Богомил Райнов
Този странен занаят (6)

* * *

Леярската професия, също както и самата скулптура, беше вече в упадък. Фирмата Ебрар отдавна бе ликвидирана. Барбедиен фалира по мое време. Последните големи леяри, все още в действие, бяха Рюдие, Братя Сюз и Валсуани. Рюдие бе леярят на Роден и Майол, Валсуани — на Бурдел, а Братя Сюз — на някои съвсем модерни скулптори. Само че това бяха именно леяри, а не търговци. Те изпълняваха поръчки, но не продаваха и дори да имаха по някой екземпляр в частната си колекция, едва ли биха се съгласили да го отстъпят на първия появил се непознат.

Трябваше прочее да се потърсят междинни връзки. Почнах да разпитвам приятелите си от артистичните среди и установих, че един млад скулптор познава доста добре Валсуани и съвсем бегло — Сюз. И тъй като въпросният скулптор съвсем не бе обременен от прекалена работа, той на драго сърце ме взе в колата си един следобед и ние се отправихме към предградията.

Ателието на Сюз бе просторно и неугледно като всяка леярна. Работниците под ръководството на шефа заваряваха отделните части на някакво странно изваяние — огромен конгломерат от метални парчетии без определено предназначение. Стопанинът ни посочи мълчаливо малката кантора в дъното на хамбара и малко по-късно дойде да се осведоми с какво може да ни бъде полезен.

Като претекст за визитата бях помъкнал със себе си един ескиз на легнала гола жена, жената на Далу, тъй като по липса на други модели скулпторът винаги бе използувал за натурщица съпругата си.

— Това е ваша работа — казах. — Но не знам в колко екземпляра е отлята, понеже липсва номерация.

— Сега ще видим — промърмори стопанинът и отвори някакво шкафче.

Той бе вече твърде възрастен, обаче фирмата също бе твърде възрастна и аз до края не разбрах дали се намирам пред някой от братята Сюз, или пред някой техен син.

— Отливката е в един-единствен екземпляр — съобщи домакинът, след като прелисти набързо големия си тефтер. — Правили сме такива отливки в един екземпляр за самия Далу.

— А може би и при вас са останали някои неща, в бронз или в гипс?

— Уви, не — поклати глава леярят. — Гипсовете са почти всички в сбирката на музея „Пти Пале“, а бронзовете отдавна са продадени. Сега имаме само такива неща…

И той с презрение посочи през прозорчето на кантората към чудовищния конгломерат от метални части.

— Можете да си представите, че съвсем не е забавно да се леят и сглобяват подобни безсмислици, но няма какво да се прави… — допълни стопанинът и с някакъв израз на меланхолия поглади леко с бледата ги старческа ръка изваянието на Далу.

Валсуани ни прие в едно помещение до леярната, наподобяващо не толкова кантора, колкото железарска работилница. Той се оказа общителен човек и изглеждаше доста сговорчив поне додето не бяхме засегнали главната тема.

— Брудел? Разбира се. Всичко от Брудел се лее при мене. Елате, ще ви покажа.

Той ни въведе в леярната и посочи гипсовия модел на една полулегнала гола фигура, известна под названието „Облакът“, доколкото скулпторът бе използувал като повод легендата за Юпитер и Йо.

— Сега ще леем това, а после онзи бюст на Бетховен, а след това естествено мадам Бурдел ще ни прати нещо друго.

— А ония неща какво представляват? — запитах, зърнал в дъното на леярната някаква потънала в прах витринка.

— Дреболии, останали от баща ми.

Приближих до витринката. Вътре се намираха няколко посредствени гипсови модела от неизвестни художници. Но в ъгъла ми се мярна едно изображение от восък, чийто автор съвсем не бе трудно да се отгатне.

— И това ли е дреболия? — запитах.

— А, вие всичко виждате… — промърмори добродушно Валсуани и ни поведе назад към кантората.

Приятелят ми изложи набързо целта на визитата, но домакинът, без дори да го изслуша докрай, възрази:

— Разбирам, само че аз лично нямам нищо от Бурдел, нито от който и да било друг. Не стига, че тук по цял ден се занимавам с бронзове, ами и като се прибера в къщи — отново да гледам бронзове…

— И все пак навярно…

— Не, не — прекъсна го с досада Валсуани. — И дори да притежавах нещо, пак не бих могъл да ви го дам, разбирате ли? Защото нямам право.

— А онзи восък оттатък? — подхвърлих.

— Това е уникат, подарен на баща ми лично от художника.

— Но вие бихте могли да извадите една отливка…

— Само че тогава вече няма да бъде уникат — забеляза доста логично стопанинът.

И с това разговорът приключи.

Приключи за този ден. Защото подир туй неведнъж ми се случваше да се отбивам при Валсуани и винаги намирах повод да заговоря за восъчната скулптурка, додето на края той вдигна ръце и отстъпи:

— Добре… Минете подир десет дни. Ще го имате най-после този ваш бронз…

С Рюдие се свързах чрез един българин, който работеше копия на антични теракоти, продавани на туристите в Лувърския музей. Той всъщност познаваше не живия Жорж Рюдие, а покойния му вуйчо Алекс, но това бе достатъчен повод за една първа визита и за един встъпителен разговор на тема „какъв чудесен човек беше вуйчо ви“.

Всъщност нямам понятие какъв е бил покойният Алекс като човек, но съм готов да потвърдя, че в работата си е бил голям майстор, нещо, което е признавал и самият Роден, чиито най-добри произведения са били отливани в ателието на Рюдие.

Племенникът се оказа с прогресивни възгледи и обстоятелството, че съм българин, не само не го сепна, а донейде го предразположи, само че това с нищо не ни приближи до решението на висящия въпрос.

Рюдие имаше в кантората ни няколко чудесни неща, спомени от леярското умение на вуйчото, но това, което още от началото ми грабна очите, беше великолепният релеф на Домие „Емигранти“, окачен над вратата на стаята. И, естествено, разговорът се завъртя около този релеф и също тъй естествено стопанинът не искаше дори да чуе за каквато и да било продажба както на тоя релеф, така и на останалите три-четири малки бронза и макар на края да се разделихме като приятели, но трябваше да напуснем кантората с празни ръце.

Ателието на Рюдие, също както и леярната на Валсуани, бе в едно далечно предградие. Ала в Париж не липсват превозни средства и аз през седмица, през две се отправях към майстора, носех му сливова ракия, която той оценяваше положително, и цигари, които приемаше просто от учтивост, тъй като пушеше само своите миризливи „голоаз“. Изобщо досаждах му дотогава, докато и той на свой ред вдигна ръце. И това вдигане на ръце бе не само жест на капитулация, а и на благородство:

— Давам ви релефа за четиристотин хиляди. На другиго бих взел толкова само за отливката.

Няколко години по-късно един екземпляр от същия релеф се продаде на търга в Галиера от 14 юни 1966 за четири милиона и триста хиляди, а следната година друг екземпляр достигна сумата девет милиона. Трябва да добавя, че купих барелефа не за себе си, а за нашата Национална галерия, която до този момент не притежаваше никаква чуждестранна скулптура.

Със същата цел трябваше да водя и дълги преговори с директорката на музея „Роден“, мадам Голдшедер. Нейните обичайни клиенти бяха богатите колекционери и големите галерии, които разполагаха с достатъчно средства, за да прибягват до пазарлъци. Само че аз не разполагах с подобни средства и се опитах да използувам застъпничеството на един мой познат, заемащ тогава високия пост главен директор на националните музеи.

— Ще и се обадя, разбира се — отзова се познатият. — Само че галерията „Роден“ принадлежи на парижката община и не е под мое ръководство.

Така или иначе, на следния ден бях приет в кабинета на мадам Голдшедер, която се показа колкото любезна в общите приказки, толкова и неотстъпчива по същество.

— Имам една отливка от главата, която ви интересува — съобщи ми тя, когато най-сетне стигнахме до деловата част. — Но защо смятате, че трябва да ви я продам с отстъпка?

— Нашата някогашна власт не се е интересувала от Роден и не е закупила нищо от него, както впрочем и от никой друг френски скулптор — почнах аз отдалече. — А хората на изкуството у нас ценят Роден и един негов оригинал ще бъде добра пропаганда на делото му…

— Но когато човек цени нещо, той е готов да заплати за него и съответната цена — забеляза с лека усмивка дамата. — Тъкмо защото искрено адмирирам Роден, не съм съгласна оригиналите му да се продават на безценица. Не е ли тъй?

Продължихме още известно време тоя академичен спор, ала не стигнахме до никакъв конкретен резултат. Дамата бе казала още от началото „един милион!“ и до края не пожела да отстъпи от този милион.

Съобщих на познатия си за неуспеха на визитата.

— Тогава аз сам ще й направя визита — обеща той.

— Много ми е неловко да ви отнемам времето…

— Оставете това — прекъсна ме директорът. — Тук не става въпрос само за услуга, а за нещо принципно. Аз не смятам, че трябва да се търгува с делото на големите майстори. И мисля, че самият Роден не би се съгласил с това.

Не знам какво е говорил познатият ми с мадам Голдшедер, но подир два дни тя сама ми се обади:

— Триста хиляди, това отърва ли ви? Толкова е цената на леярската работа.

Този бюст също е собственост на нашата Национална галерия и излишно е да казвам, че само няколко години по-късно неговата цена на пазара нарасна повече от десет пъти, също както и един бронз на Манол — известната „Леда“, — извоюван в резултат на продължително търсене срещу една сума, която дори още тогава бе смешно ниска за един Майол.