Богомил Райнов
Този странен занаят (13)

* * *

Несретниците тъй често пресичаха пътя ми в тоя град, че също съставяха цяла отделна графа. Някои от тях, като моят цигулар, бяха на края на пътя, други едва започваха. Но дали едва започваха, или вече свършваха, това бе доста трудно да се отгатне, също както трудно отгатваш колко е часът в смрачените зимни дни.

С художника-фотограф се запознах една зимна вечер в някакво кафене на Сен Жермен. Кафенето бе пълно предимно със студенти и уличният фотограф, който се мотаеше сред тях, навсякъде получаваше отказ. Най-сетне, както и очаквах, той се лепна на моята маса.

— Една снимка?

Апаратът вече бе вдигнат и палецът лежеше върху обтуратора.

— Не искам снимка — отвърнах и побързах да се загърбя.

— Но защо? — Гласът звучеше почти умоляващо.

— Просто не обичам да ме снимат.

— Жалко. Остават ми само два кадъра, за да предам лентите и да взема комисионата.

Тоя тих и кротък глас, с тия нотки на примирение…

— Ако е за двата кадъра — рекох, — можете да ми снемете и гърба. Какво ще ми струва това удоволствие да увековеча гърба си?

— Не, гърбът не може — поклати той съкрушено глава. — Ще помислят, че аз съм сгрешил снимката, и ще ми удържат от комисионата.

— Добре, тогава ще ви платя, без да снимате. Така става ли?

— Боя се, че и така не става — отвърна фотографът все тъй съкрушено. — Това прекалено напомня на подаяние. Но ако ми предложите нещо съгряващо…

Малко по-късно той вече с наслада сърбаше горещия грог. Дългият му, порядъчно хремав лос и също тъй длъгнестото уморено лице достатъчно ясно говореха, че се нуждае от нещо съгряващо.

— Изглежда, че фотографията не се котира… — подхвърлих.

— Да, и това ме изпълва със злорадство.

— Но вие сам сте фотограф.

— По принуда. Всъщност художник съм. Ненавиждам фотографията. Тя уби изкуството.

— Силно казано.

— Съвсем не. Фотографията направи възможен абстракционизма. А абстракционизмът уби изкуството.

— Софизъм. У нас има фотографи, а няма абстракционизъм.

— Къде е това „у вас“? — запита той без особен интерес.

Казах му.

— А! Комунистическият свят… Мене политиката, знаете, не ме вълнува особено. Но имам един приятел…

Мене пък приятелят му не ме вълнуваше. Затуй запитах:

— А вие самият какво рисувате?

— Каквото виждам. Каквото са рисували всички художници. Божия свят…

Той вече бе изпил грога си, а аз — газираната вода и от тая вода още по-силно бях усетил глада, понеже цял ден не бях сложил троха в устата си. Погледът ми неволно все по-често се насочваше към вътрешното помещение, определено за хранене и отморяващо празно, тъй като студентите най-често се ограничават с един сандвич.

— Не бихте ли се обидили, ако ви предложа да хапнем нещо?

— О, ни най-малко — оживи се фотографът. — Но това е такава любезност от ваша страна, това е такъв жест, че просто… просто нямам смелост да откажа… още повече от заранта не съм ял, макар че уж трябва да пазя режим…

От оживление той съвсем се забърка в благодарствената си тирада и за да го измъкна от нея, запитах:

— Вие сте болен?

— О, нищо особено… Малко туберкулоза… Но това съвсем не е страшно. В наши дни туберкулозата, знаете, се лекува по-лесно от простуда.

Тъкмо бяхме станали, за да се преместим вътре, когато до нас се приближи нов субект.

— А, Пиер!… — възкликна фотографът.

И като се обърна към мене, поясни:

— Това е приятелят ми, за когото ви говорех. Позволете да ви го представя: господин Пиер, студент.

Студентът беше на такава възраст, че би могъл да мине по-скоро за професор, ако не беше малко странната му за научен труженик външност. Тая външност няколко години по-късно се превърна в обичайна мода, но тогава още съвсем не бе обичайна и особено в средата на зимата. Господин Пиер бе напъхал долните си крайници в оръфани джинси, стигащи малко под колената му, докато горната част на тялото бе защитена от житейските бури и капризите на времето само е някакъв тънък пуловер в захабени от пране кафяви и бели петна, което, съчетано с високия ръст, вдъхваше подозрението за родствена близост с тъй любимите на децата африкански жирафи. Мисълта за подобна близост се подсилваше и от своеобразните копита, с които бе въоръжен студентът. Всъщност това бяха някакви летни обувки от лико с дебели дървени подметки и тъй зацапани от калта, че съвсем не бе лесно да отгатнеш дали се касае за обувки, или за копита.

Мосю Пиер обаче ни най-малко не се стесняваше от външността си и ако изобщо имаше някакво отношение към нея, то без друго бе отношение на скромно спотаена гордост. С независимия си вид, острия поглед и рошавата черна брада той напомняше на библейски пророк, тръгнал да разнася по света скрижалите на мъдростта.

Нямаше как, трябваше да поканим и студента в ресторанта. Той влезе там, предвождайки ни, сякаш бяхме негови гости, разположи се непринудено на централната маса и като обтегна свободно мръсните си крака, изкомандува на дремещия до вратата келнер:

— Гарсон, три стека!

Келнерът му отправи сънливия си поглед и лениво отбеляза:

— Плаща се предварително.

— Откога у вас е въведен такъв обичай? — запита с почти прокурорски тон студентът.

Келнерът все тъй лениво обясни, че такъв обичай бил въведен непосредствено след последното посещение на студента.

— Оставете — рекох сговорчиво. — Донесете три стека и нещо за пиене. Господата са мои гости.

— Това е друго — промърмори келнерът. — Какво ще бъде питието?

— Безалкохолно — отсече мосю Пиер. — Нацията е вече достатъчно кретенизирана от алкохола.

— Аз все пак бих взел един грог… — забеляза плахо фотографът. — Един грог, просто за съгряване.

— Господи! — изпъшка келнерът, като отправи молитвено очи към потона. — Стек и грог!… Какво ли още ми е писано да видя.

— Не коментирай! Това е работа на печата! — сряза го студентът.

Вечерята в по-голямата си част премина в мълчание, тъй като и тримата бяхме еднакво изгладнели. Едва след като установи, че чинията му е празна, мосю Пиер се сети да запита:

— Кой е нашият гост?

— Българин. Комунистическият свят — обясни вместо мене фотографът.

— Комунистическият свят има голяма историческа мисия — произнесе студентът, като вдигна назидателно украсения с траурен нокът показалец. — Но той не е способен да я изпълни. Затова пак ние ще трябва да се заемем!

— По кой начин? — позволих си да запитам.

— По единствено възможния. Колумб с прочутото си яйце ни показа, че най-великите решения са и най-прости. Но това не значи, че да снесеш подобно яйце е чак тъй просто, както вие си въобразявате. И все пак, дължа да ви заявя, че аз вече съм го снесъл това яйце.

Той машинално се пресегна към пакета ми с цигари, но забелязал, че са американски, дръпна назад ръката си.

— Вие пушите тая мръсотия?… Ще позволите ли да ви коригирам?

— Моля ви…

— Гарсон, пакет „Голоаз“. Единственото, в което тая нация още не е деградирала, е тютюнът.

Мосю Пиер разпечата без бързане донесения пакет, запуши без бързане и без бързане оповести:

— Революцията, скъпи господине, не се прави частично. Както не можете частично да почистите кревата си от паразити. Ще помислите, че бих искал да опожаря планетата? Съвсем не, макар че ако се налагаше, бих я опожарил. Но, за щастие, креватът може да се почисти и без да се подпалва…

— По кой начин? — позволих си отново да запитам.

— По най-простия. В определен ден ще изтрепем всички реакционни правителства, като почнем от господата в Белия дом и свършим с ония мошеници в Израел.

— Добра идея — кимнах. — Само че ще дойдат други.

— Ще изтрепем и тях. Изобщо ще предупредим ясно и категорично, че всички продължители на същата политика ще бъдат сполетени от същата участ. Фантастично, нали?

Той победоносно ме прикова с острия си поглед.

— Направо фантастика! — отвърнах. — За жалост не твърде научна.

— Оставете — хвана ме за рамото фотографът, който вероятно се боеше от някакъв остър спор. — Това е просто негова идея-фикс.

— Голямата идея е винаги идея-фикс — кимна студентът.

Разговорът продължи, но острият спор не се състоя. Оставих просто мосю Пиер да развива възгледите си, додето напълно се изтощи. И на края, въпреки кафетата, с които се поддържаше, той наистина се изтощи. Ала вместо да млъкне, само промени темата:

— Надявам се, че вече си показал картините на господина.

— Мислех да му ги покажа тази вечер — отвърна фотографът.

— Заслужава да ги видите — обърна се студентът тоя път към мене. — В тях има нещо. Не знам какво, но има нещо. Независимо че цялата работа още от самото начало е сгрешена.

— О, Пиер… — промълви с укор художникът.

— Да, сгрешена е. Хиляди пъти съм ти го казвал. Светът най-първо трябва да се промени, а после да се рисува. Когато речеш да фотографираш и последната идиотка в някое от тия кафенета, тя възкликва „Минутка!“ и бърза да постави в ред глупавата си физиономия. А ти напираш да рисуваш тоя свят, преди още да е поставен в ред. И затова работите ти са такива тъжни.

Когато най-сетне излязохме от заведението, булевардът бе все още светъл, но пуст и скован от студ.

— Аз съм тук съвсем близо… И ако искате да ми направите честта… — предложи фотографът.

— Каква „чест“, какви са тия глупости и това пълзене! — сряза го студентът. — Чест е за него да ти види работите.

— Да, разбира се — съгласих се.

Бе късно след полунощ. Но тъкмо понеже бе след полунощ, един или два часа повече, това нямаше значение.

Тръгнахме по пустия булевард. Студентът шляпаше бодро с копитата си, изпъчил предизвикателно срещу студената нощ гърдите си в тънкия петнист пуловер. Мосю Пиер явно се стараеше да не трепере, защото това би било под достойнството му. Затуй пък фотографът съвсем откровено зъзнеше в късото си лятно сетре, като мърмореше за кураж:

— Тук е, тук е… съвсем близичко…

Свърнахме в някаква тясна улица, сетне в друга — още по-тясна, — а на края, за да стигнем до рекорда на теснотията, се заизкачвахме по скърцаща стълба, в която двама души едва ли биха се разминали. Най-сетне се озовахме на върха на кулата — през цялото време имах чувството, че това е някаква изгнила и едва крепяща се кула — и преди да натиснем звънеца, таванската вратичка се отвори и на прага застана миловидно женче, нещо средно между жена и момиче.

— О, как ме изплаши! Помислих, че ще те донесат на ръце!

— Не се налага да го носим на ръце. Изпил е само два грога — обясни студентът.

— Да, но има и две каверни — напомни женчето.

— Остави, мила, не драматизирай! — потупа я по рамото фотографът. — Знаеш, че днес туберкулозата се лекува по-леко от настинката. Просто малко се заприказвахме с господина. Той, знаеш, идва чак от България…

Съпругата явно пет пари не даваше дали идвам от България, или от другаде, но успокоена, че мъжът и се бе прибрал най-сетне здрав и невредим, ни въведе в квартирата.

Квартирата бе един мизерен таван с размери три на четири и напълно задръстен от леглото, газовата печка, етажерката с парцаливи книги, другата етажерка с олющени съдове, столовете, масата и не помня още какво. Едничкото, което блестеше с отсъствието си, бяха картините.

— Тук, тук ще бъде по-удобно и ще виждате по-добре — мърмореше домакинът, като ме подбутваше към теснината между кревата и масата.

Седнах смело на посоченото място и едва не си разбих брадата в масата, тъй като при сядането ми леглото пропадна чак до пода. Домакинята се бе свила зад печката да вари неизбежното кафе, а художникът се натика в другия ъгъл, отдето след малко измъкна огромна по размери папка.

— Това е моята малка изложба — рече стопанинът, като гальовно погали папката. — Съставена цялата от съвсем бедни неща.

— Не го слушайте — обади се зад гърба ми съпругата. — Той е истински артист! Но кажете ми, кога и къде истинските артисти са били признати?

— Никога и никъде, мило дете, но това не е причина да ни сервираш баналности — отвърна студентът.

— Оставете ги, те винаги тъй се заяждат — забеляза снизходително домакинът. — И като говорех за бедни неща, аз всъщност исках да кажа съвсем друго, а именно че не само рисувам бедняшки квартали, но използувам и възможно най-бедни материали. Започнах тъй, просто по липса на пари, но после установих, че това ми създава и особен стил. Ние мислим, че стилът се постига толкова по-лесно, колкото по-богати са средствата ти, но стилът може да се постигне и по обратния път — като възможно повече се лишаваш от едни или други средства.

Додето говореше, той вече бе извадил един голям пейзаж, изглед на някаква анонимна и грозна улица, с дървени огради, саждиви фасади и надвиснало сиво небе.

— Ето, виждате, използувам амбалажна хартия и само няколко земни бои. По-евтино от амбалажната хартия и земните бои не можах да измисля. Но после разбрах, че не бих могъл да измисля и по-подходящо. Какво по-подходящо от сивото, кафявото и землисточервеното за този сиромашки бит…

— Тъжни са картините ти, приятелю… — промърмори мрачно студентът, додето художникът пи показваше една подир друга амбалажните си хартии.

— А кое не е тъжно на тоя свят?… — обади се домакинята.

Картините бяха тъжни, но в тях наистина „имаше нещо“, както бе благоволил да се изрази мосю Пиер. И това „нещо“ бе не само в пепелявата основа на хартията и в сиромашката гама на боите, обилно разредени с масло, за по-голяма икономичност. То бе и в експресивната сила на изразните средства, които бяха именно изразни средства, а не маниер и които правеха плътни и въздействуващи тия видения на мизерия и запуснатост.

— Такива хубави работи не бива да се рисуват върху такава калпава хартия — забелязах. — Въпросът не е, че е сиромашка, а че е съвсем нетрайна.

— А ние да не сме по-трайни? — не се стърпя отново домакинята. — Разхожда се с две каверни, а вие му говорите за трайност.

В момента не се сетих, но на следния ден ми мина през ума, че художникът ме бе поканил може би с надежда да купя някоя от картините му. Той дори не бе намекнал за подобно нещо, обаче може би тъкмо на това бе разчитал.

„Ще трябва да намина да взема една от тия амбалажни хартии“ — рекох си. После забравих. Понякога отново се сещах, но или бях зает, или се намирах далеч от квартала и отново забравях. Трябва да беше минала година или повече, когато един ден съвсем случайно се озовах на същата тая невероятно тясна уличка и в паметта ми изплува зимната нощ, прекарана с ония двамата.

Търсих дълго и напразно сградата, вероятно защото бях останал с впечатлението, че това е някаква кула, стара и разнебитена от времето. Когато най-сетне я открих, оказа се, че не е кула, а съвсем прозаична четириетажна съборетина, само че ние бяхме влезли през черния вход и се бяхме изкачили по тясната стълба, използувана някога от прислугата.

Намерих тавана заключен. Звънецът не работеше, но аз тропах толкова силно, че някакъв женски глас се обади от долния етаж:

— Кой е? Какво има?

— Търся фотографа.

— Какъв фотограф? Там не живее никой.

Слязох и се озовах пред млада жена с нечист пеньоар и завити с пешкир коси.

— А къде се е преместил фотографът?

— Не мога да ви кажа. Ние сме тук съвсем отскоро… Чакайте…

И като се наведе над тесния кладенец на стълбата, тя изкрещя пронизително:

— Мадам Жаклииин!

— Какво има? — отзова се по-долният етаж пак с женски глас, но малко по-дрезгав.

— Търся фотографа, дето живееше на тавана — обясних, като слязох още няколко стъпала.

Жената от долния етаж бе също в нечист пеньоар, но косите й не бяха в пешкир, а навити на ролки. В устата димеше цигара, очите ме гледаха с явно подозрение:

— За какво ви е фотографът?

— За една дребна справка.

— А, добре… Само че вие доста сте закъснели със справките си. Той умря… има вече шест месеца…

— А малката?

— Малката? — Тя разпери в знак на затруднение дебелите си ръце. — Кой би могъл да знае? Тук през тоя таван минава толкова народ… Минават и заминават и потъват бог знай къде… Това е Париж, мойто момче, а не селцето на татко…

По същия начин те минаваха и заминаваха през спомените ми и някои потъваха бог знай къде, но други оставаха и се мъкнеха подире ми, сякаш ме преследват. „Защо се е залепил за мене тоя тип? — мислех си. — Защо не върви да си гледа работата?“ Но това също беше въпрос, на който бе трудно да отговоря.

Понякога се опитвах да поставя някакъв ред в купчината спомени и бележки, както мосю Лабери се опитваше в някоя заран на добри намерения да сложи в ред колекциите си. Разпределях ги и ги нареждах по различни признаци: тягостния утъпкан път и трагичната безизходица; дребните несполуки и голямата катастрофа; баналния успех и редкия шанс; бунта и примирението, мъчителното движение напред и неусетната деградация.

Но това подреждане бе доста трудно, доста отегчително и съвсем безполезно. Изобщо дните на добри намерения не траеха дълго.

След като си прочел сума книги и видял много неща, стигаш до извода, че по-лесно е да се отговори на големите житейски въпроси, отколкото на малките. Защото големите са само няколко на брой и с тях човечеството се е занимавало векове наред и гениални умове са ни завещали своите решения. А малките са стотици и никой не си губи времето да им търси отговор, и всеки ги решава, както дойде и както случаят му подскаже.

Но малките въпроси бяха само тънки разклонения на по-големите, а по-големите на възловите, и всичко бе заловено едно за друго, и всичко бе тъй гъсто преплетено, че приличаше на едно огромно хаотично разклонено коренище. И аз пъплех като дребно насекомо из това чудовищно коренище и понякога си казвах, а, ето го най-после изхода, но това не бе изход, а само преход към следващия гъсталак и понякога си виках, а, ето го най-сетне важното и основното, но когато загребях с две ръце в него, наново установявах, че шепите ми са празни.

Имаше нощи, когато, отегчен от работата и отровен от тютюна, си мислех, че всички тия истории, дето тъй старателно ги записвам, не струват пукната пара, че всичко туй е отдавна познато, ако не точно в същата, то в някоя друга разновидност. Виж, ако бих могъл да се добера до съвсем нов материал, до непознатото и екзотичното, тогава всичко би тръгнало по-другояче и от тоя необичаен материал би се родила една необичайна книга. Тъкмо в такава нощ на умора и на отегчение бях осенен от идеята да замина за Алжир.

По онова време отиването в Алжир бе свързано с такива трудности, че ако не разполагаш с известни запаси инат, шансовете да си останеш с доброто желание бяха доста големи.

Необявената, но безмилостна война между френската администрация и местното население вече бе почнала да навлиза в острата си фаза, водеха се сражения с партизаните в околностите на Оран, а наказателните роти прилагаха из каменистите селища на Орес закона на „изгорената земя“ и на груповите разстрели.

Трябваше да измисля възможно най-благовидния предлог и дълго да чакам, додето най-сетне получа от властите разрешение за заминаване. Но един ден и това стана.

* * *

Навъсеното дъждовно небе не бе се обистрило от мътилката на нощта, а улиците около марсилското пристанище вече бяха пълни с народ. Край баровете и кафенетата минаваха на групи докери с още сънливи лица, тромаво крачеха моряци в ниски широки ботуши, с тъмносини фуражки или барети, крадешком се промъкваха араби в нечисти дочени дрехи. В очакване на жертви пред заведенията вече се въртяха мошеници и комарджии в черни или зелени шлифери с вдигнати яки. Улиците кънтяха от грохота на товарни коли, от воя на подранилите автоматични пиана в баровете, от нестройната човешка глъч.

Излязох на пристанището. Тук още бе тихо. Над бетонените скели и подемните кранове небето димеше в сиви мъглявини. По-долу, към хоризонта, то ставаше тъмно и плътно. Това всъщност бе море го.

Намерих покрития кей, отдето щеше да тръгне параходът за Алжир. Заех място в редицата на пътниците, очакващи митническия преглед, съвсем формален, поне за европейците. Чиновникът измърморваше някакъв традиционен въпрос и без да чака отговор, слагаше тебеширен кръст на поредната чанта. Но тежко на евтините ожулени куфарчета, поднасяни стеснително от алжирците. Недоверчивите ръце дълго и гнусливо прехвърляха сиромашкото бельо, оръфаните сетрета, парченцата салам и солена риба, завити в късче вестник. После всичко туй, струпано в безредна купчина, се преместваше с небрежен жест към арабина: какво зяпаш, прибирай!

„Вил д’Алже“ бе красиво параходче, но в него имаше толкова много спасителни пояси, тревожни сигнали и табели с указания какво да се прави в случай на корабокрушение, та човек добиваше впечатлението, че е тръгнал не да пътува, а да се дави.

Потеглихме към обяд. Широката уютна трапезария тутакси се изпълни с народ. Яденето бе включено в цената на пътния билет и хората искаха добре да се нахранят. Ала не стана.

Едва бяхме излезли от пристанището, когато параходчето внезапно се издигна високо над хоризонта, а след туй рухна, запратено в бездната. Това бе само началото. „Вил д’Алже“ лягаше рязко ту на десния, ту на левия си борд, заравяше дълбоко нос в пенестите гребени или стремглаво падаше назад. Хората ставаха един по един с бледи лица и като се ловяха отчаяно за всяка устойчива вещ, диреха път към каютите.

Мъчех се да упорствувам. Цената на билета си струваше труда. Открих, че точно на същото мнение бе и седналият насреща ми млад французин, с безукорната, но не прекалено луксозна външност на банков чиновник или рекламен агент.

— Трябва да ядем — окуражи ме той. — Трябва да ядем, дори да ни призлее. Чувал съм дори да казват, че колкото повече ядеш, толкова по-трудно ти призлява.

Той наистина яде стоически и докрай. Омете страдалчески огромния ордьовър, сдъвка с отвратено лице печеното и с израз на мъченик погълна два банана. При кафето все пак не издържа.

— Оставям го за персонала — избъбра той и с восъчно лице изхвръкна навън.

След една безкрайна нощ, в която вниманието ми бе разделено между нелепите сънища и грижата да не се изтърся от постоянно накланящото се легло, усетих, че сме излезли от бурята. А един час по-късно вече гледах от ветровитата палуба как в утринното развиделяване пред нас израства Алже.

Дали поради булото на дрезгавината, или под влиянието на всичко четено и чуто, но в първата минута градът ми се представи като някаква източна приказка: по теменужените хълмове се простираха на дълги пояси синкавобели сгради, над плоските покриви се люшкаха тъмнозелени палми с развени от вятъра широки листа, а върху побледнялото от изгрева небе, сред диплите на синкави мъглявини, плуваше огромна лимонена луна.

И аз си спомних за една друга подобна заран и за един друг подобен град, изплувал също тъй от утринната синева на морето, и може би още по-примамлив, защото ми се бе разкрил по времето на моето първо пътуване. Хайфа.

После се съмна съвсем, дойде митническият преглед и приказката свърши. Точно над пристанището масивна и заплашителна се издигаше сградата на полицията. Доковете бяха пълни с военни коли. По кея караулеха постове с автомати.

Броячът, който местните власти бяха имали любезността да ми осигурят, ме пое още от пристанището. Той любезно ме съпроводи до хотела, търпеливо изчака на тротоара да се избръсна и да сменя ризата си, а сетне отново тръгна подире ми. Надявах се да му дам един малък урок по пешеходство, който да запомни за цял живот, но не успях. Подир час и половина той бе заменен от друг, който по-късно отстъпи мястото на трети. Изобщо те през целия ден се сменяваха на неравни интервали и умората се трупаше изцяло и единствено на собствения ми гръб.

Защото тоя град бе уморителен. Половината улици тук се виеха на пояси една над друга, а останалите представляваха стръмни каменни стълби, тъй че трябваше непрестанно да се изкачваш и слизаш, сякаш обхождаш някаква исполинска етажерка.

Въпреки затрудненията на екзотичния терен за четири-пет часа успях да разгледам цялата нова част на града, търговските улици, тихите квартали с красиви бели вили, скрити в гъстата зеленина на фикусовите дървета, Тропическата градина, музеят и някаква изложба-базар, откъдето сполучих да се измъкна само след като ме снабдиха с един пиринчен гонг, сахарско одеяло и огромна бакърена тава. През тия няколко часа стана нужда да си лъскам най-малко десет пъти обущата, не за туй, че бързо се прашеха, а понеже бе съвършено невъзможно да се измъкнеш от безбройните тайфи ваксаджийчета, плъзнали по всички улици.

Късно следобед улиците се оживиха. От богатите домове излизаха французойки, пристегнати в тесни рокли по тогавашната мода „зелен фасул“ или развели широко поли според също модната „линия А“. С небрежна холивудска походка се движеха младежи в шотландски сака. Бавно като пингвини се тътреха дебели аферисти, невинни жертви на кулинарните излишества. А сред това самодоволно множество се промъкваха алжирски жени, забулени в изтрити бели наметала, работници и носачи с окъсани панталони, нечисти просяци, с безцветни, неподвижно вперени в слънцето очи. Разкошът съжителствуваше равнодушно с мизерията, без да я забелязва или без да дава вид, че я забелязва.

Продължавах да скитам и да оглеждам забележителностите на града, додето някой ми лъскаше обувките. Най-сетне наново се озовах на крайбрежната и едва тогава усетих, че нозете ми треперят от умора. Тръшнах се безсилно на стола пред първото срещнато кафене. Тавата жалостиво издрънча. Стоварих я с останалото имущество до себе си и поръчах кафе.

Додето пиех кафето, усетих, че някой ме гледа. Това не беше броячът. Броячът бе седнал от другата ми страна и блажено се наливаше с бира. Извърнах леко глава и срещнах погледа на някаква не особено красива и не твърде млада жена, облечена доста бедно.

Ще се въздържа да разказвам подробно случката, защото вече съм я разказвал в един дълъг очерк за проституцията. В тоя очерк съм наблъскал и много други истории от същия жанр, което при настоящия текст ме спасява от риска да изпадна в еротика.

И тъй, непознатата се примъкна до масата ми, сервира ми сърцераздирателна история за бедственото си положение, измъкна ми съответната сума пари и ме остави да се наслаждавам на мисълта, че съм запълнил деня с едно добро дело. Същата вечер наново я открих в „Мирамар“, но вече съответно наконтена и гримирана, а разговорът с келнера ме убеди, че сърцераздирателната история, това е малкият номер, посредством който дамата си осигурява добавъчен доход.

„Мирамар“ бе последната спирка в дългото ми скитане и аз едва ли бих се заседял там, ако не беше броячът. Тоя, последният брояч бе значително по-арогантен от предишните. Обемист и набит като борец от тежка категория, той се движеше плътно до мене и едва не ме застъпваше, а речех ли внезапно да спра, се блъскаше в гърба ми, без дори да се извини. Нямам никакво особено отношение спрямо броячите, това са дребни техници на професията, — но не мога да търпя тъпаците. Знам, че както казваше старият Пруте, тия господа не се вербуват между членовете на Френската академия, и все пак не мога да търпя тъпаците, особено когато на всичко отгоре са грубияни.

Вечерта внезапно рукна дъжд и аз влязох в „Мирамар“ просто да се подслоня за малко. Хотелът бе съвсем наблизо и мислех да притичам дотам, но забелязах, че броячът бабаит се е спрял под ненадеждния навес на отсрещния магазин и ме очаква. „Мирамар“ бе от категория, значително надхвърляща режийните разноски, които му се разрешаваха. „Тогава ще почакаш“, казах си и поръчах вечерята.

Дъждът ту се засилваше, ту отслабваше и грубиянът насреща вече бе вир-вода, когато най-сетне се яви смяната. Смяната бе доста по-хилава на вид, ала вероятно по-съобразителна, защото се отправи към ресторанта и без да се появява в самата зала, навярно ме прехвърли на някой от келнерите-полицаи.

Седях в дъното на салона и въпреки ситата вечеря изпитвах онова неприятно чувство на празнота, което идва с умората и с мисълта, че след толкова много видени неща не си уловил нищо съществено. Чувството за празнота и съзнанието, че си напълно сам в тоя враждебен непознат град, ако не се смятат броячите.

Сега, като се сещам за ония дни, изпитвам подозрението, че към Алжир са ме теглили донякъде и моите младежки спомени. Искам да кажа — спомените за филми, гледани в кварталното кино. Тия филми за чуждестранни легиони и за романтични приключения и особено един от тях, наречен „Пепе ле Моко“ с Хеди Ламар и Шарл Боайе. Шарл Боайе, сиреч Пепе ле Моко, бе местен гангстер, но от тия, героичните и симпатичните, дето ги има само на кино. Неговото свърталище бе кварталът на легендарната Касба, което просто вбесяваше полицейския инспектор, тъй като в тайнствените лабиринти на Касба Шарл Боайе бе просто неуловим. Единственият начин да се хване гангстерът беше да се примами извън Касба. А единственото изкушение, за да се примами извън Касба, това — както се сещате — бе Жената. Прочее инспекторът подхвърли на Шарл Боайе богатата чужденка Хеди Ламар, без тя нищо да подозира. Пламна безумна любов. И, разбира се, сиромахът изгоря.

Историята бе покъртително примитивна, но понякога тъкмо такива примитивни истории се загнездват за цял живот в главата ти, докато сума мъдри мисли изфирясват без остатък. Не знам дали това е резултат на собствената ти глупост, или на скучния начин, по който нерядко ни се поднасят мъдрите мисли, но фактът си е факт. И може би този факт бе една от причините да се озова в Алжир.

Бях решил да видя Касба още на следния ден. Ала преди това трябваше да се отбия в редакцията на „Алже репюбликен“, единствения прогресивен вестник в тоя град. Препоръчителното писмо, което носех от Париж, ме отведе до бюрото на главния редактор — Анри Алег. Това бе невисок мъж с крехко телосложение. Тогава още не бих могъл да предвидя, че на тоя крехък човек е съдено да изтърпи най-страшни мъчения и да напише най-изобличителната книга в публицистиката на следвоенна Франция — „Разпитът“. Тая неголяма книга разказваше с безпощадна точност за невъобразимите по жестокостта си изтезания, използувани от властите на цивилизована Франция срещу алжирските патриоти. Една книга, от която ти призляваше и която бе написана именно за да ти призлее и след която французите вече не биха могли да твърдят, че не знаят какво се върши в зимниците на полицията, както немците на времето бяха твърдели, че не знаели какво представлявал Освиенцим.

Но „Разпитът“ — това щеше да дойде по-късно. А в тая слънчева заран Алег седеше в тихия си кабинет и добросъвестно отговаряше на въпросите, с които го засипвах. Сетне, като разбра, че не познавам никого в тоя град, забеляза:

— Но аз мога да ви свържа с човек, който ще ви разведе насам-натам. Един млад журналист… Той знае Алже като петте си пръста.

Младият журналист работеше в съседната стая и веднага предложи услугите си:

— Какво искате да видите най-напред?

— Касба.

— Тогава почакайте да свърша с тия шпалти или слезте, ако искате, долу, в кафенето…

— Не се безпокойте — рекох самоуверено. — И сам ще се оправя. Имам карта…

— Карта? Карта на Касба?

Извадих от джоба си „Синия пътеводител“, неотменен спътник на всеки турист, и разгънах картата върху бюрото.

— Вижте!

— Вижте вие! — усмихна се момъкът и посочи с пръст широкото място, върху което бе написано „Касба“. Това беше чисто бяло поле, само тук-там пресечено с криволиците на безименни улици.

Тъй че наложи се да вървим заедно. Ала додето тръгнем, небето отново се смрачи и заваля. Наехме такси, изкачихме се чак до върха на каменистите хълмове, минахме под масивна каменна врата, остатък от древни укрепления, и освободихме колата. Оттук надолу започваше Касба.

Свърнахме в тясна полегата уличка. Пред ниските тъмни входове седяха или стояха подпрени до стените увехнали жени с отпуснати снаги и безобразно начервени лица. Това бе „Картие резерве“, кварталът на проститутките. Някои жени подхвърляха безсрамни покани, други само ни изпровождаха с празни безизразни очи. Завихме в следващата уличка, после в трета. И навсякъде същите подпухнали начервени лица, изкривени в безсрамни гримаси или замръзнали в мрачна апатия.

Почвах да губя представа за посока. Движехме се не из улици, а из тесни, начупени каменни коридори. Влажните сиво-черни сгради почти се сливаха отгоре, понякога съединени със сводове, понякога едва раздалечени, за да открият път на стръмна каменна стълба, задръстена от продавачи на вода с бакърени гюмове, от забулени в пожълтели наметки жени, от рояци полуголи деца. По средата на уличките течаха нечисти вади. Нечистотията бе пропила сякаш завинаги и стените, и въздуха, и дори дъжда, който продължаваше да се стича от покривите.

Подир дълго лутане спътникът ми спря до ниска порутена сграда, размени няколко думи с приседналата до вратата възрастна жена и ме погледна:

— Искате ли да се отбием при един приятел?

Додето се изкачвахме по тясната стълба, имах чувството, че съм на път да се срещна с Пепе ле Моко или с някой тип от същия сой. Ала човекът, който ни посрещна и въведе в малката, зле осветена стаичка, нямаше нищо общо с романтичната осанка на Шарл Боайе. Това бе слаб алжирец с неопределена възраст, но с ясно определени белези на тежко заболяване. Лицето бе жълтеникавобледо, очите горяха трескаво.

Асур — така ми бе представен домакинът — ни настани някак си в тясното помещение и веднага почна да разпитва за последните събития. Изобщо разговорът, който водеха с журналиста, бе за мене нещо като продължение на беседата ми с Алег. Но докато слушах тоя разговор, неволно си мислех, че ще мина и през тази квартира, както през толкова други, без да узная нещо особено за драмата на нейния обитател.

Алжирецът имаше нервни жестове и хаплив език. Говореше за произвола на властите като човек, привикнал на всичко — не с озлобление, а с горчива ирония. И когато се осмелях да запитам нещо, сервираше ми вместо отговор някаква случка, пълна с мрачен хумор.

— Нали все пак има избори? — рекох по едно време.

— Има избори — кимна Асур. — На последните бях определен като застъпник и добросъвестно отидох в избирателния пункт още рано заранта. Местните власти тържествено седяха зад урната. „Изборите свършиха!“ — каза ми председателят. „Но как са свършили — възразих. — Още е седем часът заранта.“ „Напротив, вече е седем часът вечерта“ — рече председателят. И за потвърждение се обърна към съседа си: „Какво ще кажеш, кмете?“ Кметът извади часовника си, погледна го внимателно и важно потвърди: „Съвършено вярно, часът е точно седем вечерта.“

Той ме почерпи с още няколко подобни случки, ала за себе си не искаше да говори или, по-точно, говореше съвсем сухо и лаконично: да, наистина бил завършил университета, но с едничката цел да се бори по-умело с европейците; в компартията влязъл много късно, пак поради тая ненавист към европейците; известно време бил учител и, по-точно, докато го уволнят; а сега? Е, сега бил на такава работа, от която не можели да го уволнят.

— И на тая работа няма да бъде дълго — забеляза спътникът ми, след като си излязохме. — Не знам изобщо ще доживее ли до лятото.

Обиколката продължи на следния ден. Колата се плъзгаше по мокрото асфалтово шосе. Край нас в тъмнозелена стена се издигаше раздвиженият от вятъра гъсталак на тропическите градини. През лакираните от дъжда листа на палмите проблясваха широки каменни тераси, червени и жълти слънчобрани, захарнобели мавритански кубета. Това бяха вилите на френските богаташи. Лакей с жилетка на райета и разтворен чадър съсредоточено разхождаше две кафяви ниски псета с увиснали до земята уши. Вали, не вали, господарските кучета трябваше да вземат утринната си порция чист въздух.

Таксито сви в страничен път, спусна се по стръмното нанадолнище и внезапно спря. Тръгнахме с журналиста из тревясалото празно място, стигнахме ръба на дълбока урва и пред нас се откри странна гледка.

Далеч отсреща над синевата на залива в тържествен амфитеатър се издигаха многоетажните бели сгради на европейския град. По-надолу се виеха пристанищните улици с доковете и мрачните индустриални сгради. А тук, точно под нозете ни, като някакъв огромен нечист улей се бе проснало уродливо селище от хиляди бърлоги, скърпени с ръждиви варели, капаци на сандъци, изгнили парцали и картон. Това бе бидонвилът „Махиедин“.

— Внимавайте да не се подхлъзнете — промърмори спътникът ми, като пое по стръмната улица.

Предупреждението бе уместно. „Улицата“ представляваше хлъзгав глинен улей, наводнен от потоците на дъжда. Край нас в ръждивокафяви купчини вече изникваха сградите на селището — неописуемо жалки барачки, често по-ниски от човешки ръст.

Къде с газене из водата, къде с пързаляне из калния бряг, най-после се свлякохме в долната част на бидонвила. Ако от върха гледката бе неприятна, то от дъното на кратера тя беше просто страшна. Около нас, сякаш струпани една връз друга, се издигаха стотиците гнили бърлоги на „Махиедин“. Под мрежата на дъжда денят бе помръкнал в жълтеникав здрач, вятърът звънтеше и тракаше с хиляди ръждиви тенекии, от топлата кал се вдигаха белезникави мътни изпарения, а по тесните проходи с хлъзгане и залитане се движеха дрипави хора с пръстеносиви неподвижни лица.

Край нас плахо се навъртаха бледи полуголи деца. Те не вдигаха палава глъч, не тичаха и не скачаха. Те само пристъпваха от крак на крак и ни гледаха с тъжни старчески очи.

Извадих фотоапарата и тъкмо се готвех да щракна, когато нечия ръка ме улови за рамото. Няколко души ме обградиха, изникнали неизвестно откъде.

— Защо снимаш?

— Журналисти сме бе! — раздаде се зад гърба ми гласът на познатия.

— От кой вестник?

— От „Алже репюбликен“.

Това успокои хората. Някои дори по свой почин застанаха пред апарата.

— И от вас няма полза — подхвърли презрително оня, дето бе запитал защо снимам. — Колко пъти сте идвали, а всичко си е все така. Ето на̀, снимайте!

При тия думи той блъсна с крак вратичката на близката барака. В единия ъгъл върху купчина слама седеше малко момиченце и успокоително люлееше в хилавите си ръце разплакано бебе. По-нататък три парцаливи деца играеха с мръсно, проскубано коте. До вратата с кръстосани нозе върху пръстения под седеше костелив старец с рядка жълта брада. Мътните му слепи очи бяха вперени в пространството и безцветните устни се движеха, сякаш изричаха някаква молитва. В средата на бърлогата над сандъка-маса се бе навела възрастна жена, която чупеше огризки корав хляб и грижливо ги нареждаше в пръстен гювеч. Тя бе тъй погълната от работата, сякаш бе заета с някакъв деликатес, а не с останки от боклукчийските кофи.

— Хората правят каквото могат — обади се в наша защита един от мъжете.

— Правят, но полза няма — отвърна другият.

— А от какво има полза? — запита журналистът.

— Защо питаш мене? Отговори си сам. Ти си ходил на училище, аз — не.

Продължихме по улея, който постепенно се разширяваше. От едната му страна се появиха няколко по-прилични барачки. Това бе пазарът на бидонвила. Върху капаци от сандъци бе наредена стоката: парчета баят хляб, полуизгнили портокали, нечисти буци пресовани фурми.

Подир дълъг път из предградията наново се озовахме в европейския квартал. Седнахме да си починем в някакво ново псевдоамериканско кафене. Насреща през витрината се разкриваше хладният интериор на ресторант „Феникс“. Бе времето на ордьоврите — обедът тъкмо започваше. Келнери в бели смокинги тържествено разнасяха блестящи подноси с пушени риби и тънко нарязани бутове, с червени омари и португалски стриди в лед, с грейпфрути в сироп и краставички в оцет, призвани да вдъхнат жизненост и на най-ленивите стомаси. В дъното на залата четири реда пилета бавно се въртяха пред зачервените реотани на електрическата скара. Върху широки маси примамливо блестяха бутилки с италианско кианти и френско шампанско, с рейнско вино и испанска мадейра, а до тях в пъстри грамади се издигаха плодове от всички сезони и всички части на света.

В тоя град не бе нужно да търсиш контрастите — те сами те намираха. Но практиката вече ме бе научила да не разчитам прекалено на тях. Колкото са по-ефектни, толкова по-голям е шансът читателят да каже „е, хайде сега!“

Журналистът загуби още два дни с мене. Бе приятен момък, любезен и добродушен, скъсал с еснафското си семейство, за да тръгне по оня път, който скоро щеше да го изведе до подземията на полицейската инквизиция. И понеже вече бях видял в Алже всичко, което бях искал да видя, реших да се отправя на път.

Бе четири часът през нощта. Разхождах се измръзнал и сънен по тротоара, докато тълпата араби пред автобуса непрестанно растеше и ставаше все по-шумна. Всъщност автобусът трябваше вече отдавна да е потеглил, но агенцията не държеше на дребнавата точност, тъй като обслужваше главно араби.

Най-после към четири и половина се появи шофьорът, здравеняк с широки плещи и подпухнало меланхолично лице. Разбута с лакти тълпата, качи се на стъпалото на колата и като огледа бегло множеството, кимна към мене. Без да разбирам на какво се дължи неочакваното внимание, се промъкнах през навалицата и заех най-доброто място до вратата. До мене седна пълен, възнисък подофицер от колониалния легион, с червена барета и още почервен нос, внушаващ настойчиво, че виното е здраве. Едва след като ние европейците се настанихме, дойде ред и на туземците — първо трима чорбаджии с жените си, омотани в копринени чаршафи, после средното съсловие и на края беднотията, наблъскана като добитък в дъното на автобуса.

Потеглихме. Колата летеше с грохот по пустите нощни улици. През стъклото се мяркаха вече познати фасади на здания, украсени с неонови надписи „Алжирско корабоплавателно д-во“, „Морски параходен транспорт“, „Фосфати от Константин“. Познат ми беше и човекът, който се криеше зад тия фирми — Шарл Шиафино, номер едно от финансовата света троица, която по онова време бе истинският владетел на Алжир.

Шосето пред квартала „Мезон каре“ беше блокирано от военни постове. В колата нахлуха жандармеристи с автомати. Почна преглед на документи, прелистване на някакви списъци, взиране в разтревожените лица на арабите. Полицаите се ровиха особено дълго из човешката купчина в дъното на автобуса, докато успяха най-после да измъкнат оттам един „подозрителен“ пътник.

— Дивотии — забеляза презрително подофицерът, когато наново потеглихме. — Стреляме муха с пистолет.

Понеже забележката не можеше да бъде отправена към другиго освен към мене, позволих си да заши там:

— И войната ли е излишна?

— А вие как мислите? Разбира се, че е излишна — изтърси малко ненадейно представителят на френската армия. — Ние не знаем дори срещу кого се бием. Тия, дето през деня ни разправят откъде били минали партизаните, вечер сами вдигат във въздуха муниционни складове и стрелят по нас.

— Някои големи умове смятат, че трябва да чистим наред — обади се шофьорът, който бе дал ухо на разговора.

— Да чистим наред? — изръмжа подофицерът. — А нали през четиридесет и пета изчистихме половия милион? Какво спечелихме? Резултатът е налице.

— Това го припомни на Бидо! — обади се шофьорът. — Драсни едно писмо, можеш да му пратиш много здраве и от мене.

— Тия кабинетни дирници си въобразяват, че от Париж могат да видят всичко. А ние тук се печем… Няма как да избием целия народ, а докато има неизбити, ще има и врагове.

— Смятате, че трябва да им се даде самоуправление? — рекох наивно.

Подофицерът поклати недоволно червения си нос.

— Не смятам такова нещо. Първо, това не са хора, които могат да се самоуправляват. Това са неуки деца. Второ, тази земя е френска вече от един век. Тук сме влагали труд, лели сме кръв… даже и своя кръв.

— В такъв случай не виждам вашето разрешение.

Вместо отговор подофицерът се потупа по дебелия изхвръкнал напред корем:

— Ето го разрешението. Трябва да напълним стомасите на хората. Народът е доведен до отчаяние от мизерията. Сложи му парче хляб в ръцете, и той ще млъкне.

Съседът ми, настроен вероятно от някоя ранна почерпка, продължи да развива теорията си, но аз вече не го слушах. В лунната нощ край нас в безкрайна редица летяха тъмните силуети на перести палми и меланхолични кипариси, мяркаха се посребрени портокалови гори, разтягаха се широки, черни, грижливо обработени земи.

— Прекрасна земя, господине, прекрасна земя! — възкликна по едно време подофицерът. — Късметлия е наистина нашият Боржо!

От деня на пристигането си непрекъснато чувах това име. Боржо беше вторият от троицата, господарят на мелниците и цимента, князът на текстила, кралят на земевладелците, прибиращ тютюна, гроздето и житото на тая страна. „Богат като Боржо!“ — казваха тук, както в Париж казваха „богат като Родшилд“.

След като на още три-четири места ни спираха военни постове и след като още неколцина „подозрителни“ бяха смъкнати от колата, ние най-сетне пресякохме плодородната крайбрежна част и навлязохме в пояса на планинските вериги. Безкрайни тъмни гори се простираха наоколо, попили сякаш мрака на нощта, която бавно чезнеше от побледнялото небе.

— Корковият дъб! — поясни подофицерът.

„Блашет“, сетих се аз. Блашет, големият собственик на горите, производителят на корк и дървен материал, последният от троицата. Всесилна троица, която владееше буржоазните вестници, за да обработва общественото мнение, и разполагаше с терористични банди, за да обработва ония, които не разбираха от печатна пропаганда.

Изкачвахме се все по-високо. Гората оредя. Появиха се голи каменисти чукари. Само тук-таме се мяркаше някоя хилава маслина, закъсала нагоре по стръмното. Шосето възлизаше стремително в остър, полегат зигзаг.

Бях пътувал неведнъж по пътища с много завои, но рядко бях виждал път само от завои. В огледалото над кормилото гледах шофьора, който непрестанно въртеше тежкия волан — от ляво на дясно докрай и от дясно на ляво докрай. Лицето на здравеняка бе напрегнато и лъснато от пот.

Останалите пасажери също не бяха твърде спокойни. Тежкият автобус се люшкаше по тесен, хлъзгав, наклонен над бездната път. Колелата минаваха на сантиметри от пропастта и понякога имахме чувството, че направо увисваме над нея. Долу, на триста метра под нас, в усойната пропаст се раздипляха бели утринни мъгли. Шумът на разговорите бе секнал и при всяко накланяне над бездната черните очи на жените се разширяваха и ръцете се вкопчваха за облегалата. Подофицерът, за да ме разсее, разказваше ефектни истории за изчезнали в пропастта камиони.

— Толкова ли е трудно да се оправи това шосе?

— Ами не е много лесно. И не си струва труда. По него минават главно араби.

Тук-там ниско над нас се мяркаха жалки нивици, разорани по стръмнината и подпрени от каменни зидове, за да не отмъкне пороят оскъдната пръст. Това бяха стопанствата на прогонените от равнината алжирци. Мнозина след отчаяна борба с пороищата и негодната почва наново се връщаха към брега, за да станат ратаи на Боржо, секачи на Блашет или работници при Шиафино.

Подир тричасово въртене из завоите автобусът най-сетне се измъкна от скалистите проходи. Пред нас се простираше безкрайна пепелява равнина, оградена с високи, лишени от всякаква растителност планини.

Погледнат на картата, Алжир представлява няколко различни по цвят ивици, разтегнати почти паралелно на морето. Най-напред е тясната зелена лента на средиземноморската област, след това — керемиденочервеният пояс на крайбрежните планини, после — светлокафявата ивица на високите плата, подир туй нов, тъмнокафяв пояс — Сахарският Атлас — и на края — огромното жълто петно на пустинята.

След като бяхме прекосили плодородните полета и крайбрежните планини, ние слязохме сега към високите плата, зад които се простираха мъртвите масиви и пясъчните равнини на Сахара.

Автобусът спря сред мизерно кално селище. Ниските пръстени къщи с плоски покриви така се сливаха с цвета на околните баири, че можеше да минеш и заминеш край селището, без да го забележиш, ако не беше внушителната тълпа просяци, насочваща се стремително към всяка появила се на пътя кола.

Просякът винаги прави тягостно впечатление, но не бях виждал нищо по-жалко от кресливата многоръка тълпа на алжирските просяци. Някои просеха, като предлагаха окъсани пожълтели пощенски картички или пакетчета семки. Други, лишени и от този капитал, поднасяха като единствен аргумент потъналите си в струпеи лица или воднистите слепи очи. Но човешките недъзи правеха слабо впечатление в тия области, където трахомата бе нещо като баналния грип в цивилизования свят.

Шофьорът и подофицерът разбутаха небрежно тълпата просяци и се отправиха към близката кръчма. Сетне отново потеглихме. Равнината, безплодна и еднообразна, напомняше дъното на пресъхнало море. Единствената растителност бе някаква остра трева, избуяла на високи китки между пясъците.

— Това е тревата Алфа — обясни спътникът ми.

— А защо не я берат? — запитах, тъй като знаех от опита си на библиофил, че от тази трева се добива най-добрата хартия.

— А какъв смисъл да я берат? За да я береш, трябва да имаш поне едно магаре. Но цената на алфата е тъй ниска, че не можеш да нахраниш ни себе си, ни магарето.

В пустата еднообразна равнина човек губи представа за време и разстояние. Само понякога се показваше ново селище, също тъй сиво и също тъй бедно като предишните, със същите кресливи просяци и същата мръсна кръчма, в която шофьорът и подофицерът неизменно хлътваха. А после пак равнината, трясъкът на автобуса и бялото, ослепяващо очите шосе.

Колкото по-нататък отивахме, толкова по-пустинна ставаше гледката. Пясъци, суха напукана земя и все по-стесняващият се обръч на голите масиви.

Бяхме пътували вече много часове и слънцето отдавна бе превалило зенита, когато автобусът след внезапен завой възлезе по малка рътина и спря сред някакъв площад, заобиколен от пръстени хижи.

— А, значи, стигнахме — сепна се подофицерът, който бе задрямал под благотворното влияние на местното вино.

От височината, на която бяхме спрели, се виждаха стотина ниски сгради, наредени като детски кубчета. Зад тях весело зеленееше разлюляна от вятъра палмова гора. Това беше оазисът Бу Саада. А отвъд хижите и палмите се простираше Сахара, Голямата пустиня.

В туристическото бюро на Алже ме бяха запитали:

— Какво искате да видите в Бу Саада?

На което бях отговорил лекомислено:

— Всичко.

И ето сега, едва бях слязъл от рейса, когато до мене се приближи висок човек с тъмно, строго лице и белоснежни бедуински одежди:

— Добре дошли! Аз съм вашият водач!

„Само водач ми липсваше — помислих. — Ония предишните се мъкнеха подире ми, сега пък тоя ще се тътре пред мене.“ Но понеже сам си го бях изпросил, трябваше да се примиря.

Сред прашните улици, слепите глинени зидове и бедняшките дюкянчета се издигаше модерна бяла сграда. Това бе оазисът на европейците — хотел „Трансатлантик“. Полюбувал се на живописната арабска мизерия, чужденецът се връщаше тук, за да намери отново туй, с което бе привикнал: тишина, хлад и чистота, ресторант с кристални сервизи и ленени покривки, бар с разноцветни бутилки и кофички лед, светли стаи с килими и копринени кресла, порцеланови вани и умивалници с топла и студена вода.

Хотелът бе собственост на агенция „Кук“. Собственост на агенцията беше, изглежда, и цялата екзотика на оазиса, която ви се предлагаше на час или на парче по строго определена тарифа, както се дава колело под наем или се продават сувенири.

— Боя се, че до вечерта не остава много време — забеляза бедуинът, като стигнахме до хотела. — Но ако не сте много уморен, все пак бихме могли да идем до палмовите градини или до джамията.

Той говореше с предразполагаща любезност и изобщо суровата му бедуинска външност бе любопитно съчетана с келнерско раболепие.

— Уморен съм.

— Тогава вечерта ще идем да видим Улед-наил.

— Какво е то?

— Танцувачките.

— Да оставим и тях за друг път.

— Както обичате. В момента вие сте единственият турист, тъй че можем и да не съблюдаваме точно програмата.

Той изглеждаше обезкуражен от отказа ми, но аз не бях дошъл тук, за да му правя удоволствие. Прибрах се в стаята, за да се отърся от пътния прахоляк, а сетне тръгнах да разгледам заведението. Бях наистина сам в целия хотел, ако не се смята персоналът. Движението из вътрешността на страната бе станало рисковано, а богатите туристи разполагаха с достатъчно примамливи обекти, за да тъгуват за някакъв си Бу Саада.

Изпих една газирана вода съвсем сам в уютния бар. Вечерях съвсем сам в големия ресторант, обслужван от половин дузина келнери, начело с метр д’отела. Прибрах се най-сетне в стаята си, където също щях да бъда съвсем сам, ако през прозореца ненадейно не бе влязла една маймуна. Това ме изпълни с тихо доволство: значи, и маймуни има… ето я екзотиката…

Трябваше скоро да се разочаровам. Прислужникът потропа на вратата и влезе да прибере маймуната, която била собственост на директора.

На следната заран, още закусвах в градината, когато върху белоснежната покривка на масата се спусна дълга морава сянка. Край на ваканцията: бедуинът, изправен в целия си ръст, беше дошъл да приложи програмата, цялата програма, с необходимата за случая суровост.

През целия ден се движех из оазиса като някакъв Тартарен, разминавах се с туземците, свикнали на глупаци като мене, катерех се по разписание на джамията, люшках се по разписание върху гърба на камилата, изпълнявах по разписание заповедите на местния фотограф — „главата малко наляво“, „гледайте към оная палма“, — обхождах по разписание бреговете на потока и слушах изтърканите местни легенди, които водачът по разписание ми разправяше.

Що се отнася до потока, той на пръв поглед бе съвсем обикновен: един хладен ручей, бълбукащ в подножието на жълтите, нажежени от слънцето хълмове. Бистрата вода ту се губеше сред високите обли камъни, ту изскачаше наново в звънки пенливи струи, за да затихне най-сетне по-надолу в дълбоки зелени вирове. Но този малък ручей бе кръвта на Бу Саада, животът на оазиса.

Между глинените къщя на селището и леглото на потока се простираха градините — нищожни парченца земя, оградени с внушителни зидове, понеже, ако земята бе малко, то камък се намираше в излишък. Върху мястото от половин декар арабинът отглежда две-три финикови палми, хилаво портокалово дръвче, няколко лехи зеленчук. С плодовете на тоя половин декар трябва и да се търгува, и да се храни семейство. А понеже това е невъзможно, арабинът седи дълги часове в полумрака на своята изба, вае грънци, плете кошници или прави чехли, докато жените в съседната стая си бодат очите над някаква пъстра черга. Тук имаше толкова много работна ръка и толкова много нужда от нея, та човешкият труд не се броеше за нищо.

Обходихме за един ден целия оазис и аз бях уверен, че с това слагам край на опеката на бедуина, но когато се разделяхме пред хотела, той не пропусна да напомни:

След вечеря ще ви заведа при Улед-наил.

— Няма да стане днес. Ужасно съм уморен.

На следната заран върху масата ми отново се спусна дългата морава сянка на шейха. Беше близо до ума, че освен за водач го използуват и като брояч, но не можех да разбера какво толкова има да ме брои в тоя оазис, широк и дълъг една педя.

— Слушай — рекох. — Иди да си пиеш кафето и изобщо спокойно си гледай работата.

— Но вие сте платили. Днес ви се полага да видите първо Мъртвия град, второ…

— Да, но днес не ми се ходи. Предпочитам да полежа на сянка.

Водачът се впусна в мъгляви възражения, от които най-сетне успях да схвана, че с удоволствие би ме оставил на мира, за да поработи в градината си, но рискувал да загуби надницата от Кук. Условихме се прочее да се разделим при ручея, а по обед пак наедно да се върнем в хотела. От този ден нататък и двамата се почувствувахме като ученици във ваканция. Бедуинът скубеше трева в занемарения си бостан, а аз скитах сам из околностите. Това обаче не му попречи да ме заведе при танцувачките.

Вече отдавна се бе мръкнало, когато излязохме от хотела и след двайсетина крачки се озовахме на главната улица. Не знам всъщност дали туй бе главната улица, защото тук всички улици бяха еднакво тесни и прашни, но аз я бях обявил за главна улица поради наличието на две кафенета — едното старинно и схлупено, а другото с претенции за лукс, ограничаващи се с една неонова фирма на фасадата и една неонова тръба над рафта с бутилки.

Смятах, че спектакълът ще се състои в някое от тия две заведения — тъй като други по мое сведение изобщо не съществуваха. Но водачът безучастно подмина кафенетата и спря едва на стотина метра от тях пред тъмна и видимо съвсем необитаема постройка. Бедуинът потропа гръмко с гегата си, вратата леко се открехна и пълна жена с вид на сводница подаде глава.

— Влизайте — покани ме водачът като сочеше тъмния вход.

„Ако са решили да ме очистят, значи тука ще стане тая работа“, помислих си, додето изкачвах с препъване някакви стъпала. Сводницата ненадейно отвори една врата и ме заслепи. Пред нас се разкриваше добре осветено помещение с ниски дивани и стени, покрити с пъстри черги.

— Аз си тръгвам — обяви бедуинът.

— Изключено — възразих.

Но на мене корана ми запрещава да гледам…

— Никой не ви кара да гледате.

— Да, така би могло да стане — отвърна след късо колебание водачът. — Виж, това е идея…

Сводницата ни настани на един миндер и след малко до ушите ни достигнаха звуците на странна мелодия, странна, колкото може да бъде странно едно турско маане. Минута по-късно в салона един по един се намъкнаха самите музиканти, като, кой знае защо, се настаниха в най-далечния ъгъл въпреки изобилието на миндери.

Подир което дойде ред и за Улед-наил. Това бяха миловидни момичета, явяващи се отпърво добре опаковани в разноцветни шалвари и многобройни воали, а подир туй показващи как изглеждат в евтино облекло. Нещо като арабски стриптийз, чиято специфика се изчерпваше с коремната гимнастика и безконечното времетраене.

— Кажи им да не се преуморяват — прошепнах по едно време на бедуина, който през целия спектакъл седеше загърбен към стената. — Стига толкова.

— Стига толкова — предаде шейхът на сводницата.

Тя обаче бе на друго мнение и ме осведоми, че горе ме чака малка закуска в компанията на същите тия миловидни момичета.

— Уморен съм — промърморих. — Друг път.

— А, ние имаме великолепно средство против умората. Един ментов чай за минутка ще ви ободри.

— Ако не се качите, ще загуби комисионата — поясни на ухото ми бедуинът.

— Кажи й, че няма да я загуби — промърморих.

Подир Улед-наил шейхът окончателно ме остави на спокойствие. Обикалях край потока или киснех в кафенето, изпълнено с араби. Но с арабите не бе лесно да се разговаря, макар че за да вдъхна повече доверие, бях се представил за турчин. Кафеджията обаче не бе пропуснал да отбележи:

— Да, турците са с арабите, когато става дума за петрол… Но когато става дума за политика, те са с европейците.

Единствените познанства, които успях да завържа, бяха тия с децата, и то посредством една не съвсем детска работа: тютюна.

Веднъж когато се изтягах в палмовата гора, към мене нерешително се приближи окъсан хлапак и поиска цигара. Подадох му няколко папироси, без да разбирам фаталността на тоя жест. Момчето възторжено изкрещя и изчезна зад близката рътлина, откъдето след минута към мене се втурнаха цяла купчина малчугани. Раздадох на всички по няколко цигари и тръпнах към дюните, но в края на гората ме пресрещна нова тълпа с умолително облещени очи.

— Нямам вече — обявих и за доказателство разтворих чантата си. — Ще ви дам по-късно, в хотела.

Мислех, че не ми вярват, но когато се прибирах привечер, разбрах, че са повярвали. Пред главния вход търпеливо ме очакваше цяла тумба деца.

Новината за цигарените ми запаси мълниеносно се пръсна сред малолетното население на оазиса. По баирите ме следваха върволици от деца, по ъглите на улиците ме пресрещаха с предупредителни викове нарочно поставени постове, през прозореца на ресторанта към масата ми се протягаха ята от детски ръце. И аз раздавах цигари край тръстиките на потока и сред дюните на пустинята, в парещата жега на площада, и в хладния мрак на кафенето, в паузите на обеда, и дори от върха на камилата. Сигурен съм, че да бях тръгнал да прекосявам пеша Сахара, подир мене пак би се проточило босоногото шествие с победния вик „мосю Сигарет! Мосю Сигарет!“, тъй като именно така ме наричаха вече всички тук.

Понеже запасите ми отдавна бяха привършени и вече сам се запасявах от кафенето, правех жалки опити да огранича дажбите:

— За тебе няма, ти си малък.

— Ама те са за брат ми.

— На теб вече ти дадох.

— Не сте ми дали.

— Дадох ти, при джамията.

— Да, но аз ги изпуших.

Аргументите бяха съкрушителни, тъй че наново разтварях с въздишка чантата. В тоя свят на мизерията една цигара бе цяло съкровище. Тя можеше да се пуши малко по малко през целия ден, да бъде заменена с „нещо“ на пазара или да се поднесе като дар на бащата.

Деловите отношения с децата не се ограничаваха само в областта на тютюна. Постепенно момчетата почнаха да ми носят разни предмети, произведени от самите тях и предназначени да подсилят семейните доходи. Чантата ми се пълнеше с грубо изработени ками, кокалени гребени, гъдулки от черупка на костенурка, огромни пустинни гущери, напълнени със слама. Всяко едно от тия пособия, работено търпеливо в течение на дълги дни, се продаваше по една и съща стандартна цена, далеч по-ниска от цената на пакет цигари.

Често пъти, докато седях на някой хълм и се мъчех да отклоня поне част от предлаганата стока, виждах едно десетгодишно момиченце, застанало настрана от шумното пазарище и отправило към нас големите си тъмни очи. То държеше за ръка петгодишен малчуган със същите големи очи и същото плахо изражение.

— За какво стои? — попитах веднъж камиларчето, което ме развеждаше из пустинята и служеше като посредник в сделките.

— Носи свирки за продаване.

— А защо не ги показва?

— Не знам. Може да я е страх. Вашите хора са убили баща й.

„Вашите хора.“

Махнах с ръка на двете деца да се приближат, но те не мръднаха. Станах и отидох при тях.

— Я да видя какви свирки имаш…

Момиченцето извади от пазвата си малка тръстикова пищялка, грижливо издялана и украсена с червена боя. Подадох монетата и протегнах ръка да го погаля по косата. То се дръпна и побягна, а малкият се запрепъва подире му.

— А от какво живеят? — запитах по-късно камиларчето.

— От какво, от нищо. Носи вода и бере трева, за да й дадат хляб. Ако беше по-голяма, можеше да играе гола на туристите. Красива е, но е още малка.

Момчето говореше за шансовете на проституцията с такава почит, с каквато във Франция приказват за филмовата кариера.

На следния ден децата пак дойдоха и пак застанаха настрани.

— Имаш ли още една свирка? — рекох. — Онази беше много хубава.

Момичето ми подаде пищялката, ала остана безчувствено към комплимента. Джебът ми бе пълен с разноцветна захар — заранта ме бе осенила странната мисъл, че на децата освен цигари могат да се дават и бонбони. Извадих една зелена ментова риба и я подадох на малкия. Той облещи очи, протегна плахо ръка, сграбчи рибата и дърпан от сестра си, хукна надолу по баира.

Купих и други свирки от сирачето, но не успях да го привлека. Наистина то вече самичко идваше при нас, а когато се случеше да го погаля, не бягаше, но си оставаше все така затворено. Каква ли борба се водеше в това сърчице между нуждата и ненавистта, какви ли угризения го мъчеха, че приема подаръци от убийците на баща си.

Веднъж, когато другите деца се бяха пръснали из пясъчните дюни и ние бяхме останали само тримата, намерих повод да кажа:

— Тия, дето са убили татко ти, са лоши хора. Но всички европейци не са лоши.

— Лоши са — рече тихо момичето.

То бе седнало полугърбом към мене и си играеше с пясъка.

— Има такива, които мразят убийствата, и те са много повече от другите.

Детето седеше, навело глава и заровило ръце в пясъка.

— Ти сигурно мислиш защо тия, които са повече, не спрат ония, които са по-малко. И това ще стане.

Млъкнах, обезкуражен от туй, че говоря на вятъра и думите ми звучат като празни приказки. Момичето пресилваше замислено струя пясък от едната си ръка в другата. Малкият блажено смучеше голяма златиста пръчка захар.

На другия ден си тръгнах. При автобуса се бяха събрали много от старите ми приятели. И над всички тях стърчеше моят шейх с такъв израз на достойнство върху тъмното строго лице, като че беше истински шейх. Правеха се последни пазарлъци и през прозореца се раздаваха прощални цигарени дажби. Отвсякъде се чуваха звънки викове: „На мене, мосю Сигарет!“, „На мене, мосю Сигарет!“

Но момиченцето и малкия ги нямаше.

Шофьорът натисна призивно клаксона и включи на първа. Колата тромаво се полюшна, докато вън хлапетата надаваха прощални крясъци. Автобусът бавно се измъкваше от криволичещите улици, докато излязохме на шосето. Тук, до последната къща, видях момичето с малчугана. То се затича към колата със смутено, побледняло лице.

— Вземете, това е за вас…

Наведох се с цяло тяло от прозореца, но шофьорът в този миг бе натиснал газта и не можах да стигна протегнатата детска ръка, държаща малка тръстикова свирка.

Обърнах глава назад. Този ден духаше вятърът от пустинята и парцаливите дрешки на децата се развяваха върху хилавите телца. Момичето, вперило поглед след рейса, оправяше с ръка косите си, а малкият бе затулил очи с шепички, за да се предпази от праха. Двете приведени от вятъра фигурки ставаха все по-малки, додето се стопиха и изчезнаха в облака на пясъчната буря.