихата лудост. Затуй задрасквай. Задрасквай всичко.“

Това, разбира се, също е увлечение. Но щом изобщо не можеш да минеш без увлечения, налага се поне да прецениш кое да остане за сметка на другите. И струва ми се, че ако би трябвало да поправям и да задрасквам, за да почна отначало, бих изхвърлил от живота си много и много дни, включително и доста от тия, които са били дни на радост, за да оставя единствено дните на труд, изпълнени с умора, недоволство, а понякога и отчаяние.

За съжаление, задраскването може да се прави само наум и само наум може да се почва отначало. Ние рядко си даваме сметка каква фаталност се съдържа във всяка наша постъпка, във всеки жест и всяка дума. Нищо, вече извършено или произнесено, не може да се върне обратно. И ние само се успокояваме, като си казваме, че можем да го поправим. Да поправиш, не значи да изличиш.

А онова, другото? — питам се понякога в тия нощи на самота. Онова другото, което единствено оставяш незачеркнато, не е ли и то тиха лудост? Тая купчина в главата ти, тоя сбиротък от човешки истории, тия купища ръкописи, не са ли и те тиха лудост? Ровиш се в грижите на едни хора, за да ги разказваш на други хора. Тичаш насам-натам, като някакъв куриер между героя и читателя. И после?

И после — нищо. Какво друго бихме могли да правим ние хората, освен да си разменяме грижи, след като едничкото, с което разполагаме, са грижите. Но може би, като си ги разменяме така, като си ги предаваме от ръка на ръка, те постепенно се оглаждат, подобни на острите парчета скала, които, след като водата дълго ги е влачила и търкаляла, се превръщат в обли гладки камъчета, по които можеш да вървиш дори и бос.

Да, грижите, това е основното ни имущество. Ала с тия грижи са свързани и горчивите поуки, и плахите надежди, и радостите на преодоляването. И ние крачим напред като дълга върволица, като един безкраен керван сред суровата местност и под мрачните небеса, понесли в себе си лазура на онази обетована земя, която е крайната ни цел. Вървим и се окуражаваме взаимно и взаимно си показваме пътя, а понякога и взаимно се ругаем, но продължаваме да крачим заедно, защото единственото ни спасение е да бъдем заедно.

Върволицата се точи безкрайна в тоя мъчителен преход между мрачините на миналото и лазурите на копнежа ни. Върволицата е безкрайна и къде точно се движиш самият ти, е въпрос на чиста суетност и важното е да се движиш и да помагаш на тия край тебе, а не да хленчиш и да оставяш да те тътрят. И с какво друго би могъл да помогнеш освен с една история, която прави пътя да изглежда по-кратък, една история за мрачините на миналото или за грижите на сегашното или за онази обетована земя, простираща се нейде там зад сините хребети на хоризонта, където нерядко си бил, макар и насън.

И понеже става дума за сън, сещам се, че вече е време да помисля и за тази подробност, ако не искам да изпусна пътуването, а може би и пристигането в оня бял непознат град.

Всъщност ние винаги пътуваме, и не само насън, а и наяве. И дали това пътуване ще бъде по един банален маршрут, или ще ни разкрие нещо непознато — туй зависи от нас.

Бях налучкал тая истина още на младини, когато, изоставил изкусителното странствуване в мечтите, бях написал своето „Пътуване в делника“. Но да налучкаш нещо и да го оползотвориш, това са две различни работи.

Казват, че всяко заминаване е едно умиране. Или едно малко раждане — бихме могли да добавим. Всичко зависи от туй, накъде заминаваш и защо. И ранното утро — което обикновено проспивам — разтваря за нас вратите към пътуването в новия ден, цял един ден, изпълнен с толкова неща, стига да имаш очи да ги видиш и желание да ги премислиш и воля да изживееш тоя ден малко по-другояче от вчерашния. Защото ние нерядко живеем дните си тъй, сякаш предварително са размножени с индиго, сякаш са просто различни екземпляри от един и същ формуляр, а сетне се чудим, че ни е скучно, и, разбира се, търсим причината навсякъде другаде освен в себе си.

И така, предстои ми още един ден пътуване и аз разтварям прозореца, за да излезе димът и да влезе нощта. Навън е невероятно тихо, понеже и последният магнетофон е секнал. Навън е невероятно тъмно, понеже скоро ще се зазори. Вдишвам с пълни гърди хладния въздух и се взирам в мрака, като чакам да се разсее пушекът и да се разсеят мислите ми, защото легнеш ли с такава бръмчаща от мисли глава, по-добре изобщо не лягай, сънят, все едно, няма да дойде.

В тесния проход между стените на насрещните две сгради сияе светлината на уличната лампа. Един ярък сноп сред черното на нощта, в който неволно се втренчваш. В тоя час и в тая тъмнина, и в тая глухота всичко изглежда странно и границата между миналото и сегашното е съвсем изличена и всичко се е сляло в един безкраен миг на неподвижност.

И додето се взираш насреща, изведнъж в яркия стълб светлина израства и се откроява високата снага на оня забравен мъж от твоето детство, тръпен и бял като пламък, с мургавото лице, огряно от големи замислени очи.

Страх те е да погледнеш в тия очи. Страх те е, но си казваш, не бой се, те могат да бъдат и ласкави. Могат, да — когато си на десет години и едничкият ти грях е незапочнатото все още домашно на тема „Как прекарах лятната ваканция“. Но ваканцията отдавна е минала, и оная, и десетки други, и темата сега е „Как прекарах живота“.

Затуй те е страх да погледнеш в тия очи. Някога като малък се боеше от тъмното. А днес дойде ред да се плашиш от светлото. Да се плашиш от тоя светъл поглед, който искаш да избегнеш, но няма как да избегнеш, защото е в тебе. „Сам се гледаш и сам се преценяваш“ — бе казал Стария.

Вдигаш примирено очи. Между стените на насрещните сгради сияе студеният ореол на уличната лампа. Няма нищо — казваш си, — нищо повече от малко нощ и малко електричество.

Ала в гърдите ти трепти далечният отблясък на оня поглед. Макар и като укор. Макар и като мъничка искра, мъждееща все още в тебе, за да измерваш с нея мрачините си.