Оскар Уайлд
Кантървилският призрак (6) (Материално-идеалистичен разказ)

6.

Около десет минути по-късно гонгът извести следобедния чай, но Вирджиния не слезе и мисис Отис изпрати един лакей да й съобщи. Подир малко той се върна и каза, че никъде не успял да намери мис Вирджиния. Тъй като тя имаше навика всеки подиробед да ходи в градината, за да набере цветя за вечерната трапеза, мисис Отис отначало не се разтревожи, но когато удари шест часът и Вирджиния все още не се появяваше, истински се притесни и проводи момчетата да я подирят, а тя и мистър Отис претърсиха всяка стая в зданието. В шест и половина момчетата си дойдоха и заявиха, че никъде не могли да открият и следа от сестра си. Всички изпаднаха в дълбока тревога и се чудеха какво да сторят, но тогава мистър Отис внезапно си спомни, че преди няколко дни бе разрешил на група цигани да стануват в парка. Ето защо веднага потегли към Блакфел Холоу, където знаеше, че са се настанили, придружен от големия си син и двама прислужници. Малкият Чешърски херцог, обезумял от безпокойство, настойчиво му се молеше да го вземе със себе си, но мистър Отис отказа, защото се опасяваше, че работата би могла да стигне до бой.

Когато се озова на въпросното място, той установи, че циганите ги няма и очевидно са потеглили съвсем набързо, тъй като огънят още гореше, а в тревата лежаха няколко чинии. Натовари Уошингтън и двамата слуги да претърсят околността, а сам той хукна към дома си и разпрати телеграми до всички полицейски инспектори в графството, с които им възлагаше да търсят едно малко момиче, отвлечено от скитници или цигани. После нареди да му доведат коня и след като настоя съпругата му и трите момчета да вечерят, пое с един прислужник по пътя за Аскот. Още не беше изминал и две мили, когато чу, че някой препуска подире му, обърна се и видя малкия херцог, който го настигаше на своето пони, със силно зачервено лице и без шапка.

— Много съжалявам, мистър Отис — задъхано каза момчето, — но не мога да вечерям, докато Вирджиния не се намери. Моля, не ми се сърдете. Ако бяхте ни разрешили да се сгодим миналата година, цялата тази беда не би ни сполетяла. Няма да ме върнете, нали? Невъзможно ми е да си тръгна! Не искам да си тръгна!

Министърът не успя да се въздържи и се усмихна на хубавия млад нехранимайко, пък и беше твърде трогнат от неговата привързаност към Вирджиния, та навеждайки се от коня, го потупа благосклонно по рамото и рече:

— Добре, Сесил, щом не искаш да се върнеш, не остава друго, освен да дойдеш с мен, но в Аскот трябва да ти купя шапка.

— Уф, каква шапка! Искам Вирджиния! — извика малкият херцог с усмивка и двамата продължиха в галоп към железопътната гара.

Там мистър Отис запита началника дали на перона е виждано лице, отговарящо на описанието на Вирджиния, но не научи нищо ново за нея. Началникът обаче телеграфира в едната и в другата посока на линията и го увери, че ще установят строг надзор. След като купи на малкия херцог шапка от един търговец на платнени изделия, който тъкмо спускаше кепенците, мистър Отис пое към Бексли — село, отстоящо на около четири мили, за което му казаха, че било известно свърталище на цигани, понеже край него имало обширна мера. Там разбудиха местния полицай, но не получиха от него никакви сведения, и след като обиколиха целия участък надлъж и шир, насочиха конете към дома и пристигнаха в имението около единайсет часа, смъртно уморени и почти отчаяни. Уошингтън и близнаците ги чакаха в къщичката на пазача до портала, с фенери, защото главната алея тънеше в мрак. От Вирджиния нямало и помен. Циганите били настигнати из ливадите край Броксли, но тя не била с тях, а те обяснили внезапното си тръгване с това, че объркали датата на Чортънския панаир, и потеглили презглава от страх да не закъснеят. Дори доста се обезпокоили, като чули за изчезването на Вирджиния, понеже се чувствали твърде признателни към мистър Отис, загдето им разрешил да стануват в парка, та четирима от тях останали, за да помогнат при издирването. Претърсили с куки шарановото езеро, обходили всяко кътче на имението, но без никакъв резултат.

Изглеждаше очевидно, че тази нощ поне няма да видят Вирджиния, та мистър Отис и момчетата поеха към дома в потиснато настроение, последвани от слугата и двата коня и понито. В залата ги посрещнаха изплашени лакеи, на канапето в библиотеката лежеше клетата мисис Отис, не на себе си от ужас и тревога, а старата икономка разтриваше челото й с одеколон. Мистър Отис незабавно заяви, че тя трябва да хапне нещо, и разпореди да донесат вечеря за всички. Трапезата беше много печална, защото почти никой не продумваше, и дори близнаците изглеждаха потресени и сломени, тъй като много обичаха сестра си.

Въпреки горещите молби на младия херцог, щом привършиха, мистър Отис нареди на всички да си легнат, като добави, че засега не може да се направи нищо повече и че идната сутрин ще телеграфира на Скотланд Ярд да изпратят незабавно няколко детективи. Тъкмо напускаха трапезарията, когато камбаната на часовниковата кула взе да бие полунощ и с отзвучаването на последния удар те чуха някакъв трясък и внезапен остър вик; страшен гръм разтърси къщата, наоколо се разнесе неземна музика, навръх стълбата със силен шум се отмести една дъска от ламперията и на площадката — бяла-пребеляла, с малко ковчеже в ръка, пристъпи Вирджиния.

В миг всички изтичаха при нея. Мисис Отис горещо я запрегръща, херцогът я обсипа с бурни целувки, а близнаците изпълниха около групата дивашки боен танц.

— Боже мой, дете! Къде беше досега? — каза мистър Отис доста ядосано, тъй като мислеше, че си е позволила някоя глупава дяволия. — Със Сесил обиколихме на кон цялата местност, за да те търсим, а майка ти се изплаши до смърт. Да не си посмяла друг път да правиш такива шеги.

— Само на призрака! Само на призрака! — ревнаха близнаците и се запремятаха.

— Мила моя рожбо, благодаря на Бога, че се намери! Никога вече не се отдалечавай от мен — шепнеше мисис Отис, целуваше треперещото дете и приглаждаше разбърканите му златисти коси.

— Татко — изрече Вирджиния сдържано, — бях с призрака. Той е мъртъв и искам всички да дойдете да го видите. Вършил е много злини, но искрено се разкая за всичко и преди да умре, ми даде тази кутия с красиви накити.

Нейните близки я зяпнаха, онемели от почуда, но тя остана сериозна и спокойна; сетне се обърна и ги поведе през пролуката в ламперията по тесен таен коридор, а Уошингтън ги последва със запалена свещ, която грабна от масата. Най-подир стигнаха пред тежка дъбова врата, обкована с ръждясали гвоздеи. Когато Вирджиния я докосна, тя се отвори на тежките си панти и те се озоваха в тясна, ниска стая със сводест таван и един-единствен малък прозорец с решетка. В стената имаше зазидана огромна желязна халка, а за нея бе прикован с верига източен скелет, проснат с целия си ръст на каменния под, сякаш се мъчеше да докосне с дългите си безплътни пръсти старинния дървен поднос и делвата, поставени така, че за мъничко не смогваше да ги достигне. В делвата някога навярно бе имало вода, защото отвътре тя беше покрита със зелена плесен. На подноса нямаше нищо, освен купчинка прах. Вирджиния коленичи до скелета, сключи ръчици и започна тихо да се моли, а останалите съзерцаваха изумени ужасната трагедия, чиято тайна сега се разкриваше пред тях.

— Я погледнете! — внезапно се провикна един от близнаците, който надничаше през прозореца, за да разбере в кое крило на сградата се намира стаичката. — Погледнете, старото бадемово дърво е цъфнало, на лунната светлина съвсем ясно виждам листенцата!

— Бог му е простил — промълви Вирджиния тържествено и се изправи, а лицето й се озари от прекрасно сияние.

— Какъв ангел си ти! — възкликна младият херцог, прегърна я и я целуна.