Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (2) (Материално-идеалистичен разказ)

2.

Бурята вилня страшно през цялата нощ, но нищо особено не се случи. На следващата сутрин обаче, като слязоха за закуска, отново откриха на пода ужасното кърваво петно.

— Не вярвам вината да е в ненадминатия чистител „Пинкъртън“ — каза Уошингтън, — защото съм го изпробвал на какви ли не петна. Сигурно е привидението.

Той повторно изтърка петното, ала на другата заран то пак се появи. На третата също беше там, въпреки че вечерта мистър Отис лично заключи библиотеката и взе ключа със себе си, на горния етаж. Сега вече цялото семейство бе силно заинтригувано; мистър Отис взе да подозира, че се е отнесъл твърде догматично, отричайки съществуването на привидения, мисис Отис изяви намерение да стане член на Окултното дружество, а Уошингтън съчини дълго писмо до господата Майърс и Подмор^[1] по въпроса за „неизличимостта на кървавите петна от престъпен произход“. Тази нощ всички съмнения относно конкретното съществуване на призраци бяха разсеяни завинаги.

Денят премина, топъл и слънчев, а с настъпването на вечерната прохлада цялото семейство излезе на разходка. Върнаха се чак към девет и хапнаха леко. Изобщо не се отвори въпрос за привидения, тъй че дори не съществуваха онези основни предпоставки, които предразполагат към очакване и често предшестват възникването на окултни явления. Както по-късно научих от мистър Отис, засегнати били само въпроси, насъщни за обикновения разговор между културни американци от по-горните класи, като например несравнимото превъзходство на мис Фани Давънпорт над Сара Бернар като актриса; трудността да се намерят млада царевица, питки от елда и царевично брашно дори и в най-изисканите английски магазини; значението на Бостън за развитието на световната духовност; предимствата на фургонната багажна система при пътешествия с влак; и благозвучието на нюйоркския акцент в сравнение с провлачения лондонски говор. За свръхестественото изобщо не станало дума, а за сър Саймън Кантървил дори и не намекнали.

В единайсет часа цялото семейство се оттегли по стаите си, а в единайсет и половина всички лампи угаснаха. Малко по-късно мистър Отис се събуди от странен шум пред спалнята си, в коридора. Звучеше като дрънчене на метал и приближаваше с всеки изминал миг. Мистър Отис веднага се надигна, драсна клечка кибрит и погледна часовника. Той сочеше точно един часа. Мистър Отис остана напълно спокоен и опипа пулса си, който никак не биеше трескаво. Особеният шум продължаваше, а освен него ясно се дочуха и стъпки. Той нахлузи чехлите си, извади от тоалетния несесер висок тесен флакон и отвори вратата. Точно срещу себе си видя под бледия светлик на луната старец с ужасяващ вид. Очите му се червенееха като разжарени въглени; дълга сива коса се спускаше до плещите на сплъстени кичури; одеждите му със старинна кройка бяха мръсни и дрипави, а на китките и глезените му висяха тежки вериги и ръждиви окови.

— Драги ми сър — рече мистър Отис, — настоятелно ви моля да смажете тези вериги и за целта ви препоръчвам смазочното масло „Изгряващо слънце“, производство на „Тамани“. Казват, че било напълно ефикасно още при еднократна употреба, а на етикета има изявления на някои наши много видни богослови, които удостоверяват същото. Оставям ви го тук, до свещниците, и при нужда с удоволствие ще ви доставя още.

След тези думи министърът на Съединените американски щати положи шишето върху една мраморна масичка, затвори вратата и си легна да спи.

За миг Кантървилският призрак замръзна на мястото си от разбираемо възмущение; сетне яростно запрати стъкленицата върху лъснатия под и хукна по коридора, като надаваше глухи стонове и излъчваше зловеща зелена светлина. Но тъкмо достигна най-горното стъпало на голямата дъбова стълба, когато внезапно се отвори една врата, изскочиха две дребни фигурки, облечени в бяло, и покрай главата му профуча голяма възглавница. Очевидно време за губене нямаше, та прибягвайки до четвъртото измерение на пространството като към спасително средство, той се шмугна през ламперията и къщата притихна.

Когато се добра до малката тайна стаичка в лявото крило, призракът се облегна на един лунен лъч, за да си поеме дъх, и взе да обмисля своето положение. През цялата му блестяща и несмущавана кариера, продължила цели триста години, той ни веднъж не бе подлаган на толкова тежко оскърбление. Спомни си за вдовстващата херцогиня, която бе накарал да припадне от страх, както бе застанала пред огледалото, цялата в дантели и диаманти; за четирите прислужнички, получили пристъп на истерия само защото им се усмихна иззад завесите в една от спалните за гости; за енорийския свещеник, чиято свещ бе духнал, когато онзи излизаше в късна вечер от библиотеката, та оттогава стана постоянен пациент на сър Уилям Гъл^[2] заради тежкото си нервно разстройство; и за старата мадам дьо Тремуяк, която веднъж се събуди призори и видя как в креслото до камината седи скелет и чете, дневника й, та цели шест седмици след това бе прикована на легло с мозъчно възпаление, а щом оздравя, се върна в лоното на църквата и сложи край на връзката си с прословутия безбожник мосю дьо Волтер. Припомни си оная страшна нощ, когато намериха коварния лорд Кантървил полузадушен в тоалетната му стая, с карта вале каро, заседнала дълбоко в гърлото, а преди да умре, той призна, че именно с тази карта е оскубал Чарлс Джеймс Фокс с петдесет хиляди лири в игралния дом Крокфърд, и се закле, че призракът го накарал да я глътне. Всичките му знаменити постижения възкръснаха в паметта му, като се почне от камериера, който се застреля в килера, защото съгледа как една зелена ръка чука на прозореца, и се стигне до красивата лейди Стътфийлд, принудена вечно да носи черна кадифена панделка около шията си, за да прикрива следата от пет пръста, дамгосана върху бялата й кожа, докато най-сетне се удави в шарановото езеро в края на Кралската алея. С пламенното себелюбие на даровит артист той направи разбор на всички свои славни превъплъщения и горчиво се усмихна сам на себе си, когато се сети за последната си поява в ролята на „Рубен Рижия или удушеното дете“, за дебюта си като „Гибиън Грозника — кръвопиецът от Бекслийското блато“, и за фурора, който произведе в една омайна юнска вечер, когато само си поигра на кегли със собствените си кости по затревения тенис корт. А след всичко това да дойдат някакви си жалки модерни американци, да му предлагат смазочно масло „Изгряващо слънце“ и да го замерят по главата с възглавници! Просто непоносимо. Освен това, откакто свят светува, нито един призрак не е бил подлаган на подобно отношение. Ето защо той реши да си отмъсти и осъмна в поза на дълбок размисъл.