Богомил Райнов
Този странен занаят (4)

* * *

Едно от най-големите ми увлечения през тези години бе японската дърворезба. Цветните гравюри на Харунобу, Кийонага, Утамаро, Хокусай, Хирошиге бяха изпълнени с такава грация на линията и с такива благородни хармонии, че когато гледах на витрината някой подобен шедьовър — особено в началото, — изпитвах усещане, близко до болка.

Но в Париж японски гравюри имаше твърде малко и цените им обикновено бяха много високи. У Мишел понякога се появяваха подобни неща, обаче все от второ качество — късни отпечатъци с неприятно ярки и остри цветове. Но малко по-нататък от дюкяна на мосю Мишел имаше специално магазинче за произведения на японското изкуство. На витринката на магазинчето между две вази бе изложена и една чудесна гравюра на Шуншо. Само че завеските на прозорчето бяха неизменно спуснати и вратата — винаги заключена.

Не знам колко пъти бях минавал край това място, додето най-сетне веднъж хлътнах в съседния вход и подирих портиера.

— Магазинът е на един японец — обясни онзи с отзивчивост, съвсем неподходяща за парижки портиер. — Само че той никога не отваря.

— А къде живее?

— Къде искате да живее? Тук, разбира се. На горния етаж.

Изкачих се на горния етаж и натиснах звънеца.

Никакъв отзвук.

Натиснах отново и по-продължително. Отвътре се раздаде лек шум, вратата се открехна предпазливо и се показа едра руса жена, вече не съвсем млада, ала още приятна на вид и съвършено чужда на японската раса.

Обясних с възможно най-предразполагащ тон какво търся. Тя се поколеба, сетне рече неохотно:

— Знаете, готвя се да излизам, но ако е само за няколко минути…

— Именно за няколко минути…

Озовах се в много светла и много просто наредена стая. Домакинята ме покани да седна, постави пред мене неизбежната стойка и донесе отнякъде дебела папка. А сетне се извини, че трябва да се готви за излизане, като косвено ми напомни за поетото обещание, и изчезна в съседната стая.

Още при разтварянето на папката усетих леко зашеметяване, но не като удар в носа, а като нещо много приятно. Първата работа бе един разкошен Хокусай на цена, далеч по-ниска от цените по ке Волтер. Извадих гравюрата и продължих нататък.

Когато подир четвърт час домакинята отново се появи, вече бях отделил точно толкова дърворезби, колкото можех да платя с наличните си средства.

— А, вие все пак сте намерили нещо… — рече тя снизходително.

Очаквах с трепет да направи сметката, защото все се боях, че тук може да има някаква грешка. Обаче грешка нямаше. Цените бяха точно тия, които фигурираха върху паспартуто.

— Надявам се, че това не е единствената ви папка — подхвърлих, когато си тръгнах.

— Фирмата не е чак толкова бедна — засмя се жената. — Наминете пак.

Което и сторих. И то не веднъж, а многократно.

В действителност русокосата дама винаги ми сервираше все същата тая папка, но и винаги откривах, че е прибавила по няколко нови гравюри. И постепенно тя така свикна с мене, че понякога ме оставяше сам и излизаше да пазарува из околните магазини. И тъкмо по време на едно такова отлъчване се запознах с японеца.

Той бе влязъл в хола тъй безшумно, че дори не бях го чул. Само почувствувах, не знам как, че в стаята има и друг човек и че тоя друг човек ме гледа. Обърнах глава и го видях изправен зад стола ми.

— Какво сте вие всъщност, търговец или колекционер? — запита японецът, след като разменихме по един бегъл поздрав.

При количеството гравюри, които вече бях закупил, въпросът бе съвсем уместен.

Отговорих, че съм колекционер.

— А кои художници харесвате най-вече?

Изброих му няколко имена.

— Изборът не е лош — кимна той. — А какво ви харесва, да речем, у Утамаро?

Опитах се да обясня, доколкото можех.

И разпитът продължи.

Това бе нисичък човек, с крехко на вид телосложение, вече побелял, но сякаш без възраст, както изглеждат обикновено японците на европееца. Той говореше тихо, на безупречен френски, с едва доловим акцент.

— Вие знаете доста неща за японската дърворезба — установи на края домакинът. — Обаче нямам понятие как я усещате. Изобщо нямам представа доколко европеецът може да усети тия неща…

— Но как… Ами че още Ван Гог се е влиял от японската гравюра, а също и Тулуз-Лотрек… пък и целият, сецесион…

— Знам, знам. Само че човек може да се влияе от нещо и без да го разбира… Искам да кажа, то може да ви харесва, обаче да го разбирате по своему.

— Да. Възможно е.

— Искам да кажа, вие виждате само цветове и линии, само външна хубост там, където за нас има цяла философия.

— Възможно е — повторих разсеяно, тъй като в момента философията не ме занимаваше особено.

— И тъкмо от гледна точка на философията аз например смятам, че всичко това — той замахна небрежно към папката — е много по-бедно от нашата класическа живопис. А вас, европейците, тия неща ви привличат повече, отколкото нашата живопис.

— Вашата живопис е може би далеч от разбиранията ми, но тя е още по-далеч от моите възможности — промърморих.

Той се разсмя. Вероятно не толкова на плоското остроумие, колкото на унилия ми вид.

— Аз бих могъл да ви покажа някои работи. Не за да ви ги предлагам, разбира се, а за да ги видите.

Японецът ми направи знак да го последвам, въведе ме в някакво антре, а след туй пое надолу по тясна стълба, додето стигнахме до обширно помещение, което вероятно бе същият този магазин със спуснати пердета и заключена врата, край който бях минавал толкова пъти. Но именно защото пердетата бяха спуснати и стаята бе изолирана от външния свят, човек трудно би могъл да си представи, че това помещение се намира на един оживен парижки кей и на две крачки от Нотр Дам. Екзотична мебел от тъмно дърво, масички, украсени с приказни изображения на птици и цветя, копринени какемоно с потъмнели от времето странни пейзажи, разкошни вази от метал и порцелан, витрини със скулптурки от слонова кост и от скъпоценен камък.

— Вие ме въвеждате в една приказка…

— Да, обаче приказката има не само хубост, а и смисъл и тия две неща, хубостта и смисълът, са всъщност едно-единствено нещо, което вие, европейците, виждате наполовина.

Развеждането из приказката трая доста дълго и, по-точно, додето русата дама, която бе близо два пъти по-висока от съпруга си и вероятно три пъти по-тежка от него, отново се появи, за да донесе кафето.

— Аз имам и гравюри — поясни японецът, като палеше цигара. — Не от рода на тия горе, а от най-старите отпечатъци… уникални неща… само че тях ще ги оставим за друг път.

— А защо не отваряте магазина? — осмелих се да запитам.

— А защо да го отварям? — запита той на свой ред. — За да се блъска тук тълпа от туристи?

— И туристите понякога купуват…

— Имам достатъчно купувачи, за да разчитам на туристи. Десетина търговци от различни страни, които купуват на едро. Това ми е достатъчно. Вече съм уморен. Дори бях се оттеглил за дълги години в провинцията. Едва от миналата пролет наново съм тук.

Туй бяха подробности, без значение, разбира се, но те обясняваха достатъчно ясно загадката на ниските цени. По-късно, когато разучих по-добре съдържанието на магазина, разбрах, че за японеца дърворезбите в папката наистина са дреболии. Той се интересуваше само от уникати, от редки неща, които струваха милиони. И аз бях проникнал в тоя дом само поради играта на случая или поради лекомислието на русокосата добродушна съпруга и стопанинът ме приемаше просто защото се отегчаваше и изпитваше понякога нужда да побъбре с някого.

Случваше се да напускам Париж, обаче събираческата страст никога не ме напускаше. Където и да се озовях, първите ми свободни часове отиваха за изследване на местния антиквариат. Понякога тия обиколки из непознати градове и улици ми носеха само впечатления. Но понякога имаше и придобивки.

Връщах се от Алжир и реших да остана за малко в Марсилия, за да се срещна с един журналист от местния вестник, който публикуваше доста работи за България. Обядвах с познатия, поговорихме, а когато той се отправи към редакцията, реших да се поразходя на Ла Канебиер, тъй като влакът ми тръгваше едва вечерта.

По календара бе зима, но небето над Марсилия бе пролетно синьо и слънцето бе тъй топло, че хората се движеха по сака, и аз бавно слязох чак до кея на Старото пристанище, без да изпитвам оная тръпка на новото, която усещаш, когато се озовеш в един непознат град, защото вече бях идвал тук и предварително знаех какво ще видя.

Край кея на Старото пристанище кръчмите се редяха бар до бар, отличаващи се една от друга главно по названията — „Дакар“, „Менелик“, „Хубавата морячка“, „Най-малкият бар“, наистина невероятното малък, но оказал се все пак достатъчен, за да приюти една дузина проститутки. Това бяха все живописни и порядъчни заведения, където наред с местните марсилски специалитети човек можеше да опита и една бутилка по главата, хвърлена от някой моряк, загубил от душевно вълнение чувството за ориентация.

На пристанището зяпачите, както винаги, се трупаха край артистите, предпочитащи откритото небе пред театралния свод — факири, атлети, фокусници и акробати. Един мъж с катраненочерни мустаци разиграваше две големи маймуни, а до него друг, по липса на маймуни, разиграваше двете си момиченца. Моряци от всички търговски флоти на света се тълпяха да зяпат атракциите, макар че някои вече отчасти бяха загубили способността не само да гледат, но и да стоят твърдо на краката си. Най-забавни от всички бяха тия с дългите червени пискюли на баретите, напомнящи с тия пискюли деца, с тази разлика, че децата рядко могат да бъдат тъй мъртво пияни. Наблюдавах известно време две от тия възрастни деца, застанали нерешително на ъгъла. Те, изглежда, стояха и се чудех какво да правят по-нататък, защото вече нищо не можеха да правят. После единият моряк се пресегна с неуверен жест, откъсна пискюла на другия и с мила усмивка му го подаде.

Морето, което цяла нощ ни бе люшкало до припадък, сега изглеждаше поне от брега дълбоко синьо и спокойно, а горе, на хълма, издигащ се над гъмжилото на града, високо в небето се открояваше църквата на Нотр Дам дьо Гард, увенчана с бляскавата позлатена статуя на Мадоната с детето.

Тръгнах обратно и сега вече Ла Канебиер ми се представяше като един възходящ нагоре и доста уморителен диагонал и аз смътно подозирах, че ще се наложи да се отбия в първата срещната книжарница, за да си поема дъх.

Тя ми се представи отвън като обширно помещение, изпълнено с нови издания, и аз бих я отминал, ако нямах извика да изследвам нещата докрай. Влязох прочее и открих в дъното на магазина второ, по-малко помещение, заето от антикварния отдел. Почвах по обичая си от първия рафт, додето стигнах до последния, и едва когато свърших проучванията, забелязах в една ниша под прозореца няколко огромни дебели тома. За мое разочарование те всички съдържаха стари географски карти. Всички освен последния, който се оказа първото издание на графичното творчество на Хогарт, в оригинални отпечатъци от бакърените плочи.

Тази подробност очевидно бе добре известна и на книжаря, защото, когато обърнах последната страница, открих една надраскана с молив цифра, която значително охлади ентусиазма ми. И все пак това бе находка, защото гравюрите на Хогарт много трудно се намираха и един такъв том в Париж би струвал пет пъти по-скъпо. Извадих портфейла, проверих дискретно съдържанието му и с известна изненада установих, че имам достатъчно пари за покупката и за сметката в хотела.

Когато излязох от книжарницата и отново поех по осветената от слънце улица, първата ми мисъл беше, че този Хогарт е дяволски тежък. Томът бе не само огромен, а и подвързан в извънредно дебели кожени корици, снабдени със старинни металически закопчалки. Подвързията бе съвсем изгнила от времето — реших да се освободя от нея още в хотела или във влака. И това ме доведе до втора мисъл — мисълта за влака и, по-специално, за една малка подробност: покупката бе ме лишила от възможността да си купя билет за връщане и което бе най-глупавото, в своята възбуда от находката дори не бях се сетил за това. Да, казах си, мадмоазел Валантен е напълно права: тихата лудост…

Подир половин час все пак успях от хотела да се свържа по телефона с легацията:

— Слушай, Георги, приготвил съм ти една малка изненада…

„Пак ли — чух го да въздъхва в ухото ми. — Колко?“

„Колкото обикновено“ — отвърнах, тъй като с течение на времето между мене и касиера се бе установила строго определена терминология: „малко“, „колкото обикновено“ и „колкото може повече“.

„Дай един адрес…“

Докато получа парите, наложи се, разбира се, да преспя в хотела, а понеже заранта ги получих доста късно, стана нужда и да прекарам още цял един ден в шляене из улиците на Марсилия. Това ми заседяване в града, както и телефонното обаждане вероятно бяха направили известно впечатление на съответните служби и те бяха изтълкували нещата по своему, защото през този втори ден още от заранта, та чак до качването ми в нощния влак зад мене непрестанно се мъкнеше опашка. Наистина непознатият зад гърба ми понякога изчезваше, но то бе само за да бъде заместен от някой свой колега. Следенето се извършваше на съответна дистанция и не ме притесняваше особено, тъй като бях свикнал в подобни случаи да гледам на нещата откъм най-добрата им страна и да си казвам примерно, че сега вече не съм чак тъй самотен.

Тия прояви на внимание не бяха редки и в Париж. Предполагам, че непрестанните ми скитания по книжари и антиквари понякога озадачаваха господата от съответните служби. Може би тия господа си въобразяваха, че осъществявам секретна връзка в определен магазин, но така или иначе, през месец-два ми бе съдено да прекарвам по няколко дни под надзор, което вероятно бе по-мъчително за тия, дето ме следяха, отколкото за мене. Спомням си например един брояч, който върви подире ми в продължение на цели пет часа из вехтошарския Панаир на железарията и който тъй капна от ходене, че бе просто за оплакване, и аз бях почти готов да го посъветвам да дойде следващия път с велосипед.

По време на заниманията ми в магазините броячите, разбира се, не бяха дотам нахални, че да влизат с мене и да висят над главата ми. Но имаше и изключения. Веднъж, след като се бях ровил два часа в магазина на Пруте и не бях намерил нищо подходящо, рекох да се преместя оттатък — в склада. Броячът, който караулеше на отсрещния тротоар и даваше вид, че зяпа през витрините, вероятно бе изтървал мига на моето преместване в съседното помещение и бе помислил, че съм се изплъзнал, тъй като магазинът имаше три входа на две различни улици. И ето че едва се бях настанил на един стол в склада, когато чух през отворената врата някой да пита Пруте:

— Къде отиде господинът?

Гласът бе доста груб. Затова и тонът на Пруте не прозвуча много любезно:

— Кой господин имате пред вид?

— Ами този, дето преди малко седеше ей тук…

— Оттатък е… — отвърна все тъй сухо търговецът.

Миг след това броячът нахълта в склада, подозиращ може би, че са му скроили номер, и едва не връхлетя на мене. Все пак той успя да избегне сблъскването със статива, направи една бавна обиколка край рафтовете, като с престорен интерес оглеждаше етикетите на папките, а сетне отново изчезна по обратния път.

— Тези типове наистина понякога са досадно глупави — чух след малко да казва най-младият Пруте, без да си прави труд да снижава глас.

— Да не смяташ, че ги вербуват измежду членовете на Френската академия… — отвърна Пруте старият.

От всички места, из които ме водеше през ония години увлечението ми, най-интересното място си оставаше т.нар. Отел де Вант, или Отел Друо.

Това учреждение, известно на колекционерите и на търговците от целия свят, напомняше по външния си вид не толкова съкровищница, колкото занемарена провинциална гара. Двуетажната сграда бе опушена и неприветлива. Заран тя изглеждаше съвсем пуста и мъртва с прозорците, затулени от металически капаци, и със залостената си врата. Оживление имаше само край задния вход, дето се суетяха носачи и спираха огромни камиони.

Към два без петнайсет почваха да се трупат хора и пред входа откъм рю Друо. Това бяха главно дребни търговци, дошли по-отрано, за да могат навреме да заемат удобни места в залите. Капаците на вратата се отваряха точно в два часа и нарасналата вече навалица на посетителите се втурваше по коридора на партера или поемаше по изтритите каменни стъпала към горния етаж.

Всеки от двата етажа имаше по 12 зали, в половината от които се провеждаха търгове, докато в другата половина бе изложено онова, което щеше да излезе из търг следния ден. В партера се продаваха неща с по-малка стойност и обикновено доста чужди на изящното изкуство — хладилници, телевизори, стара, но не старинна мебел, дрехи, бельо, стандартни килими, книги без особени качества от гледна точка на библиофила, шевни машини, съдове и какво ли не. Понякога обаче тук попадаха и картини, скулптури или предмети на декоративното изкуство, сметнати от съответния оценител като недостатъчно значителни, за да идат на горния етаж.

В залите на горния етаж се продаваха именно неща, представляващи художествен интерес, и това бяха в повечето случаи цели сбирки на колекционери, починали, фалирали или просто освободили се от тиранията на събираческата страст. Картини от стари и модерни майстори, оръжия и ризници, редки книги, бижута, гравюри, ориенталски килими, пощенски марки, монети, ръкописи, антична и съвременна скулптура, негърска пластика, часовници, китайски или делфтски порцелан, японски лакове, изваяния от слонова кост и скъпоценен камък, старогръцки керамики и теракоти, мебели от най-различни стилове, ордени и медали, венециански кристали, музикални инструменти, примитивни тъкани и накити, сечива от каменния век, бронзови и сребърни свещници, огледала, кутии за емфие, руски и гръцки икони, съдове от кован бакър или калай и изобщо всичко, пряко или косвено свързано с изящните и приложни изкуства, пристигаше тук в грижливо подредени и каталогирани сбирки, за да се пръсне още на следния ден по четирите краища на света.

Публиката бе почти толкова разнообразна, колкото и самите колекции: дребни вехтошари и собственици на прочути фирми, любители и милионери, търсещи сигурен влог за парите си, експерти и дилетанти, представители на музеите и представители на собствените си персони, богати сноби и бедни наивници, привлечени от легендата, че в Отел Друо шедьоврите се купуват на безценица, най-сетне — обикновени зяпачи, решили да се отбият тук, за да убият времето в едно забавно, поучително и съвсем безплатно зрелище.

Към два часа и пет минути дванайсетте търга започваха почти едновременно, като в партера атмосферата тутакси се сгорещяваше, докато на горния етаж отначало всичко вървеше мудно, защото опитните комисер-призьори оставяха най-интересните предмети за по-късните часове, когато публиката ставаше най-голяма.

Комисер-призьорът, сиреч оценителят, който води наддаването, е най-важната фигура на всеки търг. Съществуват оценители, завоювали си известност на кинозвезди. Пресата често се занимава с достиженията на тия своеобразни шампиони, посвещават им се цели очерци, възлагат им се най-големите търгове, превръщащи се в сензация на сезона. Оценителят не е длъжен да бъде специалист във всяка област на колекционерството, но следва да има поне основни познания за нея, да е проучил добре предварително сбирката, която му предстои да разпръсне, да бъде находчив и бърз в рефлексите, да знае да изтъква с една фраза главното достойнство на всеки предмет, да умее да води енергично наддаването, като преодолява кризисните моменти на колебанието и апатията. Когато наблюдаваш действията на опитния оценител, изпитваш почти същото удоволствие, както когато гледаш едно талантливо изпълнение на сцената. Той уверено и изразително жестикулира, пуска на място късите си остроумни бележки, без да засяга никого от присъствуващите и без да изпада в позьорство, непрестанно и светкавично прострелва публиката с очи, като улавя всеки знак във всеки ъгъл на залата и върти чукчето от слонова кост с такава виртуозност, че то се превръща в средоточие на всички погледи.

Когато пръв път влязох в Отел Друо, за да присъствувам на един голям търг за гравюри, аз като всеки наивник носех у себе си надеждата поне за една-две скромни и евтини придобивки. Търгът, както обикновено, започваше с по-незначителни произведения, продавани често на партиди, и номер едно бе серия от пет офорта на Жан-Франсоа Рафаели. Рафаели е от малките майстори на импресионизма и гравюрите му, по онова време още съвсем евтини, се продаваха у търговците между пет и десет хиляди франка.

— Пет цветни офорта от Рафаели… — оповести човекът с чукчето, застанал на катедрата. — Да започнем от три хиляди франка.

Да започнем от три хиляди, това значеше да започнем от нищо. Но колкото и да бях неопитен, аз все пак знаех, че това е търг и че следователно няма какво да се намесвам, защото важно е не откъде започваме, а докъде стигаме. В залата вече имаше доста посетители. По-предвидливите бяха успели навреме да се настанят на малобройните столове в първия ред, докато останалите стояха прави по-назад, също като мене. Никой обаче сред цялата тази публика не прояви ни сянка от интерес към графичното дело на бедния Рафаели.

— Три хиляди за пет офорта на Рафаели…

— Три хиляди!… Един път… Два пъти… Три хиляди за пет офорта на Рафаели…

Комисарят вдигна чукчето и се приготви да шибне с него катедрата, което означаваше, че партидата се изтегля от търга. И точно в тоя момент аз едва забележимо и почти несъзнателно кимнах с глава.

Следва да поясня, че ако дейността на оценителя си има редица тънкости, то и наддаващият трябва да владее известни умения. Между другото при различни случаи и по различни съображения наддаващият ту оповестява на висок глас цената си, ту само прави мълчалив знак с ръка или с глава, като по тоя начин декларира готовността си да заплати по-висока сума и оставя на самия комисар грижата да фиксира тая сума.

— Господинът отдясно… три хиляди и сто… — извика човекът на катедрата, мигом уловил кимането ми.

Няколко души наоколо ме погледнаха снизходително, обаче аудиторията си остана все тъй безучастна към делото на Рафаели.

— Три хиляди и сто… Един път… Два пъти… Друг никой ли не желае?…

Ръката отново с нервен жест вдигна чукчето нагоре и аз вече очаквах рязкото сухо изтракване, което щеше да ме направи владетел на петте офорта, когато от другия край на салона се разнесе спокоен и ясен мъжки глас:

— Пет хиляди…

— Пет хиляди… Господинът отляво… Пет хиляди — извика комисарят и ме стрелна с очи.

Кимнах отново и човекът с чукчето оповести, че господинът отдясно дава пет и петстотин. И отново се повтори сценката с вдигането на чукчето и отново от другия край се разнесе ясният глас:

— Седем хиляди!…

Не погледнах нататък, понеже гордостта на състезател не ми позволяваше подобно любопитства и само наново кимнах, когато комисарят отправи очи към моя ъгъл.

— Седем хиляди и пестотин… Господинът отдясно дава седем хиляди и пестотин… Моля, да побързаме, търгът едва започва… Кой друг желае?…

И състезанието продължи. И аз за пръв път усетих това обичайно за всеки търг и за всеки дебютант разгорещяване и това глухо раздразнение към непознатия съперник, и това чувство за накърнено достойнство пред една съвсем чужда аудитория, на която всъщност не си заслужава да обръщаш никакво внимание.

Състезанието продължи, додето сумата от три хиляди нарасна на седемдесет хиляди и додето аз, макар и съвсем смътно, съзнах, че всъщност съм на път да купя гравюрите на Рафаели значително по-скъпо, отколкото у мосю Мишел на ке Сен Мишел.

— Седемдесет и пет хиляди… Господинът отляво… Един път… Два пъти… Никой ли не желае?…

Комисарят отново ми хвърли бърз поглед и аз отново поклатих глава, но този път отрицателно. Чукчето рязко изтропа върху катедрата и зад гърба ми като единствена утеха прозвуча някакъв женски глас:

— Седемдесет и пет хиляди за пет Рафаели… Това е наистина връх на глупостта…

Но въпреки че бях на същото мнение, все пак не успявах да потисна у себе си онова гадно усещане, което винаги трови победения. И макар по време на търга да изскачаха и други, значително по-привлекателни произведения, и макар първоначалните цени да бяха съблазнително ниски, и макар най-сетне дори и окончателните оценки понякога да бяха твърде умерени, аз докрай запазих мълчание, защото се боях, че щом само се намеся, играта отново ще се засили.

Основателна боязън. На един следващ търг историята почти буквално се повтори, и то по повод серия политически литографии от Стайнлен, които по онова време още не предизвикваха никакъв интерес на пазара. А една седмица по-късно едва успях да се оттегля навреме от състезанието и да се спася от един офорт на Форен, заплашващ да влезе в сбирката ми на двойно по-висока цена от обичайната. Подир което се заклех, че вече ще участвувам в търговете само в ролята на зяпач.

Няколко месеца по-късно се отбих в едно магазинче за гравюри близо до двореца Люксембург. Магазинчето бе на първия етаж и аз съвсем случайно открих съществуването му по малка табела при входа на сградата. Горе ме посрещна възрастният собственик — мосю Рокет, — при когото и по-късно се случваше да се отбивам на приказка.

— Боя се, че не мога да ви бъда полезен — забеляза стопанинът, като чу обясненията ми.

На търговски език това означаваше „боя се, че не мога да ви взема парите“. И наистина мосю Рокет продаваше само гравюри с исторически и географски характер — пейзажи от градове и области на Франция, катедрали, дворци, бележити личности и пр. Все пак той ми разреши да се поровя в папките и очевидно остана доволен, когато отделих няколко сатирични литографии от 30-те години на миналия век. Както личеше, предприятието не бе в период на особен разцвет и при всички случаи едва ли щеше да надживее възрастния си собственик.

— Какво искате… Човек все по-трудно намира стока — мърмореше мосю Рокет, докато се ровех в папките. — Какви времена, а? Няма от кого да купиш и няма на кого да продадеш…

— Не ходите ли в Отел Друо?

— В това разбойническо свърталище? При оная шайка бандити?… — извика с негодувание стопанинът. — А вие ходите ли?

— Доста често.

— И често купувате?

— Засега още нищо не съм купил.

— Виждате ли! Мога да ви гарантирам, че няма и да купите. Освен ако сте решили на всяка цена да прахосвате едри суми за дребни работи.

— Е да, но някои купуват.

— А кои са те, знаете ли? Или богати колекционери, дето се чудят какво да правят с парите си, или ония бандити.

— Кои по-точно?

— Тъй наречените ми колеги, да ме прости господ. Не сте ли чували за „Черния търг“?

Поклатих глава отрицателно.

— А за „Ревизията“?

Повторих жеста.

— Значи, сте още новак. А работата е съвсем проста и аз с две думи ще ви я обясня: най-големите търговци от всеки бранш представляват една тайна ложа. Тайна… това е силно казано, защото цял свят ги знае тези тайни, но тия акули са едно неофициално сдружение, което присъствува на всеки търг и скрито го ръководи. Те никога не се състезават помежду си, за да не вдигат цените. Те се хвърлят да наддават само когато някой външен се намеси, и надават дотогава, додето го прогонят или го накарат да плати сто хиляди за едно парче, което струва трийсет хиляди. Поставете се на мястото на такъв човек — един или два горчиви урока, и той се научава да мълчи.

Не беше необходимо тепърва да се поставям на мястото на такъв човек, защото вече бях свършил тази работа.

— Вие по-добре познавате материята — рекох. — Но струва ми се, че един богат колекционер трудно ще бъде дресиран тъй, че да мълчи.

— Богатите колекционери… Не забравяйте, че това обикновено са хора, които не разполагат с време да висят по търгове, така че нерядко самите те упълномощават търговците да им търсят тая или оная гравюра. Казват, че богатите са скъперници, но те скъпят най-много времето си, защото винаги могат да спечелят повече пари, но никога не могат да направят денонощието по-дълго от 24 часа.

— А какво е „Ревизията“?

— Ами същото. След като са обрали каймака на един търг, акулите се събират, за да си разпределят стоката. Не е важно кой какво е купил персонално. Всичко се разпределя наново така, че всеки да получи еднаква печалба. Това е то „Ревизията“.

Този разговор датира от самото начало на моите колекционерски увлечения в областта на гравюрата и по-късните ми наблюдения до голяма степен потвърдиха думите на мосю Рокет, но отчасти ги и опровергаха. И първото опровержение се получи пак във връзка с една партида литографии на Стайнлен.

Бях видял тия литографии още предния ден, когато колекцията бе изложена, за да може публиката предварително да се запознае с нея. Това бяха произведения все на политическа тема, не особено интересни за търговците, ала твърде важни за мене, и между тях имаше някои неща, които виждах за пръв път и които ме накараха по време на наддаването отново да си опитам късмета.

Още когато влязох в залата на търга, един бегъл поглед ме увери, че синедрионът на акулите, както ги наричаше мосю Рокет, бе в пълен състав — Пруте, Мишел, Льоконт, Русо, Льо Гарек и една възрастна дама от ке Волтер, която си вадеше хляба от Буше и Фрагонар. Поздравих се бегло с някои от тях и в същото време си казах: „Сбогом, Стайнлен, сбогом, скъпи приятелю!“

Търгът започна, както обикновено, съвсем вяло, с редки обаждания и с ниски цени, които биха могли да заблудят новака, но вече не и мене. Интересуващата ме партида бе нейде към десетия номер.

— Дванайсет литографии от Стайнлен… Чудесни отпечатъци, три от тях саморъчно надписани от художника, първоначална цена дванайсет хиляди… — чух забързания служебен глас на комисаря.

Мълчание. Както винаги. И както винаги — „едно“, „две“, и вдигнатото във въздуха чукче, чието сухо изтропване трябваше да замести безапелационната цифра „три“. Вдигнах ръка без особено вътрешно убеждение.

— Господинът в центъра… Дванайсет хиляди и сто… — отбеляза гласно реакцията ми човекът на катедрата.

Някакъв тип на две крачки от мен на свой ред вдигна ръка, но това не беше търговец. „Почна тя“ — казах си и също вдигнах ръка. Сетне оня повтори жеста. Сетне — пак аз.

Усещах, че съм обзет от някакво вцепенение, и чувах сякаш нейде съвсем отдалеч гласа на комисаря:

— Господинът в центъра… Петнайсет хиляди и петстотин…

А в същото време мислех: „Ще карам до шейсет хиляди и ще спра.“ И тъкмо тогава чух сухото изтракване на чукчето. А след малко служителят се приближи и ми връчи квитанцията. Литографиите бяха мои… за една съвсем скромна сума.

А наоколо седеше целият синедрион от акули. И никоя от тях не проявяваше никакво желание да ми отнеме плячката.

Синедрионът се раздвижи от двайстия номер нататък. Бе дошъл ред на едрите парчета — Дьога, Сьора, няколко великолепни цветни литографии от Бонар и тъй нататък, чак до Брак и Пикасо. И както винаги, когато Пруте наддаваше, Мишел мълчеше и когато Мишел вдигнеше ръка, Льоконт бъбреше с Льо Гарек. И те всички бяха наистина твърди в наддаването и аудиторията на обичайните посетители знаеше много добре, че влезе ли някой от „ложата“ в играта, състезанието ще върви докрай, сиреч до пълно поражение на противника, било чрез позорно бягство, било чрез разорителна покупка.

— Разправят, че вие и колегите ви действувате при търговете донейде като синдикат — подхвърлих веднъж много по-късно на Льоконт.

— Хората винаги преувеличават — отвърна небрежно оня.

Погледнах го недоверчиво и той също ме погледна и отпуснатият надолу ъгъл на устната му слезе още по-надолу в гримасата на мрачна крива усмивка.

— Естествено, трябва да се браним… другояче не може… Но чак пък „синдикат“!… Вие например не сте ли вземали оттам евтини неща, а?

— Случвало се е.

— И не само на вас. И на други се е случвало. Но когато се касае за нещо по-значително… една гравюра, за която аз или Пруте имаме готов клиент, какво искате, да я изпуснем ли?

И така „Черният търг“ бе в непрестанно действие, и то не само по отношение на скъпите неща, а и по отношение на по-дребните. И галантността, която се проявяваше примерно спрямо моите скромни наддавалия, бе само знак на любезност към един постоянен клиент.

Тези негласни съдружия съществуваха във всички браншове, свързани с търговете, включително и в бранша на кварталните вехтошари от партера. Но понеже кварталните вехтошари се интересуваха най-вече от мебелите и бельото, тук бе по-лесно да купиш изгодно някое произведение на изкуството, попаднало поради каприза на случая между старите гардероби и домакинските уреди. Тук обаче се явяваха главно картини и бронзове от съвсем незначителни автори.

Имах навика да обхождам всички зали, дето бе изложена стоката за следващия ден, включително и тия на партера. Веднъж забелязах в една от тях няколко демодирани бронза от рода на онези, които средният буржоа поставя върху камината в гостната стая в случай, че желае да мине пред близките си за артистична натура. Две от скулптурите представляваха голи танцувачки от някакъв подражател на Прадие, комуто очевидно не бе провървяло в подражанието. Имаше и още една гола красавица, изпъчила предизвикателно корем и вдигнала нагоре ръка, в която находчивият собственик бе монтирал фасонка за електрическа крушка. И между тия три грации на безвкусицата се бе свил срамежливо един миньор на Мьоние, попаднал тук кой знае как и явно потиснат от положението си на единствен кавалер сред галите похотливи дами.

Мьоние бе твърде високо ценен в родната си Белгия, но тук, в Париж, той не само едно от многото забравени величия и бях уверен, че без да се разорявам, ще успея да изтръгна порядъчния миньор от компанията на агресивните самки. Но когато на следния ден влязох в залата, ненадейно открих сред наплива на вехтошарите една възрастна жена, продавачка на бронзове в пазарището на порт Клинанкур и моя добра позната. Неудоволствието от тая среща бе напълно взаимно. Дамата ми хвърли един предупредителен поглед, означаващ „не ми пречете, скъпи господине“, на което побързах да отвърна също тъй мълчаливо, в смисъл „не ми пречете, скъпа госпожо“. Сетне тя изведнъж ми се усмихна много мило и дори прояви желание за близост, защото се промъкна през тълпата и застана до мене. Търгът вече бе почнал, но засега наддаванията все още се въртяха около прахосмукачките и машините за изцеждане на плодове.

— Вие се интересувате от двете баядерки? — прошепна ми дамата.

— Те са прекалено луксозни за мене. Дошъл съм само за малкия бронз на Мьоние.

— Какво съвпадение: аз също съм дошла за него.

— Тъй ли? Това ме учудва. Едно красиво женско тяло винаги по-лесно намира пласмент и в живота, и в търговията.

— Не ме учете кое намира пласмент и кое — не. Имам готов клиент за Мьоние.

— Жалко — промърморих. — Ще се наложи, значи, да се състезаваме, докато вдигнем цената отвъд предела на разумното.

— Нима няма да ми го отстъпите?

— Малко ли е, че ви отстъпвам другите бронзове?

Тя се готвеше да отговори, когато комисарят ненадейно извади от ъгъла повода за нашия раздор и го постави на масата:

— Малка скулптура на миньор… Добър предмет за украса… Първоначална цена десет хиляди…

Вехтошарите наоколо стояха със скучаещи физиономии, като очакваха да дойде ред на мебелите. Вдигнах леко ръка.

— Ето господина в центъра… Десет хиляди и петстотин… — обяви човекът с чукчето.

— Единайсет хиляди!… — отзова се свадливо, с малко дрезгавия си глас дамата до мене.

„Тази вещица наистина ще ми надуе цената“ — помислих и отново вдигнах ръка.

— Единайсет хиляди и петстотин… от господина в средата… — оповести комисарят.

— Все още ли ще продължавате да ме настъпвате по краката?… — прошепна ядосана госпожата, когато сумата се закръгли на двайсет хиляди.

— Естествено — отвърнах. — И да знаете, че ще направя същото и с другите бронзове, ако не се оттеглите.

— Двайсет хиляди от дамата в центъра… Едно… две… — продължаваше да подвиква комисарят.

— Двайсет и пет хиляди! — извиках, за да покажа на дамата в центъра, че заплахите ми не са празни приказки.

И тя капитулира, подир което й дадох възможност да получи за грошове и трите грации.

— Трябва да ми благодарите, че ви помогнах да вземете този чудесен Мьоние на безценица — забеляза госпожата, когато отидохме да си приберем покупките от съседното помещение.

— Наистина съм ви благодарен, задето ме обременихте само с петнайсет хиляди — отвърнах. — Ако си бяхте мълчали, щях да го получа още веднага за десет.

— Но той струва поне сто хиляди!

Знаех, че струва. Обаче знаех, че и тя си е направила сметката. След като бе разбрала, че ще загуби един Мьоние, решила бе поне да не губи и един клиент. Защото там горе, на пазарището в предградието, ние, общо взето, добре се разбирахме с дамата и аз бях един от малцината й редовни купувачи.

Някои от успехите ми в търговете бяха резултат на чиста случайност, особено в самото начало или към края на сезона, когато и търговци, и колекционери бяха заети било с подготовка за ваканцията, било с грижите след нея. Защото във Франция ваканцията е и за богатия, и за бедния най-голямото събитие на годината и човек остава с впечатление, че единайсет месеца от живота на гражданина са изцяло заети с проекти, размисли, жертви и спестявания в името на онзи единствен дванайсети месец, представляващ истинската цел на земното съществуване.

Успехите ми, разбира се, бяха твърде скромни и трудно биха могли да се мерят с ударите, реализирани от големите търговци, като например моя познат — гърка.

Той живееше в Ню Йорк и изобщо неговото положение по национална линия беше доста объркано, защото бе грък с американско поданство, женен за българка и търгуващ с френски картини. Запознал се бях с него посредством жена му. Това бе вече възрастен мъж, доста сдържан за южняк и твърде опитен в сделките. Всяка година идваше по два-три пъти в Париж, за да се снабдява със стока, а винаги, когато се видехме, разпитваше за новостите на пазара, понеже знаеше, че обикалям по галериите и магазините.

— Доколкото съм чувал, на търговете в Ню Йорк също се явяват интересни неща — казах веднъж.

— Да, но за цените им чували ли сте? Аз не правя колекция, а трябва да продавам.

— И не успявате ли да намерите нещо на сметка?

— Успявам, но съвсем рядко. Преди две години имах един такъв шанс. Търгът щеше да се състои вечерта. И така се случи, че имах работа в същия квартал, тъй че когато наближи часът, бях съвсем близо до залата. И тъкмо тогава изгасна електричеството в целия град. Повредата трая само десетина минути, но можете да си представите каква суматоха настъпи. Пълно объркване на движението по улиците, задръстване в метрото… И когато търгът започна, в залата се оказахме само няколко души. Бях отишъл за едно голо тяло от Рьонуар, за което имах клиент и което мина с първите номера. Мина у мене, разбира се, и то само за трийсет милиона, просто защото нямаше сериозни конкуренти. Продадох го още на другия ден за осемдесет милиона. Само че тия неща не се случват всяка седмица, нито всяка година.

Гъркът нямаше никакво отношение към изкуството и както би казал Льоконт, търгуваше с картини тъй, както би могъл да търгува и със сутиени. Едничките неща, които го занимаваха, бяха името на автора, темата на творбата и размерите на платното.

— Да сте намирали нещо от Мурило? — питаше той.

— Не, но на Сен Жермен има една мадона от Моралес — отвръщах.

— Моралес не ме интересува.

— Мислех, че търсите нещо испанско.

— Само Мурило. И непременно деца. А какво сте видели напоследък от импресионистите?

— В галерията на Романе има един натюрморт с рози от Рьонуар.

— Рози не ме интересуват.

— Обаче това е Рьонуар.

— Да, но рози не ме интересуват.

— Има и два ескиза на Дьога.

— Ескизи на какво?

— На коне.

— Коне не ме интересуват. Нещо друго, макар и по-старо?

— На Фобур Сент-Оноре видях онзи ден един чудесен пейзаж от Добини.

— Това заслужава внимание. Какви са размерите?

— Доста голямо платно е. Може би осемдесет на метър и двайсет.

— В такъв случай не ме интересува.

Веднъж му казах, че съм открил у един частен колекционер ескиз с блажни бои от Рубенс.

— Човекът е в момента доста притеснен и предлага работата за четиридесет милиона, с експертиза и пълна гаранция.

— Рубенс не ме интересува — отвърна безучастно гъркът.

— Рубенс не ви интересува? Може би също и Вермер, и Франс Хале, и Рембранд? — запитах с досада.

Той се засмя.

— Да, може би дори и те, ако в момента нямам клиент за работите им. Не казвам, че Рубенс е кой да е, но за какъв дявол ще вържа четиридесет милиона в един ескиз, без да знам кога и за колко ще го продам? Че аз в банката да ги държа тия пари, пак ще получа два милиона лихва.

Той бръкна във вътрешния си джоб, извади малък елегантен бележник в кожена подвързия и го разлисти:

— Ето, вижте: тук са записани няколко десетки имена на автори, често даже с темите и размерите на платната. Това са неща, за които имам готови клиенти. И вън от туй нищо не ме интересува.

— Мислех, че трупате и известни запаси от хубави работи.

Гъркът поклати глава:

— Не съм дотам богат. Други го правят, но аз не съм дотам богат.

При всяко идване в Европа той купуваше картини за десетки милиони и тия милиони му носеха други милиони и все пак живееше с горчивото съзнание, че не е дотам богат. Лично аз мислех обаче, че това, което му липсва, не са парите, а познанията и вкуса. И той, изглежда, усещаше тая си слабост и тъкмо затуй избягваше да се хвърля в несигурни сделки.

А междувременно за мене бе настъпил бронзовият век.