Богомил Райнов
Този странен занаят (12)

* * *

Следях за тия и за още много други неща по вестниците. Но вестниците бяха едно, а живите хора — друго. Вестниците… В тях всичко бе отчетливо и ясно, обаче щом ти се случеше да навлезеш в дебрите на всекидневието, нещата се заплитаха и усложняваха и всеки проблем се разпадаше на множество човешки истории, на късчета от човешки съдби, противоречиви и неясни.

Спомням си посещенията из работническите квартали. Не беше твърде удобно да си буташ носа в жилищата на хората и да надничаш в бита им, ала как иначе би могъл да добиеш поне бегла представа за тях, не като социални единици в един общ класов сбор, а като индивидуалност. И аз досаждах на своите приятели комунисти, и те ме мъкнеха при своите приятели работници, и това ставаше обикновено в по-късните часове, след вечеряла, за да не смущаваме семейството, и ние седяхме чак до полунощ в тесните кухни пред големите чаши евтино домашно кафе и бутилките евтино вино и обхождахме всички възможни теми.

При едно такова посещение се запознах с оня работник, чиято жена наскоро бе умряла и го бе оставила с две малки деца на ръце и който по-късно използувах като герой за разказа „Марсилеза“. В разказа той загиваше, но в действителност, предполагам, още е жив. Загинаха други — девет души, които паднаха разстреляни или тежко ранени при една улична схватка на 14 юли, когато група парашутисти и фашистки отрепки бяха решили да се повеселят, като поръсят с куршуми традиционната народна манифестация. По една случайност се бях оказал недалеч от мястото на сблъсъка и видях с очите си епилога на зверското покушение, по да видиш една улична битка, още не значи да видиш разказ и разказа го видях едва когато си представих, че един от падналите е моят познат работник.

Тоя работник ми бе ясен и аз разговарях с него в тясната кухничка, както бих разговарял с кой да е приятел. Но скоро след това ме поканиха у друг един работник, потомствен социалист и майстор в строителния бранш, и тук нещата отново се объркаха. Майсторът имаше малък апартамент, получен на изплащане, малка кола — също на изплащане, — хладилник, телевизор и не помня още какво — все на изплащане. Той седеше добродушен и общо взето, доволен от живота в холчето на своя малък земен рай на изплащане и имаше готов отговор на всеки мой въпрос. Новото правителство? Мошеници, както и тия от старото. Социалните придобивки. Те ги обезсилиха с поскъпването на живота. Комунистите? Между тях има и добри момчета, по това са сектанти, доктринери или наивници. Мислят, че с една стачка или една демонстрация ще преобърнат света.

— А ти не обичаш стачките, нали? — подразни го познатият, който ме бе довел.

— Защо не? Но когато имат смисъл. А да стачкувам просто за да не получа заплата и да не мога да си платя вноската за колата и да дойдат след един или два месеца да ми я вземат, в такава стачка не виждам никакъв смисъл, та ако щете, да ме обявите и за реакционер…

Той не беше реакционер, а буржоа, малък буржоа, точно според размерите на малкия си земен рай, добит на изплащане.

А бележките ми нарастваха и седнех ли да ги прелиствам, в главата ми настъпваше истинска олелия, като на тия именни дни, дето каниш десетина души най-близки хора, но всеки от тях намира за нужно да покани още по двама, за да бъде по-весело, а всеки от тия двама… и т.н., додето в квартирата ти стане такъв панаир, че няма къде да се обърнеш, и съседите почват да идват да те заплашват с милиция.

Имаше две сестри, две стари моми, които живееха нейде в предградието отвъд Порт дьо Ванв и които за пръв път посетих в един мрачен зимен, ден. Може би затуй бях кръстил историята „Зимен ден“. А може би и защото битът на тия две дами бе тягостен и сив като ония скучни и навъсени зимни дни, когато през цялото време не знаеш дали още не се е разсъмнало, или вече почва да се мръква. Моите госпожици отдавна бяха изтървали влака за нещо по-добро от самотния живот и единствената възможност да не са чак толкова самотни бе да живеят заедно, само че и това не бе кой знае какво щастие, понеже така си бяха омръзнали, че едва се понасяха, и достатъчно бе да засегнеш каква да е тема, за да видиш как двете се счепкват отгоре й като две кучета върху един кокал. Но темите, които ги вълнуваха, се изчерпваха с последните произшествия в обедния вестник, последните броеве на „Черната серия“ и последния филм в кварталното кино, защото това бяха единствените им извънучилищни интереси и занимания, ако не се смятат купищата тетрадки с класни упражнения, които трябваше да мъкнат в къщи, за да ги преглеждат до късно вечерта.

От дългото съжителство те бяха почнали съвсем да си приличат една на друга не само по привички, а и по физиономии, което още повече ги дразнеше, и тия техни физиономии бяха сякаш без израз и без възраст, също както животът им, тъй унил и досаден, та човек се питаше дали вече са стигнали към средата, или отиват към края. Какво чакаха още от тоя живот? Голямата печалба от лотарията? Те бяха достатъчно разумни, за да харчат пари за лотария. Изплащането на апартамента, който нямаше кому да завещаят? Пенсията, означаваща нещо средно между недостига и мизерията? Или може би туй, което в еднаква степен изкушаваше и плашеше всяка от двете — смъртта на другата?

Сънното съществуване, изглежда, бе обичайна участ на хиляди хора в тоя град. Дотолкова обичайна, че се смяташе в известен смисъл дори като образец за порядъчност. Героинята на друг не написан разказ — „На две крачки от Пигал“ — бе българка, омъжена за богат французин. Той бе посетил София не знам по каква работа и се бе запознал с българката не знам при какви обстоятелства, но между двамата тутакси като някаква волтова дъга бе засияла голямата любов, която според думите и на единия, и на другия скоро се бе превърнала в нещо съдбоносно. И ето, най-сетне, подир доста перипетии, голямата любов бе преминала в агрегатното състояние на щастливия брак и няколко месеца по-късно бях поканен на обед у щастливото семейство.

Както гласи заглавието на разказа, те живееха на две крачки от Пигал в една тиха улица, една от хилядите безлични улици на Париж, които можете да разпознаете само ако погледнете табелката — тесен асфалтиран улей между две редици монотонни опушени фасади.

Дали бях отишъл малко по-рано, или домакинът бе малко закъснял в учреждението си, но когато пристигнах, оказа се, че в квартирата е само домакинята. Квартирата вдъхваше респект — доста тъмен, по-просторен апартамент, с гостна, трапезария и всичко останало. Домакинята в изрядния си костюм от сив английски плат също вдъхваше респект, поне додето не се разплака. А тя се разплака много бързо, по-точно, веднага след като седнах и запитах как е.

— Но чакайте, не се разстройвайте — аз бях с нея на „вие“, — какво ще си помисли мъжът ви, ако влезе внезапно?

— Каквото ще да мисли — изхълца тя. — Вече дотука ми е дошло.

Сетне, естествено, се поуспокои, поне колкото да ми разкаже неволите си. Задължението да поддържа в образцов вид тоя огромен апартамент с помощта само на една жена, идваща веднъж седмично. Задължението да готви, и то точно според придирчивия вкус на съпруга. Задължението да се движи в един установен до сантим бюджет и всяка вечер да дава точен отчет за разходите.

— Изискан, възпитан, а е такъв дребнав и тъй стиснат и от заран до вечер ме държи затворена тук, ако не смятам тътренето с мрежата по пазара и киното в събота вечер… и никакви близки, никакви приятели освен ония негови братовчеди, дето на всичко отгоре трябва да им готвя и да ги търпя в неделя на обед… А пък интереси!… Божичко!… Не го интересува нищо освен курса на борсата и сериите по телевизията…

— Е, като се роди детето… — опитах се да я ободря.

— Това е едничкото, което и аз чакам. Макар че и теглото ще нарасне двойно. На мене и сега времето не ми стига за домакинската работа…

Тя стана, отиде до огледалото в ъгъла, за да провери в ред ли е физиономията й, и въздъхна сякаш на себе си:

— Божичко! Като си представя само, че ще трябва да прекарам целия си живот в тоя кафез!…

„Ти сама се натика в него — рекох на ума си. — Тия смесени бракове…“

Не можах да продължа коментара си, защото пътният звънец остро иззвъня. Любимият съпруг се прибираше.

Тоя кафез… Тоя кафез бе на две крачки от Пигал, на две крачки от вихъра на нощния живот, от лудориите на „Мулен Руж“, от керваните туристи, разкарвани с отокари, за да се любуват на парижките чудеса, на две крачки от залповете смях, избухващи в шансониетата, на две крачки от пъстрия разгул на неоновите реклами, озаряващи влажното небе с розовия си ореол. Един тъмен, усоен кафез в една глуха безлика улица, и то за цял живот — наистина имаше за какво да простенеш „Божичко!“

Българките и българите представляваха цял един огромен оркестър в олелията на спомените ми. Тук бяха и емигрантите, които, разкаяли се или подгонени от някаква заплаха, се явяваха ненадейно рано заран или още преди разсъмване в посолството, за да молят да ги върнем обратно в страната. Всеки от тия хора си имаше своята страдалческа одисея, която толкова по-охотно разказваше, колкото по-дълго бе трябвало да я премълчава. Тук бяха и ония, озлобените, от кафенето при Палас де фет, които, в случай, че надникнехме при тях, търсеха да ни въвлекат в кавга, а при подходяща възможност и в нещо друго и които съвсем не бяха настроени да си разказват биографиите, достатъчно известни впрочем на всички ни в общи линии. Тук бяха и шивачите, и обущарите, и търговците на дребно, дошли кой знае по какъв повод и артисали в тая зверилница още преди войната, вечно оплетени във финансови затруднения, вечно заплашени от нищетата, вечно измъчвани от носталгия, но неспособни да поемат пътя назад, понеже жената е французойка или децата не знаят български, или… или…

Тук бяха и неколцина като оня млад нещастник от фолклорния ансамбъл, примамен да остане с обещанието за блестяща музикална кариера и светло бъдеще. В интерес на истината трябва да поясня, че той наистина бе веднага снабден с добра квартира и завидна стипендия. Само че няколко седмици по-късно хазяинът бе дошъл за наема, защото било платено само за един месец, а понеже и стипендията бе изплатена само един-единствен път, открихме музиканта няколко дни по-късно да пренася чували с картофи на халите. После изчезна и оттам… В тоя град освен хората, дето едва се държат на повърхността, има и много други, които просто изчезват неизвестно къде.

Тук бяха и момичетата, от тия, дето идват обзети от копнежа да следват в чужбина, а ако е рекъл бог, и да се омъжат за чужденец… Две-три от по-хубавичките сполучиха да постигнат мечтата си, по примера на тази, дето живееше на две крачки от Пигал. Обаче някои свършиха малко по-другояче и аз още си спомням една от тях, също хубавичка, но завършила кариерата си на тротоара като уличница, защото красотата не винаги е полица за неминуемо щастие.

Да… Щастието… Успехът… И всички тия баналности, които сме свикнали да повтаряме, без да се замисляме твърде над тях, защото, замислиш ли се…

Моят приятел, скулпторът, не можеше да се оплаче от липса на известен успех и дори би могло да се каже, че е по своему щастлив. Бях кръстил разказа с временното название „Човекът с хрътката“. Съвсем временно и съвсем напосоки, тъй като разказът със същия успех можеше да се нарича и „Хрътката с човека“, доколкото тия две същества бяха тъй неразделни и така се движеха по улицата, та не се знаеше кой кого води и дори изглеждаше, че по-скоро хрътката води скулптора, защото крачеше бавно пред него, сякаш бе решила в прилив на великодушие да изведе за малко своя скулптор на разходка.

Разходката се осъществяваше два пъти дневно и бе съставена от два основни епизода. Най-първо отиваха до кварталната хлебарница, където купуваха за хрътката един огромен сладкиш, неизменно същия сладкиш — торта с ананаси. Подир туй се отправяха към кафенето до градината, където също неизменно заемаха крайната маса на терасата. Хрътката се качваше на единия стол и пред нея на масичката биваше поставена картонената тавичка с тортата, докато на скулптора, като на по-прост, сервираха обичайния „пастис“. Разликата бе само тая, че скулпторът, макар и по-прост, изпиваше по два „пастиса“, докато за кучето имаше само една торта. Може би причината бе в това, че хрътката прекалено глезеше своя скулптор.

Той бе добродушен човек и ми правеше дребни услуги — водеше ме из леярните и ме запознаваше с различни типове, нещо, което съвсем не бе задължен да върши. Разказваше ми за патилата си из този град — когато го питах, разбира се, защото не бе от приказливите и общуваше с околния свят най-вече посредством лулата си, като бълваше вместо морзови знаци по-дълги и по-къси струи дим. Мисля, че не се отегчаваше от въпросите ми, макар че и мълчанието не го отегчаваше. Бе свикнал с него — жена му се прибираше едва вечер от работа, а хрътката не бе от приказливите и бе твърде голям скъперник дори в лаенето.

Озовал се бе в Париж много преди войната и подир дълги митарства бе си извоювал едно скромно място — не място сред скулпторите, а сред хората, които свързват двата края. Правеше статуетки, репродукции на прочути творби, а понякога, при по-добър шанс — и бюстове на преуспели буржоа, желаещи да видят изображението си не в една модернистична карикатура, а в добре заоблено академично изваяние, което те представя малко по-красив, малко по-млад и малко по-умен, отколкото си в действителност.

Живееше в светло и просторно студио, достатъчно просторно за него и хрътката, понеже съпругата си имаше отделна стая. Предполагам, че ако нямаше отделна стая, отдавна би го напуснала, тъй като цялото студио по всички ъгли, дивани, възглавници и килимчета бе гъсто осеяно от белите косми на хрътката — тя бе аристократично бяла, въпреки саждивия парижки въздух — и достатъчно бе да заговориш или, не дай си, боже, да кихнеш, за да полетят тия косми из пространството като материализация на кучешката атмосфера в тоя дом. Материализацията се проявяваше доста осезаемо и в специфичната миризма, но боя се, че такива подробности биха ни подхлъзнали към известен натурализъм.

Той не гореше от желание за работа и ако някога бе жадувал да блесне — в което имам основание да се съмнявам, — тази жажда отдавна бе угаснала. Не казвам, че бе ленив, но просто бе свършил туй, което имаше да върши в тоя живот: репродукциите му без негово участие се произвеждаха в една работилница и без негово участие се продаваха, а колкото до поръчките на бюстове, те отдавна вече бяха станали съвсем редки. Но приходите капеха в достатъчно чести капки, а разходите също не бяха бог знае колко големи, и изобщо бъдещето се представяше не по-зле от настоящето, а настоящето бе спокойно и сънно, неизменно сънно, както бяха неизменни двата всекидневни рейса до фурната и до кафенето, когато кучето тръгваше да изведе господаря си. И ако успехът — както ни учат някои — не е нищо повече от постигане на желаното, а щастието е просто доволство от постигнатото, в такъв случай скулпторът разполагаше с успех и щастие в съвсем задоволителни дози.

Нещо, което трудно би могло да се каже за моя цигулар, комуто се готвех да посветя разказ, обозначен с временното, съвсем временно заглавие „Цигулките есенни…“

* * *

Бях го открил в едно кафене край шосето за летището. По онова време между служебните ми задачи влизаше и задължението да посрещам различни хора, пристигащи от различни места и в различни часове на деня и особено вечерта. Вечерните посрещания бяха най-отегчителни. Самолетите по неизвестни причини изменяха разписанието си или просто закъсняваха и бе текуща практика да отидеш на летището и да ти кажат, че еди-кой си самолет вероятно наистина ще пристигне, но не след пет минути, а подир два часа. Два часа — това не бе нито да се прибереш в града, нито да висиш на аерогарата и аз обикновено се връщах до най-близкото предградие, за да убия времето в едно кафене.

Кафенето вероятно бе средище на нощния живот в предградието, защото бе винаги пълно с посетители. Като обстановка то се отличаваше с демодирания стил на предвоенните години, но като атмосфера притежаваше едно достойнство: помещението бе огласяно не от дрезгавия вой на стандартния автоматичен грамофон, а от звуците на жив оркестър. Наистина съвсем скромен оркестър, чийто изпълнителски състав се изчерпваше с двама души — цигуларя и акордеониста.

До миниатюрния подиум, на който бе разположен оркестърът, имаше масичка, предвидена по време на почивката за оркестрантите. Аз обаче като пришелец не знаех тая подробност, когато за първи път хлътнах тук. И понеже туй бе единствената свободна маса, насочих се към нея.

— Това е за музикантите… — промърмори минаващият край мене келнер и щях да направя кръгом, ако в същия миг цигуларят не бе ми кимнал леко, в смисъл „разполагайте се“.

Не знам дали вниманието се дължеше на неговата любезност, или на моя малко необичаен за това предградие външен вид, но побързах да се възползувам от поканата.

През почивката той се настани до мене, а колегата му се залепи на тезгяха. Този акордеонист, пълен и червендалест, винаги висеше на тезгяха, защото бе неутолим, що се отнася до халбите бира и до бъбренето с местния алкохолен елит, един елит, който на свой ред предпочиташе да виси до тезгяха и да изразява пренебрежението си към насядалите край масите еснафи, като им показва пейзажа на задните си части.

Цигуларят, за разлика от партньора си бе доста възрастен, твърде мършав и в сухото лице, високото чело и леко оределия бял кичур коса имаше някаква благородна осанка, подсилена от черната папионка и смокинга, чиято износеност не биеше на очи, поне отдалече.

Като малка отплата за проявената любезност попитах какво ще вземе.

— Чашката червено ще бъде от съдържателя… но ако разрешите един сандвич… стига да не е много нахално… — отвърна той с мек басов глас, изненадващо басов за такъв мършав човек.

— Напротив, това е най-дребното нещо… — възразих и вдигнах ръка към келнера, който и без туй се бе запътил към нас, с вече споменатата чашка червено.

— Отдавна ли свирите в тая лудница? — рекох, като намеквах за малко странния факт, че по време на изпълнението шумът в салона не само не секваше, а добавъчно се увеличаваше.

— Вече три години, уви.

После, подир една от неизбежните паузи, настъпващи често в разговор между непознати, добави:

— Всъщност би трябвало да кажа не „уви“, а „за щастие“.

— Вие по-добре знаете.

— Да, „за щастие“ наистина. Защото за мене тая „Котва“ — така се казваше заведението — означава последното пристанище. След котвата идва трапът…

— Ако е до подобни „котви“, мисля, че из тоя град ги има колкото щете.

— Лъжете се. Няма ги. Сега всичко е изместено от автоматичните грамофони или от джазовете с ударни инструменти и кресльовци. Музиката стана най-лесното нещо: един футболист с по-здрав ритник до тъпана, един епилептик на пианото и един пелтек зад микрофона — и съставът е готов.

Келнерът постави на масичката чинията със сандвича — дълга, тънка франзелка, изобщо доста хляб, но малко шунка. Цигуларят взе сандвича, приготви се да отхапе, сетне отново го постави в чинията и ме погледна замислено, сякаш преценяваше дали изобщо съм достоен за сериозен разговор.

— Сега, като ме слушате да ви сервирам тук разни „О, соле мио“ и други такива, може да не повярвате, но някога, господине, аз свирех Сарасате и Паганини.

— Вярвам ви, защо не?

Това, че му вярвах, го успокои, и той се зае със сандвича. Дъвчеше бавно, като се опитваше да контролира движението на не твърде устойчивите си изкуствени челюсти и се взираше разсеяно нейде над главите на публиката в салона. Клиентите бяха станали относително по-тихи, вероятно понеже оркестърът вече не ги караше да се надвикват.

— А защо свирите все тия „О, соле мио“? Това навярно страшно ви отегчава.

— Защото тоя юнак акордеонистът не знае нищо друго. Неговият репертоар е от двайсет песни, половината — италиански сантиментални прозевки, другата половина — „мюзет“. За разнежване пуска прозевките, за повишаване градуса на веселбата — „мюзет“. И какъв смисъл да го науча на нещо друго, когато пак ще го кара или като италиански романс, или като „мюзет“.

И понеже, когато говориш за вълка, той е вече в кошарата, в тоя миг червендалестият шишко се приближи в най-добро настроение на духа и подхвърли:

— На работа! Шефът смята, че много сме мързелували.

Събеседникът ми остави недоядения сандвич, изтри педантично дългите си костеливи пръсти в книжната салфетка и с леко кимане напусна масата. Наблюдавах го, докато свиреше, заинтересуван от контраста между необикновено подвижните ръце и странната неподвижност на лицето. Сякаш бе оставил на тия пръсти грижата да произвеждат звуци, а той самият се намираше нейде далеч от това задимено квартално кафене, далеч в пространството, а може би и далеч във времето, чак в ония години, когато още е свирел Сарасате и Паганини.

Не разбирам твърде от музика и не бих могъл да преценя степента на неговата виртуозност, но дори за невежата бе съвсем очевидно, че това не е изпълнител от квартален ранг.

— Как се озовахте в тая „Котва“? — запитах го една друга вечер, когато пак се бях отбил тук да убия времето.

— А как се озовава човек на последната гара? — сви рамене той. — Като минава целия обичаен маршрут, нали? Започваш от центъра, от залите на Гаво и Плейел, додето стигнеш периферията, някоя „Котва“ или някой „Златен петел“.

Той млъкна и се замисли, сякаш наново изминаваше в спомена си целия този дълъг маршрут от центъра до периферията.

— Бях в състава на реномиран квартет, реномиран, ала зле платен, така че двама от нашите решиха да отидат като солисти в голям оркестър. Аз също отидох, макар и не като солист. Сетне почна войната, а оркестърът свърши. След войната вече не можах да се вредя в сериозните състави. Казваха „остарял си, старче“ или казваха „стилът ти е остарял, старче“, така че слязох още една станция по-надолу — в мюзикхолния оркестър на „Фоли Бержер“. А после слязох още — до едно заведение на Големите булеварди, а Големите булеварди подир два-три завоя ме изведоха тук.

Той наново млъкна и се огледа, като да преценяваше не е ли вече време да се качва на подиума. Но акордеонистът висеше безгрижно на бара, изпъчил към публиката внушителния си задник и потънал в беседа с двама местни представители на алкохолната гилдия. Всичко бе наред.

— Спирките не са най-тежкото. Със спирките свикваш. Имаш предостатъчно време, за да свикнеш. По-тежка е безпътицата между тях. Виоенето на борсата за безработни изпълнители. Висенето седмици наред. Унизителните проби и унизителните оценки на разни директори, които може би разбират нещо от голи крака, но нямат понятие от цигулка. Отказите… Уволненията…

Той отмести празната чаша и се наведе към мене.

— Преди години един мой колега получи парализа на дясната ръка. Представяте си какво е това за един цигулар. Но тогава за пръв път ми мина през ума, че ние се трогваме пред нещастието само когато е прекалено очевидно. Той бе парализиран от болестта. Но нима аз и толкова други, дето висят на борсата за безработни, не сме също парализирани, макар и не от болестта? Какво друго освен парализа е това да не можеш години наред да изсвириш нещо такова… нещо, което си струва труда… Но ако кажеш това на кой да е тип, той ще ти отговори: „Че защо да не можеш? Свири! Свири, кой ти отречи! Да не си парализиран!“

— И все пак, понякога навярно свирите за себе си.

— Да, понякога. Но това беше много отдавна. Преди да продам цигулката си, истинската. Не виждате ли, че сега свиря с една жалка дъска… Просто ми е противно да я слушам и се мъча да не я слушам.

— На работа! — чу се в тоя миг ленивият глас на шишкото. — Шефът смята, че много сме се отпуснали…

— Вземете нещо — предложих на цигуларя, когато дойде време за следващата почивка.

— Какво да взема? Чашката червено е от съдържателя. Но ако разрешите, един сандвич… Един сандвич, това спестява вечерята.

Той не бе твърде по яденето или тоя вечен сандвич с много хляб и малко шунка му бе съвсем дотегнал, но го ядеше, сякаш изпълняваше една тегоба, също както свиреше и вечните романси.

— Не се оплаквам — каза ми веднъж. — Дори щях да се чувствувам доволен, ако не зееше срещу мене тая черна дупка — бъдещето.

— Черната дупка зее пред всички ни…

— Не ме разбрахте, нямам пред вид нея, а другото: безработицата, мизерията, часа, в който хазяинът ще ме изхвърли от продънения таван, дето го държа на две крачки оттук срещу половин заплата.

— Защо да се тровите за неща, които може и да не станат.

— Няма как да не станат. Цигулките, това вече не върви…

Цигулките есенни,

в жалби унесени…

това вече не върви. Тая есен или следващата шефът ще инсталира там в ъгъла един автоматичен грамофон и това ще бъде краят…

Скоро подир туй се случи да замина в командировка, после си ходих в София и чак два или три месеца по-късно имах случай отново да се отбия в „Котва“.

В помещението гърмеше някакъв дрезгав рок. Предчувствието на цигуларя бе се сбъднало. Подиумът бе махнат, а на негово място блестеше в никел и стъкло новичък автоматичен грамофон. Край малката масичка обаче, както и преди, седеше слабият мъж в черния си смокинг.

— А, вие още сте тук!… — рекох с ободрителна усмивка, като се настаних до него.

— Да, но вече като клиент. Дойдох просто да изям един сандвич. Нали ви бях казал:

Цигулките есенни,

в жалби унесени…

това вече не върви. Малко по-рано или малко по-късно…

Той изяде бавно и мълчаливо сандвича, избърса педантично с книжната салфетка ръцете си, сетне втренчи замислен поглед в тях, сякаш това бяха два ненужни предмета, с които се чудеше какво да прави.

— Трябва да тръгвам — промърморих, като поглеждах часовника си.

— И аз ще ставам.

Вече бе есен, като в стиха на Верлен, и навън ръмеше. Зелените неонови букви на фирмата блестяха унило и болнаво, сякаш това не бе увеселително заведение, а аптека.

— Няма ли някакъв изход? — запитах просто защото трябваше да кажа нещо.

— Има. Докато човек е жив, все има някакъв изход — произнесе спокойно той с мекия си басов глас. — Последният изход…

Сетне погледна насреща, дето мигаше жълтото око на светофара, и добави:

— Даже мислех да избера ей оня ъгъл, тук е доста оживено и рядко минават полицаи… Но ме е срам, хората ме познават… Ще избера по-далечен кръстопът… Един уличен цигулар все може да изкара колкото за някой сандвич… Трябва ми само една стара шапка… Една стара шапка и малко кураж…