Богомил Райнов
Този странен занаят (7)

* * *

Честите обиколки из „Пазара при бълхите“ постепенно ме увлякоха в една нова област — негърската скулптура. Всъщност тази област не бе чак толкова нова за мене и аз отдавна вече надзъртах из магазинчетата с африкански маски, изучавах експонатите в „Музея на човека“ и дори бях си осигурил достъп до обширното му депо. Но това бе една материя, която изискваше сериозни познания, за да можеш да отличаваш стиловете на различните племена и да правиш разлика между една „добра“ статуетка и едно занаятчийско произведение, издялано едва преди година-две нейде по Брега на слоновата кост. Затуй най-първо изразходвах доста време в четене на съответна литература, в зяпане и в разговори с търговците, преди да мина към рискованата, но далеч по-увлекателна дейност на колекционера.

И най-старите произведения на африканската дървена скулптура, именно защото са дървени и тъкмо защото са африкански, не датират от много отдавна. Създавани изключително в тропическата зона, подложени на унищожение от влагата и термитите, без да говорим за масовото им изгаряне от „цивилизованите“ мисионери, тия произведения в най-добрия случай датират едва от края на миналия век. Те попадат съвсем случайно в Европа, донасяш от търговците не като произведения на изкуството, а като битови куриози без особена стойност.

В началото на нашия век африканската скулптура предизвиква интерес само у отделни художници, представители на авангардистките школи, и тя се превръща в обект на масово колекциониране едва след края на Първата световна война, подир няколко големи изложби на търговци като Девамбез, Пол Гийом и др.

Периодът между двете войни е в по-голямата си част период на ограбване произведенията, запазени в селищата на племена като Бауле, Бамбара, Догон, Бобо, Дан, Ашанти, Бамилеке, Балуба и мн.др., изобщо тъй наречените „племена на скулпторите“, понеже не всяко африканско племе създава пластични изображения. А когато наличните запаси почват да се изчерпват, изобретателните търговци пристъпват към масови поръчки на нова стока. Но това са вече екземпляри, произвеждани механично, занаятчийски подражания на стари образци или невежо съчетание на местните традиции с европейски влияния. И тук именно свършва изкуството, за да отстъпи място на тия нескопосни изображения от червено дърво, от абанос или слонова кост, предлагани от антикварите на невзискателните любители на екзотиката.

Но въпросът за материала бе само един от многото въпроси, свързани с автентичността на африканската пластика. Съществуваха редица други тънкости, които постепенно научавах не толкова от книгите, колкото от търговците, способни и да кажат, и да покажат. Такива търговци имаше неколцина в „Пазара при бълхите“. Най-младият от тях заемаше нещо като навес в един задънен ъгъл на Вирнезон. Върху двете стени на помещението — единствените, тъй като другите две изобщо липсваха — бяха окачени за връвчици маски и фигурки все от племето Сенуфо. Самият стопанин на навеса обикновено седеше в ъгъла, наведен над някаква книга.

— Вие търгувате само със Сенуфо? — запитах, когато за пръв път се отбих в това усойно и доста ветровито място.

— Откровено казано, аз търгувам със собствената си колекция — отвърна спокойно младежът, като вдигна очи от книгата. — А тя е съставена само от Сенуфо.

— В такъв случай предполагам, че повечето работи са добри…

— Всички са добри. Някои са по-стари, други — малко по-нови, но всички са добри.

Той стана от стола и почна да ми показва произведенията едно по едно, като изтъкваше бавно и изчерпателно достойнствата им.

Подир продължителен оглед избрах една ритуална маска.

— А защо сте решили да продавате колекцията си? — запитах, след като уредих сметката.

— Ами защото се разделих с баща си — отвърна без стеснение младежът. — А аз следвам и все някак трябва да се издържам.

— Е, това е все пак един изход…

— Не знам… Не съм сигурен… Работата е там, че стоката бързо се топи, а няма е какво да я заменя. Не мога да се състезавам с другите търговци, нито при купуването, нито при продаването.

Сетне още няколко пъти се отбивах при него, когато правех обиколките си из пазарищата, и при всяко посещение установявах, че стените на навеса все повече се оголват. Последния път, когато го споходих, бе вече късна есен. Дъждът бе завалял още от заранта и продължаваше да се точи в дълги тънки струи, равен и упорит, сякаш не мислеше да спира поне до края на зимата. Младежът, загърнат в шлифера, седеше на вечното място в ъгъла и се опитваше да чете, което, предполагам, не бе лесно, тъй като ранният следобед бе тъмен като при здрачаване.

— Нима ще можете да изкарате тук и през зимата? — запитах, след като се здрависахме.

— Какво да правя тук през зимата? — сви рамене младежът и хвърли красноречив поглед към стените, дето бяха останали да висят само три съвършено оглозгани от червеите фигурки и две маски в същото плачевно състояние. — Седя, защото съм платил наема до края на месеца. А после ще видя… На едно място са ми обещали половин ден работа… Кухненска работа, но по липса на по-добро…

Пожелах му успех, загърнах се в шлифера и си тръгнах. Повече не го видях и никога не разбрах от какво семейство е и защо всъщност е влязъл в конфликт с баща си. Изглеждаше спокоен и тих момък, а не човек на конфликтите, но външното спокойствие още нищо не означава и изобщо… И изобщо това бе една от десетките драми, край които човек всекидневно минава в тоя град, без да ги забелязва и без да се замисля над тях.

Най-сериозният ми съветник по африканска скулптура бе и най-солидният търговец на пазарището. Тук цените бяха доста по-високи, обаче и експонатите бяха от съвсем друга категория. Не обичах да влизам в магазинчето, когато имаше наплив, понеже то и без туй бе твърде тясно, и предпочитах часовете привечер, когато по-голямата част от клиентите и зяпачите се бе вече изтеглила към града. В такива моменти стопанинът охотно отговаряше на въпросите ми и обясняваше редица неща тук, пред самите произведения, и аз постепенно се научавах да отличавам различните стилове и да оценявам различните качества. Много от съветите, които търговецът ми даваше, имаха значение за всяко колекционерство и това бяха тъкмо такива съвети, които повечето колекционери пренебрегват.

— Не купувайте никога какво и да е, просто за това, че е евтино — каза ми той веднъж, когато се бях спрял на една малка статуетка Бауле.

— Но това ми харесва…

— Харесва ви сега, понеже сте дебютант, а подир пет или шест месеца ще разберете, че напразно сте си хвърлили парите. Вместо да купите две, три, пет какви да са неща, купете едно, ала такова, дето никога няма да ви омръзне да го гледате.

— С едно или две неща колекция не се прави — опитах се да възразя.

— Всички искат да правят колекции, и все големи. За една голяма колекция е нужна днес твърде солидна сума. И струва ли си да се жертвуват толкова средства за безформен сбор от слаби неща? Каква е моята лична сбирка, как мислите?

— Не вярвам да е малка.

— Точно трийсет и две парчета.

— Ако аз имах тридесет и две парчета…

— Да, но те са резултат на трийсет години работа в тая област. А понякога ми се случва да отида при някой клиент, който само преди две-три години е почнал да събира и който вече се е отегчил и ме вика, за да се отърве от колекцията си, защото е задръстила целия му дом. И това е винаги една такава сбирщина от посредствени работи, сред които само тук-там ще срещнеш нещо хубаво, попаднало по погрешка, че когато му дам оценката си, той остава със зяпнали уста. Такива хора смятат, че гледаш да ги ограбиш. А всъщност те сами са се ограбили или са оставили да бъдат ограбени, което е все същото…

Търговецът от Вирнезон бе само един представител на средната категория. А тепърва ми предстоеше да се запозная с хората и от върха. И това започна съвсем случайно в един летен следобед, додето се разхождах без особени намерения в сянката на дърветата по булевард Распай. Бе сезонът, когато Париж относително опустява и повечето магазини са затворени, и човек трудно може да намери място, където да влезе и да позяпа. Затуй спрях пред витрината на Камер, край която неведнъж бях минавал, но никога не бях се отбивал, защото цените тук бяха направо фантастични. На витрината обаче бе поставена само една маска, колкото да маркира характера на предприятието, а вратата бе отворена и вътрешността изглеждаше примамливо прохладна и аз реших, че в края на краищата следва да надзърна и тук, защото някой ден, когато завинаги си замина от този град, може да се сетя, че не съм надзърнал ни веднъж в магазина на Камер, и ще ме бъде много яд.

Помещението бе съвсем празно. В дъното се виждаше малка кантора и зад бюрото седеше нисък пълен мъж по риза, който не ми обърна никакво внимание. Това ме окуражи и аз започнах да разглеждам съсредоточено и безкористно изложените по стената скулптури, тъй както се разглеждат музейни експонати, а не стока.

Вероятно бях обикалял доста време край стените и витрините, когато забелязах, че мъжът от кантората е влязъл в помещението и застанал зад мене, ме наблюдава.

— Нещо специално ли търсите?

Почна тя, казах си, тъй като всяко внимание в подобни места е задължаващо, а аз нямах никаква възможност да плащам за вниманието по курса на тукашните цени.

— Интересувам се най-вече от Бауле — отвърнах.

Това бе вярно, а в същото време и удобно като претекст за изплъзване, тъй като в целия магазин нямаше нищо от Бауле.

Не знам дали търговецът усети малката ми хитрост и реши да ме постави натясно, или просто все още разчиташе, че вижда в мое лице клиент, но той се отправи към един старинен шкаф, разтвори двете му крила и ми даде знак да се приближа.

— Ето тук няколко Бауле. А долу ще ви покажа и други.

Поех с истинско страхопочитание първата фигурка. Тя бе от такова качество, каквото рядко се намира дори и в Британския музей и в Музея на човека.

— От каква народност сте? — запита небрежно Камер, защото това бе самият Камер.

— Българин съм — отвърнах разсеяно, като продължавах да разглеждам статуйката.

Сетне му я подадох и за да му спестя по-нататъшните напразни старания, промърморих:

— Изключителна е. Само трябва да ви призная, че подобни работи съвсем не са по моите възможности.

— Не е нужно да го признавате — отвърна търговецът. — Можете да ми вярвате, че още при влизането на посетителя вече знам съвсем точно клиент ли е той, или не е и ако е клиент, какъв е приблизително рангът му.

После извади втора скулптурка и отново ми я подаде:

— А какво ще кажете за това?

Преди да кажа каквото и да било, трябваше да помълча малко, за да се разсее онова нещо, което усещам почти като болка тук, в гърдите, когато видя някакво съкровище, в което ми остават очите.

— А защо харесвате най-много Бауле? — запита търговецът, след като не получи отговор на първия си въпрос.

— Всъщност не харесвам най-много Бауле — признах аз. — Бауле наистина са най-големите естети на това изкуство и стигат до изключителни шедьоври, като този тук… Но ако е за дълбочина и сила на израза…

Замълчах, понеже не намирах нужната дума.

— Е, какво? — подкани Камер, сякаш ме изпитваше.

— Не знам… За мене лично най-голямата скулптура е тая на Габон. Тя е в повечето случаи външно спокойна, а в същото време някак мрачна и трагична… с едно неизразимо състояние… състоянието на мъртвите… които още живеят… но живеят един друг живот…

Търговецът ме погледна бегло и произнесе само едно „хъм“, което можех да изтълкувам, както желая. Сетне рече прозаично:

— Уви, в Габон още от половин век са спрели да правят скулптура…

— Но тя вероятно понякога излиза от частните сбирки на пазара…

— Къде? Тук? Тук в Париж трудно можеш да намериш неща от високото качество.

— Но все пак вие сте намерили, и не малко.

— А! Вие смятате, че тия неща са купени от колеги или от Отел Друо?

Той се засмя с къс, полугласен смях, сетне добави.

— И това тук, и онова, което ще видите долу, е дошло направо от Африка. Ако разчитах на стоката от търговете, можете да бъдете сигурен, че фирмата ми никога нямаше да стигне сегашното си реноме.

— Но Африка, доколкото знам, отдавна е обрана.

— Кой ви го е казал? Обрани са крайбрежията. Обрани са околностите на градовете. Но гъсталакът, истинският гъсталак, слава на бога, все още не е обран.

Само че за да се иде дотам, е нужно да имаш и добра организация, и достатъчно пари. Разбира се, аз съм вече стар за такива експедиции. Това е задача на сина ми, неговият дял от работата в предприятието.

Той млъкна, извади от джоба кърпа и обърса челото си, защото като всеки пълен човек страдаше от жегата дори на сянка и явно не само възрастта му пречеше да кръстосва Африка.

— Два пъти в годината синът ми взима самолета и отива до един или друг град, купува джипове, наема местни хора за водачи, снабдява се с провизии и потегля към гъсталака. И бъдете уверен, че селищата, до които достига, не са още ограбени от търговците. Лошото е там, че в такива именно селища скулптурата не е пазарна стока, а култова вещ, светиня, и туземците не са склонни да продават изображенията на предните си. Затуй синът ми разполага наблизо хората си на лагер и влиза във връзка с крадците на селището, защото и там, както у нас, няма селище без крадци. А сетне всичко приключва за една нощ: фигурите и маските се донасят в лагера и се заменят с обещаните за награда вещи, след което керванът потегля нататък.

— Това все пак напомня грабеж… — позволих си да забележа.

— О, грабеж!… Синът ми плаща, и то доста скъпо, за всяка плячка. А ковачите на племето, защото вие знаете, че това е работа на ковачите, ще направят нови изображения и духовете на мъртвите наново ще се успокоят.

Той тръгна към другия край на магазина.

— Елате да видите. Последната партида още дори не е изцяло разпакована.

Търговецът натисна ключа на флуоресцента и ние слязохме по удобното стълбище в подземния етаж, нареден строго и с вкус, като музейна зала. В единия ъгъл наистина бе струпана огромна купчина от маски и скулптури, някои още изцапани с глина или със засъхнала кръв от животните, заколвани в чест на мъртвите прадеди.

— Спокойно ги разглеждайте — окуражи ме Камер. — Такова нещо няма да ви се случи да видите никъде в Париж.

И додето поемах един след друг редките предмети, добави:

— Само че всяка такава експедиция струва милиони, много милиони. И как искате при това положение цените ми да бъдат ниски…

Не възразих и продължих да разглеждам стоката, сред която се намираха действително изключителни неща, и в същото време се питах защо ли този голям търговец е седнал да си губи времето с един дребен клиент, който в последна сметка не бе дори и клиент.

Предполагам, че бях прекарал не по-малко от два часа в магазина, когато най-сетне реших да си тръгна. Камер ме изпрати чак до вратата и ми подаде ръка.

— Съжалявам, че ви отнех напразно времето… — извиних се.

— Защо напразно? — вдигна вежди търговецът. — Много ми беше приятно. Вие сте българин, а аз съм арменец. И доколкото знам от майка си, някога българите са проявили съчувствие към нас, арменците. Така че много ми беше приятно.

* * *

В обиколките си из града и в срещите си с най-различни хора опознах не само търговците, а и колекционерите.

В тоя град можеше да откриеш колекционери и там, където най-малко си ги очаквал. Зъболекарят, при който ходех, имаше твърде скъпа сбирка от рисунки. Когато за пръв път влязох в елегантно наредената чакалня, помислих, че двете скици на Дьолакруа, закачени в тънки фини рамки на стената, са репродукции. Погледнах ги по-отблизо и установих, че съм сгрешил.

— Но вие имате оригинали на Дьолакруа — промърморих с едва скрита завист, когато зъболекарят се появи в чакалнята.

— О, аз имам рисунки и от много други майстори — заяви самодоволно домакинът. — Тия неща интересуват ли ви?

И като разбра, че сам правя колекция, тръгва да ме развежда из стаите на апартамента и тъй се увлече в коментарии, та просто забрави за какво съм дошъл. Коментариите му обаче засягаха почти единствено материалната страна — за колко е купена тая рисунка на времето, колко струва сега и колко ще струва вероятно подир няколко години. Аз лично се интересувах от съвсем други неща и бях принуден да установя, че сбирката е съставена тъкмо както не трябва и че наред с няколко истински малки шедьоври фигурираха и съвсем посредствени скици, купени явно само зарад прочутото име на автора.

— Какво мислите за всичко това? — запита на края зъболекарят, у когото, като у всеки дилетант, гордостта на собственика се съпътствуваше от известно чувство за несигурност.

— Не сте си хвърлили парите напразно. Но в повечето случаи вие сте купували произведения, вече достигнали или наближили максималните си цени. Един Дьолакруа, един Лотрек, това едва ли тепърва ще поскъпне особено, защото нищо не може да поскъпва до безкрайност. Какво искате, таванът е достигнат… Следователно би трябвало да се насочвате към майстори, чиито цени засега са все още скромни, но на които принадлежи бъдещето.

— Да, обаче това е толкова сложно… Човек трябва добре да познава всички тия майстори… И игрите на борсата… И още толкова други работи…

Би трябвало да му кажа, че всяко нещо е сложно и най-вече когато не го разбираш, но аз бях дошъл тук не за да давам уроци по колекционерство, а за да си пломбирам зъба. Затова съчувствено кимнах с глава и се отправих към стола на мъченията в съседния кабинет.

Един известен писател, когото няма да назова по име, също бе украсил огромното си студио с разнообразни експонати, но това бяха предимно африкански маски и декоративни предмети. Писателят вероятно смяташе, че този род украса чудесно хармонира с екзотичния дух на собственото му творчество. Тази колекция му бе създала сред кръга на познатите реномето на познавач на т.нар. „примитивни изкуства“ и той до такава степен бе повярвал сам на легендата, че един ден седна и написа цяла монография за тия изкуства, върху които всъщност имаше само най-повърхностни сведения, почерпени оттук-оттам. Що се отнася до колекцията му, тя бе комплектувана от случайно намерени и възможно по-евтини предмети без особена художествена стойност. Това обаче не й пречеше да изпълнява отлично функцията си на великолепен фон за екзотичната натура на писателя, който величаеше примитива, за да отрича цивилизацията, перифразирайки всъщност няколко елементарни идеи, формулирани още преди два века от Жан-Жак Русо.

У историка на киното Жорж Садул открих също цяла сбирка от африкански скулптури. Те бяха наредени една до друга като шишета върху скрина, така че дори отблизо бе съвсем невъзможно да ги разгледаш. Когато запитах Садул защо не им отдели повече място, той небрежно махна с ръка:

— Нямам отношение към тия работи. Наследство ми са от един приятел.

Изобщо той държеше тия неща по силата на същата инертност, която е причина да затрупваме жилището си с най-различни и съвсем излишни предмети. Когато веднъж посетих Жан-Пол Сартр у дома му, открих с недоумение, че кабинетът е задръстен не само с книги, но и с цели купища кутии от пури, тия големи дървени кутии, които холандските фабриканти украсяват с разнообразни пъстроцветни етикети. Не ми беше удобно да го питам дали ги колекционира, или просто му е жал да ги хвърли, понеже са облепени с толкова много шарени картинки.

Филмовият режисьор Клод Отан Лара бе разрешил колекционерския проблем по най-радикален и непретенциозен начин. Кабинетът му бе пълен с шишета и стъкленици, най-разнообразни по форма и цвят, поставени навсякъде, където биха могли да се поставят.

— Събирам ги, защото ми е приятно да ги гледам — обясни той. — Нищо не е така интензивно като едно цветно стъкло, пронизано от слънчевия лъч — истински празник за окото, нали?

Вярно. Макар че празникът става доста отегчителен, когато трае непрекъснато. Бих изпитал навярно не наслада, а умора от тия постоянни разноцветни блясъци наоколо. Но всичко е въпрос на вкус.

С голям разгул на цветовете се отличаваше и квартирата на семейство Босх. Госпожа Босх бе едра румена холандка, отиваща навярно към петдесетте, с простодушни сини очи и с една наивна склонност към пресилени умиления, възхищения и разочарования. Тя говореше тихо и необикновено дълго, толкова дълго, та имах впечатлението, че ако не я прекъсна, ще продължи да говори, все тъй кротко и доверчиво наведена към мене, чак додето безпощадната смърт най-сетне се яви, за да й каже: „Хайде, стига приказки!“ мосю Босх, напротив, бе съвсем дребен, тъй че мадам спокойно би могла да си го носи на ръце, обаче той притежаваше достатъчно съзнание за собственото си достойнство, за да й позволи подобно нещо. Съпругът според любимата съпруга бе най-големият живописец на Холандия, нещо, което не смея да оспорвам, но и не мога да потвърдя, тъй като успях да видя само няколко негови офорта, лишени уви от белега на изключителност.

Когато за пръв път отидох в техния дом, занесох някаква саксия с цветя.

— Чувал съм, че вие, холандците, обичате цветята… — промърморих вместо обяснение, като връчвах саксията на дамата.

— Смятам, че това достатъчно добре личи — отвърна художникът и направи широк жест към студиото.

Едва тогава погледнах към вътрешността и изпитах нещо като замайване от десетките и десетки букети, саксии, вази с червени, розови, жълти, сини, виолетови и оранжеви цветя. Разкошни цветя с пламтящи цветове, дори твърде разкошни, за да бъдат истински. И действително те всички бяха направени от някакви обагрени с анилинови бои пера.

Поканен бях да вляза, сиреч да сляза, защото студиото бе значително по-ниско от входа и в него се слизаше като в трап. Но главното неудобство тук не бе слизането, а движението из самото помещение, буквално задръстено от всички тия вази, от най-различни столове и столчета, табуретки и масички, отрупани с всякакви дреболии. Успях все пак да се промъкна някак си и се настаних на един люлеещ се стол, като се пазех да не се люлея, за да не счупя нещо.

Двамата от много години вече живееха в Париж, убедени, че в Холандия няма живот за тях. Изглежда обаче, че не ги очакваше особен живот и тук. Зад цялата натруфеност на обстановката надничаше оскъдицата — избелели пердета, изтъркано килимче, грижливо закърпени покривчици. Мадам Босх се движеше с едно яркосиньо манто, което бе винаги същото, и с една шапка пак с такова синьо перо, която бе неизменно същата.

Съпругата току-що се бе върнала от късо пътуване в родината си и разказваше с горчивина:

— Това вече не е Холандия. Това е една микроскопична Америка. Хората не мислят за нищо друго освен за пари. Никой не се грижи за изкуството и никой не чувствува нужда от изкуство…

И тя заговори за посещението си в дома на министър-председателя, който се падал роднина на семейството:

— В целия му дом — нито една картина, скулптура, дори керамика. Питам го: „Как може да нямаш никакво художествено произведение?“ А той: „Нямам ли? Ами кукувицата?“ — И ми посочва стенния часовник, от тия, занаятчийските, знаете ги, само че от най-лошия вид. „Но дори и кукувицата ти не струва“ — казвам. А той: „С нея — вика — съм станал министър-председател, с нея мога да карам и за в бъдеще.“ „Защо не купиш поне една графика от племенника си?“ — питам. А той: „Защо ще давам пари за неща, които не са ми нужни?“

Тя продължи разказа си без никакви изгледи да спре, макар че и съпругът се опитваше да вземе думата, което също не бе бог знае колко обнадеждващо, защото и той, почнеше ли веднъж да говори, трудно се сещаше да млъкне.

— Няма ли да ни посвириш нещо? — изхитри се най-сетне да предложи мосю Босх.

Домакинята охотно стана, промъкна със завидна ловкост едрото си туловище през лабиринта на крехката мебел, дръпна покривката от една маса и аз установих, че това не е маса, а роял.

Дамата свиреше бурно, като се стоварваше с цяло тяло върху клавишите. Стаята трепереше заедно с мебелите и безбройните изкуствени цветя, внезапно оживели под звуците на тази явно животворна музика.

Подир изпълнението следваха неизбежните комплименти. Според мосю Босх жена му бе най-добрата пианистка в Холандия. Не виждах защо трябва да възразявам, след като съвсем не бях запознат с музикалния живот на тая микроскопична Америка.

— Дебюси ми каза, че съм постигнала най-доброто изпълнение на неговата работа — обясни явно развълнувана домакинята. — А тогава аз бях още почти момиченце.

Щом Дебюси го е казал, това решаваше въпроса. Господин Босх обаче побърза да се възползва от вълнението на съпругата си, за да вземе думата. Неговата главна тема бе изобразителното изкуство. Но вместо да се насочи към живописта, той почна да говори за лененото масло, не онова, фабричното, а прекрасното ленено масло, избелено от самия господин Босх. От съседната стая бяха донесени разни шишета, за да се убедя с очите си в чистотата на тоя продукт, резултат на двайсетгодишни напрегнати издирвания.

Сетне домакинът мина на други теми, като се правеше, че не забелязва умолителните погледи на жена си, която просто умираше от желание наново да вземе думата. Той спомена пътем за някои свои статии по историята на изкуството, която бе също една от неговите специалности, даде оценката си за отделни съвременни художествени явления, а сетне се прехвърли към политическите проблеми, като с еднаква непринуденост ругаеше и холандското, и френското правителство и непрестанно правеше уговорката, че всъщност с политика не се занимава.

У Босх ми се случи да се запозная с един творец от съвсем друг ранг — скулптора Марсел Жимоп, най-големия от живите по онова време представители на френската скулптура и вероятно един от най-премълчаваните от официалната критика. Той получи Голямата премия на изкуствата едва няколко месеца преди смъртта си и тя му бе дадена вероятна просто защото нямаше как да не му се даде и трябваше да се избегне един обществен скандал.

Жимон бе висок и слаб, с бледо болнаво лице, малка сива брадичка и кичур сива коса, падащ над челото. В гънките на фино изрязаните му устни бе стаена някаква горчивина, но понякога те изведнъж се усмихваха весело и тогава цялото това уморено лице светваше и добиваше особена приветливост. Гласът му бе мек и почти тих, дори когато говореше с възмущение и гняв, нещо, което съвсем не бе рядкост.

Заварих го седнал сред ослепителната изкуствена растителност в студиото на Босх. Говореше за току-що излязлата книга на Робер Ре „Против абстрактното изкуство“ и след като се поздравихме, продължи:

— Забавна, но повърхностна… Като лекциите му. Студентите затова не ги посещават. В Лувъра имаше по-голям успех: там изнасяше беседи пред любопитните дамички… духовити реплики, забавни анекдоти, неща около изкуството…

— Но Ре притежава голям усет — възрази мадам Босх, която имаше твърде широки връзки. — Неотдавна ми показа колекцията си. Действително чудесни работи. Украсил е с тях цялата си къща, дори кухнята и банята.

— Е, щом е поставил картини в кухнята и банята, очевидно има голям усет… — промърмори Жимон.

Сетне разговорът мина към самото абстрактно изкуство.

— Някои от тия художници ви казват: „Ние търсим.“ Добре, но какво значи да търсиш? Разбирам ща търсиш форми, похвати, начини на израз. Но какво може да търси човек, който няма какво да каже, нито има намерение да казва нещо… Един познат ми заговори неотдавна за някогашен мой бездарен студент. „Как е в абстрактната скулптура?“ — запитах. „Откъде научихте, че прави абстрактна скулптура?“ „Ами защото знам, че не е способен за нищо друго.“ Това тъй наречено изкуство е едно удобно и дебело палто за хората, които крият под него мършавата си дарба.

— Аз също съм против абстрактното изкуство — забеляза домакинята, която бе неспособна да остане за дълго в ролята на слушателка. — Но техниката все пак не е без значение…

— Техника на какво? — вдигна вежди Жимон. — Спомням си един ден Рьонуар ми разправяше как при него дошъл Матис и как се изказвал за картината, над която Рьонуар работел: „Туй зелено тук е чудесно, това синьо е много добро…“ „Ако изкуството е само туй зелено и това синьо — вика ми Рьонуар, — работата ще бъде много лесна.“ У Рьонуар ви поразяваше не само упоритият труд, но и тая вечна незадоволеност, присъща на всеки истински художник. Последния път, когато отидох у него, посрещна ме синът му Жан. „Тая нощ татко умря. Снощи изпадна в безсъзнание и едва по-късно усетих, че говори нещо. Приближих се и го чух да си мърмори: «Напреднал съм още мъничко, напреднал съм… мъничко…» Туй бяха последните му думи.“

— Забележително! Трябва да напишете някъде това! — възклицава мадам Босх.

Обаче Жимон, без да дава ухо на възклицанието, продължава:

— Някои мои студенти мислят, че ги обезсърчавам. А аз искам само да им покажа колко бавно и трудно се постига изкуството. Веднъж една посетителка на ателието, вече не в първа младост, ме пита: „Но за какъв срок според вас може да се овладее скулптурата?“ „Не за срока, предвиден в програмата — отвръщам. — Но ако работите настойчиво и имате способност, след двайсет години може да усетите, че наистина навлизате в скулптурата.“ „Но след двайсет години аз може и да не съм жива.“ „Вижте какво, госпожо: великият Роден е започнал да лепи глина от четиринайсетгодишна възраст, а фигурата си «Бронзовият век» е направил чак на трийсет и седем години. Значи, като ви давам срок от двайсет години, аз ви поставям наред с един гений. Да се надяваме, че мрачното ви предвиждане за смъртта няма да се сбъдне. Но при всички случаи вие ще имате един осмислен живот и едно задоволство, че всеки ден напредвате, макар и само с милиметър.“ „Напреднал съм още мъничко“ — както си шепнеше Рьонуар.

— Вие трябва да напишете някъде това! — възклицава наново мадам Босх.

— Новото изкуство — продължава Жимон, без да дава ухо за съвета на домакинята, — новото изкуство могат да го създадат само хора, които обичат човека. А при американците човекът е отдавна изгонен от изкуството. Пита се: какво е останало? Те дори и похватите си крадат от нашите абстракционисти и смятат, че са се сдобили с ключа на голямата живопис. Спомням си, след войната ме поканиха да представлявам нашата страна в една дискусия с американски художници. Стана един и почна да говори, че те вече не били зависими от Парижката школа. Друг заяви без много церемонии, че били взели от Европа всичко, което можело да се вземе, включително и музейните шедьоври, и че нямали повече нужда от уроци. Трети предрече, че сега идвало време, когато целият свят щял да се учи от тях. Аз през цялото време си мълчах, седнал в моя ъгъл. Когато най-сетне ме поканиха да взема думата, рекох: „Всъщност имам да кажа много малко. И то е следното: преди няколко години американски агрономи взеха от нас пръчки от лозата «Помар», за да правят американско вино «помар». Пръчките бяха засадени в Калифорния, хванаха се отлично, гроздето дори бе по-едро от нашето. Само че виното нямаше вкуса на «помар»“…

Жимон продължава да говори все тъй тихо и все така с нерви и страст, а когато го прекъснат, търпеливо замълчава, за да продължи по-късно точно там, дето е спрял. Той оставя на другите грижата за нищо неозначаващите светски реплики относно качествата на сладкишите, музикалните дарби на домакинята и изгледите за едно досадно дъжделиво лято.

Когато към полунощ ставаме да си вървим, установявам, че накуцва. Излизаме заедно. Жимон се движи бавно, като се опира на бастуна си. Вземам такси и предлагам да го отведа до дома му.

— Имам ангина пекторис — казва той, когато сядаме в колата. — Лекарите са ми забранили всякаква работа. Но то е все едно, като да ти забранят да живееш. Продължавам да работя, разбира се. По малко, но всеки ден.

Запитвам го за колекцията му от древна скулптура, спомената от мадам Босх по време на разговора.

— О, това са съвсем малки неща. Ще ви ги покажа с удоволствие, когато дойдете. А можете да идвате винаги, без да се стеснявате: и без туй вече не съм в състояние да работя следобед.

По лицето му минават зелените и жълти отражения на уличните светлини и то изглежда още по-отпаднало и посърнало в тия болнави отблясъци.

Ателието на Жимон на рю Орденер не бе много голямо, но достатъчно за работата му, тъй като от доста години вече той се занимаваше само с бюстове. Няколко незначителни живописни творби, вероятно подаръци от приятели, бяха закачени по стените, но много високо, така че хем да са закачени, хем да не се гледат. А по-ниско върху лавиците бяха натрупани истински съкровища — африкански маски, египетски, старогръцки и средновековни скулптури от камък. В една витрина бяха наредени по-дребни произведения от бронз, теракота, мрамор.

— Тия малки нещица винаги са ми помагали в работата — забелязва Жимон. — Не защото са ми предлагали готови решения, а защото са ме възпитавали на пластичен усет.

Той приближава до едно шкафче и казва, преди да го отвори:

— На времето, когато американците още идваха в ателието ми, постоянно ме питаха за Бранкуси: „Какво мислите за Бранкуси?“ „Ами че какво… работи човекът“ — рекох първия път. „Тук не се занимаваме много с творчеството на Бранкуси“ — отвърнах втория път. А третия път не се сдържах: „Знаете, викам, ако е въпросът за бронзови топки, при нас те са работа на занаятчиите: правят ги на струг…“

Той отваря шкафчето и изважда няколко обли камъка.

— Вижте това. Събрахме ги миналата година в Сен Мало на брега на океана. Каква е разликата между тия неща и каменните яйца на Бранкуси? Ако има разлика, тя е в полза тъкмо на тия неща: в тях има повече живот, тяхната форма е родена от едно многовековно движение на вълните, от ритъма на времето, което ги е ваяло и е оставило отпечатъка си в тяхната нежна заобленост.

— Мога ли да разгледам и вашите работи? — запитвам.

— Разбира се, но както виждате, те съвсем не са много.

Това са наистина само няколко бронза, поставени върху две лавици, и пет-шест гипсови бюста, над които художникът продължава да работи.

— При мене, знаете, процесът е доста бавен… и не само зарад болестта. В основни линии бюстът е завършен за няколко сеанса. Но всъщност оттук почва доизпипването и то трае около година.

— Работите в гипса?

— Именно. Почти както върху камък, с това предимство, че мога не само да отнемам, а и да добавям.

— Но какво има да изпилвате повече върху тази глава? — посочвам един бюст на момиче.

— Как да ви кажа… Това е глава на моята племенница. Смятам, че съм постигнал основното, що се отнася до структурата, формата, състоянието. И все пак има нюанси, които още ми убягват. Трябва да постържа тук, да добавя там… да постигна максимална прилика, не външна, а прилика с моя образ, който е тук, в мене, и който е синтез на едно отношение.

В израза на всички тия лица има някаква спокойна вглъбеност. Те са сякаш изцяло потънали в себе си и заедно с туй изцяло ни се разкриват. Също както в живота, когато някой се е замислил и е забравил всичко наоколо си — в подобни мигове най-лесно надничаш в душата му, улавяш онова, което обикновено е скрито зад заученото и дирижирано от разума изражение.

Казвам нещо от тоя род, а Жимон отвръща:

— Е, да. Защото аз не смятам, че най-интересен е мимолетният израз, колкото и важен да е той за художници като импресионистите. Интересува ме същността, а тя трябва да се изрови под много външни напластявания, да се очисти от много „живописни“ подробности, с които така леко се постига прилика. И после, аз съм свикнал да виждам нещата едро — и като структура, и като обем, и като психическа характерност.

Той ненадейно се засмива с тая весела усмивка, която за миг променя цялото му лице, и добавя:

— Ще ви кажа нещо, понеже оня ден ставаше дума за Робер Ре. Бе дошъл в ателието ми тъкмо когато бях направил отливката на един бюст. Ре го огледа, похвали го и за да каже нещо компетентно, забеляза: „Каква интелигентност на техниката! Ето тук например тази резка, която изглежда нещо съвсем малко, а дава такава изразителност на главата!“ Погледнах: той сочеше един ръб, останал от калъпа, ръб, който още не бях имал време да остържа…

„Дано и аз да не съм изтърсил някоя глупост — помислих си. — Иначе и мене ще има да ме разнася.“ Но той правеше това не от злоба и не от вкус към сплетните, а от една прямота, с която събеседникът му бързо свикваше. И аз още неведнъж се отбивах в ателието на рю Орденер, за да разглеждам колекцията от скулптури и да слушам забавните бележки на домакина. Що се отнася до домакинята, възрастна кротка жена, тя — за разлика от мадам Босх — бе главно слушателка, внимателна и съсредоточена като студентка, влюбена в професора си.

Човек можеше да открие по някоя и друга антика в повечето ателиета, но това съвсем не означаваше, че домакинът непременно е колекционер.

— Вие имате един великолепен Домие — забелязах, когато за пръв път се озовах в ателието на Громер.

Художникът пое малкия бронз от лавицата и ми го подаде, за да го разгледам отблизо.

— Да, един чудесен Домие за три хиляди франка…

— Не е възможно.

— Става дума за преди войната. Взех го от Льо Гарек и там имаше още много такива бронзове и всички бяха все на тая скромна цена, само че нямаше купувачи. И най-смешното е, че тези, които днес се бият за тях, са същите хора, които някога ги отминаваха, без дори да ги погледнат.

— На ваше място щях да ги купя всичките.

— За какво ми са? Взех този просто по една прищявка, приятно ми беше да го гледам. Но многото неща ме уморяват. Както виждате, аз и собствените си картини държа оттатък. Няма нищо по-успокояващо от една гола стена. Една гола стена — това не те приканва да го гледаш и не те разсейва.

Той нямаше качества на колекционер и до такава степен бе далече от тихата лудост, че просто му завиждах. Един човек, който обичаше изкуството и който сам правеше изкуство, но не изпитваше никакво желание да се заобикаля с произведения на изкуството. И живееше само с тия, които бе натрупал в достатъчно количество вътре у себе си.

Истинските колекционери, които познавах, бяха доста на брой и не смятам за нужно да ги представям в пълен състав, защото своеобразието на страстите им се свеждаше само до няколко основни разновидности.

С един от тия колекционери се запознахме у Карзу. Като всеки човек, който е на мода и който трябва да се старае да остане на мода, Карзу бе длъжен да води живот, съобразен със светските изисквания, макар това — както сам признаваше — да го отегчаваше до смърт. Съобразно тия именно изисквания почти всеки ден той бе обременен с някаква покана за вечеря, а и сам бе принуден да дава веднъж седмично подобни вечери у дома си.

Именно на една такава сбирка се запознах с въпросния колекционер, представен ми, разбира се, не като колекционер, а като прочут адвокат — човек на средна възраст, плешив, с остри очи и голяма уста, чиито ъгли непрестанно играеха в хитри, скептични или подигравателни полуусмивки.

В луксозно мебелирания апартамент бяха събрани няколко души, които почти или съвсем не се познаваха — директорът на известното списание за женска мода „Ел“, нисък, подвижен и твърде бъбрив мъж, съпругата му, презряла и силно гримирана персона с доста зло изражение, което напразно се опитваше да маскира зад някаква усмивка-гримаса, една американка, ученичка на Йорис Ивенс, която се занимаваше с кино, и мъжът й, който не бе ясно с какво се занимава, без да броя двойката на домакините, адвоката и самия себе си.

По време на аперитива се разменяха само ония откъслечни и незначителни фрази, пускани в ход, когато разговорът не върви, а трябва да тръгне. Щом обаче се настанихме на масата и наляха шампанското — това бе вечеря с шампанско, — всички почти едновременно заговориха, разбира се, на вечните теми — последните моди, последните пиеси, изложби, концерти, филми. Шумът ставаше все по-силен, защото всеки се стремеше да надвика другия, и разговорът се сгорещяваше от постоянното сблъскване на мнения, защото всяко нещо намираше тук както абсолютните си привърженици, така и безусловните си отрицатели. Бях доволен от ролята си на мълчалив слушател и разсеяно долавях в общата престрелка отделни фрази:

— Ненавиждам Сезан.

— Това е гений.

— Гений на студенината…

— Юго поет ли? За мене великият поет това е Бодлер.

— Убийствен!

— Никога не съм могъл да понасям Фурхтвенслер…

— Това е най-големият диригент.

И тъй нататък, и тъй нататък.

Най-категоричен в отрицанията си беше директорът на „Ел“. Ако ме не лъже паметта, той отрече тая вечер всичко — от древността до наши дни. Започна с това, че обруга френския документален филм, а подир туй и френския филм изобщо. Сетне съвсем без връзка мина на Мария Калас и на оперното изкуство като такова, наричайки го триумф на претенциозния кич. После се зае с Бернар Бюфе, назова го презрително „карикатурист“, сравни го с Домие, след което отрече и двамата. Подир туй се подигра мимоходом със Зола и връщайки се още два века назад, произнесе унищожителна присъда над Молиер:

— Скучен и безвкусен смешник…

А понеже някой си позволи да възрази, той се обърна към мене:

— Вие обичате ли Молиер?

— Естествено.

— „Естествено“? По-скоро странно… — измърмори директорът и лицето му наистина изразяваше недоумение. — Аз лично не мога да го понасям.

— Имам впечатлението, че вие изобщо трудно понасяте изкуството, драги — забеляза адвокатът.

На което онзи, без да се засяга, отвърна:

— За да бъдем точни, аз трудно понасям това, което редица хора са свикнали да смятат за изкуство.

И като се обърна отново към мене, може би защото домакинята вече бе споменала за колекцията ми, добави:

— Елате в къщи и ще видите истинско изкуство. Аз правя сбирка от наивисти, от самоуци. Само те са искрени и непосредствени. Другото е фалш. Уреждам си сам изложби от техни работи, у дома, разбира се. Сега съм направил изложба на тема „птици и пеперуди“.

Разговорът, ако този всеобщ крясък би могъл да се нарече разговор, продължаваше: конкретната музика, новата вълна в киното, последният балет на маркиз дьо Кюевас, поп-артът, романите на Франсоаз Саган и Кристиан Рошфор и естествено — Пикасо. Додето, при една ненадейно настъпила пауза, директорът на „Ел“ снизходително се обърна към адвоката:

— Вие, ако се не лъжа, също имахте някаква колекция?

— Имам две — кимна онзи.

— Даже две? И какви по-точно?

— Картини и снимки.

— Какви картини?

— Най-различни… Дьолакруа, Курбе…

— А от модерните?

— Намира се нещо и от тях. Двайсет Дерен, десет Сегонзак, десет Брак, няколко Вламенк и Ютрило, двадесет Лапрад…

Картините си той ги броеше на десетици и дузини.

— А какво имате от наивните?

— Нямам наивни.

— В такъв случай колекцията ви не ме интригува. Макар да допускам, че струва много пари…

— На мене лично не ми струва почти нищо — призна адвокатът.

И понеже се бе превърнал в център на всеобщо внимание, поясни:

— Всичко почна от Дерен. Беше ме извикал на времето за приятелски съвет във връзка с някои бъркотии в деловите му отношения с търговски фирми и издателства. Обясних му, че е ограбван и че трябва да заведе дела за защита на авторските си права. Той обаче не даваше да се издума. „Искате да бъда ограбен добавъчно и от съда с всичките там разноски?“ „Чувайте, майсторе — казах. — Това е единственият начин да се оправят работите ви. Колкото до разноските, няма какво да се безпокоите. Оставете всичко на мене.“ „А на вас какво ще платя?“ — изръмжа Дерен. „Няма да ви взема пари — успокоих го. — Ще ми дадете две-три картини.“ „Е — вика, — ако е така…“ Някои от тия хора са като децата, знаете… Макар да разбира отлично, че картината струва пари, винаги предпочита да ви даде две произведения, вместо да извади две банкноти…

— Не виждам нищо странно в това — сви рамене директорът. — Картини той може да нарисува колкото ще, а банкноти не може да печата.

— Вие сигурно имате подобни отношения с цялата Парижка школа… — благоволи най-сетне да наруши мълчанието си съпругата, като се усмихна с тънката си зла усмивка.

— Не цялата, но почти — потвърди добродушно адвокатът.

И тутакси започна да разправя за връзките си с тоя или оня художник, за делата, които е водил, и за размера на хонорарите, заплащани му в натура. Той представляваше истински склад от впечатления и спомени за артистичните знаменитости на съвременността.

— Както знаете, Вламенк повечето време живее сам в оная своя вила, която, между нас казано, е просто една колиба. И винаги, когато го посещавам, неизбежно ще стигне до темата Пикасо. Не може да го понася. Миналата година ми каза: „Гледахте ли оня филм… «Мистерията Пикасо»?… Е, вече няма никаква мистерия… Значи, свършено е с Пикасо.“ А преди три месеца запита: „Четохте ли анкетата на «Ар»?… Там има някои такива оценки… Май че вече е свършено с Пикасо…“ А онзи ден отново ми вика: „Казвам ви, най-много още някой месец, и свършено е с Пикасо.“ Само че ако Пикасо умре, сигурен съм, че и Вламенк няма да изкара дълго, защото животът му ще загуби вкус, опразнен от тая страстна ненавист.

— И какво прави през пялото време там, в тая колиба, освен дето мрази Пикасо? — полюбопитствува американката.

— Рисува, какво друго. Ако го видите, вие вероятно ще решите, че живее като истински дивак, но това е нищо в сравнение с обстановката у Вийон. Тия, дето обикалят по галериите и знаят цените на Вийон, навярно си представят, че старецът е истински милионер. А той е облечен почти като просяк и живее самотен и занемарен в една рушаща се къща, където всичко е изгнило и всичко се кърти и изобщо нищо не е в ред, като почнете от стопанина и свършите с кучето, полусляпо и овързано с парцали. А старият е такъв безпомощен и наивен, че се радва, когато Каре му дава по сто хиляди за картина. „Слушайте, майсторе — казвам му, — ами че тия ваши картини Каре ги продава от милион нагоре.“ „Не знам това — вика Вийон, — не разбирам от търговия. Единственото, което знам, е, че без него съм загубен.“ Представяте ли си: смята го за благодетел, а онзи направо го граби.

— Сигурно колекцията ви е добре наредена? — подхвърлям по-късно, след като ставаме от масата.

— Ако се интересувате, можете да видите как е наредена — отвръща адвокатът, разбрал подтекста на въпроса ми. — Само не си въобразявайте, че ще се озовете в някакви строго ангажирани зали като в Музея на Модерното изкуство.

Той ми дава визитната си картичка и пояснява:

— Когато имате настроение, дръпнете ми един телефон. Привечер почти винаги съм си в къщи.

Квартирата, в която се озовах няколко дни по-късно, представляваше старинен апартамент с много стаи, по-голямата част от които бяха свързани в някакво общо помещение, призвано навярно да играе ролята на приемни салони, но понастоящем превърнато в един не особено приветлив и не твърде добре проветрен склад.

— Предлагам ви да почнем с кафето, а после да минем към картините — промърмори стопанинът, като ме въвеждаше в малка стая със старинна мебелировка и с едно старо жълто куче, свито на дивана. — На картините нищо няма да им стане, ако почакат, а кафето може да изстине.

Така че почнахме с кафето-филтър, приготвено от самия домакин.

— Аз, знаете, съм закоравял ерген и сам си слугувам. Имам, разбира се, една възрастна прислужница, която идва заран да слага в ред домакинството, но тя е наистина вече възрастна и само прави един рейс из стаите, като разхожда из тях метличката за прах, както аз разхождам кучето си.

Кучето, усетило вероятно, че става дума за него, отвори очи, погледна първо стопанина си, сетне мене, дигна глава, прозя се, а после отново заспа.

— Имайте пред вид, че моите картини не се разглеждат като на изложба, а се прелистват като страници на книга — предупреди ме адвокатът, когато малко по-късно ме поведе из салоните.

Определението беше съвсем точно. Платната, голяма част от които бяха без рамки, стояха облегнати край стените и човек трябваше да ги прехвърля едно по едно, наведен над тях, и да ги съзерцава от горна гледна точка.

— Ако искате да разгледате нещо по-добре, можете да го изваждате от купчината — подхвърли домакинът, като видя, че спирам по-продължително погледа си върху един пейзаж от Ютрило.

Извадих пейзажа. Бе една добра работа, макар и от онзи по-късен период, в който художникът вече не казваше нищо ново, а само повтаряше казаното.

— Но вие така нямате възможност да се любувате на картините си — забелязах.

— А защо трябва да се любувам на всички едновременно? Човек в края на краищата не може да гледа едновременно повече от една работа. Оттатък в кабинета съм сложил статив и на него винаги стои някакво платно. Едно-единствено платно в цялата стая. Гледам го, додето му се наситя, а сетне го заменям с друго.

Той беше прав може би освен в най-главното. Сред всички тия десетки и десетки платна, натрупани край стените и подписани в по-голямата си част от прочути представители на Парижката школа, всъщност имаше твърде малко неща, заслужаващи да ги поставиш на статив, за да им се любуваш. Художниците може би наистина бяха наивни като деца — както казваше домакинът, — обаче не дотам, че да заплащат една адвокатска услуга с един шедьовър. Те бяха се освобождавали предимно от незначителните си творби. Това съвсем не намаляваше материалното значение на колекцията, тъй като работите на пазара се ценяха главно според подписите. Но истинският колекционер едва ли ще постави в стаята си една творба, за да се наслаждава на подписа.

Стопанинът обаче, изглежда, беше на друго мнение по въпроса. Той казваше „моите десет Брак“ и „моите двайсет Дерен“ с такова задоволство, с каквото сребролюбецът би казал „моите турски жълтици“ и „моите английски соверени“. Той не се питаше какви са тия негови Брак. Той се опиваше от бройката и от фабричната марка достатъчно, за да се нуждае от някакво добавъчно удоволствие. И в края на краищата бе по своему щастлив.