Мрачината на Симплон е тъй продължителна, че когато влакът най-после изскочи с трясък от тунела, неволно се залепваш за прозореца да се порадваш на белия свят.

Пейзажът всъщност не е особено радостен. Алпите тук представляват голи скалисти грамади, над ръждивите зъбери се влачат тежки мокри облаци и ти изпитваш усещането, че черното дуло на тунела те е изплюло в сивото царство на меланхолията.

Отвесните канари, по които се стича вода, постепенно отстъпват встрани. Клисурата се разширява, тук-там се появяват самотни къщурки или малки селца, мрачни и пепеляви като самата планина, тъй че можеш да префучиш край тях, без дори да ги забележиш. Плочите на покривите са от същия този сиво-кафеникав камък, уличките са застлани със същия камък и дори оскъдната зеленина в дворовете изглежда някак сиво-кафеникава в усойната сянка на тия влажни и голи грамади.

Най-сетне влакът се измъква от клисурата и подир малко спира в Домодосола. Гарата изглежда изоставена и неприветна. Пероните са пусти, ако не се броят двама митничари и един млад железничар, който проверява с чукче осите на отсрещните вагони, като си подсвирква изтъркания мотив на „Любовна история“. Тоя изтъркан мотив и яркожълтият цвят на една цистерна „Шел“ са единствените живи звуци в мъртвия пейзаж на пустата гара, над която все тъй пълзят мокрите тежки облаци.

Отвъд Домодосола скалистите грамади отново се приближават към линията. Но те не могат да се приближат напълно и да те обгърнат, защото между тях и линията се появява езеро. Едно мрачно езеро със спящи студено зелени води и с безлюдни брегове, едно езеро просто мечта за субекта, решил да свърши със себе си спокойно, съсредоточено и далеч от любопитни погледи. Едва когато почти сме отминали езерото, до самия му край забелязвам стара постройка в нечист розов цвят. Над вратата е окачена розова табела, с няколко твърде завъртяно изписани букви, а по влажната поляна гостоприемно са пръснати розови масички и столове за клиентите, които биха пожелали да се разхладят или сгреят с някое питие. Клиенти обаче няма.

Влакът като че само по погрешка спира на малката гара Вербания, защото тутакси потегля наново и няколко минути по-късно вече лети по брега на Лаго Маджоре.

Струва ти се, че неусетно и ненадейно си се озовал в един друг свят. Скалистите грамади, тежките облаци и влажните сенки са останали назад, за да отстъпят място на златното слънце, на небесния лазур, на сините езерни води — изобщо на всичко туй, което звучи твърде банално като фраза, но е доста приятно като реалност.

Крайбрежните дървета леко се полюшват, сякаш плуват в хладния поток на есенния вятър. Есенен, само от гледна точка на календара, защото тук наоколо е пролет. Пред погледа ти се мяркат и изчезват, сякаш отмятани от невидима ръка, градини с огнени цветя, сенчести алеи сред паркове с борове и палми, кафенета с оранжеви и сини навеси, бели вили, сгушени в ярката зеленина на парковете.

„Жалко, че не пътувам дотук“ — помислям, когато влакът спира на Стреза.

А защо да не пътувам дотук? И къде всъщност е казано, че не пътувам дотук?

Додето си задавам тия чисто риторични въпроси, на перона се появява дежурният с червената фуражка. Кондукторът с трясък затваря вратите на вагоните. Дежурният вдига ръка, локомотивът изсвирва някак тъжно и влакът наново потегля.

Само че тоя път — без мене.

Оставям куфара на гарата, излизам на малкия площад и се запътвам към крайбрежната, като си мисля разсеяно, че тая моя постъпка ма сомнамбул — да спра ненадейно в едно селище, дето нямам никаква работа — всъщност не ме изненадва. Не защото съм свикнал да действувам като сомнамбул, а защото винаги, когато съм минавал оттук — а съм минавал десетки пъти, — да, винаги, когато съм минавал оттук, съм си казвал, че трябва поне веднъж да сляза и да се разходя край това езеро.

В тая заран езерото е съвсем спокойно, почти огледално спокойно, „почти“ — понеже една бяла моторница минава и оставя дългата си пенлива бразда между брега и насрещния потънал в зеленина остров. Спирам на крайбрежната и оглеждам пейзажа, тъй просторен и толкова син, че изпитваш пред него нещо като леко задъхване. Сетне тръгвам без посока или по-точно поемайки несъзнателно посока към терасата на близкото кафене, осеяна с вишневочервени слънчебрани, мелодично съчетани със смарагдовата зеленина на градските храсти.

Италианците, както е известно, са големи майстори на еспресото. Но в случая не успявам да се насладя от изкуството им. Една жълта стрелка с черни букви сочи спирката на автобусите и тази стрелка сякаш е поставена специално за мене, за да ми напомни, че съм дошъл да разгледам разкошните брегове на това разкошно езеро, а не да се наливам с кафета. „Да — казвам си. — Умният човек би прескочил до Меина и от там до Арона, а след обяд би се върнал да разгледа Стреза, подир което би взел вечерния влак, за да продължи пътя си.“

И понеже ми се иска да покажа, че съм умен човек, особено подир глупостта, сторена само преди няколко минути, подминавам кафенето, и се отправям към спирката.

За мое щастие тук вече е спрял един автобус, насочил тъпата си муцуна по посока на Меина. Колата е полупразна и това ми дава възможност да заема удобно място до прозореца, искам да кажа, удобно за разглеждане на крайбрежните прелести.

Шофьорът като че ли е очаквал само мене. Автоматичните врати се захлопват, моторът забучава дрезгаво и колата тежко потегля. „Имам късмет“ — казвам си и в тоя миг виждам как автобусът прави широк полукръг и се понася не към жадуваната Меина, а към посоката, откъдето преди малко ме е докарал влакът. „Да, може би имам късмет — повтарям си, — но колкото до акъла…“

Наблюдавам от удобното си място изгледа през прозореца без особен интерес, понеже всичко, което виждам, вече съм го видял същата заран, макар и в обратен ред. Старая се да не се ядосвам. След като си извършил две глупости, защо да допускаш и трета, като си разваляш настроението. Ще се разходим до Вербания и ще се върнем. Половин час повече или по-малко, какво значение, щом ще го прекараш в тоя земен рай.

— Вербания! — казвам уверено на приближилия се кондуктор.

Онзи ми хвърля бегъл поглед, сякаш за да провери дали не съм леко откачил, но ми връчва билета и прибира парите.

— Вербания! — пропява малко по-късно шофьорът, като забавя ход.

Забавя ход, но не спира и вероятно се готви отново да натисне газта, убеден, че едва ли някой ще слезе на тая забравена от бога гара, ала в тоя момент кондукторът му извиква нещо и той заковава колата.

Да, Вербания. Излишно е, струва ми се, да вися на това пусто шосе, вече здраво напечено от щедрото италианско слънце. Добре, че имам известна зрителна памет, която ми напомня за розовото заведение, мярнало ми се преди малко от влака.

Заведението е на няколкостотин метра от пътя и аз за по-пряко тръгвам направо през поляната, като едва не нагазвам в едно тресавище. Сетне пресичам горичка от хилави дървета и излизам на безлюдния бряг на онова езеро — мечтата на самоубийците.

„Не съм единственият посетител“ — помислям си, като забелязвам в края на горичката малък червен фиат. Фиатът, изглежда, отдавна е гариран тук. Боя се дори — много отдавна. Откривам, че предницата му е просто сплескана от свиреп удар и там, където лакът се е олющил, ламарината вече е почнала да ръждясва.

А заведението, разбира се, е празно. Добре все пак, че не е затворено. Сядам край една розова масичка на влажната поляна. Няма никакъв риск да получа удар от щедрото италианско слънце, защото мрачните каменисти чукари като че завинаги са захлупили с тежката си сянка и поляната, и езерото.

Върху тъмния правоъгълник на входа изгрява една валчеста, бяла и съвсем плешива глава, а подир малко оттам се появява и нейният собственик. Той бавно и предпазливо се насочва към мене, сякаш ме смята за плахо видение, което при всеки по-рязък жест би могло да се разсее. Всъщност причината за тази мудност е може би просто в туловището на стопанина, наподобяващо корема на жена, съвсем готова за това болезнено щастие — майчинството.

Кимам приветливо, за да разбере, че не съм призрак, и поръчвам кафе.

— Имате късмет! — възкликва съдържателят, с което не ми казва нищо ново, тъй като тоя факт вече съм го установил. — Имате късмет! Тъкмо правех кафе за себе си. А както знаете, кафето на шефа е винаги най-доброто.

Той отново и все тъй бавно поема, тоя път в обратна посока, и като го гледам как се тътри, изпитвам неприятното предчувствие, че докато получа кафето, ще изтърва рейса.

— Кога се връща автобусът от Домодосола? — извиквам подире му.

— О, имате време, не се безпокойте — измърморва той лениво, като спира да си почине. — Няма да дойде преди два часа. Сега не е туристически сезон.

И отново поема към розовата кръчма.

Розова не е точната дума. Защото, преди да бъде розова, е била синя, а още преди това — жълта, а още по-рано — зелена. Изобщо стопаните, изглежда, са сменяли един подир друг най-ярките цветове с цел да привлекат погледа на евентуалните клиенти. И понеже всички тия мазилки под влияние на вечната влага са се лющили и продължават да се лющят, постройката е придобила някакъв сложно смесен цвят, напомнящ за хамелеон в момент на колебание.

Кафето на шефа обаче се оказва наистина от високо качество. Това не е еспресо, а обикновен филтър, но направен при съблюдаване на най-важния професионален секрет: възможно повече кафе и възможно по-малко вода. В прилив на великодушие стопанинът ме награждава освен с ароматичното питие и със собствената си компания, ала за да спази все пак някаква дистанция, сяда не на моята маса, а на съседната. Свободни маси тук поне има в изобилие.

— Вие по недвижимите имоти ли сте? — запитва шефът, като сръбва шумно от чашата си.

Кафето е поднесено в големи чаени чаши, щедро не само като пропорция, но и като количество.

— Не — отвръщам късо и също сръбвам.

Сетне, за да не се покажа необщителен, добавям:

— Кафето е чудесно.

— Тук понякога идват да оглеждат парцели… парцели за вили… — пояснява стопанинът, може би не чул комплимента.

— Ще строят вили?

— А, това не знам… Засега поне не са се намерили подобни глупаци…

Той замълчава. Сетне наново запитва:

— Може би сте дошли по работа във Вербания?

— Да, дойдох, но не по работа, а по погрешка: мислех, че съм взел рейса за Меина, а се оказа, че съм сбъркал.

— А, разбирам… Тук наистина човек може да спре само по погрешка.

— Защо? Има езеро, ливада, малко дървета…

— … И повече камъни, и влага, и голи скали — допълва стопанинът. — Кой кретен ще пусне котва в тая пустош, когато само на две крачки по-надолу е Раят.

— И все пак вие сте пуснали котва — позволявам си да напомня не твърде тактично.

— Защото има и такива, дето ги изхвърлят от Рая. Нали сте чели в библията как архангелът прогонва Адам и Ева на изток от райските градини. Е, ние не сме на изток, а на север, но това е единствената разлика.

Той свива съсредоточено вежди, сякаш се опитва да си спомни нещо. Веждите му са черни, рунтави и гъсти, призвани да компенсират липсата на друга растителност върху главата. А под веждите тъмнеят също тъй черни очи, два въглена, но два угаснали въглена.

— „С труд и пот ще изкарваш хляба си… а ти в болки и мъки ще раждаш“, или нещо подобно, нали?

— Да, нещо такова беше — кимам.

И баналната асоциация с думата раждане неволно насочва погледа ми към напредналата бременност на корема му. Но шефът е изтълкувал другояче смисъла на моя поглед:

— О, това не е от излишества — забелязва той, като леко се потупва по утробата. — Тия, които могат да си позволяват излишества, не пълнеят в наши дни. Те си водят сметка за калориите, пък и да не я водят, от телешкото филе, стридите и хайвера не се пуска шкембе. Шкембе пускат такива като мене, дето се тъпчат с най-евтиното — макарони и бира.

— Това не е страшно — успокоявам го. — Понякога организмът се нуждае от известни запаси.

— Запасите са полезни най-вече когато се намират в портфейла — отвръща скептично той и вдига чашата си.

Вдига я тъй високо, та очевидно това е заключителната глътка. Сетне облизва пълните си устни и също по закона на асоциациите добавя:

— Аз правя чудесни макарони.

— Не се съмнявам — отвръщам, като този път се пазя да погледна корема му.

— Ако останете за обед, ще можете да ги опитате. Не искам да се хваля, но на тия макарони „по милански“ дължа клиентелата си. Всички железничари и работници по шосето от района са тук всеки обед. На обед, знаете, става доста оживено…

— Не се съмнявам — повтарям.

Изглежда, тонът ми не е твърде убедителен, защото шефът продължава:

— Хората мислят, че няма нищо по-лесно от тона да свариш едни макарони, но то е, защото ги варят, както им падне, и ги ядат, както им падне. Такова нехайно отношение може да има само човек, за когото макароните не са нищо повече от гарнитура към нещо друго. А когато макароните представляват за твоите клиенти и супата, и печеното, и десертът, тогава положението доста се променя…

— Вие, изглежда, не сте италианец — забелязвам с надежда да го отклоня от кулинарната тема. — Говорите прекалено добре френски за един италианец.

— Швейцарец съм — кима той, като попипва пълните си бузи, сякаш за да провери дали наистина е швейцарец. — Фалирах в Бриг, после се ожених за италианка и повторно фалирах в Стреза.

Изчерпал по тоя начин биографията си, дебелият наново се връща към своето:

— При макароните, знаете, всичко е в пропорцията: парченца месо, доматено пюре, подправки, пармезан и каквото там трябва, но всичко е в пропорцията… Като оставим настрана, че даже и варенето на макароните си има тънкост: да не миришат на сурово тесто, но и да не са разварени…

— Тая кола… — измърморвам, за да го изтръгна най-сетне от темата. — Тая кола, надявам се, не е ваша…

И посочвам към смачканата фиатка, едно яркочервено петно сред гъстата зеленина на ливадата.

— Ако беше моя, сега едва ли бих разговарял с вас… бих седял навярно още в гипса… или бих лежал вече в ковчега…

— Изглежда, отдавна стои тук.

— Отдавна? Навярно съдите по ръждата… Но забравяте, че в тая влага за три месеца и вие ще ръждясате. Да, трябва да има три месеца… беше началото на лятото. Една съвсем идиотска катастрофа.

— Като всички тези, дето стават по шосетата дори и в тоя миг, когато пие с вас тук си говорим — промърморвам от страх, че сега пък ще почне да ме занимава с катастрофи.

— Съвсем не като всички — поклаща глава стопанинът. — Това ми е третото заведение до шосе, тъй че съм ги виждал достатъчно и мога да ви кажа, че съвсем не е като всички.

Той лениво отправя очи към червеното петно сред зелената ливада, а оттам премества поглед към асфалтовата лента на шосето зад края на горичката.

— Катастрофите, господине, биват най-различни, също както и хората, които ги правят.

— Тия различия можете да ги изброите на пръстите на едната си ръка: превишена скорост, неправилно задминаване, техническа неизправност и какво още беше там…

— Да, но така мислят само полицаите — поклаща отново глава шефът. — Попитайте кой да е катастрофирал и той ще ви каже, че неговата катастрофа е съвсем особена, че такова нещо само на него е могло да се случи…

— А, тук сте прав: ние винаги смятаме, че сме съвсем различни от другите. Включително и в областта на злополуките.

— … Във всеки инцидент, дори най-малкия, има нещо съдбоносно — продължава стопанинът, без да обръща внимание на бележката ми. — Една зацапана свещ, едно малко спиране — и вие изпускате някаква среща или пристигате нейде не когато трябва или не когато сте искали и това променя целия по-нататъшен ход на събитията през един ден или през един живот.

„Този е философ — казвам си. — Трябваше да го разбера още когато взе да ми цитира библията.“

При друг случай това откритие навярно би ме накарало да побързам със сметката, но когато си попаднал в такова неприветно място и имаш почти два часа за убиване, излишно е да бъдеш прекалено капризен.

— Ходът на събитията може да се промени и от туй, че сте си скъсали заранта връзката на обувката — казвам. — Закъснявате за работа, спречквате се с началството, уволняват ви…

— Съвършено вярно — кима невъзмутимо шефът. — Но при пътните злополуки това е много по-отчетливо. В тях има нещо съдбоносно. Това е самата съдба, която се е намесила, за да ви поправи или да ви накаже…

— Кои бяха в случая наказаните? — запитвам, като наново поглеждам към червения бръмбар, сгушен в ливадата.

— О, едно младо семейство… съвсем младо.

— И за каква вина? Неправилно вземане на завоя?

Дебелият не се засяга от тона ми. С пълното си бяло лице, с погасналите очи, приютени под стрехите на гъстите вежди, и с тежкото си туловище, той изглежда достатъчно запасен не само с тлъстини, но и с търпение, за да се засяга от каквото и да било.

— Възмездието не е непременно незабавно. И съвсем не се определя от правилника за движението.

Тъмните очи обхождат пейзажа в ленива дъга, а сетне ненадейно спират върху лицето ми. И също тъй ненадейно прозвучава въпросът:

— Вие например какво търсите тук?

— Мисля, че вече ви казах…

— Мислите… А не мислите ли, че зад вашата грешка също се крие някакъв смисъл?

И понеже не отговарям, той настоява:

— Че сте извършили нещо неуместно? Че сте си лъхнали носа, дето не трябва? И че съдбата може би иска да ви каже: хайде, върви си по пътя, гледан си работата…

— Това, че трябва да си гледаме работата, е известно и без съдбата да ни тръби в ухото.

— Не, не на всекиго… И не винаги… Тия с фиата например… Какъв дявол бяха тръгнали да търсят? Слънце и море. Жената имала нужда от слънце и море. Така били казали лекарите. Само че лекарите казват едно, а съдбата — друго. Един беден механик, който пести година или две, за да купи на старо тона жалко купе… да го кърпи, да го боядисва… и всичко това за някакви си двайсет дни къмпинг край морето…

— Не е грях.

— И представяте ли си: едва излезли на няколко километра от Домодосола — те живеят в Домодосола, — и сиромахът се забива в едно дърво, ей там, край пътя, и цялото пътуване свършва, преди да е почнало, а и той самият едва не свършва. И това ако не е съдба…

— А защо се заби в дървото?

— Ами защото шосето, както сте видели, тук е тясно, колкото да се разминат две коли. И когато нашият с фиата излиза от завоя, вижда, че насреща му лети камион и някакъв мерцедес в тоя миг е дублирал камиона, за да го задмине, и, разбира се, съвсем е запушил шосето. Нашият натиска спирачката и търси спасение извън платното, но не е могъл съвсем да убие инерцията, колата отскача и се разбива в дървото.

— Ами мерцедесът?

— А, мерцедесът!… Издимя зад завоя, без даже да намали скоростта. Катастрофата на нашия му разчисти пътя. Един шанс все пак, че жената и малкият са били в задната част на фиата и здраво блокирани от багажа. Ако бяха отпред, щяха да ги измъкнат готови за моргата.

— Но мъжът не се отърва, тъй ли?

— Е, когато го измъкнахме, още не беше съвсем за моргата, обаче кормилото му бе поначупило ребрата. Един час лежа там в кръчмата, докато дойде линейка, и всичко беше в кръв. Полицаите, знаете, са бързи, когато е да съставят актове, но когато е до линейка…

— А после?

— Какво „после“? — вдига шефът рунтавите си вежди. — Какво повече искате от това? Едва включил на трета — и край на всичко!

— Искам да кажа, какво стана с него?

— Какво може да стане? Стенеше, додето припадна. След което пък жена му почна да стене: „Аз съм виновна за всичко“, „Всичко е по моя вина“, детето също захленчи… и така — цял час, додето дойде линейката.

— Искам да кажа: все пак оживя ли?

— А, откъде да знам! Може и да е оживял, макар че не вярвам. Набие ли ти се кормилото в гръдния кош… Но може и да е оживял.

— Щом не е прибрал колата…

— Това нищо не значи. За какво да я прибира? Тая тенекия не си струва дори разноските по превоза.

— Наистина.

Той седи известно време, вдаден в мислите си, като потропва леко с дебелите си къси пръсти по масата. Сетне ме поглежда бегло, сякаш да провери дали историята все още ме занимава, и промърморва:

— Ако толкова се интересувате, идете в Домодосола, там все някой ще ви каже. Но не вярвам да се интересувате чак толкова. Също както и аз. И после — мъртъв или полумъртъв, какво значение? След като си вече негоден за работа… След като си излязъл от обращение…

— Наистина — повтарям. — Не можах само да разбера къде е вината на вашия сиромах освен дето не е успял да прехвърчи над мерцедеса.

— Тъкмо в това му е вината, че се е опитал да хвърчи. Да хвърчи по-високо от възможностите си. Нали ви казах вече: в тоя свят има един малък рап и една безкрайна долина на мъките. И всеки трябва да си натиска дрипите там, дето е роден, и да върши туй, за което е роден. Просто, нали? Само че понякога цял живот ти е нужен, за да разбереш едно просто нещо… На мене поне ми бе нужен цял един живот, за да го разбера. Един живот и два фалита. Какви плесници на съдбата бяха тия два фалита, особено вторият, а аз все отказвах да разбера. Бях го отворил онова кафене в Стреза само заради нея, доверил й бях касата, а тя ме крадеше, за да поддържа любовника си, представяте ли си!

— Не е нещо рядко в наши дни — казвам успокоително.

— Може би. Обаче за тоя, който го е преживял на гърба си, е уникално. Да станеш жертва не на гангстери, а на най-близкия си човек!

В думите му има нотка на негодувание, но само що се отнася до смисъла. Нито в тихия мъркащ глас, нито в пълното отпуснато лице може да се долови сянка на раздразнение.

— А сега съм се напъхал тука, като в капан. И няма къде повече да отида. И няма какво повече да чакам, освен последния фалит. И келнерството, с което някога започнах… А! Келнерството сега е непостижима мечта. Нали виждате сам, че едва се тътря.

И сякаш за да илюстрира тая констатация, той тежко се надига от стола:

— Време е вече за моите макарони… Може да помислите, че си правя реклама, но макароните ми са наистина изключителни. Съветвам ви да останете. Ще изпуснете само един рейс.

— Много сте любезен — отвръщам и пъхвам дискретно под чинийката една банкнота.

Шефът се присяга, прибира небрежно банкнотата и промърморва:

— Защо да ви убеждавам… В това проклето място никой не се заседява. Освен ако е катастрофирал.

* * *

И ето ме отново в Стреза. И ето ме отново в Рая. Но сега вече очарованието е помръкнало. Разхождам се без посока из пустите алеи край вилите и парковете, поглъщам багрите на разкошните есенни цветя и горчивия дъх на хризантемите, ала очарованието е изчезнало.

И какво — казвам си, — че тук езерото е синьо, а там глухозелено? И какво, че тук има повече зеленина, а там повече канари? Водата навсякъде е еднаква и там дори е може би малко по-чиста и целият този разкош от палми и цветни лехи е изкуствено създание на градинарите, и всичко е Майя — привидност, измама, мираж.

Алеята ме извежда на крайбрежната, понеже в това селище от две педи, накъдето и да вървиш, неизменно стигаш до крайбрежната, и аз машинално се насочвам към кафенето с вишневочервените слънчебрани.

Делник е и сезонът отдавна е минал и терасата пред заведението е почти празна, ако не смятаме две млади двойки с три деца, вдигащи врява колкото цяла детска градина. Сядам възможно по-далече от врявата. Келнерът в жилетка на жълти и черни черти е зает с ония две маси. Надявам се, че уреждат сметката.

Познал съм. Поръчвам неизбежното еспресо и неизбежния сандвич и изпращам с очи младите семейства, които си тръгват. А онова другото семейство от смачкания червен фиат?

Когато ти разкажат някой анекдот, та дори и най-смешния, подир пет минути го забравяш. А когато чуеш нещо тъжно, като историята за онова семейство, то се загнездва в тебе и не ще да си върви.

Келнерът ми поднася скромната поръчка с една церемониалност, достойна за ефектната жълта жилетка и за ранга на фирмата.

— Хубаво време, нали?

— Чудесно.

Темата за времето изчерпва общите ли интереси. Така че жълтата жилетка поема курс към заведението, а аз се заемам с кафето. И с оная тъжна история.

Дебелият бе сумирал историята с няколко думи. Но зад тия няколко думи се криеше цяла година на мечти и приготовления. Приказките за морето бяха прераснали в легенда, ремонтът на колата бе станал всекидневна повеля, всички мисли и чувства бяха насочени към големия ден. И аз я виждах утринта на тоя голям ден, с оживлението на малкия и загрижеността на майката да не забравят нещо, и спотаената гордост на бащата, суетящ се около старото купе, сега тъй празнично ново с ослепително червения си лак. Ето най-сетне и тържествения миг на потеглянето. И само след малко… „Едва излезли на няколко километра…“

Привечер се озовавам на гарата доста преди да дойде влакът. Просто няма какво повече да правя в това прелестно градче. Долината на мъките е може би мрачна, но Раят е скучен.

Когато потегляме за Милано, вече е нощ. Намирам едно празно купе и се изтягам върху цялата седалка. Купето е полутъмно, на потона едва мъждее синьо-лилава лампа. Чудесна обстановка за един лек сън, казвам си, макар да знам, че няма да заспя. И додето влакът ме люшка и колелата тропат по траверсите, в синьо-лилавия мрак ми се мяркат парчетии от спомени. Отдавна забравени спомени и най-вече тъжни. И дори не винаги тъжни, а просто невесели. От тия, тягостните и сивите, дето всички ги носим в излишък.

* * *

Дъщеря ми, малката, се облакътила на прозореца, загледана долу към двора.

— Ванче, помниш ли едно време, когато си играеше долу с децата… с тия…

Замълчавам, понеже имената на „тия“ — съседските деца — отдавна са изхвръкнали от главата ми.

— Помня — отвръща дъщеря ми без ентусиазъм. — Но ако смяташ, че ми е много приятно да си спомням, трябва да ти кажа, че се лъжеш.

— Тъй ли? Че защо?

— Защото по-големите винаги ме биеха. И вие с майка винаги бяхте заети. И кака Райна само ме командуваше и най-многото да ме заведе в оная тъпа градина, дето няма изобщо какво да правиш…

А пък аз, като я гледах така облакътена на прозореца, си мислех, че може би в тоя миг с умиление си спомня за детството. Самият аз никога не съм си спомнял с умиление за своето детство, но съм си въобразявал, че съм просто изключение в това общо правило: „щастливото детство“. И трябва да чакаш дъщеря ти да порасне, за да ти каже, че и нейното детство не е било щастливо.

Сега, като се връщам назад, си мисля, че навярно е права. И в спомена ми изплуват куп дреболии, на които някога просто не съм отдавал значение. Като например оня рожден ден.

Тя се бе събудила тази заран наистина щастлива, защото знаеше, че има рожден ден и става на седем години. Кака Райна й бе казала, че ще дойдат гости. „А не трябва ли да почерпим с нещо гостите?“ — запита детето по време на обеда и аз отвърнах, че естествено трябва, и отпуснах необходимите средства за покупката на бонбони, лимонади и една торта, която външно поне изглеждаше доста прилично. Едва тия лакомства бяха наредени на масата, когато на вратата се позвъня. Детето въодушевено се спусна да отвори, но се оказа, че е раздавачът. Към четири или пет отново се позвъня. Носеха ми някакви коректури. А след това вече на вратата настъпи затишие и детето убиваше времето, като нареждаше и пренареждаше чинийките и лимонадите по масата, така че да изглеждат по-добре. Но през целия този дълъг ден вече никой не позвъня.

Колкото до моето детство… Образите, които прииждат от него, приличат на ония стари кафеникави и бледи семейни снимки, дето само като ги погледнеш, и те обзема меланхолия. Не говоря за трагичните неща. Най-трагичните са ми опростени от забравата. Не си спомням изобщо мига, когато пиян каруцар е връхлетял отгоре ми и ме е прегазил. А снимката на деня, донесъл вестта за смъртта на майка ми, е сива и неясна като една гнетяща празнота.

Най-ранните си дни съм прекарал в някаква къща, сбутана сред прахоляка на Ючбунар, и най-ранните ми спомени са от нощите в тази къща, с непрогледния страшен мрак навън и с далечния жален вой на псетата. После се преместихме в Пловдив. Дворчето ни, постлано с големи плочи, приличаше на кладенец, залостено от трите страни със сгради, а от четвъртата — с висок зид. До зида се издигаше едничкото дръвче, една крива вишна, която отбелязваше смяната на сезоните. Напролет вишната се покриваше с нежен бял цвят и даваше изобилен плод, ала, не знам защо, вятърът, прииждащ от тепето, винаги обрулваше вишните още докато бяха зелени.

Ние с брат ми се шляехме по калдъръмите на съседните улички и най-много висяхме пред количката на сладоледаджията. Интересът ни бе съвсем платоничен, защото никога не разполагахме с оня лев, необходим за минималната доза лакомство. Но това също бе удоволствие — да гледаш как турчинът загребва с лопатка жълтата снежна маса и пълни с нея вафлената фунийка, а подир туй поставя отгоре още една лопатка малинов или лимонов сладолед.

Веднъж все пак щастието ни се усмихна. По улицата минаваше някакъв мъж с брадичка, напомнящ един наш сродник, и брат ми се затича към него, хвана го за ръката и се развика: „Вуйчо Петър, вуйчо Петър!“ Окуражен от усмивката на мъжа, аз се обесих на другата му ръка и подхванах същия призив. Непознатият повървя с нас до ъгъла, погали ни дружелюбно, даде ни по една двулевка и отмина.

— Това не беше вуйчо Петър — сети се най-сетне брат ми.

— Ще видиш какво ще ни направи мама, като научи, че сме взели пари — рекох.

Единственият изход бе да изхарчим парите, преди историята да се е разчула. Но сладоледаджията тоя след обяд го нямаше. Затуй пък на отсрещния ъгъл се намираше бозаджийницата и пред нея бе струпана камара дини.

— Ще си купя диня! — извика брат ми, който, макар и по-малък, винаги бе по-бърз в решенията.

— Кой ще ти даде диня за два лева — отвърнах скептично.

За нас тогава динята беше голямо нещо. Тя се разрязваше в края на обеда от леля ми под съсредоточените погледи на цялото семейство и винаги ти се падаше такъв тънък резен, че едва си разквасил уста, и той свършва.

Брат ми обаче, който бе бърз не само в решенията, а и в действията, вече тичаше към бозаджийницата. Видях го как влиза в преговори със застаналия на входа стопанин и как оня подир късо колебание се навежда над купчината, избира една малка диничка и я подава на брат ми.

Поел диничката с две ръце като някаква светиня, Боян заприпка към мене, ала в оживлението и в бързината ненадейно се препъна, диничката изхвърча, тупна върху прашния калдъръм и се разцепи. Брат ми понечи да вдигне едно от парчетата, но то бе цялото омърлявено.

— Остави тая мръсотия — казах. — Ще си купим бонбони.

Взех от най-евтините бонбони, тия, дето им викахме „лукчета“, за да има поне по три на човек. Само че те бяха ментови. И едва налапал бонбона, Боян го изплю:

— Люти… и горчи…

Тръгнах на училище и грижите ми от година на година се увеличаваха. Този, който е измислил фразата „безгрижно детство“, или е бил с много къса памет, или е представлявал рядко изключение. Безгрижието, изглежда, трае само додето си в утробата на майка си, и обикновено първата ни реакция при появата на тоя свят е плачът.

Грижите нарастваха, додето станаха неудържими и настъпи кризата. Първо на първо, математичката ме беше намразила. Намрази ме по съвсем глупав повод. През време на урока бях облегнал глава на ръката си и тая заядлива стара мома ми подхвърли:

— Семки ли имаш в главата, че ти тежи?

— Не знам какво имам, но не е празна — озъбих се.

— А, можеш и да отговаряш! Ела тогава да отговаряш тук, на дъската!

Излязох самоуверено пред класа, защото бях готов с урока. Тогава още не знаех, че ако учителят се е запънал да те скъса, той ще те скъса, колкото и да знаеш. Въпросната истина ми се изясни едва десет минути по-късно. Оттогава тая злоба непрестанно ме късаше — и вече не без основание, — тъй като покрай нея бях намразил и математиката.

После пък дойде произшествието с парите. Бяха ме избрали за касиер на дружеството „Червен кръст“, един доста завиден и отговорен пост. Функциите ми на практика се свеждаха до това да събера по време на годината по пет лева от всеки ученик. Сетих се за функциите си едва към края на пролетта и понеже един имаше само два лева, а друг днес изобщо не носеше пари, събирането доста се разточи. Слагах парите в платнена торбичка, която баба ми бе ушила и която винаги мъкнех в чантата си, за да съм готов с отчета пред класната. И ето че един ден, като се прибрах в къщи и разтворих чантата, трябваше да установя, че торбичката е изчезнала. Неизвестно кой я бе задигнал през голямото междучасие и сега вече бе съвсем излишно да се оплаквам комуто и да било.

В торбичката се намираха към сто и осемдесет лева — сума, просто фантастична за тогавашното време и за тогавашните ми възможности, които, откровено казано, бяха нулеви. Това беше катастрофа. Пълна и безнадеждна безизходица.

На всичко отгоре само два дни по-късно класната поиска да й предам събраните пари и списъка на неотчетените. Казах, че парите са в къщи и ще ги донеса утре. А когато туй ужасно „утре“ настъпи, едничкият изход, който можах да измисля, бе да избягам от училище.

Бягах от училище няколко дни подред и всеки обед пресрещах приятелите си на улицата, за да се осведомявам за реакциите на класната. На четвъртия или петия ден се появи и следващото очаквано усложнение:

— Даде ми това писмо и заръча да го занеса лично на баща ти — каза един от приятелите ми. — Надушила е всичко, тая змия.

— Да не си посмял да го занесеш!

— Е, че какво да правя?

— Почакай поне до довечера — отвърнах, без да мисля.

— Добре. Но да знаеш, че довечера съм у вас!

Единственият изход бе самоубийството. Подир тия няколко дни на страхове, на криене из бараките и на всевъзможни лъжи, в които вече се бях оплел до гуша, самоубийството не ме плашеше особено. Боях се обаче, че много ще ме боли, и търсех да измисля някаква такава по-безболезнена смърт, но не успявах нищо да измисля. Бях видял вече как трамваят прегазва нашата хазяйка и споменът за това потръпващо окървавено тяло ме караше да отхвърлям възможността за подобен край. Перловската река пък бе твърде плитка, а освен туй вече се бях давил веднъж и знаех, че да се давиш, пак не с много приятно. Едничкият възможен изход бе отровата, само че нямах представа каква отрова е нужна и откъде мога да я набарам.

Скитах из улиците, потънал в разсъждения от тоя род, когато ненадейно се сетих за един друг изход, също доста болезнен, ала не чак колкото едно прегазване. Трябваше просто да набера кураж и да отида при „тая змия“. В действителност тя съвсем не беше змия, но бе, колкото щете, строга, сурова, взискателна, неумолима и всичко друго от тоя род.

И все пак трябваше да се изтъпанча пред нея в целия си позор и да разкажа всичко. Това бе почти тъй страшно, както и да се хвърля от някой четвърти етаж, с тая разлика все пак, че щях да оцелея.

Половин час по-късно вече стърчах пред вратата на класната и със свито сърце очаквах отзвука на слабото позвъняване.

— Я, ти си бил жив бе!… — посрещна ме тя не твърде приветливо.

И като видя, че всъщност съм ни жив, ни мъртъв и стоя като вцепенен, добави малко по-меко:

— Е, какво чакаш! Влизай… щом си дошъл…

Сетне, като ме настани в малката полутъмна гостна и седна насреща ми, класната изкомандува:

— Хайде, разправяй!

Първият ми порив бе не да разправям, а да се разплача, но преглътнах някак сълзите си, понеже вече знаех, че човек обикновено плаче от умиление към себе си и няма нищо по-жалко от туй да хленчиш за себе си. Така че с преглъщане и на пресекулки започнах да излагам патилата си.

— За парите трябва да кажеш на баща си — отсъди класната.

— Няма да повярва.

— А аз как ти вярвам? Да не би баща ти да е по-страшен от мене?

Тя отхвърляше с презрение мисълта, че някой друг може да бъде по-страшен от нея.

— Ще кажеш, че ще работиш през лятото, за да му върнеш парите.

Това наистина бе една възможност.

— Но не са само парите… — Класната бе извадила тефтерчето и бе забила строгия си поглед в него. — По история още нямаш бележка… при мене — също… а по математика — две двойки… Трябва да обърнеш нова страница. Да си кажеш „от днеска почвам наново“. Да обещаеш, не пред мене, а пред себе си…

— Математичката няма да иска дори да ме изпита… — осмелих се да забележа.

— Ще те изпита. Аз ще говоря с нея.

За моя изненада десетина дни по-късно оная злоба наистина ме изпита и не само ме изпита, но оттогава насетне съвсем промени отношението си. Също както и тази змия, класната. Странно наистина, но понякога тия, външно строгите и суровите, се оказват по-малко опасни от някои такива, добродушни и приветливи, дето не знаеш кога какво ще ти сервират.

Катастрофите естествено не ставаха всеки ден. Затуй пък трудно определимите настроения на подтиснатост ме обземаха твърде често. Не знам откъде идваха, но идваха и правеха всичко около тебе да изглежда мрачно и неприветно.

Спомням си един ден, когато бяхме отишли с брат ми да видим баба в болницата. Баба се бе залежала там и всъщност вече никога не излезе и ние ходехме два пъти седмично с брат ми при нея и се движехме из тия вмирисани на карбол и на болест коридори и седяхме дълго до леглото й, като се чудехме за какво да приказваме, и ни беше мъчно за нея, и тягостно, ала се пазехме да гледаме часовника, за да не помисли баба, че бързаме да си ходим.

Тя бе крайно пестелива жена и от наше гледище направо стисната, но тоя ден не знам какво я бе прихванало, защото на изпроводяк ни даде по десет лева и на връщане, като минавахме край кино „Скобелев“, решихме да се почерпим с един филм, но понеже прожекцията отдавна бе почнала, трябваше да чакаме и когато най-сетне влязохме, бе взело да се мръква. Филмът се казваше „Наркоза“ и беше пак нещо болнично, съвсем в стила на следобедното посещение при баба, само че героинята бе млада и трябваше да бъде упоена и да изтърпи тежка операция. Гледахме със свити сърца не толкова заради критичното положение на героинята, колкото заради собственото ни критично положение, тъй като отдавна бе мръкнало и нямаше никакъв начин да обясним пред татко закъснението си и изобщо ни очакваше голям скандал. На всичко отгоре мелодията на филма бе сърцераздирателно тъжна, и то от тия натрапчивите, дето набият ли ти се веднъж, след това цял месец ти кънтят в ушите, и операцията траеше безкрайно дълго, тъй че преди още да бе завършила, брат ми проплака:

— Не искам повече… да си вървим… татко ще ни се кара…

Аз мислех същото, но ми се свидеше да напусна един филм по средата, след като бях дал цели осем лева за билет и след като киното бе твърде рядко явление в тогавашния ни живот. Само че брат ми се надигна и си тръгна и аз бях принуден да го сподиря и трябваше да вървим пеша из тъмните улици, понеже не ни достигаха пари за трамвай, а пътят от Скобелев до Регентска бе извънредно дълъг, особено сега, когато на края на тоя път ни очакваше един страшно сърдит баща.

Когато се прибрахме, стана ясно, че баща ни не е в къщи, и при това обстоятелство бе съвсем редно да изпитаме облекчение, но аз, кой знае защо, не изпитвах облекчение, а седях уморен до кухненската маса под светлината на мъждивата крушка, взирах се с отвращение в залоената зелева яхния и целият живот ми се представяше като безкраен болничен коридор, вмирисан на карбол и огласян от унилата мелодия на „Наркоза“.

Разбира се, животът — моят поне — съвсем не беше безкраен болничен коридор и в него се срещаха сума лудории и немалко весели неща, ала, не знам защо, те повечето са се изличили от паметта, докато невеселото и скръбното е останало. Може би защото радостното, едва осъзнато, минаваше и се разсейваше, докато скръбното те караше да мислиш — защо е така, а не иначе и не е ли възможно всичко да стане по-другояче.

В тая объркана възраст между детството и младостта четях много и съвсем безразборно и поемах далеч повече, отколкото главата ми би могла да смеле и да задържи. Обаче книгите не даваха отговор ма измъчващите ме въпроси. Напротив, поставяха ми нови въпроси и аз недоумявах защо романите тъй често са изпълнени с неприятни и скръбни неща. В живота тия неща нямаше как да се избягнат — животът не зависи от туй, какво ти харесва и какво не. Но нали писателят имаше свободата да напише книгата именно както му харесва и да я натъпче колкото си ще с най-приятни и весели измислици. А вместо туй повечето книги бяха натъпкани с нещастия и трагедии.

Наистина съществуваха автори, които съчувствуваха на читателя и на желанието му да получи нещо радостно и забавно. Например Жюл Верн или Майн Рид. Те също те мъкнеха по протежение на целия роман из лабиринта на заплахи, рискове и страшни перипетии, но поне на края ти поднасяха жадуваното избавление, сполуката и споделената любов. Само че аз вече знаех — тия Жюл Верн, Майн Рид и други подобни не бяха особено тачени в семейството на писателите. А тъкмо тачените най-често и най-охотно те засипваха с трагедии.

Голяма част от класиците сякаш създаваха героите си единствено с цел да ги изтрепят в края на книгата. Тези герои се изтезаваха взаимно и взаимно се избиваха или ставаха жертва на съдбоносни обстоятелства. Хектор убиваше Патрокъл, а Ахил изпращаше на оня свят Хектор и изобщо целият този античен епос — от Илиада до Енеида — ми се представяше като безкрайна върволица от кървави драми. Що се отнася до трагиците, те по силата на самата си професия трябваше да газят в кръв до колене. Едип ослепяваше, Антигона се самоубиваше, Медея погубваше децата си, а Шекспировите крале и кандидати за крале превръщаха произведението в истинска кланица.

По-новите времена не се откланяха твърде от тази линия. Маргарита премахваше рожбата си и сама се обричаше на гибел; Есмералда и Квазимодо по различни пътища стигаха до един и същи гроб; Матео Фалконе убиваше сина си; Жюлиен Сорел стреляше срещу благодетелката си и получаваше смъртна присъда; злодеят Сайкс утрепваше добрата Бетси; Разколников очистваше богатата бабичка.

Мато издъхваше, последван от любимата си Саламбо; Жермини Ласерте умираше в болницата; Бран загиваше под лавината; Клайв Грифитс погубваше своята възлюбена, за да се отправи към електрическия стол. Що се отнася до самоубийците, те бяха една наистина внушителна тълпа — Федра, Офелии, Вертер, Ема Бовари, Тереза и Лоран, Ана Каренина, Ставрогин, Мартин Идън, Нагел и колко други още.

Някога майка ми бе принудена да ме мъкне със себе си из улиците на Париж, понеже категорично отказвах да стоя самичък в квартирата. Това мъкнене твърде я затрудняваше, тъй като се дърпах насам-натам, а понякога изчезвах в навалицата и рискувах да се загубя. Така че една заран мама се сети да ме остави в музея на восъчните фигури под наблюдението на касиера, докато напазарува в съседните магазини.

В тоя утринен час музеят бе съвсем пуст, ако не се брои споменатият касиер, и можех свободно да обикалям сред множеството на восъчните фигури, представящи в естествен ръст и в естествени цветове всевъзможни политически, артистични и криминални знаменитости. Отпърво това ме забавляваше. Но колкото по-надалеч прониквах в залата, толкова по-ясно усещах по гърба си тръпките на страха. Всички тия восъчни лица изглеждаха като истински или, по-точно казано, като истински мъртъвци. Устните бяха застинали в странни изражения и изцъклените очи ме фиксираха настойчиво от всички страни. И понеже немалко от тия величия бяха загинали от насилствена смърт, кръвта и раните изобилствуваха по восъчната плът и внезапно ми се стори, че съм просто обсаден от тия бледи мъртъвци, че те все по-плътно ме обграждат, че все повече стягат обръча около мене и като потиснах вика на ужас, който ме давеше, затичах се към будката на касиера и повече не мръднах оттам.

Тоя музей на восъчни фигури може би напомня донейде романите на ужаса, които някои чувствителни натури избягват да четат нощно време. Но той е твърде далече като ефект от въздействието на истинската литература. И тъкмо това още на времето ме учудваше — пълното несъответствие между ужасиите на музея Гревен и ужасиите на Шекспировия Макбет, въпреки привидното им сходство.

Фактът, че писателят понякога прилича на античния Кронос, който поглъщал собствените си деца, може да бъде обясняван по най-различни начини. Някои хора смятат, че в случая творецът просто подражава сляпо на житейския трагизъм, други — че се стреми да предизвика катарзис, а трети — че дава воля на разрушителните инстинкти, дремещи в самия него.

Но въпросът, който ме озадачаваше, бе не толкова, защо писателят постъпва тъй, а защо, след като ни предлага обратното на това, за което копнеем, ние въпреки всичко продължаваме да поглъщаме жадно тия книги, сиреч да се тъпчем с грижи, скърби и страдания, вместо да бягаме естествено и спонтанно от тях, както аз някога бях побягнал в музея на восъчните фигури.

Бях още съвсем малък, когато се сблъсках с тоя проблем. И поводът бе оная известна на всички деца книга — „Колибата на чичо Том“.

— Много хубава книжка — поясни приятелят, от когото я взех. — Само толкова тъжна, че не ти е работа…

Щом е толкова тъжна, ще я оставя за после, рекох си, тъй като заедно с нея бях взел и два романа на Купър. И посегнах към Колибата едва тогава, когато вече нямах нищо друго за четене. Посегнах с предчувствието, че ще я оставя още на петата или шестата страница. Но се излъгах.

Четох непрекъснато чак до полунощ и спирах само когато очите ми така се премрежваха от сълзи, та вече не виждах буквите. И седмица или две, след като бях завършил книгата, продължавах да виждам чичо Том и другите мъченици, макар да бяха живели много отдавна и много далече от моя свят. Мислех за тях повече и по-дълго, отколкото бих мислил за щастливия герой на Майн Рид, дето неизменно печелеше последната битка и неизменно се женеше за красивата героиня. И не можех да си обясня на какво се дължи това, когато бе съвсем очевидно, че самият аз мечтая не за скръбната участ на чичо Том, а за участта на щастливия герой.

По-късно стигнах до извода, че между тия две у части всъщност не може да се издига стена. И че когато писателите рисуваха нещастието, те пак изразяваха копнежа за щастие, само че показвайки ни го в негатив. И че нашият необясним интерес към катастрофата и гибелта бе само обратната страна на стремежа ни към успеха и избавлението.

Това може би беше близо до истината, но не изчерпваше цялата истина.

Къщата на Регентска, дето живеехме, бе разположена между артилерийските казарми и полицейската школа, тъй че от прозореца на спалнята можех да изучавам тънкостите на единичното обучение, а през оградата на двора — секретите на ръкопашния бой. Додето си почиваха от упражненията, кандидатите за пристави имаха обичай да сядат в сенчестия ъгъл на плаца и да подхващат една модна за онова време войнишка песен, от чийто жаловит вой съм запомнил следните два стиха:

— Олеле, убиха ме!

— Шшшт! Мълчи, не си само ти!

Именно по силата на максимата „не си само ти“ бях привикнал да не отдавам прекалено значение на личните си злополуки, които с редки изключения бяха съвсем незначителни: наказанията до стената; двойките, дето винаги можеха да се поправят; епизодичните бягства от къщи с цел да започна самостоятелен живот; пукнатата глава или разбитият нос в героичния устрем на кварталните битки.

Ала наоколо ставаха и много други злополуки, далеч не тъй дребни като моите собствени. Хазяйката, както вече споменах, бе прегазена от трамвая. Трамваят тук се движеше по нанадолнище и това, види се, бе достатъчна причина да прегазва периодично по някой минувач и струпаше ли се на релсите тълпа, знаехме, че отново има жертва. Хазяйският син пък заряза жена си, а хазяйската дъщеря, още гимназистка, избяга с някакъв бръснар. В сградата до Свободния театър една вечер избухна пожар и ние дълго гледахме как червените пламъци, излизащи от прозорците, лижеха стените и се въземаха над покрива, а наемателите стояха на отсрещния тротоар сред купчините набързо измъкнато имущество и едно детенце, настанено от майка си върху дюшеците, пляскаше весело с ръце, очаровано от илюминацията. Две улици по-насам и няколко месеца по-късно от скелята на строящия се дом падна един зидар и издъхна на паважа. Някои казваха, че не си е отварял очите, а други — че дъските на скелята са гнили, и всички стояха и чакаха да дойде линейката, защото нямаше какво повече да се прави, освен да се вдигне тялото.

Нямаше какво повече да се прави и когато двама души бяха разстреляни посред бял ден пред училището ни. Това бе за нас първата брутална поява на смъртта с печата на насилието и с локвите кръв, защото иначе смъртта ни се явяваше в благоприличната форма на кварталните погребения с катафалките, върволицата на опечалените, а понякога и с траурната музика, в случай че покойникът беше военен.

Изобщо тия процесии бяха за нас не толкова трагични събития, колкото тържествени церемонии и те съвсем не ни се виждаха тъй скръбни, както например смъртта на нашето куче Черньо. Някой негодник бе подхвърлил на кучето отрова, и то едва се довлече до двора, като дишаше тежко и ни гледаше с умолителен поглед, а от устата му излизаше пяна. Намерихме мляко и взехме да му го наливаме в устата, но пяната вече бе станала розова и челюстите на Черньо все повече се скопчваха, и млякото течеше навън, а тялото се тресеше от конвулсии, додето най-сетне се вцепени.

На казармения плац един войник си простреля ръката и викаше кански, докато фелдфебелът го успокояваше: „Мълчи бе, глупак, не виждаш ли, че нищо ти няма, все едно бълха те ухапала.“ Войникът викаше само додето го пренесоха в лазарета, обаче лудата в съседния двор крещеше почти всеки следобед. Тя се изтръгваше от бащиния контрол най-вече следобед — когато дъртият, изглежда, лягаше да подремне и тръгваше кротко да се разхожда из двора и може би всичко щеше да си мине нормално, само че дъртият излизаше да я прибере и тук почваше гоненицата и олелията. Тя не бе в ред главно по сексуалната част и бащата затова бързаше да я прибере, докато не се е окачила някому на шията.

Изобщо дворът на лудата бе най-шумното място в квартала, ако не се брои кръчмата на ъгъла, дето всяка вечер бумкаха тъпани. В по-късните часове тъпаните секваха, но започваха побоите и те ставаха най-вече навън на тротоара, за да не се троши инвентарът на заведението.

В зимника на нашата къща, който бе истински лабиринт, също беше доста оживено вечер, обаче това бе тихо оживление с известен сантиментален нюанс. Тук си даваха среща слугините с махленските коцкари. Така или иначе един ден прислужницата на съседите бе изхвърлена, понеже била забременяла, а това, че е забременяла, бе вече напълно очевидно и момичето напразно молеше да го оставят и се вайкаше, че няма как да се прибере на село и няма де да се подслони. Ние — децата от нашия двор — го приютихме в бараката за въглища, ала това не бе никакво решение на въпроса, защото въглищата може би ставаха за спане, но в никакъв случай не ставаха за ядене и момичето подир два дена изчезна и повече не го видяхме.

Най-загадъчен за мене бе случаят с негъра. Той живееше в Княжево в къщичката на едни наши познати. За да изплащат къщичката, познатите през лятото я даваха под наем и това лято именно тя бе наета от негъра. Ние се разхождахме из двора и наблюдавахме негъра, но крадешком и отдалече, понеже ни бяха обяснили, че с неприлично да оглеждаш един човек като маймуна само защото е негър. Право казано, нямаше нищо особено за наблюдаване, обаче ние изгаряхме от любопитство, понеже никога по-рано не бяхме виждали негър. Той по цял ден седеше на сянка, излегнат в плетеното кресло с притворени очи, сякаш дремеше. Хазяинът твърдеше, че бил болен от рак и бил дошъл тук чак от Америка, защото научил, че княжевският климат лекувал рака. А хазяйката добавяше, че при негрите ракът е фатално неизбежен на известна възраст и макар княжевският климат да е безспорно лековит, но той може да има ефект само в ранния стадий, така че на сиромаха работата му е спукана.

Не можах никога да узная кой вятър и откъде бе довял този негър в Княжево, ала за нас той бе едно действително изключително същество, особено след като бяхме чели „Колибата на чичо Том“, и ние не го изпускахме от очи, макар да спазвахме дистанцията на приличието. А той само си седеше мълчаливо в плетеното кресло, — спокойно притворил очи, сякаш търпеливо очакваше избавлението или може би смъртта.

Хорските нещастия, с които се сблъсквах, рядко имаха загадъчен вид и по-скоро бяха тъй банални, че можеше да минеш край тях, без дори да ги забележиш. Веднъж бяхме отишли с прислужницата на подуянския пазар и когато си тръгнахме, тя се сети, че не сме купили лук.

— Вземи три кила — рече ми. — И да се пазариш!

Върнах се неохотно и спрях пред първата купчина лук, мярнала ми се на тротоара. Една съвсем мизерна купчинка, зад която се бе свил някакъв човечец с уморено, небръснато лице и тъмни очила в евтини телени рамки.

— Колко го даваш? — запитах.

— Пет лева.

И като усети колебанието ми, добави:

— Другаде е по шест…

— Четири — отсякох, за да спазя инструкцията на прислужницата.

— Е, вие пък!… — промърмори продавачът. — То не си струва пътя, дето съм блъскал…

В тона нямаше раздразнение, а само умора. Умора и примирение, защото подир кратко пререкание отстъпи.

— Ще взема три кила.

— Колкото искате. Ето, премерете си го.

Той ми подаде кантара, сетне машинално бръкна с пръст зад очилата и намести памука.

— Правиха ми операция — рече, забелязал погледа ми.

Памукът бе тъй кървав и така наблъскан в очната кухина, че естеството на операцията бе очевидно.

Намерил съм и аз с кого да се пазаря, казах си.

— Добре, ще го премеря всичкия. И без туй не е много.

Сетне извадих монетите от джоба и ги погледнах: Да, ще го взема. По пет лева, нали? Човечецът бавно вдигна умореното си лице:

— Вие, какво? От съжаление ли?

— Глупости — избъбрих, като се изчервих до върха на стриганата си глава. — Просто мислех, че няма да ми стигнат парите.

Наистина, глупости. И пазаренето, и жестът. Сякаш с няколко лева повече щях да му върна окото. Тия жестове за мнозина са смешна сантименталност, даже нещо по-тежко: желание да си осигуриш на ниска цена самочувствие на великодушен човек. И все пак не изпитвах срам от подобни жестове, колкото да бяха глупави. И дори си мислех, че зад високомерието на някои хора към подобни жестове може би се крие просто рефлексът на скъперника. Скъперникът винаги е достатъчно мъдър, за да ви каже, че няколко лева няма да решат социалния въпрос.

На пазара ходехме само в петъчни дни. Иначе пазарувахме от бакалницата, на две крачки от нас, дето всичко бе доста по-скъпо. Това беше единствената бакалница в махалата и дебелият стопанин се чувстваше донейде като монополисти си позволяваше да продава по-скъпо. Но по едно време малко по-далече на същата улица се откри второ подобно заведение — съвсем тясно дюкянче, — където хората рядко се отбиваха, понеже стоката бе малко и понеже дебелият бакалин твърдеше, че у пришелеца всичко било второ качество и затова можел да си позволи да продава евтино. Оня, дебелият, се бе зарекъл да прогони от Регентска тоя, новия, и това бе една от множеството махленски междуособици, в която аз участвах само косвено, тъй като винаги купувах от малкото дюкянче, макар да бе по-далече.

Стоката съвсем не бе второ качество, но ако идвах да пазарувам тук, то бе, понеже продавачът нямаше разпасаното чорбаджийско държане на нашия бакалин, а бе тих и учтив човек с леко прегърбена снага и никак тъжно лице, може би защото жена му неотдавна бе починала. Дъщеричката му, също такава тиха и свита, понякога следобед помагаше в магазина, ала за да отклоня вероятните подозрения, следва да кажа, че не идвах тук заради дъщеричката. Тя бе още малка, слабичка и неразвита и изобщо съвсем не от тоя тип цъфтящи палавници, които могат да вземат акъла на един хлапак.

Тъкмо затуй бях много учуден, когато един ден научих, че неколцина дангалаци пресрещнали детето на връщане от училище, отмъкнали го в една барака и там го изнасилили.

— Отде им е скимнало да се нахвърлят баш на това момиче? — рекох на махленския приятел, който ми бе съобщил новината.

— Много просто — отвърна оня. — Понеже знаят, че е кротко и няма да вика.

То едва ли би могло да вика, тъй като бяха му запушили устата с кърпа и едва подир туй бяха безчинствали над слабото му телце, докато в същото време само на стотина метра от бараката бащата акуратно бе измервал половин кило кашкавал и четвърт сирене.

Детето умря още същата вечер. Бакалницата три дни бе затворена, а сетне стопанинът трябваше отново да вдигне кепенците, защото животът продължаваше. Той стоеше, както винаги, зад сиромашкия джамлък с оскъдната стока и само на ревера му беше нескопосно зашито парче черен креп и очите му бяха постоянно сведени и не се вдигаха дори когато те изпращаше. А подир няколко месеца кепенците наново бяха спуснати и този път — завинаги.

Възрастните разполагаха с готов отговор на всеки въпрос, но между тия отговори не фигурираше обяснението на злополуките и нещастията, които ме заобикаляха.

— Какво пак е станало? — питаше ме баба, когато ме видеше да се прибирам с превързана глава или одраскана буза.

— Удариха ме с камък.

— Стой си в къщи, за да не те удрят. Мене защо не ме удрят?

При други случаи обясненията идваха под формата на сентенции: „Да би мирно седяло, не би чудо видяло.“ Или: „Каквото повикало, това се отзовало.“ Или още: „На зла круша — зъл прът.“ И други от тоя род. Само че пословиците, както е известно, понякога могат да звучат мъдро, а понякога — глупаво.

Колкото и да бях наивен, не исках да приема, че злополуките непременно възникват по елементарната механика на предизвиканото следствие. Да речем, че сам си бях изпросил боя, като се бях набъркал в сражението на двете махленски банди. Но каква вина имах, когато за пръв път ме арестуваха?

Бях вече в долните класове на гимназията. Един съученик ни бе поканил да му отидем на гости в неделния ден и ни бе предупредил, че ако случайно в момента е излязъл, ще намерим ключа на онова свръхтайно място — под изтривалката.

От всички поканени в края на краищата отидохме само двама. Бе ранен следобед, дърветата още цъфтяха, слънцето грееше и изобщо животът бе хубав, макар и малко уморителен, защото пътят до Лозенец се оказа доста дълъг. Съученикът навярно бе излязъл нейде с родителите си. Къщата се оказа пуста. Ние обаче бяхме вече посветени в тайната на изтривалката, затуй отключихме, изнесохме грамофона в градината и взехме да убиваме времето с морни танга и добродушни ругатни по адрес на изчезналия стопанин. Тъкмо тогава се появи и полицаят.

Всъщност полицаят бе повикан от съседката, дето надничаше любопитно през оградата. Но така или иначе, веднъж повикан, той трябваше да изпълни дълга си към отечеството, затуй въпреки всичките ни доста логични и правдоподобни обяснения, бяхме подбрани и откарани в участъка.

Натикаха ни в тъмния зимник, дето върху широкия нар лежеше някакъв дрипльо на неопределена възраст. Дрипльото изпълваше помещението със силно хъркане и още по-силна ракиена миризма. Седнахме нерешително в единия край на нара. Дрипльото се размърда и инстинктивно се примъкна към нас. Тук му беше по-меко. Изтръгнахме се от гъстия ракиен аромат и се настанихме в другия край на нара, но пияният отново се присламчи към нас. Явно тук му беше по-меко.

Станахме и взехме да се разхождаме. Казвахме си, че най-късно до четири съученикът ще се прибере, ще научи за станалото и ще дойде с майка си да ни освободи. Тия мисли ни изпълваха с бодрост. Почувствувахме се дори като мъченици на голямата идея, герои на борбата за правда. И в прилив на ентусиазъм приятелят ми застана пред малкото прозорче и:

Солнце всходит и заходит,

а в тюрме моей темно…

Отговорът не закъсня. Полицаят отключи вратата и нахълта в зимника:

— А, и руски песни пеете!… Вашта мама!…

Аз не пеех, но получих тъкмо толкова юмрука, колкото и певецът. А времето се влачеше доста тегаво. Особено откакто си казахме, че съученикът може и нищо да не научи. Откъде ще научи? От съседката? Ами че тая мръсница нарочно бе скроила целия номер, като ни бе представила за бандити, макар да беше ясно, че бандитите няма да пуснат грамофона и да се излегнат в градината. Тая мръсница се бе ядосала зарад грамофона или просто си търсеше занимавка сред скуката и нямаше да разкрие подлостта си на съседите.

Да, времето се точеше доста тегаво, но все пак се точеше. Слънцето залезе. Мръкна се. В двора на участъка светна унила и самотна лампа. А от съученика нямаше и помен. На всичко отгоре оня пияният, разпънал волно ръце и нозе, бе обсебил целия нар. Късно вечерта, когато вече едва се държахме на крака, решихме все пак да го сбутаме и да се свием в единия край на въшкарника.

Освободиха ни чак на следния ден по обяд. Без обяснения и добавъчни разпити.

— Па друг път да си опичате акъла — промърмори фелдфебелът, който ни пусна.

Не ни беше ясно за какво точно трябваше да си опичаме акъла. Предполагам, че това не бе твърде ясно и на фелдфебела.

Нещастията, и малките, и големите, обикновено те връхлитаха изневиделица, без да си ги предизвикал и без да си ги чакал. И аз бях склонен да приема като обяснение по-скоро античната версия за всемогъщия Фатум, отколкото пословиците на баба ми. Особено след оная история с Георги.

Георги току-що бе завършил Художествената академия, а аз току-що бях завършил гимназията, когато се запознахме. Той бе нисък на ръст и с много високо чело, общителен и оптимист, и като ти стиснеше ръката, пръстите те заболяваха, а като те погледнеше, в очите му играеха весели огънчета. С две думи, бе мой антипод, а между антиподите, както е известно, нерядко възниква симпатия.

Изглежда, че Фатумът, колкото да бе навъсен и суров, също изпитваше симпатия към веселяците, защото Георги бе просто галеник на съдбата. Трудолюбив и надарен, той още като студент жънеше успехи в резбарското изкуство и бе обсаден от клиенти, понеже буржоазията имаше ужасна слабост към тая тежка и тъмна, отрупана с резба мебел, коя го й се представяше като материализация на охолство и благоденствие.

Прочее Георги имаше талант, имаше пари, имаше хубава млада годеница, готвеше се да се жени и да купува апартамент и животът му се разкриваше пълен с примамливи обещания. При това той не бе от хората, които оглупяват от успеха. Беше с прогресивни разбирания, въпреки неизбежните делови връзки с парвенютата, обичаше професията си повече от парите и бе винаги готов да услужи на изпадналия в нужда приятел.

Всичко почна с екскурзията, макар че и да не беше екскурзията, пак би почнало. Бяхме тръгнали с Георги и с още двама млади художници за Витоша, но артисахме на Владайската река. Ловяхме раци, хранехме се в близката кръчма и спяхме край лагерния огън. Прекарахме три дни и така изгоряхме, че заприличахме на индианци. Георги бе най-зле. Кожата му не понасяше слънцето и върху високото му чело се бяха появили две големи петна като криле на червена пеперуда.

Когато се прибрахме в София, реши да иде в болницата да му дадат някакъв мехлем.

— Гошо остана в болницата — каза ми един от художниците няколко дни по-късно.

— Че толкова сериозно ли е това изгаряне?

— Това не е изгаряне. Това е проказа.

„Стига си ме баламосвал“ — понечих да кажа, но разбрах по угриженото му лице, че не ме баламосва.

— И какво прави сега Гошо?

— Какво ще прави… Държат го като затворник в една стаичка, и това е. Загази сиромахът…

Той въздъхна, после добави:

— Ще трябва и ние да се прегледаме. От едни паници ядохме, с едни одеяла се завивахме…

— Ти се преглеждай, ако щеш, аз не отивам. Да не съм луд да ида да ме затворят.

— Все пак трябва да проверим дали е чак толкова заразно…

Той ходи някъде да проверява и когато се срещнахме подир два дни, бе вече поуспокоен:

— При нашия климат тая мръсотия не се прихващала лесно.

— А Гошо как я е хванал?

— Ами от вуйчо си. Онзи е бил болен. Гошо дълги години живееше с него. Нали е сирак, вуйчо му го беше осиновил.

— Осиновил го и го затрил. Трябва да идем да видим Гошо.

— Няма как. Не пускат.

Той помълча, после рече:

— По-добре, че не пускат. Представи си, че идеш при него и ти подаде ръка…

След известно време научихме, че Георги сам е почнал да излиза. Давал по някой лев на пазача и привечер се измъквал през оградата. Съобщил на годеницата да се смята свободна. Търсел начин да замине в чужбина, където уж се лекувала проказата. Такъв енергичен и пълен с оптимизъм човек не се предаваше лесно.

С течение на времето все по-рядко чувах за Георги. Някои казваха, че пътуването зад граница било на път да се уреди, други — че нищо не излизало. Додето веднаж привечер се сблъсках с него на улицата.

Трябва да бе късна есен, защото времето вече беше доста студено. Георги идваше насреща ми по Витоша, оная пуста тогава част на Витоша, дето се точеше край казармите. Бе вдигнал яката на сакото ся и аз в първия миг не го познах, защото вече се здрачаваше и защото най-малко очаквах да го срещна. Може да е срамно да се признае, но просто напоследък го бях забравил.

Георги също ме позна едва когато почти се изравнихме. Провикна се, както си му бе обичаят и както си му бе обичаят, ми подаде ръка. Беше от тия, общителните, дето винаги подават ръка и така те стисват, че пръстите ти изпукват.

„Представи си, че идеш при него и ти подаде ръка…“

Поех десницата му, но трябва да бях закъснял с някаква част от секундата, защото той веднага ме пусна и измърмори:

— Може би не трябва да се ръкуваме…

— Хайде и ти!… — рекох. — То ако се хващаше така лесно…

— Просто не мога да се освободя от навиците си — промърмори той гузно. — Просто не мога да свикна още с мисълта, че съм прокажен…

— Хайде и ти! — повторих, но замълчах, защото нямаше как да възразя, че не е прокажен.

— Какво правят приятелите?

— Какво ще правят… Ти заминаваш ли?

— Заминаването се провали. Всичко се провали.

Тръгнах да го поизпратя малко. Вървяхме известно време умърлушени, но докато стигнем до ъгъла, той отново бе добил бодрия си вид.

— А бе има още една надежда. Изобщо, додето си жив, все има надежда. Чакам да изпратят едни специалитети от Париж.

Бяхме спрели под уличната лампа и сега виждах ясно лицето му, застинало в престорена бодрост, и високото чело, върху което голямата червена пеперуда на смъртта бе сложила отпечатъка си.

— Трябва да бързам — каза и понечи да ми подаде ръка, но се сети навреме. — Вече все по-рядко успявам да се измъкна, и то само за половин час. А има работи за оправяне. Тия специалитети…

В къщи дълго си мих ръцете. Чувствах се виновен, дето тъй старателно ги чистя от приятелското ръкостискане, но продължавах да ги мия. А една седмица по-късно научих, че Георги се е застрелял.

Да, нещастието те връхлита съвсем ненадейно също като трамвая, дето прегази хазяйката, или като проказата, дето се лепна за Гошо, и ти не можеш да направиш нищо, за да се предпазиш, и това, което би могло да се направи, става ясно едва тогава, когато вече е много късно: да не пресичаш релсите и да искаш от вуйчо си медицинско свидетелство, преди да те осинови.

Но има и случаи, когато нещастието пристъпва съвсем бавно и за всички е ясно, че то е именно нещастие, а не нещо друго, и въпреки това никой не се запретва да го спре. Доста приятели от младините ми свършиха зле не при внезапна катастрофа, а при бавно затъване пред очите на толкова хора. Толкова хора, които гледаха отстрани, без да се намесят, защото бяха заети или смятаха, че някой друг ще се намеси, или си казваха, че и да се намесиш — каква полза. Впрочем имаше и такива, дето се намесваха, но само за да ускорят затъването.

Понякога в нощите на безсъние тия отдавнашни приятели — по-далечни или по-близки — все още ме спохождат и аз, вече застарял, се чувствам малко неудобно сред тях, понеже те всички са запазили младостта си, следвайки единствено валидната рецепта: да умреш възможно по-рано.

И между тия нощни посетители нерядко се явява един висок момък с дълго бледо лице и къдрави коси, облечен в поизносен тъмносин костюм, под който се подава евтин сив пуловер, призван да компенсира липсата на балтон. Това е нашият приятел Сашо Вутов.

Когато за пръв път се видях с него в редакционния комитет на „Ученически подем“, то беше само за да се скараме. Не помня какъв точно бе поводът на кавгата — философски или литературен, — но помня добре, че се скарахме и аз го нарекох тесногръд сектант, а той мене — объркан интелигент.

В началото наистина виждах у него нещо фанатично, което не ме привличаше особено — тоя остър профил с пречупения нос и тоя остър език, и тоя остър поглед, добиващ в течение на спора някакъв екзалтиран блясък. После, когато свикнахме с взаимните си остроти — защото и аз, откровено казано, не бях по нежните изрази, — между нас се установи нещо като дружба и Сашо се отбиваше в къщи да вземе някоя книга или да ми прочете някое свое стихотворение. Но това бе дружба без особена топлота и без излишък на допирни точки. Той не пиеше, не пушеше и намираше много от литературните ми пристрастия за декадентски.

На следващото лято Сашо замина за Берковица, а когато есента се прибра в София, фанатизмът му се бе напълно изпарил. Спомням си, че още същата вечер, когато ме намери, тръгнахме из кръчмите и не се успокоихме, докато не изпихме жалката сума, с която разполагахме, а сетне вървяхме без посоки из нощните улици и бурният есенен вятър люшкаше дърветата и свиреше в жиците, а Сашо, размахал дългите си ръце, крещеше насреща му:

Ноемврийският яростен вятър,

— Вятър —

не сте ли вий срещали вятъра

на кръстопътя на петстотин пътя,

пищящ от студ — гневен и луд…

Бях в последния клас на гимназията, Сашо бе вече завършил и имаше предимството да живее като свободен човек и той използуваше това предимство, за да осъмва с приятели из кръчми и задимени квартири. Това бе режим, доста тежък дори за човек със здрава физика, а Сашо не бе твърде здрав, почти цялото му семейство бе измряло от туберкулоза, и както я караше, налице бяха всички изгледи да последва близките си в гроба.

Брат му го бе записал да се храни на вересия в една гостилничка на Дондуков. Но когато изпиехме кило вино и се окажеше, че нямаме повече пари, Сашо ни водеше в гостилничката, не, разбира се, да се храним, а да си допием срещу определената за ядене вересия.

За да позакърпи здравето му и да го отдалечи от бохемската среда, брат му го настани през пролетта на гара Бов. Само няколко дни по-късно Сашо ни изпрати трогателна картичка, в която ни заклеваше да му идем на гости. Не чакахме, да повтори поканата. Заварихме го не особено укрепнал, поне що се отнася до нервите. Какъвто си беше болезнено чувствителен, той бе твърде потиснат от самотата, шумът на реката нощем му пречеше да спи и му се струваше да чува в тоя шум тревожни гласове и страшен шепот, а във въображението му витаеха поверия за вампири и привидения. За да го развеселил, ние още след слизането от влака предприехме лека почерпка в бюфета на гарата, която с малки прекъсвания трая няколко дни, докато изразходвахме напълно авоарите — и машите, и Сашовите.

Известно време бяхме почти неразделни. Седяхме или в моята стая, или в неговата квартира, помещаваща се в малка неугледна къщичка на Раковски, четяхме свои или чужди стихове и спорехме, също както и преди, с тая разлика, че сега аз застъпвах левите позиции, а Сашо — естетските. Срещахме се често и в една приятелска компания, прочутата на времето компания на „Трявна“. Постепенно обаче аг почнах да страня от тая среда, защото това бе компания не на нощните, а на денонощните кръчмарски бдения. А Сашо, напротив, все повече хлътваше.

След невинните затъмнения на дробовете дойде ред на каверните. Сашо прекарваше с месеци по санаториумите, а излезеше ли, отново се понасяше из въртопите на безсънните нощи и гуляите. Нямаше постоянна квартира. Спеше у приятели или в мизерни хотели, когато изобщо се сещаше да спи.

Вече рядко се търсехме един друг, а случеше ли се да бъдем заедно, репликите се движеха по ръба на кавгата. Бяхме твърде близки, за да водим неутрални разговори, но щом заговорехме по същество, противоречията неизбежно възникваха. Опитвах се да го накарам да се стресне и навярно го правех съвсем неумело с назидателния тон, който той не можеше да понася и който на негово място аз също не бих понасял. Отвръщаше ми, че там, където аз се намирам, той отдавна вече е минал, че му е дотегнало от баналности, че съм бил роден за поп, ха-ха, поп Богомил, и други от тоя род.

Той имаше нужда не от назидания, а от съчувствие, не от подаяния, а от помощ, но какво съчувствие и каква помощ — това не беше ясно дори на тия, които го обичаха. Кръчмарските приятели великодушно го черпеха с вино и подкопаваха здравето му. Някакъв благодетел го бе назначил за пазач на градина, макар и формално, и бе смачкал самолюбието му. Редакторът на „Златорог“ поместваше стиховете му, но го отчуждаваше от другарите му. А старите приятели го обявяваха за декадент и засилваха отчуждението му.

Той бе странно съчетание от хубави блянове и тъжни реалности, непрестанно търсещ разбиране, ала твърде своенравен, за да го получи, сантиментален и язвителен едновременно, болезнено експанзивен и болезнено депримиран, загубил младежкия идеал, но неспособен да приеме мракобесието, отчайващо вироглав и жертва на лоши влияния, влюбен в чистата поезия и обречен на делнична проза, жадуващ човешка топлота и осъден на страшна самотност, копнеещ за бурния живот, ала вече разяден от смъртта, един прокълнат поет в едно тревожно време, където нямаше място за прокълнатите.

Някои казваха, че бил от тия, дето и господ не може да им помогне, защото рече ли човек да се самоубива, кой би могъл да го спре. Това бе вярно донейде за периода към края, но преди да стигне до края, Сашо бе извървял дълъг път и никой от нас не бе потърсил или не бе намерил начин да го спре. А всички знаехме накъде се е запътил.

Последния път, когато го видях, той сам ме откри в „Средец“. Бе вечер и кафенето бе почти пусто и аз чаках да мине някой приятел да съобщи поне новините и убивах времето, като наблюдавах двама старци, които играеха белот с оная дребнавост и заядливост, характерни за склеротиците. Мислех вече да ставам, когато се появи Сашо, за да се осведоми не би ли било много нахално, ако помоли да го приема за една нощ в кухнята, в случай, разбира се, че кушетката в момента е свободна.

Кушетката наистина доста рядко бе свободна. В кухнята преспиваха най-различни познати и приятели, а някои се настаняваха там и за по-продължително време, като оня художник, автор, ако се не лъжа, на една-единствена картина, поел също пътя на бавното самоубийство и приключил тая работа няколко години по-късно.

В момента обаче кушетката бе наистина свободна и казах на Сашо, че може да разполага с нея не една нощ, а колкото си ще и че съвсем не е нужно да ми говори с тоя церемониален тон, защото понякога, като го прихващаха, той ставаше прекалено учтив и церемониален, като че ли разговорът се водеше между лордове.

— Спявката снощи, изглежда, е била доста продължителна — подхвърлих, като забелязах тъмните сенки под очите му.

— Завиждаш ли? — засмя се той.

— Да. Но не и на настроението ти в момента.

— Наистина ужасно се чувствам. На всичко отгоре похарчих и парите за хотела.

Тръгнахме за къщи. Не помня за какво приказвахме по пътя. Като пресичахме Градската градина, срещнахме един приятел, който ме спря, за да ми съобщи последните новини. Додето разговарях с него, Сашо чакаше настрани, сякаш събитията не го вълнуваха. Но когато продължихме към дома, ненадейно запита:

— Можеш ли да си представиш как ще изглежда животът след войната?

— Мисля, че — да… в общи линии.

— Тоест в шаблонните линии на новия ден и щастливото бъдеще…

— Вероятно. Засега подробностите все още не ме занимават.

— А пък аз изобщо не мога да си го представя… Нито в подробности, нито никак…

— Защо трябва да се измъчваш? Като свърши войната, ще го видиш.

— Мислиш ли, че ще свърши толкова бързо?…

„Мислиш ли, че ще свърши толкова бързо, за да успея да го видя?“ — Всъщност това искаше да каже той, но в момента изобщо не обърнах внимание, тъй като в ония дни въпроса за края на войната всеки от нас си го задаваше.

По-късно в кухнята още дълго говорихме за различни неща. Той беше в едно от честите си състояния на депримираност, когато най-остро усещаше самотата, и вероятно затова продължаваше разговора и аз все се вдигах да си ходя и все оставах. На края все пак се вдигнах и Сашо, сякаш правеше последен опит да ме задържи, запита:

— Искаш ли да чуеш едно стихотворение?

— Защо едно? Може и повече.

— Не. Само едно.

И той издекламира поемата си „Европа-хищница“. В тая поема подир дългия период на отчуждение Сашо отново се връщаше към света и световните събития. И това най-много ми хареса, но се въздържах да му го кажа, защото знаех, че ще избухне. Той не обичаше да го виждат в ролята на разкаял се грешник.

„Събужда се — помислих. — А щом се събужда, значи, работите вървят към оправяне.“

Тогава още не бях разбрал, че често, твърде често, тъкмо преди да дойде най-лошото, на човек му се струва, че работите тръгват към оправяне. Сашо умря само няколко месеца по-късно, едва навършил двадесет и четири години.

В тревогата и напрежението на ония военни години смъртта на Сашо мина почти незабелязано. Твърде много насилствена смърт имаше наоколо, за да бъдат хората потресени от една смърт, която е прието да наричаме „естествена“, понеже е причинена от болест, макар и болест така добавъчно подпомогната, че напомня самоубийство.

Позлати и приятели, с които бях расъл и общувал, сега лежаха по затворите или падаха като партизани, или минаваха през страшните коридори на инквизицията, или биваха изправяни на разстрел. А и немалко от тия, все още на свобода, живееха като обречени и утринният звън на вратата съвсем не пораждаше асоциацията за прясно мляко.

Човешкият живот не струваше много нещо не само там, по фронтовете, но и тук, в тоя град, който все още се стараеше да поддържа привидността на един мирен живот. Почвахме да привикваме със смъртта и като реално присъствие, и като предстояща заплаха и да си казваме, че щом толкова много хора умират наоколо, какво чудно, ако скоро дойде и нашият ред.

Това не беше отчаяние или чувство за безизходица, макар че и такива случаи не липсваха. Това не бе загубване на вярата в победния ден, а просто едно интимно примирение с мисълта, че победният ден може би ще се състои и без тебе, едно тягостно предчувствие, което за мнозина, уви, се оправда.

Сега животът ми поднасяше с пълни шепи материал за скръбни обобщения, но тъкмо в тоя момент абстрактните размисли най-малко ме привличаха. Когато гори под краката ти, трудно можеш да разсъждаваш за свойствата на огъня. Ала и без да разсъждавам съзнателно, аз вече долавях наивността на някогашните си детински догадки. Бях си блъскал главата над механиката на нещастието, като че се касаеше до някакъв единен център за фабрикация на нещастие. Бях търсил моралните основания на злополуката там, където имаше само природни закони или социална аморалност, или абсурди на случайността.

И без да се занимавам с научни класификации, и без да анализирам подробно свойствата на огъня, горящ под нозете ни, вече виждах цялата многоликост на чудовищата, плъзнали от кутията на Пандора — природната напаст и програмираното бедствие, личната злополука и обществената трагедия, нелепата жертва и героичната саможертва, нещастната случайност и закономерното нещастие, възмездието за една страст и голготата за едно убеждение. И тия чудовища бяха толкова много, та просто бе смешно да мислиш, че са излезли от една кутия — колкото и голяма да е тя, — след като бяха пренаселили света, след като дори целият свят се оказваше тесен за тях.

„Един невъзможен свят, с тия плъзнали по всички посоки чудовища“ — би казал някой. Но щастието или бедата е в туй, че човек свиква дори с невъзможното.

Някога случайно зърнатият на тротоара окървавен труп спохождаше дълги нощи наред кошмарите ми. А след бомбардировката на десети януари църквата бе пълна с трупове, покрити небрежно с чували, и аз отмятах един по един чувалите и се взирах в мъртвите почернели от дима или побелели от варта лица, защото ми бяха заръчали да търся някакъв изчезнал съсед, и се движех край дългата редица като вцепенен и неволно се учудвах, че не изпитвам нищо друго освен вцепенение.

Не открих познатия съсед. Открих нещо друго познато, което съвсем не бях очаквал да открия: лицето на млада жена, едно лице сякаш безвкусно напудрено от набитата в него мазилка. Едва тогава усетих, че ръката ми затреперва и вцепенението преминава в слабост. „Хайде, завивай я — казах си, — какво чакаш.“ Но нямах кураж да я завия с тоя чувал, да завия нейното лице с един мръсен чувал. И когато най-сетне все пак се реших, прегънах леко зеблото, за да не опира съвсем в лицето и, сякаш тя имаше нужда да диша.

Това не беше любовна история. Беше по-скоро глупава история, или ако щете — глупаво-любовна. Запознал се бях преди три години или повече с Мими — наричам я Мими, защото сега вече няма никакво значение как ще я нарека, а истинското и име бе точно от рода на тия малко глезени имена. Запознал се бях на един еснафски жур или рожден ден, изобщо сборище на чужди хора, дето бях попаднал съвсем случайно, замъкнат от една позната от гимназиалните години.

Познатата ме използуваше просто за кавалер и аз съвсем не държах да ме използува за нещо друго и бях уйдисал на акъла й само защото нямаше какво да правя през тоя следобед. Още щом влязох в претенциозно мебелирания апартамент, съжалих за лекомислието си, понеже тия наоколо бяха също претенциозни до немай-къде и в обноските, и в състезанията по остроумие, което напълно им липсваше. На всичко отгоре бях представен като поет. От това съобщение, разбира се, никой не падна възнак, но то накара самия мене да се почувствувам доста неловко.

За мой късмет освен тортата с бадеми имаше и нещо за пиене — в подобни случаи чашата бе едничката възможна противоотрова. Въоръжих се прочее с любезно поднесената ми противоотрова и въпреки киселите физиономии на моята дама се натиках в най-далечния ъгъл на холната стая.

— Ти си невъзможен! — прошепна познатата, която по неволя ме беше последвала.

— Какво, сега пък да не искаш и да танцувам…

В тоя момент късметът ми проработи за втори път: някакъв хапльо с дълго до коленете сако галантно покани дамата ми.

Гаврътнах за кураж чашата и посегнах към втора, забравена от някого на скрина.

— Поетите не танцуват ли? — чух зад гърба си приятен глас.

— Танцуват, само че лошо — отвърнах, като разглеждах не без вътрешно одобрение появилата се персона.

Тя бе от този тип жени, подир които мъжете се обръщат по улиците, и ако бих влязъл с нея в нашия „Средец“, тропотът на пуловете и заровете вероятно мигом би секнал.

— Лошото има степени — забеляза непознатата.

Оставих чашата и се вдигнах с чувство на раздвоение. Компанията ме привличаше, но фокстротът — никак. Сподирих я в хола, който играеше роля на дансинг, и помарширувах известно време сред навалицата.

— Виждате, че ако е до степени, аз съм на най-долната.

— Защо? Можеше да бъде и по-лошо — успокои ме тя.

Фокстротът все пак свърши и ние се отправихме наново към съседната стая, като се въоръжихме пътем с по още една чаша.

— Забавлявайте я добре! — извика ми някакъв франт, изтегнал се разпасано между две момичета. — Тя ужасно се нуждае от малко по-добро настроение.

— Затова пък ти го имаш повече от необходимото — върна му го жената.

Той наистина изглеждаше доста пиян, макар че още не падаше от креслото.

— Искате да му натриете носа? — рекох, когато се настанихме в ъгъла.

Тя се засмя.

— Ако исках да му натрия носа, щях да ви хвана подръка и да излезем заедно от тая врява.

— И на това съм готов. Улучихте ме в момент, когато съм готов на всякакви жертви.

Тя наново се засмя.

— Наистина, какво висим повече тук? — настоях. — Вие се отегчавате от врявата, аз — от танцуването…

И преди да завърша фразата, тя вече ме бе хванала подръка и ние се запътихме към изхода.

Отбихме се в някакво заведение, пихме по два или по три вермута, но имах чувството, че дамата, също както преди, ужасно се нуждае от малко по-добро настроение. Инициативата в разговора бе възложена главно на мене и аз с помощта на вермута се опитвах да се справям някак си. Узнах, че работи като машинописка, че живее с майка си и че пияният франт е нещо като годеник, но едва ли ще стане годеник в точния смисъл на думата.

По едно време тя погледна часовника си и оповести, че трябва да се прибира. Изпратих я и предложих да я повеселя наново следващия ден. Дамата се поколеба за миг, сетне за голямо мое удоволствие прие и за голямо неудоволствие ми определи среща в „Савоя“.

Едно от нещата, които най мразех по онова време, бяха срещите в сладкарниците и особено в такива парвенюшки сладкарници като „Савоя“. Но додето крачех по вечерната улица към дома, аз си казвах, че за такава жена си заслужава да умираш по малко.

Тя наистина ми бе завъртяла донейде главата именно като жена и по-точно като физика, защото бе от тия, подир които мъжете се обръщат, за да ги огледат по-добре, и не приличаше на момичетата от нашата компания, а бе много шик и поне с пет години по-възрастна от мене и дори ми се виждаше чудно, че се е съгласила на среща с хлапак като мене, и макар срещата да бе определена в тая скучна „Савоя“, все пак длъжен бях да я оценя като голям шанс.

На следната заран, след като вермутът бе изфирясал от главата ми, шансът не ми се видя чак толкова приказен. Между другото и за туй, че не разполагах с необходимите средства за рандеву в „Савоя“. Първата ми мисъл бе позорна — да дезертирам. Втората се оказа разорителна — да продам някоя и друга книга от библиотеката си. Чувството за кавалерски дълг ме накара да избера втората възможност.

И тъй срещата се състоя и мина, общо взето, прилично. Мими — вече не само знаех името и, но го и употребявах — този път бе по-разговорчива, може би защото от околните маси ни гледаха и тя държеше на всяка цена да покаже, че сме потънали в оживен и крайно увлекателен разговор. Но оживлението не трая повече от час, подир което бях осведомен, че Мими трябва да ходи у някаква приятелка и че не е нужно да я изпращам, освен може би само до ъгъла.

— Приятелката вероятно това е онзи, вчерашният — подхвърлих просто за да кажа нещо, след като излязохме.

Тя се засмя. Когато бе натясно, тя винаги се засмиваше и понеже често й се случваше да бъде натясно, не ми беше никак трудно да я разсмивам.

— Не. С Любо сме в пълен конфликт.

Тази декларация ми даде основание да предложа следващата среща. По мое време човек нерядко трябваше да изтърпи изпитанието на доста срещи, преди да се реши на нещо друго. Особено с една толкова шик дама като Мими.

Тя и този път се поколеба, но и този път прие. „Вероятно все по същата причина — помислих с горчивина. — Разчита, че познатите, като ни видят в «Савоя», ще информират онова говедо — Любо.“ Вече знаех, че Любо е процъфтяващ адвокат, и негодувах, задето не ме третираше дори за съперник и смяташе, че Мими при всички случаи му е в кърпа вързана, както и да се държи с нея.

— Всъщност ти откъде намираш пари? — запита ме тя на следващия ден, като съвсем ненадейно мина на „ти“.

— Продавам книги — отвърнах, без да се замисля, защото, замислех ли се, непременно щях да излъжа.

— Би трябвало да се чувствам поласкана — рече Мими, додето разбъркваше айскафето. — Но май че по-скоро усещам угризения.

— Не ми е за пръв път — успокоих я. — Продажбата не е най-неприятното…

— А кое е неприятното?

— Ами тая тъпа сладкарница.

— Защо тъпа?

— Ами защото е пълна с тъпаци… и защото не можеш да изпиеш поне един вермут.

Тя се засмя по обичая си.

— Добре, да идем при вермута. Само че там плащам.

— Изключено. Този път е ред на Мопасан.

Това бе самата истина, тъй като заранта бях принесъл в жертва именно съчиненията на Мопасан.

„При вермута“ нещата тръгнаха по-добре. Даже тъй добре, че когато излязохме, лампите по улицата вече бяха запалени и ние ги виждахме двойно по-светли и двойно повече на брой, отколкото бяха в действителност, и се движехме ръка под ръка и бяхме толкова весели, та дори Любо не би могъл да твърди, че се нуждаем от по-добро настроение.

Когато слизахме по Търговска, Мими спря за малко пред отрупаната с деликатеси витрина на „Порто Рико“.

— Виж… Чер хайвер… — посочи тя. — Никога не съм хапвала.

Тая реплика и това не твърде деликатно посочване с пръст изведнъж я свалиха от аристократичния пиедестал, дето я бях поставил. И в същото време изведнъж я усетих по-близка.

— А ти опитвал ли си?

— Само веднаж — излъгах аз или може би вермутът.

— Вероятно е божествено…

— Е, чак пък толкова!… — промърморих небрежно. — Въпрос на вкус.

Продължихме нататък, додето тя се сети да попита накъде всъщност отиваме и аз бях принуден да отговоря, че отиваме в къщи, на което пък Мими възрази, че тази вечер в никакъв случай не можела да закъснява, подир което пък аз изпаднах в мрачното настроение на миров скръбник, така че тя на края обеща все пак да дойде в къщи, обаче не тази вечер, а утре следобед.

— Само да не си въобразяваш разни работи — предупреди ме Мими. — Ще дойда просто за да не харчиш пари и да не продаваш книги.

Сънувах я през цялата нощ. За три дни така ми бе замаяла главата, че я сънувах чак до заранта. А на заранта седнах на малък военен съвет пред библиотеката. Голямата ми надежда беше Достоевски, този сърцеведец. А голямата цел — черният хайвер. Защото в просъниците на тая смахната нощ ме бе осенила идеята, че трябва да поднеса на Мими цяла кутия черен хайвер, за да й създам един малък празник и да покажа, че бедният поет е по-щедър от богатия адвокат.

Продажбата мина по-добре от очакваното заради хубавата подвързия на томовете. Оказа се обаче, че в света на бакалите цялото дело на сърцеведеца не струва колкото петдесет грама черен хайвер. Стана нужда да се простя и с Хамсун. Но след като си пожертвувал Достоевски, няма да вземеш да правиш истории за един Хамсун.

Този ден късметът ми отново работеше под пълна пара, защото като отивах за „Порто-Рико“, срещнах един приятел, минаващ за човек с познания в светския живот, тъй като бе служил като келнер в „Елит“, преди да бъде погълнат от алкохолния проблем в неговия практичен аспект. Запитах го дали черният хайвер може да се поднася с вермут, на което той добродушно се изсмя.

— По-добре — с боза. — Ще ти излезе по-евтино.

Познатият ме погледна изпитателно:

— И откъде такива грижи? Да не пишеш елегия зя черния хайвер?

Наложи се да призная, че и аз като него се интересувам най-вече от практическата страна на проблемите. И да обясня, че за утре съм поканил една жена, но такава жена, която… и пр., и пр. Казах за всеки случай „утре“, понеже се боях, че какъвто си беше нахален, познатият може да цъфне на срещата заедно с Мими.

Той въздъхна тежко, като човек, свикнал да се жертва за ближния, но почнал вече да чувства известна умора от бремето на тая постоянна саможертва. Подир което реши да ме придружи до „Порто-Рико“, като по целия път ме убеждаваше, че идеалното питие за черния хайвер е водка „Смирнов“ и че човечеството през многовековната си еволюция не е успяло да измисли по-добра комбинация.

Аз обаче бях категорично против водката, не толкова заради високата цена, колкото затуй, че Мими не бе по силните питиета. Тогава познатият започна да ми излага предимствата на френските бели вина, по не тия, дето са сладки като сиропи за кашлица, а ония, тръпчивите и леко нагарчащи. Цялата тази пледоария може би имаше някакъв учебен смисъл, ала беше без всякакво делово значение, защото, когато отидехме в магазина, стана ясно, че цените на екзотичните напитки са далеч над моите възможности. Прибавихме към хайвера две бутилки карловски мискет и пазарът бе приключен. Впрочем не съвсем.

— И да не вземеш да пльоснеш пред нея хайвера, както си е в кутията…

— А как другояче?

Той наново въздъхна мъченически.

— Ще намериш една кристална купичка…

— Нямам кристални купички.

— Тогава — една чиния. Чинии имате ли? Вземаш една чиния, изсипваш вътре хайвера и го размазваш като малка тортичка.

— Добре, ще имам пред вид.

— Чакай, това не е всичко…

Наложи се да изслушам и препоръките за лимона, маслото, хляба за сандвичи и начина, по който следваше да се поднесе всеки един от тия помощни материали.

— Ами да купим хляба и другото и да свършваме — рекох, убедил се за лишен път колко сложно изглежда отблизо и най-простото нещо.

— За какво ти е да купуваш сега хляба? Нали утре ти е срещата?

— Да, вярно…

Отбихме се в един аперитив, за да се съвземем от напрежението, подир което аз тръгнах сам да довърша покупките.

Днес вече не мога да си дам сметка, как е изглеждала на времето празничната трапеза в ергенската ми стая, но тогава бях напълно уверен, че изглежда великолепно. Бях открил в гардероба една ленена покривка, от тия, дето се пазят за тържествени случаи, но понеже никой случай не е тържествен чак за ленена покривка, така си и пожълтяват неупотребени. Заел бях от съседите десертни чинийки и сребърни прибори, аранжирал бях всичко точно според указанията на познатия и в качеството на личен принос към целия този разкош бях добавил вазичка с три карамфила.

Срещата бе насрочена за след пет, понеже Мими в пет излизаше от работа. Имах прочее достатъчно време не само да подредя цялото това великолепие, по дори на няколко пъти да го пренареждам, също като моята дъщеря на рождения си ден много години по-късно. Аз обаче не чаках гости „изобщо“, а само една точно определена гостенка. Затуй пък знаех със сигурност, че тя ще дойде.

Тя не дойде. Нито в пет и половина, нито в шест и половина, нито по-късно. Нещо се е случило — мислех си. — Нещо непредвидено. Мими не е такава, че да излъже. Но в същото време ясно съзнавах, че в действителност съвсем нямам понятие каква е Мими и че достатъчно е било едно обаждане от страна на онова говедо, Любо, за да хвръкне моето рандеву по дяволите. Най-сетне чак към осем на вратата се чу дългоочакваният звън.

Беше приятелят ми. Оня същият, с основните познания за светския живот.

— Сетих се още нещо — обясни той, като свойски се запъти към стаята ми. — Ще трябват и цветя…

Но като се озова в ергенските ми покои, възкликна:

— А, ти си сложил цветя… И всичко си наредил още отсега… за утре, нали?

Той знаеше много добре, че не е за утре, и тъкмо затова бе цъфнал съвсем неканен, може би от любопитство да види каква е тази приказна жена, заслужила подобни жертвоприношения, а може би просто от симпатия към карловския мискет.

— Да, всичко е наред — признах. — Само дамата я няма.

Приятелят ме погледна въпросително.

— Няма я и няма да дойде.

— Е, щом е така, значи, мога да поостана няколко минути.

Той небрежно се отпусна на стола — на стола отреден за Мими — и извади цигарите.

— Защо палиш — рекох. — Яж! Нали тоя хайвер все трябва да се изяде!

— Прав си. Дай да му видим сметката. И остави тая скръбна физиономия за деня, в който ще погребваш бъдещата си тъща. Жената, братко, е чужда кост!…

При тия думи той пое деликатно една филийка и почна да я маже с масло, доволен вътрешно, че може да ми покаже не само как се сервира хайверът, но и как се яде. Нагледните упражнения траяха доста дълго, по-точно докато цялата чиния бе ометена. Но приятелят, както вече споменах, бе свикнал с тежкия кръст на саможертвата. Наливаше си от време на време по чашка мискет, за да възстанови силите си, а сетне отново започваше да маже филийките с масло и да ги застила с хайвер.

— Ти защо не хапнеш? — сети се той, когато вече не бе останало почти нищо за хапване.

— Не ща! Яж ти.

Да хапна? Да хапна от тия блестящи сиви зрънца, в които се бе преобразил моят Достоевски и моят Хамсун? Това ми изглеждаше все едно като да закусвам с мечтата си. „Сега Мими скитори с онова говедо — мислех горчиво. — Или се изтяга в квартирата му.“ И за да не си представям как точно се изтяга, посегнах към чашата. Когато си отровен и когато под носа ти има две бутилки противоотрова, няма как да се въздържиш.

Впоследствие двете бутилки нараснаха на четири. Приятелят бе може би нахален, но не и неблагодарен. Той изтърси джобовете си и откри достатъчно дребни пари за едно прескачане до съседната кръчма.

Тъй че на следната заран към любовната мъка се прибави и главоболието. Излежавах се през целия ден, без даже да си дам труд да се избръсна и измия. Страдах и, разбира се, драматизирах нещата повече от необходимото. На тази възраст човек изпитва дори известна горчива наслада да драматизира.

Бе към пет и половина, когато навън се позвъни. „Да беше се позвънило вчера“ — рекох си, като отивах да отворя.

Пред вратата бе застанала Мими в пълното си великолепие, сякаш идеше не от учреждението, а от фризьорския салон.

— По пижама… И разчорлен… Така ли посрещаш гостите си! — подхвърли тя с укор.

— Не знаех, че ще имам гости — промърморих, като й правех път да влезе.

— Не знаеше? — Тя спря в антрето стъписана. — Ако ти на тая възраст вече забравяш кога и с кого си уреждаш срещи…

— Срещата беше за вчера.

— Ти какво, на маймуна ли се правиш? — рече тя безцеремонно. — Вчера майка ми имаше имен ден. Трябва съвсем да съм дерайлирала, за да ти определям среща в такъв ден.

— Вината не е ни твоя, ни моя, а на вермута — рекох примирително. — Само не ми е ясно кого от двама ни е хванал повече.

Това и до днес не ми е ясно: лъжеше ли ме, или всичко бе една глупава грешка, моя или нейна, без значение. Но в момента, в който я въвеждах в стаята, този въпрос съвсем не ме занимаваше. Подир едно денонощие на потиснатост жената ми се струваше тъй пленителна, сякаш бе дошла направо от сънищата ми. И първата ми мисъл бе да я прегърна. Но веднага след първата се появи втората: бях домакин, домакин в състояние на пълен фалит. Добре, че два етажа под нас бе кафенето, а две крачки по-нататък — аперитивът, дето все още имах някакъв кредит.

— Ще прескоча да поръчам кафе и нещо за пиене.

— А нямаш ли в кухнята нещо за ядене? Просто умирам от глад.

— Май че има малко сирене и луканка.

— Това е предостатъчно.

— Вчера имаше и чер хайвер, но свърши — подхвърлих на излизане.

Ала тя прие репликата като безсолна шега:

— Не мисли, че умирам за чер хайвер. Донес луканката.

През следващите дни Мими ме умилостиви с още три визити. И на третия път малко преди да си тръгне, ме уведоми, че повече няма да идва.

— Скучно ли ти стана? — запитах, като си придавах равнодушен вид.

— Съвсем не. Просто се сдобрих с Любо. Потърси ме днес на обед и бе тъй трогателен…

— Обичаш ли го? — запитах отново с възможно по-равнодушен вид.

Мими сви рамене:

— Свикнала съм с него.

Тя бе свикнала с него и с добрите заведения, дето я водеше, твърде добри за една машинописка; свикнала бе с магариите му — флиртовете и напиванията; свикнала бе вероятно и да живее с надеждата, че някой ден в прилив на великодушие или на алкохолна нежност Любо може да я обяви за своя съпруга.

Жената се изправи пред пукнатото огледало, окачено на стената, за да приведе в ред прическата си. И като ме погледна в огледалото, забеляза:

— Ти пак се начумери.

Ако не бях се начумерил, това, разбира се, щеше да я засегне.

— Ами че ти си още хлапе! И аз съм шест години по-възрастна от тебе… И когато свършиш университета, ще бъда вече стара мома… Мислил ли си по тия неща?…

Мислил бях. Макар и не твърде сериозно. И въпреки че драматизирах за по-голям ефект, но нещо ми казваше, че всичко туй — и срещата, и разлъката — не е твърде сериозно. И макар че след като се разделихме, две седмици ми бе криво, обаче не изпаднах в депресия.

Криво ми бе и за Мими. Бях още хлапе наистина, ала не чак дотам, та да не разбирам, че онова говедо никога няма да се ожени за нея. Както и стана. Подир Любо тя тръгна с някакъв друг, един такъв висок и с очила в рогови рамки, а сетне може би отиде при трети. Не знам подробности, понеже я изгубих от очи, но с нея се бъбреше приятно и имаше лек характер и такава външност, че не бе никак трудно да има една или повече връзки, все с тая вечната надежда за брака, с която толкова жени са се похарчили, вечната надежда, че някой ден поредният приятел ще я хване подръка и ще я поведе към църковния олтар.

Сега най-сетне тя наистина бе пред църковния олтар, едно инертно тяло, проснато на плочите и заметнато с нечист чувал, едно анонимно тяло в дългата редица вцепенени тела, а през отвора на пробития свод студеният вятър нахлуваше с вихрушки от сняг и навън сирените пронизително виеха тревога, сякаш вещаеха вместо сватбен ритуал, ритуала на страшния съд.

* * *

Колибата на чичо Том. Някога се бях просълзявал над нея, но това не ми пречеше да се питам защо толкова много писатели така настойчиво се завират в тая колиба, когато животът и без туй е пълен с подобни колиби, повече или по-малко неприветни, повече или по-малко окаяни.

После, подир сума години, стигнах до извода, че писателите просто не познават нищо друго освен тия колиби, а най-лесното е да пишеш за неща, които познаваш.

Човек има доста точна представа за това какво е нещастие и досега смътно понятие за туй какво е щастие. Може би защото животът ни предлага постоянно примери за едното, докато другото е от тия неща, за които знаеш, че съществуват, ала не си ги виждал.

Наистина, когато наблюдаваме някого отдалече, ние в известни случаи сме готови снизходително да признаем, че той е „по своему щастлив“. Но достатъчно е да го изучим отблизо, за да разберем — понякога дори с известна доза облекчение, — че и той е по своему нещастен, вътрешно незадоволен или в най-добрия случай примирен. Една измамна фасада и нищо повече. Също като тия съпрузи, дето в присъствието на чужди хора са захарно-сладки един към друг, обаче щом гостите си отидат, веднага онемяват или почват да се ругаят.

Да, щастието, както ние го разбираме, е нещо доста дефицитно и това личи съвсем явно от факта, че дори че можем да му дадем едно позитивно определение, а го определяме като нещо обратно на нещастието. Или, както някой би се изкусил да каже, определяме несъществуващото, като слагаме пред съществуващото плюс вместо минус. И понеже знаем от опит, че гладът и жаждата, немотията, тревогите, напреженията, злополуките са нещо лошо, ние определяме примерно щастието като изобилие, охолство, спокойствие, хармония, успех. Или, накъсо казано, за нас щастие е постигането на всичко туй, към което се стремим, но не сме успели да постигнем.

И какво чудо, че оставаме с празни ръце? Не само защото основната функция на космоса съвсем не е да задоволява капризите ни, а и защото един каприз, веднъж задоволен, престава да бъде равнозначен на щастие. Вината прочее е донейде в това, че животът е малко опак от наша гледна точка, но също и в туй, че собствените ни разбирания за живота нерядко са доста опаки.

Ние определяме щастието като пълна хармония, без да помисляме, че това означава освен нейното постигане, но и нейното задържане до края на дните ни. Ние търсим постоянен покой в една вселена, дето нищо не е постоянно, и непрестанен успех — в една действителност, дето само промените са непрестанни. Ние копнеем за края на напреженията, противоречията и конфликтите в един свят, чиято същност са именно безспирно сблъскващите се противоположности. Ние говорим за безоблачно щастие, без да си даваме сметка, че дори небето над нас е рядко безоблачно, и без да помисляме, че едно безоблачно небе се превръща в адско небе, като небето над Сахара.

Ние си мечтаем и това не е лошо — една малка компенсация за грижите на всекидневието, съвсем безобидна и съвсем безплатна. Мечтаем си и носим вечния дял — да срещаме в живота неприятностите, а да вкусваме щастието в мечтите, — между другото й за туй, че повечето ни мечти са отчайващо еднопосочни.

На младини аз също работех активно в това колосално предприятие за производство на невидими и често съвсем безполезни образи — мечтателството. И в мечтите ми баналните щампи на щастието все по-често се съчетаваха с големите образци на творческата сполука. Мечтаех не само да бъда щастлив, но и да създам нещо изключително, ама нещо наистина такова, необикновено, каквото са създавали единствено гениите. „Великите щастливци“ — така бях свикнал да ги назовавам. И помня, че веднъж, когато пак бях употребил тоя израз, Стария ми каза:

— Защо им завиждаш? Те не са били щастливи хора. Те са получавали от живота най-вече страдания. И Рембранд, и Ван Гог, и Достоевски, и Гогол.

— Да, но до какви върхове са стигнали…

— А, това е друго: това е работата. И тя е достъпна на всички ни. Работи, кой ти пречи?

— Само че няма да постигна онова, което са постигнали великите.

— Човек не работи, за да стане велик. Човек работи, за да си свърши работата. Или поне да свърши толкова, колкото е възможно за един живот.

На всичко туй нямаше какво да се възрази, освен че ми беше вече известно и макар да ми беше известно, от това не ми ставаше по-топло.

Няколко месеца по-късно баща ми се зае да пише малка студия за Рембранд и веднъж разговорът за Рембранд отново ни върна на същата тема. Върху бюрото на Стария лежеше дебел албум, разлистен точно на „Автопортрет със Саския“. Художникът се бе изобразил в момент на опиянение от житейските наслади, засмян, ликуващ, поставил върху коленете си и прегърнал през кръста една цъфтяща млада жена — собствената си жена — и вдигнал високо в дясната ръка кристалния бокал с вино, сякаш приканваше зрителя за наздравица. Пурпурните тъкани и сърмата, маслиненото кадифе и зелената коприна, седефената белота на дантелите и перата, златото на оръжието и накитите, най-сетне тия две облени в светлина и обърнати към нас лица, едното изпълнено със сдържано доволство, а другото предизвикателно весело, всичко туй сякаш бе олицетворение на жизнения триумф, материализация на щастието.

Обаятелна творба. И лекомислена. Както нерядко е лекомислен човекът, упоен от успеха. Толкова лекомислен, та дори не си дава сметка за мрачините, които може да се таят в бъдещето. Убеден е, че се е добрал най-сетне до върха, окончателно и неотменимо, а не вижда, че върхът е всъщност ръбът на пропастта.

— Щастието не го е отминало — рече Стария, като повдигаше леко листа с опушените си от тютюна пръсти. — Но то е било само тясно преддверие към цял живот на изпитания и злополуки: три деца, починали невръстни едно след друго, смъртта на Саския, пълното разорение, разпродажбата на цялото му имущество — от разкошните колекции до кухненските съдове, — а в годините на старостта, и последните удари: смъртта на втората му жена, смъртта на едничкия му оцелял син, черната мизерия, пълната забрава…

Той отново протегна ръка към албума и добави:

— И все пак възходът на Рембранд не е в апогея на охолството и славата, а в апогея на нещастието и страданието. Върхът е не този засмян автопортрет, а онзи, с горчивата старческа усмивка или другият, с печата на скръбен размисъл.

Той обръщаше последните страници на книгата, за да ми покаже автопортретите от Кьолн и Екс.

— Значи, трябва сам да страдаш, за да изобразиш страданието — забелязах недоволно.

— Горе-долу, така излиза.

— Значи, трябва сам да си бил разпънат на кръст, за да можеш да изобразиш разпятието.

— Е, това чак не вярвам да е необходимо — засмя се Стария.

Ток явно се забавляваше с нежеланието ми да приема трудните изпитания като творчески път.

— В случая се касае за натрупване на духовен, а не на физически опит. Не е нужно да ти пробиват ръцете с гвоздеи, но ако сърцето ти никога не е кървяло от болка, не вярвам да успееш да опишеш човешката мъка.

— Съгласен съм. Но мисля, че човек затова има въображение, за да може да си представя нещата и без непременно сам да ги е преживял. Не знам дали от една-едничка участ може да се извежда общо правило.

— „Едничка участ“ ли? Доколкото знам, чел си достатъчно, за да видиш, че и другите не са по-различни.

— Чел съм.

— Ами щом си чел — сумирай, прави си изводи и решавай кому по-напред да завиждаш.

За изводите не бяха нужни особени математически изчисления. Достатъчно бе да огледам редицата на тогавашните ми любимци, за да установя, че тук не фигурираше нито един щастливец в обичайния смисъл на думата. Жертви на враждебната среда, на коравосърдечието, мизерията, алкохола; клетници, сполетени от тежки физически недъзи или душевни разстройства; злощастници, убити или сами сложили край на живота си. Гойа и Домие, Пушкин и Лермонтов, Балзак и Мопасан, Хьолдерлин и Хофман, Гогол и Достоевски, Китс и Шели, Байрон и По, Хайне и Нервал, Бодлер и Верлен, Гоген, Вай Гог, Дега, Жонкинд, Лотрек, Уайлд, Модиляни — списъкът наистина би станал прекалено дълъг, ако решех да бъда изчерпателен. Дори хора, стигнали до успеха, го получават едва тогава, когато вече не им е особено нужен.

— Трябваше да дойдете преди двайсет години — казва седемдесетгодишният Коро на досаждащите му клиенти. — Тогава ателието ми беше пълно с картини. И съвсем евтини.

И даже творци, чийто живот сякаш минава без потресающи катастрофи, трудно могат да бъдат обявени за щастливци. Дикенс не е щастливец. Нито Толстой. А животът на Чехов е тъжен като чеховски разказ.

Всичко туй бе неоспоримо. И все пак думите на Стария предизвикваха у мене глухо недоволство. Мислех, че ми налага страданието като някаква сурова и безпощадна школа на писателския занаят. А той само искаше да ме подготви за неизбежното.

„В живота на художника може би смъртта не е най-трудното“ — казва Ван Гог. И без да ще, го доказва. Защото сам е бил обречен на далеч по-страшни и трудни неща, толкова страшни и тъй трудни, че на края подирва спасение в смъртта.

А аз си бях въобразявал, че въпросът за трудностите е въпрос на късмет. И че при наличието на известен късмет бих могъл да срещна в живота почти всички тия сполуки, които ми предлагаше мечтата. Но ако искаш да се разхождаш по палубата на люшкащия се кораб точно тъй, както се разхождаш по улицата, ще изпиташ доста неприятности. И ако морякът съумява да се движи без подобни неприятности, то не е, защото има по-голям късмет от тебе, а защото е привикнал да се съобразява с тая люшкаща се палуба.

Съобразяването, естествено, не е твърде трудно, ако го разбираме като практично нагаждане. Поколения от предпазливи хора са ни оставили множество мъдри наставления за приспособяване към условията, за печелене на приятели, за предпазване от врагове, за завоюване на житейски успехи и изобщо за добруване. Точното спазване на всички тия съвети вероятно не е съвсем лесно, ала не е и особено трудно по простата причина, че те са създадени от посредствени хора и предназначени за посредствени хора. Логично е да се предполага, че и добруването, което целят, е също от най-посредствен вариант.

Съобразяването с люшкащата се палуба би следвало да се разбира като съобразяване с механиката на тоя свят извън нас, който не може да се прекрои според модела на нашия личен егоистичен свят и на копнежа ни за кротко благоденствие. Ние трябва навярно да се освободим от наивната си представа за щастието, точно както сме се освободили от представата, че сме център на вселената, че земята е плоска и че единствената функция на слънцето е да служи за осветително тяло на тая плоска земя.

И нищо чудно, ако щастието — разбрано в по-различен смисъл от консумация и вегетация — се окаже много по-достъпно за готовия на риск, отколкото за страхливия, за готовия на трудности, отколкото за малодушния, за готовия на себеотрицание, отколкото за егоиста, за упорития, търпеливия, сърцатия, великодушния и не на последно място — за умния. Щом сме приели, че щастието се крие в успеха, очевидно е — колкото това да звучи банално, — че тоя успех следва да се завоюва. Обаче щастието може да се роди и от неуспеха, стига да съумееш да разчетеш скритата в него поука.

Май че към щастието къси пътища няма. То не се получава по равно като дажба, нито се раздава даром. То не е само в удоволствието, но и в горчивата радост на изпитанията, то не е само в покоя, но и в напрежението, не само в победата, но и в борбата, която я предхожда.

Само че хората са свикнали нерядко да уеднаквяват щастието с късмета — с ненадейната и обикновено незаслужена изгода от едно благоприятно стечение на обстоятелствата. Ала късметът не идва по поръчка и не може да ощастливи дори ония, при които идва, защото минава и заминава също тъй неочаквано, както се е появил.

Най-сетне щастието едва ли се намира в чист вид. То е смесица от сполуки и несполуки, от находки и загуби, от радости и болки. То е сборът, които се получава, след като теглиш чертата, по-точно казано, след като други теглят чертата подире ти. Един краен сбор с положителен знак, но получен не с дребнави сметки не с балансиране между плюсове и минуси, а с настойчивото движение към избраната цел по тая безкрайна и безкрайно люшкаща се палуба на нашия суров свят.

* * *

С труд и пот ще изкарваш хляба си… а ти в болки и мъки ще раждаш… или нещо подобно, нали? — както бе казал кръчмарят при Вербания.

Тъжно е наистина да те прогонят от рая. Но още по-тъжното е, че той изобщо не е съществувал. Човек сам си е измислил рая и за да не бъде уличен в лъжа, го е обявил за отдавна изгубен. И за да има сили да върви напред, е добавил, че изгубеният рай може да бъде отново намерен. И всъщност цялата човешка драма се развива между тия два рая несъществуващия, на миналото, и несътворения, на бъдещето.

На времето изпитвах известно безпокойство от обстоятелството, че мислите, представите, спомените най-често ме влекат към скръбни или просто невесели неща. И дори когато се случеше да се устремя в мечтите към нещо радостно, неизвестно как нишките на асоциациите ме отвеждаха пак в тъжното, също както през оня отдавнашен ден в Стреза, когато автобусът бе направил широк завой, за да ме отведе не в рая, а в долината на мъките.

Сетне забелязах, че тази аномалия съществува не само у мене, а и у доста други хора. И се успокоих. Дори да се касаеше за психически дефект, гой не бе чак тъй страшен, щом бе толкова разпространен. Но дефект или не — явлението само по себе си още нищо не означаваше. По-важното бе дали хленча мислено над собствените си грижи, или размислям над грижите на другите.

Някой някога бе забелязал, че във всички езици съществуват думи за обозначаване на състраданието, но в никой език няма дума за обозначаване съчувствието към радостта на ближния.

Ако констатацията е вярна, липсата би следвало да се обясни. И най-лесно би било да я обясним с факта, че радостта на ближния не предизвиква съчувствие, а завист. Това често е така и, уви, при много хора винаги е така. И все пак доста рисковано е да обявим цялото човечество за тълпа от завистници.

Всъщност съчувствието към радостта е просто по-рядко и обикновено далеч по-слабо от съчувствието към страданието. Защото самата радост е по-рядка. И защото радостните хора нямат нужда от съчувствие. Те не се нуждаят от нас и ние се боим да изпаднем в ролята на натрапници.

Не става дума за тия публични прояви на радостта и сполуката, преминали по традиция в обреди — сватби, кръщенки или поливане на новото жилище. В подобни случаи не винаги е ясно дали щастливците имат нужда от съчувствие, или нужда да се похвалят и дали гостите идват да споделят чуждата радост, или — обилната гощавка. Тия тържества са външна проява, както и нашето съчувствие е външна проява. И то си има точно установен термин — честитка.

Става дума не за рожден ден, а за нещо съкровено — например споделената любов. Право или криво, ние смятаме, че трябва да се намесим, ако между мъжа и жената е възникнал конфликт. Обаче само един идиот би си пъхнал носа между тия двама души в мига, когато се прегръщат и искат да се усамотят, защото те двамата са си напълно достатъчни.

Какво чудно тогава, че романите често свършват с щастливия брак, но не почват с него и ако се случи да почнат, то е само в случай че тоя щастлив брак се е оказал не толкова щастлив.

Казват, че щастливите народи нямат история. Същото важи и за щастливите хора — при положение, че подобни народи и подобни хора съществуват. Но как тогава писателят би могъл да разкаже една история, която не съществува? Какво имаш да описваш у един човек, на когото всичко му е наред? Това, че е станал в шест часа заранта, направил е утринната си гимнастика, измил си е добре зъбите и е отишъл на работа, след като е целунал любимата съпруга?

Налага се да признаем, че подобни опити също се правят. И резултатите са най-вече плачевни. Каква безпомощност и какво отегчение ни се сервира, когато в някой филм дойде ред да се покаже щастието на героя и героинята. Казвам „филм“, защото в киното — за разлика от литературата — тия пубертетни опити са още доста чести. Щастливците се държат за ръце като ученици или тичат по алеята като ученици, или вършат някакви такива страшно весели — в представата на режисьора — лудории, въртят се на детски въртележки, замерват се със снежни топки, гледат се до премаляване или се смеят до припадък, всичко това обикновено в „неми“ кадри, призвани да говорят повече от всякакви думи. И тия кадри наистина красноречиво говорят, ала не за щастието, а за нещастното измъчено въображение на авторите, анемично и банално до немай-къде.

Не, щастието, поне в обичайния си вариант, е труден и неблагодарен модел за твореца, както е труден и неблагодарен модел за живописеца една лишена от всякаква индивидуалност красавица или по-точно един красив манекен, предназначен за търговската витрина, предназначен да бъде рекламен експонат на щастието.

Щастието в баналния си вариант е безинтересно, също както са безинтересни и ловците на това банално щастие дори когато стигат до драмата на неудачника. Не изпитвам никаква особена симпатия към тия герои, задъхващи се да постигнат себични амбиции или жалостиво оплакващи участта си, когато не успеят да ги постигнат. Това са, разбира се, също своего рода нещастници, но те не могат да ме накарат да се просълзя, дори грижливо да са опаковали егоистичните си копнежи в коприната на някакво благородно знаме.

Произведението възниква върху конфликт и дири изход от него. А там, където има конфликт, има и страдание. И може би затова страданието е по-творческо от радостта. Защото радостта иска просто да се самоизживее. Тя си е достатъчна сама на себе си — както щастливата двойка влюбени, — докато страданието търси изход, стреми се да излезе извън себе си. То е проблем, а проблемът се нуждае от решение. И случва се, решението — правдиво или мнимо — да се въплъти в творба.

Големите произведения рядко са израз на безоблачно щастие и никога — само на щастие. Затуй, дори когато са написани с чувство за хумор, в тях властно или едва доловимо витаят скръбта и меланхолията. От гледна точка на душевната хигиена това може би не е добре, но то си има и добрата страна. Ако изкуството се раждаше само от щастието, то щеше да бъде страшно рядко нещо. А понеже е родено от скръбта и понеже скръбта е била много, хората са създали и твърде много изкуство. И макар с изменението на човешките съдбини да настъпва изменение и в тоналността на изкуството, то винаги ще запазва връзката със страданието, защото винаги ще има някакво страдание и някакъв стремеж за постигане на повече от постигнатото.

Това съвсем не означава да заобикаляме радостта, да се срамуваме от усмивката пред сполуката, да потискаме тръпката на победата. Ние все още не сме дотам преситени от подобни неща, че да можем да си позволим лекомислието да ги подминавате. Но хората, постигнали в живота си радостта и сполуката, и победата, знаят най-добре цената на тия придобивки. И най-добре ще разберат, че онзи, който в името на щастието говори против мотива на скръбта, е всъщност неин неволен съюзник. И че онзи, който в името на красотата отхвърля страданието, няма никакво понятие от красотата. Защото човек стига до красотата чрез страданието.

Какво чудно тогава, че изкуството прави същото. Книгите, проникващи в хаоса, в нещастието и трагичните конфликти, често служат много повече на красотата от красивите безоблачни идилии.

Примирен с тази истина, аз покорно се движа в лабиринта на размислите си, макар да подозирам смътно, че ще ме отведат пред колибата на чичо Том или пред някоя друга хралупа от същия тип. И дори все още не знам какво всъщност ни влече към тия жалки бърлоги на човешката скръб. Казват, че това било нуждата от катарзис — тая освежителна баня за съвестта и душевното спокойствие. Но аз съм склонен да смятам, че тъкмо оттук започва неспокойствието. Не катарзисът, а покъртването и оттам — негодуванието, и оттам — противопоставянето, и оттам — преодоляването, такава е механиката на всяко истинско съчувствие. Останалото е умиление, сантименталност, очистителни сълзи, сиреч класическият душ на душевната баня.

Има, разбира се, и хора, които смятат, че съчувствие или умиление, все едно, всички тия трепети съвсем не са необходими нито в живота, нито в литературата, между другото и защото никому с нищо не могат да помогнат. Ако допуснем, че животът изобщо може да бъде изменен, поддържат подобни хора, то единственото средство за това са не емоциите, а здравият разум. Излишно е да се вълнуваш. По-добре наблюдавай, изследвай и търси изход.

Това е една позиция, която като всички останали си има представители и в изкуството, и във всекидневието. Казват ни дори, че някои от тия представители били велики хора. Цитират ни Зола. Сочат ни Флобер. Наистина Зола бе съчинил доста формули в защита на подобна позиция. Наистина той бе писал: „Не искам като Балзак да решавам какъв да бъде строят на човешкия живот, да бъда политик, философ, моралист… Рисуваната от мене картина е прост анализ на късче действителност, такава каквато тя е.“ Наистина писателят бе имал поне за известно време амбицията да се извиси над чувствата, симпатиите и неприязните до нивото на безстрастното научно знание: „В «Терез Ракен» аз исках да изуча темпераментите (физиологическото устройство), а не характерите (душевния строеж)… В това е смисълът на цялата книга. Терез и Лоран са два човешки животински организма, нищо повече.“

Но да възразяваме на подобно верую е неуместно. Не само защото е неловко да полемизираме с един класик, а и защото сам Зола твърде рано бе започнал полемиката със самия себе си и твърде скоро бе я приключил с пълен погром на принципа за безучастно, изследване на човека като животински организъм. Известно е, че той обогати световната литература не с животински организми, а с човешки характери и човешки драми, някои от които и днес покъртват читателя, защото са рожба и на проницателен поглед, и на чувствително сърце. Но Зола, нарушавайки възгледа за безучастие, отиде още по-далече, съвсем далече, дори извън пределите на литературата, за да извърши нещо, което съвсем не слизаше в писателските му задължения. В един момент, когато реакционна Франция вилнееше в мракобесни изстъпления, той пое защитата на опозорения, осъден и обречен на заточение капитан Драйфус и отправи към цялата реакция, начело с президента, бележитото си отворено писмо „Обвинявам!“ И тоя жест не бе изолиран акт на моментно увлечение, а бе последван от продължителна и упорита борба, през която на писателя бе съдено да изтърпи всички възможни заплахи, обиди и мерзости на политическия тероризъм.

Флобер… Този човек, който — според легендата поне — мисли не толкова за хората, колкото за стила и който е способен да прекара две безсънни нощи в търсене на едно подходящо прилагателно. Безстрастният наблюдател, формулирал творческото си верую с думите: „Смятам, че голямото изкуство трябва да бъде научно и безлично.“ Само че това верую има и продължение, за което не винаги си спомняме. „Първият срещнат е по-интересен от човека, именуващ се Гюстав Флобер“ — пише самият Флобер. И тази фраза, прибавена към редица други фрази, изобилствуващи в писмата му, ни води към едно тълкувание на веруюто, съвсем различно от първоначалния повърхностен извод. „Научно“ изкуство, в смисъл на правдиво и проницателно, разкриващо, както сам писателят се изразява, „не само външността, но и подплатата“. „Безлично“, в смисъл авторът да спазва обективния тон и да не се пречка непрестанно между читателите и героя с излияние на съждения и емоции.

„Първият срещнат е по-интересен от човека, именуващ се Гюстав Флобер…“ Колцина писатели биха изрекли искрено тия думи, поставяйки собствените си имена на мястото на това прочуто име? И малко ли са между нас тия, които смятат себе си за по-интересни не само от първия срещнат, но и от всички други наоколо?

Естествено Флобер не се е залавял слепешком за първия срещнат. И той като всички творци е правел своя избор и този избор е бил неизбежен резултат на наклонности и съпричастия. Само така може да се обясни сюжетът на неговия шедьовър „Мадам Бовари“, а не с това, че е посегнал слепешката към делничната купчина или че е имал подръка една готова житейска история.

Иначе, без мотива на съпричастието, изглежда странно, че този мъж, комуто предстои да създава сурова историческа проза, с битки, кървища и високи страсти, взима тук за главен герой една жена, едно посредствено провинциално същество с посредствени мечти за щастие, в една посредствена еснафска среда. И от тая човешка съдба, чието име е тягост, той прави една тягостна история, която при целия си прозаизъм ни обгръща властно, за да ни доведе до безизходицата или, ако щете, до трагичния акорд на един също тъй тягостен финал.

Всъщност ключът за разбиране влечението на автора към тоя сюжет и към тая героиня ни сдаден от самия Флобер, макар и по съвсем друг повод. „Странно е — пише той — с каква слаба вяра в щастието съм роден. Още съвсем млад усетих пълното предчувствие за живота. Това беше като една противна миризма, излизаща от кухненското прозорче. Не е нужно вече да си се нахранил, за да разбереш, че от нея ти се повдига…“

Ето, че мотивът е формулиран: отвращението към тоя прозаичен еснафски бит, противен като нечистата кухненска миризма. „Смятат, че съм влюбен в реалното, а всъщност аз го ненавиждам — признава по друг повод Флобер. — И само от ненавист към реалността се захванах с този роман. Но аз не по-малко ненавиждам лъжливия идеализъм, заради който сега ни осмиват.“

Така непонятната връзка между автора и героинята започва да се изяснява. И ние вече разбираме защо, когато го питат за прототипа на тая героиня, Флобер отвръща: „Ема Бовари — това съм аз.“

Конфликтът между мечтата и реалността, довел тая анонимна провинциалистка до трагичния край, е конфликт и на самия писател. И върху тази основа се заражда замисълът, върху тази основа възниква съпричастието. „Аз, който бях потопен във всички светове на поезията… който получавах безкрайни небесни наслади пред всички интимни откровения на душата си. Аз, който се усещах необятен като света…“ — пише Флобер за младините си. За да признае с горчивина по повод героите на последната си останала незавършена книга, че те, също като самия него, са се научили от целия си житейски опит да страдат от глупостта на света, до степен да не могат да я понасят.

Тоя конфликт между мечтата и реалността ние наистина го срещаме и у мадам Бовари, и у мосю Флобер. И все пак той не е идентичен. И Флобер не е Ема Бовари. И не просто и единствено за туй, че не носи рокля, а по ред други причини и между другото понеже е писател от висока класа. Защото само писател от висока класа е в състояние така тънко и проникновено да създаде образа на един човек, който, освен че е близък на самия него, но е и страшно далеч от самия него.

Съпричастието, съчувствието, състраданието… Това са неща, които някои автори твърде лесно постигат, по простата причина, че описват себе си, ровят се в себе си, оплакват себе си, изобщо сменят само имената на героите си, а всъщност героите това са винаги и неизменно те самите. Какво по-просто от туй да се разчувствуваш над самия себе си. Изкуството на самосъжалението всички го владеем до съвършенство.

Голямото умение на Флобер е, че преоблича не себе си като герой, а сам влиза в кожата на героя. И в това всъщност се състои „безличието“, за което говори писателят. Безличие, в смисъл да се изличиш, да оставиш читателя насаме с героя. Само че за да се състои тази среща, трябва най-първо да си създал героя, без дори да личи, че си се докосвал до него.

Именно тази обективност, при която авторовото пристрастие е стаено в най-дълбоките пластове на творбата, изненадва и обърква критиците на романа не само при неговата първа публикация, но понякога и в наши дни. Знае се, че по повод „Мадам Бовари“ Флобер е бил даден под съд заради „оскърбление на обществената нравственост и на добрите нрави“. Присмивайки се над тази архаична ограниченост на съжденията, някои съвременни критици поддържат, че „Мадам Бовари“, напротив, е „една морална книга“, в която „изневярата бива наказана“. Всъщност трудно е да се каже коя от тия две оценки е по-примитивна — някогашната или току-що цитираната.

Има съдници, отиващи малко по-напред в анализа и обясняващи ни, че романът всъщност изобразява крушението на прекрасната мечта в грубата реалност на всекидневието. Ема Бовари не е развратница, нито скучаеща млада жена, нито лекомислена съпруга, а мъченица и жертва на едно долно общество. Изобщо, нещо като Ана Каренина, макар и в по-ранен вариант. Само че Ема Бовари не е Ана Каренина. Иначе Толстой едва ли би написал романа си, за да повтаря вече казани работи.

И какви са тия „прекрасни мечти“ на героинята?

Какви са нейните душевни пориви към „идеала“? Каква е нейната собствена хубост, не физическа, а духовна? Една млада жена, която се занимава повече с фантазиите си, отколкото със семейството, която не обича съпруга си и не е в състояние да разбере човешкото у него, която не обича твърде дори собственото си дете, която изобщо е заета най-вече със самата себе си и чиито мечти са на такова ниво, та могат да бъдат задоволени от двама неискрени и нищи духом провинциални самци — подобни детайли достатъчно ясно осветляват горните въпроси.

Тия детайли, разбира се, не хвърлят автоматично героинята в ямата на отрицателните персонажи. Но те съвсем определено подсказват, че схемата за крушението на красивите блянове е доста груба и доста неточна. Контрастът между мечтите и реалността наистина нерядко е подчертан от самия автор. Само че подчертан доста двусмислено, така че би могъл да се приеме за ирония и към двата опонента.

Флобер с магистрален и новаторски похват е изобразил сцената, в която Родолф прави първото си признание на Ема Бовари. Двамата седят до прозореца в празната зала на кметството, докато вън, на площада пред събраното множество, се произнасят тържествени речи в чест на местния селскостопански панаир. Писателят си е послужил с маниера на паралелния монтаж или на декупажа, или на колажа, който един век по-късно някои писатели и режисьори ще обявят за свое изобретение. И докато навън звучат високопарните празнословия на официалните слова, вътре в кметството се носи шепотът на интимната изповед.

„— Залягайте най-вече на подобряване на почвата, на добрите торове, на облагородяване конските, говежди, овчи и свински раси… — гърми съветникът от префектурата. — Държавата ще задоволи вашите справедливи искания и ще облекчи според възможностите си товара на вашите мъчителни жертви!“

А в същото време Родолф шепне на Ема:

„— Защо се запознахме ние с вас? Коя случайност го пожела? То е, защото през далечините, също като две реки, които текат, за да се срещнат, нашите интимни наклонности са ни тласкали един към друг.“

Навън възбудата нараства, дошъл е ред за наградите:

„— Златен медал… За един овен меринос…“ — крещи председателят.

Но вътре емоционалното напрежение също е нараснало:

„— Вие ще ме забравите, ще отмина като сянка“ — произнася Ема.

„— О, не! Нали ще представлявам нещо в мисълта ви, в любовта ви?“ — възклицава Родолф.

Додето навън председателят продължава:

„— Свинска раса, премия шестдесет франка на господа Льоерисе и Кулембур!“

Контрастът е очевиден. Но дали той е в ущърб единствено на провинциалния бит и непременно в полза на любовната идилия? Иронията е налице. Но дали тя е насочена само към панаирните речи и не засяга ли в еднаква степен тия тривиални и кухи изповедни фрази, както и наивницата, приемаща ги за чиста монета, защото те са точно по нейната интелектуална мярка?

Това принизяване на конфликта до нивото на пошлостта говори само по себе си. В подобни мигове Флобер като че преднамерено се разграничава от героинята си, сякаш не желае симпатията към нея да замъгли очите му за правдата. Той си позволява да прозаизира дори сублимната сцена на смъртта, един рискован ход, който е само по силите на големия майстор.

В трогателния миг, когато умиращата агонизира, заобиколена от близките си, навън се дочува дрезгавият глас на слепеца, който пее:

Често топлината на един хубав ден

кара девойката да мечтае за любов…

„— Слепецът!“ — извика тя.

„И Ема се разсмя с един ужасен, буен, отчаян смях, като й се струваше да вижда обезобразеното лице на нещастника, изправящ се сред вечните мрачини като заплаха.

Духаше силно този ден

и късата пола отлетя!

Една конвулсия я повали върху дюшека. Всички се приближиха. Тя вече не съществуваше.“

Тази пошла песничка, долитаща нелепо отвън в скръбния час на финала, е достатъчно ясна като намек. Тя не е прост похват за противопоставяне на обичайния сълзлив мелодраматичен завършек. Тя е горчиво напомняне за това, че независимо от целия си човешки трагизъм любовната история на героинята в последна сметка не е много по-различна от тая на пошлата песничка.

И все пак, въпреки педантично спазения безучастен тон на повествованието, дълбокото съчувствие на автора към героинята е налице. И той не се шегува, когато твърди: „Ема Бовари — това съм аз.“ И ние му вярваме, когато споделя, че така се е вживял в образа на тая жена, та описвайки сцената на отравянето, е усещал в устата си вкуса на арсеник, „тоя парещ вкус… тоя отвратителен вкус на мастило“. И ние разбираме човечния смисъл на начинанието му, когато забелязва: „Моята бедна Бовари в същия този час плаче и страда в двадесет села на Франция.“ Именно в сложната връзка на съпричастието и на разграничаването се разкрива и сложността на авторовата позиция, хуманна като порив, но горчиво-истинна в отказа си от всяка целебна илюзия.

Защото човечният порив, тъй насъщен в живота, още нищо не решава сам по себе си в изкуството. И дори вживяването в образа на другия още нищо не решава. Всеки индивид с малко по-силно въображение може да усети в устата си вкуса на арсеник, но не всеки може да сътвори мадам Бовари. Чувствителността и съчувствието не са изградени достойнства, а естествени черти. Който ги няма, е изрод, но който ги притежава, не непременно нещо повече от нормален човек. А другото започва оттук нататък, то се възпитава и придобива и никому не е дадено наготово.

Някога, в годините на детството, кака Пенка — възрастната жена, която ни прислужваше — ме нагърби навръх Великден с отговорна задача: да занеса на баба един козунак и няколко шарени яйца. Кака Пенка твърде много се гордееше с готварското си умение и бе приготвила за случая специален козунак в красива форма, уплетен като кошница и обилно поръсен с бадеми. Пратката бе грижливо завързана в нова бяла кърпа, понеже един такъв разкошен козунак изискваше и съответна опаковка и понеже съществуваше известен риск да изчопля по пътя част от бадемите.

Поех скъпоценния вързоп и се отправих към баба, която бе болна и лежеше у леля ми. Когато завивах край паметника Левски, едва не се спънах в някаква женица, седнала на прашния тротоар. До женицата бяха изправени две малки момченца, боси и облечени в дрипи.

— Синко, дай левче, да нахраним децата… — проплака жалостиво жената.

Децата наистина се нуждаеха от нахранване, макар че едно левче едва ли щеше да свърши работа. Само че аз нямах дори и левче и стоях малко стъписан от внезапната среща, а камбаните на Александър Невски се надпяваха с камбаните на Света София, тъй като в тоя ден бе възкръснал Христос.

По-малкото момченце, изглежда, бе взело стъписването ми за прелюдия към нещо по-добро, защото доверчиво ме улови за куртката и ме загледа умоляващо с големите си черни очи, твърде големи и твърде тъжни за това дребно детско лице.

И, не знам защо, това бледо лице ми напомни за брат ми, в оня далечен ден, когато бе изтървал динята и когато бе също такъв дребосък, и си представих разочарованието на детето, ако се изтръгна и го оставя тъй на тротоара с празни ръце в тоя ден, когато Христос бе възкръснал и камбаните празнично биеха. И внезапно, без да съобразявам добре какво правя, подадох скъпоценния вързоп на детето, а то ликуващо се спусна към майка си, която, разбира се, взе да ме благославя с най-дългите си благословии, пазени за по-особени случаи.

Но аз вече бях поел обратния път и съвсем не се чувствувах горд от постъпката си. Козунакът, който бях подарил, не бе мой, а на баба, тъй че бях направил помен с чужда пита. Колкото до неприятностите, очакващи ме в къщи, имах достатъчно въображение, за да си ги представя с пълни подробности.

— Защо се върна тъй бързо? Къде е козунакът? — запита кака Пенка точно според предвижданията ми.

Наложа се да обясня. Но още не бях завършил обясненията, когато тя се втурна към кабинета на баща ми, нещо, което обикновено избягваше да прави.

— Нашият дал козунака на някаква просякиня…

— Не беше просякиня. Една бедна жена… с две малки деца… — опитах се да представя жеста си в по-добра светлина.

— … Заедно с кърпата… — продължаваше кака Пенка.

Баща ми вдига очи от ръкописа, погледна първо тъжителката, сетне — виновника, а сетне — тавана, както правеше, когато не бе готов с отговора.

— Заедно с кърпата?… Е, че то пък без кърпа съвсем не върви…

И за утеха на кака Пенка добави:

— А бе какво да се прави: детска работа.

Детска работа, наистина. Колко е лесно да поставиш в ръцете на случайно срещнатото дете един великденски козунак. И колко е трудно да поставиш в ръцете на читателя една хубава книга, която през лабиринта на грижите и на скърбите да го изведе до епилога на радостта.

* * *

Излязох от къщи по здрач. Откровено казано, нямаше къде да ходя, но тогава още бях твърде млад за старческата максима: ако нямаш работа навън, най-добре е да си стоиш у дома.

Работата ми бе именно у дома. Пишех своята „История на модерното изкуство“, в чиято публикация сам не вярвах твърде. Пишех настойчиво и свирепо няколко дни, додето линии, силуети и цветове започваха да се движат в главата ми като галактика от пъстри безсмислици и аз вече не знаех дали виждам пред себе си красавицата на Дали, от чийто корем стърчат чекмеджета, или хубавицата на Пикасо, която ви съзерцава замислено с тила си.

Тогава се обръсвах, излизах и ако щастието ми се усмихнеше, запивах се с приятели в някоя кръчма. Защото по онова време щастието ми се усмихваше най-вече с ракиена усмивка, ако изобщо речеше да ми обърне внимание.

Тоя ден обаче нямаше никакви подобни изгледи. Вечерта ми се представяше като едно безсмислено отиване до кафенето и едно отегчително връщане назад. Но понеже пъстрият калейдоскоп в главата ми вече напомняше на умопомрачение, все пак излязох.

Това не бе една от тия мъгливи и студени есенни вечери, когато градът напомня на мрачна стая, дето става течение и на всичко отгоре печката пуши. Бе вечер и есен, както казват поетите, ала небето бе ясно и гъстосиньо, а свежият вятър сякаш бе пуснат нарочно за да продуха главата ти от бъркотията на образи и цветове.

Така че прекосих с празна глава навалицата по Мария Луиза и площад Света Неделя, а сетне поех без определени намерения по вече пустеещата Витоша. Всъщност, ако исках да ида до кафенето, това съвсем не бе най-прекият път, но неведнъж съм забелязвал, че когато случаят по свои съображения иска да те натика някъде, той винаги намира начин да го стори.

Случаят тази вечер, изглежда, бе решил да се отнесе съвсем дружески с мене, защото на ъгъла на „Алабин“ се сблъсках с един познат студент, току-що завърнал се от провинцията.

— Хайде в къщи! — мина той веднага към сърцевината на въпроса. — Донесъл съм цяла дамаджана гроздова. Има и наденици.

„А с цигарите как си?“ — готвех се да запитам, когато ненадейно случаят реши да ми покаже и второто си лице. Зад гърба ми се разнесе неприятен глас:

— Личните карти! Полицейска проверка.

Бръкнах машинално в джоба и с облекчение установих, че личната карта е у мене. Полицаите неусетно бяха блокирали целия кръстопът. Цивилният, който бе спрял до нас, съпроводен от двама униформени, върна бързо легитимацията на студента, но продължи подозрително да разглежда моята.

— Това не си ти! — рече най-сетне, като почукваше с показалец по снимката.

— Е, как да не съм аз!

— Не си ти — повтори цивилният. — Тоя тук е с брада.

— Ами защото по-рано имах брада. Тогава имах, а сега нямам.

— А, тъй ли? — озъби се онзи. — А кой ти е разрешил да си играеш така на бради? Къде се намираш?

Той подаде картата на един от униформените и направи къс многозначителен жест. Спогледахме се безпомощно с познатия, застанал малко встрани, и аз, подбутван от полицая, се упътих към насрещния тротоар, дето скупчени в неясна група, чакаха още няколко нещастници като мене.

Хайката от униформени и цивилни пое нагоре по булеварда и ние, охранявани от двама стражари, я сподирихме. Огледах бегло спътниците си, погълнат от собствените си дертове. Тая карта и друг път ми беше правила подобни бели. И причината бе, че две години по-рано, току-що завършил гимназия, бях си пуснал брада. И на снимката за легитимацията се бях изтипосал с брада. Това бе чисто лекомислие и аз твърде скоро го разбрах. По онова време никой не носеше брада, тъй че когато се движех по улицата, всички се обръщаха да ме гледат, а познатите, дето ме срещаха, не питаха как съм, а защо съм си пуснал брада и, разбира се, никой не вярваше, че съм я пуснал просто за да избягна бръсненето, което всъщност беше самата прозаична истина.

Неверниците, ако се абстрахираме от нюансите, можеха да се разделят на два големи дяла: едните поддържаха, че с брадата искам да демонстрирам левите си убеждения, а другите — че тя издава суетното ми желание да правя впечатление. Познатите ми от нежния пол — доколкото ги имах — също образуваха два лагера. Някои смятаха, че съм приличал на Христос, а останалите — на разбойник, две мнения в края на краищата не чак толкова враждебни, ако си спомним, че Христос е висял на кръста между двама разбойници.

Понеже бях инат, продължавах да нося брадата, напук на всичката тая шумотевица дори когато из целия град вече за мене говореха като за „оня, брадатия поет“ или „оня, пернатия с брадата“, а приятелите почнаха да ме наричат Бородин или Барбароса. Но в края на краищата инатът бе обречен да отстъпи пред отвращението ми от широката популярност. Защото, ако имаше нещо, което да мразя, то бе да съм обект на всеобщо внимание, а в ония години да ходиш с брада бе все едно като да се явяваш в наше време всяка вечер на малкия екран — и кучетата вече те познават.

Така че цялата тази брадата история на края приключи с едно избръсване. Това бе наистина кален удар спрямо приятелите ми, които се лишиха от една приятна тема за разговори, но затуй пък аз самият се почувствах тъй свободен, сякаш за втори път бях завършил гимназията. Тъй че брадата остана да съществува само на снимка. Но дори и на снимка, продължи да ми създава неприятности. И вече на два пъти ме бяха задържали под предлог, че тоя с брадата, това не съм аз. И бяха ме пускали с изричното нареждане да сменя снимката, което винаги обещавах да направя, ала никога не сторих.

В ония дни полицейските хайки още не бяха твърде чести, нито имаха този зловещ характер, който добиха по-късно. Войната наистина вече бе почнала, но само на Запад, а не и на Изток, и операциите по прочистване на града не бяха се превърнали в лов на нелегални. Изобщо нямаше от какво особено да се боя, още повече зад моята фотобрада съвсем не се криеше нелегален.

Повтарях си, че няма от какво да се боя, и се мъкнех с групата подозрителни типове нагоре по булеварда. Обаче тоя сеанс на самовнушение не бе в състояние да подобри самочувствието ми и аз бях напълно ослепял за прелестите на есенната вечер с чистото гъстосиньо небе, обсипано вече с едри звезди, и с хладния вятър, носещ откъм Витоша дъх на влажна пръст и влажна шума. Изтървал бях и вечерта, и ракията, а най-малкото, което ме очакваше, беше едно преспиване в участъка, подобно на онова от ученическите години, само че сега дори без компанията на един приятел, готов да ти изпее:

Солнце всходит и заходит,

а в тюрме моей темно…

— Стооой! — изкомандува ненадейно стражарят, дето ни водеше, като загради пътя ни с ръка.

Спряхме. Групата на агентите хлътна в близкото заведение, което — ако ме не лъже паметта — беше „Куцото куче“. В ония години София бе осеяна с най-различни куци кучета, диви петли и черни котки, една странна фауна, призвана да играе ролята на домашни животни в света на алкохола.

Взирах се безсмислено в осветената фирма на заведението и слушах звуците на кръчмарския акордеон, пелтечещ нещо за рози и младост и напомнящ, че в тоя тъжен свят има и хора, които се веселят.

— Тебе малкия за кво те гепиха? — чух в ухото си звънък женски глас.

Това бе спътницата ми, която вече бегло бях забелязал, млада дама, нелишена от известно обаяние, при това тъй дебело подчертано от червилото и белилото, че не можеше да съществува особено съмнение за професията й. А ако все пак останеше елемент на подобно съмнение, то окончателно се разсейваше от непринудените жестове и жаргона на дамата.

— За нищо — отвърнах неохотно. — Грешка някаква…

— Аха! — кимна жената. — Грешка… Също като с петела, дето се качил на патката.

Спътницата ми си имаше своя спътница — друга дама, малко по-възрастна и доста пълна, която, предполагам, се движеше най-вече благодарение на равновесието, установено между огромния бюст и обемистите задни части. Тя притежаваше добродушно, невъзмутимо лице, а също и известна доза стоицизъм, защото забеляза с мек глас и без сянка от жаргон:

— Всичко ще мине, деца. Всичко минава на тоя свят…

— Да ти умрем на философията — възрази звънко хубавицата. — Каква полза, че минава, като ми утрепат вечерта…

— Ей, вие там! Без приказки! — изръмжа стражарят пред нас.

В това време агентите изведоха от заведението някакъв пиян субект, който също бе причислен към групата ни. Подир което отново потеглихме. Пияният, макар да бе пиян или може би тъкмо защото бе пиян, тутакси се навря между дамите. Те обаче го изблъскаха назад и за по-сигурно се настаниха от двете ми страни. Това не бе най-лошото решение. Противно на характерното за моя пол предубеждение, аз винаги съм имал повече доверие в жените, отколкото в мъжете. Особено в такива мъже, като тия тук, мрачни и необщителни типове, които те опипваха с очи, сякаш преценяваха дали си струва труда да бръкнат в джоба ти. Това ме дразнеше. Не защото щяха да намерят нещо в джоба ми, а именно защото ми напомняха тъжната истина, че той е празен.

Пияният зад гърба ми ломотеше нещо, продължавайки вероятно някаква, започнала още в заведението полемика:

— … Ще платя бе, ще платя!… Защо да не платя?… Само да си имаме уважението: утре ще платя!… Да плаща, който има…

— Я млък там бе! — извика този път стражарят, дето се движеше зад групата.

Но пияният явно не бе от тия, дето живеят по команда.

— Спокойно!… Ще платя!… — продължаваше да ломоти той. — Ще си платя, както му е редът…

— На конски великден… — обади се хубавицата.

— А! Е, това е!… Е това исках да чуя!… — оживи се пияният, като постепенно сменяше тона. — Именно: на конски великден ще ви платя!… На мук!…

При тия думи той вероятно залитна в увлечението си, защото се блъсна в гърба ми и едва не ме събори. Спря ме стражарят, който отново бе препречил пътя ни с ръка:

— Стооой!

Бяхме стигнали до друго заведение и агентите пак бяха хлътнали вътре.

— На мук ще ви платя!… — продължаваше монолога си пияният, изпружил ръка в неприличен жест. — Да плаща, който има!…

Размътеният му поглед, отправен в пространството към невидимия опонент, се спусна надолу и спря да си почине върху задните части на дебелата:

— Лельо!… Дай една цигара!…

И той, изглежда, също като мене имаше повече доверие в жените, отколкото в мъжете. Но дебелата не благоволи дори да отвърне.

— Ааа, лельо, да си имаме уважението!… Дай една цигара!…

Този път ръката се протягаше по посока на хубавицата.

— Каква леля съм ти аз бе! — сопна му се тя. — Ти си ми вуйчо, дъртак такъв.

Все пак тя бръкна в чантата, отвори кутията „Арда“, извади цигара и я подаде на пияния. Наблюдавах цялата операция с такова съсредоточено внимание, което не убягна на женската отзивчивост.

— Взимай де, какво гледаш — рече хубавицата и ми протегна кутията.

Този път от заведението бяха изринати двама души. Единият беше млад и с порядъчна, дори елегантна външност, поне според тогавашните ми преценки. Това отведнъж заинтригува групата, още повече мъжът съвсем не изглеждаше пиян. Другият също не беше пиян, но неговата работа бе ясна, защото стискаше под мишница жалката си амбулантна стока, състояща се от купчина романчета и брошури.

— А! Гаспадин прафесар!… — възкликна приветливо той, като ме зърна. — Вий как папали тук?…

— Затваряй си гръцмуля! Тук всички сме професори! — скастри го стражарят.

Всъщност фразата „гаспадин прафесар“ бе по начало предназначена за баща ми, защото амбулантният книгопродавец, щом видеше баща ми в някоя кръчма, не пропускаше да му пробута някаква брошура, която Стария вземаше, без дори да я погледне, и заплащаше винаги с една сребърна монета. Но когато сиромахът зърнеше не баща ми, а мене, той по навик употребяваше същото прозвище, сякаш титлата „гаспадин прафесар“ бе колективно имущество на цялата ни фамилия.

Това беше някакъв кой знае как запратен от съдбата белоемигрант, мършав и необикновено висок. Ала дали от годините, или от тежестта на вечната купчина книги, той отдавна така се бе сгърбил, сякаш непрестанно се опитваше да надзърне през чатала си, за да провери как изглежда светът, погледнат от подобна необичайна гледна точка.

Продължихме нататък, но още на първия ъгъл непознатият с елегантната външност внезапно побягна в тъмната пресечка. Разбира се, втурнаха се подире му, а когато подир малко отново го приобщиха към компанията, ръцете му бяха вече извити назад и вкопчени в белезници. Това още повече засили интереса към него.

— Хайде, карайте ги в участъка! — изкомандува един от цивилните.

И ние поехме по другия тротоар в обратна посока. И додето се движехме, предвождани от агентите и полицаите, компанията продължаваше да нараства: някаква възрастна женица с букетчета повехнали карамфили, някакъв сънлив и рошав просяк, двама комарджии, вдигнати пътем от кафене „Палма“, и още други типове, които съм забравил.

— Но действительна, как вий папали тук? — продължаваше да любопитствува руснакът, крачещ с халтави широки крачки от другата страна на хубавицата.

— Е, ами папал!… — отвръщаше тя вместо мене. — Сбъркал патката с кокошката и папал!

И аз продължавах да се движа с тая жалка купчина, сред която съвсем нелепо се бях озовал. Ала додето се движех тъй из вечерните улици и под любопитните погледи на редките минувачи, може би за пръв път ми хрумна мисълта, че това не е чак толкова нелепо и че щом съм решил да ставам писател, вероятно много повече ми подхожда да се движа в една купчина, струпана от беднотията и порока, отколкото да се ровя из томовете, в които беднотията и порокът са грижливо описани и каталогирани.

Може би си помислих тъй просто за да си дам кураж и да не мисля за неприветната нощ в зимнина, дето не ми мърдаше. Но така или иначе, помислих си го за пръв път и продължих да крача малко по-бодро сред групата на пияниците, проститутките и бедняците от всякакъв вид.

Отведоха ни в Четвърти участък. Купчината, която ни очакваше тук, вече не беше жалка, а грандиозна, поне по количество. Преддверието, водещо за кабинета на началника, бе просто задръстено от задържани, различни по пол и възраст, насядали по скамейките или стърчащи край стените. В помещението владееше унила тишина, нарушавана само от дежурния подофицер, който стоеше пред вратата на шефа и когато някой излизаше оттам, извикваше фамилията на следващия по списък.

— Ще има да дремем тук до второ пришествие — промърмори хубавицата.

Тя ме погледна и стори ми се, че отгатнах в погледа и единственото възможно решение. Тъй че щом вратата на кабинета се отвори, аз стремглаво се втурнах натам, блъснах излизащия и хлътнах в кабинета, сподирян от хубавицата.

Началникът седеше, отпуснат на стола зад бюрото си, и погледът, който ни отправи, бе също тъй небрежен, както и стойката му. Това бе човек на средна възраст с очевидно съзнание за мъжественото си лице и за факта, че тъмносинята полицейска униформа с лампазите, екселбантите и майорските пагони отлично хармонира с това мъжествено лице.

— Ти излез! — изръмжа той към жената, която, изглежда, бе негова стара познайница.

— Но, господин началник, имам бърза работа — опита се да възрази хубавицата.

— Излез, ти казвам! — повтори шефът, без да повишава тон. — Знам я аз твойта работа.

Сетне отмести безучастно очи към мене:

— А ти, за какво?

— Просто стана една грешка…

— А, грешка! Ако ви слуша вас човек, ще излезе, че ние тук само грешки правим.

Той погледна към прозореца, сякаш очакваше да получи оттам достойна оценка за духовитата си бележка. Едва тогава видях, че в креслото до прозореца лениво се е разположил възрастен пълен човек.

— Намери си картата! — промърмори началникът, като кимна към огромната купчина легитимации, струпана на бюрото му.

Не беше трудно да я намеря, тъй като тя беше между тия, поставени най-отгоре. Подадох я, като предусещах следващата реплика:

— Че това не си ти!…

— Аз съм, само че с брада…

Шефът замахна леко и запрати легитимацията към човека в креслото. Онзи ловко я улови, макар че жестът му бе съвсем ленив.

— Той ли е? — запита майорът.

— Той е — отвърна цивилният, след като бегло погледна снимката.

Това решаваше въпроса. Поне аз тъй си помислих. Само че се излъгах.

— А защо си пускал брада? — запита ненадейно началникът и също тъй ненадейно се наклони напред, като ме пронизваше с очи, изпълнен очевидно със съзнанието, че бърка до самото дъно на душата ми.

— Ами така… младежко увлечение… — отвърнах несигурно.

— Младежко увлечение… Ти тия на фуражката ми ги разправяй. Младежко увлечение… Вятър!

— Е, че откъде да знам… Не съм мислил…

— Слушай, момче: тук, през този кабинет, са минали мнооого такива като тебе и на мене ми е дотегнало да се разправям с вас. Ти си или анархист, или толстоист, затова си пуснал брада. Вярно ли е?

И понеже мълчах, той още повече се наклони над бюрото и повиши тон:

— Казвай веднага какъв си: анархист или толстоист?

— Толстоист — отвърнах, за да го успокоя и защото толстоист ми изглеждаше по-невинно от анархист.

Ала и този път се излъгах.

— Ааа, толстоист! — злорадо се озъби майорът. Ето, това е най-опасната паплач! На анархиста някой ден може да му дойде умът… На комуниста — също… Но толстоистът!… Това са фанатици, това са непоправими животни, врагове на държавата и реда!

— Само за малко бях толстоист — опитах се да се измъкна. — После се отказах. Затуй си обръснах и брадата.

Разговорът звучеше съвсем идиотски. Но тук в тоя кабинет, поне откакто в него се бе настанил майорът сърцеведец, навярно се бяха водили мнооого подобни разговори.

Началникът отново ме прониза с поглед до дъното на душата и изръмжа:

— Разправяй ги на фуражката ми.

Сетне се загледа в бюрото пред себе си, като размисляше каква участ да ми отреди. И не знам какво щеше да измисли, ако откъм прозореца не беше се раздал ленивият глас:

— Ти да не си син на писателя бе?

— Да.

— Чувай тогава какво ще те запитам: щом си бил толстоист, значи, си чел Толстой?

— Чел съм го.

— Така. А Достоевски чел ли си?

— Чел съм го — избъбрих, като си мислех, че разговорът става съвсем идиотски за един полицейски кабинет.

— Кажи ми тогава, кой е по-голям писател: Толстой или Достоевски?

Дебелият направо ми подсказваше отговора. Затуй отвърнах без колебание:

— Достоевски, разбира се.

— По какво се разбира?

„А сега де!“ — сепнах се, тъй като в момента целта бе не да излагам възгледите си, а да налучкам най-приемливия за другата страна вариант.

— Достоевски повече обича човека… и повече го познава… Достоевски е казал, че красотата ще спаси света…

Надрънках няколко фрази от тоя вид, додето чух наново гласа на дебелия:

— Това момче не е лошо момче. Да го пуснем, а?

— А бе ние, че ще го пуснем, ще го пуснем — измърмори майорът с омекнал глас. — Ама тази снимка незабавно трябва да я смени…

Цивилният ми подаде легитимацията и аз тъкмо се готвех да отвърна, че, разбира се, още утре ще сменя снимката, когато вратата се отвори и в кабинета хлътна елегантният мъж с белезниците.

— Господин началник! Това е безобразие! Нищо не съм направил, а вижте как са ме оковали!

— Ти кой си бе? — сопна се майорът.

— Оня, касоразбивачът — отвърна дебелият в креслото вместо новодошлия.

Мъжът с белезниците погледна към прозореца и очите му заиграха неспокойно.

— Какво, позна ли ме? — запита лениво дебелият.

Другият мълчеше.

— Хубава работа! — продължи човекът в креслото. — Миналата събота ми обра триста лева на барбут, а сега не се познаваме…

— И затова ли ме прибрахте? — усмихна се пренебрежително елегантният.

— Ако беше затова, още тогава щях да те прибера — възрази спокойно дебелият. — Само че да бръкнеш в моя джоб е едно, а да бръкнеш в касата на Гранитоид…

— Не знам нищо за никаква каса.

— Тъй ли? А защо преди малко си опитал да офейкаш?

— Защото ми е омръзнало да ме разтакавате за щяло, нещяло.

— Защото знаеш какво си свършил — поправи го дебелият. — Е, следствието, разбира се, ще си каже думата. Но ако питаш мене, касата на Гранитоид ти си я пребарал. Чиста работа. Точно в твоя стил. Разбираш ги ти касите… също като барбута…

Мъжът с белезниците понечи да възрази, ала дебелият вдигна лениво ръка, в знак че не е настроен да го слуша. Сетне стана от креслото и подхвърли на майора:

— Аз си тръгвам. С пияниците и стервите ти се оправяй.

— Както речеш — кимна майорът.

Възрастният пристъпи тежко, потупа ме свойски по рамото и рече:

— Хайде да си вървим.

Навън в преддверието бе все същият наплив. Руснакът стърчеше в един ъгъл, стискащ под мишница жалките си брошури, сякаш се боеше да не му ги откраднат. Лицето му бе застинало в сънно търпение. Той си знаеше отнапред какво го очаква: двайсет лева глоба и — разкарвай се!

— Гаспадин прафесар… — прошепна книгопродавецът, когато минавах край него, и дружелюбно ми се усмихна.

Хубавицата и спътницата й се бяха настанили на крайчеца на една скамейка. Като ме видя в компанията на дебелия, хубавицата ми хвърли умоляващ поглед.

— Тези жени защо ги държат? — промърморих.

— Те си знаят защо — отвърна дебелият.

Но все пак спря, огледа се и кимна на подофицера:

— Проверете документите на тия двете и ако няма нищо, пуснете ги.

Приятелките се спогледаха доволни, а един слаб мъж, застанал наблизо, кисело подхвърли:

— Така е то: ако си жена, минаваш гратис…

— Не ръмжи срещу жените, Карло! — смъмри го спътникът ми. — Не знаеш ли, че красотата ще спаси света.

Навън той отново спря и отново се озърна:

— Красотата ли? Къде е?

Гледах го с недоумение, както бе застанал в мъждивия светъл кръг на лампата — едър и тромав, с дръпнати нагоре окъсели панталони, понеже вместимостта им бе заета главно от шкембето, с изместена на една страна вратовръзка и с тъмна шапка, килната на върха на едрата му глава. Така, както бе застанал в мъждивия кръг на участъковата лампа, той приличаше на комичен актьор, готов да започне номера си. И аз чаках да почне номера или да свърши лудницата, защото всичко това бе една лудница — и полицейската хайка, и човешката сбирщина, и разговорите за Достоевски, и търсенето на красотата тук, вред входа на Четвърти участък.

Уверил се, че красотата наистина не се намира нейде в съседство, възрастният сложи пълната си ръка на рамото ми и ме поведе по зле осветената уличка към Градската градина.

— Няма я красотата, а?

И преди да отговоря нещо, той сам си отговори:

— Има я! Само че на сцената. Мога да ти го кажа, понеже дъщеря ми е балерина. Ходя понякога да я гледам от бащински чувства. Дантели, пера, прожектори… красота!

Той извърна към мене едрата си глава, сякаш проверяваше дали съм толкова простодушен, че да взема думите му за чиста монета. Което ме принуди да подхвърля:

— Фалшива красота.

— Е, има и истинска. Там, в градинката ми зад Горна баня. Сега настъпва времето на хризантемите. Красота! В цветята има много красота. А в хората няма.

— Цветята са красиви за тоя, който ги обича. Хората — също — позволих си да възразя.

Едрата глава отново се извърна към мене:

— Ти обичаш ли хората?

— Зависи… — отвърнах колебливо.

— А откъде ги познаваш?

И понеже мълчах, той продължи:

— От романите на Достоевски? Литература! От учението на Толстой? Фикция!

Дебелият замълча. Сетне, сякаш сменяше разговора, запита с безучастния си ленив глас:

— Ти какво следваш?

— Философия.

— Ааа, добре!… Само… много се намножихте вие философите бе, момче. Не можеш да се разминеш от философи. Промишлявате тайните на човека… на душата… На душата ли? А?

— На душата, на света… — избъбрих неохотно.

Стигнали бяхме до градината и спътникът ми застана на входа и опря ръка на гърдите ми, сякаш за да ми попречи да вляза.

— А откъде ги познавате тия неща: човекът, светът? От книгите?

— Ами…

— Нищо не познавате!

Гласът бе категоричен, макар и все тъй ленив. И човекът все тъй стоеше, препречил входа и опрял длан на гърдите ми. Но сега под яркото ветрило на градинския лампион пълното апатично лице изглеждаше строго с острите, тънещи в сенки очи, с тежките торбички под тях и с отпуснатите надолу ъгли на бледите устни.

— Аз познавам хората и света, не вие! И цялата тая софийска сган ми е известна до последния дребосък по име и прякор! И макар да отивам в пенсия, както виждаш, още ме викат, когато има навалица, защото струвам повече от всяка картотека. Делата на всички мошеници, крадци, касоразбивачи, фалшификатори, убийци са минали през ръцете ми. Познавам им и кътните зъби на тия типове!

— Вярвам ви — рекох. — Но тия типове още не са човечеството. Те са само една част от него, и не най-добрата.

— Тъй ли? — вдигна гъстите си вежди дебелият. Наивните ми разсъждения явно го забавляваха. — А по какво се различават те от другата част?

— Ами… Ломброзо смята, че престъпникът се ражда престъпник. Докато нормалният човек…

— А! Ломброзо!… Чезаре Ломброзо!

В ленивия тон за пръв път се появи някаква топлота и изразът на лицето омекна. Спътникът ми произнасяше името на Ломброзо с такава наслада, сякаш изричаше името на любимата си или смучеше бонбон.

И разтопен от екзотичното звукосъчетание на това име, дебелият свали ръка от гърдите ми и ми разреши да вляза в градината.

Градината бе съвсем пуста в тоя час, ако не броим присъствието на вятъра, шумящ в листовината на дърветата. Пръснатите тук-там лампиони осветяваха на места тая жълтееща вече листовина, сякаш някой бе изрязал дупки в черния плат на нощта, за да се види какво има отдолу.

Вятърът бе съвсем топъл и дебелият се разположи на една скамейка, с което — без да ме пита имам ли време — подсказваше, че трябва да сторя същото. И не знам дали защото още се чувствах донейде като арестуван или защото спътникът ме бе заинтересувал, аз сторих същото.

Той въздъхна, както правят пълните хора, когато най-сетне намерят надеждна опора за килограмите си.

— Е, щом познаваш Ломброзо, значи, не си съвсем загубен.

Всъщност по онова време познавах Ломброзо толкова, колкото го познава всеки, дето е чувал името му, но не го е чел. За щастие дебелият не се зае да проверява знанията ми, понеже бе зает да ми разкрива своите:

— А пък аз, момче, ги открих тия истини най-напред тук, в тоя град, в тинята на тоя град, и чак по-късно ги намерих в книгите на Ломброзо. След като толкова време си се занимавал с тая паплач, трябва очите ти да са на задника, за да не видиш, че у престъпниците постоянно се срещат едни и същи отличителни белези: особености на черепа, нарушени пропорции, огромни крака или прекалено окосмяване…

Можех да забележа, че неговото собствено окосмяване, ако се съди по рунтавите вежди, също бе доста разхитително, ала се въздържах. И той продължи да развива онази биологическа теория за престъплението, за която бегло бях чувал.

Насреща високо над нас в небето светеше неоновият син кръст на препаратите „Байер“, а отдолу се изрязваше тъмният силует на двореца. Съвсем тъмен. Монархът вероятно вече хъркаше в августейшата си пижама, ако не бе заминал някъде на лов.

— … И сега още по навик, когато вървя по улицата или пътувам в трамвая, винаги разглеждам хората и ако между тях има поне един престъпен тип, веднага ми се набожда в очи — продължаваше дебелият.

— Но онзи, касоразбивачът, не ми се стори да има такива белези — осмелих се да напомня.

— Ами няма ги. И какво от това? Графът не е престъпен тип. Графът е от другия тип, нормалният и интелигентният. Типът на изключенията: хора, свърнали от правия път поради нещастно стечение на обстоятелствата.

Той машинално блъсна шапката си още по-високо на темето и извърна към мене пълното си бледо лице. Стори ми се, че сега върху това лице сияеше тържество, макар че не можех съвсем ясно да го различа в смътната светлина на алеята.

— И ето къде на твоя Ломброзо не му достига нещо!

„Не моя, а твоя“ — поправих го, макар и наум.

— Престъпник е не само роденият престъпник и не само кръшналият по изключение, а и всеки втори човек от всички порядъчни граждани. И ако казвам всеки втори, то е, защото другите нямат достатъчно въображение или възможности, или нужда да станат престъпници.

Той навири тържествуващо глава, като чакаше какво ще отговоря, а аз разсеяно съобразявах как шапката му все още се крепи на върха на темето. Сетне погледнах към тъмния силует на двореца и неволно помислих: „Интересно в коя група поставя монарха.“

— Е, какво? Разбра ли?

— Май че не съвсем — отвърнах плахо, като имах пред вид главно въпроса за монарха, тъй като другото бе достатъчно ясно.

— Престъпникът по рождение е примитивен тип, който от атавизъм и недоразвитост е готов да постигне целта си по най-прекия и най-грубия път: престъплението. И именно понеже е примитивен, той даже не си дава сметка, че престъплението ще бъде наказано, значи, няма да постигне всъщност никаква цел. Дотук ясно ли е?

— Напълно.

— Е, да, само че дотук говори Ломброзо. А оттук нататък аз вземам думата. Защо се вършат престъпленията?

— От алчност…

— Изобщо от егоизъм. Добре, но само престъпникът ли е егоист? И ние с тебе сме егоисти. И всички са егоисти. Не еднакво и не по еднакъв начин, но всички са егоисти. Значи, и всички са готови на престъпление. Но понеже не са дегенерати, а нормални хора, дори понякога интелигентни, те разбират, че престъплението не си плаща труда. И затова действат по-умно. Не нарушават законите, а ги заобикалят.

Той се наклони към мене, сякаш имаше да ми съобщи нещо твърде поверително, и добави полугласно:

— Графът е откраднал шест милиона от касата на Гранитоид и ще си ги отлежи. Но тия милиони в касата на Гранитоид също са натрупани с кражба, само че по втория начин…

— Разбирам.

— Има си хас да не разбираш… след като следваш философия… А моето следване мина тук, между негодните… тия, дето нарушават закона… Другите, дето го заобикалят, тях е опасно да ги пипаш…

Дебелият отново протегна ръка към шапката си, сякаш за да провери дали междувременно не е отлетяла от темето му. Сетне добави:

— Ето това е този свят, дето вие философите го изучавате… И правилно е да го изучавате, щом нямате понятие от него. Само не виждам докъде ще стигнете, след като зубрите автори, които също нямат понятие от него… Знаеш ли какво си мисля, когато ходя да гледам дъщеря си в театъра… какво си мисля просто така, за да не заспя, както съм се изкиприл на втория ред… Мисля си, че хората точно затова я създават тая красота от дантели и илюминации, понеже у самите хора няма никаква красота. Ако я имаше в тоя свят, дето вие го изучавате, защо трябваше да я създават по изкуствен начин? Но дори и като я създават по изкуствен начин, тя пак е калпава и фалшива, защото как можеш да създадеш нещо, щом нямаш понятие от него?

Този път той, изглежда, изобщо не очакваше отговор. Извърна се в профил и се загледа пред себе си, там насреща, дето под синьото сияние на „Байер“ немееше тъмният силует на двореца. Аз също гледах нататък, но вече мислех не за монарха, а за човека, седнал до мене. Мислех как ли е работил толкова години със съзнанието, че служи на банда престъпници, макар и от втория тип. Вероятно го е крепяла утехата на песимиста: утехата, че само умният може да бъде песимист.

— Ще ставам вече, трябва да хвана някой трамвай — чух го да казва.

Той се надигна с въздишка, тая втората, обичайна за пълните хора въздишка, когато трябва отново да преместят килограмите си върху опората на своите собствени нозе. Тръгнахме по посока на „Света Неделя“. Ала тъкмо преди да излезем от градината, дебелият повторно препречи пътя ми и спря:

— Пък ако питаш мене, смени я наистина тази снимка. Макар че работата не е в снимката. Майорът е хапльо и ти не си никакъв толстоист. На толстоистите отдавна им мина времето. И ти, ако си изобщо някакъв, сигурно си комунист. Така че работата не в снимката.

При тия думи той се дръпна от пътя ми и ние, като крачехме бавно в полумрака, излязохме от градината и се отправихме към широкия свят.

Прибрах се, изпуших една след друга трите цигари, които задигнах от кабинета на Стария, сетне си легнах. Умирах за сън, ала не можех да заспя. В главата ми се въртяха някакви жени, не тая с чекмеджетата, на Дали, нито другата с проницателния тил, на Пикасо, а онази с многото плът и приятелката й с многото червило и между тях се навираше пияницата, дето обещаваше, че ще плати, само че на мук, и прегърбеният руснак шепнеше на ухото ми „гаспадин прафесар“, докато Графа с белезниците отстояваше своята невинност пред майора в лъскавата униформа. Но най-много място в главата ми заемаше възрастният криминалист, вероятно защото бе най-дебел, а може би и по други причини. Да, момче, красотата ще спаси света, говореше той, понеже, както е известно, черните професии най-много предразполагат към черен хумор.

— Виждал съм ви в Пале дьо Жюстис — забелязах, когато ни запознаха.

Тънките устни, свити в привична горчива гънка, се раздвижиха едва-едва в лека усмивка:

— Наистина ли?

— Да, на процеса на Полин Дюпре.

Устните отново заеха обичайното си положение. Защитата не бе постигнала много на тоя процес.

— Това бе едно ужасно дело — промърмори адвокатът.

— И все пак вие направихте невъзможното.

Той поклати глава в знак, че не приема комплимента. Сетне повтори:

— Ужасно дело.

Разговорът ни щеше да приключи с това, а също и познанството, ако вечерта бе протекла нормално. Но тя не протече нормално. Още при аперитива един от гостите предложи да демонстрира някакъв изключителен коктейл, който наистина се оказа изключителен, ако се има пред вид, че всички — освен адвоката и аз — се напиха. Нещата се задълбочиха още повече от постоянно сменящите се вина по време на вечерята, а също от кирша и коняка, съпровождащи десерта и кафето. Сетне домакинът измъкна отнейде карнавалните маски на децата си, понеже бе празникът на Ми Карем, и едва тогава всички се сетиха, че е Ми Карем, и решиха по тоя тържествен повод да се маскират и да минат на шампанско, така че се маскираха двойно.

Домакинът мосю Робер бе началство в една голяма фирма за публикация на грамофонни плочи и додето подготвяхме с него издаването на българска музика, неведнъж го бях канил на обед. Тъй че поканата за вечеря бе нещо като малък реванш от негова страна. Що се отнася до адвоката, предполагам, че той бе в служебни отношения с фирмата, освен ако бе в роднински отношения с домакина, което в края на краищата е без значение.

Останалото може би също е без значение, но тъй или иначе няколко минути след като се бях оттеглил в библиотеката, за да бъда по-далеч от гюрултията, адвокатът също довтаса там.

— Изглежда, веселбата оттатък не ви е забавна — рече той, като се изтегна в креслото до камината.

— Не особено.

— А нима в Пале дьо Жюстис ви е по-забавно?

— Несъмнено.

Той ме гледаше разсеяно и двете дъги на веждите над подвижните сиви очи изразяваха учудване. Учудването не бе предизвикано от моя отговор. То бе застинало веднъж завинаги в тия две дъги. Предполагам, че дори и когато спеше, този човек спеше все тъй учуден. Учудването на вдигнатите вежди и горчивината на тънките стиснати устни — това бе двойственият израз, с който метр Морис — нека го наречем така — посрещаше житейските превратности.

— Е, да, Пале дьо Жюстис… — Той изопна нозе към камината. — А всъщност и там, и тук е все същият цирк, ако не смятаме това, че циркът тук е глупав, а там — зловещ.

Мина ми през ума, че тоя жест на изопнатите нозе също бе донейде глупав, тъй като камината не гореше. Не гореше, но светеше с тия изкуствени въглища от червена пластмаса, под които бяха монтирани електрически крушки. Една безвкусна до немай-къде имитация, която не знам по какви причини се бе превърнала във всеобща мода.

— Вероятно обаче за вас съдът не е цирк…

— Защо не? Само че мястото ми там е сред актьорите, така че не е много забавно.

Тук навярно също не му бе забавно, защото погледна машинално часовника си. Очаквах, че ще стане, но той само въздъхна леко и още повече изпружи нозе към камината.

Оттатък през две стаи се чуваха провикванията на гостите и този прекалено шумен смях, с който се изпарява погълнатата ракия.

— Ще трябва да убием още половин час, макар че в къщи ме чака такъв куп книжа! — Метр Морис вдигна длан до нивото на носа си, за да покаже колко е висок въпросният куп. — Ще трябва да убием половин час, за да не обидим домакина, който в момента няма никаква нужда от нас и ще се сети за нас едва тогава когато дойде ред да ни изпраща. Какво да се прави, всичко е така: етикет, видимост, привичка, празен ритуал. И в оня цирк, дето работя, е пак така, макар и не за вас, зрителите.

— Тази афера Полин Дюпре…

Той ми отправи учудения си поглед, ала тоя път учудването като че бе примесено с досада и аз млъкнах, помислил, че ставам нетактичен. Но адвокатът тутакси сведе очи и ги насочи към изпружените си крака, превърнали се на свой ред в предмет на учудване.

— Условният рефлекс… — промърмори той, като продължаваше да съзерцава нозете си. — Кучето на Павлов… Ние всички сме последователи на това куче…

Сетне замълча и притвори клепачи. Реших, че е заспал, когато ненадейно чух да произнася с мекия си мелодичен глас:

— Да, Полин Дюпре… Тая мръсница… Ама каква мръсница!…

— Може би, но и жертва. Нали вие сам бяхте убеден…

— А вие убедихте ли се? — прекъсна ме той.

— Разбира се.

— Значи, сте прекалено доверчив. Не ви укорявам. Завиждам ви. Само че на мене не ми е позволено да бъда доверчив. И даже да ми беше позволено, не бих могъл да бъда доверчив. Професията ме е направила скептик. Абсурдното е, че тъкмо за да я упражнявам тази професия, длъжен съм да давам вид, че не съм скептик. И да вдъхвам на ония наивници, наречени съдебни заседатели, вярата в човека, която липсва на самия мене. Същото беше и с делото на Полин. Направих невъзможното, за да сведа наказанието до десет години затвор. Но тя получи доживотен.

— Прокурорът искаше смърт…

— … Която моята клиентка напълно бе заслужила… Не че аз сам бих я пратил на гилотината. Аз никого не бих пратил на гилотината. Но тая Полин…

Въпросната Полин бе девойка от богато семейство, отгледана и възпитана като завършен егоист, въобразяваща си, че е родена, за да бъде център на вселената. Когато разбира, че нейният любовник — далеч не първият — се готви да я напусне, тя хладнокръвно го застрелва. Бягаща по улицата и гонена от тълпата, Полин отново стреля, като убива един полицай и ранява двама минувачи.

Случаят наистина бе съвсем безнадежден. Трупът на анонимен младеж — това буржоазният съд все още може да го смели някак си: внезапен афект, драма на страсти и прочее. Но трупът на полицая, а също и стрелбата срещу тълпата, където случайно бихте могли да се намирате и сам вие… Не, според прогнозите на целия печат, гилотината бе повече от сигурна.

Тя бе повече от сигурна и по още една причина: предизвикателната надменност на подсъдимата, която сякаш бе решила да направи всичко възможно, за да вбеси съда до последен предел. Полин седеше високомерна и безчувствена в зловещата си ложа с бледо зло лице и елегантен тъмносив костюм и не само отказваше да отговаря на въпросите, но дори не благоволяваше да погледне към хората, които й ги задаваха. Така бе поне в началото.

Като всеки голям майстор, метр Морис беше, разбира се, недоволен от постигнатото. Но на цял свят бе ясно, че изтръгването на доживотна присъда в случая бе истински подвиг. В името на тоя подвиг той бе пуснал в ход цялата сложна механика на комбинативния си ум. Призоваваше свидетели или използуваше наготово свидетели на обвинението, подвеждаше ги с коварно добродушие, поставяше ги в неловко положение, караше ги да заекват и да се потят, стъписваше ги с ненадейни въпроси и пронизващи погледи, додето изтръгнеше желания отговор. И всички тия отговори, сами по себе си незначителни или неясни като аргумент, добиваха истинската си тежест и стойност, обединени и разположени на мястото си в покъртителната картина на заключителната пледоария.

Да, наистина Полин Дюпре бе стреляла и бе убила — признаваше метр Морис, защото това нямаше как да се отрече при наличието на окървавените трупове. Да, наистина: тя на два пъти бе стреляла и на два пъти бе убила. Но едно младо порядъчно момиче, което стреля и убива, не е ли това абсурден факт, предизвикващ естествено ред въпроси, въпроси, които, забележете, обвинението през цялото време се стремеше да елиминира, сякаш няма нищо по-естествено от това, една девойка да стреля и убива… с каква цел?… Вероятно с единствената цел да се добере до гилотината и да предостави на господин прокурора самочувствието за добре изпълнен дълг.

Подир което метр Морис се заемаше да формулира всички тия преднамерено избягвани до тоя миг въпроси. И не само да ги формулира, но и да им даде отговор. Полин Дюпре бе жертва на един аморализъм, систематизиран в нормите на буржоазното възпитание (къса характеристика на манталитета на заможните класи, която щеше да се възприеме благосклонно от съдебните заседатели, понеже те самите не бяха от заможните класи). Полин Дюпре бе жертва на една безсърдечна среда. От люлката до университета тя бе живяла и расла в атмосферата на смразяваща студенина (убийствена тирада срещу тоя баща и тая майка, които си въобразяват, че родителските грижи се изчерпват с осигуряването на бавачки, джебни пари и дрехи от луксозните магазини). Полин Дюпре бе жертва на един покварен тип, разглезен от леки сантиментални победи. Тя бе му повярвала, бе помислила, че ще намери при него сърдечната топлота, отказвана й до тоя момент от живота, но вместо топлота и разбиране бе получила гавра и унижение. И тя бе стреляла. Но, господа съдебни заседатели, изстрелът на тая девойка е предопределен от целия неин неприветен, студен, осакатяващ живот, програмиран от този живот и насочен срещу този живот.

Ние не пледираме за пренебрегване на фактите. Но ние смятаме, че сме в правото си да пледираме за разбиране на фактите. В началото на тоя процес подсъдимата дори бе обвинена в надменност и арогантност. Защо? Защото мълчеше? Защото не плачеше? Защото не правеше нищо, за да събуди симпатия и съчувствие? Но нима тя не би могла да надене на лицето си израза на смирение и да пролее някоя сълза, особено след като тия атрибути на лицемерието биха могли да й спестят най-тежкото наказание? И тъкмо това, че тя не прибягна до подобни евтини актьорски трикове, на които всички тук сме достатъчно свикнали, най-добре доказва нейната искреност. Нека господин прокурорът ми прости за бележката, но той е лош психолог. Полин Дюпре не бе надменна и арогантна, а стъписана и вцепенена пред собствената си постъпка. И когато вие сипехте срещу нея обвинения и закани, тя ви гледаше с безизразно лице, защото в същия този миг се намираше на километри от тая зала — в тежкия мрак на кошмара си. И трябваше да минат много дни, додето преброди докрай този кошмар и осъзнае целия страшен смисъл на постъпката си. И когато го осъзна, опита се да сложи край на живота си. (Полин наистина бе прерязала вените си в килията, но надзирателката бе предотвратила смъртта й.) Не искам да спекулирам с този епизод, който достатъчно говори сам по себе си. И ако го споменавам, то е само защото обвинението се постара дори и него да използува за своята теза. Някои хора са готови да обявят даже самоубийството за проява на безчувствие. Не безчувствие, господа съдебни заседатели, а чувство за дълбока вина! Подир дългите дни на вцепенение Полин Дюпре прогледа, за да стигне до страшното разкритие на непоправимото. И ето я, че сега тя плаче! Тя плаче и тия сълзи не са изтръгнати от красноречието на обвинителната реч. Това са сълзи на мъка и разкаяние, това е плач на дълбоко осъзнатата вина!

И тя наистина плачеше. Плачеше, захлупила лице в ръцете си, облегнати на бариерата, плачеше, срамувайки се от сълзите си, но безсилна повече да ги сдържи. Прокурорът кисело извърна очи от тази жалка фигурка, свита между двамата огромни полицаи и потреперваща от хълцанията. Ала съдебните заседатели бяха покъртени от тоя плач на разкаяние и от тая магистрална реч. И дългоочакваното от всички изтракване на гилотината не се състоя.

А сега, изтегнат пред фалшивия огън на камината, метр Морис отново се връщаше към тази вече забравена история, за да ми покаже, че собствената му вълнуваща и трогателна пледоария не е била нищо повече от един също тъй фалшив огън.

Провикванията и смеховете оттатък бяха постихнали. Вместо тях гърмеше грамофонът, едно стереофонично чудовище, с каквото можеше да разполага само професионалист като нашия домакин. И в пространството боботеше кадифеният бас на Брасенс:

Престъпността цъфти

не само в Париж.

На село също стават

убийства превъзходни.

— Песента като че е избрана специално във ваша чест — забелязах.

Но той не ме чу, погълнат от спомена за това проклето дело, което още го дразнеше:

— Една човешка отрепка, един морален изрод, това бе тая Полин Дюпре с красивото си каменно лице…

— Но нали вие казвахте, че възпитанието…

— Възпитанието? А нима аз съм имал друго възпитание? Същото, съвсем същото, минус джебните пари и плюс бащините шамари.

— А поведението на любовника?

— Че какво е виновен тук любовникът? Той не е бил първият и вероятно нямаше да бъде последният. И е имал пълно основание да се откаже бързо от една жена, която е мислела само за себе си и за която той самият не е бил нищо повече от инструмент за удоволствие. Неговата поквара? Неговият цинизъм? Хипотези с чисто служебно предназначение.

Той ми хвърли красноречив поглед, който съвсем ясно говореше, че тия хипотези бяха просто една свободна игра на въображението му.

— Тя бе застреляла спокойно и хладнокръвно този млад човек, който никога нищо не бе и обещавал именно защото за нея другият човек и животът на другия не означаваше нищо, защото единственото от значение за нея беше самата тя и собственият й каприз. И отказваше да признае вината си тъкмо понеже не допускаше дори мисълта за вина. И стоеше дръзка и надменна в оная зала, понеже смяташе, че никой няма право да я съди, нея, дето стои над цялото човечество, тя, единствената и незаменимата Полин Дюпре!

— Но нали е посегнала да се самоубие?

— Да, но по същите причини: за да избегне унижението. За да избегне присъдата на тия, дето нямат право да я съдят, нея, единствената и незаменимата Полин Дюпре!

— И все пак на края тя се разплака.

Той не отговори веднага. Седеше така, загледан към червената купчина изкуствени въглища, сякаш се опитваше да си спомни наистина ли довереницата му се е разплакала. Сетне произнесе неохотно:

— Вярно, разплака се. Но питате ли какви усилия ми е струвало това, да изтръгна тия сълзи от безчувствените й очи?

— Вие я убедихте, че трябва да се разплаче?

Той се засмя с мек полугласен смях. И тоя смях, макар само за миг, прогони полуучудената полугорчива гримаса, за да я замени с едно ненадейно добродушие.

— О, не, съвсем не! — възрази метр Морис, след като смехът напусна тънките му устни и остана да блести само в сивите очи. — Плачът не се получава по поръчка. Особено такъв, който може да убеди съда. И особено от такова студенокръвно животно като Полин. Трябваше да я обработвам дълги часове, всеки ден и седмици наред, да крещя и да шепна, да я разтърсвам и лаская, да бъркам и ровя в сърцето й, додето напипам най-сетне на дъното една малка и забравена частица човещина, един жалък остатък от човешка чувствителност. Трябваше да я преведа през целия дълъг лабиринт на страданието, не онова на съда, а това, което сам й причинявах, за да я докарам до тоя спасителен плач.

— Вие сте направили невъзможното, за да я възкресите.

— Не съм си доставял задачата да я възкресявам — възрази той сухо. — Просто този плач ми беше крайно необходим. Не бих могъл да измисля никакъв по-ефектен финал на пледоарията си от този бурен, покъртителен плач.

Адвокатът ме погледна бегло с крайчеца на окото, сякаш за да провери доколко съм впечатлен от цинизма му.

— Позволете да не ви вярвам — промърморих.

— Ваша работа — отвърна той нехайно.

Сетне отправи разсеян поглед към стената, върху която, уви, изкуствените въглища не хвърляха никакъв отблясък, и рече сякаш на себе си:

— Те се мъкнат при мене тия типове, защото този е мушнал с нож любовника на жена си, а онази е сипала конска доза приспивателно в чашата на мъжа си с намерение да го приспи завинаги… мъкнат се, защото са крали, изнудвали или блудствали, защото са се натикали до уши в блатото и треперят пред неизбежното… Те идват при мене и великодушно ми предоставят задачата да ги спася от неизбежното, но даже и тогава продължават да хитруват и да лъжат, да лъжат мене, който в името на техния собствен интерес трябва да знае всичко… И аз съм принуден капка по капка и парче по парче да им изтръгвам истината от устата, тая тъпа уста, стисната като муцуната на булдог, не защото имам някаква нужда от тяхната мизерна истина, а защото тя е необходима за тях самите, за тяхната кауза, за тяхното избавление… И когато най-сетне от тия изтръгнати силом парчета успея да сглобя цялата истина, и когато докрай разбера тяхната мерзост и алчност, и порочност, идва ред на пледоарията, с която трябва да убедя ония наивници, съдебните заседатели, в обратното: Не, господа, това не е нито мерзост, нито алчност, нито порочност! Това е вродено простодушие, временно умопомрачение, нещастно стечение на обстоятелствата… И аз го правя. Защото такава ми е професията. Защото за туй ми се плаща. Но да възкресявам и душите им!… Е, това вече… Достатъчно е, че спасявам вратовете им от оня, големия бръснач.

Адвокатът замълча, сякаш отегчен от самия себе си. Аз също мълчах, понеже не намирах какво да кажа. Додето на края все пак реших да промърморя от учтивост:

— Задачата ви наистина е тежка.

Той не можа нищо да отговори, понеже в тоя миг в библиотеката нахълта домакинът:

— А, ето ви къде сте се скрили! — провикна се радушно мосю Робер, сякаш през цялата вечер си беше блъскал главата над въпроса къде сме се скрили.

Но понеже всъщност търсеше не нас, а нещо друго, той бръкна в един шкаф и извади огромна кутия пури.

— Надявам се, че не водите професионални разговори — подхвърли домакинът, преди да поеме обратния път.

— В какъв смисъл професионални? — запитах.

— Ами ако решите да отровите тъща си, Морис най-добре ще ви каже как да го направите, за да се отървете с минимална присъда.

Адвокатът оцени баналната шега с гримаса на отегчение, но все пак благоволи да отбележи:

— Ако предприеме такова добро дело, трябва да го направи тъй, че да не стига до съда.

— А! „Льо крим парфе“! — възкликна с ентусиазъм Робер. — Е, щом намислите нещо по тая линия, обадете ми се. Аз също имам тъща.

Той изхвръкна навън и за да върна беседата на изходната точка, аз си позволих да повторя:

— Вярно, задачата ви наистина е тежка.

— Но аз нямам никакво намерение да измислям рецептата за „образцово престъпление“ — усмихна се метр Морис.

— Имам пред вид не него, а другото, тривиалното, което довежда хората до съда.

— Може би ако трябваше да ги възкресявам, както вие се изразявате. Но да им смъкна няколко години от наказанието или дори да им спестя цялото наказание, това не е чак толкова трудно. Въпрос на техника и рутина. И на някоя малка находка Метр Морис погледна нозете си, учуден, че те все още се пекат на камината. После, убедил се, изглежда, че вече са се добре напекли, бавно ги дръпна към себе си.

— Да, техника и рутина… Ония насреща, разбира се, също я имат. Но те не ме затрудняват особено. Още докато преглеждам делото, в ушите ми вече кънти бъдещата реч на обвинението с всички възможни аргументи и всички обичайни демагогии. Не, ония насреща не ме затрудняват особено. Ако някой ме затруднява и ако някой ме интересува, това е дузината от неизвестни хора, насядали в ложата на съдебните заседатели и готови да реагират бог знае как, понеже не са професионалисти и не реагират по рутина. Но тук на помощ се явява една друга рутина: тая на човешките стереотипи. Кучето на Павлов, на което всички сме наследници…

Той направи нехаен жест и десницата му с протегнат показалец се прицели в гърдите ми. Обиграният адвокатски жест, нищо и никакъв, но който, произведен в съдебната зала, те включва фатално и неотвратимо в действието.

— Ето вие самият… Как бихте реагирали, ако трябва да убедите тая дузина невежи, че негодяят, застанал зад вас на скамейката на подсъдимите, съвсем не е негодяй, а невинна жертва на обстоятелствата?

— Не знам… Вероятно ще бия на чувства — рекох, като си спомних плача на Полин Дюпре.

— Е, да, това е един от възможните варианти. Но съвсем не най-сигурният. Бих ви съветвал да прибягвате към него само когато другите възможности са изчерпани, защото чувствата са сложна и смътна материя. Фактите са по-просто и по-убедително нещо, стига да ги имате — реални или мними. Тогава изграждате тезата в една пределно ясна видимост или ако щете, привидност, и я поднасяте на дузината невежи. Ясното нещо винаги най-много убеждава, дори и когато не е нищо повече от умела лъжа.

Той ме погледна, вдигнал своите вежди-дъги, като че ли сам се чудеше на думите си.

— Втората възможност е, в случай че не разполагате с достатъчно годни за манипулация факти, да хвърлите съмнение върху фактите на противната страна. Ако се поровите достатъчно, ще видите, че на всеки факт, дори най-неоспоримия, може да се противопостави едно съмнение. Противопоставяйте съмненията си, възможно повече и възможно по-често, принуждавайте обвинението да доказва по десет пъти всяко нещо и пред всяко ново доказателство изваждайте ново съмнение. Накарайте ония насреща да се уморят и оплетат в собствените си доказателства. Превърнете темата на съмнението в своя основна тема, облегнете се на старата изпитана максима: „В случай на съмнение въздържай се от присъда!“ Това също дава ефект, защото приканва към мъдрост, а ония наивници в ложата нямат нищо против това да минат за мъдри.

Той млъкна за миг, колкото да погледне бегло часовника си, и като прецени вероятно, че може да убие още няколко минути, продължи:

— Оттук нататък започва хлъзгавата почва на най-тежките случаи. Случаите, когато не разполагаш с никакви свои факти, а фактите на обвинението са вече установени и признати от подсъдимия. И тогава не ти остава нищо друго, освен да разчиташ на тия две несигурни и смътни неща: съвестта и чувството. Съвестта… Системата още от самото начало се е постарала да я елиминира. Затова е определила не трима и не петима, а цели дванайсет апостоли да решават съдбата на обвиняемия. В такава навалица никой не се смята лично отговорен: дори сам да греши, нима носи някаква вина, след като делото се решава от цяла дузина такива като него? И все пак даже и тук остава един тесен терен за лавиране. Да припомниш, че освен писаните закони съществуват и други, неписани — закони на състраданието и прошката; че в човешките дела понякога се намесва една непозната и сляпа фаталност, на която всички можем да станем жертва; че най-тежкото наказание не е нито най-тежкото, нито най-ефикасното, защото може да премахне един живот, но не и да го поправи, че най-тежко е времето на самота и на размисъл, водещо бавно и мъчително по пътя на страданието към очищението… Знам ли… В тоя случай вече смисълът на тезата отстъпва на заден план и остава последното средство: да изтръгнеш оная дузина хора от спокойствието на готовите решения, да ги разтърсиш и развълнуваш с оскъдния човешки материал, който имаш подръка, да ги насочиш към съблазните на снизхождението, което би ги направило великодушни в собствените им очи и в очите на цялата зала…

Той поклати с досада глава, сякаш тоя хлъзгав терен на съвестта и емоциите му разваляше настроението:

— Тежки случаи… Като този с Полин… Да разчиташ на големите чувства, без да знаеш доколко са налице и дали изобщо са налице там, у онази безмълвна дузина хора, обречени да упражнят закона точно според предразсъдъците, неприязните и кретенизма на средния буржоа, олицетворяващ общественото мнение.

— Но за да биете на чувства, би трябвало преди туй вие сам да ги имате — подхвърлих.

— А защо? — вдигна той още по-високо вежди, доколкото това бе възможно. — За да объркам всичко? Чувствата, когато са искрени, само пречат. Те замъгляват разума, правят ви подозрително пристрастен, отнемат ви всяка убедителност. В тоя цирк, където всичко е фалш и театрална рутина, чувствата вършат работа само когато са ловко изиграни. Един добре измерен жест на състрадание или негодувание, една изразителна мимика на едва сподавено вълнение, едно красноречиво потръпване на гласа, възнасящ се тържествено към високите регистри — това е, което върши работа в тоя цирк, а не истинските чувства, мизерни и дразнещи. Полин може да плаче — за даден финал и при дадени обстоятелства това е дори полезно, но аз — не!

Той за трети път погледна часовника и се приготви да става, обаче сякаш сетил се за нещо, застина тъй, опрял ръка на креслото:

— И отде да ги взема аз тия чувства? Как така ще избликнат те и откъде? От вечната драма, дето се разиграва в тоя цирк? Жестока драма, съгласен съм, но изтъркана и банализирана до краен предел, до степен да събужда у вас не сълзи на състрадание, а тръпка на погнуса. Или може би чувствата ще се предизвикат от тия жалки актьори, от тия жертви на системата и на собствената си глупост, и аз ще трябва да скърбя и да страдам за туй, че те са нарушили брутално и тъпо някоя от божиите заповеди, вместо да я нарушат тактично, безшумно и по околен път, както правят всички прилични хора, да крадат и да развратничат, но без да погазват законите, без да оскърбяват общественото мнение и без да нанасят телесни повреди на другата страна.

Той най-сетне се вдиша, погледна се бегло в огледалото над камината и с машинален жест оправи връзката си.

— Е, вече ви преподадох занаята си в едри линии… Ако ви потрябва черна роба, мога и с такава да ви услужа — имам ги пълен гардероб. Обаче що се отнася до чувствата, трябва да ви призная: чувствата са у мене съвсем дефицитни… Но те не са и необходими, почнете и ще видите. Всичко е рефлекс, професионален или биологичен. Кучето на Павлов. Кучето пуска лиги, а ние — речи. Но поводът е еднакъв: все тоя, вечният — насъщният хляб.

— Аз също тръгвам — рекох.

— Тогава да вървим да напомним на нашия скъп Робер за съществуването си и да му дадем възможност да ни каже колко много, ама наистина колко много съжалява, че си отиваме тъй рано.

* * *

На вратата се позвъня настойчиво и двукратно. „Тоя раздавач няма да се научи да звъни човешки“ — помислих, като отивах да отворя.

Не беше раздавачът. Беше Коста. Стоеше в елегантното си пардесю, с небрежно преметнатия шал и килнатата по младежки шапка и ме гледаше като стреснат.

— Влизай де — подканих го. — Какво стоиш?

— Търся те по една работа…

— Добре де, влизай. Работата няма да избяга, поне докато изпием едно кафе…

— Какво кафе! Дъщеря ми се отрови.

Нададох някакво възклицание. Тия междуметия, дето уж не вършат никаква работа, но без които сме за никъде, когато няма какво да кажем, а все пак трябва да кажем нещо.

— Ти нали си близък с оня лекар по отравянията… Искам да му се обадиш… да ми разрешат да я видя.

Додето се бръснех, той все това ми обясняваше, че дъщеря му се отровила.

— А за кво се отрови?

— Любовна история, какво друго! Аз нямам понятие, но жена ми твърди, че било любовна история.

— Е, нали е вече вън от опасност?

— А бе така казват, ама де да знаеш: може само да ни успокояват.

Той стоеше облегнат на вратата на банята, все тъй облечен в пардесюто, забравил да свали шапката от главата си и израза на стреснат от лицето си.

— Да се отрови! Само това не очаквах. Всичко и бяхме дали. Всичко имаше.

— Освен любов…

— Любов! Аз не съм ли бил влюбен? Ти не си ли бил влюбен? И все пак не е ставало нужда да ни промиват вътрешностите…

— Ти на времето доста беше далдисал по оная, Славка — рекох, за да отвлека мислите му в друга посока.

— Да. Но не стана нужда да ми промиват вътрешностите. Не се отрових, а се ожених. Макар и за друга.

Всичко туй ми бе добре известно, понеже с Коста бяхме приятели от младини. И досега си бяхме приятели вероятно защото се виждахме твърде рядко. Когато хората рядко се срещат, шансовете да се скарат значително намаляват. Той беше някакъв шеф по търговията, а между търговията и литературата допирните точки не са много, макар че не липсват съвсем.

Десет минути по-късно вече летяхме в новото рено на Коста, а подир още десет минути крачехме из разкопания двор на болницата, като се стараехме да не се окаляме повече от необходимото. Бе ранна пролет. Снегът се беше разтопил, а топлият вятър гонеше по небето бели облаци и люшкаше голите клони на дърветата. Във въздуха се носеше онзи неопределим мартенски дъх на свежест и влага и странно бе, че тъкмо в това време, когато животът отново започваше, имаше хора, които търсят смъртта.

— Ето там е — упъти ни една санитарка.

Взряхме се към посоченото „там“, но не видяхме никаква сграда.

— Там, под земята е — поясни санитарката, уловила недоумяващия ми поглед.

Да, беше там, под земята, както се и полагаше на това специално отделение, на тая междинна спирка между живота горе и царството на смъртта долу, в тъмната пръст. Една междинна спирка, от която някои се връщаха назад, а други продължаваха по разписанието на безвъзвратното.

Светлината проникваше в обширното помещение от джамлъка на потона. Покрай стените се редяха килийки, малко по-широки и донейде по-дълбоки от телефонни кабини. И във всяка от тия килийки береше душа по едно човешко същество. Свободната част на помещението бе свободна само номинално. По нея минаваха сестри и санитари, движеха се насам-натам апаратури и сред цялата тази суетня моят приятел доктор Монов вършеше всекидневната си работа, като изтръгваше от смъртта тия хора, често съвсем млади, които смъртта вече се готвеше да впише в регистрите си.

Разбира се, ние всички сме записани в тия регистри още отдавна, още от времето на раждането, защото записването в книгата на живота и в книгата на смъртта става едновременно, с помощта на едно и също индиго. Но не е без значение дали по-рано, или по-късно и точно кога капризният архивар Случаят ще тракне срещу името ти щемпела „постъпи“.

Доктор Монов минаваше от килия в килия, надвесваше се над тия бледи същества, витаещи из фаталната ничия земя между живота и небитието, даваше на помощниците си къси нареждания. Тук не можеше да се разчита на продължителните лечения и на максимата, че времето ще оправи всичко. Тук трябваше да се бяга срещу времето, да се изпревари времето, да се мисли бързо и да се решава бързо, често без оглед, а понякога и против авторитетните клишета на медицинските справочници.

За хората в бели престилки наоколо това бе работа като всяка работа и те бяха свикнали с фигурата на лекаря, с резките му движения и сухи нареждания. Но на мене, който пръв път надзъртах тук, ми се струваше да долавям в тия движения напрегнатите мигове на една упорита борба, на една борба с невидим противник и с неизвестен финал. И всеки път, когато докторът се изправеше над поредното люшкано между живота и смъртта същество, очаквах да чуя, че властно ще произнесе ония думи, които чудотворецът от легендата бе отправил към мъртвия Лазар:

„Стани — и върви!“

Всъщност не е изключено той и наистина да ги произнасяше тия думи, макар и не гласно.

— Дъщеря ви прескочи трапа — рече докторът на приятеля ми.

— Възможно ли е да я видя?

— Защо не? Ето там, в третия бокс!

Сметнах, че не е необходимо да отивам и аз да надничам, затова останах при лекаря.

— Има ли и други самоубийци?

— Намират се. Е, разбира се, това са, общо взето, редки случаи. Далеч по-редки от прозаичните отравяния с гъби, от производствените злополуки или неволната злоупотреба с медикаменти.

— И за какво се тровят? От нещастна любов ли?

— Ами и от нещастна любов — усмихна се докторът. — Дори в наши дни…

Той даде някакво нареждане на минаващата наблизо сестра. После се сети за прекъснатия разговор и добави:

— Да, нещастна любов… Ние винаги търсим причината за катастрофата в оня фактор, вън от нас. Обаче оня фактор вън от нас е само половината причина. Другата половина е у самите нас. Съвсем елементарно, наистина: от две електричества с различен знак се ражда искра. Но ние понякога забравяме тъкмо елементарното. Какво прави тук това същество? — той кимна леко към третия бокс. — Младо, хубаво, нормално… Съвсем нормално, ако не смятаме липсата на вътрешна устойчивост. Ние не можем да предвидим, нито да осуетим всички сътресения, които очакват човека по житейския му път. Но ние можем: да подготвим човека тъй, че да понася сътресенията.

Стига да се вглеждаме по-дълбоко в него и да престанем да си измиваме ръцете с външния фактор.

Това „ние“, което докторът употребяваше, бе, разбира се, форма на чиста галантност, защото в случая той имаше пред вид не мене и не себе си, а други хора, като например родителите. Колкото до нас двамата, моята работа бе да превръщам сътресенията в белетристика, а неговата — да се оправя с тях тук, в това подземие, и то тогава, когато сътресенията вече бяха прераснали в катастрофи.

Седмица по-късно на вратата ми отново се позвъни настойчиво. Този път навярно наистина бе раздавачът и додето отивах да отворя, аз вече се подготвях психически за поредната кавга с тоя инак акуратен служител, който обаче веднъж поставил пръста си на звънеца, забравяше, че трябва и да го махне оттам.

Само че не беше раздавачът. Беше Коста. Както винаги елегантен и с все същия отсъствуващ поглед, сякаш не идваше на гости, а чакаше на тротоара да дойде тролеят.

— Какво, изписаха ли я? — запитах, като го въвеждах.

— Изписаха я.

— Значи, всичко се оправя.

— А бе, оправя се, ама не се оправя. Трябва ми един психиатър. Оня, твоят познат, как му беше името…

— Защо? Да не би детето нещо да не е в ред?

— Ами че то, ако беше в ред, щеше ли да нагълта три туби веронал? Кой човек, дето е в ред, се самоубива? Седи по цял ден една такава, апатична. Страни от нас, затваря се в стаята си. И ние постоянно треперим да не би да повтори. Казват, че обикновено повтаряли…

Наложи се отново да пусна в ход оскъдните си връзки с медицинските среди. Заведохме същата вечер девойката при онзи „как му беше името…“, макар че името му, между нас казано, бе широко известно. На отиване седях на задната седалка до момичето, за успокоение на бащата, който се боеше да не би то да скочи под някой трамвай или да направи друга щуротия.

Заранта Коста ми бе разправил бегло за нещастната любов на дъщеря си с двата аборта и трите бурни разрива с „оня гамен“. Бях си представял тази дъщеря като мечтателна млада жена, а тя се оказа почти дете, едно унило дете с бледо личице, загледано пред себе си и скръстило ръце в скута. Детето в момента едва ли мислеше да се хвърля под трамвая и да прави щуротии. Имах впечатлението, че изобщо не мисли за нещо определено и че все още плува в мъглата на смътните и невесели настроения, с които бавно се връщаме към живота, след като не ни е било писано да го напуснем.

Моят познат ни прие с бодрия тон на професионалния оптимизъм — той бе от тия, професионалните оптимисти, — почерпи ни с кафе и с приказки на общи теми, изобщо направи каквото беше по силите му, за да придаде на сухата лекарска консултация задушевния вид на приятелска среща. Сетне се уедини с момичето в кабинета си.

Вратата на кабинета бе останала полупритворена и туй вероятно бе съзнателен израз на внимание към бащата, защото един лекар никога не пропуска да затвори добре вратата, ако смята това за необходимо. Така или иначе, въпреки че разговорът се водеше с тих глас, ние от хола долавяхме думите достатъчно ясно и всичко започна с въпроси от страна на доктора, отпърво за предразполагане на пациентката, а подир туй за набиране на информация, но и на едните, и на другите пациентката или не отговаряше, или мънкаше неохотно своите „да“ и „не“. Сетне настъпи известно мълчание, през което лекарят вероятно сумираше мислено получените данни и правеше изводите си за състоянието на болната. А на края дойде ред и за лечебната процедура. Тя бе чисто словесна и се изразяваше в произнесени с бащински тон поучения за смисъла на живота, за важното и маловажното в него, за трайното и преходното, за необходимостта да се предпазваме от увеличителните стъкла на чувствата, които неуместно преувеличават значението на всяка несполука, за целебната сила на културните интереси и на разумно избраната среда.

Сентенциите гладко и логично следваха една подир друга и този поток на мъдри поучения бе тъй впечатлителен, че Коста по едно време не се стърпя и ми прошепна:

— Умен човек!…

Човекът наистина бе умен и всичко, което казваше, наистина бе вярно и единственото, в което се съмнявах, бе, че то може да влезе в работа на това унило дете с погаснал поглед, дошло тук с надеждата да получи не партида изпитани мъдрости, а отговор на единствено интересуващия го въпрос — неговия личен и съвсем конкретен въпрос.

По-късно, когато си тръгнахме, бащата не се стърпя и за да провери лечебния ефект на беседата, още по стълбата запита:

— Какво ти каза докторът?

— Ами… нищо… — измънка момичето.

— Как така „нищо“?

— Ами така: нищо. Красиви фрази…

Коста откара дъщеря си до в къщи, а сетне тръгна да изпраща и мене.

— Виж какво! — рекох. — От тая словесна терапия детето я има полза, я не. Ами ще отидеш да намериш „оня гамен“ и да поговориш с него. Щом на два пъти са се сдобрявали, ще се сдобрят и трети път.

— Да. А после ще дойде и третият аборт. Не искам да го виждам тоя гамен. И по-добре, защото видя ли го, ще му строша главата!

Той помълча, сетне добави:

— Тя сега разправя, че това били красиви фрази, понеже е в такова особено състояние и още не е имала време да помисли над тях. Но по-късно, като помисли…

Е, да, по-късно. Ние винаги прекалено се осланяме на това „по-късно“. Ние смятаме — за разлика от доктор Монов, — че времето е не наш враг, а наш съюзник. Понякога наистина може да се окаже и съюзник. Ала не винаги.

С две думи казано, момичето за втори път се отрови и за втори път се озова в онова подземие, в оная междинна спирка между живота и смъртта, дето моят приятел лекарят заставаше между човека в агония и небитието, дето моят приятел лекарят, упорито вкопчен в агонията, се стараеше да измени нейния ход и да я превърне във възкресение.

„Стани — и върви!“

И чудото отново се състоя.

— Виж какво — рекох. — Ще отидеш и ще намериш „оня гамен“. Ама че си дебела глава!

И Коста на края отиде. Сега тя отдавна вече е омъжена за същия „оня гамен“ и има от него две деца. Живеят си, както живеем всички, с неизбежните грижи и с неизбежните хър-мър, но без проекти за самоубийства.

Това са си техни проблеми. А моите започват оттук нататък. И разговорите с моя приятел лекаря ме връщат отново към старата тема за хорските страдания и несполуки. И аз неволно си спомням за други отдавнашни разговори, за разговори на една градинска скамейка под глухия напев на есенния вятър, за разговори пред една камина, огряна от червената светлина на фалшивите пластмасови въглени.

Те и двамата — криминалистът и адвокатът — бяха жертва на примирението и на песимизма, макар че и двамата може би носеха у себе си някакъв свенливо скрит остатък от хуманност. Но какъв огромен склад от човешки типове и човешки драми бяха главите на тия двамата.

И се улавям, че мечтая за този невероятен късмет — да разполагам с такова богатство от човешки истории, също като криминалиста или като адвоката, или като лекаря. И си спомням вечерта на нелепото си арестуване заради брадатата легитимация, когато крачех сред жалката купчина, струпана от беднотията и порока, и когато си мислех, че мястото на писателя е много повече в една такава купчина, отколкото в тишината на кабинета. Мислех си, ала продължих да предпочитам уютността на кабинета и мъдростта на книгите. И ако се случеше да се забърквам в неразбории и да надниквам в човешки драми, то ставаше не защото ги бях търсил, а защото обстоятелствата ме натикваха в тях. Добре, че все пак и това се случваше, за да не съм съвсем беден.

А сега, след като богатствата са отминали само защото не бях пожелал да протегна към тях ръка, не ми остава нищо, освен да мечтая с късна дата за имуществото на криминалиста или на адвоката, или на лекаря.

И какво, ако разполагам с това имущество? Ще прибавя две или при книги към вече написаното. Ще увелича работата на библиографите, чиято задача е да осчетоводяват всичко, включително и безполезното. Ще стигна до някой и друг извод за човешкия характер и човешката участ, може би верен, ала отдавна познат, също като сентенциите на моя приятел психиатъра. И какво от това?

Криминалистът не тачеше твърде своето общество, но му служеше съвестно и ефикасно. Адвокатът презираше клиентите си, но навреме ги изтръгваше от заплахата на затвора и гилотината. Лекарят нямаше нито задачата, нито времето да превъзпитава своите полумъртъвци, но ги възвръщаше към живота.

А аз?

Неприятен въпрос. Толкова неприятен, та си склонен да го отминеш като прекалено елементарен. Човек никога не почва да прави някакъв предмет — маса, стол или най-прост сандък, — ако не знае предварително за какво ще служи тоя предмет. А ето че това сложно нещо — книгата — нерядко се създава, без да се мисли за предназначението му. За какво ще служи книгата ли? За четене, разбира се.

Някога на младини, след като вече бях съчинил и натрупал купища стихове, този въпрос за предназначението или за ползата ненадейно възникна пред мене. Възникна не защото сам се бях сетил за него, а защото един друг човек съвсем нетактично ми го постави, един човек, който — както ще стане ясно след малко — нямаше никакъв допир с литературата.

Въпросът естествено ме скандализира, отпърво със своята елементарност, а после с това, че не бях в състояние да му дам задоволителен отговор. И както правим в подобни случаи, за да си отмъстим и да залъжем по тоя начин засегнатото самолюбие, започнах да задавам същия въпрос на връстниците си и колеги по перо.

Не питах, разбира се, в упор „защо пишеш?“, а засягах темата съвсем между другото в разговора на чаша (не на чаша кафе), като уж сам се питах или уж подхвърлях нечие си становище. Един вид: „Уайлд казва, че да бъдеш понятен значи да бъдеш нехудожествен… Глупости“. Или: „Теофил Готие пише, че поезията няма друга цел освен поезията… Мъдра мисъл.“ „Мъдра мисъл“ или „глупости“ — моята оценка имаше за единствена задача да предизвика оценката на другата страна. Което обикновено и ставаше.

По онова време тоя род маймунджулъци ме забавляваха и аз колекционирах получените отговори, за да се убедя, че глупостта не е само мое лично достояние, или влизах в разгорещени спорове по най-простата рецепта — като застъпвах противното становище.

В така съставената колекция значителна част бе заета от смътните декларации „Пиша за удоволствие!“ Разновидностите, а също и затрудненията се появяваха, когато възникнеше вторият въпрос: „Удоволствие — от какво?“

Приятелят ми Замбо бе категоричен:

— Пиша за себе си.

— А защо тогава ни четеш това, дето си го написал?

— За да направя удоволствие — пак на себе си.

— Като слушаш собствения си глас?

— Да, а също и вашите гласове на одобрение. Макар че мога да си пия виното и без одобрението ви.

Един меланхоличен поет, комуто не бе съдено да живее дълго, признаваше, че пишел, за да сподели.

— Да споделиш — какво?

— Това, което имам да споделям.

— С кого?

— Няма значение: може и с първия срещнат. Може и с хартията.

Друг поет, който още е жив, но навярно отдавна вече и сам е забравил, че някога е писал стихове, поддържаше в същия дух, че пишел, за да се наприказва. Би могло да се допусне, че е привърженик на фройдистката теория за „разтоварването“. Само че той не познаваше Фройд, както и аз впрочем.

— Тогава защо направо не приказваш, а пишеш?

— Защото всяко нещо, веднъж записано, вече се поддава на многократна употреба.

Това бе вярно. А също и твърде удобно за творци като приятеля ми, който — ако се съди по думите му — бе автор на цели купища стихове, ала, не знам защо, винаги ни рецитираше едно и също стихотворение:

Над хоризонта на живота ми

небето се смрачи внезапно.

И с гръм и мълнии страхотни

като тайфун се спусна Фатумът.

Въпреки ужасяващата си поява Фатумът в следващите строфи се оказваше не толкова заплашителен, колкото бъбрив — което, разбира се, също бе немалка заплаха — и започваше с приятеля ми дълъг разговор, чийто заключителен куплет за жалост фатално се е изплъзнал от паметта ми. Все пак спомням си, че на края двете главни и единствени действуващи лица — приятелят ми и Фатумът, — макар да не стигаха чак дотам да се тупат по раменете, но се разделяха, общо взето, в атмосфера на взаимна симпатия. Защото — и тук бе поантата на поемата — Фатумът поясняваше, че ако не носи смърт на хората, те ще престанат да ценят живота. С което приятелят ми добродушно и не без основание се съгласяваше.

— Пиша, за да изнеса себе си вън от мене — поддържаше друг поет.

Тая задача на самоизнасянето и самопренасянето не бе, разбира се, за пренебрегване, макар че по мнението на някои наблюдатели далеч по-належаща за въпросния творец бе задачата да се изнесе най-сетне някой ден от кръчмата, откъдето почти не излизаше.

— А за кво ти е притрябвало това? — питах.

— За да се видя отстрани, за да се разбера. Гнотис аутон! — Познай себе си, както е казал мъдрецът.

Ако цитираните автори, представящи най-вече артистичната бохема, можеха да се обединят в семейството на егоцентриците и субективистите, то редица други изповядваха далеч по-демократични възгледи. Но и между тия другите се срещаха хора, неподготвени за въпроса ми, както и аз нерядко се оказвах неподготвен за отговорите им.

— Пиша за хората, разбира се, не за магаретата — отрязваше накъсо един поет от провинцията.

Сетне ме поглеждаше втренчено с леко зачервените си очи и добавяше:

— Само че за хората след трийсет години!

— А защо не за сегашните?

— Ами защото именно сегашните са магаретата. Това сегашното поколение ще влезе в гроба, без да е прочело стиховете ми. Следващото ще ги прочете, но няма да ги разбере. И едва по-следващото ще разкрие дверите на смисъла.

Поетът на бъдните поколения бе по професия аптекар. И аз се бях озовал в аптеката не в търсене на поетичен смисъл, а на най-прозаичен аспирин. Грешката ми бе, че случайно носех под мишница някакво томче стихове.

Фатална грешка. Само десет минути по-късно седях с аптекаря в задното помещение на заведението пред чаша лимоненожълт ликьор и слушах декламацията на ония именно стихове, които бяха предназначени за поколението след трийсет години. По мое мнение тия строфи биха подхождали по-скоро за поколението не след, а преди трийсет години, тъй като бяха изцяло издържани в духа на второкачествената символистична конфекция с изтощителен разгул от чемерни въртопи, душевни стонове, болни лилии, призрачни мъгли, нощни воали и други подобни галантерии. Но това не бе мнение, което можеше да се формулира гласно пред един тъй вдъхновен и толкова гостоприемен домакин.

Гостоприемството на домакина се изразяваше не само в неизчерпаемото стихотворно меню, а и в далеч по-материалната сфера на напитките. Напитките той сам ги приготовляваше в една колба с помощта на медицински спирт и на всевъзможни есенции, тъй че можеше по свой избор да си поръчаш, какъвто искаш ликьор. По-късно обаче се наложи да установя, че какъвто и ликьор да бяхме пили предната вечер, главоболието на заранта бе винаги едно и също.

Главоболието, а също и зачервяването на очите. Именно поради прекалено усърдните си поетично-спиртни занимания аптекарят, що се отнася до очите, напомняше ангорски заек, макар че тая особеност би могла да се тълкува и като зрителна алергия, причинена от грубия пейзаж на провинциалната проза.

— Помагам на хората да се оправят в батака си — бе заявил не лично на мене, а на цялата кръчмарска компания един белетрист.

Той наистина бе привърженик на оптимистичната насока, доколкото в работите му — предназначени най-вече за брошурните издания — героите на края се женеха или най-малкото се подготвяха за това. Имах обаче известни основания да се съмнявам, че белетристът е властен да измъкне хората от батака, в който сам се бе накиснал чак до шията. И не защото бе останал ерген, нито защото през два-три месеца хазяйката го гонеше за неплатен наем, а гостилничарят му отказваше правото на вересия. А защото, макар и обявен от издателя си за „българския Балзак“, белетристът не знаеше коя посока да хване: сърцето му повеляваше да свие наляво, а издателят изискваше да върви надясно и той се чудеше в каква социална принадлежност да облече героите си, преди да ги дотътри до неизбежния брачен финал.

Представителят на аптекарския символизъм и българският Балзак бяха единствените автори от по-старото поколение, които ми бяха разкрили творческото си верую. И макар да бях убеден, че тъкмо от това поколение бих могъл да получа най-верния отговор на въпроса си, аз отлично съзнавах положението си на вчерашен хлапак и новак в литературата, за да имам куража да правя анкети сред утвърдените писатели.

Затуй ограничавах издирванията сред себеподобните по възраст и амбиции. И когато събеседниците ми сервираха някой съмнителен или направо глупав творчески девиз, обяснявах си го със скорошната дата, нанесена в кръщелното им свидетелство.

По-късно, когато ми се удаде да се запозная с веруюто на далеч по-възрастни, по-утвърдени и дори световноизвестни автори, наложи се да установя, че кръщелното свидетелство не винаги е в състояние да обясни някои неща. Няма да се мотивирам с цитати. В края на краищата не съм си поставил за цел да правя антология от мъдри мисли. Ала с риск да отворя доста продължителна скоба ще си позволя да се спра на едно-единствено мнение, което още преди години срещнах в печата и което навярно ми е направило впечатление, щом съм го запомнил.

Ставаше дума за един прочут белетрист, признат за родоначалник на „прокълнатите“ в съвременната френска литература. Писателят и в частния си бит имаше вид на прокълнат: живееше в изоставена къщурка сред буренясал двор в едно парижко предградие, обличаше се като дрипльо и в редките беседи с журналистите пускаше в ход такива необичайни за книжовния език грубости, че рядко някой се решаваше да го интервюира.

И все пак, понеже авторът бе вече възрастен и с твърде разклатено здраве, телевизията реши, че не е зле да си осигури известен филмов метраж, преди прокълнатият да е отишъл по дявола. От друга страна, прокълнатият, изглежда, също не беше напълно враждебен на идеята да остави някакво визуално и словесно документирано послание на поколенията, макар да поддържаше, че плюе на поколенията — минали, настоящи и бъдещи. Тъй че на края филмовото интервю се осъществи, и то тъкмо навреме. Няколко месеца по-късно белетристът почина в занемарената къщичка на далечното предградие. И самата му смърт бе добавъчно свидетелство, че наистина е бил прокълнат. Защото почина в един и същи ден с Хемингуей и естествено вестниците бяха пълни с траурни материали не за дрипльото от Мьодон, а за Хемингуей.

Тия дни изрових от боклуците си това предсмъртно интервю, което френската телевизия в продължение на цели десет години не се реши да излъчи по различни причини. Един красноречив документ, който би следвало направо да се цитира, а не да се преразказва. Превеждам го прочее с необходимата за документа точност, макар и с известни съкращения:

„Вие сте странна личност — започва журналистът. — Вие възбуждате страстите. Посредством своите творби, идеи, привички, вие умножихте поводите, за да бъдете ненавиждан. Ето сега една възможност да накарате хората по-добре да ви разберат. Ако трябваше да дадете определение на самия себе си с една дума, какво бихте казали?

— Е, добре де, бих казал, че аз работя, а другите не вършат нищо. Това е точно което мисля.

(Следват няколко реплики за нерадостното детство в едно семейство, непрекъснато преследвано от материални затруднения.)

— Бяхте ли по това време твърде кротко, твърде нежно дете?

— Нямах голяма възможност да бъда кротък и нежен. Бях отгледан с плесници, защото такъв си беше редът: по онова време те отглеждаха с плесници и с «мълчи там, гамен такъв!»

— Обичахте ли майка си?

— Аз не съм си поставял въпроса. Големият въпрос бе въпросът за яденето…

— В пасажа Шоазол (където отраснахте) няма много природни изгледи…

— Никакви.

— Вие сте били малко парижко дете, което почти не познава природата и чистия въздух. Как открихте природата?

— На гробищата, за да ида да видя гроба на баба ми, когато тя умря.

— Какво ви накара да решите да се посветите на медицината?

— Адмирацията, която изпитвах към медицината. Да срещам лекари, това ми се струваше чудесно.

— Когато бяхте малък, смятахте ли, че е важно да станете писател?

— А, съвсем не! Това ми изглеждаше смешно.

— Какво правехте междувременно?

— Бях момче за всякакви поръчки, разносвач и чирак в различни области… Дванайсет занаята — тринайсет мизерии, както се казва. Бил съм дори книжар. Бях много деен. Такъв съм си. Сега съм скован от подаграта.

— Защо прекъснахте следването и станахте доброволец? В романа ви вашият герой отива войник, понеже е увлечен от минаващата военна музика.

— О, не, това са фантазии.

— Значи, станахте доброволец от патриотизъм, от влечение или известен вкус…

— Известен вкус вероятно, защото съм лиричен, изобщо малко глупак. Това бе, както винаги. Историята… Тя ми се струваше нещо твърде блестящо. Твърде блестящо, защото такъв бе вкусът на времето.

— Страхувахте ли се от смъртта?

— Във всеки случай сега тя би била облекчение.

— Искам да кажа, тогава.

— Имах още причини да живея. Нямах същия инстинкт, както днес. Днес ми пука, мога да се самоубия веднага, пред цял свят. Това ще излезе добре пред камерата. Но тогава имах още илюзии. Не илюзии, а инстинкт за живот.

— А вече изпитвахте ли у себе си влечението към медицината?

— О, да, винаги. Много. Много. Много.

— Но за какво искахте да станете лекар?

— О, просто защото имам влечение.

— От уважение към самия себе си? От съчувствие към хората?

— Не. За да върша нещо медицинско. Това ми правеше удоволствие. Това дълго време ми е правило удоволствие. Когато преди трийсет и пет години още практикувах медицината, правеше ми удоволствие да лекувам една хрема, да се занимавам с една дребна шарка, да се забавлявам с една вариола…

— Човешкото страдание ли ви интересува, или болестта сама по себе си?

— А, не, човешкото страдание. Казвам си: ако страда, той ще бъде още по-лош, отколкото е обикновено. Ще си отмъщава, а това не е нужно.

— Кой тип хора обичате най-много?

— Който изгражда.

— А кой най-много ненавиждате?

— Който руши.

— Кои са писателите, които смятате най-близо до себе си, и кои ви изглеждат на другия полюс?

— Писателите? Интересуват ме само хората, които имат стил. Ако нямат стил, не ме интересуват. А това е рядко нещо стилът, господине, рядко нещо. Затуй пък историите, улицата е пълна с истории: навсякъде виждам истории, участъците са пълни, съдилищата са пълни, животът ни е пълен с тях. Всеки си има една история, хиляда истории.

— Но няма ли един писател, който…

— Един писател? О, да, господине. Има един, двама, трима в цяло поколение. И има хиляди писатели, които са жалки мърлячи… Те мъркат фрази, повтарят туй, което друг е казал. Те избират една история, една добра история, а после я разказват. За мене е ясно, че това не е интересно. Престанах да бъда писател, за да стана хроникьор. Прочее заложих кожата си, защото, не забравяйте едно нещо, голямата вдъхновителка, това е смъртта. Ако не заложите кожата си, няма да получите нищо. Трябва да се плаща. Ако нещо е направено безплатно, значи, е несполучено, дори повече от несполучено. Прочее вие имате такива писатели на вересия. В сегашния момент има само писатели на вересия. А когато е на вересия, то вони на вересия.

— Кое е най-привичното ви чувство? Ненавистта? Презрението? Отвращението? Любовта? Най-сетне, приятелството?

— Работата. Аз съм тук, за да работя. Аз съм един беден работник. Нали, както казваше Декарт, аз нямам повече гений от другите, но имам повече метода. Аз имам само една метода, да взема предмета, а сетне да го дотъкмя. Това, което има стойност, то е предметът. Това, което има стойност: ето пред вас един апарат, една камера. Предполагам, че е великолепна. А в края на краищата човечецът, който я е създал, може би е имал неприятности. Може би е бил рогоносец, може би е бил педераст. Може би е бил русокос. Или хермафродит. Може да го е боляло гърлото, откъде да знам. Но апаратът му работи. Това не е ли достатъчно? Човечецът, който го е направил, не ме интересува.

— Коя е най-голямата ви радост в живота?

— Боже мой, трябва да ви призная, че не съм имал много радости. Не съм радостно същество. Признавам, че ще бъда доволен, когато умра, ето истината. Само че искам да умра възможно по-безболезнено, не съм зажъднял за болката.

— Казвате, че не сте имали големи радости през живота. А имали ли сте големи страдания?

— А, в това отношение съм бил напълно задоволен. Това съм го имал в големи количества. Причинили са ми всичко възможно в туй отношение, това, да, това наистина, много, много…

— Страдате ли, когато мислите, че някои хора говорят, мислят или вършат зло?

— А, не, напълно ми пука. Аз не се интересувам от хората, аз се интересувам от нещата.

— А вярвате ли в любовта?

— Е, ако човек гледа на живота като на нещо твърде забавно, тогава, разбира се, напред към любовта! Но аз например не обичам това, което е общоприето, което е просташко. Искам да кажа, че един затвор е нещо благородно, понеже човекът вътре страда, нали, докато кварталният панаир е нещо твърде просташко, защото човек там се забавлява. Такова е човешкото съществуване.

— Но вие, който чрез книгите си заемате позата на пророк…

— А! Да!

— … пророк на Апокалипсиса, вярвате ли, че небето наистина ще се помрачи? Вярвате ли, че работите ще вземат лош обрат за хората?

— Ако всички хора не желаеха да вървят на война, работата е проста, те ще кажат: «Няма да вървя.» Но те имат желанието да умират. Съществува едно такова желание, една мизантропия у човека…

— Ако трябваше да умрете в тоя миг, каква би била последната ви мисъл?

— Ами че: сбогом и мерси! О, това е достатъчно, да. Не ви желая злото, но, боже мой, вие достатъчно се грижите сами за себе си. Аз не съм се грижил за себе си. Липсва ми егоизъм — рядък случай. Светът е пълен с егоизъм…“

Това е интервюто. Плюс няколко фрази, които писателят на раздяла произнася по своя воля:

„Оня ден слязох (в града), за да пийна една чаша. Седнах пред някакво кафене. Гледах как минава тълпата. Бяха все такива кривокраки, изгърбени, недодялани… А женищата… Най-лошото бяха именно женищата: купчини тлъстина, които си въртяха задниците. И с доволен вид. Добре охранени, какво, и годни тъкмо да получат няколко ритника в задника, без да кажат нещо. Имаше един, само един, в цялата тълпа, красив и здравеняк, но с вид на тъпак и с празна глава. Е, какво, китайците могат спокойно да дойдат и да настъпят пешком, без да бързат… И те ще дойдат, господине, ще дойдат… И на свой ред ще пукнат от преливане и преяждане, но вие ще бъдете мъртви много преди тях… и аз също.“

Някой ще забележи може би, че тоя писател и бивш лекар е просто един клиничен случай. Не възразявам. Само че тия клинични случаи на мизантропията почнаха доста често да се срещат през последните десетилетия на Запад. Вярно е, че съдбата на въпросния автор е малко по-особена и френските журналисти бяха свикнали да обясняват неговата ненавист към хората и света, неговата раздразнителност и мании за преследване именно с тая странна съдба. Антисемитизмът, антишовинизмът и антиконформизмът бяха си направили шега с писателя, увличайки го по време на войната в лагера на нацистките окупатори. Тъй че подир войната се бе наложило да заплати за това с около две години затвор. Сетне още няколко години бе трябвало да изтърпи участта на прокажен — обграден от всеобща ненавист или презрение. Но понеже всичко в тоя свят или по-точно в оня свят бързо се забравя, дойде и денят, когато най-реномираното парижко издателство отново почна да публикува творбите на прокълнатия автор, а критиците отново се сетиха за таланта му. Обаче самият автор нищо не бе забравил освен може би личните си прегрешения. Оттук и постоянното му лошо настроение.

Това, разбира се, е едно обяснение като всяко друго. Обяснения винаги се намират. А веднаж намерени, защо да не бъдат използувани и като оправдания. Работата е там, че още много преди да преживее травмите на всеобщото порицание, още много преди да намери реален повод за озлобление, още много преди да мине в лагера на предателите, с други думи, още с първата си книга, поздравена като изключителна проява на едно рядко дарование, прокълнатият автор бе произнесъл своето проклятие към хората. И добрал се до върха на успеха, щедро хвален отляво и отдясно, той бе продължил да проклина все в същия тоя мрачен стил на своя дебют.

Но може би той е бил предварително травматизиран не от презрението на някаква културна или друга общественост, а от свирепите удари на самия живот, който още от невръстното детство го е подбрал с плесниците си, за да не го остави на мира чак до края, през цялото това дълго и тягостно пътуване до дъното на нощта?

Може би. Дори — сигурно. За това достатъчно свидетелствуват автобиографичните пасажи на несполуки, разочарования, унижения и омерзения, намерили място в първите произведения на писателя — „Пътуване до дъното на нощта“ и „Смърт на кредит“. Защото авторът, който ни занимава, е Луи-Фердинан Селин.

Не е трудно да се допусне, че той не е излязъл от утробата на майка си като вече оформен мизантроп. Можем да подозираме даже, че той и до края в дълбочината на душата си не е чак такъв мизантроп, макар че цитираният документ говори за обратното. Журналистът съзнателно и преднамерено през цялото време поставя въпроси, с които иска да предизвика автора да разкрие най-сетне ахилесовата си пета, някакъв невидим и може би съвсем дребен остатък на човешка чувствителност. Няма ли да се оправдаете пред хората… не сте ли били кротък и нежен… обичахте ли майка си… не станахте ли доброволец от патриотизъм… не станахте ли лекар от съчувствие към хората… Кое е привичното ви чувство… Не страдате ли пред злото… Вярвате ли в любовта… — следователите наричат тоя род въпроси „навеждащи“ и насоката, в която те бият, е съвсем ясна. Ала съвсем ясно е и упорството на писателя да отхвърля тия въпроси с грубо отрицание или с хитро изплъзване под прикритието на добре изиграна наивност. И всъщност тъкмо това упорство би могло да създаде у внимателния читател подозрението, че ахилесовата пета е все пак налице и че тя тъкмо затуй така грижливо се прикрива, защото е осъзнавана като ахилесова пета.

Ненавистта към хората, без подбор и без щастливи изключения, предизвикателният цинизъм на възгледите, неприличният жаргон в книгите на тоя автор са може би само неприветливата фасада на дълбоко наранена чувствителност и на грубо стъпкана човешка отзивчивост. Ако възприемем подобна хипотеза, тя вече би могла да послужи за обяснение на много неща. Но именно за обяснение, а не за оправдание.

Защото десетки други писатели, и по-големи, и по-малки, са понасяли ударите на живота от ранно детство. И това не ги е направило врагове на живота и на хората. И защото тръгнеш ли по тежкия, но всъщност и лек път на мизантропията, той не може да те изведе другаде освен в дупката на безизходицата и отчаянието:

„Това е животът — малко светлина, която свършва в нощта. И подир туй може би човек никога няма да разбере, че не е намерил нищо. Това е смъртта.“

Ала тази драма на безизходицата, наистина вълнуваща в някои свои епизоди, писателят я е разказал още в първата си книга. Затуй всъщност първата книга си остава и последна. Последна не буквално: той написва по-късно още доста книги, ала всички те са вече излишни, всички те са повторения на веднаж произнесеното проклятие. И това, че продължава да пише, напомня само на нервен тик. Също както изпадналият в ярост субект, който в безсилието си да измисли нещо повече, машинално отново и отново крещи една и съща ругатня. Туй стеснено от натрапчивите идеи съзнание, тоя затормозен от прелялата кръв на озлоблението мозък, тази нужда да се разтоварваш непрестанно от гнетящата те и постоянно извираща в тебе чернилка — ето едничкото обяснение на това продължило тъй дълго творчество.

Иначе как бихме могли да отговорим на въпроса, който бях поставял тъй методично на връстниците си в годините на младостта? Защо пише тоя автор, загубил отдавна възможността да каже нещо? Защо с такова остървение се самоповтаря? За да се оправдае? За да се обясни? За да покаже, че е прав? Но да се оправдае и обясни пред кого, след като за него целият свят е населен с изроди и негодници, незаслужаващи никакво внимание?

Би могло да се допусне, че пише за бъдещето. Но той не разполагаше дори с тая вяра в бъдещето, която бе наивната утеха на моя познат — аптекаря. Защото за прокълнатия автор бъдещето не бе нищо повече от една всеобща и немного далечна смърт.

А може би обяснението бе далеч по-просто. Може би обяснението бе в позата и в необходимостта тази поза, веднаж възприета, да бъде съблюдавана през целия живот. Журналисти и писатели неведнаж са го обвинявали, че се преструва: оплаква се от въображаеми преследвачи тъкмо за да осуети възможните преследвания, хленчи над нещастната си участ, за да предизвика съчувствие, живее като отритнат от света не защото някой действително го е отритнал, а понеже иска да втълпи на хората, че са го отритнали и следователно са виновни пред него.

— Не, няма да говорим за Апокалипсиса — с такава декларация започва писателят цитирания разговор. — Сега всички серсеми заминават на ваканция в малките си коли. И хич не им пука от края, който ги очаква. И на какво ще заприличам аз? На още по-голям серсемин от тях… Не, нека да говорим за леки неща, трябва да ги накараме да се смеят, тия глупаци.

Разбира се, той няма никакво намерение да говори леки неща, нито да разсмива хората. Всичко е поза. Една поза на безразличие и цинизъм, но отдавна превърнала се във втора природа. Един човек, за когото светът не чини пет пари и който е твърдо уверен в утрешната му гибел, няма да си губи времето за интервюта и телевизионни репортажи, призвани да обогатят филмотеката на бъдещето.

Не съм си блъскал главата, за да разгадавам загадката Селин. Той не е от тия привлекателни фигури, които те изкушават да се занимаваш с тях. Той прилича на ония улични кучета, които — дори да обичаш кучетата — не предизвикват у тебе желание да ги погалиш, защото са гуреливи, нечисти и на всичко отгоре посрещат всеки ласкав жест с обезпокояващо ръмжене. Да, този писател се отличава с лош нрав и с една дразнеща поза, зад която, разбира се, има и доста искрена мизантропия, и малък остатък от човеколюбив. Но туй не е най-важното.

Неотдавна едно френско списание, сетило се наново за Селин — за него все още се сещат, и то съвсем нерядко, — бе поместило една до друга две снимки. На първата — млад мъж в парадна подофицерска униформа, с бляскав шлем, сабя, изпълнена с достойнство стойка и спокойна безизразна физиономия. На втората — застарял човек с отпуснато набръчкано лице и погаснал поглед, зле обръснат и зле облечен, прикрил липсата на горна риза с небрежно увития около врата шал. И между тия две снимки лежи един човешки живот.

Да оставим настрана облеклото. Да приемем, че то и в двата случая е резултат на поза. Хонорарите от Галимар осигуряваха на писателя достатъчна възможност да сменя всеки ден костюмите, стига това да го забавлява. Но едно лице не се нагажда по желание. И дори да се нагажда, това личи. Между двете снимки наистина лежи цял един живот на разочарования и страдания. Също като между младежките и старческите автопортрети на Рембранд. С една разлика все пак.

Всъщност именно затуй бях забелязал още на времето това интервю, което неотдавна изрових от книжата си. Забелязал го бях не заради темата Селин, а заради темата на страданието. Ние смятаме, че страданието облагородява и умъдрява, че трябва да преминеш по неговия път, за да стигнеш до откровението, житейско или художествено. И сам Селин казва, че за тия неща трябва да се плаща, че нищо не се постига безплатно, че трябва да заложиш дори собствената си кожа срещу една съвсем проблематична находка. Това е така. Но май че не винаги е така. Май че страданието не всякога облагородява и не всякога умъдрява. Дори, напротив: изглежда, че нерядко то непоправимо осакатява и деформира.

И въпросът не е, че трябва да бъдеш непременно Рембранд, за да стигнеш по пътя на мъките до човечността и прозрението. А въпросът е, че трябва да имаш у себе си поне нещичко от хора като Рембранд — не дори от гения им, а от сърдечната им тъкан, — за да оцелееш и израстеш в страданието, представляващо повече или по-малко земният дял на всички ни. Съществуват породи, които при високите температури поемат оня път на еволюцията, завършващ с образуването на тия невероятно бистри и изумителни по цвят и по блясък кристали. Ала други породи при същите температури се сгърчват в изгоряла и тъмна аморфна маса.

Температурата, вярно. Но тя е само едната страна на нещата. И както казваше моят приятел лекарят, ние сме склонни нерядко да обясняваме всичко само с едната страна на нещата, а другата дори не я забелязваме, понеже е скрита у нас. Температурата на страданието. Обаче каква полза от нея, ако тя ни прави само по-лоши и по-отмъстителни като нещастните пациенти на Селин.

Но в ония младежки години, за които става дума, тия разсъждения съвсем не ме занимаваха и аз не бях чел изявленията на Селин, и той още не бе ги направил, и изобщо единствената ми почва за изследвания бяха тия хлапаци, новобранци в професията също като мене, с които разменях по някоя почерпка и по някоя мъдра мисъл за същността на общото ни призвание.

Естествено тук не бяха малко и тия, които, без да се замислят, декларираха, че пишат в името на победата, за каузата на правото дело, за тържеството на великата идея. Някои от тези декларации не бяха празни думи и проверката на времето го доказа. Но други, изричани твърде леко и твърде гладко, ме караха да бъда недоверчив: „Наистина ли тоя служи на идеите, или се надява, че те ще служат на него?“ Защото известно е, че можеш да възлизаш по стръмнината с идеята, както Исус от легендата е възлизал, нарамил кръста, а можеш и да пъплиш по идеята като паразит, с надеждата тя да те носи. И макар в двата случая единството между човека и идеята да е налице, ситуацията не е съвсем идентична.

— Емиле, кажи, за какво пишеш стихове? — запитах веднаж Малкия Емил, с когото по онова време другарувахме.

Наричахме го Малкия Емил за разлика от Големия, който беше белетрист.

Приятелят ми се замисли, погледна ме изпитателно, за да провери не му ли кроя някоя уловка, сетне отново се замисли. Очаквах да чуя някой от известните вече споменати отговори, но той ми сервира друг, не по-малко известен:

— За красотата.

— Тая, дето ще спаси света?

— А коя друга?

— Ами че ако красотата можеше да спаси света, това отдавна вече щеше да е станало — рекох, за да го предизвикам. — Красотата се създава от толкова хилядолетия, а светът все още не е спасен.

Емил се усмихна — той често се усмихваше тъй, без видим повод, — сетне отговори:

— Светът трябва непрестанно да се спасява.

— Как така „непрестанно“?

— Ами така: непрестанно. Всеки път — от различни неща.

— А кога ще дойде това, окончателното спасение?

Приятелят ми отново се усмихна:

— Нали си диалектик? Нищо не може да бъде окончателно. Иначе — край на изкуството и край на света.

— Ти си влюбен — промърморих, — затова все за красотата мислиш.

Той наистина бе влюбен, и то — до уши. Лапнал бе по някаква мамина щерка, която играеше с него ту на пренебрежение, ту на височайше снизхождение. А Емил идваше при мене, за да обсъжда следващите етапи на офанзивата.

— Ще престанеш да я преследваш — настоявах. — Ще я зарежеш — и толкова. Ако има някакви симпатии към тебе, тя сама ще те потърси. Ако ли не — значи, край. Какво ще се унижаваш пред тая глезла.

Но както е известно, съветите при подобни случаи по-лесно се дават, отколкото възприемат. Тъй че Емил продължаваше да ухажва мамината щерка и все повече да губи терен. Той бе от тези, непресторените и чисти души и дори когато — следвайки съветите ми — се стараеше да си придаде по-безстрастен и независим вид, изразът на лицето и блясъкът на очите така го издаваха, че оная глезла витаеше на седмото небе не защото ценеше поклонника си, а защото държеше да бъде обект на поклонение.

Наистина Емил бе лапнал здравата. И все пак моите думи „ти си влюбен, затова все за красотата мислиш“ бяха само една фарисейска фраза, предизвикана от неловкото положение, в което не той, а аз бях попаднал. Емил мислеше за красотата, понеже бе влюбен и в идеите си, и в живота, и в поезията. Той бе свободен от моя скептицизъм и моите меланхолии, по-малко умуваше и повече преживяваше и изобщо предпочиташе да се движи по слънчевата страна на улицата, защото за какво е тази слънчева страна, ако ще се завираме постоянно в усойната сянка. Той беше от хората, на които би трябвало да завиждам. И просто нелепо е, че тъкмо такива хора, родени сякаш за светлината и влюбени в светлината, нерядко са обречени тъй бързо да прехвърлят хребета, за да слязат сред вечните мрачини. Емил си отиде само няколко седмици след победата, като че единствено копнежът да види победата го бе свързвал все още с тоя свят, който непрестанно, отново и отново трябваше да бъде спасяван с крехкото и силно оръжие на красотата.

Бях му задал въпроса на шега и той лесно би могъл да ме постави натясно, стига само да ми го беше върнал обратно. Ала Емил бе прекалено чистосърдечен за подобна хитрина и се задоволи с нещо още по-просто, като ми даде отговора, който аз самият не притежавах.

Да, изкуството е равно на красота, а красотата — на естетическия идеал и прочее, това на всички ни е известно. Не знам обаче дали всички достатъчно ясно съзнаваме, че човек трудно би могъл да създава красотата, ако преди това не е проумял за какво служи тя, ако не е усетил с цялото си същество, че красотата ще спаси света, че тя спасява света, че без нея светът отдавна би се провалил в преизподнята, без красотата на човека и човешкото поведение, на порива и на подвига, на идеята и на идеала.

Но за да създаваш красота, необходимо е между другото и да мислиш красиво, а да мислиш красиво означава между другото и да мислиш възможно по-малко за себе си. Естествено човек не може съвсем да не мисли за себе си, защото съвсем да не мислиш за себе си означава да излезеш от себе си, да зарежеш себе си и да се разтвориш в пространството, изобщо да загубиш всяка конкретност и индивидуалност в едно такова конкретно и индивидуално нещо като изкуството. Въпросът е да не се любуваш на себе си, да не трепериш за себе си, да не се самоопияняваш и самоумиляваш, да не разсъждаваш в смисъл на „Аз и света“, а да мислиш за мястото си в тоя свят, на който трябва да служиш. Само че това не са неща, които могат да се правят насила, както и красотата не може да се създава по поръчка. Това са обикновени, прости, вероятно известни на всички истини и единствено трудното е да узрееш за тях и да дорастеш до тях, тъй че да се превърнат в твои истини.

И си казвам, че когато пиша нещо, не е зле да се сещам по-често, че тия неща, дето ги пиша, не са разговор насаме, а разговор с един друг човек. И че тоя човек може би ще посегне към книгата ми също тъй, както онова момиче бе отишло за съвет при лекаря. Читателят носи у себе си своя въпрос. И макар тия въпроси да са твърде много на брой, те съвсем не са толкова много като разновидности. И достатъчно е да затрогнеш едно сърце, за да бъдеш уверен, че си докоснал и хиляди други.

Иначе невидимият събеседник ще се отвърне от книгата със същата мисъл, с която онова дете си бе отишло от лекаря:

— Нищо… Красиви фрази.

Красиви фрази. Е, все пак красиви. Все пак един малък молебен пред олтара на красотата. И това е едничкият ни допир е красотата, когато не знаем кому и за какво тя служи.

Сега вече ми е невъзможно да си спомня кога и как бе се появил. И дори изразът „бе се появил“ ми звучи неуместно, тъй като намеква за някакво начало, а Кънчев бе от тия, безначалните, сякаш бе съществувал открай време и бе се явявал открай време, неотменен и периодичен като сезоните. Разликата между него и сезоните бе може би само тази, че идваше на твърде неравни интервали. Неравни, но все пак закономерни, представляващи органична част от някаква секретна система, защото Кънев бе едновременно човек и на системата, и на строгия секрет.

Отгатвах появата му още по звъна на вратата. Звънеше грубо като полицай, с тази разлика, че подир първия продължителен звън следваше и втори, твърде къс, който също беше част от системата.

— Николай в къщи ли е? — питаше, щом дотичвах да отворя.

И светлите кафяви очи в сянката на широкополата шапка с неопределен цвят ме поглеждаха тъй остро, че загубих куража да му сервирам обичайната лъжа: „Излезе.“ Впрочем, преди още да съм отговорил, той с бавни тежки стъпки се насочваше към кабинета на баща ми, за да провери сам дали Николай е в къщи. Не се решавах да му преградя пътя, както и вие не бихте се решили да се изпречите пред бавно движещия се насреща ви валяк.

У тоя човек всичко бе такова бавно, тромаво и в същото време излъчващо някаква упорита сила. Лицето му с ъгловатите си очертания и тежката челюст напомняше на грубо издялано паве. Тялото бе едро и масивно, движенията — мудни и непохватни.

* * *

— Николай в къщи ли е? — питаше, щом дотичвах да отворя.

Най-странен бе гласът му: един скърцащ, като че ръждясал от рядка употреба, един глас, който даже когато се стараеше да бъде тих и доверителен, бързо избуяваше в остри тонове, неравни по сила, но с определен превес към високите ноти.

Имах предостатъчна възможност да следя модулациите на тоя ту глухо, ту остро скрибуцащ глас, напомнящ стърженето на загоряла тенджера. Наистина Кънев, след като се намъкнеше в кабинета на баща ми, безцеремонно затваряше вратата и дори я заключваше. Наистина първите реплики се произнасяха със заговорнически шепот. Но това бяха само първите реплики. Шепотът бързо се заменяше от полугласно мърморене, а мърморенето — от откъслечни дрезгави провиквания, додето на края пискливите тонове вземеха връх, сякаш баща ми, затворен в кабинета, се бе заел да чисти енергично някаква огромна и страшно загоряла тенджера.

Постоянното усилване и спадане на тоя дрезгав глас обаче пречеше да се долови нещо повече от откъслечни думи, пък и аз, искрено казано, нямах никакво желание да се вслушвам в стърженето на тенджерата. Знаех, че Кънев и баща ми са приятели от младежки години, и предполагах, че гостът се отбива понякога тук, за да досажда на Стария с личните си дертове, към които не изпитвах никакво любопитство. По природа нямам влечение към сплетните и в ония дни не мислех още да ставам белетрист, а ако не си клюкар или белетрист, за какво ти е притрябвало да си пъхаш носа в интимните човешки истории.

Вероятно много по-късно и навярно без някакъв специален интерес веднаж запитах баща си:

— Тоя Кънев кво се мъкне постоянно при тебе?

— Ами… работи човекът над едно откритие…

— Какво откритие? — рекох недоверчиво, тъй като не допусках, че оная тежка и груба като паве глава би могла да роди някакво откритие.

— Нещо като перпетуум-мобиле — отвърна неохотно Стария.

— Нали ти сам казваше, че е невъзможно да се направи перпетуум-мобиле? — запитах наново, като си спомних един отдавнашен разговор.

— Е, неговото не е вечен двигател, но е двигател, който може да произвежда огромно количество енергия, без да изразходва гориво в обичайния смисъл на думата… Изобщо енергия неизчерпаема и почти безплатна…

— А направил ли го е вече двигателя?

— Направил го е. Засега това е само един примитивен модел, колкото да се докаже принципът.

— Ти виждал ли си го?

— Виждал съм го — отвърна неохотно баща ми.

— И работи ли?

— Работи — отвърна все тъй неохотно той.

Ясно беше, че не иска да навлиза в подробности.

Не защото се боеше, че ще разтръбя секретите на Кънев, а така, заради принципа.

— Ами че това е истинска революция на техниката! — рекох, изненадан не толкова от революцията, колкото от обстоятелството, че тя бе дело на оня едър и тромав като валяк човек.

— И Кънев така смята… — усмихна се Стария и се зае с ръкописа си, за да ми подскаже, че разговорът е свършил.

Сега вече разбирах защо баща ми в продължение на години е търпял продължителните посещения на своя приятел от младини. До тоя момент бях мислил, че това е просто резултат на обичайната му отзивчивост. Макар да изглеждаше необщителен по нрав и суров на вид, Стария имаше духовния стоицизъм да понася жалбите на най-различни познати, а дори и незнати. Някои му искаха пари назаем, други — литература за научна работа, трети — съвети за оправяне от житейския батак, четвърти — необорими доказателства за безсмъртието на душата.

Вратата на кабинета, която Кънев тъй безцеремонно затваряше и заключваше при визитите си, бе обикновено широко отворена към вестибюла, тъй че и без да проявявам специално любопитство, можех да чувам достатъчно ясно много от изповедните монолози, във всеки от които бе дискретно опакована по някоя молба. Баща ми не бе чудотворец и не можеше да вади от ръкава си доказателства за безсмъртието, нито да раздава всекиму по един резен от оная разкошна торта на щастието, която всички сънуваме. Но пари назаем даваше, а също и книги или съвети и изобщо нито веднаж не съм го чул да каже „защо ме занимаваш с тия работи“ и „какво искаш всъщност от мене?“

Излизаше обаче, че с Кънев случаят е по-друг. Той не идваше тук да се оплаква, а да споделя важни неща. Вечният двигател. От деня, в който бях чул за вечния двигател, отношението ми към натрапчивия гост се измени поне дотам, че когато отварях вратата, вече не го поглеждах с едва скрито отегчение, а произнасях:

— Да, в къщи е, заповядай.

По-късно и вероятно доста по-късно, защото отдавна бях свършил гимназия, отношението на госта към мене също се измени. Когато се случеше баща ми да го покани да обядва с нас и той се настаняваше безмълвен и едър като някакъв облак, затъмнил внезапно масата, случваше се да улавям беглите му изпитателни погледи, хвърляни към мене, и да забелязвам, че следи внимателно думите ми по време на разговора, в който самият гост участвуваше най-вече с мълчанието си.

Виждах тия неща, но допусках, че съм се припознал, защото съвсем обичайно е, особено на известна възраст, да ти се струва, че си обект на всеобщо внимание. Додето веднаж баща ми каза:

— Кънев иска тия дни да поприказва за нещо с тебе.

— Да не смята да ме посвещава в откритието си?

— Вероятно… — промърмори Стария с тоя небрежен тон, който означаваше, че няма време за празни разговори.

Оказа се, че съм познал, поне в общи линии. Няколко дни по-късно Кънев за пръв път благоволи да влезе в моята стая и да затвори по обичая си вратата. Допускам, че щеше и да я заключи, стига в ключалката да имаше ключ.

Поканих госта да седне. Той кимна, ала преди да седне, внимателно огледа обстановката и както ми се стори, неразборията и изобилието от книги не му направиха твърде добро впечатление.

— Много четеш — промърмори той и се настани предпазливо на крехкия виенски стол.

„Ще издържи“ — помислих, като се вслушвах в скърцането на стола. Тия виенски столове не бяха толкова крехки, колкото изглеждаха.

— И пишеш…

Последната забележка бе произнесена донейде като укор, а донейде и като въпрос, тъй че се наложи да кимна утвърдително. Очаквах да добави „пиши, пиши!“, както бях свикнал да ми казват снизходително всички тия, за които писането бе празна работа. Но той сякаш веднага забрави четенето и писането, притегли стола си още по-близо до мене и тутакси мина към разговора.

„Ще издържи… Не, май че няма да издържи“ — мислех си, като се вслушвах с известно безпокойство в скърцането на стола. Защото Кънев ту се накланяше заговорнически към мене, ту внезапно се дръпваше назад, за да провери ефекта на думите си, а крехката виенска мебел стенеше все по-жаловито под тежкото туловище на оратора.

Всъщност това не бе разговор, а монолог или ако щете, програмна реч. Кънев започна с личната си история, която би могла да се назове „историята на едно откритие“, доколкото той от много години бе посветил живота си изцяло и единствено на откритието. Вече съм забравил това откритие, поне що се отнася до подробностите. И туй е един доста странен парадокс: човекът се бе принесъл в жертва на изобретението, а аз напълно съм забравил изобретението и помня само изобретателя.

В най-общи линии това беше един опит да се използува молекулната енергия, кохезията, изобщо — доколкото имам някакво смътно понятие от физика — тая сила, която осъществява сцеплението между молекулите. И тая сила Кънев бе намерил начин да я отключва, натрупва и впряга в работа с нищожни производствени разходи. С други думи, съдбоносният въпрос за енергийния източник бе най-сетне решен и в това се състоеше основният смисъл на монолога в неговата първа част.

Втората част на монолога беше от по-практичен характер. Кънев не само бе стигнал до теоретичното решение, но беше създал и едно устройство, което, макар и съвсем просто, работеше на принципа на молекулната енергия. Ала Кънев си даваше сметка, че от мига, в който устройството е влязло в действие, много вероятно е да влязат в действие и сили от друго естество. Наложило се бе за известно време да мине едва ли не в нелегалност, защото каква е гаранцията, че някои държави, концерни или просто изнудвачи няма да се опитат да си присвоят откритието?

— Но така ти можеш да си го държиш това откритие в джоба чак до второ пришествие… — позволих си най-сетне да забележа в пролуката на настъпилата пауза.

Кънев ме стрелна със светлокафявите си очи и кимна:

— Именно. И тук е дилемата. И тъкмо по нея размисляме с татко ти от две години насам.

Нямах впечатление, че от две години насам Стария си е блъскал главата точно върху тая дилема, обаче се въздържах да възразя.

— И най-сетне с помощта на татко ти стигнах до едно капитално решение: примижах и направих смъртния скок!

„Тоя път ще се счупи!“ — помислих, защото Кънев тъй рязко се наклони към мене, че столът изскърца вече почти с интонацията на чупеща се дъска. Но той не се счупи. Тия чудесни стари виенски столове.

— Да, скочих: изпратих подробно писмо на съветския академик Вавилов. И оня ден, представи си, пристигна отговорът. Изцяло положителен. Изцяло в полза на моето изобретение. А това вече решава и по-нататъшния ход на начинанието.

По-нататъшният ход се свеждаше до следното: в печата трябваше да се появят два материала с пестеливи сведения за откритието и за мнението на Вавилов. Те щяха да документират приоритета на Кънев, да привлекат вниманието на заинтересованите среди, а в същото време и да ги предупредят, че Кънев не е сам, че зад гърба му има други хора и че изобщо евентуалната груба игра няма да даде никакъв ефект.

— Но оттук нататък аз вече ще имам нужда от доверен човек. Всъщност отдавна вече имам двама доверени хора: татко ти и… — Той спомена едно име, което съм забравил. — Само че това са хора заети, а на мене ще ми трябва такъв, който изцяло да се посвети на делото и като мой наследник да го продължи след смъртта ми.

Той млъкна и впери в мене острия си поглед, сякаш преценяваше доколко е нараснало напрежението ми. Но ако изпитвах в тоя миг нещо, то не бе напрежение, а неловкост, понеже отгатвах следващата реплика:

— И този човек ще бъдеш ти!

Кънев искаше може би да произнесе тази декларация с оттенък на сърдечна топлота, но тя ми прозвуча категорична и заплашителна, почти като скърцането на виенския стол. И преди да се сетя какво да отговоря, монологът отново потече с дрезгавите си и пискливи интонации:

— Трябва да ти призная, че мислих дълго и стигнах до този избор не без колебания. Знам, че понякога те прихващат бохемски настроения, че падаш малко фантазьор, а на всичко отгоре и пишеш. За един млад човек тия неща, разбира се, не са грях. Но при делото, на което ще се посветиш, те са недопустими.

Той отново замълча, сякаш за да ми даде време да смеля последната фраза в целия й сериозен смисъл.

„Тоя стол все още издържа“ — рекох си.

— За жалост, аз нямам голям избор. А съм и достатъчно обективен, за да видя положителните ти качества…

Додето изреждаше тия ми положителни качества, аз си мислех, и не за пръв път, колко далечен е образът, който хората имат за нас, от образа, който самите ние сме създали за себе си. Този разумен, вглъбен, мълчалив, съобразителен и недоверчив човек, изобщо този сух, разсъдъчен и неприятно уравновесен тип, обрисуван от Кънев, ми изглеждаше на хиляди километри от самия мене, дето се давех в противоречията си, блуждаех в мечтите си, агонизирах в сивата мрачина на кошмарите и все още, па макар и веднаж в годината, плачех нощем, заровил лице във възглавницата, която строго и предупредително ме бодеше с изскачащите из калъфката гъши пера.

Но гостът не ми даваше време да възразя. Той не питаше, той повеляваше, убеден, че проблемът има само една-единствена страна: дали той, Кънев, ще се съгласи да ме обяви за свой довереник и наследник.

— Ти ще разполагаш с милиони, с много милиони и затуй трябва да бъдеш безразличен към милионите, безкористен и чист от всякакви себични помисли. Защото моето дело, нашето дело, ще бъде посветено не на тебе и на мене, а на тая страна, в която ти и аз сме се родили…

Оттук започваше и заключителната част на монолога. Една патетична, наивна, бих казал дори затрогващо наивна, част, при която за пръв път изпитах сянка на симпатия към човека-валяк. До тоя момент бях го наблюдавал и възприемал просто като разновидност на тази човешка фауна, дето вече почваше да ми се разкрива в неизбродната си пъстрота и объркваща дисхармония. И бруталната сила и самоувереност на тоя човек ми се бе представяла като превъплъщение на оная вечна стихия — себичността, — която, по силата на някаква биологично-психическа злополука, се бе отклонила от обичайния стремеж към битово добруване, за да се превъплъти в мания за величие и за триумф в планетарни мащаби.

А сега този истински маниак или действителен изобретател — в случая това е вече без всяко значение — бе решил да ми се разкрие, сякаш за да ми покаже, че аз толкова зле съм го разбирал, колкото зле и той разбира мене. Смисълът на неговата мания, крайният и единствено важният, не бе самото изобретение, а още по-малко жаждата за слава или за самообогатяване, но стремежът да превърне тази малка сиромашка страна в приказен земен рай. С помощта на милионите и милиардите, които изобретението щеше да донесе, Кънев поемаше изцяло разходите по операцията „земен рай“. И аз откъслечно долавях едни или други подробности на операцията, замислен не толкова за прелестите на сияйното бъдеще, колкото за този мрачен и затворен човек, валяк, паве, костелив орех, който едва сега ми разкриваше сърцевината си.

— … Навсякъде ще впрегнем техниката и машините… Тракия ще се превърне в градина… Дунавската равнина с тия постоянни суши… Но тя е богата с подпочвени води… Представяш ли си какво ще бъде, когато навсякъде заработят помпи… Ще изкупуваме земи от богатите, за да ги раздаваме на бедните…

Той бе очевидно социалист, но от тия, утопистите, дълбоко убеден, че с революцията на своето изобретение ще направи съвършено излишна другата революция с неизбежните кръвопролития и несигурния изход.

Най-сетне подир два или три часа непрестанно боботене и скрибуцане монологът внезапно секна и чух отдавна очаквания въпрос:

— Е, какво ще кажеш?

Той имаше пред вид, разбира се, мнението ми относно земния рай, а не относно участието ми в операцията, по което изобщо не допускаше съмнение.

— Прекрасно е… Не знам само дали точно аз съм човекът, който ти е нужен.

— Остави това! Аз също имах известни колебания, както вече ти казах, но какво да се прави: идеални хора не съществуват. Така че остави това. Трябва да преодолееш някои малки недостатъци, нищо повече.

— Например да спра да пиша…

— Разбира се.

Той отново ме стрелна с жълтите си очи и вероятно едва сега си даде сметка, че предложението му съвсем не се посреща с радост и признателност.

— А за какво всъщност пишеш?

И понеже въпросът явно ме бе сварил неподготвен, гостът добави, за да ми помогне:

— За да се прочуеш и да блеснеш или за да дадеш нещо на хората?

„За да дам нещо на хората“ — понечих да кажа, понеже това ми се стори по-благородно. Да, звучеше благородно, но не бе точната истина. Изобщо, колкото и глупаво да изглежда, никога не бях се питал за какво пиша. А пишех отдавна.

— Ами пиша просто защото ми е приятно… Ей така, пише ми се…

— Това не е отговор — поклати неодобрително ръбестата си глава Кънев. — Едно нещо никога не може да се обясни със самото себе си: пиша, защото ми се пише…

— Е, предполагам, че искам и да кажа нещо на хората. Да споделя нещо с тях.

— Да споделиш… Но защо? За да се наприказваш или за да им дадеш поне зрънце от онова, което им е нужно?

Тоя разпит почваше да ме дразни. Не разбирах просто откъде ги вади тия въпроси. Те бяха съвсем елементарни и в същото време никога не бях си ги поставял. Сърбеше ме да кажа, че пиша, за да блесна, и по тоя начин да прекъсна диалога. Само че така нямаше да го прекъсна или поне това нямаше да стане бързо, защото Кънев щеше да ме обвини в егоизъм и да ми противопостави алтруизма на своето „дело“.

— Хората имат нужда не само от водни помпи, а и от малко красота — чух се да казвам.

— Приемам. Нямам никакво понятие от красотата, но приемам. Само че преди да прочетат едно стихотворение, хората трябва да се нахранят. Кому са нужни вашите хубави фантазии в тоя свят на болка и нищета? Ако ти наистина желаеш да дадеш нещо на хората, ето аз ти предлагам една възможност: да им дадеш това, от което те наистина се нуждаят, и да им го дадеш в такова изобилие, за каквото не са могли дори да мечтаят.

И гостът наново се върна към своя вариант на земния рай. И изобщо беседата така се проточи, че вече бях готов да отстъпя, поне привидно, когато откривателят внезапно рече:

— Впрочем колебанията ти не ме обезкуражават. Те са сигурен знак, че вземаш предложението ми на сериозно. Така и трябва: пребори се най-първо със съмненията, очисти се от досегашното и тогава ела на работа!

От последните думи можеше да се съди, че той вече се вижда начело на планетарното предприятие, където и аз пристигам очистен и прероден, за да заема поста на първи помощник.

Само че планетарното предприятие така и не се осъществи. Наистина в печата бяха публикувани две статии върху изобретението — едната от баща ми, другата от втория довереник, чието име съм забравил. Наистина статиите предизвикаха известен интерес. Ала този интерес възникна не у жадните за незабавна изгода тъпаци, наречени български индустриалци, а у представителите на Райха. Колкото и Кънев да отбягваше контактите, една среща с нацистите му бе наложена. Той обаче направи всичко възможно, за да се представи като вятърничав маниак, чиято идея-фикс няма никакви шансове да се превърне в механизъм с практически ефект. И успя, защото наистина си беше маниак, макар и не чак толкова вятърничав.

Това бе първият голям удар. Кънев ненавиждаше хитлеристите и просто изтръпваше при мисълта, че изобретението му, призвано да превърне земята в рай, може да бъде използувано за войната и разрушението. А войната вече бе в ход. Но макар да бе в ход, във въздуха все още витаеха надежди за скорошен край, говореше се за тайни дипломатически срещи, намекваше се за вероятен компромис между враждуващите и други илюзии от тоя род.

През тия месеци Кънев нито веднаж не поднови предложението си, като очевидно чакаше сам да му отговоря на въпроса, който бе поставил. Впрочем той и все по-рядко се отбиваше в къщи. Бе станал крайно подозрителен, до степен да излиза по улиците само вечер и да нощува не у дома си, а у своята сестра.

Колкото до мене, аз, искрено казано, най-малко от всичко мислех за делото на откривателя, погълнат изцяло от грижите по едно голямо събитие — вероятното, но все още несигурно публикуване на първата ми стихосбирка.

— Чувам, че се готвиш да издаваш стихове… — подхвърли многозначително Кънев една вечер.

— Ами… след като съм ги написал, защо да не ги издам…

Той ме погледна замислено и погледът му подсказваше, че разбира добре смисъла на постъпката ми: това бе ясен, макар и косвено изразен отказ от поста заместник-директор в планетарното предприятие.

— Не можеш ли да поотложиш?…

В гласа се долавяше някакъв нюанс на молба, съвсем несвойствен на Кънев.

— Защо да отлагам? Нали вече ти казах: аз не съм човекът, от когото имаш нужда.

— Не става дума за това… Имам нещо като предчувствие… Някога едва баща ти издаде първата си книга, и войната почна. Сега пък синът ще издаде първата книга, и ще почне другата война.

— Тя вече е почнала.

— Тази не е нищо. Знаеш коя имам пред вид.

Оная, която Кънев имаше пред вид, почна наистина само три-четири месеца след излизане на книгата ми, макар да не вярвам, че бедните ми стихове имат някаква връзка с това. Хитлеристите нахълтаха в съветската земя. И вече възникваха толкова поводи за тревоги, че не ми оставаше време да се тревожа и за изобретателя.

А за него тая, голямата война бе и вторият голям удар. Надеждите за скорошен край се стопиха. Нацистите бяха пълни господари в страната ни. Страната ни… Тя бе най-сетне добре наситена с техника. Само че не с помпи и селскостопански машини, а с танкове и транспортни камиони в бозов или гущеров цвят. Достатъчно бе на някой от немското посолство да скимне нещо, и Кънев тутакси щеше да се озове в лапите на Гестапо. Това го накара да мине в нелегалност. Да потъне вдън земя. Да започне собствената си и самолична конспирация. Конспирацията на едно тъй прекрасно и толкова илюзорно дело.

Всъщност и до днес не знам дали това дело бе чак толкова илюзорно. Знам, че в ония години поне го смятах за безспорна реалност. Мнението на Вавилов, свидетелството на баща ми, който с очите си бе виждал машината в действие, ми бяха достатъчни, за да повярвам на откривателя.

Срещнах го или по-точно зърнах го години по-късно един следобед на булевард „Толбухин“. Войната бе свършила и върху Кънев се бе стоварил и третият голям удар — бомбата, избухнала над Хирошима и над собственото му изобретение. Хората вече имаха атомна енергия и, разбира се, пет пари не даваха за молекулната. И макар войната да бе свършила — мислеше си навярно самотникът, — хората отново са заети с това, как да изтребват и как да се бранят, а не как да превръщат планетата в земен рай.

Разбира се, не знам какво точно е мислел Кънев. И много е възможно бомбата над Хирошима да не бе засегнала собственото му откритие и изобщо животът му да е бил пощаден от трети удар. Спомням си, че седмица или месец преди срещата на „Толбухин“ бях запитал Стария:

— Кънев не се ли е мяркал?

— Отби се веднаж, но съвсем за малко.

— Е, вече няма от какво да се плаши.

— Напротив, налегнали са го нови страхове. „Всички тия чуждестранни мисии…“ — вика… Изобщо станал е тъй мнителен, че се бои и от сянката си. „Ясно е, че на края ще отида при руснаците — вика, — само че всичко трябва предварително добре да се обмисли.“ Сега тъкмо с това се и занимавал: с обмислянето. И също като по-рано се крие по цели дни, за да не го отмъкнели в Ню Йорк или Лондон.

Когато го видях този следобед, той идеше насреща ми откъм булевард „Руски“ забил поглед в тротоара, леко прегърбен и някак смален, сякаш всички тия години на снишаване и криене бяха изменили ръста му. Това не бе някогашният едър и масивен мъж, движещ се като валяк. Това бе един свит и боязлив човечец и шапката — все същата тая широкопола шапка с неопределен цвят — изглеждаше някак нелепо огромна над прегърбеното тяло, което я разхождаше по булеварда. Нелепо огромни изглеждаха и калните му туристически обувки, чийто тропот кънтеше по пустата улица бавно и ритмично, сякаш отмерваше времето. Реших да му обърна внимание, че тези обувки с оглушителните си кабари са лош спътник на конспирацията. Но де тоя миг Кънев вдигна глава, забеляза ме, огледа се неспокойно, като да търсеше изход, и внезапно свърна по „Славянска“.

Мислех да го сподиря и да му кажа нещо, макар че всъщност нямаше какво да му кажа. Мислех просто да го запитам как е и какво прави, изобщо да му задам някой от тия въпроси, които задаваме, когато не можем да измислим никаква тема за разговор. Обаче каква нужда имаше той от моите въпроси и не беше ли по-скоро това моя нужда — да отреагирам едно съчувствие и да проявя един жест на дружелюбие. Човекът ме бе видял и бе свърнал именно за да избегне срещата. Тогава какъв смисъл да се показвам нахален и да събуждам подозрението, че съм агент на американците. Така че сподирих го с поглед — тая леко прегърбена и вече смалена фигура под огромната стара шапка — и продължих нататък. Повече не го видях. А сетне и съвсем го забравих. Забравил съм дори кога и от кого научих случайно, че е умрял.

И си го спомних много години по-късно една нощ, когато размислях над това странно нещо — съчувствието. Този едър и грубо одялан мъж носеше нежна душа, затворена и смълчана, защото бе изцяло погълната от мечтата за щастието на хората. Той ми бе казал веднаж, че няма никакво понятие от красотата, но красотата той я носеше у себе си. Той бе живял в мизерия години наред, за да може да използува жалката пенсия за голямото дело. И години наред бе протягал ръка не за да вземе, а за да даде, ала ръката му бе останала да виси във въздуха. Той не бе получил нищо, дори и съчувствие. Не бе го получил от никого, дори и от мене.

И едничкият път, когато усетих състрадание към тоя окаян самотник, това бе онзи следобед на булеварда, додето гледах как се отдалечава под огромната посивяла от годините шапка, как се измъква на пръсти с тия оглушително тропащи, огромни обувки. Мислех да го догоня, да му кажа нещо, нещо такова, нещо без значение… Но после отминах.

Ние често отминаваме тъй — било че бързаме, било че ни е неловко, било че оставяме за по-късно. Ако някой ни отвърне накриво, не отминаваме. Ако някой ни обиди, не отминаваме. Ако е засегнат разсъдъкът или самолюбието, не отминаваме. Но ако е докоснато сърцето, ако е блеснала искрата на състраданието, не е чудно и да отминем. Една искра, оставиш ли я да се разпали, винаги ще те вкара в разходи на пари или време. А сърцето… нека сърцето си гледа кръвообращението.

И тъй, потиснал бях състраданието и бях отминал. Но защо по-рано, през всички ония години не бях дори изпитал състрадание към тоя човек? Вероятно защото изглеждаше достатъчно силен, за да предизвиква състрадание. И уверен в себе си. И настъпателен. Могат ли такива хора изобщо да предизвикват чувство на състрадание?

Великият инквизитор от поемата на Иван Карамазов се изправя не като сподвижник, а като антипод на Христа, за да покаже, че Христос с уважението си към човека всъщност го обрича на нещастие и че само тия като Инквизитора истински обичат човека:

„Ти го уважаваше толкова, а постъпи така, като че си престанал да му съчувстваш, защото твърде много поиска от него… Ако го уважаваше по-малко, по-малко би и поискал от него, а това би било по-близо до любовта, защото по-лек би бил неговият товар.“

Тук състраданието към човека е противопоставено на уважението към човека. Ние можем да се съгласим или не с подобна теза, ала тя не е случайна.

В своя монолог Инквизиторът ни разкрива и как оценява хората, и с какво те привличат състраданието му. Те са роби с вродено безчинство, но „слабосилни и жалки като деца“. И той вижда как те „ще станат плахи и ще почнат да се притискат към нас от страх като пиленца към квачка“, те „ще треперят безсилни… умовете им ще се наплашат, очите им ще станат извори на сълзи“. „Те са слаби и безсилни — повтаря неведнаж Инквизиторът, за да заключи: — Аз напуснах гордите и се върнах при смирените, за щастие на тези смирени.“

В тия пасажи същността на състраданието е разкрита в класическата си формула: то е израз на превъзходство и възниква пред нещастието на човека, но на един безсилен и беззащитен човек.

Разбира се, обичта е разтегливо понятие, също както и нейната рожба — състраданието. То може да бъде проява на човешка солидарност, искрено сърдечно съпричастие, а може да бъде и снизходително съчувствие, господарски жест, милостиня. То може да бъде спонтанен порив да помогнеш на другия, а може да е и съзнателен или неосъзнат стремеж да доставиш известна наслада на самия себе си, да погъделичкаш приятно една невзискателна съвест, задоволяваща се с лицемерието на показния жест.

Спомням си, че когато бях малък и баба ме мъкнеше в неделни дни по църквите, обичайно бе на излизане от службата богомолците да дават по някой грош на струпаните отвън просяци. За тая благородна кауза на състраданието баба даваше и на мене един лев, който пусках не без тръпка на скрито задоволство в скута на някоя бедна жена. Един лев не беше чак толкова малко. Някои се задоволяваха да пускат и цинкови стотинки. Но когато тази сцена на стотинковите подаяния се разиграваше по стълбите на „Света София“, тук нерядко на преден план излизаше един тип с важна осанка, зад чийто гръб хората си шепнеха: „Министърът, министърът!“ Запомнил съм го, защото той с жеста си на господарска щедрост ме караше да се чувствам жалък с моето мизерно левче.

Министърът бе много религиозен и много дебел, а в тежкия си балтон с астраганена яка изглеждаше още по-дебел. За да бъда обективен, би следвало да добавя, че бе и много великодушен. Изправен на стълбата на църквата, тъй че всички да могат да му се наслаждават, той тържествено вадеше от джоба си едра монета, вдигаше я нагоре, сякаш да демонстрира как никелът блести на слънцето, а сетне с небрежния жест на „не гледам какво давам“ я хвърляше в шапката на някой просяк. Може би той вдигаше монетата с тоя показен жест просто за да се увери, че това е наистина десетолевка, а не петак.

Може би я вдигаше, за да стане ясно на всички, че пуска именно монета, а не копче. Но така или иначе щедрата милостиня царствено блясваше пред очите на множеството и аз дори подозирах, че предварително е лъснал десетачката у дома си, за да стане тя още по-ослепителна.

Обаче състраданието дори и когато не се проявява в обидната форма на милостиня, носи у себе си елемента на превъзходство. Трябва да си по-богат от бедния, за да изпиташ съчувствие, та ако ще, и това да е сърдечно богатство.

Състраданието, истинското, а не милозливото, упражнявано за наша лична наслада, е нещо, без което човечеството би огрубяло и оскотяло. Обаче, кой знае защо, ние съчувствуваме най-вече на кротките, на тия „жалките и безсилните“. Едно дете с умоляващ поглед, един клетник, измъчван от глад, един безпомощен инвалид имат всички шансове да предизвикат състрадание. Тази особеност е добре позната на просяците симуланти. А също и на писателите.

Героят в Гоголевия Шинел е колкото безобиден, толкова и беззащитен. И героите, с които Достоевски ни умилостивява, са все едни такива смирени и кротки. Не защото Достоевски е искал на всяка цена да изтръгва сълзи от очите ни — както твърдят неговите противници, — а защото такъв е бил възгледът му за страданието и изкуплението.

Споменавам големите, за да не се занимавам със занаятчиите и, бих казал, шарлатаните, готови да използуват смъртта на едно дете и скръбта на една майка само за да разплачат чувствителния читател или зрител. Всъщност тия шарлатани по нищо не се отличават от симуланта-просяк, скрил острия си поглед под сините очила на слепеца. Тия шарлатани, също като своите улични събратя, просто чакат някой да хвърли нещо в шапките им.

И така — кротките. А защо кротките? Защо не тия, у които нещастието вместо примирение предизвиква още по-голямо упорство? Защо не хора, като моя някогашен познайник Кънев, който се движеше сред лишенията и несполуките твърдоглав и непоколебим като валяк? Той беше трагичен герой, макар че едва ли го съзнаваше. Но аз, който понякога го съзнавах, не изпитвах състрадание към този трагичен герой. И ако изпитвах нещо, то бе не състрадание, а една друга форма на солидарност — чувството на уважение.

Някога, подир априлските събития от 1925, бях зърнал във вестника снимка на хора, крачещи към бесилото. И макар да съм би тогава още невръстен хлапак, запомних тази снимка, защото в нея за пръв път ми се явяваха образът на трагедията и образът на героя. Бях дълбоко развълнуван — колкото дълбоко може да бъде развълнувано едно дете. Но това вълнение не бе състрадание, а адмирация.

Ние не изпитваме състрадание към този, който се е възбунтувал и се е изправил да дели мегдан с една разрушителна сила — природна или човешка, — не защото сме безчувствени, а защото ни липсва чувството за превъзходство. И защото вдигналият се на борба за едно право дело дори да има участта на жертва, остава във времето като победител. А победителят предизвиква не състрадание, но респект или адмирация. Ние сме твърде дребни пред Прометей, за да изпитваме състрадание към него. Дори низвергнат и прикован на скалата, той е достатъчно титаничен — може би дори по-титаничен отвсякога, — за да буди нещо друго освен възхищение.

Съчувствието към по-слабите от нас и преклонението към по-силните — така се затваря кръгът.

Песимистите смятат, че това затваряне на кръга е проекция на безизходицата. Страдание или състрадание, жертва или саможертва, подчинение или непокорство — не е ли все същото? — човекът е винаги потърпевш. И раят е само едно легендарно минало. И всичко започва на изток от рая.

Но какъв е собствено този библейски рай? Една пищна градина и нищо повече. Една зоологическа градина, по-точно казано. Той не е бил устроен според нуждите на човека, защото е бил създаден преди раждането на човека. Една скучна градина, където човекът е бил само добавка към другите зоологически видове — такъв е библейският рай.

И да речем, че Адам би запазил мястото си в тоя уютен парк, какво от това? Той би си останал само едно сънно същество, изтягащо се с празна глава пол сянката на райските дървета.

Да, наистина: всичко започва на изток от рая. Раят, това е само неосъзнатият покой в майчината утроба. И истинското раждане започва от страданието, там — на изток от рая.

Двуногият е трябвало тепърва да мине през мъките и нещастията, през жертвите и изкупленията, през провалите и трудното възкачване, за да добие човешките си черти и човешкото си сърце, способно да страда, но и да се радва, да се обезкуражава, но и да копнее и преди всичко способно на онова най-велико чувство — обичта.

Хората с вкус към забавните подробности ще ви кажат, че всяка една от трите поеми на Данте, съставящи „Божествената комедия“, завършва с думата „звезди“. Тази подробност може би не е чак толкова дребна. Изследвайки света на човешките страхове и надежди от дъното на преизподнята до висините на рая, поетът в същото време ни подсказва, че отвъд тоя човешки свят има един друг огромен свят — света на космичната безпределност.

Ала по-важното е, че за Данте не само човешкият свят, но и безкрайната вселена се движат, оживени от една-единствена могъща сила — обичта. И преминал през всички бездни на нещастието, скръбта и страданието, извисил се до сияйните върхове на копнежа и мечтата, поетът ни разкрива в заключителния стих на творбата тая властна сила — обичта.

Обичта, която движи слънцето и другите звезди.

Към следващата част или към съдържанието

Богомил Райнов Третият път (1)

Метаданни

Данни

Този странен занаят

Информация

История

Сваляне / Връзки

I

Богомил Райнов
Третият път (1)