Богомил Райнов
Тайфуни с нежни имена (1)

ПЪРВА ГЛАВА

Изгледът е грандиозен: от четирите страни на долината в стръмни диагонали се възправят към небето остри заснежени върхове, сред които бавно текат и се раздиплят мъглявини, сякаш това са мудните и смътни мисли на планината. А между този хаос от зъбери, долу в ниското, се е свил градът.

И ако искаме да направим тази единствена крачка, която дели великото от смешното, би трябвало да продължим и да добавим, че сред този малък град, на една съвсем малка улица и в едно съвсем малко кафене зад малка масичка до витрината се е приютил някакъв човечец на средна възраст — една прашинка сред цялата необятност на тоя алпийски пейзаж, — вашият покорен слуга Емил Боев.

В момента по-хигиенично за мене би било да ме наричат Пиер Лоран. Защото под това име съм преминал само преди час границата при Симплон. И под това име смятам да продължа нататък из тая китна страна, която не познава войните, но отлично познава тайните на международния туризъм и отдавна се е прочула с изобилието на планински вериги, на заводи за часовници и на шпиони от най-различни националности.

Довършвам обеда, като разделям вниманието си между баницата с кайсии и гарираното до насрещния тротоар черно волво. В новото и стандартно волво, което при това е лично мое, няма нищо особено да поддържа интереса ми. И все пак аз го надзиравам бегло, додето лениво се справям с десерта, защото теоретически не е изключено някой случаен минувач, навел се да завърже обувката си, още отсега да лепне нейде по каросерията една миниатюрна слушалка просто тъй, за да види какво ще се получи. Имам достатъчно основания да смятам, че през следващите дни или седмици слушалката няма да ми се размине, обаче никак не ми се ще тя да влезе в действие още от днес. Защото днес ми предстои сериозен разговор.

До масата ми приближава стопанката, вече не млада дама, но с грижливо поддържана външност:

— Хареса ли ви обедът?

След навъртените две хиляди километра и изпушените двеста цигари съвсем не съм в състояние да преценя какъв е бил на вкус обедът, което не ми пречи да отвърна:

— Благодаря, всичко бе добре.

Дамата се отдалечава с доволен вид, а аз си мисля — каква аномалия, че в тая страна все още държат на хубавите стари традиции, вместо да следват новаторския пример на Париж, където пет пари не дават какво ти харесва и какво — не, и те карат да чакаш половин час, за да си поръчаш бифтека, и още половин час, за да го платиш.

Изпивам без бързане кафето и отмествам очи от волвото, колкото да погледна часовника си. Сетне изваждам от джоба географската карта и известно време разделям вниманието си между швейцарската шосейна мрежа и колата навън. Зоркостта ми е всъщност проява на чист професионален педантизъм. В тоя ранен следобеден час и в това влажно ветровито време уличката е почти пуста.

Голямата и малката стрелка на часовника са очертали прав ъгъл между числата дванайсет и три, когато най-сетне уреждам сметката и ставам. Настанявам се зад волана на волвото, подкарвам без излишно бързане и когато излизам на шосето край града, поемам пътя за Сион.

Два-три плавни завоя и излизам от Бриг. Край едната страна на асфалта се точат грамади от пепеляви скали, а край другата зее бездната на широка клисура, в чието дъно вече се утаява следобедната мъгла. По пътя няма много коли, нещо напълно нормално за този съвсем нетуристически сезон. Оставям бързащите да ме задминават, защото самият аз нямам бърза работа. Работата ми е в момента да следя изображението в ретровизора. Доколкото може да се съди по видимата страна на нещата, засега поне не са ми зачислени придружители.

Часът е точно четири без десет, когато в далечината, отдясно на пътя, изниква големият синьобял надпис:

На няколко крачки от надписа виждам и спрения сив опел. Но човекът, изправен до опела и зает да изтрива задното му стъкло, пуши цигара. А Белев не е пушач.

Отминавам пушещия въздържател, без да усилвам или да забавям скоростта, пристигам със същото равномерно темпо в Сион и спирам в първото мярнало ми се крайпътно заведение. Додето оглеждам лениво шосето и утолявам несъществуващата си жажда с чаша „Синалко“, забелязвам сивия опел, който префучава с установената от правилника скорост край кафенето. Обаче Белев е свалил сакото, за да ми покаже разкошната си карирана спортна риза. А в един хладен ден към края на октомври това е по-скоро странно.

Четвърт час по-късно уреждам сметката и на свой ред потеглям. Вече е почнало да се здрачава, когато отдясно изниква надписът:

Под надписа е спрян сивият опел. Но Белев отново е навън и вдигнал капака на мотора, нещо рови в него. Значи аварията е налице. Макар и не непременно в мотора.

Продължавам, без да променям скоростта, додето влизам в Монтрьо. Гарирам пред едно бистро на главната улица и се настанявам на масичката до витрината. В тоя час улицата, вече ярко осветена от флуоресцента, е оживена. Хората, излезли от работа, бързат да напазаруват това-онова, за да се приберат навреме, да се навечерят и да застанат пред телевизора тъкмо преди да започне поредната част на серията „Черното досие“. Хората следват обичайното си разписание, докато ние тук безсмислено се настигаме и задминаваме.

Сивият опел пресича зрителното ми поле отдясно наляво и изчезва. На Белев, изглежда, пак му е станало топло. Той и сега е в ярката си карирана риза.

Оставям на масичката паричната равностойност на изпитото кафе и малко по-късно отново се настанявам зад волана на волвото. Движа се без излишно пресилване на газта по шосето, осветено от тоя жълт флуоресцент, чиято болнава светлина те кара да изпадаш в мирова скръб. Взирам се уморено в лентата на асфалта, като очаквам вече без излишни илюзии появата на надписа:

Ала преди още да се е появил надписът, изниква другото: зад един завой пътят ми бива внезапно блокиран от принудително спрели коли, а там напред виждам група хора, движещи се като нощни насекоми под ярките лъчи на фаровете.

Изскачам от волвото и се отправям натам в ролята на невинен зяпач. Някакъв стар ситроен е дублирал сивия опел и се е опитал да прегради пътя му. Но опелът вероятно не е приел правилата на играта и ситроенът, вместо да се отстрани, го е блъснал. Тъкмо когато пристигам, санитарите вече отнасят към линейката един проснат върху носилката човек. Един човек с карирана пъстра риза и с обляно в кръв лице.

— Не видяхте ли шофьора на ситроена? — пита с недоверчив служебен глас полицаят, увенчан с бяла каска на мотоциклетист.

— Е, как ще го видя? — отвръща един младеж с черни рошави бакенбарди, който вероятно е най-прекият свидетел на злополуката. — Когато пристигнах, ситроенът беше празен, разбирате ли?

— Но това си е живо убийство! — възклицава някаква възрастна дама. — Да го блъсне така нахално…

— Убийство или самоубийство, ти не се меси! — мърмори съпругът на дамата, като я дърпа към редицата на колите. — За тая работа има полиция.

Полицията наистина е налице, тъй че нещата тръгват с обичайния си ход и мястото на злополуката бива оградено, а колоната на струпаните коли бива отклонена встрани и аз, вече зад волана на волвото, минавам по реда си край двата сплескани един в друг автомобила и поемам към Лозана.

Паркирам пред гарата и влизам в бара на хотел „Терминюс“. Поръчвам си машинално и лекомислено един стек, без да съобразя, че в момента съм напълно лишен от дарбата да се храня. В тоя миг Белев навярно е в агония, ако не се е озовал вече отвъд агонията. И целият тъй грижливо обмислен вариант на операцията е изцяло и окончателно провален.

Професионално погледнато, тъкмо към това, последното, трябва да бъде насочено вниманието ми в момента. Но за разлика от моя покоен приятел Любо аз никога не свикнах да гледам на нещата само професионално погледнато. И колкото да се старая да почна от главното и да свърша най-първо с главното, мисълта ми непрестанно се отплесва към оня човек, проснат на носилката, с карираната си риза и обляното в кръв лице.

Уреждам сметката, като оставям обилно гарнираната порция почти недокосната.

— Не ви ли хареса стекът? — пита съчувствено келнерът. — Може би не го обичате толкова кървав?

— Напротив, обичам го съвсем кървав — отвръщам. — Но имам отвратителен зъбобол.

Съвсем кървав… Пресичам улицата и влизам в хола на гарата. Настанявам се в една кабина и почвам да ровя указателя. Трябва да е в Общинската болница. Набирам номера и формулирам въпроса.

— Да, вярно е… Тази вечер са го докарали — осведомява ме подир къса пауза гласът на дежурния.

— Не бих ли могъл да го видя?

— В този час? Напълно изключено — чува се отговорът, който съм и очаквал.

— Но кажете ми поне какво е състоянието му. Не мога да прекарам цяла нощ в неизвестност.

— Един момент…

Моментът се оказва толкова дълъг, та изпитвам съмнението, че връзката е прекъсната. Най-сетне служебният глас наново прозвучава:

— Излишно е да се тревожите: животът му е вън от опасност.

— Но кажете ми по-конкретно…

В този момент обаче, изглежда, насрещната слушалка бива поета от друга ръка, защото тембърът на гласа се променя и интонацията добива лек полицейски нюанс:

— Кой се обажда?

— Негов познат, мьосю Робер. Кажете му, че мьосю Робер и Дора искат да го видят.

И окачвам слушалката.

Един час по-късно съм в Женева. Настанявам се в хотел „Дьо ла Пе“ и се усамотявам в стаята си. Под прозореца ми се разтяга ярко осветената крайбрежна с дългата върволица голи дървета, така дълбоко подкастрени, че приличат на мъртви черни дънери, лишени от всяка надежда за пролетно пробуждане. А отвъд са черните води на езерото, води, които не виждаш, а само отгатваш, оградени там далеч от електрическите отражения на насрещния бряг. И додето гледам пустата асфалтова ивица на крайбрежната, по която от време на време с леко съскане прелитат коли, внезапно съзнавам, че този изглед ми е съвсем познат и съвсем привичен. И едва в този миг си спомням, че само преди няколко години съм живял на същото това място или почти на същото — в съседния хотел „Режина“. И ми се струва абсурдно, че чак сега се сещам за тая подробност и за първата ми среща с Едит на две крачки оттук, и за първия ми обед с нея в ресторанта на „Режина“, че ги виждам тия отминали неща едва сега, след като съм се регистрирал долу на ресепсията и след като съм се настанил в стаята си, и след като съм облякъл пижамата си, и след като доста време съм зяпал през прозореца. Абсурдно наистина, да забравиш незабравимото. Абсурдно, но може би здравословно, защото, ако преживяното не се изличава поне временно, главата ти трябва да се пръсне и отдавна вече да се е пръснала.

Едит. И лошото време. Едит отдавна я няма, затова пък лошото време все още е налице, имаме го в излишък и без изгледи за бързо оправяне. Сега е моментът да мислиш не за Едит, а за Дора, казвам си. Само че Дора на условния език между мене и Белев не е Дора, а Центърът. И посланието ми по телефона на същия този език означава: „Вдигай си чуковете при първа възможност и се прибирай“.

* * *

— Е, как смятате да оправим тая история? — запитва генералът, след като ние с Борислав се настаняваме в двете тъмнозелени кресла под тъмнозеления фикус.

— Ами да я оправя тоя, който я е забъркал — промърморва Борислав, като поглежда към пакета цигари, озовал се неизвестно как в ръката ми.

— Тъй ли? — вдига вежди генералът, но в сините му очи, неприлично сини за един генерал, се таи не раздразнение, а сдържан смях. — Аз пък смятах да пратя тебе да я оправиш. Тебе или Боев.

В тоя миг той забелязва пакета цигари в ръката ми, а също и гладния поглед на Борислав.

— Пушете, пушете. И докато пушите, кажете да чуя как бихте я оправили вие тая работа, ако ви поставим задачата.

Историята всъщност бе почнала като всички тия истории, дето на пръв поглед изглеждат нищо и половина и едва погледнати по-отблизо, си показват рогата чрез някой дребен детайл.

Гражданинът Караджов, инженер в едно промишлено предприятие, бива изпратен служебно в Мюнхен. Понеже това не е първото му пътуване и понеже като малък спомен от предишните пътувания са останали известни неприятни сигнали, предпазливостта изисква Караджов да бъде наблюдаван. Така, по време на престоя в Мюнхен, спътникът на инженера дочува в хотела разговора му по телефона с някой си Горанов и разбира за срещата, която си уреждат. От страх да не бъде забелязан, той е принуден съвсем отдалече да следи Караджов и когато стига до мястото на срещата — кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, — там вече няма никой. Затуй пък на спътника не е никак трудно да установи, че подир въпросната среща Караджов си позволява редица покупки, далеч надхвърлящи глобалната сума и командировката.

Прочее подир завръщането си в страната Караджов бива извикан за справка. Обясненията му се свеждат в общи линии до следното: Кой е Горанов ли? Известният софийски търговец преди Девети. Какъв ми е Горанов ли? Приятел на семейството. Дали Горанов ми е дал пари? Ами че даде ми една дребна сума. Срещу какво? Ами така, от приятелство към баща ми.

Направената проверка обаче хвърля известни съмнения върху някои от горните свидетелства и най-вече върху едно от тях. Дори да оставим настрана модните парцали, накупени за подаръци, само златният часовник на Караджов, бижутата на съпругата му и лайката на сина, донесени от пътуването, правят по пазарни цени към десет хиляди марки. Сумата може да не е фантастична, но не е и дотам дребна, че Горанов да я хвърли на вятъра просто от любов към покойните родители на инженера.

Така че Караджов бива поставен отново в сновалката на забързаните въпроси и след като разбира, че мърдане няма, стига до втората фаза на признанията. Ето и някои от тях:

— Колко пъти сте се срещали с Горанов?

— Три пъти.

— Къде?

— Два пъти в Мюнхен и веднъж — в Кьолн.

— Какви сведения искаше Горанов от вас?

— Различни. Най-вече от стопански характер.

— По-точно?

— За капацитета на отделни промишлени предприятия… за връзката им с програмите на СИВ… за някои икономически затруднения.

— Възлагаше ли ви конкретни задачи?

— Възлагал ми е и конкретни задачи.

— Какви суми ви е изплащал?

— Общо съм получил 35 000 марки.

— Как установявахте връзка с Горанов?

— Пращах му писмо, щом пристигах в съответния град.

— На какъв адрес?

— За фирмата „Липс и Ко“, Лозана, до поискване.

— Как събирахте необходимите ви сведения?

— Чрез връзки с хора.

— Какви връзки?

— Е… какви връзки… Че у нас кой с кого не се познава?

И пр., и пр.

Разбира се, между многото други въпроси твърде важен бе въпросът, с колко и с какви точно други наши граждани е поддържал подобни контакти Горанов. Но това бе въпрос, на който Караджов, естествено, не бе в състояние да даде отговор. Отговора трябваше ние да си го потърсим. А за целта се налагаше да стигнем до самия Горанов.

На Караджов бе наредено да напише ново писмо до „Липс и Ко“, с което да препоръча своя колега Цанев като сигурен и заслужаващ внимание човек, а също да предложи място и време на срещата и знак за разпознаване. Цанев, който, разбира се, бе не колега на Караджов, а наш колега, трябваше да отиде в Мюнхен, да изпрати оттам писмото и да чака евентуална среща.

Срещата се бе състояла в кафене не помня кое си, на площад не знам кой си, ала в нея бяха възникнали два нови момента, които твърде много усложняваха ситуацията.

На първо място, мъжът, явил се от името на „Липс и Ко“, съвсем не съответствуваше на снимката, която ние имахме от Горанов и която бе показана за сведение на Цанев. Вярно е, че снимката датираше отпреди трийсет и няколко години и че за трийсет и няколко години човек доста се изменя. Доста, само че не в каква да е посока. Той може примерно да се смали, но на и да израсте добавъчно. Косите му могат да опадат, ала не и да избуят върху плешивото му теме. Най-сетне очите му могат да отслабнат, обаче не и да променят цвета си. А за разлика от ниския, пълен, черноок и порядъчно плешив Горанов на мястото на срещата бе се явил висок, слаб и светлоок мъж с доста обилна, макар и побеляла вече коса. И този мъж се бе представил за Андрей Горанов, известния някога на цяла София богаташ. А Цанев не разполагаше нито с подходящите мотиви, нито с необходимите инструкции, за да стане от мястото си и да заяви: „Вървете по дяволите, вие не сте Горанов“.

Вторият нов момент се свеждаше до туй, че макар да бе изслушал търпеливо нашия човек и да бе запазил докрая вежливото си държане, Горанов явно бе проявил недоверие към колегата на Караджов, не бе му поставил никакви въпроси, не бе му предложил никакви услуги и с поведението си през цялото време сякаш бе искал да каже: „Добре де, какво търсиш от мене“.

Така че макар срещата да се бе състояла, тя бе протекла при нулев резултат, а може би и с една точка в полза на противника. Но в желанието си да изравни резултата и с решителността на човек, който няма какво повече да губи, Цанев бе успял да проследи Горанов и въпреки предпазливостта му да го съпроводи чак до Берн и дори чак до жилището му, на чиято врата за свое учудване бе зърнал една наистина неочаквана табелка.

Подир което бе взел самолета от Цюрих и бе се явил на доклад при генерала.

Известно е, че и орех да речеш да счупиш, пак е необходима ловкост. А ако си го счупил тъй, та си го смачкал, ще трябва да вадиш ядката парче по парче, додето ти призлее, вместо да я измъкнеш цялата и наведнаж. Така беше и с тая история. Някой бе натиснал прекалено грубо и сега се налагаше да вадим историята късче по късче и да се опитваме да я възстановяваме. Само че за разлика от ядката човек никога не може да знае как е изглеждала една история, преди да бъде смачкана. Така че възстановяването е трудно и несигурно. Като оставим настрана обстоятелството, че междувременно някои елементи може окончателно и завинаги да са затрити.

Един от тия елементи би могъл да бъде и самият Андрей Горанов, от когото засега поне нямаше и следа. Разбира се, с Караджов бе проведен необходимият за проверка експеримент. Цанев бе успял да заснеме, макар и не твърде успешно, мъжа, с когото се бе срещал в Мюнхен. Преснета бе и снимката на Горанов, с която разполагахме. Подир което тия две снимки бяха примесени с най-различни други и Караджов бе въведен с предложение да ни покаже познатия си от задграничните командировки.

— Този е — бе заявил без колебание Караджов, сочейки снимката, направена от Цанев.

— А този кой е? — бе запитал следователят, показвайки охранената физиономия на истинския Горанов.

— Нямам представа.

— И същият тоя човек ти е познат още от младини като Андрей Горанов и приятел на баща ти? — бе настоял следователят, вдигнал в ръка снимката, направена от Цанев.

— Същият, разбира се — бе потвърдил Караджов. — Макар че сега вече е доста състарен.

Свидетелството звучеше достатъчно искрено. И което е по-важното, инженерът бе така хлътнал с двата крака, че не беше от особено значение дали е давал шпионските си сведения на Горанов, или на някой друг. Освен ако…

Да, освен ако… Само че това бяха неща от сферата на най-смътните хипотези, които едва ли в момента можеха да играят ролята на работен инструмент.

На втория въпрос — защо Горанов се е отнесъл с подобно недоверие към Цанев, Караджов също не бе в състояние да даде някакво смислено обяснение. Той поддържаше, че е написал писмото си в точно установения стил, и това навярно бе истина, защото иначе представителят на „Липс и Ко“ едва ли би се явил на срещата. Вероятно гафът бе станал на самата среща: някаква грешка на Цанев, за която той самият не си даваше сметка, или някаква условна дума, или условен знак, който би следвало да сервира на непознатия, а не бе ги сервирал, понеже не бе осведомен за тях. Но по тоя пункт Караджов бе категоричен: никакви пароли не са били предвиждани при никакви случаи.

Така или иначе, резултатът бе налице. Едно на нула за противника или нула на нула за тоя, що духа, но историята бе смачкана, вместо да бъде разкрита и сега всичко трябваше да почне отначало. Само че да се хванеш за една история, която вече е омърлявена, това е сто пъти по-зле, отколкото да почнеш отначало.

В такъв смисъл са горе-долу и разсъжденията, с които Борислав пристъпва към темата, додето пуши, разположил се в екзотичната сянка на фикуса. Само че на генерала не му е до общи разсъждения.

— Остави това! Кажи къде е според тебе грешката и как смяташ, че трябва да се действува нататък.

— Грешката може да е на десет места… — подхвърля Борислав.

— Грешката е само на едно място — пресичам го. — Писмото.

— Как „писмото“? — вдига вежди генералът.

— Изпращането на това писмо беше авантюра. И ако то беше истинско, пренасянето му през границата също би било авантюра. Една хитра лисица като тъй наречения Горанов не би могла да повярва, че Караджов ще сложи на карта съдбата си, като повери в чужди ръце подобно писмо. Защото предишните писма той ги е писал зад граница, на самото място и без всякакъв риск.

— Възможно е да си прав — промърморва шефът. — Въпреки че писмото не съдържаше нищо такова, че да произнасяме силни думи за съдби и за авантюри. И както знаеш, шансовете в това отношение бяха преценени внимателно. А на всичко отгоре в последна сметка туй се оказа и едничката възможност.

Това бе вярно, разбира се. Защото преди още да се прибегне до изпращането на Цанев, друг наш човек бе изпратен в Лозана по дирите на „Липс и Ко“ и тоя човек бе изгубил цели шест месеца, за да стигне до оскъдните открития, че „Липс и Ко“ не съществува като фирма, но съществува като пост-рестант, само че никой никога не използува тоя пост-рестант.

Може би едничката жалка връзка на Горанов бе тоя Караджов, от когото при случай бе черпил сведения, за да ги прехвърля някому. И ако това бе тъй, цялата история би трябвало да се изпрати там, дето й бе мястото — в архивата на класираните дела. Но дали бе наистина тъй? И понеже нямаше никакъв друг начин да се отговори на тоя въпрос, решено бе най-сетне Цанев да замине за Мюнхен.

— Имаше и друга възможност — обажда се с обичайната си упоритост Борислав. — Да се чака. Вие сам сте казвали, че понякога най-добрата възможност е да се чака.

— Да, но не и пред празни ясли — възразява шефът. — Чакането все пак трябва да има някакви разумни предели. Какъв е този агент, който половин година не използува своя пост-рестант. И не е ли това достатъчно основание да се мисли, че ако е наистина действуващ агент, той използува за всеки свой информатор различен пост-рестант. И че след като Караджов е в ръцете ни, адресът на „Липс и Ко“ вече никога няма да бъде използуван.

Обсъждахме още известно време въпроса за грешката, тъй като Борислав обича да възразява, а генералът обича споровете, убеден, че тъкмо от тях понякога се ражда добрата идея. Подир което минаваме към предстоящето.

— Вие съвсем задимихте стаята — забелязва шефът два часа по-късно. — Ако ви каже човек да запалите, трябва непременно да видите дъното на пакета.

Сетне ни поглежда замислено, отпърво мене, а после Борислав и като примижава леко със сините си очи, подхвърля:

— Е, кого от двама ви да пратя? Тебе или Борислав?

Никой от двама ни обаче не се хваща на въдицата. Защото този въпрос неведнъж е бил задаван все със същия тон, за да бъде последван от забележката: „Не, няма да стане. Ще трябва още да се полекувате над преписките. Какво да ви правя, като сте белязани.“

И ние се лекуваме. Едно такова лекуване, че ти иде да завиеш от нерви. И когато се случи шефът да запита: „Кого да пратя?“, правим се, че въпросът не се отнася до нас. Нека се пошегува човекът.

Само че днес той сякаш е изгубил вкуса към хумора, защото ненадейно го чувам да казва:

— Предлагам да замине Боев.

Борислав ме поглежда с усмивка, ала с една усмивка, примесена с лека меланхолия. Не само защото той остава, а и защото остава самичък.

— Не подсмърчай — подхвърля му шефът. — Боев пръв се прибра, значи редно е и пръв да замине.

* * *

Пръв да замине и пръв да се провали, мисля си на следната заран, додето хладните струи на душа постепенно ме възвръщат от царството на съня, този малък брат на смъртта, към ведрината на новия ден, това скромно поредно възкресение, което рядко сме в състояние да оценим.

Сетне, додето закусвам в ресторанта на хотела, споменът отново ме връща към Белев. Комбинацията с него бе избрана като най-проста и най-удобна. Човек опитен в работата си, той трябваше да следи изкъсо за действията на Горанов и да ме информира по съответен начин, додето аз щях да стоя в сянката и да се готвя за операция с по-далечен прицел. Прочее, поне в първите епизоди на пиесата рискът щеше да бъде главно за сметка на Белев. И дори Белев да изгореше, аз щях да бъда запазен, за да мога да поема риска на следващите епизоди и да стигна до финала. Само че Белев бе изгорял, преди още аз да вляза в играта и преди да успее да ми предаде щафетата.

Изобщо малшансът, с който бе започнала тая история, продължаваше и налице бяха всички изгледи той да продължи и нататък. Защото това не беше малшанс, а нещо значително по-неприятно: ловкост на ръката. Ръката на Горанов или може би на някой друг, спотаил се зад него.

Тия размисли, лишени от особен практичен смисъл, текат съвсем произволно в главата ми, додето съм зает с две далеч по-практични неща, две от ония неща, които човек в резултат на привичката върши съвсем машинално: обирам с лъжичка белтъка на ровкото яйце и наблюдавам обстановката. В този ранен час ресторантът е почти пуст, ако не смятаме една възрастна немска двойка, решила може би да отпразнува сребърната си сватба сред есенната влага на Леман, и един луничав ръждивокос англичанин, който също като мене е зает с ровкото яйце и който вероятно поради късогледство така се е наклонил над масата, сякаш се готви да изгребе яйцето не с лъжичката, а с клюна, заемащ върху лицето му мястото на нос.

В хола на хотела, дето се озовавам след малко, няма никой освен човека зад гишето и една жена, огласяща помещението със сподавения вой на прахосмукачката. Тротоарът навън е безлюден. Гарираните наблизо коли — празни. Хвърлям бегъл поглед на моята, обаче я отминавам с лека носталгия и продължавам по кея към рю Мон Блан. Вятърът, който ме пресреща, е леден и добре наситен с дребни дъждовни капки, ала има мигове, когато човек трябва да пренебрегне удобството заради хигиената, духовна и физическа.

Подминавам пренебрежително два моста и поемам едва по третия — Пон дьо ла Машин, който има това предимство, че е само пешеходен, а също и достатъчно дълъг, така че лесно можеш да видиш дали са ти окачили опашка, или си свободен за момента от подобно бреме. Опашка липсва, но аз не мога да бъда уверен, че не се касае за измамна видимост и че не съм следен по-издалеч. Затуй, излязъл на рю дю Рон, решавам да посветя няколко минути на витрините, свивам последователно в два пасажа, озовавам се на малък площад, напускам го през тясна уличка и най-сетне поемам по Гранд рю, която също е доста тясна независимо от внушителното си название. Тясна и стръмна, изобщо един усоен улей, водещ към горната част на стария град.

Къщата ми е позната. Посетил я бях преди години, след един друг провал. Оня провал, при който моят учител и приятел Любо бе приключил земните си сметки. Изкачвам се по тъмното стълбите до втория етаж, разчитам в полумрака името Георг Рос и позвънявам три пъти — едно дълго и две къси.

От вътрешността се раздава обичайният встъпителен тропот, сетне вратата се отваря и на прага застава нисък възрастен мъж по халат, с голяма глава върху тънка птича шия. Домакинът ме поглежда бегло и аз разбирам, че ме е познал. Което не му пречи да запита:

— Какво обичате?

— Господин Георг Рос?

Старецът кима.

— Бих искал да знам тук ли се премести фирмата „Вулкан“?

— Да, от два месеца вече. Заповядайте…

Паролата сега е друга, но човекът е същият. Той така се е мумифицирал от годините, че няма начин да не бъде същият до края на дните си. Минавам през познатия ми мрачен вестибюл и се озовавам в също познатата ми гостна със старинни мебели, чийто стил така и не узнах, и с огромното огледало над камината, потъмняло и зелено като застояла вода.

— Можем да изпием по чашка кафе — предлага любезно домакинът. — Прислужницата ми идва чак в десет.

— Надявам се, че е все същата.

— Да, същата, жива и здрава. Какво чудно, щом даже аз съм още жив.

— Не виждам причини за обратното.

— Да, наистина: никакви. Когато няма никакъв смисъл да живееш, тогава обикновено живееш до дълбока старост.

— Не е хубаво да се клеветите — възразявам. — Нима безпокойството, което ви причинявам, не говори за нещо смислено?

— Говори за дреболии.

Той маха небрежно с ръка и тръгва за кафето, но аз извиквам подире му:

— Бих искал да знам дали господин Чезаре не е оставил някаква оферта за мене…

— Оставил е — промърморва домакинът. — Само че аз пък съм оставил кафеника на печката.

Усещам как на гърдите ми поолеква и дори ми се струва, че мрачната гостна изведнъж става някак по-светла, сякаш есенното слънце е надзърнало за миг през прозореца.

Едва когато кафето бива донесено, налято в тънките порцеланови чашки и изпито, старецът наново се отправя оттатък и подир продължително тропане и разместване на мебели ми донася мнимата оферта на несъществуващия Чезаре. Разпечатвам плика, прочитам внимателно посланието, сетне за всеки случай наново го прочитам и едва подир туй драсвам клечка, запалвам го и дочаквам пред камината да се превърне в пепел.

Писмото на Белев гласи:

„Лицето, което живее под самоличността на Андрей Горанов, е същото, известно от срещата на Цанев в Мюнхен. До тоя момент не съм успял да го идентифицирам. От самия Горанов няма никаква следа. В същата къща живее и емигрантът Лазар Пенев, работил известно време в радиостанцията «Свободна Европа».

Човекът, представящ се за Горанов, няма контакти с никакви други хора, поне откакто го наблюдавам. Предпазлив, подозрителен, почти не излиза. Ако поддържа някакви връзки, това вероятно става чрез Пенев, който често отива в града.

Съществува известна възможност Пенев да ме е забелязал при моята предишна мисия в Мюнхен. Затова винаги съм се старал да го следя по-отдалече. Вчера обаче той ме видя, когато се движех подире му. Не разбрах дали ме е познал. За всеки случай засега прекъсвам наблюдението над него и оставям за сведение настоящата справка.“

Додето гледам разсеяно как посланието се превръща в пепел, чувам гласа на домакина:

— Мога ли да ви помогна с още нещо?

— Да. С хартия и плик.

Моето писмо е още по-късо:

„Опит за ликвидиране на Б. Намира се в Общинската болница, Лозана. Предлагам да се мине към варианта делта.“

Запечатвам плика по установения способ и го подавам на господин Рос:

— Ще ви бъда много задължен, ако намерите начин още преди обед да се свържете с брата на Чезаре.

— Няма начин — разтваря съкрушено ръце старецът. — Днес не е денят. Денят е утре.

Добре все пак, че денят е утре, а не следващата седмица. Но какво да се прави. Домакинът не е радист, а само една скромна пощенска кутия. Една скромна и вече много стара пощенска кутия, но която все още е полезна, макар да твърди, че няма никакъв смисъл да живее повече.

— Надявам се, че вашите работи не вървят много зле? — запитва съчувствено домакинът.

Той няма никаква представа какви точно са „нашите работи“ и не изпитва никакво любопитство към тях, ала все пак в погледа му се долавя сянка на безпокойство. Безпокойство не за себе си, а за този непознат човек, хлътнал неканен в тоя тих дом, за да получава и връчва писма с неизвестно предназначение.

— Нищо фатално — отвръщам. — Нашите работи рядко вървят като по часовник. Дори и в страната на часовниците.

Сетне му подавам ръка и побързвам да го освободя от присъствието си.

Отново съм сред тоя тесен улей, наречен Гранд рю, но сега за щастие се движа надолу по стръмнината и с гръб към пронизващия вятър.

И тъй, нещата се изясняват, поне що се отнася до снощната катастрофа. Не си разбрал дали те е познал… Е, сега вече го разбра, и то по най-болезнения начин. Болезнен за тебе и пакостен за задачата.

Две години по-рано Белев се занимаваше в Мюнхен с проучването на някои хора, свързани със „Свободна Европа“. Интересуваше го, разбира се, не „Свободна Европа“, а другата страна на монетата — ЦРУ. И очевидно тогава се е сблъсквал с Пенев. И очевидно Пенев го е видял и запомнил.

Естествено, това е чиста случайност — да следиш в пълна анонимност някакъв тип и тъкмо когато не трябва, да се сблъскаш с друг тип, който те познава. Подобна случайност може да връхлети всекиго и в туй отношение Белев няма никаква вина. Вината му е, че не се е държал възможно по-далече от Пенев. Разчитал е прекалено на професионалната си опитност и е тръгнал подире му. И тук на пътя му е изскочила една втора случайност, една вече трагична случайност и Пенев го е забелязал.

И какво като го е забелязал? Пенев навярно също не е вчерашен, така че най-логичното би било да даде вид, че не го е забелязал, да се направи на балама и да се опита да разбере кой точно и с какви намерения го следи. А вместо това само два дни по-късно той извършва покушение над преследвача си.

Съвсем нелепо. Но може би сам Пенев е бил под наблюдение. И може би именно тия, които са наблюдавали Пенев, са решили по свои съображения да премахнат непознатия брояч. И са го направили тутакси, след като са успели да открият дирите му. Което съвсем не е трудно в малък град като Берн и особено когато се касае до човек, дето сам се навира в опасната зона, и по-точно около вилата на Горанов.

Последната версия ми изглежда твърде неприятна, но за щастие и доста невероятна. Инцидентът на шосето не говори в нейна полза. Ако в случая бяха пипали опитни хора, решени да премахнат брояча, то Белев нямаше вече да е жив. Няколко куршума или дори един удар с френски ключ по темето и — свършено.

Мизансценът на злополуката при Лозана подсказва по-друга ситуация. Човекът в стария ситроен навярно е следвал Белев през целия ден с надеждата да издебне една среша или някакво друго действие от страна на Белев. А когато тая надежда се е оказала напразна и когато вече се е смрачило, непознатият е решил да притисне моя приятел и да го подтикне към признания. И с тази цел е препречил пътя му. Само че Белев не е бил наклонен да спре. Изобщо възникнала е тая позната игра, при която всеки от двамата партньори очаква, че другият ще се изплаши и ще отстъпи. А понеже и двамата не са отстъпили, карамболът се е състоял. И вероятно в тоя миг, уплашен от изскочилата зад завоя кола на оня с рошавите бакенбарди, Пенев, или който и да е там, е предпочел да напусне ситроена и да изчезне в мрака, вместо да пише показания.

Разбира се, аз не мога да знам какво точно е станало и съвсем не си въобразявам, че още преди да съм стигнал до рю дьо Рон, вече ще налучкам истината. Имам достатъчно свободно време за анализи и догадки — чак додето вариантът делта влезе в действие. Ако изобщо влезе в действие. И единственото, което знам със сигурност, то е, че наистина сме пъхнали ръка в дупката на змията. Защото, ако господин Лъжегоранов или господин Пенев си прекарваха времето само в редене на пасианси, Белев нямаше да стане жертва на автомобилна злополука. Крайните мерки дори и в света на шпионите се предприемат само в краен случай.

Излизам най-сетне от рю дьо Рон и хлътвам в първата срещната телефонна кабина. Набирам номера на Общинската болница в Лозана. Гласът на човека насреща е непознат. Споменавам името на пациента, за чието здраве се безпокоя, и чувам:

— Момент…

И малко по-късно:

— Кой се обажда?

Това е обаче вече друг глас и той ми е познат с лекия си полицейски акцент.

— Един негов приятел: мьосю Робер.

— Искате да го видите? Възможно е.

— Благодаря ви. Само че в момента съм възпрепятствуван. Затова…

— Ако сте възпрепяствуван, боя се, че по-късно изобщо няма да ви се отдаде възможност да го видите. Положението му е крайно тежко…

Напускам кабината си и се отправям към Пан дьо ла Машин, като се опитвам да преценя дали се касае до съвсем груба уловка, или до наистина скръбна новина. Професионално погледнато, би казал Любо, това в момента не се отнася до задачата ти. Професионално погледнато, брат ми, задачата ти е да бъдеш възможно по-далеч от Лозана и от Общинската болница.

Прекосявам моста и поемам по крайбрежната, този път в обратна посока и подтикван нетърпеливо от вятъра. Не е нужно да ме подтикваш, казвам му, и без тебе си знам работата. Оправям сметката си в хотела, намествам се зад волана на волвото и потеглям.

Един час по-късно гарирам колата в малка уличка на Лозана, купувам си от една будка плана на града и правя съответните издирвания. Сетне поемам пеша из улиците, които в по-голямата си част напомнят на женевската Гранд рю, ако не по теснотията, то поне по стръмния си наклон.

Минавам край фасадата на Общинската болница по насрещния тротоар с нехайните крачки на отегчен от безделие турист. Погледът ми лениво обхожда двата реда прозорци. Нищо.

Професионално погледнато, брат ми, ти вършиш глупости, мисля си. Подир което решавам да повторя глупостта, само че този път от обратната страна на сградата. Съответната улица е пуста, ако не смятаме група деца, връщащи се от училище. Дворът на болницата е ограден с желязна решетка и жив плет. Погледът ми без усилие прескача тия препятствия и се насочва към прозорците на зданието. И ето че на втория етаж, третия прозорец отляво, виждам интересен детайл: една омотана с бинт глава, чиито свободни от опаковка части, по-точно примигващите под рунтавите вежди очи и обемистият нос, са ми доста познати.

Сиромахът кой знае от колко време вече виси на тоя прозорец, за да даде знак, че е жив. В случай че изобщо някой се нуждае от подобен знак. Той машинално вдига ръка, готов да подскаже, че ме е познал, но тутакси я отпуска. Аз също навреме успявам да обуздая жеста си и бъркам в джоба, сякаш търся цигари.

Сетне с крачките на скучаещ турист отминавам нататък.