Оскар Уайлд
Престъплението на лорд Артър Савил (1) (Етюд за дълга)

1.

Беше последният прием на лейди Уиндърмиър преди Великден и домът й, Бентинк Хаус, бе по-препълнен отвсякога. Шестима министри бяха пристигнали направо от официалния прием на Говорителя на Камарата на общините, накичени с ордените и лентите си, всички хубави жени се бяха пременили в най-елегантните си рокли, а в дъното на картинната галерия принцеса София от Карлсруе — едра дама с ориенталски черти, мънички черни очи и чудни смарагди — разговаряше високо на развален френски и се смееше невъздържано на всичко, което й казваха. Наистина, какво пъстро общество! Блестящи благороднички бъбреха любезно със заклети радикали, известни моралисти стояха фрак до фрак с видни скептици, отбрана групичка епископи не оставяха на мира една пищна примадона и я следваха по петите от стая в стая, на стълбата няколко членове на Кралската художествена академия се правеха на художници и се говореше, че по едно време трапезарията била претъпкана с гении. Изобщо това беше един от най-сполучливите приеми на лейди Уиндърмиър, а принцесата стоя почти до единайсет и половина.

Щом тя си отиде, лейди Уиндърмиър се върна в картинната галерия, където прочут политикономист разясняваше надуто на възмутен унгарски виртуоз научната теория на музиката, и заговори херцогиня Пейзли. Изглеждаше невиждано красива с великолепната си шия с цвят на слонова кост, с огромните си сини като незабравки очи и тежките си, навити на руло златни коси. Като чисто злато — не онзи бледен сламен цвят, узурпирал напоследък името на благородния метал, а злато, каквото е вплетено в слънчевите лъчи и се крие в редки късове кехлибар; придаваха на лицето й израза на светица и доста от очарованието на грешница. Интересен обект за психологическо проучване. Много рано в живота си тя бе открила важната истина, че неблагоразумието най-често се отдава на наивност, и няколкото нейни безразсъдни приключения, половината от които съвсем безобидни, й бяха спечелили славата на интересна личност. Тя бе сменяла съпрузите си неведнъж; „Дебрет“^[1] дори й приписваше три женитби, но нито веднъж не бе сменила любовника си и затова обществото отдавна вече не я одумваше. Сега беше на четиридесет години, нямаше деца и бе изпълнена с онази необичайна страст към удоволствията, в която се крие тайната на младостта.

Изведнъж тя огледа с любопитство стаята и произнесе с ясния си алтов глас:

— Къде е моят хиромант?

— Вашият какво, Гладис? — възкликна херцогинята и неволно се стресна.

— Хироманта ми, херцогиньо, напоследък не мога да живея без него.

— Скъпа Гладис! Вие сте винаги тъй оригинална! — промърмори херцогинята, докато се опитваше да си спомни какво всъщност значеше хиромант и се надяваше да не е същото като хиропод.

— Два пъти в седмицата редовно идва да ми погледа на ръка — продължи лейди Уиндърмиър — и ми съобщава крайно интересни неща.

„Боже мой! — възкликна наум херцогинята. — Все пак е нещо като хиропод. Колко ужасно! Надявам се, че поне е чужденец. Тогава не би било чак толкова отвратително.“

— Непременно трябва да ви запозная с него.

— Да ме запознаете! — почти извика херцогинята. — Да не би да искате да кажете, че той е тук?

Тя започна да се оглежда за малкото си ветрило от черупка на костенурка и доста износения си дантелен шал, за да може да си тръгне всеки момент.

— Разбира се, че е тук — и през ум не би ми минало да дам прием, без да го поканя. Според него имам ръка на медиум и ако големият ми пръст бил малко по-къс, тогава щях да съм непоправима песимистка и да съм се оттеглила в манастир.

— А, ясно — въздъхна с облекчение херцогинята. — Значи ви предсказва щастието?

— Също и нещастието — отвърна лейди Уиндърмиър. — При това в големи дози. Догодина например ще бъда изложена на всякакви опасности и по суша, и по вода, затова ще живея в балон и вечер ще изтеглям яденето си нагоре в кошница. Всичко е записано на малкия ми пръст или на дланта ми — не помня вече на кое от двете.

— Но, Гладис, по този начин изкушавате провидението!

— Скъпа херцогиньо, провидението би трябвало досега да се е научило да устоява на изкушенията. Според мен на всеки трябва да му гледат на ръка поне веднъж в месеца, за да знае какво да не прави. Разбира се, той, така или иначе, го прави, но пък колко приятно е, когато си предупреден. А сега, ако някой незабавно не ми доведе мистър Поджърс, ще трябва сама да отида да го търся.

— Нека аз се заема с това, лейди Уиндърмиър — обади се висок хубав младеж, застанал наблизо и заслушан усмихнат в разговора.

— Много ви благодаря, лорд Артър, но се боя, че няма да го познаете.

— Щом е така надарен, както твърдите, лейди Уиндърмиър, изключено е да не го позная. Опишете ми го и веднага ще го доведа.

— Ни най-малко не прилича на хиромант. Искам да кажа, че съвсем няма тайнствен, езотеричен или романтичен вид. Той е дребен, пълен мъж с плешива глава и огромни очила със златни рамки. Нещо средно между домашен лекар и провинциален адвокат. Моля да ми простите за това, но уверявам ви — вината не е моя. Хората са много досадни. Познатите ми пианисти приличат досущ на поети, а поетите — на пианисти. Спомням си предишния сезон как поканих на вечеря един изключително опасен терорист — човек, вдигнал във въздуха безброй много хора и който винаги ходел с желязна ризница и кама в ръкава си. И знаете ли — когато дойде, оказа се, че прилича на добър стар свещеник, и през цялата вечер ни разказваше анекдоти. Беше много забавен, разбира се, но аз бях ужасно разочарована. А когато го попитах за ризницата, той само се засмя и каза, че в Англия било прекалено студено за железни доспехи. А, ето го и мистър Поджърс. Мистър Поджърс, искам да видите ръката на херцогиня Пейзли. Херцогиньо, трябва да си свалите ръкавицата. Не, не лявата, другата.

— Скъпа Гладис, аз наистина не мисля, че е редно — запротестира херцогинята, докато разкопчаваше неуверено доста замърсената си ръкавица от тънка кожа.

— Нищо интересно не е редно — отвърна лейди Уиндърмиър. — On a fait le monde ainsi^[2]. Но нека първо ви запозная. Херцогиньо, това е мистър Поджър, моят домашен хиромант. Мистър Поджърс, да ви представя херцогиня Пейзли и ако й кажете, че лунното хълмче на нейната ръка е по-голямо от моето, няма да вярвам повече на нито една ваша дума.

— Убедена съм, Гладис, че по ръката ми няма нищо подобно — най-сериозно каза херцогинята.

— Вие сте съвършено права, ваша светлост — додаде мистър Поджърс, като хвърли поглед върху малката пухкава ръка с къси квадратни пръсти. — Лунното ви хълмче е много слабо загатнато. Затова пък линията на живота ви е отлична. Моля да прегънете китката си. Благодаря. Да, на дланта ви има три ясни линии. Ще доживеете до дълбока старост, херцогиньо, и ще бъдете извънредно щастлива. Амбиция… много умерена, линията на ума не е прекалено изявена, линията на сърцето…

— Моля ви, мистър Поджър, не бъдете дискретен! — възкликна лейди Уиндърмиър.

— Нищо не би ми доставило по-голямо удоволствие — отвърна с поклон мистър Поджърс, — ако херцогинята е била някога… но трябва да кажа, че за съжаление виждам постоянство на емоциите, съчетано със силно чувство за дълг.

— Моля ви, продължете, мистър Поджърс — рече херцогинята с много доволен вид.

— Пестеливостта ви съвсем не е най-незначителната ви добродетел, ваша светлост — допълни мистър Поджърс и лейди Уиндърмиър избухна в неудържим смях.

— Пестеливостта е твърде похвално качество — забеляза самодоволно херцогинята. — Когато се омъжих за Пейзли, той имаше единайсет замъка и нито една къща за живеене.

— А сега има единайсет къщи и нито един замък! — възкликна лейди Уиндърмиър.

— Е, да, скъпа… — започна херцогинята. — Обичам…

— Удобствата — продължи мистър Поджърс, — нововъведенията в дома и течаща топла вода във всяка спалня. Ваша светлост е съвършено права. Удобствата са единственото нещо, което е в състояние да ни даде нашата цивилизация.

— Вие прекрасно отгатнахте характера на херцогинята, мистър Поджърс. Сега трябва да познаете и характера на лейди Флора.

И в отговор на лекото кимване на усмихнатата домакиня, иззад канапето пристъпи високо момиче с пепеляворуса коса и щръкнали лопатки и протегна дълга кокалеста ръка с източени пръсти.

— А, пианистка! Виждам една отлична пианистка, но може би не съвсем истински музикант. Много сдържана, много добродетелна, изпитва силна любов към животните.

— Съвършено вярно! — възкликна херцогинята, като се обърна към лейди Уиндърмиър. — Наистина Флора държи в Маклоски две дузини шотландски овчарки и ако баща й разрешеше, би превърнала къщата ни в менажерия.

— Е, аз превръщам моята къща точно в това всеки четвъртък вечер — засмя се лейди Уиндърмиър. — Само че предпочитам лъвовете пред шотландските овчарки.

— Единствената ви грешка, лейди Уиндърмиър — отбеляза мистър Поджърс с дълбок поклон.

— Ако жената не умее да прави грешките си чаровни, тя не е истинска жена — отвърна незабавно лейди Уиндърмиър. — Но вие трябва да погледате на още хора. Елате, сър Томас, покажете ръката си на мистър Поджърс.

Добродушен възрастен джентълмен с бяла жилетка пристъпи напред и протегна едра ръбеста ръка с много дълъг среден пръст.

— Обичате приключенията; четири продължителни пътешествия в миналото и ви предстои още едно. Претърпели сте три корабокрушения. Не, само две, но ви очаква трето по време на следващото ви пътуване. Заклет консерватор, много педантичен и страстен колекционер на редки любопитни вещи. Между шестнайсетата и осемнайсетата си година сте прекарали тежка болест. На около трийсетгодишна възраст сте наследили голямо богатство. Подчертана нетърпимост към котки и радикали.

— Изумително! — провикна се сър Томас. — Непременно трябва да видите и ръката на жена ми!

— На втората ви жена — тихо уточни мистър Поджърс, без да изпуска ръката на сър Томас. — На втората ви жена. За мен ще е голяма чест.

Но лейди Марвъл — меланхолична дама с кестеняви коси и издаващи чувствителност мигли, категорично отказа да излага на показ миналото или бъдещето си. Никакви увещания на лейди Уиндърмиър не можаха да убедят руския посланик мосю дьо Колов дори да свали ръкавицата си. Всъщност много от гостите явно се бояха да срещнат погледа на странното дребно човече с неговата стереотипна усмивка, очила със златни рамки и малки лъскави очички. А когато заяви на горката лейди Фърмор, и то на всеослушание, че тя пет пари не дава за музиката, но затова пък има слабост към музикантите, всички бяха на мнение, че хиромантията е извънредно опасна наука и не бива да се насърчава — освен на четири очи.

Лорд Артър Савил обаче, който не беше чул нищо за злощастния случай с лейди Фърмор и наблюдаваше с голям интерес мистър Поджърс, изгаряше от любопитство да чуе бъдещето си и тъй като се смущаваше да помоли сам, отиде при лейди Уиндърмиър в другия край на стаята и я попита, изчервявайки се по най-чаровен начин, дали според нея мистър Поджърс би имал нещо против.

— Разбира се, че няма да има нищо против — увери го домакинята. — Нали затова е тук. Моите лъвове, лорд Артър, са дресирани да скачат през обръчи, щом ги помоля. Ала трябва да ви предупредя, че ще разкажа всичко на Сибил. Утре я чакам да обядваме заедно и да си побъбрим за шапки, но ако мистър Поджърс открие, че имате лош характер или сте предразположен към подагра, или имате съпруга в квартал Бейзуотър, бъдете сигурен, че ще й кажа всичко.

Лорд Артър се усмихна и поклати глава.

— Не се боя. Сибил ме познава тъй добре, както и аз нея.

— О! Малко съжалявам, че казахте това. Най-подходящата основа за женитбата е взаимното непознаване. Не, ни най-малко не съм цинична, просто съм достатъчно опитна, което впрочем е почти същото. Мистър Поджърс, лорд Артър Савил умира от желание да му гледате на ръка. И не му казвайте, че е сгоден за едно от най-красивите момичета в Лондон, защото това бе оповестено преди месец в „Морнинг Поуст“.

— Скъпа лейди Уиндърмиър! — възкликна маркиза Джедбъро. — Моля ви, нека мистър Поджърс постои още при нас. Той току-що ми каза, че трябвало да стана актриса, и много ме заинтригува.

— Щом ви е казал такова нещо, тогава непременно трябва да ви го отнема. Елате, мистър Поджърс, и вижте ръката на лорд Артър.

— Е — подхвърли лейди Джедбъро с мила гримаса, като се надигна от канапето, — щом не мога да бъда актриса, тогава ми разрешете поне да се присъединя към публиката.

— Разбира се, ние всички ще слушаме — рече лейди Уиндърмиър. — Хайде, мистър Поджърс, кажете ни нещо приятно. Лорд Артър е един от моите любимци.

Ала когато мистър Поджърс погледна ръката на лорд Артър, той пребледня някак странно и не отрони нито дума. Сякаш тръпка премина през тялото му и гъстите му като гъсеници вежди конвулсивно зашаваха по един особен, дразнещ начин, както винаги, когато бе озадачен. После по жълтеникавото му чело като отровна роса избиха едри капки пот, а дебелите му пръсти станаха студени и лепкави.

Тези необясними признаци на възбуда не се изплъзнаха от вниманието на лорд Савил и за пръв път в живота си той изпита страх. Първото нещо, което му се прииска да направи, бе да избяга от стаята, ала се въздържа. По-добре да разбере най-страшното, независимо какво бе то, отколкото да живее в ужасна неизвестност.

— Аз чакам, мистър Поджърс — обади се той.

— Ние всички чакаме! — извика лейди Уиндърмиър с характерните за нея нетърпение и припряност, но хиромантът не отвърна нищо.

— Предполагам, че и лорд Артър ще стане актьор — обади се лейди Джедбъро, — но след като го сгълчахте, мистър Поджърс не смее да му го каже.

Мистър Поджърс пусна внезапно дясната ръка на лорд Артър и сграбчи лявата, след което се наведе тъй ниско над нея, за да я разгледа добре, че златните рамки на очилата му сякаш се допряха до дланта. За миг по лицето му се изписа ужас, но той бързо се овладя и промълви с пресилена усмивка, вдигнал поглед към лейди Уиндърмиър:

— Това е ръката на един чаровен млад мъж.

— Разбира се! — възкликна лейди Уиндърмиър. — Но ще излезе ли от него чаровен съпруг? Това е, което ме интересува.

— Всички чаровни младежи стават чаровни съпрузи — отговори мистър Поджърс.

— Аз пък не мисля, че съпругът трябва да е много обаятелен — замислено продума лейди Джедбъро. — Твърде е опасно.

— Мило дете, те никога не са твърде обаятелни — успокои я лейди Уиндърмиър. — Но мен ме занимават подробностите. Единствено те представляват някакъв интерес. Какво ще се случи с лорд Артър?

— През следващите няколко месеца лорд Артър ще направи голямо пътешествие…

— Естествено — сватбеното му пътешествие.

— И ще изгуби свой роднина.

— Надявам се, не сестра си? — попита лейди Джедбъро с жален глас.

— Не, разбира се — успокои я мистър Поджърс и махна с ръка. — Става дума за далечен роднина.

— Ужасно съм разочарована — заяви лейди Уиндърмиър. — Утре няма да мога да кажа на Сибил абсолютно нищо. В днешно време никой не се интересува от далечните си роднини. Излязоха от мода преди много години. Въпреки това, струва ми се, няма да е зле Сибил да си ушие един черен тоалет, все ще й потрябва за църква. А сега да отидем да вечеряме. Останалите сигурно са изяли всичко, но ще намерим поне гореща супа. Едно време Франсоа правеше великолепни супи, но напоследък така се е увлякъл от политиката, че никога не съм сигурна в него. Генерал Буланже поне да си стоеше мирно. Херцогиньо, може би сте уморена?

— Ни най-малко, Гладис — отвърна херцогинята и се затътри към вратата. — Чудесно се забавлявах, а хироподът… искам да кажа, хиромантът беше изключително интересен. Флора, къде е ветрилото ми? Ах, сър Томас, много ви благодаря. А дантеленият ми шал, Флора? Ах, благодаря, сър Томас, толкова сте мил.

Достойната дама най-сетне успя да слезе по стълбите, без да изпусне шишенцето си с парфюм повече от два пъти.

През всичкото това време лорд Артър Савил не помръдна от мястото си до камината, премалял от ужас и предчувствие за неизбежно зло. Усмихна се тъжно на сестра си, която мина покрай него под ръка с лорд Плимдейл, прелестна в розовата си брокатена рокля и перли, и почти не чу лейди Уиндърмиър, която го повика да тръгне с нея. Мислеше си за Сибил Мъртън и очите му се изпълниха със сълзи при мисълта, че нещо може да ги раздели.

Ако го погледнеше човек, би си казал, че Немезида е откраднала щита на Палада и му е показала главата на Горгона. Сякаш се бе превърнал в камък и лицето му бе мраморнобяло от мъка. Той бе живял лекия и охолен живот на млад и богат благородник, далеч от всякакви простолюдни грижи, отдаден на прелестно момчешко безгрижие. А ето че се сблъскваше със страховитата тайнственост на Съдбата, с ужасяващата същност на Неизбежното.

Всичко това му изглеждаше някак си налудничаво и чудовищно. Възможно ли е наистина на ръката му да е изписан със знаци, непонятни за самия него, но които друг човек можеше да разчете и разтълкува, някакъв смъртен грях, някакъв кървав знак за престъпление? Нима няма изход? Нима не сме нищо повече от шахматни фигури, движени от невидима сила, съдове, които грънчарят оформя както му хрумне, за слава или позор? Разумът му се разбунтува при тази мисъл, ала въпреки това усещаше, че над него е надвиснала някаква трагедия и че внезапно е натоварен с непоносимо бреме. Колко са щастливи актьорите! Те сами могат да избират дали да играят в трагедия или комедия, дали да страдат или да се веселят, да се смеят или да ронят сълзи. Ала в живота всичко е тъй различно. Повечето мъже и жени са принудени да изпълняват роли, за които изобщо не са подготвени. Нашите гилдънстърновци играят ролята на Хамлет, а хамлетовците ни трябва да се правят на шутове като принц Хал. Светът е сцена, но постановката е твърде слаба.

Внезапно в стаята влезе мистър Поджърс. Той се стресна при вида на лорд Артър и грубото му пълно лице стана зеленикавожълто. Погледите на двамата мъже се срещнаха и в първия момент никой не проговори.

— Херцогинята си е забравила едната ръкавица, лорд Артър, и ме помоли да й я занеса — обади се най-сетне мистър Поджърс. — А, ето я на канапето. Желая ви приятна вечер.

— Мистър Поджърс, настоявам да ми дадете прям отговор на един въпрос, който ще ви задам.

— Друг път, лорд Артър, херцогинята много бърза. Боя се, че трябва веднага да отида при нея.

— Не, няма да отидете. Закъде толкова се е разбързала?

— Не бива да караме дамите да ни чакат, лорд Артър — отговори мистър Поджърс с лека усмивка. — Нежният пол е склонен да проявява нетърпеливост.

Изящните устни на лорд Артър се изкривиха в презрителна и капризна гримаса. Бедната херцогиня ни най-малко не го интересуваше в момента. Той прекоси стаята и протегна ръката си на мистър Поджърс.

— Кажете ми какво виждате. Искам да чуя истината. Трябва да я науча. Не съм дете.

Мистър Поджърс примигна зад очилата си със златни рамки и притеснено запристъпва от крак на крак, докато ръката му нервно опипваше верижката на часовника му.

— Кое ви кара да мислите, че съм видял на ръката ви нещо повече от онова, което ви казах, лорд Артър?

— Убеден съм, че видяхте, и настоявам да ми кажете какво е то. Ще ви платя. Ще ви дам чек за сто лири.

Зелените очи блеснаха за миг, след което отново помътняха.

— Гвинеи? — тихо попита най-сетне мистър Поджърс.

— Разбира се. Още утре ще ви изпратя чека. Кой е вашият клуб?

— Нямам клуб. Тоест засега нямам клуб. Адресът ми е… Позволете да ви дам визитната си картичка.

И той извади от джоба на жилетката си картичка с позлатени ръбове и я подаде с нисък поклон на лорд Артър, който веднага я прочете:

Мистър СЕПТИМЪС ПОДЖЪРС

Професионален хиромант

Уест Мун Стрийт №103А

— Приемните ми часове са от десет до четири — промърмори автоматично мистър Поджърс. — За цели семейства правя намаление от тарифата.

— Побързайте! — възкликна пребледнелият лорд Артър и протегна ръка.

Мистър Поджърс се огледа нервно и дръпна тежката завеса пред вратата.

— Ще ни отнеме време, лорд Артър. По-добре седнете.

— Побързайте, сър! — нетърпеливо извика пак младият лорд и сърдито тропна с крак по излъскания под.

Мистър Поджърс се усмихна, извади една лупа от малкото си джобче и внимателно я избърса с носната си кърпа.

— Сега вече съм готов — обяви той.