Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (7) (Материално-идеалистичен разказ)

7.

Четири дни след тези необикновени събития, към единайсет часа вечерта, от имението Кантървил потегли погребално шествие. Катафалката теглеха осем черни коня, всеки с голям сноп от веещи се щраусови пера на главата, а върху оловния ковчег бе разстлан разкошен пурпурен покров, върху който със златна сърма бе извезан семейният герб на Кантървилови. Покрай катафалката и каляските вървяха слуги със запалени факли, та цялото шествие имаше извънредно внушителен вид. Главният опечален, лорд Кантървил, пристигнал специално от Уелс, за да присъства на погребението, седеше в първата каляска заедно с малката Вирджиния. След тях се возеха министърът на Съединените щати и съпругата му, после Уошингтън и трите момчета, а в последната каляска седеше мисис Ъмни. Всички бяха единодушни, че — тъй като призракът я е плашил цели петдесет и няколко години от живота й — тя има право да го изпрати. В ъгъла на гробището, точно под старото тисово дърво, беше изкопан дълбок гроб и преподобният Огъстъс Дампиър отслужи заупокоя по най-тържествен начин. След обреда, по стар обичай, спазван от рода Кантървил, слугите угасиха факлите и докато спускаха ковчега в земята, Вирджиния пристъпи напред и положи върху него голям кръст, изплетен от бели и розови бадемови цветове. Тъкмо тогава луната се подаде иззад един облак и заля малкото гробище с безмълвната си сребриста светлина, а в далечен храсталак пропя славей. Вирджиния си спомни как призракът описваше Градината на Смъртта, очите й се замъглиха от сълзи и тя почти не продума през целия обратен път към дома.

На другата сутрин, преди лорд Кантървил да замине за Лондон, мистър Отис проведе с него разговор по повод на скъпоценностите, които призракът бе дал на Вирджиния. Те се оказаха просто великолепни — особено една огърлица с рубини в старинен венециански обков, която наистина представляваше прекрасен образец за златарството от шестнайсети век, — и притежаваха такава висока стойност, че мистър Отис много се колебаеше дали да позволи на дъщеря си да ги приеме.

— Драги лорде — каза той, — известно ми е, че в страната ви непрехвърляемото право на владение се прилага еднакво за накити и за поземлен имот, и ми е напълно ясно, че тези накити са — или би трябвало да бъдат наследство на вашето семейство. Ето защо ви моля да ги отнесете със себе си в Лондон и просто да ги смятате за част от имуществото си, която ви е била възстановена при известни необичайни обстоятелства. Колкото до дъщеря ми, тя е още дете и за моя радост засега слабо се интересува от подобни атрибути на безсмислен лукс. Освен това бях уведомен от мисис Отис — която, мога да твърдя, е нелош познавач на изкуствата, защото като девойка е имала преимуществото да прекара няколко зимни сезона в Бостън, — че тия украшения имат голяма парична стойност и ако се обявят за продан, биха достигнали висока цена. При това положение, лорд Кантървил, вярвам, че ще разберете до каква степен ми е невъзможно да допусна те да останат притежание на член от моето семейство; и най-искрено ви казвам, колкото и да изглеждат подходящи или необходими за достойнството на британската аристокрация подобни суетни дрънкулки и залъгалки, те биха били съвсем не на място сред хора, възпитани в строгите и според мен безсмъртни принципи на републиканска скромност. Нека все пак добавя, че Вирджиния много държи да й позволите да запази кутийката като спомен от вашия злочест, но блуден праотец. Тъй като кутийката е много стара и поради това — доста повредена, вярвам, че ще намерите за уместно да удовлетворите молбата й. Що се отнася до мен, признавам, доста съм изненадан, че мое дете проявява влечение към средновековието в каквато и да било форма, и си го обяснявам само с едно: Вирджиния се роди във ваше лондонско предградие наскоро след като мисис Отис се завърна от пътешествие до Атина.

Лорд Кантървил изслуша съсредоточено словото на достопочтения министър, като сегиз-тогиз подръпваше сивия си мустак, за да прикрие някоя неволна усмивка, а когато мистър Отис замлъкна, той сърдечно стисна ръката му и рече:

— Драги господине, вашата очарователна дъщеря направи изключително голяма услуга на злощастния ми прародител сър Саймън; аз и моето семейство сме й много задължени за нейната удивителна храброст и решителност. Скъпоценностите безспорно са нейни и, Бога ми, ако бих проявил безсърдечието да й ги отнема, до две седмици злобният старец би се вдигнал от гроба, за да превърне живота ми в ад. Колкото до това дали те са наследство, ще ви кажа, че нищо не е наследство, щом не е споменато в завещание или друг законен документ, а досега съществуването на тези скъпоценности беше напълно неизвестно. Уверявам ви, че нямам повече права върху тях от вашия камериер, а когато мис Вирджиния порасне, без съмнение ще бъде твърде доволна да притежава и носи красиви накити. Освен това вие забравяте, мистър Отис, че включихте призрака в оценката на покъщнината и следователно всичко, което е принадлежало на призрака, е преминало във ваше владение, защото — каквато и дейност да е развивал сър Саймън нощем по коридора — от гледна точка на закона той е бил покойник и вие придобивате неговото имущество чрез покупка.

Мистър Отис доста се опечали от отказа на лорд Кантървил и го помоли да преосмисли решението си, но добродушният благородник остана твърд и накрая склони министъра да позволи на дъщеря си да задържи подаръка от призрака; и когато през пролетта на 1890 година младата Чешърска херцогиня по случай сватбата си бе представена на кралицата при сутрешния дворцов прием, нейните накити предизвикаха всеобщо възхищение. Защото Вирджиния наистина получи благородническа коронка — наградата за всички добри американски момиченца, и се омъжи за своя обожател от детските години веднага, щом той навърши пълнолетие. Двамата бяха така очарователни и тъй силно се обичаха, че всички посрещнаха брака им възторжено, с изключение на маркиза Дъмбълтън, която дълго се бе мъчила да сватоса херцога за една от седемте си неомъжени дъщери, давайки за целта не по-малко от три разсипнически вечери, и — колкото и странно да звучи — на самия мистър Отис. Той много обичаше младия херцог като човек, но на теория възразяваше против титлите, а освен това, както сам се изразяваше: „изпитвам известни опасения да не би сред досадните влияния на една охолна аристокрация да бъдат забравени верните принципи на републиканската скромност.“ Ала възраженията му бяха направени на пух и прах и смятам, че докато пристъпваше по пътеката към олтара на църквата „Сейнт Джордж“ на Хановерския площад, хванал подръка дъщеря си, нашир и длъж из цяла Англия не би се намерил по-горд мъж от него.

След медения месец херцогът и херцогинята отпътуваха за имението Кантървил и щом пристигнаха, още идния ден подир обяд, се разходиха до самотното гробище край боровата гора. Надписът върху надгробната плоча на сър Саймън отпървом бе създал на всички големи главоболия, но най-сетне решиха на нея да се издълбаят само инициалите на стария господин и стиховете от прозореца в библиотеката. Херцогинята бе донесла няколко прелестни рози, които пръсна върху сетната му обител, и след като постояха там известно време, те бавно поеха към рухналия олтар на едновремешната църква. Там херцогинята приседна върху една паднала колона, докато съпругът й, легнал в тревата, пушеше цигара и гледаше красивите й очи. Неочаквано той захвърли цигарата, хвана я за ръката и й рече:

— Вирджиния, една жена не бива да има тайни от съпруга си.

— Но, мили Сесил! Аз нямам тайни от теб.

— Как да нямаш — отвърна той с усмивка, — никога не си ми казвала какво ти се случи, докато стоя затворена с призрака.

— Не съм го казвала никому, Сесил — продума Вирджиния замислено.

— Това зная, но на мен би могла да кажеш.

— Моля те, не ме питай, Сесил, не мога да ти кажа. Бедният сър Саймън! На него дължа толкова много. Не се смей, Сесил, наистина е така. Той ми даде да проумея какво е Животът, какво означава Смъртта и защо Обичта е по-силна от двете.

Херцогът се изправи и влюбено целуна своята съпруга.

— Задръж си тайната, но ми остави сърцето си — прошепна той.

— То винаги е било твое, Сесил.

— А някой ден ще я разкриеш на нашите деца, нали?

Вирджиния поруменя.