Богомил Райнов
Този странен занаят (10)

* * *

А междувременно идеята, осенила ме по време на процеса в Пале дьо жюстис, идеята да се заловя не с тоя огромен град, а с отделни човешки истории, вече ме бе здраво овладяла. И защо това множествено число: истории? Защо не една история, но обхваната нашироко и проучена в дълбочина? При това за начало не история с французин — докато опознаеш французите, има да мине време, — а история с българин, дори най-добре българин от твоя занаят. Така стигнах до следващата книга — един трети обемист том в рафта на моите ненаписани книги.

„Ненаписана“ не е съвсем точно като констатация. Почвам да се клеветя. Неприятното, когато говореше за себе си, е, че или се клеветиш, или се хвалиш, не защото непременно целиш едното или другото, а защото си с двата крака вътре в историята и не можеш да я видиш и прецениш отстрани. Истината е, че пожертвувах твърде много нощи за тази книга, дори я написах наполовината в първа редакция — един ръкопис от триста и не знам колко страници, затрупан между вехториите в някой шкаф. Останалата половина бе подробно разработена по глави епизод след епизод. От тогава и до днес набелязвам предварително всичко по тоя начин, преди да седна над машината — още един повод да се смятам за чирак в професията и да завиждам на ония, които сядат да пишат само с някакви най-смътни представи, за да бъде всичко създадено спонтанно и без умуване. Знам добре, че така пишат доста автори, като оставят героите си да действуват на своя глава и дори да ги изненадват с постъпките си. Знам и това, че подобни автори обичат да се мотивират с примера на класиците: как Татяна поставила Пушкин пред свършен факт, като отказала на Онегин, и как Вронски съвсем неочаквано за Толстой опитал да се застреля. Не знам дали подобни примери следва да се приемат буквално, но дори да ги приемем така, трябва да призная, че не съм успял да се поуча от тях, макар да не смятам, че това е единствената причина, поради която не съм станал класик.

При моя може би примитивен, ала единствено подходящ за мене начин на писане една история трябваше изцяло да се размотае в главата ми, преди машината да затрака. Тая история можеше да се развива на части, с прескачания, дори отзад напред, да предизвиква най-различни повторения и изменения на една и съща сцена, да води до спорове между мене и героите ми по повод на това, че постъпват не както аз искам, или че говорят не каквото трябва, или изобщо, че прекалено много дрънкат. Тия недоразумения са възможни, дори неизбежни, както и много други работи. Само едно бе невъзможно: да почна да разказвам историята, преди да я знам. Защото писането е всъщност разказване на една история, която предварително се е развила във въображението ти.

Историята, която се бе развила във въображението ми, щеше да носи заглавието „Кариера в Париж“. „Кариера“, понеже героят бе човек от кариерата, както някога наричаха дипломатите, и понеже бе твърдо решен да направи кариера не в дипломатическия, а в най-грубия смисъл на думата.

Основната линия на романа бе съвсем проста: един тривиален егоист от рода на тия, които всички сме наблюдавали наоколо си и който поради стечение на определени обстоятелства се превръща в предател. За някого това развитие на действието би могло да изглежда като не особено убедителна игра на случая. За мене то бе разкриване на една закономерност. Съществуват немалко хора с външно порядъчно поведение и реноме на добри граждани, готови при случай дори да ви прочетат една назидателна лекция и които не са предатели само затуй, защото не им се е случило да попаднат под натиска на едно изкушение или една заплаха. Но това, че подобни хора не са извършили и навярно никога няма да извършат голямото предателство, не ги издига нито на йота поне в моите очи. Подтиквани от егоизма си, те всекидневно вършат по някое малко предателство спрямо околните и дори спрямо близките си, подълствуват, злепоставят, клеветят, блюдолизничат, за да бъдат самите те възможно по-добре.

Моят герой бе от този тип хора, само че бе имал нещастието да изпадне в критична ситуация. И впечатлен в еднаква степен от заплахите и обещанията, той бе съборил крехката за подобни типове преграда между дребните обичайни подлости и голямата подлост.

А после идваше втората част — периодът на пробуждането и на равносметката. Изпълнил мимолетната си задача с поредния политически скандал, противникът — както си му е обичаят — захвърляше предателя върху бунището на големия град. Героят трябваше да мине през изпитанията на мизерията и унижението, за да осъзнае постъпката си, и в порива на едно закъсняло разкаяние да се опита да я изкупи с цената на риска. Смъртен риск, защото му бе съдено да загине от куршума на друг предател.

Започнах да пиша историята, която вече се бе развила в главата ми, с присъщия на всяко начало ентусиазъм. По-късно ентусиазмът взе да се изпарява, но си казвах, че това е неизбежно при един голям ръкопис, изискващ не краткотрайно въодушевление, а продължителна издръжливост. Това бе вярно, разбира се, обаче в случая причината за бързото ми изстиване бе другаде. Почна да ми става все по-ясно, че освен дето не обичам героя си, но не го и ненавиждам. Презирах го донейде, и нищо повече. А да описваш в стотици страници един човек, който ти е безразличен, това е наистина отегчително.

Надявах се, че интересът ми ще се съживи във втората част, когато у героя постепенно се пробуждат отдавна заглъхнали и буренясали човешки чувства. Само че когато стигнах до тая част, разбрах, че моят герой всъщност е неспособен на подобни чувства. Аз му ги бях приписал в интерес на интригата, но всъщност той не бе способен да ги изживее.

Отпърво си казах, че образът би могъл да се видоизмени малко по-основно и всичко да се оправи. И без туй бях тъй недоволен от десетки подробности на повествованието, та бях решил да преработя всичко отначало. За редица дреболии това наистина бе възможно. Ала не и за образа на главния герой. Писателят, добър или лош, прилича донейде на бог-отец, който омесва първия човек от глина. Дали е добър, или лош като творец, ще проличи тъкмо от това, доколко създаденият човек е жив, органичен, съдържателен и доколко е само нескопосно чучело, илюстриращо една хилава идея. Фатален акт на сътворението, защото веднъж сътворен, героят не може вече да бъде преобразуван, без риска да бъде окончателно умъртвен. Всеки скулптор, който знае да прави човеци от глина, ще ви каже това. Можеш да изменяш подробностите, като чегърташ повърхността, но не и структурата. Структурата изисква да почнеш отначало.

Нямах никакво желание да почвам отначало с един герой, който ми беше почти безразличен. Изобщо, сбъркаш ли нещо в основата, много трудно е да почнеш отначало, понеже погрешните решения така са се набили в главата ти, че не можеш да ги изтикаш, и постоянно наново ти се натрапват. Това не са решения в цифри и абстракции и ти не решаваш математическа задача. Това са образи на хора и гласове на хора, и конфликти на хора, това са обстановки, пейзажи, настроения, витаещи около тебе, додето не ги доведеш докрай или не ги изметеш докрай от въображението си, за да почнеш отначало и — по възможност — нещо съвсем друго.

Това бе третата ми ненаписана книга, но както казах вече, има ненаписани книги, далеч по-полезни от написаните, което съвсем не означава, че трябва цял живот да създаваме ненаписани книги.

„Кариера в Париж“ ме научи на много неща, а заедно с туй ми отне и много илюзии, между другото и илюзията, че след като си измислил в подробности една история, няма нищо по-лесно от това да я изложиш на книга, все едно че гледаш някой филм, прибираш се в къщи и го разправяш на жена си.

Бях имал възможност неведнъж и по-рано да се боря с тоя упорит или коварно изплъзващ се материал — словото, — за да разбирам, че тези приказки за филма и за разказа пред съпругата са вятър работа. Струваше ми се обаче, че може би прекалено грубо или настойчиво съм се борил със словото, че може би по-добре е да му дам простор и възможност за самоизява, изобщо да се лее с по-голяма небрежност, но и с една подкупваща естественост.

Вероятно сте забелязали, че мислите на литературните герои нерядко текат и се изявяват прекалено литературно, като следват отчетливата логическа линия, предварително очертана от автора. Героят се колебае примерно да изпие ли чаша ракия, или не, да тръгне ли с героинята, или не, изобщо вечните кавги между гласа на дълга и гласа на страстите. Преценява съответните „за“ и „против“. Формулира колебанията и заключението си в гладки и добре завършени фрази. Но в живота човек никога не разговаря тъй, наум, независимо дали се двоуми да хлътне в кварталната кръчма или в бездните на изневярата. Вътрешният монолог на всеки от нас, включително и на преподавателите по граматика, е далеч по-нестроен, хаотичен, изпълнен с ненадейни скокове, алогизми, странни асоциации, недовършени фрази, отплесвания, паузи, повторения — изобщо един монолог, скаран с правилата на синтаксиса, а понякога и с тия на елементарната логика.

Или, да речем, въвеждането на литературния герои, което също често става по твърде литературен и доста старомоден маниер, даже когато се касае до автори с претенции за модерност. Вземам напосоки Моравия:

„Докторът е плешив, носи очила с дебели стъкла, които увеличават светлосините му зеници по странен начин, така че приличат на два малки стъклени водовъртежа.“ И още: „Носът му е заострен, хрущялест и малко изкривен, напомнящ на свредел.“ И още: „Устата прилича на кръгъл отвор, обграден от множество бръчки, концентрични и тънки, сякаш нарязани с бръснач.“ И още „… висок здравеняк… широки плещи… дебели крака… над късите чорапи с ластик се виждат огромните му бели мускулести прасци… нещо брутално и вулгарно във фигурата… студен и неприятен глас“…

Да оставим настрана, че подобно изобилие на подробности и не дотам сполучливи сравнения, струпани наведнъж, не ни помага, а ни пречи да видим спонтанно и ясно образа на героя. Въпросът е, че веднъж описал героя си и изтърсил пред нас цялата тая торба отличителни белези, авторът обикновено повече не се връща към външността му, а се заема с действията и репликите. Но това е фалш. В живота ние не наблюдаваме хората по тоя начин, като първо съставяме веднъж завинаги физическата им характеристика, а после се заемаме с постъпките им. В живота характеристика от тоя вид и по тоя начин може да прави само служителят, издаващ лични паспорти, и то без да се интересува от мускулите на прасците ви. В живота вие постепенно откъслечно, понякога съвсем нестройно, откривате едновременно и физически особености, и черти на характера, и детайли на поведението у човека, с когото случаят ви е сблъскал. Там няма и следа от подобен образцов литературен ред: първо, външност, второ, реплики, трето, постъпки, и четвърто — в резултат на първите три елемента, — проникване в психическите дълбини.

Окуражаван прочее от подобни съображения, си казвах, че може би известна небрежност към стилистичното изпипване и към логическата последователност ще бъде не от вреда, а от полза за художествената стойност на текста. Вятър работа. На практика се получаваше нещо неприятно грапаво, многословно, тромаво и, естествено, отегчително. А щом е отегчително дори за тебе, можеш да си представиш как ще го изтрае читателят.

Тая трета ненаписана книга ми помогна да проумея някои от десетките неща, без които не се получава литература, и между другото това, че и естественият тон, и привидната небрежност, и външната непоследователност добиват художествена стойност само когато са резултат на целенасочена и упорита работа. Защото в изкуството даже хаосът се ражда в резултат на усет за организация.

Ала тъй или иначе, „Кариерата в Париж“ се провали. Кариерата на героя ми, искам да кажа. Колкото до моята, тя продължаваше, може би именно защото не държах съдбоносно на нея. Държах на оная, другата, от която трябваше да излезе книга, а не излизаше нищо.

Още от самото начало бях се боял, че може да се получи известна преднамереност, и то в първата част, завършваща с вербовката на героя. А тая преднамереност възникна там, където най-малко я бях очаквал — в заключителните епизоди. Колкото до първата част, животът само потвърди това, което преди туй си бях позволил да измисля.

* * *

Някои читатели твърде често питат: „Случило ли се е наистина всичко това, или е плод на въображението ви?“ При такова поставяне на въпроса ребром налага се да признаеш, че не описваш истински случки, а фантазираш. Подир което нерядко следва втори въпрос: „А защо измисляте, вместо да описвате неща, които действително са станали?“

Да: защо наистина? Питал съм се и сам по това, за да стигна до откритието, че го правя просто защото така ми е по-интересно. Неведнъж познати са ме спирали на улицата с изкусителното обещание: „Слушай да ти разкажа една история, която е готов разказ!“ Слушал съм, разбира се, търпеливо, предварително убеден, че аз поне няма да напиша по тая история никакъв разказ. Колкото и да е любопитна една житейска история, тя е вече създадена от стечението на обстоятелства и сблъсъка на индивиди, създадена извън тебе и независимо от тебе, така че ти няма какво да правиш с нея, освен да я регистрираш.

Има, разбира се, и хора, които обичат да регистрират, понеже смятат, че така се приближават повече до житейската достоверност или по-малко изтощават въображението си. На мене обаче ми е непоносимо скучно да вървя по една предварително и окончателно очертана сюжетна нишка и такава задача винаги ми напомня тягостните часове в основното училище, когато учителката закачваше с кабарче върху черната дъска някаква репродукция и обявяваше: „Деца, напишете едно разказче по тази картинка!“

Картинката представяше братче и сестриче с трагични лица, свити до дънера на огромен бор и очевидно изгубили се в тъмната гора; или немирник, прекачващ се през оградата с пазва крадени ябълки, докато преследващото го куче бе захапало панталона му; или нещо друго от тоя род, едновременно и нравоучително, и лесно за възприемане. Но дори картинката да представя нещо по-сложно и по-интересно, тя едва ли би била по-интересна за описване.

Това съвсем не означава, че презирам житейските случки. Никога не съм ги презирал. Напротив, търсил съм ги и съм ги трупал в главата си, додето са съставили още една от колекциите ми. Дори понякога съм използувал нещо от тях, но тъй, както ми се е харесвало, и толкова, колкото ми е било нужно. Защото най-важното е не случката, сиреч действието, а действуващите лица. Героят може да е отражение на един взет от живота първообраз, но може да е възникнал и върху впечатленията от много първообрази. И в двата случая обаче, веднъж превърнал се от първообраз в герой, той вече се изплъзва от предписанията на фактическата достоверност и става подвластен на една достоверност от друга категория.

Понякога недоумявам защо някои хора тъй живо се интересуват дали това, което им разказваш, наистина се е случило и съвсем не се питат дали то наистина може да се случи. А художествената достоверност, имам пред вид реализма, е подчинена именно на това второ изискване.

Вече отдавна бях забравил и „Кариерата в Париж“, и съмненията около нейната правдоподобност, когато една заран портиерът на посолството ми съобщи, че в приемната ме чака посетител, и ми връчи картичката му: господин Еди-кой си, директор на еди-кое си книгоиздателство.

Посещението ме изненада. Бях свикнал аз да търся подобни господа, а не те мене. И не само да ги търся, а и да упорствувам, да пиша писма, да предлагам анотации, да отправям покани за обеди или вечери, додето успея да осигуря превеждането и издаването на някоя наша книга.

Посетителят се оказа сравнително млад мъж, с безупречна външност, чийто единствен недостатък бе отсъствието на каквито и да било отличителни белези. Безцветна физиономия, безизразен поглед и сив костюм от английски плат в тоя безлично елегантен стил, който дипломатите и деловите мъже са приели за образец.

Лишен от характерни интонации се оказа и равният глас, с който непознатият ми обясни, че искал евентуално да издаде нещо от български автор.

Тая декларация засили недоумението ми, но побързах да уверя госта, че съм изцяло на услугите му.

— А кое ви накара да се заинтересувате от нашите автори?

— Знаете, тук всички фирми се надпреварват да издават американски романи… На хората вече им е до гуша от американски романи… Пазарът изпитва нужда от нови асортименти… И понеже имам познати българи, които са ми говорили доста за вашата литература…

Не го запитах защо тия българи не са му предоставили и образци от нашата литература, понеже от разговора стана ясно, че това са емигранти. Задоволих се да му посоча пет-шест произведения — той търсеше само съвременни произведения — и да го осведомя с няколко думи за сюжетите.

— Предполагам, че тия неща ще ме заинтересуват. Но във всеки случай трябва да ги видя…

— А кой ще ви осведоми за съдържанието? Вашите приятели?

— Те са достатъчно обективни, не се безпокойте. Също както и аз. Политиката, знаете, абсолютно не ме занимава…

Сетне, като сниши безцветния си глас, сякаш ми доверяваше някаква тайна, добави:

— Баща ми, знаете, бе директор на един от най-големите десни вестници преди войната. Някои от приятелите ми пък са фанатизирани комунисти. Но аз лично съм еднакво далеч и от десницата, и от левицата. Единственото, което ме интересува, колкото и да ви прозвучи цинично, е работата.

Поговорихме още малко и той вече бе станал да си върви, когато изведнъж се сети:

— Но вие не ми казахте нищо за вашата книга…

— Каква книга?

— Моите познати ми разправяха, че сте имали една голяма книга… доста интересна…

Отклоних комплимента. После уговорихме следващата среща, която по настояване на издателя трябваше да бъде съпроводена с обед, за да сме обсъдели нещата по-подробно.

— И оставете тази скромност… Донесете ми и вашата книга заедно с другите… Тогава ще си поговорим.

Всичко изглеждаше достатъчно ясно и без да си говорим повече. Но по известни съображения работата трябваше да бъде доведена докрай, така че обедът все пак се състоя.

— Вие не пиете? — възкликна издателят.

— Уви, не.

— Нито капка?

Потвърдих, че нито капка, и за по-голяма убедителност споменах някаква чернодробна или сърдечна болест.

— Всъщност и аз пия малко — призна домакинът. — Но между малко и никак все пак има известна разлика.

Обедът мина как да е, в смисъл, че аз повече мълчах, а издателят скачаше от тема на тема, сякаш проучваше интересите ми: киното, жените, нощния живот, артистичния свят, всичко това, разбира се, като аспекти на парижкия бит.

При кафето той сякаш изведнъж се сети за пакета, който бях оставил на гардероба, и запита:

— А вашия роман донесохте ли го?

— Не, разбира се. И това не е никакъв роман.

— Да, всъщност казаха ми, че било нещо по-особено. Обаче позволете все пак аз да преценя. Ще го донесете следващия път, нали?

Следващият път също бе съпроводен с обед. А обедът също бе съпроводен с подхвърляне на различни теми за проучване на почвата. Излишно е да уточнявам, че почвата в случая бе моята бедна персона.

— Казваха ми, че баща ви бил религиозен…

— Не в обичайния смисъл.

— О, в обичайния смисъл само децата и старците са религиозни. Но човек все пак трябва да вярва в нещо, нали?

— Всички вярваме в нещо, щом сме убедени в нещо.

— Вие пак почвате с вашите идеологии. Друго имам пред вид. Аз, знаете, поддържам връзки с един необикновен азиатец, един действително много издигнат човек… мъдрец и ясновидец…

Той ми разказа подробно за този човек, който живеел някъде близо до Париж, предложи да ме заведе да чуя някоя негова беседа и дори за по-голяма убедителност ми подари снимката му. Още я пазя някъде между книжата си. Изразът на азиатеца изглеждаше по-скоро пресметлив, отколкото мъдър и в лицето му нямаше нищо необикновено освен голямата брада. Тогава още брадите не бяха на мода.

След това разговорът или, по-точно, монологът мина върху по-общата тема за връзките и за интересните хора.

— Вие, предполагам, живеете тук доста изолирано…

— В едри линии, да.

— Нищо чудно. Французинът е привидно общителен, обаче трудно ви допуска в дома си. Но това не важи за артистичните среди.

И той заговори за някои свои познати художници, в чиито ателиета се събирали забавни компании и приятни момичета. Имена не спомена, но предложи да ме заведе някоя вечер в едно подобно ателие. Изобщо този път той ме отрупа с предложения да ме води тук или там, да ми покаже това или онова, да ми услужи с туй или онуй, сякаш Париж не бе нищо повече от негово частно имение.

Отвръщах на всичките му предложения с онази уклончивост, която бе само учтива форма на отказ, ала туй съвсем не го обезкуражаваше. Гледаше ме с безцветните си нагли очи и продължаваше да се движи по въпросника, разположен в главата му.

Запитах го дали вече има мнение за книгите, които му бях предложил.

— Но да — отвърна той небрежно, сякаш се касаеше за подробност без значение. — Да, разбира се: имам точна информация.

Според тая информация едната книга била безнадеждно регионална по дух, сиреч съвсем безинтересна за тукашния читател, другата — безнадеждно скучна като сюжет, третата — твърде драстична като политическа пропаганда, а четвъртата представлявала някаква булевардна история, подправена с комунистически сос.

— Бях ви дал още две книги — напомних.

— Знам, знам. За тях ще ви съобщя тия дни.

И като ме гледаше все тъй с немигащите си нагли очи, добави:

— Но главната ми надежда е вашата книга. Надявам се, че тоя път сте ми я донесли.

Той съдеше по пакетчето, с което бях дошъл, ала се бе припознал. Пакетчето съдържаше не моето нещастно „Пътуване в делника“, а някакъв френски роман, купен пътем от книжарницата.

Не знам дали емигрантите наистина не бяха успели да прочетат последните две произведения, или той нарочно бе забавил отговора, но се наложи отново да се срещнем. Този път издателят предложи да мина да го взема от бюрото му, подир което щяхме да отидем на станалия традиционен вече обед.

Пристигнах точно в уречената минута, което е желязно правило на деловите срещи, ала за моя изненада секретарката любезно ми съобщи, че господин директорът бил зает и помолил да го почакам. Въведен бях в неголяма приемна, където заварих някаква руса красавица. Седнах и се зачетох в едно списание, докато красавицата ми хвърляше проучващи погледи, които посрещах най-често с дясното си ухо. Малко по-късно тя изчезна някъде, но скоро след туй бе заменена от висока чернокоса самка, която кръстоса точно насреща ми дългите си мършави бедра. Третата бе също тъй мършава, обаче кестенява. А четвъртата…

Нямах никакво намерение да установявам каква ще е четвъртата и погледнах отегчен часовника си. Бяха минали цели петнайсет минути — недопустимо закъснение от гледна точка на желязното правило. Станах да си вървя и тъкмо в тоя миг стъкленото прозорче, разделящо приемната от кабината на секретарката, се вдигна и чух вече познатия любезен глас:

— Господин директорът ви очаква в кабинета си…

Господин директорът бе просто съкрушен от своята неакуратност, но нямало как, трябвало да приключи с прегледа на фигурантки.

— Знаете, моята фирма произвежда и рекламни филми, а за рекламните филми са нужни хубави млади жени. Всъщност вие вероятно сте видели някои от тях. Много приятни, нали?

— По-скоро — много мършави.

— А, това вече е модата!… — вдигна той безпомощно ръце.

— За да се пести платът за роклята, или защо?

Директорът се озъби с машиналната си усмивка:

— Защото в наши дни самецът е станал по-плах от самката. Щедрата плът му действува потискащо.

— Разбирам — кимнах. — Но вашите фигурантки изглеждат далеч по-заплашителни.

— В какъв смисъл?

— Ами видът им е твърде агресивен. И после, ако една такава те обхване в кокалестите си обятия, опасността от контузия е далеч по-голяма.

Но той не обръщаше внимание на подигравките ми, също както не обръщаше внимание и на вежливите ми откази, а продължаваше да си кара по въпросника. И по време на обеда наново взе да подхвърля темите си. Този път те бяха насочени не към Париж, а към София.

Едва сега ми стана ясно, че френският издател наистина се интересуваше от българските автори, макар и не от чисто литературна гледна точка. Вярно ли е, че писателите у нас не споделяли културната политика на правителството?… Че се събирали в някакъв клуб, наричан Клуб на якобинците? Че пишели неща, които не можели да се публикуват, а се разнасяли от ръка на ръка?… И други от тоя род.

„Неправилно сте осведомен“ — отвръщах. Или: „Не съм чувал за подобни работи.“ Или: „Извинете, но това са чисти измислици.“ И за да променя разговора, използувах една пауза и запитах какво е мнението му за последните два романа, които му бях дал. На което той отговори в смисъл, че мнението му било същото, както и за предишните.

Кимнах, в знак, че друго не съм и очаквал:

— Не ми остава, освен да съжалявам, че продължителните ни разговори не доведоха до резултат.

— Защо? Аз при всички случаи съм твърдо решен да издам поне една книга.

— А именно?

— Вашата. И макар да не ми я донесохте, вече имам сведения за нея. И съм готов да поръчам веднага превода.

— Това няма да стане.

— Но — какви са причините, за да отказвате?

— Много просто: аз съм тук, за да популяризирам не себе си, а българската литература.

Директорът, естествено, взе да ми обяснява, че изданието на моята книга също щяло да бъде успех за нашата литература, че от излишна скромност съм рискувал да изпусна един рядък шанс, че представителят на коя да е малка държава можел да добие световна известност само ако бъдел издаден в такава страна, като Франция, и пр., и пр. И понеже мълчах, просто защото не виждах смисъл да споря, той вероятно реши, че се колебаят.

— Не бързайте да ми отговаряте. Помислете си. Дали ще публикувам вашата книга или не, това за моята фирма е въпрос на подробности. Но за вас самия този въпрос може би решава бъдещето ви на писател.

А когато излязохме от ресторанта и поехме пеша по тихата улица, издателят с обичайната си наглост отново взе да подпитва за едни или други дреболии у нас като любознателен човек, желаещ да се осведоми как живеят хората по белия свят. Една чисто детинска любознателност, която го доведе дотам, че по едно време запита и нещо за настроенията между военните.

Не отговорих, а му хвърлих един бегъл поглед, в смисъл „за идиот ли ме смяташ, или сам се правиш на идиот?“ Той очевидно разбра, защото побърза да промърмори:

— Простете, забравих, че при вас въпросите за военната тайна са прераснали в истинска маниакалност.

— Съвсем не. Само че аз съм цивилен човек.

И за да не го обезкуража прекалено, добавих:

— В посолството обаче има военно аташе и ако тая материя ви интересува, бих могъл да ви запозная с него.

Повече не се видяхме. Но когато по-късно се сещах за тия неща, винаги си мислех, че животът понякога е далеч по-безцеремонен от изкуството. Ако французите в моя роман бяха действували така грубо с героя, както издателят бе действувал с мене, читателят непременно би решил, че измислям доста несръчно или прекалено преувеличавам.