Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (4) (Материално-идеалистичен разказ)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Canterville Ghost, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
mrumenov (2012)

Издание:

Оскар Уайлд

Престъплението на лорд Артър Савил и други новели

 

Редактор: Мария Коева

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Мария Христова

Формат: 84×108/32

Печ. коли: 7

ИК „Фама“, София, 2003

Печат „Унискорп“

ISBN: 954597172Х

История

  1. — Добавяне

4.

На следващия ден призракът се чувстваше много отпаднал и изтощен. Страшните вълнения през последните четири седмици започваха да му се отразяват. Нервите му бяха напълно разстроени и той се стряскаше при най-малкия шум. Пет дни остана да пази стаята и накрая реши да се откаже от оная игра с кървавото петно на пода в библиотеката. Щом като Отисови не го искаха, те очевидно не го и заслужаваха. Явно бяха хора на ниско, материалистическо равнище на битието, неспособни да оценят символичната стойност на някои сетивни феномени. Разбира се, въпросът със свръхестествените видения и образуването на астрални тела бе съвсем отделна работа и изобщо не зависеше от него. Тържествено му беше вменено в дълг да се появява в коридора веднъж седмично, а всяка първа и трета сряда от месеца да изломотва нещо през големия прозорец на еркера и той не виждаше как би могъл да се измъкне от тези си обязаности, без да се опозори. Не можеше да отрече, че животът му е бил изпълнен със злини, но затова пък се отнасяше извънредно съвестно към всичко свръхестествено. И така, през следващите три съботни нощи той бродеше из коридора както обикновено, между полунощ и три часа, вземайки всички възможни предпазни мерки, за да не бъде ни чут, ни видян. Сваляше ботушите си, стъпваше колкото се може по-леко върху старите, проядени от червеи дъски, загръщаше се в широк плащ от черно кадифе и не пропускаше да смаже веригите си с маслото „Изгряващо слънце“. Длъжен съм да отбележа, че му струва доста усилия, докато си наложи да се примири с последния защитен способ. Ала една вечер, докато семейството вечеряше, той се вмъкна в спалнята на мистър Отис и задигна шишето. Отпърво се чувстваше малко унизен, но по-късно благоразумието надделя и той прие, че изобретението има добри страни и до известна степен облекчава задачата му.

Ала въпреки всичко не го оставяха на мира. Постоянно опъваха през коридора въжета, които го спъваха в мрака; а веднъж, издокаран за ролята на „Черният Айзък или ловецът от Хоглийския лес“, той падна твърде злополучно, понеже стъпи върху мазната пързалка, която близнаците си бяха направили от вратата на салона с гоблените до горния край на дъбовата стълба. Това оскърбление така го вбеси, че той реши да предприеме последен опит да опази достойнството си и се врече още през следващата нощ да посети нахалните млади възпитаници на Итън в своя знаменит образ „Дръзкият Рупърт или безглавият граф“.

Не беше се появявал в тази премяна повече от седемдесет години — по-точно, откакто така изплаши с нея хубавата лейди Барбара Модиш, щото тя ненадейно развали годежа си с дядото на настоящия лорд Кантървил и забягна в Гретна Грийн с красавеца Джак Касълтън, заявявайки, че за нищо на света не би склонила да се омъжи за член на семейство, което търпи такъв отвратителен призрак да се разхожда напред-назад по терасата във вечерния здрач. По-късно клетият Джак бе застрелян при дуел от лорд Кантървил, на Уондзуъртските ливади, а лейди Барбара умря от мъка в Тънбридж Уелс още преди да е изтекла годината; та във всяко отношение работата излезе много успешна. Но този „костюм“, ако може да се употреби такъв театрален израз във връзка с едно от най-великите тайнства на свръхестествения или — нека използвам по-научен термин — на извънестествения свят, се натъкмяваше много трудно и затова той загуби цели три часа за своите приготовления.

Най-сетне всичко бе готово и призракът огледа външността си с радостно удивление. Високите кожени ботуши за езда, които бяха част от облеклото, се оказаха големички и той успя да намери само единия от двата дълги пищова, но, общо взето, остана доволен и в един и четвърт се измъкна през ламперията и тръгна на пръсти по коридора.

Когато стигна до стаята на близнаците, която — би трябвало да спомена — наричаха Синята спалня заради цвета на завесите, завари вратата леко открехната. Тъй като искаше появата му да направи впечатление, той я отвори със замах и в същия миг някакъв тежък съд, пълен с вода, се изля отгоре му, измокри го до кости и мина само на два инча от лявото му рамо. Същевременно откъм голямото балдахинено легло долетяха сподавени смехове. Всичко това нанесе такъв шок на нервната му система, че призракът хукна обратно към стаята си колкото му държаха краката, а на другия ден остана на легло със силна простуда. Единственото, което донейде го утешаваше в цялата тази история, бе фактът, че не бе взел и главата си, защото ако я носеше, последиците можеха да се окажат много тежки.

Той вече изостави всяка надежда да уплаши някога недодяланото американско семейство и обикновено се задоволяваше да броди из коридорите по плъстени чехли, с дебел червен шал около врата, защото се боеше от течения, и с малък арбалет — в случай, че го нападнат близнаците.

Съкрушителният удар, който му бе нанесен, дойде на 19-и септември. В тази нощ той реши да слезе в обширното преддверие, убеден, че там поне ще остане необезпокоен, и се забавляваше с язвителни забележки по адрес на големите фотографии, дело на ателие „Сарони“, с образите на министъра на Съединените щати и неговата съпруга, които сега заемаха местата на кантървилските семейни портрети. Облеклото му — скромно, но спретнато — се състоеше от дълга погребална риза, нашарена с гробищна пръст, жълта ленена ивица пристягаше челюстта му, а освен това носеше малък фенер и гробарска лопата. Това означаваше, че се е натъкмил за образа на „Джонас Безгробни или крадецът на трупове от Чъртси Бари“, едно от най-забележителните му изпълнения, което семейство Кантървил имаше причина да помни, защото именно то бе станало повод за свадата със съседа им, лорд Ръфърд.

Часът наближаваше два и четвърт след полунощ и — доколкото той можа да установи — никой не помръдваше. Ала когато се запъти бавно към библиотеката, за да провери дали са останали някакви следи от кървавото петно, внезапно от един тъмен ъгъл към него се втурнаха две фигури, дивашки размахаха ръце над главите си и изкрещяха в ухото му:

— БАУ!

Обзет от паника, която при тези обстоятелства беше напълно естествена, той побягна към стълбището, но видя, че там го чака Уошингтън Отис с големия градински маркуч; обкръжен от своите врагове и едва ли не притиснат до стената, призракът изчезна в голямата желязна печка — за негово щастие незапалена — и трябваше да се прибере през кюнците и комините, та пристигна в стаята си в ужасно състояние: мръсен, раздърпан и отчаян.

След тази случка повече не го видяха в нощен поход. Близнаците няколкократно залягаха да го издебнат и всяка вечер посипваха коридорите с орехови черупки, за голямо възмущение на своите родители и на прислугата, но без да постигнат успех. Призракът очевидно бе тъй дълбоко оскърбен, че не желаеше да се появи. Ето защо мистър Отис отново се залови със своя велик труд върху историята на Демократическата партия, с който се занимаваше вече няколко години; мисис Отис уреди чудесна градинска вечеря с миди, за чудо и приказ на цялото графство; момчетата се отдадоха на лакрос, юкър, покер и други американски народни игри; а Вирджиния яздеше своето пони по алеите, придружавана от младия Чешърски херцог, който дойде да прекара последната седмица от ваканцията в имението Кантървил. Всички единодушно смятаха, че призракът си е отишъл, и мистър Отис дори изрази това в писмо до лорд Кантървил, а той в отговор сподели голямото си задоволство от новината и изпрати искрени поздравления по този случай на достопочтената съпруга на министъра.

Ала Отисови се мамеха, защото призракът все още витаеше в замъка и — макар че сега беше почти недъгав — нямаше никакво намерение да сложи край на цялата работа, особено след като узна, че между гостите е и младият Чешърски херцог, чийто прачичо, лорд Франсис Стилтън, веднъж се обзаложи на сто гвинеи с полковник Карбъри, че ще играе барбут с Кантървилския призрак, а на другата сутрин го намериха проснат на пода в игралния салон в безнадеждно паралитично състояние и макар да доживя до дълбока старост, никога вече не можа да каже друго освен „дюшеш“. Историята се разчу навремето, въпреки че от уважение към достойнството на двете семейства естествено се положиха големи старания да бъде потулена; а пълно описание на всички обстоятелства, свързани с нея, може да се намери в третия том от „Спомените на принц-регента и неговите приятели“ с автор лорд Татъл. Затова призракът много държеше да покаже, че не е загубил влияние над семейство Стилтън, с които освен това го свързваше далечно родство, тъй като негова първа братовчедка бе омъжена en secondes noces[1] за благородния рицар Бълкли, от когото — както всеки знае — произхождат по права линия Чешърските херцози. И така, той взе необходимите мерки, за да се яви пред малкия обожател на Вирджиния в своето прославено въплъщение „Монахът-вампир или безкръвният бенедиктинец“ — тъй страхотно постижение, че когато старата лейди Стартъп го видя в злокобната нощ срещу новата 1764 година, тя взе да надава пронизителни писъци, завършили с остра апоплексия, и почина подир три дни, след като обезнаследи Кантървилови, най-близките си роднини, и остави всичките си пари на своя аптекар в Лондон. Но в последния миг ужасът от близнаците го възпря да напусне стаята си и малкият херцог спа спокойно под големия, великолепно украсен балдахин в кралската спалня и сънува Вирджиния.

Бележки

[1] За брак: повторно (фр.). — Б.пр.